Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (48)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Фаталните грешки

С приближаването си войната сякаш все по-широко разтваря вратите си. В началото на нахлуването те са необхватни: от Ледовития океан до Черно море. А да се затворят и залостят няма вече как и с какво. Но до последния момент Сталин се обляга на прозорливостта си. Само месец преди да почне войната, той споделя в тесен кръг: „Сигурно догодина през май (т.е. през 1942 г. — б.а.) сблъсъкът ще стане неизбежен.“

Но колкото повече наближава фаталният ден, толкова по-ясно става: войната чука на вратите, а страната и армията още не са готови поне отчасти за решителна схватка с Хитлер. Макар да е нужно да се каже (защото това често се забравя), че в навечерието на войната е направено доста за повишаването на отбранителната способност на страната и на бойната мощ на армията. Така например в съответствие със специалната директива на Генералния щаб, изпратена до войските на 13 май 1941 г. след съвещание при Сталин, редица обединения и съединения (16-а, 19-а, 21-ва и 22-ра армия) започват да се придвижват от вътрешните окръзи към пограничните райони. По силата на постановление на Политбюро на ЦК на ВКП(б) от 21 юни 1941 г. по-голямата част от тези обединения е трябвало да образуват група за резерв на Главното командване. Обаче, както от само себе си се разбира, обединенията не са могли да заемат посочените им райони преди започването на бойните действия.[1]

Като взима предвид взривоопасната обстановка, Сталин одобрява предсрочното производство на випускниците от военните училища. Младите строеви и политически офицери заминават — в повечето случаи без никаква отпуска — направо във войските, където недостигът от командни кадри е значителен. След дълги колебания Сталин се решава и на такава акция от голям мащаб като свикването на около 800 хиляди души от запаса, благодарение на което в пограничните райони са комплектувани 21 дивизии. За съжаление тези мерки се взимат едва две-три седмици преди началото на войната…

Със заповед на Народния комисариат на отбраната от 19 юни на войските е поставена задачата за маскиране на летищата, парковете с бойна техника, базите и складовете и за разсъсредоточаване на самолетите. Но заповедта едва-що започва да се изпълнява… Изнасянето на полевите пунктове за управление на армиите на предни линии също започва да се изпълнява едва дни преди войната. Правилните и необходими мерки са безнадеждно закъснели. Но и тях Сталин предприема без никакво желание, изтъквайки често загнездилата се у него мисъл, че всички „тези мерки могат да провокират германските войски“. Тимошенко и Жуков са принудени да докладват понякога два-три пъти на Сталин един или друг въпрос, за да получат одобрение на предлаганите от тях мерки от оперативен характер. Председателят на Съвета на народните комисари, макар да се съгласява с военните, все още нейде дълбоко в душата си таи надеждата, а дори и вярата, че Хитлер няма да се реши да води война на два фронта. И никак не му се иска да осъзнае факта, че на запад вече няма втори фронт! В изказванията си много пъти повтаря една и съща своя мисъл: немците трябва да са извлекли поуки от поражението си в Първата световна война. Да се воюва на два фронта е безумие! Но и безумието може да се превърне в реалност. Защото в историята преобладават не циклите във вид на кръг, а във вид на спирала по посока на безкрайността. Придържайки се към очевидната праволинейна, едноизмерна логика, Сталин дълбоко се заблуждава. Никой обаче не може дори да помисли, че „вождът“ трябва да бъде посъветван. Защото всички вече са свикнали да смятат, че той е „непогрешим“.

Разбирал ли е Сталин през юни 1941 г., че през последните години той и неговото обкръжение са допуснали сериозни политически и военностратегически недоглеждания? За това може само да гадаем, макар по-късно в разговорите си с Чърчил и Жуков, а след войната, както помним, и в изказването си на приема в Кремъл в чест на командващите фронтове намира сили у себе си да признае в общи черти грешките и пропуските, допуснати от правителството. Не от него, а от правителството! И в тези случаи обаче Сталин нито веднъж не споменава, че те са били преди всичко негови собствени грешки. На такова нещо той отдавна не е способен.

Същността на грешките се състои не само в неверните предпоставки и пресмятания, в несбъдналите се прогнози и в коварството на агресора. Всичко това, не ще и дума, го е имало. Но главната причина за недоглежданията, грешките и непростимите пропуски е, нека да подчертая още веднъж, в единовластието. Трудно е да се обвиняват народните комисари и Главният военен съвет при наличието на създадения вече образ на „непогрешимия и мъдър вожд“. Всяко принципно несъгласие с една или друга негова концепция или гледна точка може да бъде преценено изцяло като „неразбиране“, „противопоставяне“ или „политическа незрелост“ с произтичащите от това последици. В паметта на всички още са пресни политическите процеси за каква ли не „вина“ — за позицията, заета при подписването на Бресткия мир, за познанство, да речем, с Я. Петерс, коменданта на Кремъл, а това значи и за участие в подготовката на „дворцов преврат“, за среща в чужбина с официално лице, а това пък означава, разбира се, „предаване на шпионски сведения“ и така нататък.

Макар Сталин, субективно погледнато, да поставя пред страната и партията наглед хубави цели, реализирането и осмислянето им не преминават през колективния ум, не са резултат от противопоставянето на различни гледища. С единовластието, „непогрешимостта“ и безапелационността на изводите си „вождът“ неволно запушва каналите за получаване на обективна информация, оригинални предложения и нестандартни решения. Казват му почти винаги онова, което иска да чуе. Често се опитват да отгатнат желанията му. Липсата на демократична и колективна форма на формиране и приемане на отговорни решения обеднява, ограничава интелектуалните възможности на властта.

За да угодят на „вожда“, всички говорят за „непобедимостта на Червената армия“, за „засилването на пролетарските настроения в Германия“, повтарят един през друг, че вътрешните трудности на капиталистическите страни щели да ги „подкопаят отвътре“. За това пише печатът, предвещава радиото, твърдят теоретиците. Например академик Е. Варга, когото Сталин цени и дори няколко пъти разговаря с него, в доклада си пред слушателите от Военнополитическата академия „Ленин“ на 17 април 1941 г. твърди, че сега „възниква въпросът: ще има ли в тази война победители и победени, или войната ще се проточи толкова дълго, че нито една от воюващите групи не ще може да победи другата?“. Интересите на Съветския съюз, продължава Варга, „налагат мирът да бъде запазен дотогава, докато в капиталистическите страни назрее революционната криза“. По-нататък академикът прави извод чисто в троцкистки дух (но щом друг, а не Троцки казва това, Сталин няма нищо против): „Ако се създаде такава ситуация, при която в някои страни в резултат от войната избухне революционна криза, буржоазната власт бъде разклатена и пролетариатът вземе властта в свои ръце, Съветският съюз ще трябва да тръгне и ще тръгне да помага на пролетарската революция в други страни.“[2]

В тези възгледи, които са били широко разпространени, явно се надценяват силите на Съветския съюз и Червената армия, прозират настроения от времената на гражданската война — стремеж да се предизвика световен революционен пожар. Но трябва да се каже, че и в онова време, във времето на култа, е имало мъжествени личности с трезва мисъл. Така например през 1940 г. група учени от Военнополитическата академия „Ленин“ подготвя изложение, наречено „Относно военната идеология“, което прочита и Сталин. Заедно с традиционните за ония години тезиси в документа се излагат смело и някои „еретични“ мисли. Авторите поставят остро въпроса за причините, довели до неуспехите в съветско-финландската война — ниската култура на военните кадри, неверните пропагандистки твърдения (лозунгът за „непобедимостта на Червената армия“), „неправилното тълкуване на интернационалните задачи на Червената армия“. Подчертава се, че дълбоко „се е вкоренил вредният предразсъдък, че уж населението на държавите, встъпващи във война със Съветския съюз, неизбежно и едва ли не повсеместно ще въстане и ще преминава на страната на Червената армия. Приказките «за непобедимостта водят хората към главозамайване, лекомислие и пренебрежително отношение към военната наука; в областта на техниката — към изоставане, в областта на военната теория — към едностранчива разработка на едни видове бой за сметка на други».“ А колкото до техническата ни мощ, нашата пропаганда, пишат авторите, е тръгнала „по лъжливия път на перченето“. „Не бива да се издига в култ“ опитът от гражданската война. „При съответни условия отстъплението не бива да се смята за позор, хората трябва да се учат не само на изкуството на настъплението, но и на организирано отстъпление, когато обстановката изисква това.“ Нужно е „по-гъвкаво, по-бързо да се правят изводи от онова ново, което внася във военното дело съвременността“. В изложението се посочва, че „напълно е занемарено изучаването на чуждестранната военна мисъл“. Не се популяризират най-добрите традиции на руската армия. „До неотдавна всички руски генерали без изключение бяха смятани за тъпаци и крадци на държавни пари.“ Опитът от боевете на Червената армия край езеро Хасан и река Халхин гол, както и на други места „не е известен на ръководния състав. Материалите за тези боеве се държат заключени в Генералния щаб“. Изложението с обем от тридесет и пет страници е не само критичен анализ на състоянието на Червената армия и на развитието на съветската военна мисъл, но и съдържа не една и две конструктивни идеи, които не са загубили актуалността си и в наши дни. Резолюцията на „вожда“ обаче е повече от кратка: „Към дело.“[3] Съдбата на авторите не ми е известна, макар да е ясно, че съчинението им едва ли се е харесало на Сталин и Ворошилов.

Всичко, което не се побира в представите на „вожда“, не може да бъде прието. Проявите на творчество, на талантлива мисъл, ако не съответстват на въжделенията на самодържеца, чисто и просто се отхвърлят, не им се обръща внимание, задушават се. В култовото единомислие се крие един от най-дълбоките извори на политически и стратегически недооценки, повлияли върху целия ход на войната, особено в началото й. Какви са най-характерните грешки на политическото ръководство и най-вече на Сталин в навечерието на войната. В какво се изразяват те?

Преди всичко, по мое мнение, най-голямата грешка е сключването на Договора за дружба и за границата между СССР и Германия на 28 септември 1939 г. Очевидно подписаният един месец по-рано пакт за ненападение може да се приеме като принудителна и оправдана историческа мярка (без „секретни протоколи“), но по-нататък не е трябвало да се върви. В резолюциите на Коминтерна и решенията на XVIII конгрес на партията фашизмът основателно се окачествява като най-опасния отряд на световния империализъм. За съветските хора фашизмът е олицетворявал в концентриран вид класовия враг. И отведнъж — „дружба“ с фашизма?! Трудно е да се обясни това безпринципно свличане на Сталин и Молотов до оневиняване, макар и неволно, на фашизма. Може да бъде разбрано желанието им за по-реално действие на пакта за ненападение по пътя на търговските спогодби, стопанските връзки, икономическите отношения и тъй нататък. Но да се отрекат фактически от всичките си предишни антифашистки идеологически принципи — това е вече прекалено! С усилията на Сталин, който участва в преговорите с Рибентроп, анексионистичните планове на Германия не получават полагащата им се оценка от страна на съветското правителство. Например в подписаната същия ден „Декларация на съветското и германското правителство“ се посочва: Съветският съюз и Германия „по взаимно съгласие изразяват мнението, че ликвидирането на сегашната война между Германия, от една страна, и Англия и Франция, от друга страна, би отговаряло на интересите на всички народи“[4]. Но народите са били в правото си да запитат: а как да стане това? Като се приеме без възражения обстоятелството, че Германия е окупирала едва ли не цяла Европа? Нима Полша, превърната в руини, ще може да одобри „взаимното съгласие“, подписано от Молотов и Рибентроп? Струва ми се, че в стремежа си да предпази Съветския съюз от войната Сталин отива прекалено далече. Още повече като се има предвид, че тези принципни отстъпки не прибавят нищо към пакта. Само засилват безочливостта на фашистите и объркването на хората в Съветския съюз. Не може да не се види, че по „германския въпрос“ Сталин е под твърде силното влияние на Молотов, който упорито държи на своите едностранчиви изводи. Многобройните декларации на народния комисар на външните работи само внасят пълно объркване в съзнанието на съветските хора и на приятелите ни в чужбина. Например как може да бъдат преценени твърденията в доклада на Молотов (одобрен от Сталин) на извънредната сесия на Върховния съвет на СССР, състояла се на 31 октомври 1939 г.?

„Германия се намира в положение на държава, стремяща се към най-скорошно завършване на войната и към мир, докато Англия и Франция, които довчера се обявяваха против агресията, държат за продължаване на войната и са против сключването на мир… В последно време управляващите кръгове в Англия и Франция се опитват да се представят като борци за демократични права на народите против хитлеризма, при което английското правителство обяви, че уж за него целта на войната против Германия била ни повече, ни по-малко «унищожаване на хитлеризма»… Не само безсмислено, но и престъпно е да се води тази война като война за «унищожаване на хитлеризма», прикривана под фалшивото знаме на борба за «демокрация»… Нашите отношения с Германия… коренно се подобриха. Тук нещата се развиваха по линията на упражняване на приятелските отношения, развитие на практическото сътрудничество и политическа поддръжка на Германия в стремежите й към мир…“[5]

Това политическо и идеологическо преориентиране хвърля хората в недоумение, деформира класовите гледища в общественото и индивидуалното съзнание. Заедно с това тези твърдения характеризират пълното дипломатическо късогледство на Сталин и Молотов, идеологическата им безпринципност. Диктаторът, изпратил без колебания хиляди и хиляди хора на смърт или в лагерите само заради някакво си подозрение, че са идеологично „нечистоплътни“, проявява сега удивителна слепота в „побратимяването“ с фашизма. Макар мнозина в Коминтерна да не оправдават причините за бързата идеологическа еволюция на Сталин, те не могат обективно да влияят на официалната позиция на Комунистическия интернационал. Чак до юни 1941 г. Коминтернът не се съгласява с оценките на европейските комунистически и работнически партии по отношение на антифашисткия характер на борбата в техните страни. Острите стрели на критиката отново са насочени не към фашистите, а към социалдемократите като „помагачи на милитаризма“. Безпредметен се оказва и лозунгът „Да се сложи край на войната“. Не е ясно как може „да се сложи край на войната“, когато фактически се изразява съгласие с окупирането на кажи-речи цяла Европа? Разяснения по този въпрос не се дават.

Думата „фашизъм“ изчезва за известно време от политическия речник на Сталин и Молотов. Трябва да се предполага, че в Берлин са били доволни. Не току-така на 1 септември 1939 г. веднага след ратификацията на пакта за ненападение фюрерът заявява в Райхстага: „Пактът беше ратифициран и в Берлин, и в Москва… Аз мога да се присъединя към всяка дума, казана от народния комисар на външните работи Молотов във връзка с това.“[6]

Заблудата на Сталин и Молотов е очевидна. Обяснимият стремеж на всяка цена да се остане настрани от пламъците на войната е съпроводен от принципна идеологична отстъпка, която внася объркване не само в съзнанието на нашите чуждестранни приятели. Още по-важно е, че постоянното демонстриране на неутралитет от страна на Съветския съюз дезориентира нашата общественост. Пропагандистите в страната и в армията са поставени в извънредно тежко положение. Например началникът на Главното управление за политическа пропаганда на Работническо-селската Червена армия (ГУПП РККА) армейски комисар първи ранг Л. Мехлис в своята Директива №0246 поставя следната задача на политическите органи и на партийните организации: „В основата на политическото обучение на младите бойци да залегнат Законът за всеобщата военна повинност, докладът на др. Ворошилов на четвъртата сесия на Върховния съвет на СССР, военната клетва, Законът за наказанието при измяна спрямо родината, уставите и наставленията… съобщението на др. Молотов «Относно ратифицирането на съветско-германския договор за ненападение».[7]“ Мехлис е вмъкнал тази фраза собственоръчно. Малко преди това той отива при Сталин и когато изслушва доклада на началника на ГУПП на РККА за политическата работа във войските, „вождът“ подхвърля:

„Не дразнете немците…“ — А после пояснява: „“Красная звезда" често пише за фашистите и фашизма. Спрете. Обстановката се изменя. Не бива да се крещи за това. За всичко си има време. Хитлер не трябва да остава с впечатление, че ние тук нищо друго не правим, а само се готвим за война с него."

Сталин поглежда Мехлис, който си записва нещо бързо-бързо и хвърля верноподанически погледи към „вожда“. Досущ както преди малко повече от десет години, когато работеше при него с Товстуха. Идеален изпълнител беше още тогава. Сталин обича този тип хора. Ето и сега е уверен: Мехлис ще „потули“ публичните вестникарски хули по адрес на фашистите и същевременно ще даде команда да се подхранва внимателно недоверието към хитлеристите на политическите занятия в армията. Но направеният завой е твърде остър и никак не е лесно да се преодолее инерцията в мисленето на бойците и командирите, на милионите работници и колхозници, на интелигенцията.

В донесенията, постъпващи в ГУПП след съветско-германските договорености, при цялата предпазливост на оценките и изводите се съдържат многобройни конкретни примери на изопачена представа за политическите дадености, за конкретния „адрес“ на класовия враг. Ще приведа няколко изказвания, съдържащи се в донесенията:

Военният инженер втори ранг Нечаев: „Във връзка с ратифицирането на договора за ненападение сега не бива да се употребява терминът «стрелба по фашизма» при стрелковата подготовка, тъй като нашето правителство не вижда никакви разногласия с фашизма.“

Преподавателят във Военноинженерната академия Каратун: „Сега изобщо не знаеш какво да пишеш, по-рано ни възпитаваха в антифашистки дух, а сега обратното.“

Старши лейтенант Громов (военна част 5365), Харковски военен окръг: „Ако човек се вгледа внимателно, оказва се, че Германия е надхитрила всички. Сега Германия ще слага юзди на малките страни, а договорът за ненападение ще си лежи и няма да бъде възможно да се направи нещо.“[8]

Цитирах само няколко изказвания на военнослужещи, свидетелства за възцарилото се идейно стъписване, за разместването на класовите пътепоказатели. Сега е трудно да се установи кому принадлежи инициативата да се „пришие“ думата „дружба“ към германо-съветския договор. Ако това е било направено от съветската страна, в най-добрия случай може да бъде наречено политическо недомислие. Ако пък е работа на германската страна, трябва да бъде разглеждано като хитро пресметната диверсия против общественото съзнание на целия съветски народ. И в единия, и в другия случай Сталин не се оказва на висотата на положението. И макар че по-късно Молотов ще каже, че Сталин уж „навреме е разгадал коварните планове на хитлеризма“, в дадения случай е трудно да се повярва в това.

Друго голямо недомислие, но вече в оперативно-стратегическата област, е свързано с приемането на отбранителния план на страната и мобилизационното развръщане на въоръжените сили. По личното указание на Сталин през есента на 1939 г., наскоро след сключването на договора за „дружба“ с Германия, Генералният щаб пристъпва към разработката на този план. Основният изпълнител на разработката, извършвана под ръководството на Шапошников, е бъдещият прославен маршал на Съветския съюз, тогава полковник, А. М. Василевски. Главната му идея е следната: да се осигури готовност за водене на борба на два фронта — в Европа против Германия и нейните съюзници и в Далечния изток против Япония. Предполагало се е, че „основен ще бъде западният театър на военните действия“. Смятало се е, че именно на западното и на северозападното направление противникът ще концентрира силите си. И съответно тук именно се е предвиждало да бъдат съсредоточени основните сили на Червената армия.[9] Но след като разглежда плана, народният комисар не го утвърждава под предлог, че в него не са разработени достатъчно възможните наши действия за разгромяване на противника.

До август 1940 г. уточненият отбранителен план е преразгледан. Сега вече подготовката му се ръководи от новия началник на Генералния щаб К. А. Мерецков. Както и преди, основен изпълнител на разработката е Василевски. Той продължава да смята, че е целесъобразно главните сили на армията ни да бъдат съсредоточени на Западния фронт въз основа на предположението, че по всяка вероятност противникът ще концентрира силите си в района на Брест. На 5 октомври докладват отбранителния план на Сталин. Той изслушва внимателно народния комисар на отбраната и началника на Генералния щаб, отива няколко пъти до картата и дълго мълчи, разхождайки се покрай масата. Накрая проговаря:

„На мен не ми е съвсем ясно становището на Генералния щаб усилията ни да бъдат съсредоточени на Западния фронт. Уж Хитлер щял да се опита да нанесе главня си удар по най-късия път към Москва… Мисля все пак, че за немците са особено важни житото на Украйна и въглищата на Донбас. Сега, когато Хитлер се укрепи на Балканите, още по-вероятно е да подготви основния си удар на Югозападното направление. Моля Генералния щаб повечко да помисли и да докладва плана след десет дни…“

Едновременно с преработването на плана Генералният щаб подготвя по указание на Сталин и друг концептуален документ — „Съображения за основите на стратегическото развръщане на Въоръжените сили на Запад и на Изток през 1940–1941 г.“. В „Съображенията“ правилно се приема, че Германия е главната военна опасност. Основна е следната задача: с упорита отбрана на позиции в районите на държавната граница, изградена на базата на полски укрепления, да не се допусне нахлуване на противника на наша територия, да се осигури време за пълна мобилизация и след това да се отблъсне с мощни контраудари настъплението на противника и бойните действия да се пренесат на негова територия. Предполагало се е, че главните сили ще влязат в действие най-рано две седмици след началото на военните действия. Но нито „Съображенията“, нито готвеният отбранителен план отделят нужното внимание на отбранителните операции като отбранителни. Не са определени основните положения и особеностите им. Фактически се изключва възможността за пробив на значителни противникови сили на голяма дълбочина. Когато малко преди войната на една от стратегическите игри се „проиграва“ такъв вариант, Сталин ядосано подмята:

„Защо да насаждаме отстъпателни настроения? Вие какво, отстъпление ли планирате?“

В „Съображенията“ и в отбранителния план се предвижда равномерно разпределение на войските от първия ешелон в дълбочина (в предния ешелон за прикриване — 57, във втория — 52, в резерв — 62 дивизии). Именно поради това в началото на войната се стига до положението съединенията на Червената армия да действат разпокъсано, някак си едни след други, и противникът получи възможност да ги бие пак така, „на части“. Избързвайки, ще кажа, че хитлеристките армии, обратно на нашите, са били разположени по фронта доста неравномерно, съсредоточавали са се по направленията на главните удари и по този начин са създали четири и пет пъти по-голямо превъзходство над съветските войски. Именно това до голяма степен позволи на германците да пробият бързо отбраната и да нахлуят стремително на голяма дълбочина.

Интересно е да се знае, че малко преди началото на войната Сталин нарежда да донесат за личната му библиотека Бойния устав на Червената армия. Страниците му са изпъстрени с подчертавания, свидетелстващи, че решавайки отбранителни въпроси от стратегически характер, Сталин се е стремял да повиши по някакъв начин равнището на знанията си в областта на военното изкуство. Обаче забележките му пред Главния военен съвет и на съвещанията с военното ръководство говорят повече за трезво мислене, основано на предпазливост, отколкото за висока оперативна и стратегическа компетентност. Сталин се изправя пред прага на войната като предпазлив и същевременно самоуверен политик, а не като военен стратег.

На 14 октомври 1940 г. преработеният отбранителен план отново е докладван на Сталин. Естествено, всичките му бележки изцяло са взети предвид, а това означава коренно преориентиране на основните направления на въоръжените сили. Сега направлението на главния удар на противника се очаква от югозапад.[10] Но нали главното разузнавателно управление при РККА е знаело, че основните ударни сили на вермахта (три от четирите танкови армии) имат за цел Смоленск и след Смоленск-Москва. На военачалниците обаче не им достигат мъжество и аргументи, за да убедят Сталин. Както показват по-сетнешните събития, именно тук Хитлер нанася главния си удар. А нали това е можело да се предвиди? Но… Защо стана така?

Ще напомня, че по време на гражданската война Сталин е член на Военния съвет на Южния и на Югозападния фронт. Тогава житото и въглищата в действителност са били толкова важни за Съветската република, колкото и победата над контрареволюцията. На Сталин му се струва, че големите незалесени пространства, както и икономическите съображения (най-късият път към кавказкия петрол, украинското жито и въглищата) ще подтикнат Хитлер да насочи главния си удар именно от югозапад.

А сега за друго. По някаква случайност в навечерието на войната на основни постове в Генералния щаб се оказват „избраници“ от Киевския особен военен окръг (КОВО): С. К. Тимошенко — народен комисар на отбраната, Г. К. Жуков, назначен през февруари 1941 г. за началник на Генералния щаб, Н. Ф. Ватутин — първи заместник-началник на Генералния щаб, С. К. Кожевников — началник на политическия отдел при Генералния щаб. Естествено е тези хора, които са се занимавали на времето си с оперативна работа в КОВО, да смятат в някаква степен Югозападното направление за първостепенно, за особено важно. При това те са знаели за гледището на Сталин. Между другото, Военният съвет на КОВО и до приемането на отбранителния план поддържа становището, че „главният удар на обединените сили на противника трябва да се очаква в зоната, за която отговаря окръгът“. В документа „Решение на Военния съвет на Югозападния фронт по плана за развръщане през 1940 г.“, подписано от началник-щаба на Киевския особен окръг М. А. Пуркаев, недвусмислено се посочва, че трябва да се очаква острието на нахлуващата германска армия да бъде насочено по Югозападното направление.[11]

Когато планът за отбраната получава одобрението на Сталин, длъжността началник на Генералния щаб поема Жуков. Фактически за половин година се сменят трима началници на Генералния щаб. През август 1940 г. на този пост Мерецков сменя Шапошников и предава на свой ред тази длъжност на Жуков. Но Сталин обича такива „въртележки“.

Тук трябва да спомена за един интересен документ. Жуков, човек много решителен и с твърда воля, е усещал, че нанасяйки първи удара, германските войски може да постигнат съдбоносно предимство. След дълги размисли, съмнения и разговори с Тимошенко той написва на ръка на 15 май 1941 г. изложение до Сталин със следното съдържание:

„До председателя на Съвета на народните комисари

Съображения по плана за стратегическо развръщане на Въоръжените сили на Съветския съюз

Като се има предвид, че Германия сега държи армията си напълно мобилизирана, с развърнати тилове, тя ще има възможност да ни изпревари в развръщането и да нанесе внезапен удар. За да се предотврати това, смятам за необходимо в никакъв случай да не се предоставя на германското командване инициативата на действия, да се изпревари противникът при развръщането и да се атакува германската армия в момента, когато ще се намира в стадий на развръщане, без още да е успяла да организира фронта и взаимодействието на родовете войски…“.

По-нататък Жуков определя първата и следващите стратегически цели — да бъдат разгромени основните сили в централното и северното крило на германския фронт.[12]

Най-прославеният в бъдещата Велика отечествена война пълководец пет седмици преди началото й предлага на Сталин радикално решение: да се нанесе удар на приготвилите се за скок германски войски. Смело, политически извънредно дръзко предложение. Писмени следи по документа Сталин не е оставил; в оня период „вождът“ е свръхпредпазлив и внимателен. Продължава да мисли, че страната ще има все още достатъчно време да се подготви за схватката с фашизма.

В началото на юни 1941 г. се взима решение, одобрено от Сталин, да се усили с още 25 дивизии Югозападното направление. Защото в края на април 1941 г., в Генералния щаб се получава следната информация от НКВД, дошла по разузнавателните канали: „Нападението на Германия против Съветския съюз е решено окончателно и ще започне в близко време. Оперативният план на настъплението предвижда светкавичен удар по Украйна и по-нататъшно придвижване на изток…“[13]

Фашистите са се опитали да дезориентират съветското ръководство относно направлението на главния удар, датата на започване на войната и стратегическия й замисъл. След войната Жуков пише: „Сега у нас се разглеждат особено в широки, общодостъпни публикации главно факти, предупреждаващи за готвещото се нападение против Съветския съюз, за съсредоточаването на войски по нашите граници и т.н. Но тогава, както показват откритите след разгрома на фашистка Германия документи, на бюрото на Сталин са попадали много донесения и от съвсем друг вид.“[14]

За съжаление „вождът“, макар че разполага с обилна информация, стигаща до него по различни канали, далеч не винаги я довежда до знанието дори на Генералния щаб. Например телеграмата на Чърчил за подготвяното германско нападение против Съветския съюз той, повтарям това още веднъж, смята просто за опит да бъде накаран по-бързо да се счепка с Хитлер и предупреждението от Лондон попада на бюрото на началника на Генералния щаб дълго време след получаването му. Не са малко и другите донесения и съобщения, на които всъщност не е отдавал нужното значение.

Веднъж, разговаряйки с академик Б. Н. Пономарьов, секретар на ЦК на партията в миналото, работещ на времето и в Коминтерна, чух от него и за такъв случай:

„Някъде през пролетта на 1941 г., струва ми се, че беше в края на май, се срещнах с двама австрийски комунисти, дошли «оттам». Те възбудено разказаха за огромните военни приготовления в Германия по западните граници на СССР, за безкрайните военни ешелони от танкове, артилерия, товарни коли, изнизващи се ден и нощ на изток. Това може да става, разсъждаваха те, само при подготовка за военно нападение.

Информацията предадох на Георги Димитров, той е имал специален разговор със Сталин. На другия ден Димитров ми каза:

«Сталин се отнесе спокойно към съобщението на австрийските комунисти и ми отговори, че това далеч не е първият сигнал от такова естество. Но че не вижда основания за прекомерно безпокойство. Вчера например в Политбюро разглеждаха графика за отпуските и на голяма част от членовете и кандидат-членовете им беше предоставена възможността да идат на почивка през лятото. Пръв ще тръгне на юг Жданов, а нали е член на Военния съвет на пограничен окръг…» С този отговор Сталин — според думите на Г. Димитров — сметнал разговора им за приключен.

Как може да се обясни това — разсъждаваше Б. Н. Пономарьов. — Недооценяване на опасността? Самоувереност? Надделяване на натрапчивата мисъл, че събитията ще се развиват именно така, както той, Сталин, ги е планирал?“

Такива изпълнени с недоумение въпроси има и в спомените на Жуков, Василевски, Захаров и на много други военачалници. Прав е, мисля, Жуков, когато казва, че в навечерието на войната всички мисли и стъпки на Сталин са били подчинени само на стремежа му да избегне, да не допусне въвличането на Съветския съюз във войната и това е подхранвало у него увереността, че така и ще бъде. Но нали началникът на Главното разузнавателно управление на Червената армия Ф. И. Голиков му е докладвал, че към началото на март 1941 г. бойната мощ на вермахта ще достигне 8 милиона души, 12 хиляди танка, 52 хиляди оръдия и около 20 хиляди самолета! Нима на Сталин не е било ясно, че Германия не е в състояние да държи дълго без работа тази колосална военна машина? И нима на „вожда“ не е било известно, че основните сили на тази армада са вече концентрирани на изток?

Обективността го изисква да кажа, че до Сталин са достигали донесения и от друг характер — за „нежелание на немския народ да воюва“, за „дезертьорство в германската армия“, за „пораженски настроения във вермахта“ и т.н. От Берлин по специалните канали са идвали съобщения, че в германските войски, съсредоточени на изток, се водели едва ли не пацифистки разговори: „Ако Германия се забърка във война със Съветския съюз, ще бъде победена“, „Тази война ще доведе народа до гибел“, „Не щем да воюваме, искаме вкъщи!“[15] Може би е имало и такива настроения, но главното е другаде: донесенията от такъв характер съответствали на желанията на Сталин. Не е изключено всички тези данни за „настроенията“ също да са били плод на хитра дезинформация.

Жуков споделя със Симонов, че в началото на 1941 г., когато потокът от съобщения за концентриране на германски войски в Полша особено нараства, Сталин е писал на Хитлер лично писмо, в което отбелязва, че това обстоятелство го учудва и създава впечатление, че Хитлер се кани да воюва против нас. В отговор Хитлер изпраща на Сталин писмо, също лично, и както подчертава в текста, „поверително“. В писмото си посочва, че тези сведения са верни, че в Полша действително са концентрирани големи войскови съединения, но че той, бидейки уверен, че това, което ще каже, няма да отиде по-далече от Сталин, се смята задължен да разясни: съсредоточаването на негови войски в Полша не е насочено против Съветския съюз, той има намерение строго да спазва сключения пакт, за което гарантира с честта си на държавен глава. В писмото си фюрерът е намерил аргумент, на който, по думите на Жуков, Сталин, изглежда, е повярвал. Уж територията на Западна и Централна Германия била подложена на силни английски бомбардировки и англичаните добре я наблюдавали от въздуха. Затова именно бил принуден да съсредоточи големи контингенти от войските си на изток.

А германският военен аташе Кьостринг, засилвайки дезинформацията при контактите си със съветски официални лица, често казвал: „Сега у нас войските се разпускат — нека да си отдъхнат.“[16]

Същевременно в директивата на народния комисар на отбраната „Относно резултатите от проверката на бойната подготовка през зимния период на 1941 г. и указания за летния период“, подписана от Тимошенко, члена на Главния военен съвет Жданов и началника на Генералния щаб Жуков на 17 май 1941 г., абсолютно нищо не се казва нито за задачите на западните военни окръзи, нито за повишаване на бдителността, бойната готовност и укрепването на отбраната, нито по подготовката за отблъскване на масирани нападения на авиацията и на нахлули големи маси танкове. Само шаблонни бележки по „недостатъците в единичната подготовка на боеца“ и пълна липса на указания от оперативен характер.[17] Войната е на прага, гигантската военна машина на Германия е готова всеки момент да тръгне и да се втурне на изток, а народният комисар на отбраната и Генералният щаб действат така, сякаш на Хитлер и през ум не му минава да извърши своята съдбоносна и страшна крачка, преди Сталин да пожелае това.

А междувременно разузнаването съобщава нови и нови тревожни данни. Началникът на разузнавателния отдел при КОВО полковник Бондарев информира в края на май 1941 г. за непрекъснато прииждане на нови танкови, артилерийски и пехотни части в районите на Люблин, Красностав, Замостие, Грубешов, Томашув и Белжец. В изводите си, преценяващи обстановката, той подчертава: „Съсредоточаването на войските по границата със СССР продължава… Театърът на военните действия се подготвя с форсирани темпове.“[18] Аналогична е картината и в Западния военен окръг. Полковник Блохин, началник на разузнавателния отдел при щаба на окръга, също донася на своето командване: „Въз основа на редица проверени агентурни данни може да се направи изводът, че военната подготовка на Германия против СССР в последно време, особено след 25 май, се извършва по-интензивно…“ В донесението се отбелязва, че един от изпратените на територията на СССР германски агенти заявил при разпита, че трябвало да се върне със събраните данни в гр. Цеханув не по-късно от 5 юни, тъй като им казали: възможно е военните действия против СССР да започнат скоро…[19] Такива донесения идват не само в щабовете на пограничните райони, но и в Москва.

Разтревожен от обстановката, народният комисар на отбраната изпраща в пограничните окръзи комисии за проверка на танковите войски. А на другите части? На 16 юни във връзка с резултатите от проверката до военните съвети на окръзите и армиите и щабовете на механизираните корпуси е изпратена следната шифрована директива:

„От проверката на танковите войски в КОВО, ЗапОВО, ПрибОВО и ОдВО е установено:

1. Обучението на бойците и командирите преминава откъснато от основната задача, произлизаща от бойната готовност на механизираните войски, и протича нецеленасочено.

2. Огневата подготовка е на ниско равнище и изостава от плана за огневата подготовка с един-два месеца.

3. Взаимодействието на родовете войски в самите механизирани съединения е недостатъчно и лошо.

4. Моторизираните полкове се подготвят като стрелкови части. Не се взимат под внимание предназначението и характерът на бойното им използване.

5. Досегашната подготовка на радистите е на ниско равнище.

6. Артилерийските полкове не са овладели огъня от открити позиции с право мерене и не се обучават на това.

7. Нощни занятия се водят по изключение и само в отделни части. Няма система в подготовката за нощни действия…“[20]

Такива недостатъци са „нанизани“ в цели седемнайсет точки. Но в директивата, подписана от Тимошенко и Жуков, пак нищо не се говори за големите оперативни въпроси, свързани с повишена готовност за отбиване на неизбежното германско нападение. Всички са като хипнотизирани от увереността на Сталин, че войната няма да започне, докато не сме готови за нея.

А не сме били готови в много отношения: в оперативно, в техническо, в мобилизационно. Още преди споменатите събития Сталин изпраща Запорожец, началник на Главното управление за политическа пропаганда в Червената армия, да провери готовността на укрепените райони по западната граница. Запорожец минава с комисията покрай новата граница, където се подготвят отбранителни позиции. Докладът му до Сталин (изпратен едновременно до Молотов, Андреев, Жданов и Маленков) никак не е утешителен:

„Повечето от укрепените райони, строящи се по нашите западни граници, не са боеспособни. Завършените от строителството бойни съоръжения ДОТ (дълговременни огневи точки, бункери — б.пр.) нямат нужното въоръжение… Укрепените райони не са осигурени в необходимото количество с постоянни и специално подготвени гарнизони.“[21]

Сталин преадресира доклада до народния комисар на отбраната, съветвайки го по-решително да търси отговорност от изпълнителите за бавното изграждане на системата от укрепени райони, които за съжаление няма да изиграят в началото на войната отредената им роля. Той бърза, притеснява се, но когато нещата опират до взимане на радикални решения, проявява свойствената му предпазливост.

По думите на Жуков, дори в самото навечерие на войната въпреки настояванията на военното ръководство Сталин категорично забранява войските на западните окръзи да бъдат приведени в повишена бойна готовност. Страхът му да не „провокира“ немците е направо маниакален. Разбира се, стремежът на Сталин да не даде на Хитлер повод за военно нападение може да бъде разбран. Но заедно с това той е бил длъжен да разбере, че едва ли Германия би нападнала Съветския съюз само в резултат на „провокация“, ако това не влиза в стратегическите й планове. Обаче нито Ворошилов, нито Тимошенко, нито Жуков са могли да намерят достатъчни аргументи, за да докажат, че полумерките нищо не решават.

И така, военностратегическата самоизмама, свързана с определянето на направлението на главния удар, избрано от вермахта, се задълбочава в резултат на упорития отказ на Сталин да вижда безспорния факт, че войната е вече на прага.

В същото време Хитлер свиква съвещание на висшето военно ръководство, на което изслушва съобщенията на генералите за завършването на подготовката за нападение над СССР. Докладват му, че от 22 май железопътните превози в Германия са преминали на график за ускорено движение и съсредоточаването на войските ще бъде завършено на 19 юни и че военновъздушните съединения за първия удар, дислоцирани западно от Висла, на 21 вечерта ще се пребазират на малка височина на летища, близки до границата на Съветския съюз. След уточняване на подробностите фюрерът внася в плана само една малка промяна: началото на нападението да се изтегли от 3:30 на 3 часа на 22 юни.

Въпреки че получава тревожни и, както по-късно се оказва, съвсем верни сигнали и съобщения, Сталин не смее да вземе извънредни мерки от военен характер в съответствие с плановете за оперативно-стратегическо развръщане. Ако са били предприети навреме, енергично и по възможност скрито необходимите оперативни и мобилизационни стъпки, началото на войната би могло да бъде съвсем друго. За действията на Сталин в този период много точна оценка дава според мен маршалът на Съветския съюз Василевски: „Причини да се търсят упорито начини за отсрочване на влизането на Съветския съюз във войната имаше достатъчно много и твърдата линия на Сталин да не допуска нещо такова, което Германия би могла да използва като повод за обявяване на война, е оправдана с оглед на историческите интереси на социалистическата родина. Но вината (именно вината — б.а.) му се състои в това, че не е видял, не е доловил оная граница, след която тази политика става не само ненужна, но и опасна. Тази граница трябваше смело да бъде прекрачена (курсивът е мой — б.а.), въоръжените сили максимално бързо да бъдат приведени в пълна бойна готовност, да се извърши мобилизация, страната да се превърне въз военен лагер. Очевидно, трябвало е да се изчаква най-много до юни месец, но мерките, които е могло да бъдат осъществени тайно, да се вземат още по-рано. Доказателства, че Германия е подготвяла военно нападение против нашата страна, е имало достатъчно — в нашия век е трудно да се скрие това. Страховете, че на Запад щяло да се вдигне шум по повод уж на някакви агресивни намерения на Съветския съюз, трябваше да бъдат отхвърлени. До рубикона на войната ние стигнахме по волята на обстоятелства, независещи от нас, и беше нужно твърдо да направим крачка напред. Налагаха я интересите на нашата родина.“[22] Може би е била достатъчна за това само една седмица?! Кой би могъл да каже? Де да беше изпратена поне няколко дни по-рано директивата за привеждане на западните окръзи в бойна готовност!… Попречило е единовластието на Сталин.

Трудно е да не се съгласи човек с тези трезви разсъждения, но… ако са били изказани преди войната. За съжаление никой от политическото и военното обкръжение на Сталин не се е опитал да го убеди в силата на тези истини, които така мъдро, но късно споделя с нас Василевски! Относно падащата се на военните част — и то доста голяма! — от вината за тази извънредно важна стратегическа недооценка говори Жуков: „В периода, когато назряваше опасната военна обстановка, ние, военните, както изглежда, не бяхме направили всичко, за да убедим Сталин, че войната с Германия ще стане неизбежна в най-близко време, и да докажем необходимостта от практическото изпълнение на срочните мерки, предвидени в оперативно-мобилизационните планове.“[23] Ще помоля читателя да обърне внимание на думите „да убедим Й. В. Сталин“…

Величието, мъдростта и зрелостта на ръководителя се състои в това, че именно вождът трябва да убеждава околните в правотата на решенията си. Както е правил това Ленин. И в дадения случай отново срещаме порочния стил на ръководство от страна на Сталин, който всъщност автоматично е отхвърлял всякакви други предложения и решения. Волята му се изявява като държавно твърдоглавство, непризнаващо други мнения. Разбира се, както казва Клаузевиц, „войната е насилствен акт, имащ за цел да принуди противника да изпълни волята ни“. Но волята може да бъде наложена само ако се съюзи с мъдростта.

В дадения случай интелектът на Сталин, разглеждан като проява на волята му, показва какво е съотношението на някои негови компоненти. Сталин непреклонно се придържа към поставената цел — да избегне войната. Но тук стремежът му към целта, за чието постигане са добри, както смята „вождът“, всякакви средства, изтиква като че ли на втори план всичко останало. Ако се опитаме да проникнем в духовния свят на Сталин въз основа на анализирането на конкретните факти от онова време, ще видим, че упоритостта на „вожда“ се опира на прекалената му самоувереност, на неспособността му да признава, когато сбърква с решението си, опира се на самолюбието му. Такава до голяма степен „безконтролна“ упоритост, близка до вироглавство, в края на краищата подкопава и самата воля, станала неин източник. Стига се дотам, че от известен момент нататък упоритостта сякаш парализира волята, оковавайки я с веригите на внезапно появилите се нерешителност, съмнения и колебания. Тогава човек вече в никакъв случай не може да направи извънредно нужната и отговорна крачка. Именно в такъв човек се превръща в последните дни преди войната, особено в решителните часове, Сталин, който несъмнено е притежавал огромна воля. Волята, притисната от упоритостта, е глуха за доводите на интелекта. Това е според Енгелс „ослепена упоритост“, влизаща в конфликт с аргументите на разума.

Наред с всичко това, нека още веднъж да подчертая, Сталин не притежава дарбата да предвижда, способността да поиздърпва встрани завесата пред идното и да надниква отвъд хоризонтите на действителността. Той продължава да се вглежда напрегнато в сегашното, хипнотизиран от желанията си. Няма способността за „изпреварващо“ отразяване на битието. Ако не е било така, нима не би предвидил например последиците от репресиите над десетки хиляди висши армейски командири по време, когато вече се виждат очертанията на приближаващата се война? Може, разбира се, да се възрази, че се е ръководел само от политически и лични съображения, но трагедията от ония горчиви години свидетелства не само за дълбоката морална деградация на „вожда“, а и за ограничената му способност да вижда бъдещето. Грешките в оценката на политическата ситуация в навечерието на войната са неоспоримо доказателство за това.

Концентрирането на политическата власт в ръцете на един човек може да доведе до положението нравствените, волевите или интелектуалните непълноти, които при обикновения, простосмъртния човек изглеждат само като негова лична слабост, да придобият съдбоносно значение за ръководител от такъв мащаб, какъвто е Сталин. Тъй като политическите и военностратегическите недомислици, допуснати от него и обкръжението му в навечерието на войната, „поправиха“ в крайна сметка съветския народ и неговата армия, макар и с цената на огромни жертви, ние свикнахме да казваме, че в това още веднъж се е проявила решаващата роля на народните маси в историческия процес. Значително по-рядко си задаваме въпроса на каква цена са изиграли ролята си народните маси. Анализът на въпроса разумна ли е тази цена, или не, за което ще стане дума в една от по-сетнешните глави, ни дава възможност по-задълбочено да съдим, за истинската или привидната стойност на ръководителите, застанали начело на народите.

На историческата сцена главно действащо лице е народът. Но той често е принуден да заплаща прекомерно висока цена, ако не влияе решително върху издигането на „солистите“. През пролетта на 1941 г. почти всички военни, мнозина политически дейци и голям брой обикновени хора виждат, усещат необяснимата упоритост, с която Сталин оценява развоя на събитията, но никой не може, по-точно не се и опитва да помогне на „вожда“ да се освободи от сляпото си твърдоглавство. Тук въпросите вече не опират до някакви неизползвани шансове на съвестта. Понякога е крайно трудно да се използва този шанс, най-вече тогава, когато на пулта за управление на държавата седи само един човек, а времето за взимане на особено важно решение се измерва със седмици, после с дни и накрая с часове…

Началник-щабът на Западния особен военен окръг генерал-майор Климовских по поръчение на командващия окръга Павлов в 2:40 часа през нощта на 21 юни (едно денонощие преди началото на нападението) изпраща шифрована телеграма:

„Да се връчи незабавно!

До Началника на Генералния щаб на Червената армия

 

Първо. На 20 юни в посока на Августов е извършено нарушение на държавната граница от германски самолети: в 17:41 шест самолета… в 17:43 — девет самолета… в 17:45 — десет самолета. По данни на пограничния отряд самолетите са летели с окачени под тях бомби.

Второ. По доклад на командващия 3-а армия телените мрежи край пътя за Августов и Сейна, които през деня са били все още на мястото си, са махнати вечерта. В този район, в гората, се е чувал шум, изглежда, от автомобилни двигатели. Граничарите са подсилили наряда…

В. Климовских“[24]

Такива донесения идват и от други окръзи. Климовских, назначен през юли 1940 г. за началник-щаб на Западния особен военен окръг, тогава не е могъл да знае, че точно след една година, през юли 1941 г., ще бъде разстрелян заедно с група други генерали по лично указание на Сталин. Наистина, след предварителното „оформяне“ от поотракалия се в тия неща Улрих. Сталин и до последните часове не е могъл да преустрои съзнанието си и адекватно да възприеме надвисналите страшни реалности. Той все още се намира в плен на илюзиите, породени от неговото „ясновидство“ и „всемогъща“ воля.

За да разберем по-добре драмата на ония последни предвоенни часове, необходимо е да разгледаме още веднъж личните качества на Сталин. За много от тях вече стана дума. Сега идва ред и на качеството предпазливост. Разбира се, при взимането на обикновени решения Сталин е предостатъчно смел и решителен. Но по големите въпроси е донемайкъде предпазлив. Тази предпазливост намира израз в октомврийските дни, когато поради сложната и неясна обстановка личната му инициатива в много случаи е била минимална. Същото може да се проследи и по време на кървавите събития през 1937 и 1938 г. Днес става ясно, че още в началото на 30-те години е искал да удари всички потенциални противници на единовластието му, но дълго не се е решавал на тази стъпка. Дори смъртта на Киров, която му дава повод за репресии, не е използвана веднага „в пълен размер“. По-късно той много пъти публично заявява, че „с изкореняването на народните врагове сме закъснели с четири години“. Можел е Сталин търпеливо да чака, да трупа зрънце по зрънце онова, което му е нужно като качество — подходящо духовно състояние в обществото, да подготвя подходяща обстановка. Не без основание Бухарин навремето го е нарекъл „велик дозировчик“. „Вождът“ умее бавно и постепенно да създава, да „дозира“ такава ситуация, при която всички са се убедили: тази крачка е необходима! Настъпи часът! Време е! Такава крачка е например в годините на репресиите февруарско-мартенският пленум на ЦК на ВКП(б) през 1937 г.

Но в отношенията му с Хитлер неговата свръхпредпазливост дава обратни резултати. Фактически в голямата политическа игра Хитлер надхитря Сталин. Предпазливостта на Сталин е продиктувана не само от разбирането му за последствията от една „преждевременна“ война, но и в определен смисъл от голяма вътрешна неувереност. Съветският съюз е сам срещу капиталистическия свят. Всяка невнимателна крачка може да доведе до непоправими последици. Тази мисъл не може да не е тегнела над съзнанието на Сталин в моментите, когато е взимал отговорни държавнически решения.

Сталин така настоятелно се е предпазвал от възможността за „провокации“, че в Берлин забелязват това и правят съответните изводи. Предпазливостта му, нереагирането му по съответен начин на многобройните нарушения на сключените споразумения от страна на Германия, подчертаната „лоялност“ — ето какво действително е подтиквало Хитлер, насърчавало го е да става от ден на ден все по-безочлив, убеждавало го е в слабостта на Съветския съюз. Например по указание на Сталин на съветските войски от западните окръзи през юни е било дадено допълнително разпореждане да не използват оръжие против германските самолети, нарушаващи границата на СССР. Едновременно такава директива е била изпратена и до граничарите.[25] Германците веднага забелязват това. Предпазливостта — качество, необходимо за всеки политик — у него се превръща в нерешителност и презастраховка, подхранвани от маниакалната увереност, че ще се изпълни собственото му желание — да се избегне войната. Това довежда до непоправимото…

Ден преди да започне войната командващият Киевския особен военен окръг генерал-полковник Кирпонос изпраща няколко донесения с данни, получени от преминали съветската граница немски бегълци. Те съобщават, че през нощта германските войски ще нападнат Съветския съюз. Народният комисар на отбраната веднага звъни на Сталин. Той помълчал и заповядал Тимошенко, Жуков и Ватутин да дойдат при него. Жуков си спомня, че там били вече всички членове на Политбюро. Както винаги, Сталин се разхождал покрай масата. Когато извиканите военачалници влезли, той попитал, обръщайки се към всички:

„Какво ще правим?“

Всички мълчали.

„Веднага трябва да се изпрати директива за привеждане на всички войски от крайграничните окръзи в пълна бойна готовност“ — прозвучал накрая в напрегнатата тишина гласът на Тимошенко.

„Четете“ — изрекъл сухо Сталин.

И Жуков прочита проекта за директива, подготвен в Генералния щаб, в който се подчертава необходимостта от решителни действия в съответствие с оперативния план за отблъскване на евентуално нападение. Сталин прекъсва началника на Генералния щаб:

„Преждевременно е да се дава сега такава директива. Може би въпросът ще се уреди все пак по мирен път. Трябва да се изпрати кратка директива, в която да се посочи, че нападението може да започне с провокационни действия на немски части. Войските от крайграничните окръзи не бива да се поддават на никакви провокации, за да не предизвикат усложнения.“

Когато военните отишли да изпратят необходимите разпореждания, Сталин промърморил:

„Смятам, че Хитлер ни провокира… Нима се е решил да води война?“

Членовете на Политбюро се разотиват в три часа. В столицата се изнизва най-кратката нощ. Сталин уморено поглежда от прозореца бронирания си автомобил, самотен сред безлюдните алеи. Той още не знае, че германските самолети вече са излетели да бомбардират съветските градове и летища, че екипажите на фашистките танкове изкарват бронираните си чудовища на изходни позиции, че Хитлеровите генерали все по-често поглеждат циферблатите на часовниците си. Стрелките им допълзяват вече до фаталната чертичка.

Но тъкмо да заспи, постлал си на дивана в своя кабинет във вилата, където и работи, и си почива, на вратата се почуква предпазливо. Леките удари карат сърцето му да се свие болезнено: никой никога не го е будил! Сигурно се е случило най-лошото. Нима се е излъгал?

Нахлузва пижамата и отваря вратата. Началникът на охраната му долага:

„Армейски генерал Жуков Ви търси на телефона, другарю Сталин, по неотложна работа.“

Сталин отива до бюрото и вдига слушалката:

„Слушам…“

Жуков му долага накратко за бомбардирането на Киев, Минск, Севастопол, Вилнюс и други градове от германската авиация. След доклада началникът на Генералния щаб пита Сталин:

„Чухте ли ме, другарю Сталин?“

Диктаторът диша тежко в слушалката и мълчи. Парализираща, колосална, фантастична тежест се е стоварила отгоре му и въпросът на Жуков още не може да проникне в мозъка му. Въпреки неговото желание, воля и увереност Хитлер е решил, значи, да започне война. И в съзнанието на Сталин сигурно се е мярнал текстът на поздравителната телеграма, която получава от фюрера в деня на своята 60-а годишнина:

„До господин Йосиф Сталин

В деня на Вашата 60-а годишнина Ви моля да приемете най-сърдечните ми поздрави. Свързвам с това най-добрите си пожелания. Желая добро здраве лично на Вас, а така също щастливо бъдеще на народите на приятелския Съветски съюз.“

Сталин продължава да мълчи. А от слушалката отново се чува тревожният и учуден глас на Жуков:

„Другарю Сталин, разбрахте ли ме?“

Най-сетне е разбрал. Земните богове също грешат и цената на грешките им е неизмерно висока.

Бе четири часът сутринта на 22 юни хиляда деветстотин четиридесет и първа година.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.48а, оп.3408, д.90, л.200.

[2] ЦАМО, ф.32, оп.11302, д.6, л.522-523.

[3] ЦАМО, ф.32, оп.11302, д.6, л. 526–561.

[4] Известия, 28 сентября 1939.

[5] Правда, 1 ноября 1939.

[6] Правда, 2 сентября 1939.

[7] ЦГАСА, ф.25871, оп.2, д.285, л.8-9.

[8] ЦГАСА, ф.9, оп.39, д.72, л.44, 133, 536.

[9] ЦАМО, ф.16а, оп.2951, д.239, л.10-14.

[10] ЦАМО, ф.16а, оп.2951, д.239, л.84-90.

[11] ЦАМО, ф.16а, оп.2951, д.239, л.245-279.

[12] Пак там.

[13] ЦАМО, ф.16а, оп.2951, д.242, л.238.

[14] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления, с.233.

[15] ЦАМО, ф.32, оп.11306, д.5, л. 140–146.

[16] ЦГАСА, ф.33988, оп.4, д.361, л.56.

[17] ЦАМО, ф.32, оп.11309, д.3, л. 85–90.

[18] ЦАМО, ф.127, оп.12915, д.16, л.196-204.

[19] Пак там, л.306-314.

[20] ЦАМО, ф.208, оп.2513, д.70а, л. 424–427.

[21] Пак там, ф.15, оп.725588, д.36, л. 214–242.

[22] Военно-исторический журнал, 1978, №2, с.68.

[23] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления, с.238.

[24] ЦАМО, ф.208, оп.2513, д.71, л.34.

[25] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1368, л.246.