Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (46)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Убийството на изгнаника

В навечерието на войната Сталин няколко пъти се съветва с конструкторите как може да се постигне качествено предимство спрямо германците поне в някои компоненти на военната мощ. Има надежди, че скоро ще влязат в употреба реактивното устройство БМ-13, танкът Т-34 и редица други видове техника. Но един ден (а Сталин винаги намира поне половин час да се порови в книгите си) той отваря IX том от съчиненията на Троцки, където се намира студията му „Европа във войната“. В главата „Война и техника“ Троцки още през 20-те години пише: „Ако лавинообразното развитие на милитаризма през последния половин век — с всичките му изобретения и «тайни» на военната техника — не доведе войната до абсурд, то същевременно и не даде на нито една от страните такова особено, необикновено «средство», което би й осигурило в най-кратък срок победата.“[1] „И тук е успял!“ — измърморва Сталин в пристъп на нова злоба.

В най-големия кипеж на борбата за засилване на отбранителния потенциал на държавата през океана пристига едно дългоочаквано и не по-малко неочаквано съобщение: убит е Троцки. Вече няколко години е пусната „потеря“ след изгнаника. Но той проявява небивала предпазливост, пазят го десетки полицаи и негови съмишленици. По указание на Сталин се създава специално подразделение, занимаващо се с „проблема“ Троцки. „Вождът“ няколко пъти вече изразява пред Берия дълбокото си недоволство от нерешителността и липсата на изобретателност на неговите копои. И ето че „проблемът“ е решен. Дуелът между двамата „изтъкнати вождове“ на руската революция, по думите на Ленин, продължил повече от десетилетие и половина, е завършен. От най-близкото обкръжение на Ленин остава само Сталин, ако не се брои Молотов (макар че той едва ли може да бъде причислен към съратниците на Ленин). Но Сталин не изпитва нито радост, нито удовлетворение. Толкова много сили е разпилял в борбата си с този човек! Ако това беше станало през 1937 или 1938 г. — друга работа. В ония години зад всеки негов по-голям враг му се привиждаше сянката на Троцки; мяркаше му се навсякъде неговата ръка; струваше му се, че могат да се сбъднат и най-лошите негови пророчества. На всички политически процеси беше съден преди всичко Троцки, макар самият той да не седеше на подсъдимата скамейка. След безумствата от ония години Сталин сякаш се е наситил на омразата си към Троцки, отмъщавайки си на потенциалните му привърженици, а и самият Троцки не му се вижда вече толкова опасен и коварен. Сянката на войната е по-гъста и по-черна от сянката, която хвърля плакатната фигура на далечния изгнаник.

Сталин нарежда да се провери още веднъж информацията и на 22 август 1940 г. в „Правда“ се появява кратко съобщение:

ПОКУШЕНИЕ НАД ТРОЦКИ

Ню Йорк. 21 август. (ТАСС). Както съобщават американските вестници, на 20 август е било извършено покушение над Троцки, живеещ в Мексико. Извършителят, според собствените му думи, се казва Жак Мортан Ванденрайш и принадлежи към последователите и най-близките хора на Троцки.

Пристигналите от другия бряг на океана съобщения се потвърждават. И вече на 24 август „Правда“ се връща още веднъж към съобщението за Троцки, за да постави окончателно точка по въпроса. В редакционната статия „Смъртта на международния шпионин“ се отбелязва:

„Слезе в гроба човекът, чието име произнасят с презрение и проклятие трудещите се в цял свят, човекът, който в продължение на много години се бореше против делото на работническата класа и нейния авангард — болшевишката партия… Най-близките сподвижници на Троцки (на процесите в Москва — б.а.) признаха, че и те, а заедно с тях и техният шеф Троцки още от 1921 г. са били агенти на чужди разузнавания, били са международни шпиони. Начело с Троцки те са служели ревностно на разузнаванията и генералните щабове на Англия, Франция, Германия, Япония…

Убили са го привържениците му. Край на живота му са сложили същите ония терористи, които е учил да убиват от засада, да предателстват и да злодействат против работническата класа, против страната на съветите. Троцки, който организира злодейските убийства на Киров, Куйбишев и Максим Горки, стана жертва на собствените си интриги, предателства, измени и злодеяния.“

Сталин го прочита внимателно още веднъж. Намръщва се: свели са всичко до шпионажа. Й какво — излиза, че през всичките тези години се е борил само с някакъв си шпионин? А освен това защо така открито подчертават кой е убиецът? Като че ли убийството е извършено в Москва и всички ние достоверно знаем за това. Как всичко може да се срине с няколко несполучливи фрази… Сталин оставя вестника. Кой знае защо, си спомня първите срещи с Троцки.

Тогава, през 1905 г., на V конгрес на партията в Лондон Троцки просто не го забелязва. Всъщност нямаше никакви срещи, а случаен контакт между двама души, чиято борба един против друг ще обагри с взаимна омраза целия им живот. Сталин е буквално разтърсен от лекотата, с която в почивката между заседанията Троцки анализира увлечено сред група от младежи и една красива жена разликата между поезия и философия. „Поезията — обяснява човекът с бухнали гъсти черни коси и с красиви жестове, — вглеждайки се в капката роса, вижда великолепието й и съзира чрез него целия свят. А философията размазва капката роса по платното на битието, за да търси определението, дефиницията за влажност в същия този свят.“ Събеседниците го гледат с възхищение, те надали знаят (Сталин не знае — тук можем да минем без „надали“), че този начетен човек преразказва със свои думи образните разсъждения на Лудвиг Фойербах.

Втората им среща е през зимата на 1913 г. между две поредни арестувания на Сталин. Срещат се във Виена, където той отива по заръка на Ленин, за да организира публикуването на материалите от съвещанието на болшевиките, състояло се в Краков. Сталин отсяда в евтино хотелче. Вечерта взима чаша и слиза в бюфета да си налее чай. Двама души разговарят оживено около самовара. Единия от тях, сухоляв, възнисък, с черни къдрави коси, със сини очи, взиращи се през рамките на очилата, Сталин веднага познава. Та това е Троцки, меншевикът, който публикува критични статии. Сталин си спомня, че тогава го поздрави студено и си наля чай. За една-две минути в салончето се възцари тишина. Троцки го гледаше изпитателно, без още да знае, че този мургав, мълчалив човек ще заеме такова важно място в живота му. Той също огледа Троцки от главата до петите мълчаливо и съсредоточено с немигащи, присвити очи и пак така мълчаливо излезе.

А ето как описва тази среща Троцки. Пиел заедно с меншевика Скобелев чай, когато „влезе внезапно човек среден на ръст, мършав, с мургаво, пепеляво лице със следи от едра шарка… Скобелев ми обясни, че това бил кавказецът Джугашвили, който току-що бил станал член на болшевишкия централен комитет и, както изглежда, извоювал си е там известен престиж“. Кой знае защо, Троцки е запомнил добре тази среща с бъдещия си противник и неприятното впечатление, което е оставил у него. „Биеше на очи посредствената външност на кавказеца, страшната вдървеност на лицето му и дълбоката враждебност в жълтите му очи…“ Можел ли е да предположи Троцки, че след две десетилетия ще напише за този човек: „Процесът на издигането на Сталин стана някак си зад непроницаема политическа завеса. В един момент фигурата му в пълна бойна готовност за завземане на властта слезе от кремълската стена.“[2] Никой не му попречва. Днес историците се питат защо е станало така. Още веднъж ще подчертая, че на генералния секретар е трябвало да попречи не някоя отделна личност, а Централният комитет, цялата партия. Разглеждайки „алтернативните варианти“ — Бухарин, Фрунзе, Рудзутак и други болшевики от Лениновата школа — ние почти не разсъждаваме за възможния колективен лидер… Троцки не може до края на дните си да се отърве от парещата го мисъл, че със своята пасивност е помогнал на Сталин да слезе благополучно от „кремълската стена“ и в пълна бойна готовност да завземе властта… Сталин дълго още няма да научи какво впечатление са направили на Троцки първите му контакти с него. След 1917 г. няколко години наред срещите им ще бъдат твърде чести. И все по-неприятни.

Идва Октомври и „звездата“ на Троцки засиява със силен блясък. Мнозина пряко свързват името му с успеха на Октомврийското въоръжено въстание. Сталин се мръщи, когато по събрания, на митинги и в печата се сипят хвалебствени възгласи в чест на „любимеца“ на революцията. А тогава наистина са го възхвалявали…

„До Народния комисар на военните работи другаря Лев Давидович Троцки

За ознаменуване деня на Великата октомврийска пролетарска революция комунистическата ядка при Московския военноаптечен магазин към поверения Ви комисариат, приветствайки във Ваше лице героичната социалистическа Червена армия, взе решение да бъде открит клуб, който да носи името на нашия скъп вожд на Червената армия др. Л. Троцки. Тържественото откриване на клуба ще се състои на 9-и т. м. в 6 1/2 часа вечерта («Чистые пруды», 12).

Председател на комунистическата ядка:

(Подписът е нечетлив)“[3]

Сталин помни, че когато Троцки се появявал преди някое заседание, веднага привличал вниманието на всички: кратките му енергични фрази само подчертавали популярността на човека, от когото сякаш непрекъснато се излъчвали революционни флуиди… Троцки кимвал сухо на Сталин и подхващал с някого (Шляпников, Крестински, Бухарин или Муралов) оживен разговор.

Защо си спомня сега началото и продължението на историята на отношенията си с Троцки? Защо за Троцки винаги така много се е говорело? Защо, макар и в чужбина (а колко такива като него има!), продължава да бъде в центъра на вниманието? Сега сме 1940 г., войната е пред прага, а той мисли за Троцки…

Сталин разбира, че със смъртта на Троцки завършва един от драматичните етапи от борбата, започнала още в началото на века. На първо време борбата против Ленин се води по организационни и програмни въпроси. В този несъзвучен хор честичко се откроява гласът на Троцки. Когато Троцки заедно с Акселрод, Дан, Мартов и Потресов основават в Женева бюро на меншевишката партия, Лев Давидович излага особената си позиция в брошурата „Нашите политически задачи“. Наричайки Ленин „диктатор“ и „узурпатор“, Троцки фактически води атаките си от социалдемократически позиции.

С преминаването си на антиболшевишки позиции Троцки — според Сталин — до 1917 г. е демонстрирал своята непоследователност, опитвал се е да атакува партията ту отдясно, ту отляво. Не без повод, давайки оценка на тези идейни люшкания през февруари 1917 г. Ленин възкликва: „Пак Троцки! Винаги верен на себе си — извърта, мошеничества, позира като ляв, помага на десните, докогато е възможно…“[4] По-късно, в годините на революцията и гражданската война, „романтикът“ на революцията изхвръква феерично нагоре. Антиболшевизмът на Троцки се проявява отново след смъртта на Ленин, когато в „Уроците на Октомври“ се опитва да интерпретира по свой начин историята на Октомврийската социалистическа революция. Сталин още помни с какъв гняв е чел тия „Уроци“, макар че и сега не може да намери убедителни контрааргументи против много от твърденията на Троцки.

А пък колкото до антисъветизма, разсъждава Сталин, въпросът е още по-ясен. Борейки се против генералния секретар, Троцки беше съсредоточил огъня на своята политическа артилерия не само против него. На практика всичко създадено в страната за двайсет и толкова години след Октомври според Троцки е само проява на контрареволюционния „термидор“. В най-пълна форма антисъветизмът на Троцки намира израз в създаването през 1938 г. на IV интернационал, който се оказва колкото издръжлив, толкова и безплоден.

Сталин си спомня, че когато му донасят специалното издание на троцкистите, посветено на учредяването на IV интернационал, направило му впечатление, че на първите страници са поместени три портрета: на Лев Седов (по-големия син на Троцки), Ервин Вулф и Рудолф Клемент. Текстът гласи, че и тримата са станали „жертва на Сталиновата контрареволюция“. Тогава той внимателно прочете встъпителната статия на лидера на IV интернационал „Голям успех“, манифеста на учредителния конгрес и докладите, изнесени от участниците в първия конгрес. Неизменният му син молив подчертава думите: „налице е усилване на бюрократичните тенденции в съветското общество“, „опасност от унищожаване на всички завоевания на Октомврийската революция“, призива „да се извърши нова социална революция в Съветския съюз“, „да се възроди съветската демокрация (да се легализират работническите партии, свободата на словото и на събранията)“ и т.н.

Ръката на Сталин обгражда с молива още няколко пасажа в списанието. В един от тях се провъзгласява, че в приближаващата се война „военните неуспехи на съветското правителство ще бъдат за руския пролетариат най-малкото зло, откривайки му пътя към революционно въстание“.

„Предатели!“ — помисли си с омраза Сталин.

„Конгресът на IV интернационал — продължава да чете човекът, за когото отдавна бяха започнали да говорят като за единствения наследник на Ленин, — Ви изпраща (на Троцки — б.а.) горещ привет. Варварските репресии против нашето движение и особено против Вас не Ви позволиха да бъдете сред нас и да внесете в нашето обсъждане важния си принос на организатор на Октомврийското въстание, на теоретик на парламентарната революция и пряк наследник на Лениновото учение…“[5] Двама „изтъкнати вождове“, двама „наследника“… Сталин малко се вълнува от нападките на троцкистите против бюрокрацията (та можел ли е да знае в ония дни, че в наши дни тези фрази ще се възприемат като поразителни пророчества, които ще повтаря цялата партия и народът!). Него повече го уязвява обстоятелството, че някой някъде още вижда в Троцки носителя на Лениновия дух, интерпретатора на идеите му. Каквото и отношение да имаме към Троцки и троцкизма, трябва да признаем, че понякога критичните му тиради са улучвали целта: „превръщането на държавния инструмент на работническата класа в инструмент на бюрократично насилие“ е едно от „постиженията“ на сталинизма.

Нужно е да подчертая, че „благодарение“ на Сталин ние и досега се отнасяме към троцкизма не като към идеологическо течение, а като подривна политическа организация. Мисля, че това никога не е отговаряло напълно на действителността.

Малко преди окончателното си фиаско, на 21 септември 1927 г., Троцки завършва в Москва статията си „Допълнение към въпроса за произхода на легендата за «троцкизма»“. Естествено, не е могъл да я публикува, но тя е запазена в архивния му фонд. В статията си пише, че Зиновиев и Каменев, „за да прикрият собственото си огъване пред Сталин, започнаха да прибягват към плашилото на троцкизма“, че „легендата за троцкизма е заговор на апарата против Троцки, че в тази клеветническа кампания с най-голяма производителност се отличава Бухарин“. В края на статията Троцки проницателно резюмира: „С идеите шега не бива: те имат свойството да се вчепкват за класовите реалности и после да заживяват самостоятелно.“

В действителност точно така и става: идеите на Троцки „се вчепкват“, от една страна, за последователната линия на неприемане на Сталин и неговата система, а от друга — за радикалната, левичарската привързаност към марксизма. Именно това „вчепкване“ отразява съдържанието на троцкизма.

Както и по-рано бях отбелязал, изгоненият Троцки отнася със себе си доста документи, главно копия. А оригиналите по-късно биват „арестувани“ и цели десетилетия лежат „заточени“ в архивите. От документите на Революционния военен съвет на републиката разбрах, че в тях са малко материалите, свидетелстващи за лична кореспонденция между Сталин и Троцки. А доколкото се срещат такива документи, те са сухи, често без да се споменава името, без елементарни обръщения. Недоброжелателството между двамата е било силно още в годините на гражданската война. Ето извадки от две писма-доклади на Сталин до Троцки, изпратени до Революционния военен съвет през 1918 година.

„До Троцки

Копие до Ленин

Тъй като времето е малко, пиша кратко и по точки.

1. Всички ние сгрешихме, обявявайки отделна казашка мобилизация (закъсняхме в сравнение с Краснов)…

6. Царицин се превръща в база за снабдяване и набавяне на оръжие за военните действия и прочее. Такъв пипкав военен ръководител като Снесарев тук не върши работа. Няма ли при Вас други кандидати?

7. Вратите на щабовете, кой знае защо, са отворени за членовете на френските мисии. Заявявам, че ако те (французите) попаднат в ноктите ми, няма да ги изпусна.

Царицин, 12 юли 1918 г.

Народен комисар Сталин“[6]

Ни „здравейте“, ни „довиждане“, нито някакво обръщение според революционната етика, щом това е официален доклад. Но неповторимият похват вече си личи: „ако ми попаднат в ноктите, няма да ги изпусна“.

Другият доклад на Сталин прилича на първия, но вече с елементи на ултиматум:

„От 20 септември положението на нашия фронт се промени донякъде не в наша полза… Нещата може да се оправят с натиск откъм северните участъци на Южния фронт, но тези участъци са абсолютно бездейни, а командващият Ситин странно защо не се интересува от положението на фронта като цяло… Заявяваме, че ако по най-бърз начин не удовлетворите исканията ни (Сталин иска снаряди, патрони, снаряжение — б.а.), ще бъдем принудени да прекратим военните действия и да се оттеглим на левия бряг на Волга.“[7]

Както и преди, в донесенията явно проличава недоверие към военните специалисти и враждебност към Троцки. След няколко години тя ще се превърне в омраза.

Но заедно с това Сталин сигурно се е съгласявал с решителността на Троцки в критичните моменти. Импонирало му обстоятелството, че народният комисар прилага без колебание репресии и терор на фронта, щом възникнат съмнения в отделни лица или цели части. Един ден, вече след гражданската война, Сталин преглежда няколко папки от онова далечно време, търсейки материали, компрометиращи Троцки. Привличат вниманието му няколко телеграми на Троцки до Разколников. Ще цитирам две от тях.

„Казан. До Военнореволюционния съвет. За Разколников

По Волга се мотаят много плавателни съдове с белогвардейци, разбойници и гешефтари (точка). Трябва да се сплаши тая паплач (точка). С тая цел няколко парахода със заловени престъпници да се подложат на сурова разправа на самото място (точка). Обсъдете във Военнореволюционния съвет (точка). Вземете всички необходими мерки.

15.VII.1918 г.

Троцки“[8]

В другата телеграма до Разколников се отбелязва:

„Между комисарите има много хапльовци. При съмнителните командири поставете твърди комисари с револвери в ръцете. Изправете началниците пред избора: победа или смърт. Не сваляйте очи от неблагонадеждните началници. За дезертиране на лица от командния състав комисарят отговаря с главата си. За взетите мерки да се донесе. Телеграмата да се публикува.

28.VII.18

Троцки“[9]

Сталин не намира тук нищо заговорническо. Той постъпваше на фронта точно така, а често и още по-жестоко. Изобщо, без да осъзнава това, по много въпроси, свързани със склонност към основни промени, Сталин постъпва като по-голям троцкист от Троцки.

Толкова много сили бе пропилял в борбата си с Троцки, че сега, когато научава за смъртта на своя враг, изпитва само някакво усещане за празнота, за вакуум, надявайки се, че този вакуум с течение на времето ще се „изпълни“ с удовлетворение. И мислено повтаря думите си, казани по-рано: „Троцкизмът като дребнобуржоазно течение в международното работническо и комунистическо движение се превърна в тумор върху здравите сили, борещи се с буржоазията и милитаризма.“ Дефинициите от този род се цитират, заучават се наизуст, повтарят се многократно. Всъщност, станал е „теоретик“ само благодарение на борбата си с троцкизма и с другите „уклони“.

Да, в първите часове след получаването на дългоочакваното известие Сталин не изпитва удовлетворение. Но по-късно, когато осъзнае, че най-опасният, най-умният, най-упоритият му противник не е вече между живите, ще преживее вътрешен триумф на победител, прекрачил трупа на своя враг — враг, чиито ръце не държат вече оръжие… Сталин отдавна е разбрал, макар и никога да не е говорил за това на своите късогледи съратници, че истинско усещане за несподелена власт, за изключителност на своето „аз“, за някаква богоизбраност изпитва само когато прекрачва труповете на реалните и потенциалните си противници. За оправдание пред себе си (много скоро то вече няма да му е нужно!) сигурно си е казвал, че ако той не ги унищожи, те ще го унищожат. Властта е оцеляване. Истинска власт е оная, която е в ръцете на един човек. Всеки, който може да се усъмни в абсолютното му право на безгранична власт, трябва да бъде отстранен. Та нали единствено „вождът“ персонифицира социализма, онова обетовано общество, към което се стремят милиони хора! А който се съмнява във „вожда“, значи се съмнява в социализма! Разсъждавайки за властта и повалените врагове, Сталин сигурно си е мислел: сега май не е останал нито един от Лениновите времена, който би могъл да го познава по-отблизо. Изглежда, че от Лениновата гвардия единствено той е останал. А властта изисква единственост! Само при постигането на това състояние може да се изпита опиянението от властта. На него само е отредено да разбере това. А правото му на единственост бе постоянно оспорвано от оня, който сега навеки ще остане под белоснежния обелиск в Койоакан.

„Вождът“ си спомня няколко от последните статии и документи, написани от Троцки и публикувани в неговия „Бюлетин на опозицията“. В посланието си „До учредителния конгрес“ на IV интернационал, напечатано през 1938 г., Троцки пише, че „диспропорцията между сегашната наша сила и утрешните задачи е по-ясна нам, отколкото на нашите критици. Суровата трагична диалектика на нашата епоха работи за нас. Войната ще доведе масите до крайно отчаяние и вълнения и те няма да намерят друго ръководство освен IV интернационал“. В друг документ Троцки мистично провъзгласява: „В идните 10 години Програмата на IV интернационал ще получи поддръжката на милионите и тези революционни милиони ще бъдат в състояние да щурмуват небето и земята.“ Той предрича с ентусиазъм триумфа на IV интернационал в условията на една нова, втора световна война, че у мислещите трезво читатели веднага се създава впечатлението: Троцки очаква с нетърпение войната, защото само с нея свързва връщането си на политическата сцена на историята, рухването на сталинизма и изкачването си на равнището, съответстващо на неговия ум. „Първите жертви на идващата война — провъзгласява Троцки — ще бъдат партиите от III интернационал. И тогава IV интернационал (възглавяван, то се знае, от Троцки — б.а.) ще стане най-голямата сила в света.“

Сталин се разхожда от единия до другия край на кабинета си и взема купчето с „Бюлетини на опозицията“. Намира брой 65-и от 1938 г., отваря на нужната му страница и без да сяда, се задълбочава в четене на уводната статия, написана от Троцки. (Малцина се решават да прочетат отново редове, в които ги хулят и ругаят; Сталин не е от малодушните. Той чете и така попълва ресурсите си от омраза.)

„За какво стои Сталин зад кулисите и на туй отгоре се усмихва под мустак? Фашизмът крачи от победа към победа и намира помощ главно… в сталинизма. Страхотни военни заплахи чукат на вратите на Съветския съюз, а Сталин избра тъкмо този момент, за да подкопае армията и стъпче нацията (става дума за процеса над военните — б.а.).“

Изгнаникът пророкува (и май че не е бил далече от истината), че ще има „друг процес, истински. Тогава няма да се намерят в човешкия език думи, с които да бъде защитен най-отвратителният от всички каиновци, които историята познава… Паметниците, които си е издигнал, ще бъдат унищожени или взети от музеите и поставени в залите на тоталитарните ужаси. И победоносната работническа класа ще преразгледа всички процеси, публични тайни, и ще издигне паметници на нещастните жертви на Сталиновата злоба и безчестие по площадите на освободения Съветски съюз…“

„Вождът“ Сталин затваря гневно „Бюлетина…“, хвърля списанието на лавицата и тръгва покрай заседателната маса: „Нима ще могат някога да повярват хората на такива дивотии? Нима троцкистите и техните ратаи не признаха публично престъпленията си?“

Крачейки с угаснала лула в ръката, Сталин може би си е повтарял, че никакво бъдеще няма да види троцкизмът, ако работата бъде доведена докрай още сега.

И не току-тъй скоро след получаването на известието за убийството на Троцки Берия (със съгласието на Сталин) издава нареждане за „ликвидиране на активните троцкисти в лагерите“. В навечерието на войната пробягва по лагерите още една, не толкова забележима вълна, която помита последните осъдени като „активни троцкисти“. Печора, Воркута, Колима и Соловките стават неми свидетели на кървавото отмъщение, сподирило убития лидер на IV интернационал. Сталин все още не иска да разбере, че смъртта на човека не е ефикасно средство за борба с идеите му. Той все още се надява, че по този начин ще отстрани възможността за възникване на другомислие и опозиция, дори сподавена, духовна.

Статиите на Троцки са в състояние само със заглавията си да го накарат да побеснее. Например на 2 септември 1939 г. Троцки отпечатва памфлетите си „Сталин — интендант на Хитлер“. Когато ги чете, Сталин все едно че чува гласа на Троцки: „Съветският съюз стои на ръба на пропастта. Всички козове на Сталин пет пари не струват в сравнение с ресурсите и мощта, която придоби Хитлер и която ще използва против Съветския съюз.“ Опълчвайки се против Сталин и предричайки му катастрофа, Троцки все пак изразява надежда, че „държавата на работниците в СССР има шанс да оцелее“.

Троцки не желае Съветският съюз да претърпи поражение, а желае да бъде свален Сталин. В пророчествата му за наближаващата война се долавя раздвоение, защото изгнаникът разбира, че само поражението на родината му може да лиши от власт Сталин. В разсъжденията на Троцки намира израз еволюцията му на способен и талантлив човек, който обаче винаги е имал свои, особени приоритети относно ценностите. Веднъж Троцки казва, че природата е надарила твърде икономично с интелектуални способности мнозина от видните, дори изтъкнати вождове на революционното движение. Недоимъкът на интелект тия хора компенсират обикновено с натиск, твърдост и енергия. Изглежда, в тези разсъждения има и частица истина.

Себе си Троцки смята преди всичко за човек, който е надарен щедро с онова, което днес ние наричаме интелект. Той гледа на себе си като на епицентър на събитията, в които участва. Революционните идеали са били винаги за него неща, които могат да изведат на преден план неговата висока интелектуална стойност. Дори гледа да подкани някак идващата война да побърза, защото вижда в нея единствения начин за свалянето на Сталин. Но не иска да признае това дори пред себе си. Вероятно, така става, когато човек не може или не иска да определи вярно съотношението между личното и общественото. Дори новите му революционни проекти за бъдещето, утопични по същност, се свеждат до старата му теория за „перманентна революция“, но начело… с него, с Троцки. Например в предговора към брошурата „Живата мисъл на Карл Маркс“ той предсказва, че в резултат на новата световна война ще загинат и фашизмът, и сталинизмът, а новата пролетарска революция „ще сложи началото на Съединените европейски щати“[10]. Троцки не го казва направо, но ясно дава да се разбере, че авторът на идеята трябва да застане начело на тези щати.

Кой знае защо, Сталин си спомня как бе взето решението за изгонването на Троцки в чужбина. Политбюро на няколко пъти се връща към този въпрос. По време на неофициалните разговори Киров, Риков, Томски, Куйбишев, Микоян и Петровски се изказват предпазливо: може би Троцки се е осъзнал? Ами ако си признае вината? Не би ли могло да му се даде някакъв второстепенен пост? Защото популярността на този човек е все още голяма. Сталин не прие никакви отстъпки. Злобата и отмъстителността му нямат „заден ход“. Той знае, че не може да се чувства спокоен, докато Троцки е жив, докато е в Съветския съюз. След размяната на мнения (тогава това беше все още възможно) решават да проверят как се отнася към помирението самият Троцки. И изпращат в Алма Ата човек от Центъра. След една-две седмици получават телеграма: Троцки не смята, че е виновен, и не вижда основа за помиряване със Сталин. Когато прочита съобщението, генералният секретар поглежда тържествуващо съратниците си: какво ви казвах? Та той е уверен, че Троцки е враг, който не иска да сложи оръжие. Вече никой не оспорва решението за изгонването на Троцки от страната.

А ето как си спомня за този факт Троцки на 18 февруари 1935 г.

„По времето, когато живеехме в Алма Ата, веднъж при мен дойде някакъв съветски инженер уж по собствена инициатива, уж че ми съчувства. Разпитваше ме как живея, огорчаваше се и някак покрай другото ме запита предпазливо:

«Не мислите ли, че са възможни някакви стъпки за помирение?»

Ясно беше, че инженерът е изпратен да опипа тихомълком почвата. Отговорих му в смисъл, че сега за помирение не може и дума да става не защото аз не го искам, а защото Сталин не може да се помири, той е принуден да върви докрай по пътя, по който го е довела бюрокрацията.

«С какво може да свърши това?»

«Със секира — отговорих му аз, — с нищо друго Сталин не може да сложи край на този въпрос.»

Моят посетител изкриви уста, той явно не очакваше такъв отговор и скоро си отиде.

Мисля, че този разговор изигра голяма роля за взимането на решение за изгонването ми в чужбина. Възможно е Сталин и по-рано да е мислел да постъпи така, но да е срещнал опозиция в Политбюро. Сега имаше в ръцете си силен аргумент: Троцки сам е заявил, че конфликтът ще стигне до кървава развръзка. Изгонването му в чужбина е единственият изход!“[11]

Сталин никога няма да прочете тези редове от дневника на Троцки, макар че и тогава, през 1929 г., не е смятал изгонването му за най-доброто решение. Но да съди, а камо ли физически да ликвидира своя главен съперник, по онова време той още не може.

Известието за смъртта на изгнаника е потвърдено. Сталин затваря очи и пред него се изнизва бързо цялата история на техните взаимоотношения, на враждата им, преминала във взаимна омраза. Въпреки диаметралната противоположност между положението му на всесилен диктатор и положението на изгнаника, изгнаникът непрекъснато го хапеше, жилеше, разобличаваше, непрекъснато протестираше, заявяваше…

Сталин беше научил, че изгнаникът е започнал да пише книга с пределно лаконичното заглавие „Сталин“. Когато диктаторът прочете това в бюлетина с новините, който всеки ден му носеха, тръпки го побиха. Не, през 1938 г. той вече не се бои от Троцки, отнася се доста спокойно към многото статии, мяркащи се в буржоазните издания и съчинявани от разни ренегати, белогвардейци, троцкисти или просто ненавиждащи социализма. Животът на вестникарската статия прилича на съдбата на пеперудата. Така както и животът на тънката брошура на Троцки „Престъпленията на Сталин“, написана по време на тайното му морско пътешествие с танкера „Рут“ от Норвегия до Мексико. Те бързо се забравят. Но книгите — значително по-бавно. На Сталин са известни способностите на Троцки и му е ясно, че изпод перото му може да излезе нещо изключително злъчно. Познавайки „скорострелността“ на Троцки, Сталин чака появяването на книгата през 1938, 1939, 1940 година… Може пък да не излезе? Но тъй или иначе подканва Берия да побърза, не скрива недоволството си от нерешителността на агентурата му.

Ала откъде да знае, че Троцки, решил се да стане биограф на смъртния си враг, ще претърпи, както му е тръгнало, творчески неуспех? Навярно това е най-слабата му книга. Освен отмъстителност, злоба и злъч друго нищо не може да изцеди вече от крайчеца на перото си. Да, с голямо усилие на волята си Троцки успява все пак да напише седем глави от голямата по неговия замисъл книга. В центъра й е Каин, носил маските на Сосо, Коба, на революционер, на могъщ вожд на партия и на велик народ. Дори без да чете книгата, всеки, който е запознат с отношенията между Сталин и Троцки, може да съди за съдържанието й. Написана е с черното мастило на омразата, макар и до голяма степен оправдана. Както е казал Наполеон, „всичко си има граница, дори омразата“. Премине ли човек тая граница, непременно загубва нещо — истината, разсъдъка или спокойствието си. По страниците на незавършената биография на Сталин Троцки е разпилял безполезно таланта си на публицист, литератор и най-вече на обективен историк. Много от казаното за Сталин е вярно. Но в книгата има и доста измислици и предположения, подчинени на една цел: да покажат как Каин се е превърнал в Свръхкаин. И с оглед на това Троцки е принуден да съчини например, че Сталин бил „подслонил“ буржоазията, и опирайки се на нея се изкатерил на върха на властта. „Предишни помешчици, капиталисти, адвокати и техните синове, неуспели по една или друга причина да забегнат в чужбина, са включвани в държавния апарат, а някои и в партията.“ Твърди дори, че в държавния апарат на Съветския съюз са останали „представители на едрата буржоазия и на помешчиците“[12].

Според Троцки, по чиито стъпки вървят и мнозина историци, Сталин е злодей по рождение, безнравствено чудовище още от детинство. Не е нужно да се доказва, че този подход, с който се сблъскваме често и днес, е ненаучен. Предварително никой не може да бъде смятан за престъпник. И никой не се ражда злодей. Отрицателните черти — подозрителност, потайност, жажда за власт, отмъстителност — не винаги и не отведнъж намират отдушник в престъпленията. Не бива да се преценява еднакво Сталин през 1918, 1924 и 1937 година. Той е и… не е той. Не ще и дума, че по силата на редица обективни и субективни причини и обстоятелства десет години след първата му „коронация“ той твърде много се променя. Много е и стореното от него, което никога няма да му бъде простено. Но трудността да бъде създаден политически портрет на този човек се крие тъкмо в това, че борейки се наглед за идеалите на социализма (схващани крайно изопачено, вулгарно, схематично и догматично), да, именно борейки се за тях, той върши едновременно грешки и тежки престъпления.

Разбира се, в биографията на Сталин, която е започнал да пише Троцки, той не е представен с цялата противоречивост на личността му. Поради това публикуваните на Запад глави от книгата не предизвикват, струва ми се, голям научен и исторически интерес (както и някои други негови книги). Но те могат да бъдат доказателство, че Троцки се е борел главно със Сталин, а не със сталинизма като явление.

По стечение на обстоятелствата Сталин не успява да прелисти този труд. Иначе щеше да прочете редове, които щяха да го накарат да побеснее. „Ако се опитаме да намерим в историята подобие на Сталин — пише в далечния Койоакан Троцки — ще трябва да отминем не само Кромуел, Робеспиер и Наполеон, но дори Мусолини и Хитлер. Ние ще разберем по-добре Сталин, ако мислим с термините (така е в текста — б.а.) на Мустафа Кемал паша или може би на Порфирио Диас[13].“[14] Мисля, че казаното е достатъчно, за да добием представа за безграничната озлобеност на Троцки, основа на която са лични мотиви. Впрочем какво друго би могъл да изпитва Троцки спрямо човека, който го е направил скитник, „гражданин без виза“ и е унищожил фактически всичките му най-близки роднини.

Троцки е имал време да оцени правилно Сталин и системата му. Той мъчително се лута: отхвърляйки напълно Сталин, напразно се мъчи да отдели от него онова, което е останало пролетарско, работническо, марксистко. Не греши в извода си, че сталинизмът не е закономерност, а „историческа ненормалност“. Правилно смята, че главният Сталинов продукт е създаването на бюрократичния колективизъм и на апаратния механизъм. Не без основания предполага, че някой ден неизбежно ще избухне остър конфликт между бюрокрацията и социалната инициатива. В края на земния си път Троцки очевидно се заблуждава, когато твърди, че Съветският съюз „е останал работническа държава само като възможност“.

Привързаността му към идеята за „перманентна революция“ не го напуска през целия му живот. През 1940 г. пише, че ако разпалващият се пожар на Втората световна война не доведе капитализма до крах, историческата перспектива, обрисувана от марксистите, ще трябва да се преосмисли. „Ако международният пролетариат се окаже неспособен да изпълни мисията си, социалистическата програма, основаваща се на вътрешните противоречия в капиталистическото общество, ще се превърне в утопия.“. Не е възможно годините на поражения, изгнаничество и гонения да не се отразят върху песимистичните пророкувания на Троцки. Но той в едно си остава непроменен: всички неволи и лишения на пролетариата и на работническото движение са свързани с „бюрократичното израждане“ на Сталин и най-близкото му обкръжение.

Разбира се, Сталин е имал възможността да развенчае лидера на новия Интернационал. Това прави и послушният Коминтерн, който отдавна е осъдил „разколническата и антисъветската дейност“ на Троцки. Дори в годините на настъпление на реакцията, активизирала се особено след триумфалните победи на народните фронтове, Съветският съюз има много приятели в лицето не различни обществени организации, които виждат в него единствената опора на борбата против фашизма и надигащата се война. Съветската пропаганда в чужбина, осъществявана по различни канали, разполага в арсенала си и с такъв постоянен аргумент: „Троцки е маша на империализма, негов шпионин, един от организаторите на подривните действия против Съветския съюз.“ Пускан в различни вариации, този тезис „върши работа“ въпреки явните преувеличения. Където и да се намира Троцки — във Франция, в Норвегия или в Мексико, — навсякъде го посрещат многобройни идейни и политически врагове. Това са не само членове на комунистическите партии, на професионалните съюзи и на прогресивните организации, но често и хора сред неговите привърженици, разочаровани от безплодието на програмата му.

Конфедерацията на мексиканските работници, Мексиканската комунистическа партия и нейният лидер Ломбардо Толедано протестират яростно против идването на Троцки в Мексико. Изгнаникът се ползва с трайната репутация на „враг на социализма и работническата класа“. Пребиваването му в Мексико се съпровожда с непрекъсната борба на много обществени организации за екстрадирането му от страната. Троцки наистина се оказва, както той се изразява, „човек на цялата планета, но без виза“.

Страхувайки се от покушение, той ограничава до минимум излетите си в планината, пътуванията си до столицата Мексико, посрещането на познати и посетители. Един след друг изчезват, напускат го мнозина от приятелите на семейството му. До края му остават верни приятели Алфред и Маргарита Росмерови, които познават Троцки от времето на Първата световна война. Троцки се върти като в клетка в своя Койоакан, търсейки пътища за активизиране на борбата си със Сталин. Но безуспешно. Гласът му невинаги се чува в света, а още по-малко в страната на съветите. Сектантството, лозунгът, фразата, често пъти откъснати от живота, не са в състояние да променят каквото и да било в Съветския съюз.

Троцки пази в паметта си отминалите дни: там са и триумфите, и несбъдналите се надежди. И вечер потъва понякога в спомени. Веднъж, разговаряйки с Росмерови, подхвърля версията, че Сталин е отровил Ленин. Без да разполага с каквито и да било конкретни данни, захвърленият далече от родината прибавя все нови и нови зловещи щрихи към портрета, който се е заловил да рисува. Троцки предполага, че като научава за писмото на Ленин до конгреса, Сталин не иска да рискува и ускорява събитията.[15] Но дори Росмерови изказват съмнения за тази версия. Троцки има само един аргумент, който впрочем изтъква и в книгата си „Сталин“: щом Сталин уби всички съратници на Ленин, защо да не е отровил и самия вожд?

Но Сталин не нарежда да му направят превод на книгата. Това е по всяка вероятност единственият труд на изгнаника, който диктаторът не пожелава нито да види, нито да прочете. Тъй като недовършената книга на Троцки излиза чак след смъртта му, тя вече не го интересува. „Вождът“ иска пропастта на историята да погълне по-бърже онова, което го е плашело.

Подпомогнати от мексиканските власти, троцкистките организации наемат за Троцки голяма къща в градчето Койоакан и я превръщат в истинска крепост, оградена с висок бетонен зид, над който се издига наблюдателна кула. Това е сграда с обковани с желязо врати и със сложна сигнална система. Троцки се охранява денонощно от най-малко десет полицаи и специални агенти. Има дори бронирана жилетка и я слага винаги когато излиза извън оградата. Скрит в убежището си, той прави изявления и дава интервюта, в които предрича скорошен край на Сталин и по всяка вероятност победа на Германия над Съветския съюз. През последните две години от живота си Троцки преминава към идеологическа война с предишната си родина. Буржоазната преса и радиостанциите на много капиталистически страни на драго сърце разпръскват по света пламтящите от омраза към Сталин откровения на Троцки. През април 1940 г. Троцки подготвя възванието „Писмо до съветските работници: вас ви лъжат“, в което фактически ги призовава да свалят в навечерието на войната Сталин. Четири месеца преди смъртта си Троцки пише: „Октомврийската революция беше извършена в интерес на трудещите се, а не в интерес на новите паразити. Но поради закъсняването на световната революция, поради умора и до голяма степен поради изостаналостта на руските работници, а особено на селяните, в Съветската република се издигна нова, антинародна, насилническа и паразитна каста, вожд на която е Сталин…“ И по-нататък, загубил всякаква представа за реалността, призовава към въстание против „новата каста“. За подготовката на „такова въстание е нужна нова партия, смела и честна революционна организация на най-напредничавите работници. Четвъртият интернационал си поставя задачата да създаде такава партия в СССР“. Възванието завършва с думи, изразяващи дългогодишните неизменни въжделения на Троцки, основани върху омразата му към Сталин и привързаността му към световната революция:

„Долу Каин Сталин и камарилата му!

Долу хищната бюрокрация!

Да живее СССР, твърдината на трудещите се!

Да живее световната социалистическа революция!

25 април 1940 г.

С братски поздрав

Л. Троцки“[16]

Когато Сталин прочита „Писмото до съветските работници“, извиква Берия и зловещо го предупреждава, че всичко това му е дошло вече до гуша и започва да се съмнява: искат ли или не искат в НКВД да сложат точка на въпроса? Народният комисар провежда цяла серия от съвещания; удвоени са усилията, насочени към ликвидиране на изгнаника, вещаещ зловещо беда на Сталин. Както изглежда, било е решено максимално да се използва недоволството на редица обществени организации от дейността на троцкистите, особено по време на гражданската война в Испания. Както пише Давид Алфаро Сикейрос в книгата си „Наричаха ме безстрашния полковник“, още в Испания бил решил с другарите си: „Да става каквото ще, но щабквартирата на Троцки в Мексико трябва да бъде унищожена дори ако се наложи да се прибегне до насилие.“[17]

През този период дейността на Троцки спомага обективно (независимо дали е искал това, или не) на домогванията на Берлин, където внимателно следят „словесната война“ между Троцки и комунистическите организации в различни страни, без да изразяват публично дълбокото си удовлетворение от създалата се ситуация. В редица свои документи Коминтернът осъжда недвусмислено дейността на IV интернационал и на лидера му Троцки, „подхранващи силите на войната“.

В тази обстановка срещу Троцки се извършват две покушения, второто от които завършва със смъртта му. На 24 май 1940 г. рано сутринта „група неизвестни“, преоблечени като полицаи, разоръжават охраната и атакуват къщата, в която живее Троцки. (Както пише Сикейрос, „ние, участниците в националнореволюционната война в Испания, сметнахме, че е настанало време да бъде осъществена замисляната от нас операция по овладяването на тъй наречената крепост на Троцки в квартала Койоакан“.) Нападателите буквално нашарили с куршуми стените на стаята, където се криели Троцки и жена му. Те успяват да легнат в ъгъла, зад кревата. Няколко десетки куршума пробиват стената там, където двамата току-що са били. Троцки, жена му и внукът им не пострадват. Ала на всеки следващ ден, в който все още са живи, те почват да гледат като на подарък от съдбата. Всичко е ясно: след тях е пусната силна и опасна потеря. Троцки живее като в килия за осъдени на смърт, които не знаят кога ще дойде часът на изпълнението на присъдата. Той вече няма нито силите, нито желанието да избяга където и да е. Не може да се скрие и да млъкне. А войната със Сталин му оставя крайно малко шансове да оживее. Противникът му не обича и не е научен да спира на половината път към целта, която си е поставил.

Извършеното от мексиканските власти разследване отначало не дава резултат — нападателите не са открити. Възниква дори подозрение, което намира място в американските и мексиканските вестници, че самият Троцки е инсценирал това нападение, за да компрометира Мексиканската комунистическа партия, Сталин и всички, които ги поддържат.

Пристигналият за разпит полицай пита Троцки:

— Подозира ли господинът конкретно някого за покушението?

— Разбира се — отговаря оцелелият по чудо изгнаник. Навежда се над ухото на полицая и не без артистична предвземка прошепва заговорнически:

— Авторът на нападението е Йосиф Сталин…

Но убиецът е вече край Троцки. Още през 1939 г. получава свободен достъп в къщата, представящ се като Жак Морнар, белгийски поданик, приятел на американската троцкистка Силвия Агелоф — една от секретарките на Троцки. Занимавайки се с кинобизнес, Морнар се представя в деловите кръгове и като канадския гражданин Франк Джексън. Най-напред Джексън се запознава с приятелите на Троцки Росмерови, което в края на краищата облекчава достъпа му до строго охранявания изгнаник. През май 1940 г. Джексън се запознава най-сетне лично с Троцки. След това започва епизодично да посещава Койоакан и в частните си разговори дава да се разбере, че симпатизира на позицията на Троцки, и предлага различни планове за подобряване на финансовото положение на IV интернационал. Както по-късно става известно от американския печат, той спечелва доверието на Троцки. И повежда често разговор за „силните личности“, за „твърдата ръка“. У Троцки, както си спомня след време жена му, дори възникват подозрения не е ли фашист този бизнесмен? В действителност „бизнесменът“ е испанецът Рамон дол Рио Меркадер, един от изпълнителите на волята на „вожда на народите“, с когото впрочем няма никога да се срещне.

Някъде около средата на август Джексън помолва Троцки да прегледа статията му по някакъв дребен въпрос. Троцки изказва някои свои забележки. На 20 август, във вторник вечерта, Джексън пак идва с поправената вече статия, влиза в кабинета на Троцки и гомоли да прегледа текста. Троцки работи над свой ръкопис. Току-що е завършил главата „Термидор“ на книгата си „Сталин“, в която саркастично написва: „По заповед на Троцки, отдалечен на хиляди километри, станаха чужди шпиони ръководителят на правителството Риков и повечето народни комисари — Каменев, Рудзутак, Яковлев, Розенголц, Чернов, Иванов, Осински и други… всички те са участвали в заговор против съветската власт, когато тя се намираше в техни ръце…“ Подбирайки най-оскърбителните думи, за да характеризира Сталиновите престъпления, Троцки завършва главата с фразата: „Под тази картина трябва да бъде поставен подписът на майстора й: Йосиф Сталин.“[18]

Както по-късно споменава в показанията си Джексън, влизайки в кабинета, „сложих шлифера си на стола, измъкнах отдолу алпийския си ледокоп, затворих очи и с все сила го стоварих върху главата на зачелия се Троцки“. По думите на Джексън пред съда, жертвата издала „ужасно силно стенание. Ще чувам този вик през целия си живот“. Агонията на Троцки продължава още едно денонощие.

Троцки е по-голям от Сталин само с месец и половина. Бившият председател на Революционния военен съвет често се взира в миналото, търсейки часа и деня, станали фатални в живота му. Търси ги и… не ги намира. Връстникът му се оказва по-голям щастливец в дълголетния им смъртоносен спор. В трагедията на Троцки е отразена трагедията на междуособната борба, която след смъртта на Ленин приема по инициатива на Сталин такива изродени и страшни форми. Белият обелиск с издълбани в него сърп и чук, издигнат на гроба на Троцки в двора на последното му убежище в Койоакан, е отдалечен на хиляди километри от Яновка, близо до Бобринци в Украйна, където е роден единият от „изтъкнатите вождове“ на руската революция. Гробът му отдавна вече е станал място за задоволяване на празното любопитство на туристите.

Съдбата на Троцки е неотделима от нашата история. Трагедията на изгнаника е наистина ужасна: рухват личните надежди, загиват по волята на Сталин всичките му близки, илюзия се оказва главната идея в живота му — „световната социалистическа революция“ — и накрая е убит от изпратен от Сталин човек. Но в последна сметка трагедията на Троцки, макар и с голямо закъснение, като че ли се обагря оптимистично: главният му враг и антипод е анатемосан от историята. Троцки, този Дон Кихот на световния революционен пожар, ще остане завинаги в историята като личност колкото ярка, толкова и противоречива, колкото проницателна, толкова и славолюбива. Докато, по думите на Луначарски, Ленин е човекът, „обединяващ утрешния свят“, Троцки и Сталин, след като стават „изтъкнати вождове“, тръгват по различни пътища, защото никой от тях не мисли за възтържествуването на идеята без собственото си възтържествуване.

От джоба на арестувания Джексън е иззето писмо, в което той нарича себе си „разочарован привърженик на Троцки, дошъл в Мексико с други цели“, но тук узряло у него „решението да убие престъпника“. Не можел да прости на Троцки, посочва се в писмото, „сговора му с лидерите на капиталистическите държави“. Обществеността веднага задава въпроса: какъв е в действителност убиецът? Кой е движел ръката му? Буржоазният печат, разбира се, с достатъчно основание в хор започва да скандира: Сталин, Москва, НКВД, комунистите. Но Жак Морнар, или Джексън, или Рамон Меркадер, който е осъден на двадесет години строг тъмничен затвор и ги изтърпява докрай, до последния им ден, не се отказва от първоначалните си показания.

По време на двайсетте му затворнически години лекари и психиатри се опитват да повдигнат крайчеца на завесата, скриваща тайната на този човек. Но Меркадер дума повече не обелва.

А е станал оръдие на отдавна подготвяна операция, в която е участвала голяма група специално подбрани хора под ръководството на сътрудника на НКВД Айтингтън. В края на краищата изборът пада върху бившия лейтенант от испанската републиканска армия Рамон Меркадер, който тогава е на 27 години. Той не само има боен опит, но е и убеден, че въстанието на анархистите и троцкистите против републиканското правителство в Испания през май 1937 г. е получило благословията на самотния затворник от Койоакан. Още „неукротен“ от войната, за Меркадер убийството е благородно революционно дело. Терористът носи пистолет и кама, но използва ледокоп, надявайки се, че ще може да се измъкне незабелязано от къщата след изпълнението на „присъдата“, произнесена от Сталин в далечната Москва. По всяка вероятност съдът запазва живота на Меркадер, защото се съобразява с последните думи на потъналия в кръв Троцки, отправени към заловилите убиеца телохранители: „Не го убивайте! Нека да каже кой го е пратил!“

Сталин копнее безумно Троцки по-скоро да умре. Това е вън от всякакво съмнение. За него са непоносими изявленията на мексиканския затворник, обикалящи ежеседмично света:

— „в международно отношение сталинизмът е реакционен и контрареволюционен фактор“;

— „марксизмът и социализмът са вече банкрутирали и е започнала епохата на бюрократичния колективизъм“;

— „идващата война ще предизвика нова пролетарска революция и ще доведе до събарянето на сталинизма в СССР…“

Сталин не може да се помири, че насреща му се е изправил както по-рано човекът, когото великият Ленин беше нарекъл „изтъкнат вожд“. Макар че IV интернационал се оказва мъртвороден, „вождът“ се страхува: знае ли някой какъв може да стане след някоя и друга година? Кой друг причинява дълги години толкова пакости на него, на Сталин, на социализма, на комунистическото движение? Като че ли никой! Троцки неспирно връща миналото в сегашното, предрича нови беди, сее съмнения в мъдростта на Сталин. Докато Троцки се разхожда по тая земя, той е живият носител на онова далечно време, когато „вождовете“ си разменяха студени ръкостискания, подчиняваха се на Ленин и враждуваха помежду си. Троцки познава Сталин по-добре от Молотов, Ворошилов, Маленков и другите съратници на „вожда“. Той може да разбира Сталин отвътре, може да предугажда съкровените му мотиви и намерения. И двамата са искали да станат първи. За най-голямо нещастие на народа и на историята „старата Ленинова гвардия“, след като е останала без Ленин, отстранява от кормилото само единия и оставя на капитанското мостче на партията другия. Това е един от изворите на настъпилата трагедия.

Воювайки с Троцки десетилетие и половина, Сталин унищожава почти всичките му привърженици, превръща афоресания изгнаник в постоянен прицел на терора, но не може да се отърве от чувството, че в сравнение с Троцки той е човек от второ качество. Цезарството му не може да бъде пълно, докато е жив далечният изгнаник в Койоакан. Обръщайки се към миналото, не можем да не осъдим отвратителните терористични методи на Сталин в борбата с идейните му противници. Сталин обаче не можа да откъсне Троцки от привързаността му към марксизма, към Ленин, към идеята за световна революция. Затворникът от Койоакан завинаги е останал в паметта на ония, които са се отнасяли към него без предубеждения, като към певец на световния революционен пожар и на задаващото се тържество на комунистическите идеали.

След смъртта на Троцки Берия ще получи повишение: седем месеца по-късно ще стане генерален комисар на държавна сигурност, ще предаде въпросите по държавната сигурност на В. Н. Меркулов, но ще запази за себе си поста на народен комисар на вътрешните работи и ще присъедини към него длъжността заместник-председател на Съвета на народните комисари. На Запад дълго време ще пишат, че именно Берия е главният изпълнител и организатор на убийството на Троцки. Обаче мисля, че засега, в близкото бъдеще, преки документални свидетелства, потвърждаващи или отхвърлящи тази версия, надали ще може да бъдат получени, макар тя да не се нуждае, както изглежда, от някакви особени доказателства.

След смъртта на Троцки е обнародвано завещанието му, чиято основна част е написана на 27 февруари 1940 г. Сталин не може да се въздържи да не прочете последната волеизява на главния си съперник. Той и тук не се е изплъзнал от вниманието на Троцки. В трите странички на завещанието са отделени няколко реда и за него: „Няма смисъл тук да опровергавам още веднъж глупавата и долна клевета на Сталин и агентурата му: не съм позволил върху моята революционна чест да падне нито едно петно. Никога, нито пряко, нито косвено не съм участвал в каквито и да било задкулисни споразумения, дори и само в преговори с врагове на работническата класа. Като жертви на фалшиви обвинения, подобни, на тези, загинаха хиляди противници на Сталин.“

Затворникът от Койоакан се е опитал да състави завещание в духа на последните писма на Ленин. В няколко направления. Но не е успял. Последната мисъл и воля на Ленин са обърнати само към народа, към партията, към нейния Централен комитет. Само към тях и към никой друг! Троцки обаче е съставил завещанието си от няколкократни текста и добавки, посветени главно на него самия, на предаността му към делото, на неговата чест, на жена му, на неговите принципи. „Ако имах; възможност да започна отначало — пише Троцки, — бих се постарал, разбира се, да избягвам едни или други грешки, но общата насока на живота ми би останала непроменена. Аз ще умра като пролетарски революционер, марксист, диалектически материалист… Сега вярата ми в комунистическото бъдеще на човечеството не е по-малко пламенна, не е по-малко силна, отколкото в дните на моята младост.“ В завещанието си Троцки дори не споменава за своята рожба — IV интернационал.

Значителна част от завещанието има твърде личен характер и е посветена на жена му Наталия Седова. Необичайни са заключителните редове от първата част: „Току-що влезе Наташа, отиде до прозореца и го разтвори по-широко, та въздухът да влиза по-свободно в стаята ми. Виждам яркозелената ивица трева под стената, чистото ясносиньо небе горе и слънчева светлина навсякъде. Животът е прекрасен. Нека идните поколения го очистят от злото, гнета, насилието и докрай да му се наслаждават.“[19]

Изглежда, че Троцки е мислел и за самоубийство. В завещанието има такива думи: „Ако двамата умрем…“ — фразата не е завършена. В допълнението по-нататък се посочва, че той и жена му много пъти са стигали до мисълта, че е по-добре да завършат със самоубийство, отколкото да позволят старостта да ги превърне в инвалиди. Той разбира, че светилникът свети, докато го подхранва надеждата. „Запазвам за себе си правото сам да определя датата на моята смърт…“ — пише Троцки. Други обаче определиха датата на смъртта му. Историята е пожелала драмата на Троцки да завърши другояче, а не както той предполага. Още повече че в тази драма участват хора, мнозина от които са били не само негови противници, но и мразещи го от дън душа. Последните две фрази на завещанието Сталин прочита няколко пъти: „Каквито и да са обаче обстоятелствата около моята смърт, аз ще умра с непоклатимата вяра в комунистическото бъдеще. Тази вяра в човека и в неговото бъдеще ми дава и сега такава сила на противодействие, каквато не може да даде никаква религия.“

Сталин се надига тежко и потънал в мисли, започва да се разхожда из просторния си кабинет, държейки в ръка по стар навик угасналата си лула. Дори да бе повярвал на думите на Троцки, пак не би изпитал някакви съмнения. Изгнаникът мисли за идеи и за идеали, а Сталин — само за властта. И кой знае защо, си спомня, че библейският Давид е имал шест сина, а Троцки — двама, които много пъти му се е случвало да вижда през 20-те години в Кремъл. Нали двете семейства живееха съвсем наблизо… По-малкият, Сергей, загина в някой от лагерите през 38-а… А по-големият, Лев, замина през 29-а в изгнание, беше дясната ръка на баща си в бурната му политическа дейност. Умря, май че от апандисит, в една от емигрантските клиники в Париж… Също така безшумно изчезнаха и двете му дъщери от първия брак. Но те не представляват интерес за Сталин.

Неговите синове, слава богу, са живи. И Яков, и Василий са офицери. Ако се случи най-страшното — война, и двамата ще отидат на фронта. Сталин разпалва лулата си и сяда зад бюрото, избутва настрани вестника със съобщението за смъртта на международния шпионин и придърпва папката с надпис „Документи на Народния комисариат на външните работи“.

Бележки

[1] Троцкий, Л. Д. Соч. Т. IX. Европа в войне. М-Л., 1927, с.187.

[2] Trotski, L. Stalin, N.Y., 1946, p.336.

[3] ЦГАСА, ф.33987, оп.1, д.14, л.44.

[4] Ленин, В. И. Събр.съч. Т. 49, с.389.

[5] Quatrième Internationale, nº 12–13, septembre-octobre, 1938, p.p.168-218.

[6] ЦГАСА, ф.33987, оп.2, д.19, л.27-28.

[7] Пак там, л.15-17.

[8] ЦГАСА, ф.33987, оп.1, д.11, л.37.

[9] Пак там, л.229.

[10] Living Thougts of Karl Marx. N.Y., 1937, p.38.

[11] Троцкий, Л. Д. Дневники и письма. Изд-во „Эрмитаж“. 1986, с.73.

[12] Trotsky L., Stalin, vol II. Benson Vermont, 1985, p.234.

[13] Порфирио Диас (1830–1915) — президент на Мексико, диктатор.

[14] Trotsky, L. Stalin, p.413.

[15] Trotsky, L. Stalin, p.p.10-12, 53, 116.

[16] Троцкий, Л. Д. Дневники и письма, с. 160–162,

[17] Сикейрос, А. Меня называли лихим полковником. М., 1986, с.220.

[18] Trotsky, L. Stalin, vol.II, p.p.280-281.

[19] Троцкий, Л. Д. Дневники и письма, с.164-166.