Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (12) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Писмо до конгреса“

Тънка, невидима линия отделя живота от смъртта. Тя може да бъде премината само в една посока. Обратен път няма. Внезапното и силно влошаване на общото му състояние, настъпило през нощта срещу 23 декември 1922 г., напомня безмилостно на Ленин, че идеите могат да бъдат вечни, но човекът е смъртен.

Застанал пред съдбовната черта, той проявява поразително човешко и политическо мъжество. Още сутринта на 23 декември Ленин моли лекарите да му разрешат (само за пет минути!) да издиктува няколко реда, защото го „вълнува един въпрос“. Той е упорит. Той моли. Той изисква. Разрешено му е. Ленин започва да диктува своето забележително „Писмо до конгреса“. Едно несравнимо мъжество на мисълта.

В минутите, когато никой не е уверен, че пристъпът няма да се възобнови, че няма да последва нов удар, Ленин мисли за бъдещето. Може би си е спомнил за Дидро, който в писмото си до Фалконе^[1] написва: „За себе си Вие може би започвате, но само за другите завършвате.“ Да, великият Ленин завършва делото на своя живот за другите. Неговото писмо е философско напътствие и едновременно с това предупреждение. Усеща опасността. Предвижда, че който се опита да види себе си епицентър на битието, може да погуби делото, на което той, отиващият си, е посветил целия си живот.

Отиват си хората — изчезват и безбрежните светове. За какво е мислел геният, готвейки се да диктува последните си безсмъртни статии и писма? Дали не за това, че въпреки очакванията и прогнозите Октомврийският пожар не се прехвърля още в другите европейски страни, няма и „революционен пробив на изток“? И сега Русия, след като не е станала детонатор на световна революция, ще трябва да се стабилизира, да се защити в националните си граници? А може би за това, че едва сега, когато болшевиките държат вече властта в ръцете си, зейва пред тях с цялата си гигантска сложност бездна от невиждано трудни проблеми? Може би и за това е мислел. А защо не и за друго? Че животът е жесток, като го е спрял още в самото начало на пътя към изграждането на новото общество. Или си е спомнил думите на патриарха на руските социалдемократи Плеханов, с които се бил обърнал веднъж към него:

„В твоето ново дочувам гласа на старото!“ — „Защо?“ — „Времето на плебейската революция не е дошло.“^[2]

Да, отпадна от революцията Плеханов, отпадна… Но ще остане, изглежда, в историята на научния социализъм редом с Кауцки, Лафарг, Гед, Бебел, Либкнехт… Завинаги ще остане. А може би и с Херцен. Апропо, Херцен… Как чудесно го е казал онова за новото и старото:

„Новото трябва да се гради с пот на челото, а старото само продължава да съществува и здраво се държи на патериците на навика. Новото трябва да се проучва, то изисква вътрешен труд, пожертвователност; старото се приема без анализ, то е готово — свещена истина в очите на хората; на новото те гледат с недоверие, защото чертите му са юношески, а с извехтелите черти на старото така са привикнали, че им се струват вечни.“^[3] Как само е казано! Какво пиршество на мисълта!

А може да му е дошло наум за Мартов. Нали навремето в странство се говорело за „тройката“ Ленин, Потресов, Мартов… Зад убийствено скучните речи на Мартов прозира остър, дори изтънчен ум, способен да „разчлени“ всичко казано от противника и да използва абсолютно всяка грешчица и всяко най-нищожно отклонение от възприетата линия. Певец на философския импресионизъм, той изпитва удоволствие от безкрайните промени на възгледите си, на колебанията и съмненията си. Това е един от случаите, когато изтънчеността на личната култура не се опира на здрави социални и светогледни основи. Вероятно за съюз с Мартов Ленин мисли за последен път през юни 1917 г. Но Мартов, вечно гравитиращ надясно, както пише Луначарски, „сам реши съдбата си: да не бъде признат нито от едните, нито от другите и вечно да живурка като повече или по-малко хаплив, повече или по-малко благороден, но винаги безсилен опозиционер“^[4]. Така и си остана този блестящ марксист в опашката на революцията! Преди почти две години на едно заседание на ЦК в дългия списък на въпросите, подлежащи на обсъждане, Ленин вижда и такъв:

„10. Писмо на ЦК на РСДРП до Съвета на народните комисари за разрешаване на Мартов и Абрамов да заминат за чужбина…

Реши се: ходатайството на ЦК на РСДРП да бъде удовлетворено.“^[5] Мартов избяга в чужди земи. Изглежда, Троцки е прав, когато през април 1922 г. дава в осмия том на съчиненията си, наречен „Политически силуети“, точна и убийствена характеристика на Мартов. Както винаги категорично, ала не без интелектуално изящество Троцки пише:

„Мартов е несъмнено една от най-трагичните фигури в революционното движение. Даровит писател, изобретателен политик, проницателен ум, минал през марксистката школа, Мартов въпреки това ще влезе в историята на работническата революция с огромен минус. На мисълта му не достигаше мъжество, на проницателността му липсваше воля… Това го погуби… Лишена от волева пружина, мисълта на Мартов насочваше цялата сила на своя анализ неизменно към една и съща цел — да оправдае теоретично линията на най-малкото съпротивление. Надали има и надали някога ще има друг социалистически политик, който с такъв талант би експлоатирал марксизма за оправдаване на отклоненията си от него и на явните си измени спрямо него. В това отношение Мартов може да бъде наречен без каквато и да било ирония виртуоз… Необикновената му, чисто котешка способност да се вкопчва със зъби и с нокти — воля в безволието, упоритост в нерешителността — му позволяваше с месеци и с години да се държи отгоре и в най-противоречивите и безизходни положения.“^[6] Сурова, но всъщност справедлива оценка…

Революцията няма само заден двор, има и авангард, предна линия, има „щаб“. Сега за него става дума. Ленин стои пред фаталния праг, всеки момент може да го прекрачи, а оттам връщане няма. А в ЦК и в Политбюро положението е тревожно. Нужни са промени. Нужно е единство. Нужно е в работата на ЦК да се укрепват демократичните принципи. Уважават мнението му. Той трябва да го каже. Ленин още един път настоява да му се разреши да диктува. Планът му е грандиозен. Той не само има намерение да посочи пътищата за укрепване на ръководството на партията, но и да изложи своето виждане за пътищата за изграждане на социалистическото общество.

Съдбата на последните Ленинови трудове е драматична. Значителна част от тях е скрита от партията, обвита в савана на Сталиновата тайна. Изключително съдържателните трудове „Относно даването на законодателни функции на Госплана^[7]“, „Към въпроса за националностите или за «автономизацията»“, „Писмо до конгреса“ и някои други Ленинови записки виждат бял свят едва след 1956 г., след XX конгрес на партията. А статията „Как трябва да реорганизираме Рабкрина (Предложения към XII конгрес на партията)“ искат отначало да я отпечатат само в един екземпляр, за да я покажат на Ленин. Но и след като я публикуват (със съкращения), Политбюро и Оргбюро изпращат специално писмо в губернските партийни комитети, в което се казва, че това са страници от дневника на болния Ленин, на когото е разрешено да пише поради непоносимостта му към умствено бездействие… Това нетактично писмо подписват на 27 януари 1923 г. Андреев, Бухарин, Куйбишев, Молотов, Риков, Сталин, Томски и Троцки.

Лениновите търсения, основани върху осъзнаването на опасностите от авторитаризма, са неразбираеми за Сталин, а и не само за него. В интелектуално отношение Ленин е извисен толкова много над съратниците си, че доста често гласът му сякаш не достига до съзнанието им. Той върви далече напред. Съратниците му явно не могат да догонват мислите му, не оценяват напълно пророческото му озарение.

Главната идея във всичките му последни трудове е дълбоко оптимистична: социализмът в Русия има бъдеще. Всички кардинални въпроси — индустриализацията, преустройството на селското стопанство на доброволни кооперативни начала, превръщането на културата във всенародно достояние, въпросите по създаването на държавния механизъм за управление — се разглеждат при задължителното условие, че ще бъде осъществено истинско народовластие, че непременно ще се демократизират всички страни на обществения живот. Очертанията на плана за създаване на ново общество изискват и нови хора, способни да се борят за реализирането му. В момента за Ленин това е главното.

Внимателното изучаване на последните му писма, бележки и статии дава основание да кажем, че той по-рано от другите вижда опасността от авторитарния режим на управление. Разсъждавайки за изворите на цезаризма, А. Грамши веднъж изказва интересната мисъл, че когато две борещи се една против друга сили се изтощят взаимно, може да се намери трета сила, която да подчини съперничещите си страни.^[8] Но струва ми се, че тук сигурно става дума не само и не толкова за конкретни групировки на хора, колкото за основните социални сили в страната. Те са представени от работническата класа, селячеството и партията, а още по-точно, както казва Ленин, „от грамадния, несподелян с никого авторитет на оня съвсем тънък слой, който може да бъде наречен старата партийна гвардия“^[9]. Социализмът би могло да се гради само въз основа на предложения от Ленин изключително мъдър социален компромис — новата икономическа политика и постепенното доброволно коопериране на селото. Всеки друг път ще води към сблъсък със селото, към ерозиране на свободата и установяване на тоталитарни методи на управление. А за тоталитаризма винаги са нужни цезари. Сталин, както и някои други лидери от обкръжението на Ленин, не може да разбере Лениновите думи, че нашата партия е „малка група в сравнение с цялото население на страната“^[10], че новата икономическа политика става главно условие за пътя към социализъм.

Болшевиките са продукт на градския пролетариат. Съюзът им със селячеството, макар тогава все още да не е бил равноправен, трябвало да се опира на възможността селянинът да владее земята и свободно да търгува. Да приближи селянина към социализма, както пророчески е видял Ленин, може само доброволното коопериране, а да се спои здраво съюзът между двете сили е възможно само с помощта на новата икономическа политика. Дори в „съвсем тънкия“ слой на партията не всички разбират дълбочината на замислите на вожда и размера на опасностите, с които народът може да се сблъска, ако тръгне по какъвто и да е друг път. А другият път не можел без насилие, без авторитарен режим и цезарство. За нещастие, така и става.

Тъй като е много болен, Ленин бърза. Съдбата може и да не му даде време да помисли за бъдещето.

Макар и само веднъж, като че ли блясва лъч на надежда: та нали все пак през есента на 1922 г. Ленин успява да се върне към активна дейност! Може би той ще победи болестта?!

Бухарин си спомня какво щастие е за околните да видят Ленин отново в строя. „Сърцето ни замираше, когато Илич излезе на трибуната: всички видяхме колко усилия му струваше на Илич това изказване. И ето че свърши. Изтичах при него, прегърнах го под полушубката: той беше целият мокър от умора — ризата му беше съвсем овлажняла, от челото му се стичаха капки пот, очите му веднага хлътнаха, но блестяха с радостни пламъчета: в тях крещеше животът, в тях пееше песен за труда могъщата душа на Илич!

С неописуема радост и със сълзи в очите (Ленин се е изказал пред IV конгрес на Коминтерна на 13 ноември 1922 г. — б.а.) до Илич притича Цеткин и почна да целува ръцете на Старика. Смутен, потресен, Илич пък взе да целува несръчно ръката на Клара. А никой, никой не знаеше, че болестта е разяла вече мозъка на Илич, че е близък ужасният, трагичният му край…“^[11]

Изглежда, Ленин предусеща това. И ето защо настоява, моли. Сутринта на 24 декември Сталин, Каменев и Бухарин обсъждат ситуацията: нямат право да накарат вожда да мълчи. Но са нужни предпазливост, предвидливост, максимално спокойствие. Взема се решение:

„1. На Владимир Илич се предоставя правото да диктува ежедневно по 5–10 минути, но това не трябва да бъде кореспонденция и на тези записки Владимир Илич не трябва да чака отговор. Свижданията се забраняват.

2. Нито приятелите, нито близките му не бива да съобщават на Владимир Илич нищо от политическия живот, за да не му се дава материал за размишления и вълнения.“

По време на болестта му при него има дежурни секретарки. Той диктува записки до Политбюро, моли да предадат едно или друго по телефона на някого от сътрудниците му, иска от тях различни данни, материали, документи. Обикновено се редуват да дежурят Н. С. Алилуева (жената на Сталин), М. А. Володичева, М. И. Глясер, Ш. М. Манучарянц, Л. А. Фотиева, С. А. Флаксерман. На 23 декември, когато Ленин започва да диктува „Писмо до конгреса“, дежури М. А. Володичева. Записаното от нея в дневника е лаконично:

„В продължение на 4 минути диктува. Чувстваше се зле. Дойдоха лекарите. Преди да започне да диктува, каза: «Искам да продиктувам писмо до конгреса. Запишете!» Диктуваше бързо, но болестното му състояние се чувстваше.“^[12]

Вперил поглед през прозореца към покритите със сняг дървета в далечината, Ленин произнася: „Писмо до конгреса“…

Нали през април идната, 1923 година, трябва да се състои редовният XII конгрес на партията. Ако не се вдигне от леглото до започването му, нека писмото му да бъде прочетено на делегатите… Фразите са избистрени, обмислени, отдавна премерени.

„Бих ви посъветвал настойчиво на този конгрес да предприемете редица промени в нашия политически строй.“

Ще се отклоним за малко. Ленин е категоричен: „редица промени в нашия политически строй“. При първо четене мисълта ни „се препъва“ — тук става дума за изменения в „политическия строй“… Но след няколко реда читателят започва да разбира, че Ленин води разговор-призив за най-същественото: за демокрацията в партията, народовластието в обществото, пътищата за постигането им. Великият мислител е прозрял, че демократизмът е най-важният лост, средството, начинът за съществуването на новия строй. Но нека продължим с „Писмо до конгреса“:

„Иска ми се да споделя с вас съображенията, които смятам за най-важни.

На първо място аз поставям увеличаването на броя на членовете на ЦК до няколко десетки или до сто. Струва ми се, че нашият Централен комитет го заплашват големи опасности, в случай че развоят на събитията не е напълно благоприятен за нас (а на това не можем да разчитаме), ако не предприемем такава реформа…

Струва ми се, че 50–100 членове на ЦК нашата партия е в правото си да иска от работническата класа и може да ги получи от нея без прекомерно напрягане на силите си.

Такава реформа значително би увеличила устойчивостта на нашата партия и би я облекчила в борбата сред враждебните държави, която, по мое мнение, може и сигурно силно ще се изостри в близките години. Струва ми се, че благодарение на тази мярка устойчивостта на нашата партия би спечелила хиляди пъти.

23.XII.22 г. Ленин

Записано от М. В.“^[13]

Замисълът на Ленин е с историческо значение: да се предприемат „редица промени в нашия политически строй“. Както вече споменахме, главната същност на тези промени е да се осигури истинско демократизиране във всички области на живота на партията и на държавата. Първата крачка по този път е по-широко да бъде представена в „щаба“ на партията главната сила на революцията — работниците. Нужно е съставът на ЦК да се увеличи 2–3 пъти. По-широко представителство, по-цялостно обновление, по-близо до масите, по-малка възможност за прекомерно влияние на конфликтите между малките групи върху съдбините на цялата партия. И още: Ленин предупреждава, че в близкото, очертаващото се вече бъдеще международната обстановка ще се изостри. Трябва да се бърза! Тук му е мястото да кажа, че дори такива изтъкнати партийни дейци като Бухарин не разбират това предупреждение и по-късно се противопоставят на твърде ускореното изграждане на социализма. Колко далече напред вижда Ленин, а нали уж е гледал само върхарите на руските брези!

Струва ми се, когато оценяваме гениалността на Ленин, не бива да забравяме, че често, твърде често той не е разбиран изцяло от съратниците си. Или ако е разбиран, не е напълно поддържан. Да си припомним октомври 1917 г., Брест-Литовск, стратегията на НЕП-а, предложението за разширяване на Централния комитет за сметка на работниците… Но това, изглежда, не е вина на Лениновото обкръжение, а негова беда. Това, което вижда Ленин, не виждат неговите съратници. За последен път той няма да бъде разбран и поддържан и след смъртта му: много от неговите страшни предупреждения ще бъдат недооценени. Това ще струва извънредно скъпо и на партията, и на народа. По-рано, дори когато Ленин е малцинство, силата на аргументите му, страстността и волята му са достатъчни да поведе след себе си по верния път целия революционен керван. Сега не е между живите. Никога не ще научи, че последната му воля по отношение на Сталин няма да бъде изпълнена.

Но да се върнем към „Писмото“.

24 декември 1922 година:

„Гледам на устойчивостта като на гаранция против разкол в най-близко време и съм с намерение да разгледам тук редица съображения от чисто лично естество.

Мисля, че основното във въпроса за устойчивостта от тая гледна точка са такива членове на ЦК като Сталин и Троцки. Отношенията между тях, според мене, съставят по-голямата половина от опасността за разкол, който може да бъде избягнат и за чието избягване, по мое мнение, може да послужи впрочем и увеличаването на броя на членовете на ЦК до 50, до 100 души.“

И досега някои изследователи недооценяват политическия авторитет на Троцки по онова време. „По-голямата половина от опасността“ — това са отношенията между Сталин и Троцки. Ленин вижда, че Троцки е по-популярен от генералния секретар, но вече се е убедил какви остри нокти има Сталин. Обтегнатите отношения между тези централни в момента фигури заплашват да се разразят в конфликт, който може да разцепи партията.

„Др. Сталин, след като стана генерален секретар, съсредоточи в ръцете си необятна власт и аз не съм уверен ще съумее ли той винаги достатъчно внимателно да си служи с тази власт.“^[14]

В какво се състои „всеобхватната власт“ на генсека? Върху плещите му ляга решаването на всички текущи въпроси, често пъти жизненоважни за партията. Но главното, в което се проявява тази власт, е подборът, издигането на партийните кадри в центъра и в местните партийни организации. Хиляди партийни работници… Отначало политическите възможности, свързани с разпределението на нужните партийни кадри, не са забелязани от всички. Наред с другото Сталин отъждествява апарата с партията и в много случаи това вече се забелязва. Ленин го вижда по-рано от другите.

„От друга страна, др. Троцки, както го доказа вече борбата му против ЦК във връзка с въпроса за НКПС^[15], се отличава не само със забележителни способности. Лично той вероятно е най-способният човек в сегашния ЦК, но и прекалено самоуверен и прекомерно се увлича по чисто административната страна на работата.“^[16]

Възможно е, преди да произнесе следващата фраза, Ленин да се е позамислил: „Да беше по-твърд у тоя човек революционният живец, би излязло от него голям ръководител от руски мащаб!“ Усмихвайки се вътрешно, Ленин сигурно си е спомнил доклада на Троцки за Червената армия на последния конгрес. Завършвайки вече своя анализ, Троцки, вместо да направи обобщаващи изводи относно пътищата за подобряване на изграждането на армията, започва да говори за „елементарното военно-културно възпитание на войниците“. Сред всеобщото оживление в залата Троцки се провиква: „Дайте да направим така, че войниците да нямат въшки. Това е огромна, извънредно важна задача на възпитанието, защото тук е нужно с упоритост, неуморност, твърдост, с пример, с многократно повторение да се освободят масите от нечистоплътността, в която са израснали и която се е загнездила в тях. А нали войникът с въшки не е войник, а половин войник… Ами неграмотността? Та тя е духовна въшливост. Ние трябва да я ликвидираме, вероятно до 1 май, а после да продължим тази работа с неотслабващо напрежение.“^[17] На Ленин сигурно му е допаднал изразът „неграмотността — та тя е духовна въшливост“. Бива си го Троцки да ражда в движение великолепни афоризми. Колко често публицистът у него взима връх над политика, самонаслаждението — над здравия смисъл, стремежът да се хареса на околните — над елементарната скромност. Не, брашно със Сталин той няма да мели… И двамата са така амбициозни… Онова, което казва за Сталин, а после и за Троцки, говори категорично за пълния контраст помежду им…

„Тези две качества на двамата изтъкнати вождове в сегашния ЦК са в състояние да доведат изневиделица до разкол…

По-нататък няма да характеризирам другите членове на ЦК според личните им качества. Ще напомня само, че октомврийският епизод със Зиновиев и Каменев не е, разбира се, случайност, но би могло да им бъде посочен като лична вина, както на Троцки неистинският му болшевизъм.

От младите членове на ЦК искам да кажа няколко думи за Бухарин и Пятаков. Това, според мене, са най-изтъкнатите сили (сред най-младите сили) и по отношение на тях трябва да се има предвид следното: Бухарин е не само твърде ценен и крупен теоретик в партията, той също така е смятан основателно за любимец на цялата партия, но неговите теоретически възгледи могат да бъдат отнесени с много голямо съмнение към изцяло марксистките, защото има в него нещо схоластично (той никога не е изучавал и мисля, че никога не е разбирал напълно-диалектиката).“^[18]

След Лениновата диктовка М. А. Володичева записва в дневника на дежурните секретари: „На другия ден (24 декември) във времето между 6 и 8 часа Владимир Илич пак ме извика. Предупреди ме, че продиктуваното вчера (23 декември) и днес (24 декември) е абсолютно секретно. Подчерта това неведнъж. Поиска всичко, което диктува, да се пази на специално място при специална отговорност и да се смята за категорично секретно…“^[19] За съжаление, Фотиева, която работи тогава като завеждаща Секретариата на Съвета на народните комисари и същевременно записва диктовките на Ленин, въпреки указанията на вожда информира скоро Сталин (както и някои други членове на Политбюро) за декемврийските записки… Затова „Писмото“ на Ленин не е вече нещо неочаквано за ръководството на партията.

На другия ден Ленин продължава да диктува уникалния си документ, който ще грабне въображението на милионите, но… след много години.

„25.XII. След това Пятаков — човек несъмнено със забележителна воля и забележителни способности, но прекалено увличащ се в администраторството и по административната страна на работите, за да може да се разчита на него за сериозен, политически въпрос…

25.XII.22 г. Ленин

Записано от М.В.“^[20]

На 26 декември Ленин продължава да диктува „Писмо до конгреса“, развивайки идеята за разширяване на вътрешнопартийната демокрация. Той вижда в това залога за подобряване на работата и на държавния апарат. А „той при нас — пише Ленин — е наследен всъщност от стария режим, защото беше съвсем невъзможно да бъде променен за толкова късо време, особено по време на войната, на глада и тям подобни.“^[21] Заедно с това Ленин прави важно допълнение: разширяването на ЦК трябва да стане не само за сметка на работниците, но и на селяните. Владимир Илич смята за необходимо присъствието им и на заседанията на Политбюро. Диктувайки обаче тези идеи, той пак се връща към конкретни личности.

Когато дава изчерпателна, но лаконична характеристика на ядрото на ЦК, Ленин продължава да мисли над въпроса, кой може да стане лидер, ако той си отиде. На него му е напълно ясно, че постът генерален секретар ще стане в негово отсъствие решаващ, с „необхватна власт“. „Де факто“ той е признатият вожд, не по длъжности, а поради интелектуалните и моралните си данни. Болестта властно го отстранява от непосредственото ръководство на Централния комитет. На първи позиции е излязъл автоматично един от членовете на Политбюро. Сталин не само е член на Политбюро, но и генерален секретар, запознат с цялата работа на Секретариата, с текущата работа. Става ясно, че ако се случи непоправимото (а Ленин допуска напълно това иначе не би започнал да подготвя „Завещанието“), Сталин ще се опита да укрепи положението си на потенциален лидер. Но това може да предприеме и Троцки… Ще има борба, възможен е разкол… Нужен е още по-конкретен съвет, предупреждение. И след няколко дни, вече през януари 1923 г., В. И. Ленин диктува съдбоносно важното „Допълнение към писмото от 24 декември 1922 г.“.

„Сталин е прекалено груб и този му недостатък, напълно поносим в нашата среда и в общуванията между нас, комунистите, става нетърпим на длъжността му на генсек. Затова предлагам на другарите да обмислят начин за преместването на Сталин от това място и да се назначи на това място друг човек, който във всички други отношения да се отличава от др. Сталин само с едно предимство, именно да е по-търпим, по-лоялен, по-вежлив и по-внимателен с другарите, по-малко капризен и т.н. Това обстоятелство може да ви се стори нищожна дреболия. Но аз мисля, че от гледна точка на предотвратяването на разкола и от гледна точка на написаното от мене по-горе за взаимоотношенията между Сталин и Троцки това не е дреболия, гали е такава дреболия, която може да придобие решаващо значение.

4 януари 1923 г. Ленин

Записано от Л.Ф.“^[22]

Знаменателно допълнение. Пълна определеност в главното: Сталин трябва да бъде преместен от поста генсек на друго място. Към него, към Сталин, засега няма прекомерни политически претенции. Той е верен на голямата идея. Наистина, разбира я май не така, както трябва. В същото време политическото реноме на Сталин засега не е опетнено. Но с политиката винаги ръка за ръка върви моралът. Ако няма хармония, ще се роди или политиканство, или диктаторство. В Лениновото допълнение личи дълбока загриженост за бъдещето, но не и лична ненавист. Ленин се е издигал над нея. „В отношенията му към противниците — пише А. В. Луначарски — не се чувстваше никакво озлобление, но въпреки това той беше жесток политически противник… В политическата борба пускаше в действие всякакво оръжие освен калното.“^[23] Прозорливата мисъл на Ленин вижда в нравствените недостатъци на Сталиновия характер нещо такова, което в бъдеще може да прерасне в извор на много нещастия. Великият ясновидец не е сгрешил и в най-тревожните си предположения.

Но го безпокои и Троцки. И главното не е толкова в това, че е извънредно самоуверен човек, той има недостатъци и в политически план. Продължителният „неистински болшевизъм“ на Троцки не може да отмине безследно. Амбициозността на този човек е известна на цялата партия, левичарският му екстремизъм неведнъж го противопоставя на целия ЦК. Бонапартистките амбиции на Троцки са така силни, че той смята за обидно и неприемливо за него направеното му през септември 1922 г. предложение да заеме поста заместник-председател на Съвета на народните комисари, заместник на Ленин… Троцки си прави сметки за особено положение в партията. Той почти не крие собственото си мнение, че е гений. Както пише биографът му И. Дойчер, „осъществяването на Лениновото завещание за преместването на Сталин неизбежно би довело Троцки до поста ръководител на партията. Той, Троцки, бил уверен в това“.

Изгарящите със своята откровеност и праволинейност оценки на Ленин по отношение на „двамата изтъкнати вождове“ са непреходен пример на партийна принципност. Другарската праволинейност е винаги едно от най-характерните качества на истинските комунисти. Не могат да я ликвидират напълно и годините на култа към личността. Ето само един пример от 1942 г., отдалечен с десетилетия от събитията, разглеждани на тия страници. Полковият комисар от ПУРККА^[24] Верхорубов, обикаляйки фронтовете, след изпълнението на задачата пише, каквато била практиката тогава, кратки характеристики на политическите работници, чиято работа проверява. Ето отзива му за началника на политическия отдел при 18-а армия бригадния комисар Л. И. Брежнев, запазен в личното дело на бъдещия генерален секретар. В първата част на характеристиката се споменава за предаността на комисаря към идеите на партията на Ленин и Сталин, за готовността му да изпълни дълга си. А по-нататък има няколко фрази със следното съдържание: „Отбягва черната работа. Военните знания на др. Брежнев са твърде слаби. Много въпроси решава като стопански, а не като политически работник. Към хората не се отнася еднакво, склонен е да има любимци.“ Само няколко фрази. Но те показват, че старата Ленинова традиция за чистосърдечно, честно и открито изразяване на собственото мнение е жива. Читателят сам има възможност да прецени обективен или субективен е изводът на полковия комисар Верхорубов…

Ще отбележа, че предлагайки Сталин да бъде преместен от тоста генерален секретар, Ленин не отговаря на въпроса, кой да бъде вместо него. И в това според мене се крие голямата мъдрост на вожда. Посочването на конкретното име на „принца“ би приличало на буквално „наследяване“. Това Ленин не може да си позволи. Владимир Илич вярва в мъдростта на партията, на нейния Централен комитет, способни да намерят достоен приемник сред своя състав, а не само в ядрото, за което споменава Сталин на XII конгрес. Мисля, че опитите да се пренареждат алтернативните фигури върху шахматната дъска на историята, след като партията вече е изиграна, е доста празна работа. Уверен съм, че Ленин, като характеризира в своето „Писмо“ най-известните революционни дейци, дава да се разбере, че нито един от тях не подхожда за лидер на партията. Нито един! Това е ясно от текста на „Завещанието“. Ясно е също, че той не предлага този лидер да се търси и сред други ръководители. По мое мнение Ленин влага по-дълбок смисъл в „Завещанието“ си, отколкото изглежда на пръв поглед. Най-вероятно е геният на революцията да има друго предвид: съвсем тънкият слой на „старата гвардия“ трябва, длъжен е, способен е да застане начело като колективен вожд. Този колективен вожд, след като създаде и формулира правни, политически и нравствени гаранции, предотвратяващи всякакъв опит да се предаде властта на едно лице, ще може да избере за първата роля когото и да е от десетината или от двайсетината известни политически дейци. Тогава не би имало решаващо значение колко е талантлив издигнатият ръководител. Ще „работи“ преди всичко демократичната система, а тя ще поддържа в съответствие с конституционните и партийните норми само онова, което отговаря на интересите на народа, на държавата и на партията. Само в този случай може да бъдат осигурени интересите на обществото, а не на апарата.

Но Сталин успява с помощта именно на „старата гвардия“ да създаде не демократична, а бюрократична-система. И досега никой не може да даде задоволителен отговор защо е станало така, защо Сталин „неочаквано“ за всички се оказва на върха на пирамидата на властта. За да си отговорим на този въпрос, трябва да си припомним руската история с нейните самодържавни традиции, трябва да имаме предвид онова ниско равнище на политическа култура у народа и у партията — да не забравяме липсата на демократични традиции в новото общество, еднопартийността, която поставя особено високи изисквания към социалната зрелост на масите, липсата на правни гаранции срещу злоупотребите с властта, както и особеностите в класовата структура в СССР.

Сред тези причини има и още една тайна за „неуязвимостта“ на Сталин. Мисля, че (в личностен план) тя изиграва решителна роля: той именно узурпира правото да представя, да тълкува, да коментира идеите на Ленин. В края на краищата неговата системна „защита“ на ленинизма създава трайна представа у милиони хора, че той винаги е бил до вожда, че е негов съратник, ученик, продължител на делото му. Сталин е социален феномен, исторически, духовен, нравствен, психологически. Подготвяйки „Завещанието“, Ленин сякаш предчувства възможността с „необхватната власт“ на генсека така да се трансформира покълващата система, че да стане олицетворение на тоталитарната бюрокрация.

На Ленин му е ясно, че Сталин, казано с думите на Фр. Енгелс, не бива „повече да напредва“ в ръководното ядро на партията. Значението на Лениновото предупреждение може напълно да бъде разбрано само на фона на бъдещия триумф на „вожда“ и трагедията на народа.

Два месеца преди XII конгрес на партията пленумът на Централния комитет разглежда тезисите за реорганизирането и подобряването на работата на централните органи на партията, съставени въз основа на Лениновата статия „Как трябва да реорганизираме Рабкрин“ (идеите в тази статия са продължени и развити от Ленин в друга статия — „По-добре по-малко, но по-добре“). В съответствие със съображенията на Владимир Илич пленумът решава този организационен въпрос да бъде разгледан като специална точка от дневния ред на конгреса. В тезисите се посочва, че е целесъобразно съставът на ЦК да се увеличи от 27 на 40 членове и да се въведе редовна подотчетност на Политбюро пред пленумите на Централния комитет. Предвижда се трима постоянни представители на Централната контролна комисия (ЦКК) да присъстват на заседанията на Политбюро. Тази група представители, пише в своята статия Владимир Илич, трябва да следи, без оглед на личностите, „ничий авторитет — нито на генсека (разредка моя — Д.В.), нито на когото и да било от другите членове на ЦК — да не може да им пречи да направят запитване, да проверяват документи и изобщо да бъдат постигнати пълна осведоменост и най-строга безпогрешност в работата“^[25].

Ленин смята, че освен контрол на конгреса над изборния ръководен орган е нужно между форумите на комунистите специална комисия да контролира работата на Централния комитет и на Политбюро. В главното пленумът се съгласява с Лениновите изводи и приема за необходимо да се разшири съставът на Централната контролна комисия и да се установи най-тясна връзка между органите за държавен и партиен контрол. (Кой е могъл да знае, че в бъдеще ролята на ЦКК ще бъде сведена до почти нищо незначещите регистрации на партийните работи на върха, а после този орган ще бъде изобщо закрит от Сталин?)

Макар Сталин да е генерален секретар вече от около една година, положението му външно с нищо не изпъква. Когато участниците в пленума започват да разглеждат представените от Сталин тезиси на доклада „Национални моменти в партийното и държавното строителство“, те ги подлагат на сериозна критика. Пленумът приема тезисите само като основа, а в решението има редица принципни забележки. Решено е след доработка да бъдат показани на Ленин. Текстът на тезисите, подготвен от самия Сталин, потвърждава, че и по отношение на въпроса, където генералният секретар се смята за „специалист“, има много празнини. За окончателната разработка на тезисите пленумът създава комисия в състав: Сталин, Раковски и Рудзутак.^[26]

На пленума, както често се случва, особена позиция заема Троцки. Според него разширяването на състава на ЦК щяла да го лиши от „необходимата оформеност и устойчивост“ и в крайна сметка „заплашва да нанесе извънредно голяма вреда на точността и правилността в работата на ЦК“. Предлага да се създаде „Партиен съвет“ от двайсет-трийсет изборни лица. Този орган, по идеята на Троцки, щял да дава директиви на ЦК и да контролира работата му. Фактически Троцки предлага „двувластие“, „два центъра“ в партията. Без много дискусии пленумът на ЦК отхвърля тези предложения. Сега знаем, че XII конгрес е поддържал предложението на Ленин и е създал обединен орган на ЦКК — РКИ. Така документите от Лениновото „Завещание“ започват да „действат“ още докато той е жив. Разбира се, далеч не всички.

Знае се, че „Писмо до конгреса“, препечатано в пет екземпляра, е сложено в пет залепени плика: един за Секретариата на Ленин, три за Надежда Константиновна и петият за Владимир Илич. Ленин нарежда на стенографката М. А. Володичева да напише върху пликовете: „Може да го отвори само Ленин, а след смъртта му — Крупска.“ Думите „след смъртта му“ Володичева не посмява да напише. Само първата част на писмото (за увеличаването на състава на ЦК) е предадена на Сталин. Пред конгреса предложението за увеличаване числеността на Централния комитет е направено в доклада на Сталин за организационната дейност на ЦК, но без да се споменава авторството на Ленин. Ленин е жив и пликовете със „Завещанието“ му остават запечатани. Делегатите на конгреса избират Ленин единодушно (единствено него!) в състава на новия Централен комитет и изпращат топло приветствие до вожда. Председателстващият заседанието на конгреса Л. Б. Каменев го прочита сред бурни аплодисменти.

През март 1923 г. Ленин получава нов силен удар. От тоя момент той не може вече да влияе непосредствено върху положението в партията и по-специално да се намесва в реализирането на своето „Завещание“, Въпросът за бъдещия лидер на партията излиза на преден план с цялата си острота.