Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (38) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Заговорът“ на Тухачевски

Сталин обича армията, обича военните. Обича да носи маршалския мундир и да се гледа в голямото огледало; строгостта на униформата с блясъка на златото по пагоните отговаря на представата му за естетическо съвършенство. Въоръжените сили са предмет на особените му грижи. Винаги и с някаква вътрешна гордост „вождът“ си спомня за военната си дейност по фронтовете на гражданската война. Май че повече от всички други (с изключение на Троцки) е бил на фронта.

Познава лично почти целия команден състав от командир на корпус нагоре. Познава добре повечето маршали и командири на армии още от времето на гражданската война. А и тогава, в края на 30-те години, назначенията на всички основни длъжности в РККА минават през него. „Вождът“ обикновено изслушва краткия доклад на кандидата, като се вглежда внимателно в очите му, мълчи, а после разговаря с него в продължение на 7–10 минути. Интересуват го войсковият му опит, познаването на театъра на военните действия, възгледите на бъдещия командир за военното строителство в условията на снабдяването на армията с технически средства. Понякога задава неочаквани въпроси: „Как оценявате германските танкове?“, „Нужни ли са в днешните условия УР (укрепени райони — б.а.)?“, „Какво е мнението ви за новия полеви устав на РККА?“. В края на разговора, ръкувайки се едва-едва с развълнувания командир на армия (командир на корпус или друг командир), му пожелава успех на новия пост и постоянна готовност за провеждане на дело „линията на партията“. И отново се вглежда изпитателно в очите на изпъналия се пред него командир. Винаги му се иска да прочете в тях най-важното за него: предан ли е този на „другаря Сталин“?

Сталин прекарва дълги часове с народните комисари, конструктори и учени, създаващи бойна техника и оръжие, обикновено лично оглежда новите образци, ходи и на изпитанията. По негова инициатива се свикват съвещания по различни въпроси от военното строителство, на които често присъства. Изказва се рядко, но с репликите и забележките си винаги „завърта“ хода на обсъждането в една или друга посока. През 1939 г. например цял ден прекарва на съвещанието на ръководния състав от Тила на РККА, решаващ въпроси по снабдяването на командния и редовия състав с бойна и всекидневна униформа и по качеството на облеклото.

Разбира се, Сталин се занимава с тези въпроси не само от любов към военното дело. Като всеки ръководител на държавно равнище ясно разбира, че политическата власт, реалната й сила, мястото на страната в света и международният й авторитет се определят в огромна степен не само от икономическата, но и от военната й мощ. Във всички негови изказвания от втората половина на 30-те години се чувства тревогата от нарастването на фашистката опасност, от усилването на империалистическата заплаха както от запад, така и от изток. Може да кажем без преувеличение, че в ония години приоритетни обекти на вниманието му са РККА и НКВД. И именно по линията на НКВД от края на 1936 г. започват да идват до Сталин тревожни съобщения.

Интересно е, че първите симптоми на колизиите между Сталин и най-високите военни чинове са доловени в Германия. Началникът на Главното разузнавателно управление на РККА командирът на корпус С. Урицки още на 9 април 1937 г. докладва на Сталин и Ворошилов, че в Берлин се разпространяват слухове за съществуването на опозиция сред генералите против съветското ръководство. Наистина, успокоява ги началникът на ГРУ, малцина вярват на това. За доказателство посочва изказването на някой си Артур Юст в „Дойче алгемайне цайтунг“: днес „диктатурата на Сталин се нуждае от изключителна опора. Извънредно странно би било именно сега да се започне с разклащане на опорите на армията. Сега нищо не е толкова важно за Сталин, както безусловната благонадеждност на Червената армия.“[1]. По всяка вероятност и Сталин е мислел така, но в името на „безусловната благонадеждност“ тъкмо това започва да прави — „да разклаща основите на армията“. Още повече че сигнали за опозиция, за заговор сред генералитета започват да пристигат едновременно от много източници.

Първо Ежов му изпраща записка с материали на РОВС (Русский общевоинский союз) от Париж. В нея се казва, че „в СССР група висши командири готвят държавен преврат“. В този материал, който най-вероятно е фалшив или в краен случай измислица на белоемигрант, се твърди, че начело на заговора е маршал М. Н. Тухачевски. Сталин предава записката на Орджоникидзе и Ворошилов с резолюцията „Моля, прочетете“. Върху документа следи от реакцията на неговите съратници не са открити. По всяка вероятност явно фалшивият характер на записката не прави впечатление на прочелите я, дори и на Сталин, макар да е извънредно мнителен и подозрителен човек. При това нека още веднъж да кажа, че той винаги твърде много се доверява на „написаното черно на бяло“, на възбуденото „дело“, на онова, което му докладват органите на НКВД. Ще се отклоня за малко.

Както ми разказа А. Т. Рибин, работил по онова време в един от отделите на НКВД, а после в охраната на „вожда“, когато устно доложили на Сталин за „връзките“ на М. Е. Колцов с „чужди разузнавания“, отначало той не придал на информацията нужното при такива случаи значение. Още не бил забравил неотдавнашния си разговор с писателя, оставил у него сравнително добро впечатление. Но когато след месец (на някого сигурно е било много нужно това!) сложили пред него папка с донос, с две съобщения на лица, познаващи отблизо Колцов, той нарежда да се даде ход на това изфабрикувано дело. Сталин не допуска, че и в писмени доклади може да се лъже, че и с тях може да го заблуждават. Смята, че само той има право да върши това. Именно тази негова особеност — да вярва напълно на „хартията“ — използва активно Ежов, а по-късно и Берия. Доносите, съобщенията, докладите, често пъти направо фантасмагорични, намират в психиката на Сталин твърде благодатна почва. Боравейки в мислите си с категориите „врагове“, „борба“, „вражеско обкръжение“, „заговори“, „двуличие“, „вредителство“, Сталин не се съмнява в достоверността на тези доклади.

Прибирайки се във вилата си с брониран автомобил, Сталин знае, че всяко такова пътуване е цяла операция, свързана с осигуряването на безопасност за живота му. До водача Митрохин сяда телохранителят — или Туков, или Старостин (през 40-те години), готов заедно с телохранителите в съпровождащите автомобили да предпази Сталин от „терористи“. „Вождът“ има навика да се вглежда втренчено в лицата на хората. Ако нечий поглед изведнъж му се стори подозрителен, този човек бива отстранен от работа. Ще отбележа, че макар да съществуват версии, създадени в обкръжението на Берия, че е имало няколко опита за покушение върху живота на Сталин, за такова нещо никакви документи никой не е успял да открие.

Властелините, страхуващи се ден и нощ да не бъдат убити, започват да подозират всички. Например император Александър II, срещу когото е имало няколко покушения (и в края на краищата терористите постигат целта си), до такава степен става подозрителен, че „веднъж стрелял в адютанта си, когато той направил някакво бързо движение и на царя му се сторило, че офицерът иска да го убие“[2]. Затова, когато човек прозре какъв е вътрешният свят на Сталин, не може да не вземе под внимание хипертрофираната му подозрителност. В доклада си пред XX конгрес на партията Хрушчов подчертава крайно болезнената подозрителност на Сталин дори спрямо членовете на Политбюро. Може би се е доверявал напълно само на Власик и Поскрьобишев. И като че ли и на Валя Истомина, неговата „икономка“, млада жена, която скоро след гибелта на Н. С. Алилуева се настанява в дома му. Тя се грижи за него до края на дните му, гледа да му създаде колкото е възможно по-приятна домашна обстановка. Макар и коравосърдечен, той все пак често споменава за простодушните и искрени грижи на тази жена. Маниакалната подозрителност на „господстващата личност“ е една от нейните най-характерни черти.

Затова информацията на президента Бенеш, дошла до Сталин през Чехословакия, рязко засилва подозрението му към Тухачевски. Както пишат бившият сътрудник на Калтенбрунер В. Хаген (в книгата „Тайният фронт“), Х. Хегнер (в мемоарите „Райхсканцлерството 1933–1945 г.“), а споменава и У. Чърчил, Сталин „клъвва“ изфабрикувания в Берлин документ за „сътрудничеството“ на Тухачевски и на редица други командири от Червената армия с германския генералитет. Във ведомството на Канарис майсторски подправят подписа на Тухачевски (подписът на Михаил Николаевич фигурира още през 1926 г. в Берлин върху документ за техническо сътрудничество в областта на авиацията с една германска фирма).

Подправеният документ поражда мисълта, че Тухачевски е в тайна връзка с представители на германския генералитет с цел насилственото сваляне на Сталин. В Берлин се разиграва „спектакъл“ с пожар и кражба на документи, за да се пусне слух, че те уж са отнесени в Прага. За пожара Ежов няколко пъти докладва на Сталин и Ворошилов.

„В допълнение към нашето съобщение за пожара в Германското военно министерство прилагам подробен материал за станалия пожар (през нощта на 1 срещу 2 март 1937 г. — б.а.) и копие от рапорта на началника на комисията по диверсиите при гестапо.

Генерален комисар на Държавна сигурност

Ежов“

Бенеш, вероятно с добри намерения, нарежда документите да бъдат препратени в Москва. Тази информация стряска Сталин, но за момента се ограничава само да ги предаде на Ежов. Започват да следят още по-усилено Тухачевски и да събират „материали“. По-нататък събитията са се развили, изглежда, така, както ги описва Б. А. Викторов, бивш заместник на главния военен прокурор. След XX конгрес на партията той ръководи специалната група военни прокурори и следователи по реабилитирането на невинно осъдените в годините на Сталиновите беззакония.

В своите записки Викторов си спомня доста интересни факти. Когато преглежда делото на следователя Радзивиловски, осъден през 1957 г. за нарушаване на законността, Викторов обръща особено внимание на следните редове от показанията му: „Аз работех в Управлението на НКВД в Московска област. Извика ме Фриновски (един от заместниците на Ежов — б.а.) и се заинтересува дали минават през мене дела на високопоставени военни. Отговорих му, че водя делото на бившия командир на бригада Медведев. Фриновски ми постави задача: «Трябва ни една разгърната картина за голям и дълбок заговор в Червената армия, разкриването му би показало огромната роля и заслугите на Ежов пред Централния комитет.» Пристъпих към изпълнението на задачата. Не веднага, разбира се, но изтръгнах от Медведев необходимите показания за заговор в РККА. За получените показания беше доложено на Ежов. Той лично извика Медведев на разпит. Медведев заяви на Ежов и Фриновски, че показанията му са измислени. Тогава Ежов заповяда да върнем Медведев с всякакви начини към предишните му показания, което и беше направено. Протоколът с показанията на Медведев, добити под физическо въздействие, беше доложен горе…“

Скоро след това са арестувани Тухачевски и другите „заговорници“. Буквално ден преди това долагат на Сталин, че в своя пореден „Бюлетин на опозицията“ Троцки заявява: „Недоволството на военните от диктата на Сталин поставя на дневен ред възможното им противодействие.“ Това подтиква „вожда“ към решителни действия. Но преди да вземе окончателно решение за арестуването на Тухачевски, твърде популярен сред народа военачалник, той изслушва Молотов, Ворошилов и Ежов. Молотов вярва на дошлите от чужбина съобщения (тук му е мястото да кажа, че тогавашният най-близък сподвижник на Сталин и до края на дните си настояваше, че е имало заговор). Ворошилов не скрива отдавнашната си ненавист към Тухачевски, а Ежов иска да използва случая, за да се издигне по-нагоре. Естествено, всички са за арестуване на „заговорника“. След известни колебания на 24 май Сталин прави още една крачка към върха на кървавата драма, повлякла след себе си особено тежки последици. До членовете и кандидат-членовете на Централния комитет е изпратен за гласуване (чрез допитване) документ със следното съдържание:

„Въз основа на данни, изобличаващи члена на ЦК на ВКП(б) Рудзутак и кандидат-члена на ЦК на ВКП(б) Тухачевски като участници в антисъветски троцкистко-десен (така е в текста — б.а.) заговорнически блок и шпионска дейност против СССР в полза на фашистка Германия, Политбюро на ЦК на ВКП(б) поставя на гласуване предложението си за изключване от партията на Рудзутак и Тухачевски и за предаването на делата им в Народния комисариат на вътрешните работи.

Секретар на ЦК на ВКП(б) Й. Сталин“[3]

Всички единодушно гласуват „За“. Никой не се съмнява, никой не ги защитава. Военачалници, познаващи съвсем отблизо Тухачевски от времето на гражданската война, сляпо, на вяра приемат съобщението на провокаторите, дори не правят опит да изслушат самия маршал. Инерцията на беззаконието е много силна. Никой не проявява желание, смелост да се заинтересува какво се крие зад фразата „въз основа на данни, изобличаващи“. Някои от гласувалите отиват дори още по-далече от предложението, подписано от Сталин. Будьони например написва на своята бланка: „Безусловно «за». Нужно е тези мръсници да се накажат със смърт. 25.5.“ Мехлис, както в повечето такива случаи, няколко пъти подчертава своето „За“ Ворошилов и Егоров, бойни другари на Тухачевски, Хрушчов и Микоян, които по-късно осъдиха този акт на беззаконие, не намират мъжество у себе си и написват това фатално „За“. По време на всички тия процеси никой, изглежда, не посмява и да помисли за шанса на съвестта… И ето че пак — за кой ли път вече! — Сталин оставя празна бланката си за гласуване. Дали защото е смятал, че той и Политбюро са едно и също нещо, или защото е гледал да остави в историята по-малко тъмни следи? А може пък и да е вярвал, че ще остане в нашата история завинаги свят и неприкосновен?

Сталин познава Тухачевски отдавна, от гражданската война. Помни колко умело командва тогава 5-а армия днешният маршал. Помни и заповедта на Революционния военен съвет на републиката от 28 декември 1919 г., в която се казва:

„Награждава се с почетното Златно оръжие командващият 5-а армия др. Михаил Николаевич Тухачевски за лична храброст, широка инициатива, разпоредителност и познаване на военното дело, проявени от него при победоносното шествие на доблестната Червена армия на изток, завършило с овладяването на гр. Омск.“[4]

Крачейки напред-назад покрай писалището в кабинета си, Сталин мисли върху противоречията в живота. Само преди няколко дни, само ден преди решението на Централния комитет за арестуването на Тухачевски, бе поканил Молотов, Каганович, Ворошилов, Чубар и Микоян на спектакъла на Узбекския държавен музикален театър „Фархад и Ширин“ по поемата на Алишер Навои. Мнението на всички беше едно и също: спектакълът е блестящ израз на нарасналата социалистическа култура. Когато разлиства сутрин „Правда“, той с удовлетворение чете за все по-нови и по-нови постижения на съветските хора. В края на май полярници начело с О. Ю. Шмид стигнаха до Северния полюс и създадоха дрейфуваща станция. В най-близко време ще се открие първият конгрес на съветските архитекти (крайно време е да се строят градове и села, достойни за епохата). Макар тази област — математиката — да му е донемайкъде далечна, но, изглежда, трудовете на академик И. М. Виноградов наистина са донесли слава на съветската наука, щом пишат за него така… Дори мъничкото съобщение за намалението на цените на тоалетните сапуни с 15% не може да не радва. Колко вярно се е изразил един неизвестен нему поет: „Страната е в поход…“ Но на този поход пречат, опитват се не само да „препъват“, а и да спрат човешкия поток, начело на който върви той. Такива като Тухачевски са опасни не само за него, за Сталин, но и за страната. „Колкото и да храниш вълка, той все към гората гледа…“ Не можеш да превърнеш дворянската кръв в пролетарска. И ето че още сега, в 12 часа посред нощ, той извиква Ежов: я нека да ми доложи той как върви следствието по случая с Тухачевски…

Когато слуша Ежов за разпитите на М. Н. Тухачевски, И. Е. Якир, И. П. Уборевич, А. И. Корк, Р. П. Ейдеман, Б. М. Фелдман, В. М. Примаков и В. К. Путна, Сталин мисли за най-младия от петте маршали на Съветския съюз. От една страна, „вождът“ винаги е признавал високата професионална подготовка на Тухачевски, оригиналното му стратегическо мислене, несъмнения му талант на теоретик. А от друга, още от гражданската война пази нейде дълбоко в душата си старото недоверие към „буржоазните военни специалисти“, изпитва някаква антипатия към маршала за независимостта и смелостта на мненията му, знае за доста обтегнатите отношения между Тухачевски и Ворошилов. Спомня си и за записката, която получи от Гамарник и в която началникът на Главното политическо управление на РККА пише:

„Едва сега, малко преди да замина, получих копие от писмото на др. Тухачевски до Вас относно военните съвети в окръзите и затова нямам възможност да изложа подробно съображенията си по поставения от него въпрос. Др. Тухачевски, съгласявайки се в записката си с оставането на военните съвети в окръзите, предлага да се извадят от състава им началниците на политическите управления в окръга…

Смятам предложението на др. Тухачевски за абсолютно неправилно и вредно както в мирно, така и особено във военно време.

Я. Гамарник“

Тогава Сталин поддържаше Гамарник. А сега си спомни и за още една по-раншна докладна записка на Тухачевски, която му показа Ворошилов. В нея първият заместник на народния комисар на отбраната даваше определения на такива категории от военната наука като „дълбок маньовър“, „фронтален удар“, „флангов обход“, „срещен бой“ и други. Тухачевски отново поставяше въпроса за разработване теорията на „маневрената война“ в епохата на развита механизация, ускорено техническо превъоръжаване на армията и т.н. Тогава Сталин изслуша мълчаливо Ворошилов за несъгласието му с „теоретизирането“ на Тухачевски, комуто народният комисар искал да отговори със специално писмо. Това писмо е запазено в архива. То завършва със следните думи:

„Съветвам Ви по-скоро да престанете с Вашите прекомерни литературни увлечения и да насочите всичките си знания и енергия към практическата работа. Това ще принесе незабавна и осезателна полза на делото, за което сме поставени с Вас от партията…

С комунистически поздрав К. Ворошилов“[5]

Народният комисар на отбраната реагирал болезнено на теоретичните търсения на Тухачевски, подчертаващи още по-силно недостатъчните познания на Ворошилов, поддръжник на старите консервативни форми на военното строителство. По тая причина положението на първия заместник на народния комисар — заместник, който интелектуално стои неизмеримо по-високо от своя началник — надали може да бъде наречено стабилно. Трудно можело да се очаква, че Ворошилов ще оцени Тухачевски според качествата му. По-лесно било да се предположи, че Тухачевски ще бъде преместен тихомълком на друга, по-ниска длъжност. Така и става. Назначават го командващ Приволжкия военен окръг, където остава задълго.

Сталин също не може да не е признавал, че по интелектуалното си равнище, теоретичната си подготовка и бистрата си мисъл Тухачевски превъзхожда значително своя началник. Но нали това е било често явление. Началникът, казвал си сигурно „вождът“, не е нужно да бъде непременно по-умен от заместниците си. Важно е да държи „линията“… Ворошилов го бива за това. А Тухачевски?… Трудно е да се повярва докрай на нещата, за които докладва Ежов… Но нали и Троцки в „Предадената революция“ подмята… В едно от интервютата си „гражданинът без виза“ още в Осло го каза: „В Червената армия не всички са предани на Сталин. Там още ме помнят.“ Ами че Троцки и Тухачевски се познаваха лично, и то добре… Съпоставяйки откъслечните си спомени с докладите на Ежов, Сталин все повече си внушава, че „фашисткият заговор“ в армията не само съществува, но е и една страшна реалност. Още повече, щом в последния си доклад Ежов съобщава най-сетне, че „заговорниците си признали“. Кой знае, може би това е накарало Сталин да си припомни думите на псалом трийсет и седми от Псалтира, не току-така навремето си за познаване на Псалтира е получил най-високата оценка в семинарията: „И аз рекох: да не възтържествуват над мене моите врагове.“ Именно неговите, а не на народа!

Сталин заповядва закритият процес да протече бързо, без задръжки. Всички да бъдат разстреляни. Хвърля поглед към писалището си. Там лежи отворен последният брой от списание „Болшевик“ със статията на М. Тухачевски „За новия полеви устав на РККА“. Дори не са успели да я „изхвърлят“ от броя, толкова бързо се развиват събитията. В началото на юни 1937 г., преди процеса, във Военния съвет при Народния комисариат на отбраната (след половин година ще е невъзможно вече съветът да бъде събран — почти всички членове ще бъдат репресирани) изслушват съобщенията на Ежов и Ворошилов за разкриването на „вероломна контрареволюционна военнофашистка организация“. В доклада се казва, че заговорниците действат отдавна и дейността им е тясно свързана с германските военни кръгове. Твърди се, че заговорниците се готвели да премахнат ръководителите на партията и страната и възнамерявали с помощта на фашистка Германия да завземат властта. На заседанията на Военния съвет присъстват членове на правителството, за хода на заседанията веднага се докладва на Сталин. Съдбата на Тухачевски и на неговите „съмишленици“ е предварително решена. По-малко от две седмици след арестуването им, на 11 юни 1937 г., съдът разглежда делото. За това, че арестуваните са предадени на съд, в печата е съобщено едва в деня на процеса. А още на другия ден се появява и информация за присъдите.

Съдебната процедура е рекордно кратка и противоправна. Започва в 9 часа сутринта и завършва рано следобед с произнасяне на присъдата. Зад съдийската маса са председателстващият армейският военен юрист В. В. Улрих, поотракал се вече в такива процеси, маршалите на Съветския съюз С. М. Бульони и В. К. Блюхер, командирите на армия първи ранг Б. М. Шапошников и И. П. Белов, командирите на армия втори ранг Я. И. Алкснис, П. Е. Дибенко, Н. Д. Каширин и командирът на дивизия Е. И. Горячев. Съд без защитници и без право на обжалване — в противоречие със закона от 1 декември 1934 г.

Тухачевски, Якир, Уборевич, Путна, Примаков, Корк, Ейдеман и Фелдман са седнали срещу бойните си другари. Всички добре се познават. Едва ли някой от членовете на съда вярва, че пред тях са „заговорници и шпиони“. Мисля, че и у Тухачевски, и у неговите другари по съдба сигурно е проблясвала нейде дълбоко някаква надеждица: та нали съдът, състоящ се от хора, с които двайсет години са служили под едни знамена, трябва да се вслуша ако не в повика на справедливостта, то поне в традициите на бойното другарство… Но в ония години съвестта крайно пестеливо използва вечния си шанс. Не е потърсен той и този път…

В съдебния процес трябвало да участва и началникът на Политическото управление на Работническо-селската Червена армия Я. Б. Гамарник. Или като подсъдим, или… като член на съда. Ето какво ми разказа за последния ден от живота на Ян Борисович дъщеря му В. Я. Кочньова:

„В края на май баща ми се разболя — беше ли почувствал приближаването на развръзката, или отново го събори захарната болест. Както ми разказваше по-късно майка ми (тогава бях вече на 12 години), знаел е, че на 27 май е арестуван Тухачевски, а на 29 — Уборевич, Якир (направо във влака) и други военачалници. На 30 при баща ми дошъл Блюхер. Били са близки познати от Далечния изток. Дълго разговаряли за нещо. После баща ми казал на майка ми, че му предлагат да стане член на съда, който щял да съди Тухачевски. «Но как да стана! — възкликнал баща ми. — Та нали знам, че не са врагове… Блюхер каза, че ако откажа, може да ме арестуват.»

На 31 май Блюхер пак дошъл за малко. После пристигнали някакви хора и запечатали сейфа на баща ми. Казали му, че е отстранен от длъжност, а неговите заместници Осепян и Булин са арестувани. Заповядали му никъде да не излиза. Щом хората от НКВД си отидоха, от стаята на баща ми се гръмна… Когато се втурнахме с майка ми вътре, всичко беше свършено.“

Кочньова помълча и добави:

„Мисля, че изстрелът е бил отговорът на предложението на Сталин баща ми да стане член на трибунала над бойните му другари. Отговор, осъждащ беззаконието. Повече с нищо баща ми не е могъл да отговори тогава. Арестуваха майка ми, дадоха й 8 години като жена на «народен враг», а после я пратиха в лагер за още 10 години «за оказване съдействие на народен враг». Майка си вече не видях, умряла била според известието през 1943 г. в лагер. Мене ме изпратиха в детски дом. Когато навърших пълнолетие, дадоха ми 6 години като «социално опасен елемент». После започнаха интерниранията…“

Съдбата на семейството на Гамарник е и съдба на много и много хиляди нещастни роднини на невинно осъдени…

Та нали „изкореняването“ на семействата на враговете започва още в годините на гражданската война. В заповед №903 от 30 септември 1918 г. Троцки, опитвайки се да спре масовото преминаване на командири на страната на белите, постановява: „Заповядвам на щабовете на всички армии на републиката да изпратят телеграфически на члена на Революционния военен съвет Аралов списъци на всички избягали във вражеския стан лица от командния състав. На др. Аралов възлагам да вземе съгласувано със съответните учреждения необходимите мерки за задържането на семействата на преминалите на страната на противника и на предателите…“[6]

През 30-те години, както и в годините на Великата отечествена война, това ще се превърне в обичайна практика. Но какви ще бъдат мащабите!

Аз малко се поотклоних, но съдът е бил почти светкавичен. Всичко е предварително решено. Улрих бил свързал „военнофашисткия заговор“ главно с контактите на подсъдимите с представители на германските въоръжени сили. Както бе посочено, през 1926 г. Тухачевски е възглавявал съветска военна делегация в Берлин. През 1919 г. Якир е в Германия на курсове към Генералния щаб. Корк е бил военен аташе там. Някои са се срещали с германски представители на дипломатически приеми, на маневри или на различни преговори. Обаче всички (освен Примаков) отричат да имат каквато и да било „шпионска връзка“ с Германия. Например Тухачевски казва пред съда: „Срещите и разговорите с представители на немското командване носеха само официален характер. Всички те са от времето, преди Хитлер да дойде на власт…“

Подсъдимите отчасти признават обвиненията във „вредителство“, но не като умишлени деяния, а като недостатъци, пропуски в бойната подготовка, в строителството на военни обекти, в мобилизационната дейност. Един от главните аргументи в подкрепа на версията за „вредителство“ е концепцията на Тухачевски за необходимостта от ускорено формиране на танкови и механизирани съединения за сметка на съкращаването на конницата. Тук на Улрих активно помага Будьони. Тъй като обвиняемите не потвърждават дадените на предварителното следствие показания, председателстващият през цялото време пита „Показанията, дадени от вас в НКВД, потвърждавате ли?“, принуждавайки подсъдимите да се придържат към изфабрикуваната преди процеса версия.

И още нещо: както е установено вече, спрямо всички тези видни съветски военачалници е прилагано цялостно физическо въздействие.

Накрая, още един пункт от обвиненията е „намерението заради успеха на заговора да бъде отстранен Ворошилов“. Тухачевски, Корк, Путна и Уборевич били искали заедно с Гамарник да поставят пред правителството въпроса за преместването на народния комисар, понеже не се справял със задълженията си. Откровено изказаното желание съдът преценява като проява на „заговорническа дейност“. Но по същината на въпроса подсъдимите отхвърлят недостойните предположения за „шпионаж в полза на фашистка Германия и подготовка на контрареволюционен преврат“. В последната си дума Тухачевски, Якир, Корк и Уборевич убедено говорят за предаността си към родината, към народа и армията, подчертават пълната си лоялност към „другаря Сталин“. Апелират за снизхождение спрямо възможни грешки и несполуки в работата им.

В пълен дисонанс прозвучава последната дума на Примаков. Той изцяло потвърждава официалното обвинение, като заявява, че „всички заговорници ги обединява знамето на Троцки, привързаността им към фашизма“. Примаков съобщава, че е изброил пред следствието повече от 70 души, за които лично знаел, че „влизат във военнофашисткия заговор“. А „предводителите“ на заговорниците имали „втора родина“ — Путна, Уборевич и Ейдеман имали роднини в Литва; Якир имал близки в Бесарабия, Ейдеман — в Америка… Съсипан от продължилите с месеци разпити, Примаков казва послушно онова, което следователите са му наредили. Докато всички останали са арестувани преди по-малко от две седмици и все още проявяват силен дух, Примаков, прочут герой от гражданската война, е в ноктите на следствените органи повече от година. Именно затова предишният командир на корпус говори така безучастно и безразлично чудовищни неща, подсказани му в подземията на сградата на улица „Лубянка“.

По онова време в системата на НКВД работят следователи с определена нравствена нагласа — безсърдечни циници и садисти, които не знаят какво е съвест. Армейски генерал А. В. Горбатов, преминал през Сталиновите кръгове на земния ад, си спомня: „Случайно научих, че моят следовател се казва Столбунски. Не зная къде е сега. Ако е жив, бих искал да му попаднат тези редове и да почувства презрението ми към него. Мисля впрочем, че той и тогава знаеше добре това… И досега звучи в ушите ми зловещо съскащият глас на Столбунски, повтарящ след мене, когато ме отнасяха обезсилен и окървавен: «Ще подпишеш, ще подпишеш!» Издържах на тези мъки и във втория кръг на разпитите. Но когато започна третата серия, така много ми се искаше по-скоро да умра!“

По „делото“ на Тухачевски най-много се отличава следователят по особено важни дела Ушаков (известен още и под името Ушимински). В обясненията, които дава след XX конгрес пред комисията по реабилитирането, пише:

„Пръв беше арестуван Фелдман. Той категорично отричаше каквото и да е участие в какъвто и да е заговор, още повече против Ворошилов… Аз взех личното дело на Фелдман и след като го изучих, стигнах до извода, че го свързва лична дружба с Тухачевски, Якир и редица други големи командири. Извиках Фелдман в кабинета си, затворих се с него и вечерта на 19 май той написа показания за заговор с участието на Тухачевски, Якир, Ейдеман и другите… След това ми дадоха да разпитвам Тухачевски, който още на другия ден си призна. Аз, почти без да спя, изтръгвах от тях все повече факти, все повече имена на заговорници… Дори в деня на процеса, рано сутринта, събрах от Тухачевски допълнителни показания за участието на Апасенко и на други в заговора…“

В един от разпитите на Тухачевски участва и Вишински. Накарал го да се подпише под думите: „Признавам, че съм виновен. Оплаквания нямам.“ Но оплаквания и молби за помилване са написани почти от всички до Сталин, Молотов и Ворошилов.

Освен Тухачевски през „енергична“ обработка минават и неговите съподсъдими: заплахи, закани към семействата им, непознаващо граници насилие. По време на следствието на обвиняемите непрекъснато е внушавано, че само признанието ще им запази живота…

Преди да бъде произнесена присъдата, Улрих и Ежов отиват при Сталин. Долагат как върви процесът и какво е поведението на обвиняемите. Улрих угоднически слага на писалището проект за присъда. Сталин дори не поглежда проекта, а само отсича: „Съгласен съм.“ Помълчава и пита:

„Какво каза в последната си дума Тухачевски?“

„Каза, мръсникът, че е предан на родината и на другаря Сталин. Помоли за снизхождение — отговаря бързо Ежов. — Но веднага се видя, че хитрува, не е сложил оръжието…“

„А как се държа съдът? Какво беше поведението на членовете на Присъствието?“

„Активно се държа само Будьони… членовете на съда през повечето време мълчаха. По един-два въпроса зададоха Алкснис, Блюхер и, струва ми се, Белов…“

Още от самото начало съставът на съда му се сторва подозрителен. Той веднага се разпорежда „да се поогледат“ тия хора по-внимателно. Освен Будьони и Шапошников всички те скоро ще бъдат арестувани. А командирът на армия втори ранг Н. Д. Каширин (както и двамата му братя) — буквално след няколко дни… Кой знае защо, Сталин си спомня, че в края на гражданската война след съвещанието при С. С. Каменев, където Тухачевски и други командири преживяват неприятни минути във връзка с варшавската катастрофа, младият командващ армия, сбогувайки се със Сталин, с известна горчивина издекламирва:

Това е глас

на моята съдба и той към мен като към лъв

изпъва мишци подобно тетивата на лъка…

Сталин вдига неразбиращи очи към Тухачевски. А той се усмихва и добавя: „Така е рекъл Хамлет след срещата с духа на своя баща…“ Членът на Военния съвет с нищо не показва, че тези думи са за него „пълна мъгла“. Освен може би „гласът на съдбата“…

Присъдата на „заговорниците“ е известна на Сталин, още преди да започне съдебният процес. Знае я още от момента, когато дава нареждане за арестуването на Тухачевски. На изразените в последната дума на обвиняемите молби за пощада Сталин изобщо не обръща внимание. Не обича, както сам казва, „сантименталностите“. През нощта на 12 юни всички са разстреляни. Примаков също, макар да са му обещали да запазят живота му заради „чистосърдечните признания“.

Животът на човека прилича на вълшебна течност, налята в деня на раждането му в крехък съд. Най-загадъчната й особеност е в това, че непрекъснато шурти, изтича от стомната. А стомната не е прозрачна. Човек само може да гадае колко жизнен сок е останал в нея… Тухачевски и неговите „съидейници“ са били пълни с живот, с планове и надежди. Но оловният ботуш на тиранина разбива безжалостно стомната на живота им, както и на много други хора, и превръща крехките носители на живот в купчинки чиреп…

„За шпионите и изменниците на родината няма и не може да има пощада“ — така е озаглавена уводната статия на списание „Болшевик“, предназначена да даде нещо като обобщена информация за процеса. В нея се казва: „С меча на пролетарската диктатура е разгромена още една банда предатели и врагове. На Тухачевски и компания, спотаили се в редовете на нашата славна Червена армия, не помогнаха нито дълбоката законспирираност на престъпната им дейност, нито целият им опит на замаскирани агенти… Крайната им цел е била, както се отбелязва в заповедта на народния комисар на отбраната на СССР маршала на Съветския съюз др. Ворошилов. «да ликвидират на всяка цена и с всякакви средства съветския строй в нашата страна, да унищожат в нея съветската власт, да свалят работническо-селското правителство и да възстановят в СССР ярема на помешчиците и фабрикантите»… Тухачевски и компания се канели да изиграят в нашата страна същата роля, каквато играе Франко, презреният враг на испанския народ.“[7]

Но с това разправата с военните кадри не завършва, а само започва. С пълна пара работят хора от типа на Мехлис. Всяко тяхно телефонно обаждане, телеграма, донесение предизвиква клеветнически обвинения, смъртни присъди, мъки. Ето например две телеграми на Мехлис от ония трагични години:

„Москва, Народен комисариат на отбраната, Шчаденко

Политическо управление на РККА, Кузнецов

Началник-щабът Лукин е крайно съмнителен, върти се около враговете, свързан е с Якир. Командирът на бригада Фьодоров има достатъчно материал за него. В записката ми за Антонюк немалко внимание е отделено на Лукин. Няма да сбъркате, ако веднага махнете Лукин.

27 юли

Мехлис“

„До другаря Сталин

Уволних двеста и петнайсет политработници, значителна част от които са арестувани. Но прочистването на политическия апарат, особено на низовите звена, далеч още не съм завършил. Мисля, че не бива да напускам Хабаровск, преди да се оправя макар и в чернова с командния състав…

28 юли

Мехлис“

От всички тези „оправяния в чернова“ картината на терора в армейската среда става още по-черна. С одобрение на Сталин Мехлис и подобните на него „изковават“ пораженията през 1941 г., които ще струват на страната милиони нови жертви. Списъците на загинали командири и политически офицери в армията, дали живота си не за защита на отечеството, са неизразимо страшен некролог, скръбен и безкраен. А междувременно трагедията продължава. Разстрелян е командирът на бригада Медведев, дал под въздействието на изтезанията нужните признания против Тухачевски. Ежов, както и Ягода преди него, започва да заличава следите. Скоро са покосени и повечето членове на Специалното присъствие, участвали в съденето на Тухачевски и „групата“ му — маршал Блюхер, командирите на армии Каширин, Алкснис, Белов, Дибенко… Пред мене е писмото на П. Дибенко, което той успява да изпрати на Сталин от Ленинград, преди да бъде арестуван. Ето няколко реда от този вик за спасение:

„Драги др. Сталин!

С решение на Политбюро и правителството аз все едно че съм обявен за враг на нашата родина и на партията. Аз съм жив труп, изолиран в политическо отношение. Но защо, за какво? Нима съм знаел, че тия американци, пристигнали в Средна Азия с официално правителствено поръчение, с официалните представители на Народния комисариат на външните работи и на Обединеното държавно политическо управление, са били специални разузнавачи? По пътя до Самарканд не съм бил ни една секунда насаме с американците. Пък и американски (така е в текста — б.а.) език не владея…

Относно провокаторското изявление на Керенски и поместената в белогвардейската преса бележка, че уж съм немски агент. Та нима е възможно след 20 години честна, предана на родината и партията работа белогвардеецът Керенски да успее да ми отмъсти с провокаторството си? Но това вече е направо чудовищно.

Двете записки, които са у др. Ежов, написани от служители в хотел «Национал», съдържат известна част от истината, която се свежда до това, че понякога, когато идваха при мене в хотела мои познати, си позволявах да пийна заедно с тях. Но никакви пиянски истории не е имало.

Избирал съм уж стаи до представители на посолството? Това е една от същата тая плеяда чудовищни провокации…

Имал съм бил кулашки настроения по отношение на колхозното строителство? Тази небивалица могат да разсеят другарите Горкин, Юсупов и Евдокимов, с които работех през последните 9 години…

Др. Сталин, моля Ви да бъде доразследван допълнително целият ред от факти и да бъде заличено от мене позорното петно, което не заслужавам.

П. Дибенко“[8]

След няколко дни командирът на армия П. Дибенко, член на партията от 1912 г., председател на Централния комитет на Балтийския флот, е арестуван, „съден“ и разстрелян. Едва ли следователите, които са го „разпитвали“, са знаели, че пред тях е една легендарна личност. Когато казаците на генерал Краснов се готвят да настъпят от Гатчина към Петроград, именно> революционният матрос Дибенко успява да им въздейства и да ги обърне срещу Временното правителство…

Върху писмото на Дибенко Сталин написва само „За Ворошилов“. Нито той, нито народният комисар на отбраната проявяват желание да се заемат със съдбата на стария болшевик, когото на всичкото отгоре са накарали да „съди“ маршала на Съветския съюз Тухачевски.

Повярвал ако не в съществуването, то във възможността за „военнофашистки заговор“ против него, Сталин размишлява вече над въпроса, кой след премахването на Тухачевски „може“ да го възглави. Току-що е прочел изпратеното му от заместник-началника на Главното разузнавателно управление Александровски донесение, получено от Германия. В него е дадена оценката на официалните германски военни кръгове за ръководителите на Червената армия. Мнението на Берлин за Тухачевски вече не го интересува. За Блюхер, кой знае защо, пишат, че е от „порусначени немци“, подчертават, че е най-влиятелният и авторитетен между съветските военни. Егоров, както смятат германските щабни офицери, е твърде „силен военачалник“, притежаващ „аналитичен ум“. А такива на Сталин надали са му нужни. На него повече му вършат работа послушанието и посредственото мислене на Ворошилов и Будьони. Когато се разхожда късно вечерта по алейките на вилата в Кунцево, Сталин си спомня една подробност.

Скоро след като по негова инициатива на 20 февруари 1932 г. се приема указ за лишаване на Троцки и на изгонените с него лица от съветско гражданство, Троцки отговаря с отворено писмо до Президиума на Централния изпълнителен комитет. Той пише: „Опозицията ще прескочи указа от 20 февруари, както работникът прескача локва по пътя към завода.“ Писмото завършва с призив: „Отстранете Сталин!“ Скоро след това публично обръщение той заявява в едно от своите изказвания, че „дори на самия връх, включително във военната върхушка, има хора, недоволни от Сталин и поддържащи моя призив «Отстранете Сталин!» Такива хора там има доста“.

И Сталин размишлява: сега, когато Тухачевски го няма, останаха четирима влиятелни военачалници, четирима маршали. Но нали Троцки загатваше, че те са „доста“… Във Ворошилов той не се съмнява. Та той е човек, на когото целият живот, кариерата му се крепят на легенди, на миналото и… на него, на Сталин. Будьони е ревностен службаш. И нищо повече. Е, наистина, Ежов докладва, че жената на Будьони поддържа връзки с някакви чужденци. Нека той да се оправя с нея… Не, тия двамата не са способни да тръгнат против мене. Но, виж, Блюхер и Егоров, които добре познава от гражданската война, са се променили. Станали са други. За тях немците в Берлин пишат някак си по-особено. И Ворошилов казваше, че е недоволен от Егоров, когато Егоров беше началник на Генералния щаб. Ще трябва Ежов да провери едно писмо във връзка с маршала на Съветския съюз Александър Илич Егоров… Като се върне от разходката, Сталин внимателно ще препрочете това писмо, адресирано до него.

„ЦК на ВКП(б), др. Сталин

Цяла поредица крайно важни въпроси по организацията на РККА и оперативно-стратегическото използване на нашите въоръжени сили са решени, по мое убеждение, погрешно, а може би и вредителски. В първия период на войната това може да повлече след себе си големи неуспехи и многобройни излишни жертви.

Аз моля, другарю Сталин:

Да се провери дейността на маршал Егоров като началник на Генералния щаб на РККА, тъй като фактически той носи отговорност за грешките, допуснати в областта на подготовката за оперативно-стратегическо използване на нашите въоръжени сили и за организационната им структура. Не познавам политическото минало и настояще на др. Егоров, но практическата му дейност като началник на Генералния щаб предизвиква съмнения.

9 ноември 1937 година

Член на ВКП(б) от 1912 година Я. Жигур“[9]

Писмото е от Ян Матисович Жигур, командир на бригада, работил в една от катедрите на Академията при Генералния щаб на РККА. Безкрайните призиви за бдителност и вакханалията на беззаконието, превърнала се в житейска норма през ония години, са карали мнозина да свърнат от пътя си на честни граждани. Бившият поручик от царската армия Я. М. Жигур приема без колебания революцията, участва активно в гражданската война, раняван е два пъти, награден е с орден „Червено знаме“. Но това писмо не го спасява. Още през 1937 г. той ще бъде арестуван и скоро разстрелян…

Сталин нарежда на Поскрьобишев да предаде на Ежов, че трябва „да насочи вниманието си“ към Егоров.

След месец-два Ежов вече е „проверил“ и „разбрал“. Особено когато се сдобил с още едно „документче“, което по принуда трябвало да подпише служил някога с Егоров офицер, бъдещ голям съветски военачалник[10]. Служилият в един полк с маршала си спомня:

„През 1917 г., ноември месец, на сбора на 1-ва армия в Щокмозгоф, където бях делегат, слушах изказването на бившия тогава десен есер подполковник Егоров А. И., който в изказването си наричаше другаря Ленин авантюрист, пратеник на немците. В крайна сметка речта му се свеждаше до това войниците да не вярват на Ленин…“[11]

Макар още преди това писмо съдбата на маршала да е вече решена, то потвърждава „вредителската натура“ на Егоров. В тесен кръг, като обсъждат резултатите от „разследването“, Сталин, Молотов и Ворошилов решават Егоров да бъде изваден от състава на Централния комитет и делото му да се предаде в НКВД, още повече че се е появил още един „компрометиращ“ факт, свързан с жена му.

От 28 февруари до 2 март 1938 г. се извършва допитване до членовете на ЦК на ВКП(б) и кандидат-членовете на ЦК и се приема следното постановление:

„За др. Егоров

Предвид на това, че както показа очната ставка на др. Егоров с арестуваните заговорници Белов, Грязнов, Гринко и Седякин, др. Егоров се оказа политически по-опетнен, отколкото можеше да се допусне преди очната ставка, и като се взема под внимание, че жена му, по баща Чешковска, с която др. Егоров е живял в пълно съгласие, се оказа отдавнашна полска шпионка, ЦК на ВКП(б) смята за необходимо др. Егоров да бъде изключен от състава на кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б).

Й. Сталин“[12]

Отново всички гласуват единодушно. Бланката на Сталин, разбира се, пак остава чиста. А нали в гражданската война Сталин е сърбал заедно с Егоров много пъти зелева чорба от една купа, завивали са се двамата с един войнишки шинел… Но това е толкова отдавна и няма вече абсолютно никакво значение.

Остава още един „подозрителен“ маршал — Василий Константинович Блюхер, може би най-прославеният военачалник от периода преди войната. До арестуването на гърдите му има четири ордена „Червено знаме“, един от тях с номер едно. Единият от ордените „Червена звезда“ също е с номер едно. Пак един от първите Блюхер е удостоен и с два ордена „Ленин“.

Сталин се отнася отрицателно към Блюхер още по време на събитията край езерото Хасан през юли и август 1938 г., когато японските милитаристи овладяват двете съветски височини „Безимянная“ и „Заозерная“. Народният комисар е заповядал да се унищожат нашествениците. Но реализирането на заповедта се забавя. Блюхер, който командва Отделната червенознаменна далекоизточна армия, не се хвърля слепешката да изпълнява заповедта, а решава всестранно да се подготви. Извикали го на прекия телефон за разговор със Сталин. Диалогът е красноречив и кратък:

Сталин. Я ми кажете, Блюхер, защо заповедта на народния комисар на отбраната авиацията да бомбардира цялата наша територия, завзета от японците, включително и височината „Заозерная“, не се изпълнява?

Блюхер. Докладвам. Авиацията е готова за излитане. Излитането се задържа поради неблагоприятната метеорологична обстановка. Сега съм заповядал на Ричагов (командващия ВВС — б.а.) въпреки всичко да вдигне авиацията във въздуха и да атакува… В момента авиацията се вдига във въздуха, но се страхувам, че в тази бомбардировка по всяка вероятност ще засегнем неизбежно както наши части, така и корейски поселища.

Сталин. Кажете, другарю Блюхер, честно имате ли желание да воювате както трябва с японците? Ако нямате такова желание, кажете го направо, както подобава на комунист; а пък ако имате желание, аз бих рекъл, че би трябвало без никакво бавене да тръгнете веднага нататък.

Неразбираем ми е страхът ви, че бомбардировката ще засегне корейското население, а също и страхът ви, че авиацията няма да може да изпълни дълга си поради мъглата. Кой ви е забранил в условията на военния сблъсък с японците да не закачате корейското население? Какво толкова сте се загрижили за корейците, когато японците избиват нашите хора на снопове! Какво значение има някаква си там облачност за болшевишката авиация, ако тя действително иска да отстоява честта на своята родина! Чакам отговор.

Блюхер. На авиацията е заповядано да се вдигне и първата група ще се вдигне във въздуха в 11:20 — изтребителите. Ричагов обещава в 13 часа авиацията му да атакува. Аз и Мазепов след час и половина, ако Бряндински (Мазепов и Бряндински работели в щаба на ВВС — б.а.) излети по-рано, ще излетим заедно за Ворошилов. Приемаме указанията ви за изпълнение и ще ги изпълним с болшевишка точност.[13]

Изпратеният от Сталин в Далечния изток Мехлис настройва ръководството в Москва със съобщенията си, че уж командването на Далекоизточната армия е нерешително, и по този начин злепоставя Блюхер.

Скоро след това, недоволен от действията на Блюхер, Сталин го извиква в Москва, но не пожелава да говори с него. Известно време маршалът е в оставка, а после, на 22 октомври 1938 г., е арестуван. Нареждането за арестуването му подписва Ежов, който само след няколко седмици ще се окаже там, където хвърля хиляди и хиляди хора…

Блюхер е вкаран в машината за репресии, когато тя намалява вече оборотите. Отначало изглеждало, че ще оцелее. Ноемврийското постановление на Съвета на народните комисари на СССР и Централния комитет на ВКП(б) от 1938 г. отбелязва грубите нарушения на законността и на процедурата за водене на следствието. Сталин и обкръжението му, след като са предизвикали вълните от репресии, които две години наред бушуват из страната, не може да не са почувствали колко разрушително е злосторничеството им. Но в официалните доклади, в речите цялата тази вакханалия е представяна като „великата победа на Сталин над троцкистко-фашистките заговорници и вредители“. Обаче Берия, който ръководи сега следствието по случая с Блюхер, пренебрегва постановлението.

Няколко дни разпитват прославения маршал, като искат да признае, че е „влизал във военнофашисткия заговор“. Блюхер се държи мъжествено и отрича изцяло всичко. Кой знае, може би когато са го изтезавали, маршалът си е спомнил за участието си — макар и мълчаливо — в несправедливия съд над Тухачевски като член на Специалното присъствие към Върховния съд на СССР? Не използва тогава своя шанс на съвестта, за да облекчи съдбата на първия съветски маршал, обречен на гибел. А сега той самият е в ръцете на Берия…

По думите на Б. А. Викторов, който води разследването по това дело, за последен път Блюхер е видян на 5 и 6 ноември обезобразен зверски, до неузнаваемост. Цялото му лице било превърнато в кърваво тесто, едното му око — извадено. Вероятно инквизиторите на Берия са искали в навечерието на големия празник да завършат черното си дело. На 9 ноември още един маршал на Съветския съюз загива в занданите на Берия след зверски изтезания. Загива, но не се прекършва, не подписва чудовищните небивалици.

А ножът на гилотината, издигната от беззаконието, е отнел вече живота на хиляди военачалници и политработници в армията. Сред тях са И. Н. Дубовой, Я. К. Берзин, М. Д. Великанов, Е. И. Ковтюх, И. Ф. Федко, Ш. С. Уншлихт, А. С. Булин, Г. А. Осепян, М. П. Амелин и много, много други.

Пред мене са томове списъци на репресирани военачалници: звание, презиме, длъжност, награди, дата на смъртта… Повечето командири са сравнително млади. Цветът на офицерския корпус, почти целият преминал през гражданската война и създал новата армия. За да се почувства по-дълбоко останалата у нас завинаги горчилка от безумието на Сталин, ще отворя (наслуки) един от томовете и ще ви припомня имена на загинали, но не в борба с фашизма, не, а по волята на „вожда“. Една-две страници само…

Командир на корпус Калмиков Михаил Василиевич. Командир на 20-и стрелкови корпус. Награден с орден „Ленин“ и два ордена „Червено знаме“. Разстрелян през 1937 г.

Командир на бригада Карев Герман Степанович. Командир на 135-а стрелкова картечна бригада. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на дивизия Касин Григорий Иустинович. Командир на 45-и стрелкови корпус. Награден с два ордена „Червено знаме“ и орден „Червена звезда“. Осъден и разстрелян през 1938 г.

Командир на бригада Кириченко Иван Григориевич. Командир на 23-а кавалерийска дивизия. Награден с орден „Ленин“ и два ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на дивизия Княгницки Павел Ефимович. Комендант на Киевския укрепен район. Награден с два ордена „Червено знаме“ и орден „Червена звезда“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Флагман втори ранг Кожанов Иван Кузмич. Командващ морските сили в Черно море. Награден с орден „Червено знаме“ и орден „Червена звезда“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на корпус Косогов Иван Дмитриевич. Командир на 4-и казашки корпус. Награден с два ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на дивизия Кохански Владислав Станиславович. Командир на 5-и тежък бомбардировъчен авиокорпус. Награден с орден „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Дивизионен комисар Краснов Евгений Василиевич. Заместник-началник на Управление „Команден и началстващ състав на РККА“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на корпус Куйбишев Николай Владимирович. Командващ войските в Задкавказкия военен окръг. Награден с четири ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1938 г.

Командир на корпус Кутяков Иван Семьонович. Заместник-командващ войските на Приволжкия военен окръг. Награден с три ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1938 г.

Командир на дивизия Кучински Дмитрий Александрович. Началник на Академията при Генералния щаб. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на дивизия Кутателадзе Георгий Николаевич. Командир на 9-и стрелкови корпус. Награден с орден „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на бригада Круг Йосиф Михайлович. Началник-отдел в щаба на Белоруския особен военен окръг. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Флагман първи ранг Киреев Григорий Петрович. Командващ Тихоокеанския флот. Награден с орден „Ленин“ и орден „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на армия втори ранг Корк Август Иванович. Началник на Военната академия „М. В. Фрунзе“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Корпусен комисар Карин Фьодор Яковлевич. Началник-отдел в разузнавателното управление на РККА. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на армия втори ранг Каширин Николай Дмитриевич. Началник на управление „Бойна подготовка“ при щаба на РККА. Награден с два ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1938 г.

Командир на бригада Кейрис Ромуалд Исидорович. Помощник-командир на 61-ва стрелкова дивизия. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на бригада Клочко Иван Гаврилович. Началник на военноисторическия отдел при Генералния щаб. Награден с орден „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1937 г.

Командир на дивизия Кожевников Александър Тимофеевич. Заместник-командващ войските на Уралския военен окръг. Награден с два ордена „Червено знаме“. Осъден и разстрелян през 1938 г.

Разтворих тъжния списък на буква „К“, но и той ми се струва безкраен… Следват много имена: Каган, Кадатски, Калнин, Калинин, Калван, Калпус, Кангелари, Канцевич, Карпов, Кармелюк… Край нямат… На колко много хора животът е прекъснат трагично! И то какви хора! И всички без вина!

Списъците на хиляди и хиляди военни са минали през ръцете на Сталин и Ворошилов, през ръцете и на други ръководители. Наистина, от каква чудовищна жестокост, от каква чудовищна подозрителност трябва да е обладан човек, за да вярва в абсурдните, фантасмагоричните донесения и доклади?!

На въоръжените сили е нанесен страшен удар. Едва ли хитлеристките специални служби, белогвардейците емигранти, а косвено и Троцки са си представяли дори и на сън, че провокационните им зърна ще попаднат на такава благодатна почва. В хода на цялата тогавашна борба за заякчаване на единовластието си „вождът“ напълно узрява за деяния, които не могат да се окачествят другояче освен като престъпни. Избити са на практика всички заместници на народния комисар на отбраната, повечето от членовете на военния съвет при народния комисар, почти всички командващи военни окръзи и командири на армии. По наличните данни и направените пресмятания може да се прецени, че през 1937 и 1938 г. са загинали към 45% от командния и политическия състав на армията и флота от командир на бригада нагоре. Във всяка война при такива загуби армията рязко загубва боеспособността си. Един командир на армия например не може да бъде подготвен в ускорени шестмесечни курсове като някой лейтенант, за това са нужни дълги години служба и обучение. А базата за издигане на командни кадри е до крайност стеснена. В навечерието на голямата война Сталин и свитата му създават обективните предпоставки за крайно тежкото начало на бойните действия и за воденето им. Невинните жертви на „кланицата за военни“ през 1937 и 1938 г. ще станат причина за още по-големи загуби по фронтовете на Великата отечествена война.

В края на ноември се свиква военният съвет при народния комисар на отбраната. В доклада си Ворошилов изнася страшни цифри. Ще ги повторя още веднъж: „През 1937 и 1938 г. ние «очистихме» Червената армия от над четиридесет хиляди души. Само през 1938 г. са издигнати и преместени в длъжност над 100 хиляди души! В ръководството на армията се извършиха огромни изменения: от членовете на военния съвет при народния комисар останаха само 10 души от предишния му състав…“ Не е трудно да си представи човек какво се е вършело в окръзите!

В донесението си до Москва в началото на март 1938 г. командващият войските в Киевския военен окръг С. К. Тимошенко и членът на военния съвет Н. С. Хрушчов се хвалят като за постигнат голям успех: „Изхвърлени са врагове от войските на окръга около 3 хиляди души за годината, от тях са арестувани над хиляда. «Обновени» са практически всички командири на корпуси и дивизии. В резултат от ликвидирането на троцкистко-бухаринските елементи мощта на войските в окръга нарасна.“[14]

Нима никой не е виждал последствията от това безумие? Мнозина са виждали, но са си мълчали. Макар и не всички. С удовлетворение можем да отбележим, че и в онова сурово време е имало хора, опитали се да използват своя шанс на съвестта. Пред мене е писмото на командира на бригада С. П. Колосов до народния комисар на отбраната К. Е. Ворошилов. В него се посочва:

„Срещат се двама командири в трамвая: е, как вървят работите? При нас сега е голяма дандания: арестували еди-кого си и еди-кого си и тъй нататък. Аз пък се боя сега дума да обеля — казва другият. Речеш нещо, сгрешиш, и веднага се оказваш враг на народа. Страхът стана нормално явление…

Научете колко сте уволнили от РККА през 1937 г. и ще научите горчивата истина.

Вие може да ме наречете паникьор, троцкист, враг на народа и тъй нататък. Враг аз не съм, но смятам, че така можем да я докараме до кривата круша…

5 декември 1937 година

Колосов“[15]

Не ми е известна съдбата на Колосов, но това негово мъжествено писмо показва, че не всички са мълчали. На мнозина, но не и на Сталин, е било ясно, че в навечерието на приближаващите страшни изпитания армията е обезкървена. Но жаждата за власт, стремежът господството да бъде запазено на всяка цена (макар да са го заплашвали въображаеми заговорници) се оказват по-силни от елементарните грижи за сигурността на отечеството. За „господстващата личност“ изборът между „аз“ и „родина“ е, както говорят делата й, в полза на личността.

Когато човек прелиства тъжните страници на нашата история, отново и отново си задава въпроса, как е могло да се случи това? Защо? Как е могла да възникне и да съществува такава атмосфера на жестокост, беззаконие, изключителна подозрителност, развързваща ръцете на многобройните долни душици? Нима всичко това, което е ставало, говори за някаква особена „сила“ на възглавилия този разгром на кадрите Сталин? Като гавра, като жестока подигравка звучат днес думите му, че „човекът е по-ценен от всяка машина“.

Всъщност в какво се е проявила „силата“ на Сталин? Та нали той е предизвикал може би най-болезнения и най-трагичния в цялата ни история социален катаклизъм. Когато човек мисли над този въпрос, постепенно идва до извода, че „силата“ на Сталин не се е криела в самия него. Силата му е била в създаването и използването на държавния и партийния апарат, превърнат от него в послушен изпълнител на волята му. Без апарата Сталин е нищо. С помощта на апарата той постепенно успява да формира такава система на отношения в обществото, при която една негова дума, директива, заповед или разпореждане са могли да предизвикат верижна реакция в действията на хиляди, ако не и на милиони хора, приели тези сигнали на доверие.

След като се докопва до пълно единовластие, Сталин започва да разбира, че за да го запази, ще трябва и занапред да усъвършенства апарата в партийната, държавната и както са казвали тогава, наказателната му функция. С помощта на апарата Сталин може да обработва общественото съзнание, да провежда икономически, политически и културни кампании, да разкроява платното на историята, да полага основите на „нов“ светоглед, в центъра на който трябва да бъдат той и неговите идеи, да поставя цели, които се възприемат като божествено откровение. У него не възниква никакво съмнение, че апаратът е изместил от системата народа, че на народа е отредена ролята на изпълнител, на работна сила и му е позволено само „да одобрява“, „да поддържа“, „да се възхищава“, „да обича“ единствения си „вожд“. Този деформиран възглед за околния свят не само принизява социалистическите идеали, но и обективно погледнато, намалява привлекателността им и сее в края на краищата съмнение в правдивостта им. Така че „силата“ на Сталин е в дълбоката антидемократичност, в тоталитаризма на методите му, в автократичното тълкуване на непреходните ценности — справедливост, братство, хуманизъм. В „силата“ на Сталин обаче още от самото й начало се втъкават източниците, зародишът на крайния резултат — пълно поражение на единовластието и единомислието.

Беззаконията от 1937 и 1938 г., които по същество изцяло изпълват дейността на Сталин в оня период, имат за цел да се доизгради и укрепи храмът на култа към личността. И това в представите на Сталин не противоречи на идеалите на социализма. Както по всичко личи, той е смятал, че има право така да тълкува тези идеали. Но как да не си спомним тук за Маркс и Енгелс, които, критикувайки теорията на Карлайл за правото на гениите и вождовете да бъдат господари, проницателно отбелязват, че „новата ера, в която господства геният, ще се отличава от старата ера главно по това, че камшикът си въобразява да е гениален“[16]. Без камшик Сталин нямаше да е Сталин. Но с този камшик вече толкова много хора са били пребити до смърт, че трябвало да се намери друг изпълнител. Налагало се да бъде сменен човекът, който олицетворявал и използвал по негово указание този камшик.

Бележки

[1] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1036, л.270-277.

[2] Кропоткин, П. А. Записки революционера. С.-Петербург, 1906, с.369.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.615.

[4] Цит. по: Иванов, В. Маршал Тухачевский. М., 1985, с.128.

[5] ЦГАКА, ф.33987, оп.3, д.400, л.137-139.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.325, оп.1, д.40, л.35.

[7] Большевик, 1937, №12.

[8] ЦГАКА, ф.33987, оп.3, д.1075, л.19-26.

[9] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1046, л.207-208.

[10] Става, дума за маршал Г. К. Жуков, който, за да не бъде обвинен в премълчаване или укривателство, се видял принуден да съобщи официално за случая на Ворошилов. — Б.пр.

[11] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1048, л.37.

[12] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.640.

[13] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1140, л.18-22.

[14] ЦГАСА, ф.25880, оп.4, д.1, л.2-3.

[15] Пак там, ф.33987, оп.3, д.1048, л.23-25.

[16] Маркс, К., Фр. Енгелс. Съч. Т.7, с.278.