Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (65) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Пристъпите на насилието

За всички хора на земята времето отмерва дните с една мярка. Вождовете не правят изключение. Натежават годините върху плещите на Сталин, а славата му расте. Всъщност, превърнала се е в световна. И врагове, и приятели са принудени да се съобразяват с волята му, с острия му гъвкав ум, с плановете му. По инициатива на Маленков много преди 70-ата му годишнина в Политбюро се разглежда дълъг списък от мерки и прояви за достойно отпразнуване на юбилея. Предвиждат се не само увековечаването на „вожда“ — нови паметници, наименуване на комбинати и строежи, — но и безброй трудови рапорти. Във фонда „Преписка с другаря Сталин“ се пазят много рапорти и доклади на народни комисари (министри), директори на заводи, секретари на областни комитети. Но най-много са докладите на Берия. Той още по време на войната започва да радва Сталин с „трудовите подвизи“ на своя народен комисариат. Например на 26 януари 1944 г. докладва:

„До Държавния комитет на отбраната

за другаря Сталин Й. В.

Докладвам, че Челябметалургстрой към НКВД завърши първия етап от строителството на топлоелектрическия център към Челябинския металургичен завод и предаде в експлоатация турбина №1 с мощност 25 хиляди киловата и котел №1. Строежът на топлоелектрическия център започна на необработена площадка през март 1943 г. и завърши в краткия срок от 10 месеца.

Прилагам за Вашето решение рапорта на строителите и проект за ответна телеграма.

Народен комисар на вътрешните работи на Съюза на ССР

Л. Берия“^[1]

Рапортите на Берия се нижат редовно. Създава се впечатлението, че неговото ведомство работи по-добре от другите. Ето, дори една година преди юбилея Круглов засипва „вожда“ с доклади от същото естество:

„До другаря Сталин Й. В.

Министерството на вътрешните работи на СССР Ви докладва, другарю Сталин, че миньорите от Печорския въглищен басейн, борейки се за предсрочно изпълнение на плана за третата година от петилетката, изпълниха на 19 декември (два дни преди 69-ата годишнина на «вожда» — б.а.) годишния си план за добив на въглища… Миньорите от Печорския въглищен басейн ще дадат на страната до края на годината 200 хиляди тона въглища над плана.

Министър на вътрешните работи на СССР

С. Круглов“^[2]

Такива „миньори“ работят в стотици и хиляди предприятия в страната, пазени от конвои. Сталин смята това за напълно нормално — построяването на новото общество иска жесток подбор. Всички недостойни за званието „нов човек“ трябва да преминат през продължително превъзпитание в лагерите. Дори когато фашистите стигат до Москва на разстояние, покривано от далекобойните им оръдия, десетки съединения и части от войските на НКВД охраняват огромен брой затворници, по-голямата част от които би трябвало да бъдат на фронта. Стигнало се дотам, че Жуков и другите военачалници събират всичко, каквото им попадне под ръка, за да „кърпят дупките“ по фронта, да хвърлят в пробивите курсанти от военните училища, опълченци, команди от военните складове, караулни роти… А в това време войските на НКВД пазят „народните врагове“. Изглежда, Сталин се е страхувал от тях не по-малко, отколкото от фашистите.

Както проличава от документите, именно Сталин е инициаторът за превръщането на затворниците в постоянен източник на безправна и евтина работна сила. Да напомня: изказването на Сталин на заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР на 25 август 1938 г., насърчаващо беззаконието и разрешаващо затворниците да се държат в лагерите и след изтичане на наказанието им, веднага е оформено в съответния юридически акт, чиято сила изпитват на гърба си хиляди и хиляди нещастници.^[3] Кабаев, работник пенсионер от Бугуруслан, ми разказа за баща си, инженер в авиационен завод в Москва, арестуван през 1936 г. за „контрареволюционна троцкистка дейност“, за която нямал и най-малка представа, и осъден на 5 години. Обаче без никакъв съд му прибавят още шест. През 1947 г. се връща при семейството си, изселено в Бугуруслан, но не остава задълго там. Скоро е арестуван отново, затворен, изпратен без всякакъв съд в Красноярския край, където и умира. Стъпкан и осакатен живот. А колко ли са такива жертвите на произвола? Кой ще каже? Знае ли някой?

Полека-лека със съгласието и одобрението на Сталин Берия „доизкусурява“ в затворите и лагерите цяла система за експлоатиране и на интелигенцията — инженери, лекари, архитекти, конструктори, технолози, учени. Вече по време на войната с ума и ръцете си затворниците правят големи открития и изобретения, които изиграват важна роля в нарастването на отбранителния потенциал. Имало е случаи, когато по тоя начин някои успяват да си възвърнат свободата. Ето един пример. През февруари 1944 г. Берия подготвя следния доклад:

„До председателя на Държавния комитет по отбраната другаря Сталин Й. В. През 1942–1943 г. по проектите на затворените специалисти от 4-и специален отдел на НКВД в завод №16 към Народния комисариат на авиационната промишленост са извършени следните работи с важно отбранително значение:

1. По проекта на П. В. Глушко са построени опитни реактивни двигатели с течно гориво РД-1, предназначени за монтиране на самолети като ускорители.

2. По проекта на А. М. Доброволски на базата на сдвояването на серийните мотори М-105 са построени мощни авиационни двигатели МБ-100 с излетна мощност 2200 конски сили и МБ-102 с излетна мощност 2425 конски сили…

3. Имайки предвид важността на извършените работи, НКВД на СССР смята за целесъобразно да освободи със заличаване на съдимостта особено отличилите се затворници специалисти… Моля за Вашите указания…

Берия“^[4]

По-нататък следва списък на 35 затворници: Артишевски Л. В. (осъден на 10 години), Бегаш Б. Л. (10 години), Бережной Ю. М. (25 години) Бодня М. Е. (20 години), Брагин Д. Я. (10 години), Витка В. А. (10 години), Владимиров В. С. (10 години), Волф А. О. (10 години), Глушко В. П. (10 години) и други… Тази практика продължава много години. Сталин вярва, че интелектът е способен и в заточение да работи успешно за общото благо.

„Вождът“ не може да измени на себе си. Той иска да решава всичко сам. Анализът на всекидневната му работа показва, че централизирането на властта още повече се е усилвало. Нито един проблем, дори да не е кой знае колко важен, не можело да бъде решен без Сталин. Обръчът на чудовищния централизъм задушава инициативата, убива живото творчество на масите, води до застой на обществената мисъл. Новото строителство, главно на предприятия от тежката промишленост, суровата парична реформа, използването на труда на огромен брой пленени германци и японци, намаляването на числения състав на противовъздушната отбрана на Москва, създаването на министерство на горското стопанство… Донесения за работата по проекта на новия танк Т-54, за отпускане на един грам радий за нуждите на научноизследователския институт, за изпращането на съветска делегация в Прага на конгреса на хирурзите, за откриване дом на съветската култура във Виена, за изпитанията на американските атомни бомби в атола Бикини и много, много други въпроси. Всичко това е трябвало Сталин лично да решава. Например Булганин и Голиков съобщават за „своеволието“ на маршал Жуков, който след един концерт удостоил със специална благодарствена заповед певицата Русланова и други артисти от московските театри… Сталин отмества листа без резолюция. Ето и един доклад на председателя на Съвета по въпросите на Руската православна църква при Министерския съвет на СССР Карпов за поредната сесия на Синода при Московския и на цяла Русия патриарх… Дреболии, казва си „вождът“.

Решавайки всекидневно десетки и десетки въпроси, големи и малки, важни и второстепенни, Сталин става буквално пленник на създадената от него система. Но иначе той не може и не иска. Вземе ли някой повече или по-малко самостоятелно решение без неговото одобрение или поне да е от неговото обкръжение, следва веднага остра реакция. Така става например с първия секретар на Ленинградския областен комитет на партията Попков, който прибързано се съгласява с организирането на общоруски търговски панаир в града на Нева без специално решение на Центъра. Тази негова постъпка е един от аргументите, потвърждаващи „антипартийността“ на ленинградското ръководство.

Прелиствайки уморено безбройните шифровани донесения, докладите и съобщенията, Сталин не без удовлетворение стига до извода, че е успял още преди своя юбилей да възстанови практически всички разрушени предприятия и да предприеме строителство на стотици нови. Икономиката се възражда с бързи темпове. По време на последния си разговор с Вознесенски той отново подчертава: в центъра на вниманието е тежката промишленост. Селското стопанство и стоките за широко потребление не са решаващ фактор. Финансовите и технологичните ресурси, както и по-рано, се концентрират преди всичко в промишлеността. Но и там растежът е главно количествен, а не качествен. В това време селското стопанство все повече деградира. Сталин едва ли е знаел, че колхозниците, лишени не само от паспорти, но и от всякакви стимули, работят единствено под заплахата от многобройни наказания и тегоби (трябва да отработят минимум трудодни, все повече нараства облагането с натурален и паричен данък върху всяко живо същество в стопанството, дори и върху всяко отделно плодно дръвче, намалява се земята за лично ползване и др.). Те са безправно съсловие, което нито може да протестира, нито да промени нещо. Цялата реколта на колхозите (обикновено слаба) се изземва срещу смешно ниско, символично заплащане. Младежта, без да подбира средствата, се опитва да напусне селото, пълни занаятчийските училища и се превръща в евтина работна сила по многобройните нови строежи и в дърводобива. Колективното стопанство не може да взима каквито и да било решения. Затова пък всичко се решава горе — от времето за започване на сеитбата до това кой да стане председател.

Аграрната „революция отгоре“, започнала в края на 20-те години, все по-ясно показва колко дълбоко пагубни са декретирането и административното насилие. В Централния комитет се взимат многобройни решения за селското стопанство, но всичките са с команден характер, означават само дирене на нови лостове в стремежа да бъдат накарани селяните да работят. Фактически техният труд е робски, принудителен. В „Справочник за съветския работник“ под редакцията на Вишински са публикувани многобройни извлечения от различни постановления на Центъра, в които се посочва какво се забранява, какво се ограничава, за какво се предупреждава, какви наказания за „социална защита“ заплашват селото.^[5] Макар че справочникът е отпреди войната, почти всички негови постулати продължават да имат предишната наказателна сила. При внимателно взиране в живота на гигантската държава, в която всичко е построено с огромното напрежение на народа, със самопожертвователността на милиони люде, търпеливо очакващи подобряване на условията за живот, се вижда, че пътят към „светлото бъдеще“ се прокарва с насилие. За Сталин насилието е „закономерност“ в социалистическото строителство.

Селянинът колхозник не може да напусне по свое желание селото. Многобройните лагери са пълни. Всяка непредпазливо изречена дума може да му струва свободата. Директивата, заповедта, указанието отгоре, често пъти лишени от здрав смисъл, не подлежат на обсъждане. Институцията „Особено съвещание при НКВД на СССР“, създадена с постановление на Централния изпълнителен комитет на СССР от 10 юли 1934 г.^[6], продължава активно да функционира. Подозрението в другомислие или в извършване на каквото и да е политическо деяние е, както и по-рано, повод за сурово наказание. Всеки месец Сталин получава многобройни рапорти, доклади, които много си приличат. Ето един от тях:

„До ЦК на ВКП(б) за другаря Сталин Й. В.

Докладвам, че на 24 декември 1948 г. Особеното съвещание на Министерството на вътрешните работи на СССР разгледа следствените дела на 260 души. От тях са осъдени на различни срокове:

на 25 години — 8 души,

на 10 години — 8 души,

на 7 и 8 години — 48 души,

на 12 години каторжна работа — 48 души.

Министър на вътрешните работи на СССР

С. Круглов“^[7]

На 30 декември „работата“ на „Особеното съвещание“ не се променя по обем, само дето на каторжна работа са осъдени двойно по-малко хора — 15 души.^[8] Всички решения се одобряват от самодържеца. Та нали те са негови рожби! Каторжната работа е въведена по указание на Сталин.

Нека читателят да не се учудва. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 19 април 1943 г., който не е публикуван, е въведено особен вид наказание — каторжна работа за фашистките убийци, предателите и помагачите на окупаторите. Осъждани са от военнополевите съдилища на каторжна работа от 10 до 20 години. Но войната свършва, а прерогативите на военнополевите съдилища поема „Особеното съвещание“, чиито решения не подлежат на никакво обжалване. И в тази мелница вече могат да попаднат не само полицаи, но и дори другомислещи, подозрителни. Все пак наскоро след войната няколко ведомства предлагат на Сталин да бъде изменена мярката за наказание, което може да наложи „Особеното съвещание“.

„Във връзка със завършването на войната… целесъобразно е да се предостави право на «Особеното съвещание» при НКВД да определя мярка за наказание със срок до 10 години.“ Сталин не се съгласява с предложението… Този извънсъдебен репресивен орган надживява с няколко месеца главния си създател — през септември 1953 г. „Особеното съвещание“ най-сетне е закрито. Това е една от първите въздишки на облекчение след смъртта на тиранина.

Всеотдайността, самопожертвователността, непоклатимата издръжливост на съветския народ се съпътстват от чести пристъпи на насилие — икономическо, социално и духовно. „Вождът“ смята това за нормално. Върху безбройните доклади за заседанията на „Особеното съвещание“, на които почти без изключение никой никога не е бил оправдан, той поставя своето неизменно „Й.Ст.“. Мнозина, още по-точно, почти всички, са мислели, че Сталин знае и вижда всичко. Но той е виждал само онова, което е искал да види. Никога не пожелава, макар и мислено, да се взре в пълните с отчаяние очи на милионите съветски хора, минали през неговите лагери. Би могъл да види в тях истинската, зловещата сянка на своята световна слава. Но той живее с предишната си идея — иска такова могъщество на страната си, което още повече ще възвеличи славата му.

В годината на своята 70-та годишнина „вождът“ предприема една от акциите, която и днес е популярна сред хората в напреднала възраст. Успява някак си в условията на фактическо разпадане на селското стопанство и упадък на леката промишленост да пристъпи (а това прави и в идните години) към забележимо намаляване на цените на стоките за масово потребление.

Макар предния ден да е подписал постановлението на Министерския съвет на СССР „Относно намаляване от 1 март 1949 г. на държавните цени на дребно на стоките за масово потребление“, Сталин не се отказва от удоволствието след късната, както винаги, закуска да отгърне „Правда“ от 1 март. Пред очите му попада дълга колонка от цифри. Задържа погледа си върху няколкото редчета:

„Намаляват се от 1 март 1949 г. държавните цени на дребно на стоки за масово потребление средно в следните размери:

хляб и брашно — с 10%

масло краве и топено — с 10%

месо, колбаси и консерви — с 10%

водка — с 28%

парфюмерийни стоки — с 20%

вълнени платове — с 10%

велосипеди — с 20%

телевизори — с 25%

часовници — с 30%

Намаляват се съответно цените в ресторантите, столовете, закусвалните и другите заведения за обществено хранене.“

Сталин отмества настрани вестника и се замисля. Народът живее бедно. Органите на Министерството на вътрешните работи съобщават, че в редица райони, особено на изток, хората гладуват, облечени са лошо. Но според неговото дълбоко убеждение повишаването на благосъстоянието над определения минимум само ги развращава. А и няма възможност да им се даде повече — трябва да се укрепва отбраната, да се развива тежката промишленост. Страната трябва да бъде силна. А това означава, че и занапред ще се наложи да се затягат коланите. И все пак всяка следваща година населението чака поредното намаление. И то идва. Авторитетът на Сталин все повече расте. Хората не искат да видят, че в условията на свръхостър дефицит на стоки политиката на намаляване на цените играе твърде ограничена роля за повишаване на материалното благосъстояние. При крайно ниското равнище на работната заплата тези намаления фактически я замразяват. На тази политика не е чужда и социалната демагогия. Като се сравнят някои показатели, май ще се стигне до заключението, че в началото на 50-те години жизненото равнище, реалната работна заплата едва-едва надвишават жизненото равнище от 1913 г. Възможно е изводите ми, основаващи се на собствени пресмятания, да се окажат некоректни. Но ми е трудно да се отърся от усещането, че дългите експерименти, „замесени плътно“ в нощвите на страшната война, кажи-речи нищо не дадоха на народа от гледна точка на повишаване на жизнения стандарт.

Естествено, не бива да се премълчава издигането на културното равнище на съветския гражданин, укрепването на интернационалното единство на народа; извършени са някои подобрения в социалното осигуряване на населението — въвеждат се пенсиите, платеният отпуск по майчинство, помощите за семействата на загинали във войната, подпомагането на многодетните майки и други още придобивки. Но всичко е на границата на социално-икономическия минимум, отразяващ общата бедност. По-нататъшният курс към приоритетно развитие на тежката промишленост в условията на засилващ се упадък на селското стопанство рисува перспективи, които далеч не са розови. Днес в разгорещените спорове за онова отишло си вече време често пъти като аргументи в „защита“ на Сталин се сочат „редът“, „дисциплината“, „зачитането на законите“. Виждате ли докъде я докарахме — появиха се проституция, наркомания! За проституцията не знаем, но всички останали пороци — пиянство, хулиганщина, кражби и дори наркомания — ги имаше в нашето общество и тогава. Само че всичко това се смяташе за „строго секретна“ криминална статистика. Възможно е тези пороци да са били по-малко разпространени, отколкото сега. Но, повтарям, имало е дори наркомания. През януари 1948 г. Круглов докладва на Сталин:

„През ноември 1947 г. в управлението на МВР Фрунзенска област (Киргизка ССР) са получени данни, че в гр. Фрунзе действат група спекуланти, търгуващи с опиум, в състав: Нигматджанов, Хабибулин, Хисмутдинов и Гайнулина (инициали в документа няма — б.а.). Иззети са 17 килограма опиум“^[9]

Смяташе се например, че е безспорно постижение на държавата въвеждането на система за подготовка на работнически кадри. Разбира се, в тази област доста е направено. Но заедно с това:

„През 1946 г. органите на МВР са задържали 10 563 ученици, избягали от школите за фабрично-заводско обучение (ФЗО), занаятчийските и железопътните училища… Много са престъпленията на тази почва — кражби, бандитизъм. Битовите условия в училищата са неудовлетворителни — липса на хигиена, неотоплени са, често няма ток…

С. Круглов“^[10]

Казарменият режим, насилието, административните методи не са в състояние не само да отстранят, но и дори да намалят престъпността. Надали Сталин е бил съгласен, че зачитането на закона, високата култура в отношенията и демократичността в социалната среда са способни успешно да се противопоставят на криминалните аномалии.

Противоречията, родени от самодържавието — абсолютната диктатура на един човек и лишаването на милионите от свобода, установяването на тотална бюрокрация и жизнената необходимост от социална активност, насаждането на единомислие и естествената потребност на масите от творчество — създават благодатна почва за бъдещите кризи. Това Сталин или не е искал, или не е можел да разбере. „Букетът“ от противоречията сякаш се вплита в ореола на триумфиращия тиранин. Той все по-настойчиво натиска идеологическите вместо икономическите лостове, без да вижда бавното, но непрестанно затихване на революционния ентусиазъм. Сталин залага на социалистическото съревнование и сковава по този начин творческата активност на масите; все по-често се обръща към изпитаните методи — заплахите, административните, директивните мерки. Никак не е случайно, че апогеят на култа към Сталин, намерил най-голямата си изява в отпразнуването на 70-годишнината на „вожда“, съвпада с така нареченото „ленинградско дело“. Триумфите на Сталин са свързани с насилие. Такава е закономерността на диктаторското самовластие. Дори при реализирането на големи социално-икономически програми му бяха нужни вътрешни „граждански войни“, макар и от регионален мащаб. След победата над фашизма Сталин пренася епицентъра на „вътрешната война“ в Ленинград.

Днес ние знаем, че убийственото постановление от 1946 г. относно ленинградските списания „Звезда“ и „Ленинград“ е прието по инициатива на „вожда“. Веднага след това постановление са анатемосани филмът на режисьора Луков и сценариста Нилин „Големият живот“ и операта на Мурадели „Великата дружба“, нанесен е удар по репертоарната политика на театрите. Сталин започва да надушва, че в областта на литературата и изкуството се появяват, макар и не явно изразени, опити за излизане извън рамките, наложени от партията, а следователно от него. „Вождът“ вижда в това заплаха за единомислието, а това означава, макар и в перспектива, и за единовластието. Неговият духовен свят черпи сили от системата непоклатими постулати и не може да се примирява със свободомислието. Гонитбата, предприета против Зошченко и Ахматова, става сигнал за обща идеологическа чистка. Ленинград, който още не се е оправил след свръхчовешките теглила, стоварили се върху него в годините на войната, е привързан към позорния стълб като идеен еретик. И то не без задна мисъл. По тоя начин Сталин предупреждава: щом няма прошка за героичния град на Ленин, то още по-малко ще бъде простено на всеки друг…

Във фонда на Жданов има едно голямо писмо на Вера Зошченко до Сталин.

 

„Уважаеми другарю Поскрьобишев!

Много Ви моля да предадете писмото на др. Сталин да го прегледа или, ако това ще го умори, предайте му накратко съдържанието.

8.IX.47 г.

Със сърдечен поздрав

Вера Зошченко“

В писмото, особено в началото, има редове, задължителни за онова време, които днес се четат с горчивина: „Най-голямата радост в живота ми е мисълта, че на света съществувате Вие, и най-голямото ми желание е да съществувате колкото е възможно по-дълго.“ По-нататък жената на писателя пише: „Скъпи Йосиф Висарионович! Аз бях буквално потресена от постановлението на ВКП(б) за списанията «Звезда» и «Ленинград»… Как всичко това е могло да се случи, та нали всички обичаха Зошченко. Признаваха го (Горки, Тихонов, Шагинян, Кузнецов, Майски). За никакво бягство от Ленинград не можеше да става и дума… Той през цялата зима на 44 година пишеше книга за партизаните. За никаква клевета и злобно оплюване в неговите книги не може и дума да става“. Безстрашната жена фактически отхвърля всички хули и обвинения по адрес на мъжа си. Защищавайки писателя, изпада в изблик на откровеност и говори за неща, които е пазела в тайна: „Той страдаше от тежка форма на психопатия и неврастения… имаше странни мании. Много се боеше да не полудее като Гогол. Почна да се лекува със самоанализ и… като че ли се излекува. Болестта го дари с талант на сатирик и в това е нещастието му. Но той не може да се подчинява на чужда воля, не може да пише по нечие нареждане.“^[11]

По всичко личи, че Сталин е прочел писмото, тъй като има подчертавания със същия молив, с който го е адресирал до Жданов. „Вождът“ не може да не е почувствал, че несъгласието с неговата оценка не е възглед само на съпругата на писателя. Странното в случая е, че по отношение на Зошченко и семейството му Сталин се е ограничил само с морален терор, без да прибягва до нещо по-страшно.

След като нанася на Ленинград идеологически удар, две години по-късно Сталин го допълва с жесток политически и репресивен удар, в който мнозина с основание виждат „репетиция“ за евентуални нови масови репресии. В средата на февруари 1949 г. „вождът“ изпраща в Ленинград Маленков, инструктирайки го предварително. Формално поводът е нарушаване на нормите на вътрешнопартийния живот по време на партийната конференция на Ленинградската партийна организация. Въпреки че областните ръководители Попкин, Бадаев, Капустин и Лазутин са получили в областния комитет на партията по няколко гласа „против“, председателят на комисията по преброяването Тихонов, когато съобщава резултатите от гласуването, заявява, че са избрани единодушно. Веднага един от членовете на преброителната комисия написва до Централния комитет анонимно писмо. И макар че Сталин още през 1934 г. прибягва до груба фалшификация на резултатите от гласуването на XVII конгрес, реакцията му е остра:

„Насъбраха се прекалено много опасни сигнали за дейността на ленинградското ръководство и не може да не се реагира. Идете, другарю Маленков, и добре разучете всичко. У другаря Берия има и други някои данни…“

„Добре, другарю Сталин, ще тръгна още днес с нощния влак.“

Ето какви са били „сигналите“. Когато поддържал секретаря на Централния комитет Кузнецов, областният комитет на партията не бил взел под внимание мнението на централните органи на партията. Факти? Организирането в Ленинград през януари 1948 г. на общоруски панаир за търговия на едро без специално решение на централните органи. Като прилежен възпитаник на Сталин Маленков нанизва една след друга „грешките“ на ленинградските ръководители на връвта за обвинения, изказвайки се на обединеното заседание на бюрото на Ленинградския областен комитет и градския комитет на партията. Занемялата зала слуша умърлушено Маленков, който все повече и повече се развихря и сипе все по-нови и по-нови обвинения. Случая с панаира квалифицира като антипартийна групировка, като опълчване на Ленинградската партийна организация срещу Централния комитет. Но главното тепърва ще дойде. Спазвайки линията, набелязана в Москва, Маленков използва недотам сполучливите обяснения на Попков и формулира основното обвинение — опит за създаване на Руска комунистическа партия със съмнителни далечни цели. Всички разбират, че речта на Маленков предвещава лоши неща.

Комунистите в залата още не знаят, че предишният им секретар Кузнецов, станал наскоро секретар на Централния комитет, вече от една седмица е отстранен от работа. Естествено, след доклада на Маленков цялото ръководство на областта и града е освободено от заеманите постове. Но това е само началото. Зад всеки от заподозрените се провличат нишките на бързо изфабрикуваните „дела“. Идва ред на арестите. Веднага се намират и „шпиони“ като Капустин, и „ренегати“ от типа на Попков и „вдъхновители на антипартийния курс“ като Кузнецов.

През март 1949 г. още един ленинградчанин — Вознесенски — е изваден от състава на Политбюро. Истинският ръководител на икономиката в годините на Великата отечествена война, академикът, човекът с открит характер почва да става за Сталин прекалено опасен. Круглов, Абакумов и Гоглидзе, начело с Берия, скалъпват буквално от нищо шумно „дело“. Започват разпити, чиято цел е на всяка цена да се изтръгнат признания за антипартийна и антидържавна дейност. Един от главните изпълнители на грандиозната провокация против Ленинградската партийна организация, Маленков, потрива радостно ръце — превърнал е указанието на Сталин в свършен факт. „Хубавичко“ разучи и оправи нещата. Още повече че и той, също като неговия най-близък приятел Берия, искрено ненавижда и Вознесенски, и Кузнецов. Ами нали и двамата ленинградчани са техни потенциални съперници в боричкането за лидерство в партията („вождът“ почна бързо да старее!). В страната отново, както и през 1937 г. се разгръща „лов на вещици“. Всички отново очакват със страх най-лошото, още повече като виждат, че бивши ленинградчани „се изземват“ от различни републики и области, където по различно време са изпращани на работа.

Какво е подтикнало Сталин да организира тази престъпна акция? Защо я замисля в навечерието на своята 70-а годишнина? Защо след идеологическия удар върху Ленинград през август 1946 г. подир малко повече от две години нанася още един, по-страшен удар — репресивен? Всички мотиви за това престъпление са известни само на диктатора. Но като се анализират документите и материалите от онова време, запазени в редица архиви, може да се направи следното предположение:

Сталин не е прощавал на никого независимото поведение и „свободомислието“. И Вознесенски, и Кузнецов по-малко от другите са го възхвалявали както устно, така и писмено. Тяхната по-голяма независимост е държала постоянно Сталин нащрек. Известно време „вождът“ се е колебаел, не се е вслушвал в клеветите на Берия и Маленков. Известни са похвалните слова на Сталин по адрес на двамата ленинградчани, които, като се вземе предвид преклонната възраст на самодържеца, дават основания да бъдат възприемани и като възможни приемници на първия човек в партията и държавата. Ето това придворната клика от Сталиновото обкръжение няма никога да допусне. В тайните доклади до Сталин отново и отново се твърди, че в навечерието на войната Вознесенски не бил открил „врагове“ в Госплан (Държавния планов комитет — б.пр.), като по всяка вероятност ги е прикривал. Берия няколко пъти се оплаква, че Вознесенски, отговарящ за химическата и металургичната промишленост, като председател на Госплан явно намалява плановете на тези отрасли, а увеличава плана на горската промишленост, за която отговаря той. Сталин все още нищо не предприема. Но веднъж го учудва неприятно изказването на Вознесенски пред Политбюро, който изтъква доста убедителни аргументи против допълнителното облагане на колхозниците с нови данъци; не му се нрави и намерението на Кузнецов, завеждащ кадрите в Централния комитет, да вземе под по-строг контрол Министерството на вътрешните работи и държавната сигурност. Сталин научава и за изказванията на Кузнецов, че разследванията по делото „Киров“ не са разкрили истинските вдъхновители на престъплението.

За „вожда“ винаги е важно само едно: и най-ценните и нужни хора трябва да отговарят на главния критерий — пълна благонадеждност и преданост лично към него. За него тези вироглави ленинградчани не само са съмнителни, но и потенциални опоненти. Сталин помни например, че когато прочете ръкописа на Вознесенски, върху който постави подписа си в знак на съгласие, му направиха силно впечатление интелектуалният размах и дълбочината на анализа на най-младия член на Политбюро.

Семин, работил при Вознесенски като началник на управление в Госплан, изтъква изключителната енергия и забележителната му подготовка в областта на плановото развитие на народното стопанство. При цялата строгост на дирижираната икономика председателят на Госплан се опитвал, където е имал възможност, да въвлече по-широко трудещите се в процеса на планирането, контрола и определянето на перспективите за развитие на всяко предприятие. Не знаел нито отпуски, нито почивни дни. След Бухарин той е може би вторият и навярно последният засега изтъкнат икономист в нашето върховно ръководство.

Въпреки че Сталин получава писмо от Вознесенски и някои други ленинградчани, преди да бъдат арестувани, а в него те твърдят, че са напълно невинни, „вождът“ почти не се двоуми. Наистина, отначало иска да назначи Вознесенски за директор на института „Маркс-Енгелс-Сталин“, но се отказва — нека цялата ленинградска „шайка“ да изпие до дъно „чашата на Йосиф“. Съдът заседава през септември 1950 г. и процедира в съответствие с указанията му. Осъдени са на разстрел Н. А. Вознесенски, А. А. Кузнецов, П. С. Попков. Я. Ф. Капустин и М. И. Родионов. Малко по-късно същият жребий очаква и много други ленинградчани — Г. Ф. Бадаев, И. С. Харитонов, П. И. Кубаткин, П. И. Левин, М. В. Басов, А. Д. Вербицки, Н. В. Соловьов, А. И. Бурлин, В. И. Иванов, М. Н. Никитин, В. П. Голкин, М. И. Сафонов, П. Е. Чурсин, А. Т. Бондаренко, всичко около двеста души.^[12]

На съда, заседавал в Дома на офицерите на „Литейний проспект“, присъстващите не чуват слова на покаяние от устата на Вознесенски и Кузнецов. Ония, които са били на процеса, знаят, че Алексей Александрович Кузнецов, когато му се дава последна дума, казва: „Аз бях болшевик и ще остана такъв; каквато и присъда да произнесете, историята ще ни оправдае.“

Върховният съд на СССР, председателстван от Волин, прекратява през април 1954 г. „ленинградското дело“ и изземва обвинението, предявено през септември 1950 г. В него се казва, че „Кузнецов, Попков, Вознесенски, Капустин, Лазутин, Родионов, Турко, Закрежевска и Михеев (в документа не са поставени инициалите — б.а.) са признати за виновни: след като се обединили през 1938 г. в антисъветска група, са провеждали подривна дейност в партията, насочена към откъсване на Ленинградската партийна организация от ЦК на ВКП(б) с цел да я превърнат в опора за борба с партията и с нейния Централен комитет… С оглед на това са се опитвали да предизвикат недоволство сред комунистите от Ленинградската организация във връзка с мерките на ЦК на ВКП(б), като са разпространявали клеветнически твърдения, правели са изменнически изказвания… А също така са прахосвали държавни средства. Както се вижда от материалите по делото, на предварителното следствие и на съдебното заседание всички обвиняеми са признали напълно вината си.“^[13]

Как са били изтръгнати тези признания, съобщава на 24 януари 1954 г. Турко, тогава още затворник:

„Никакви престъпления не бях извършил, не се смятах за виновен и не се смятам. Дадох показанията си в резултат на системните побои, тъй като отричах да съм виновен. Следователят Путинцев започна системно да ме бие на разпитите. Биеше ме по главата, по лицето, биеше ме по краката. Веднъж така ме би, че от ухото ми потече кръв. След такъв бой следователят ме пращаше в кариера, заплашваше ме, че ще премахне жена ми и децата ми, а мене ще осъдят на 20 години лагер, ако не си призная… В резултат подписах всичко, което поиска следователят.“^[14]

Стари, изпитани методи, благословени от волята на диктатора. От този Сталинов пристъп на насилие загиват трима болшевики: братята Николай Алексеевич Вознесенски, член на Политбюро, и Александър Алексеевич Вознесенски, ректор на Ленинградския университет, и сестра им Мария Алексеевна Вознесенска — партиен работник. За това, че „делото“ им е било съшито с бели конци, свидетелства следният факт: главното обвинение срещу Вознесенска е било, че през 20-те години е споделяла възгледите на „работническата опозиция“. Впрочем, основание за реабилитирането й стават същите смешни изводи — „няма доказателства за това, че Вознесенска е споделяла възгледите на «работническата опозиция»“^[15]. Ами ако ги е споделяла, какво? Такова беше тогава правосъдието… Сталиново.

Всички са разстреляни в Ленинград. Семин твърди, че според някои сведения А. А. Вознесенски бил държан в затвора още три месеца след присъдата (може би „вождът“ се е двоумил — през цялата война са работели заедно в Държавния комитет по отбраната; никой не е направил толкова много за развитието на икономиката като неговия заместник). А през декември по нечия заповед, разказваше ми Сергей Илич, откарват Вознесенски леко облечен с камион за Москва. По пътя или е замръзнал, или са го застреляли…

След ленинградската разправа вълните на насилието дълго още завличат хора в дълбините на неизвестността. Не само които са познавали осъдените, но и функционери от „органите“. Все пак понякога, по известни само на него причини, Сталин е проявявал „милост“. През октомври 1949 г. Круглов съобщава на диктатора:

„От 1943 г. генерал-лейтенант И. С. Шикторов е работил като началник на Управлението на вътрешните работи в Ленинградска област; от 1948 г. — в Свердловск. След арестуването на ленинградското ръководство Шикторов е върнат в Ленинград. Обаче, както ни се донася, «не очиства органите на Министерството на вътрешните работи от лица, които не внушават доверие». Шикторов е работел продължително време при старото вражеско ръководство на Ленинградска област.“^[16] Предлага се Шикторов да бъде отстранен и заменен от Филипов. Сталин се съгласява да бъде отстранен, но нарежда да му бъде намерена друга работа. Крайно рядък случай. Обикновено всякакви такива доклади с предложения са завършвали трагично, без никакви уговорки.

„Вождът“ не може да търпи жертвеникът му да е празен. Свикнал е с насилието. Насърчават го безропотността на обречените, смиреното мълчание на партията и народа. Сигурно си е направил сметката: дори в най-високата точка на „чистките“ (в края на 30-те години) те са засегнали пряко само 3-4% от населението. Ами това нищо не е! Но затова пък колко послушна и управляема става човешката маса, очистена от заразата! В ония години не всички виждат, че нарастващата слава на „вожда“ се съпътства от конвулсиите на неговото насилие. Трудно се обяснява този пристъп на насилие. Раните на страната бърже зарастват. Вътрешното положение се стабилизира. Няма никакви опозиционни прояви. Сплотяването на народа около политическото ръководство, олицетворявано от Сталин, е напълно реално. Междунационалните отношения поне външно изглеждат здрави и трайни. Идеологическото влияние на партията няма съперник. И все пак въпреки тази спокойна обстановка Сталин, намиращ се на върха на славата си, продължава да прибягва до насилие. То избухва ту в някой регион, ту в една или друга социална група, ту в някое ведомство.

Прекарал четвърт век на върха на властта с помощта на насилието, Сталин не може вече да мине без него. Именно с това се обяснява специалното му внимание към органите на държавната сигурност и Министерството на вътрешните работи.

Берия, Круглов, Серов, Абакумов и други „дейци“ от тези ведомства редовно му докладват за положението в ГУЛаг (Главно управление на изправително-трудовите лагери), което е един от важните резервоари за безплатна работна ръка. Веднъж Маленков, влизайки при Сталин с поредния доклад, „принуждава“ диктатора да извърши „хуманен акт“. Слага пред генералисимуса справка, съставена от началника на ГУЛаг при Министерството на вътрешните работи на СССР Добринин. От нея става ясно, че в годината на седемдесетилетието на „вожда“ в лагерите и колониите има 503 375 жени.

„Трябва да се разгледа въпросът за освобождаването на ония, с които има деца под 7 години…“

Сталин дълго се вглежда в графите на справката и в края на краищата се съгласява с предложението на Маленков под влиянието на главния негов аргумент: за издръжка на децата в ГУЛаг се изразходват 166 милиона рубли годишно… Ето с какво се обяснява „хуманният акт“ на Сталин, който нарежда жените с деца до 7-годишна възраст да полагат принудителен труд в местата, където живеят. Но към тази категория според повелята му не може да бъдат причислявани жени, осъдени за контрареволюционна дейност.^[17]

Веднъж (през септември 1951 г.) намиращата се в СССР делегация на английските жени — твърде рядко събитие за онова време — се обръща към домакините с молба да им се разреши да посетят някой женски лагер. Естествено, домакините се стъписват. Звънят в съответното управление в Министерството на вътрешните работи. Там, разбира се, не могат да дадат разрешение. Звънят по-нагоре — на заместник-министъра на държавната сигурност Серов. Той също няма думата по този въпрос. Стига се до министър Круглов. Същата картина. Отиват при Суслов. И той нищо не може да реши. Суслов — при Маленков. Едва след като разговаря със Сталин, членът на Политбюро подписва разрешението… Лагера, разбира се, подготвят, почистват, разтребват, инструктират всички. 70% от жените (които изглеждат по-зле) се извеждат на работа извън лагера. Английските гостенки се срещат с напълно „съзнателни гражданки“, които временно били тук. Делегацията дори записва впечатленията си в набързо изобретената книга за гости: „Направи ни голямо впечатление с каква непосредственост идваха жените при нас. Навсякъде е чисто. Смятаме, че това е ценен експеримент, който има успех.“^[18]

Понякога Маленков запознава „вожда“ и с неща, които обикновено крият от него, за да не се вълнува. Но Сталин никога не се е вълнувал. През септември 1949 г., когато наближава „големият юбилей“, след като са разгледани редица текущи въпроси, Маленков слага пред Сталин още един документ:

„До ЦК на ВКП (б), за другаря Маленков Г. М.

На 12 август в землището на совхоза «Сун Ятсен», Михайловски р-н, Приморски край, са открити труповете на убитите три деца на работничката в колхоза Дмитриенко: Михаил на 11 години, Павел на 9 години и Елена на 8 години.

Убийството е извършила майката Л. А. Дмитриенко, родена през 1917 г. Обяснила е, че убийството е извършено поради крайно тежките материални условия, в които се е оказала след осъждането през 1946 г. (по Закона от 7 авг. 1932 г.^[19]) на мъжа й Д. Д. Дмитриенко, роден в 1912 г., и особено след като е уволнена от училището, където работела като учителка, и са я изселили от жилището й. От април работела в колхоза. Администрацията не й е оказала никаква материална помощ…

С. Круглов“^[20]

Човек просто не издържа, когато чете това донесение. То е апогей на мъките не само на семейството на Дмитриенко, но и на народите в нашето отечество. Как са реагирали Сталин и Маленков на безумната постъпка, извършена от изпадналата в крайно отчаяние майка, трудно е да се каже. Върху документа няма резолюция.

За разлика от всички държавни институции наказателните органи фактически никога не са подлежали на контрол. Именна Сталин ги поставя извън контрола на държавата, като осъществява еднолично ръководство. Може би само по време на войната е отделял повече време за армията, отколкото за НКВД. През останалото време НКВД е главният обект на вниманието му. Нещо повече, в края на 30-те години, веднага след войната и до смъртта си Сталин се занимава повече с въпросите на това ведомство, отколкото с партийните въпроси. За това свидетелства фондът „Преписка с другаря Сталин“. По-голямата част от документите са доклади, съобщения, телеграми, оперативни сборни сведения, отчети, донесения за проведените заседания на Особеното съвещание, за разкриване на нови лагери, за подготовката на кадри за тези органи и за много други неща, които се отнасят до работата на НКВД (МВР). Изглежда, Берия, Круглов, Абакумов и други са подписвали всеки ден по няколко документа, адресирани до Сталин. „Вождът“ ги е преглеждал всичките, но е удостоявал с резолюции само някои от тях: „Съгласен съм“, „Дообработете допълнително“, „Доложете за изпълнението“, „Накажете за назидание виновните за забавянето“, „Не дръжте либерали“ и т.н. За Сталин „органите“ олицетворяват в огромна степен неговата власт, могъщество и воля. Той е свикнал с насилието и с възможността да го използва като задължителен атрибут на своето единовластие. Не е никаква случайност, че след войната именно по негова инициатива наказателният апарат все повече се засилва, а за поддържането на народа и на „органите“ в състояние на перманентна „мобилизираност и бдителност“ е нужно постоянно да се демонстрира наличието на „врагове“, „терористи“, „предатели“.

Каква е цената на Сталиновото единовластие? Какъв е броят на жертвите му? Колко души са загинали без вина по волята на тирана и от създадената от него машина за репресии? Мисля, че абсолютно точен отговор никога няма да получим. Най-пълен отговор би могла да даде създадената от Върховния съвет на СССР Комисия за допълнително изучаване на материалите, свързани с репресиите през 30-те, 40-те и началото на 50-те години. „Тайните“ на диктатурата на Сталин са станали исторически тайни. Правени са много оценки от различни изследователи, в които се посочва общият брой на загиналите съветски граждани в годините на култа към Сталин. Въз основа на много, макар и необобщаващи, но така да се каже, „междинни“ показатели, които успях да открия в архивите, съм съставил следната статистика: „Революцията“ в селото от 1929 до 1933 г. струва на нашето селячество 8,5–9 милиона репресирани земеделци. Репресиите от 1937 до 1938 г. засягат 4,5–5,5 милиона съветски граждани. Но и между тези две големи „вълни“ ведомството на Ягода-Ежов не остава без работа; арестувани са около един милион души. След войната, особено в края на 40-те години, дори като се вземе предвид, че през 1947 г. е отменено смъртното наказание, значително се увеличават лагерите и броят на заточените и изселените, които образуват третата „вълна“. В нея се оказват 5,5–6,5 милиона души. Някой може да възрази: затваряни са били не само политически, но и криминални престъпници… Вярно е. Но и до смъртта на Сталин, дори по данни на Берия, 25-30% от изпратените в лагери са осъдени „за контрареволюционна дейност“^[21]. Общо от 1929 до 1953 г. жертва на Сталиновите репресии са станали 19,5–22 милиона съветски граждани (без годините на войната). От тях не по-малко от една трета са осъдени на смърт или са загинали в лагерите и на заточение. Възможно е оценките ми да са прекалено предпазливи, но те се основават на документи. Допускам, че много неща не съм успял да науча.

Изглежда, това е най-страшното и чудовищно пиршество на насилието в историята на човечеството. Сталин винаги е бил верен на своето кредо, обявено от него в началото на диктаторството му: „Ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори и да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия му род, семейството му. Всеки, който със своите действия и мисли, да, и мисли, посяга върху единството на социалистическата държава, ще унищожаваме безпощадно.“ Думи на средновековен инквизитор. А нали те са се превръщали в насилие, нали са се превърнали в цялостна програма! Ето че е прав Шилер: „Злото семе дава вреден плод!“

След войната обществото не само се „вцепенява“ в социалнополитически план, но и придобива някои нови мрачни черти от бюрократичен и полицейски характер. Сталин успява да съчетае несъчетаемото — по всякакъв начин да поддържа показен ентусиазъм, жертвоготовност на милиони съветски граждани, повярвали, че ей сегичка, много скоро, веднага, зад най-близкия превал ще се изкачат на лелеяните сияйни върхове и едновременно с това са живели с постоянна заплаха от индивидуален или масов терор. Но… хората вярват на Сталин. Нищо чудно, че дни преди ареста Вознесенски дописва последните глави от новата си книга „Политическата икономия и комунизмът“. Дори той, един от най-просветените в ръководството, допуска, че обществото, водено от Сталин, се приближава към „светлото бъдеще“. А между другото, в определението на военната колегия при Върховния съд на СССР Вознесенски, осъден по четири члена наведнъж (58–1 „а“, 58–7, 58–10, ал. 2, 58–11) е обвинен, че „съставя и издава вредни трудове“^[22]. Въпреки че академикът пише за комунизма, щом според „вожда“ е подозрителен, то и научното му творчество е „опасно“. Такава е логиката на диктатора, дал веднъж завинаги своя интерпретация на „идното комунистическо общество“.

Всички приемахме като нещо естествено главни двигатели занапред да станат силата, могъществото, безпощадността и вярата в единствения носител на истината. Разумът, човечността, верността към свободата и хуманизма, самата свобода се мержелееха нейде в мъглявото бъдеще. Нито в един учебник по философия, нито в една голяма монография не можеше да се намерят страници за демокрацията, за свободата и за правата на личността. Всичко се оказваше покрито с плесента на насилието, на всепроникващата класова борба. Николай Бердяев, един от оригиналните руски мислители, изгонен през 1922 г. в чужбина, наблюдава с болка как силата като идея ерозира всички други ценности. Още през 1930 г. той пише: „В руския комунизъм в съответствие с руския душевен тип победиха не толкова научните елементи на марксизма, колкото месианските му елементи — идеята за пролетариата като освободител и организатор на човечеството, като носител на висшата истина и на висшата справедливост. Но тази месианска идея е войнствена, агресивно-настъпателна и стремяща се към победа, идея, внушавана от надигащата се сила. Страдалческите, пасивно понасящите нещастията елементи на старото руско месианско съзнание тук съвсем не са изтъкнати. Месията пролетариат не е никакъв страдалец, не е жертва, а победил световен организатор, кондензатор на сила.“^[23]

Можем да се съгласим или да не се съгласим с изводите на руския философ, но наблюдението му за приоритета на силата, залагането само на силата, на която все повече се уповават Сталин и съмишлениците му, отразява вярно магистралната насока на избраното от тях социално развитие. Може би тази насока нямаше да бъде толкова вредоносна, ако Сталин по пътя си не беше разпънал на кръст основните човешки ценности, оставяйки ги да бъдат погубени от идеята за приоритета на силата. „Вождът“ винаги е бил верен на идеята, с тази особеност само, че в социален контекст тя се трансформира в перманентно насилие, което все пак има своите приливи и отливи. Всеки прилив се предхожда от пароксизъм, от пристъп на злоба у стареещия „вожд“.