Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (10)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Плеядата съратници

Преходът от мир към война винаги е труден. Но и преходът от война към мир не е лесен. Особено в такава обстановка, каквато се създава в Съветска Русия след гражданската война и чуждестранната интервенция. Думите „разруха“, „запуснатост“, „глад“ далеч не предават изцяло степента на сътресението, деформацията, разпадането на обществото в началото на 20-те години. Русия е огромен революционен остров в море от враждебни държави. Отвътре страната се разтърсва от конвулсиите на метежите и мълчаливата съпротива против новия ред на цели губернии и околии. Може би никой по-добре от Ленин не е разбирал, че новата власт се натъква на огромен проблем, от чието решаване ще зависят съдбините на Съветите, но тази власт дава и може да даде за момента много малко на работника и на селянина. „Военният комунизъм“ не е в състояние да осигури провъзгласените права на труд, почивка, социални грижи и образование. За да се избегне перспективата за един „просяшки комунизъм“, предвещаващ пълен крах, са нужни енергични, смели идеи и смели крачки. По онова време само партията можела да ги осъществи. Тя е оня духовен и политически стожер, около който продължава да се мята в треска животът. В началото на 1921 г. повече от 20 хиляди ядки обединяват над 730 хиляди комунисти. Почти една четвърт от тях са в редовете на Червената армия.

Истински мозък на страната става Централният комитет на партията начело с Ленин. По онова време численият му състав не е голям. Например X конгрес избира ЦК в състав 25 членове и 15 кандидат-членове. Незначително се увеличава Централният комитет и на XI конгрес, последния конгрес, ръководен непосредствено от Ленин: 27 членове и 19 кандидат-членове. По времето на Ленин пленумите на Централния комитет се провеждат обикновено един път на два месеца. В състава му се формира ядро главно от московски партийни работници, върху които пада основната тежест на текущата работа — въпроси в областта на стопанското и военното строителство, създаване на тесни връзки с националните отряди на партията и определяне на курса по отношение, да речем, на „децистите“[1] и „работническата опозиция“[2], осъществяване на новата икономическа политика (НЕП) и т.н. При това някои членове на „неформално“, „неинституционно“, както бихме казали сега, ядро често се присъединяват към едни или други групировки, „платформи“, фракции… всичко е ново, необичайно. Партията е управляваща, властта й — реална. Ето защо от политическите позиции, моралните качества и професионализма на влизащите в ръководното ядро на партията партийни работници твърде много е зависело.

Ленин е единственият избиран единодушно в състава на ЦК от всички следвоенни конгреси — X, XI и XII (макар на последния да не присъствал). Влиянието му, примерът, опитът, решенията, теоретичните трудове, цялата линия на поведението му са уникални по силата на интелектуалното си въздействие върху Централния комитет на партията и неговото ръководно ядро. Това всички почувствали особено остро, когато Ленин заболява.

На 17 април 1923 г. в организационния отчет пред XII конгрес на партията Сталин подчертава: „Вътре в ЦК има ядро от 10–15 души, които дотам са се обиграли в ръководенето на политическата и стопанската работа на нашите органи, че рискуват да се превърнат в особен род жреци по ръководство. Това може и да е добре, но има и своята много опасна страна: тези другари, след като са натрупали голям опит в ръководенето, може да се заразят от самомнение, да се затворят в себе си и да се откъснат от работата сред масите… Ако нямат около себе си бъдещи ръководители от новото поколение, свързани тясно с работата по места, тези висококвалифицирани хора ще имат всички шансове да закостенеят и да се откъснат от масите.“[3] Така говори Сталин, докато Ленин е жив. Съдържанието на тази част от доклада е пронизано от Лениновата идея за постоянно обновяване на ръководното ядро. След петнайсет години еволюцията във възгледите му ще го отведе до съвсем други изводи, макар че дори през 1937–1938 г. често ще изказва правилни мисли, а ще постъпва диаметрално противоположно. Но тогава, в началото на 20-те, дуализмът в думите и делата му още не прозирал. В доклада, развивайки мисълта си за ръководното ядро на партията, съставено фактически от съратници и ученици на Ленин, Сталин формулира мисълта си по следния начин: „Ядрото вътре в ЦК, така обиграло се вече в ръководната работа, остарява, нужна му е замяна. На вас ви е известно какво е здравословното състояние на Владимир Илич; знаете, че и останалите членове на основното ядро на ЦК доста са се поизносили. А нова смяна още няма — ето там е бедата. Много трудно се създават партийни ръководители: нужни са за това години, 5–10 години, повече от десет; много по-лесно е да се завладее една или друга страна с помощта на кавалерията на другаря Будьони, отколкото да се шлифоват 2–3 ръководители от низините, можещи в бъдеще действително да станат ръководители на страната.“[4]

Не ще и дума, че можем да се съгласим с изводите на Сталин за необходимостта от постоянно обновяване на състава на ЦК. Но колко млад е бил този състав тогава според днешните мерки! Ленин, който току-що прехвърлил петдесетте, е „най-старият“! Не току-тъй понякога съратниците му са го наричали помежду си Старика. Основната група членове на ЦК са четиридесетгодишни революционери. Възраст, която още старите гърци наричали „акме“ — връх, венец на щастието в живота, — защото се е смятало, че именно на четирийсет години се постига хармония между умствените и физическите сили, време на най-голям разцвет.

Преди да се спрем на отделни черти от портретите на някои съратници на Ленин, нека да отправим към всички тях без изключение един закъснял и сега вече безполезен кратък упрек: не са го пазили. Обичали са го, ценили са го, уважавали са го, но… не са го пазили. Погледнете с какво се е занимавал Ленин в своите обикновени работни дни. Разбира се, всички главни, кардинални въпроси минават през него. Но заедно с тях и толкова много други, които още тогава били наричани „джунджурийки“, „дрънкулчици“, „еднодневки“. Ленин се занимава с доставката на гориво в Иваново-Вознесенск, води преписка с члена на колегията на Народния комисариат по труда А. М. Аникст за снабдяването на миньорите с облекло, проучва въпроса за изработка на генератори за постоянен ток, пише проекти на десетки текущи документи, постановления, търговски договори, занимава се с разпределението на дажбите, рецензира по молба на партийните си другари книги и брошури, изслушва въпроса за работата в Гидроторф[5], оказва помощ за регулиране на работата в завод „Новий Леснер“, изяснява въпросите в писмото на инженер П. А. Козмин до него относно използването на вятърни двигатели за електрифициране на селото.

Разбира се, всички тези въпроси са важни. Решаването им от Ленин завинаги влиза в историята като поразителен пример на дълбока, конкретна, непосредствена работа на ръководител от висок ранг. Значението на цялата тази негова дейност не бива да се поставя под съмнение. Още повече че някои негови съвременници виждат дълбок смисъл в това, че Ленин се занимава и с такива въпроси. Скоро след смъртта на Ленин Ю. Ларин пише в „Экономическая жизнь“: „Ленин се занимаваше, много се занимаваше с «дреболии», защото само по този начин можеше индивидуално да подготвя и преподготвя всеки съответен партиен работник, учейки го на изкуството за управление в неговата собствена област. Той не по-зле от другите разбираше, че тия «дрънкулчици» подяждат, подкопават силите му, но много по-добре от тях разбираше и грамадното историческо значение на работата за създаването по такъв начин на необходимия за удържането на пролетарската власт държавнически кадър.“[6] Така мисли един съвременник на Ленин. Може би в ония години той още да не е бил в Състояние да оцени цялото колосално значение на вожда за бъдещето на Русия? Ето защо закъснелият въпрос, на който няма да получим отговор, остава: защо съратниците му не са освободили Ленин от решаването на голям брой текущи въпроси? Не друг, а Троцки редовно ходи на риба и на лов, на почивка край Москва, взима отпуска, за да пише трудовете си. Дори и смъртта на Ленин го заварва в санаториум, на курорт. Сталин, който се занимава с организационните въпроси в ЦК и който уж не си жали силите, не търси начини да облекчи радикално гения на революцията от много текущи, често рутинни неща. Случвало се е дори и обратното. Когато Ленин още не се е поправил от пристъпите на болестта, например на 28 юли 1922 г., Сталин го съветва да приеме един кореспондент. Ленин е принуден да откаже. Макар че по-късно, когато през декември 1922 г. Пленумът на ЦК възлага на Сталин със специално постановление да отговаря лично за спазването на режима,[7] предписан на Ленин от лекарите, той ще сметне за необходимо да заплашва Н. К. Крупска, задето го „нарушавала“…

Струва ми се, с достатъчна точност може да се каже, че в ръководното ядро на партията, в кохортата съратници на В. И. Ленин в първите години след революцията влизат Н. И. Бухарин, Ф. Е. Дзержински, Г. Е. Зиновиев, М. И. Калинин, Л. Б. Каменев, В. В. Куйбишев, Г. К. Орджоникидзе, Я. Е. Рудзутак, А. И. Риков, Й. В. Сталин, Я. М. Свердлов, Л. Д. Троцки, М. В. Фрунзе. Може би е нужно към ядрото да причислим и В. М. Молотов, Г. Л. Пятаков, Г. И. Петровски, М. П. Томски, К. Б. Радек, И. Т. Смилга… Разбира се, това са хора с най-различна революционна съдба, образование, различни лични симпатии и антипатии. Почти половината от най-близките Ленинови съратници са живели години в емиграция, участвали са в многобройни социалдемократически, социалистически и просто хуманитарно-културни конференции, конгреси, съвещания. Сталин не влиза в този „патрондаш“. Както отбелязахме в предишната глава, оформянето на Сталин минава по учудващо необикновен път. Природният му ум, хитростта, пресметливостта, предпазливостта му имат съмнителна „школовка“. Две десетилетия в духовни училища и заточения, липсата на пролетарска закалка и на каквато и да било професия формират Сталин като идеен функционер. Той по-рано от когото и да било друг от обкръжението на Ленин схваща и чувства възможностите на апарата, силата му, докато другите явно недооценяват ролята на безлично, сляпо действащите структури на властта. Полека-лека у Сталин се изгражда собствено отношение към всеки член от ръководното ядро. Тези хора, които по неговите думи се „обиграли в ръководната работа“, са твърде различни.

Сталин например, както вече споменах, се чувствал на първо време доста неуверено, сблъсквайки се с красноречието на Троцки, с високомерието и самоувереността му. Но по-късно той ще разбере, че Троцки е, общо взето, човек на позата, на красивата фраза. Троцки блясва в революцията и в гражданската война — помагат му много качествата на трибун. Появява се голямата, широката популярност, появяват се привърженици. Намират се хора, които виждат в него не просто „втория“ човек, но и бъдещия лидер на партията, чиято най-силна страна е не толкова организаторският му талант, колкото организаторските му способности и острият му, често пъти парадоксален ум. Благодарение на тези качества той може да поведе след себе си хората, да въодушевява червеноармейците по фронтовете на гражданската война и по този начин да поддържа изкусно популярността си. Но когато идва монотонното всекидневие, „вождът на Червената армия“ започва бързо да „избелява“, да бледнее. Дори някои правилни идеи и концепции той издига в предизвикателна форма и губи все повече и повече привърженици. За Троцки главното е лозунгът, трибуната, ефективният жест, а не черната работа. Бъдещият генсек по всяка вероятност по-рано от мнозина видял и силните, и слабите страни на този човек. Като се съобразява с голямата популярност на Троцки, Сталин се опитва на първо време да установи с него ако не приятелски, то поне лоялни отношения. Даже веднъж, без да е поканен, той отива при Троцки в Архангелское, за да го поздрави за рождения му ден. Но срещата е студена. Спотайваната отчужденост не ги напуска. Известен е също и един случай, когато Сталин се опитва да създаде по-тесни, а по възможност и приятелски отношения с Троцки с помощта на Ленин. За това свидетелства телеграмата на Владимир Илич до Троцки, изпратена на 23 октомври 1918 г. В нея се предава разговорът на Ленин със Сталин, оценката на члена на военния съвет за положението в Царицин и желанието му за по-активно сътрудничество с Революционния военен съвет на републиката. В края на телеграмата Ленин пише:

„Като Ви съобщавам, Лев Давидович, за всички тия изказвания на Сталин, моля Ви да ги обмислите и да отговорите, първо, съгласни ли сте да се обясните лично със Сталин, за което той е съгласен да дойде, а, второ, считате ли за възможно при известни конкретни условия отстраняването на предишните търкания и уреждането на съвместна работа, което Сталин толкова желае.

Що се отнася до мене, аз съм на мнение, че е необходимо да се положат всички усилия за организирането на съвместна работа със Сталин.“[8]

Но нищо не се променя. Троцки не крие високомерното си отношение към човека, чието интелектуално равнище по негово мнение е много по-ниско от неговото. Тъкмо Троцки пише за Сталин така: „При огромната си и изпълнена със завист амбициозност той не може да не е чувствал на всяка крачка своята интелектуална и морална второстепенност. Опитваше се очевидно да се сближи с мене. Едва по-късно си дадох сметка за опитите му да създаде нещо като фамилиарност в отношенията ни. Но той ме отблъскваше с ония свои черти, които създадоха по-късно силата му върху вълната на упадъка: тесни интереси, емпиризъм, психология на грубиян и особен цинизъм на провинциалист, когото марксизмът е освободил от много предразсъдъци, без да ги замени обаче докрай с един обмислен и преминал в психиката му светоглед.“[9]

В няколко свои изказвания Сталин оценява високо ролята на Троцки в революцията и гражданската война, но това ни най-малко не изменя студеното отношение на Троцки към него.

Интересни характеристики на членове от ядрото на ЦК се дават в „Революционни силуети“ на А. Луначарски, излезли през 1923 година, в „Портрети и памфлети“ на К. Радек, в книги и статии на Н. Дудел, М. Орахелашвили, Н. Подвойски, М. Рошал, В. Бонч-Бруевич, А. Слепков, И. Левин. В тези трудове, както и в много други, се разкрива моралният облик на Лениновите съратници, характерите на ония, които вървят с Ленин към революцията, които устояват докрай в нея и които пристъпват към създаването на първата в света социалистическа държава.

Лично място сред тази плеяда заемат Г. Е. Зиновиев и Л. Б. Каменев, влезли в историята като своеобразен „дует“. Близки по възгледи, те почти никога не полемизират помежду си и обикновено се придържат към еднакви позиции. Лидер в този тандем винаги е Зиновиев, заемащ дълго време твърде високо положение в партията. В бурната политическа кариера на Зиновиев има и високи върхове, и оглушителни сгромолясвалия. Влязъл в партията още през 1901 г., Зиновиев много години живее в емиграция, занимавайки се с литературна работа. В дните на Октомврийското въстание и Зиновиев, и Каменев „здравата оплескали революционната си репутация“, изказвайки се открито в печата против подготвяното въоръжено въстание. По-късно В. И. Ленин ще напише, че „октомврийският епизод на Зиновиев и Каменев, разбира се, не е случайност“[10].

Апогей в политическата дейност на Зиновиев е заемането на поста председател на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал в продължение на почти седем години. На перото му принадлежат много статии, които настойчиво се опитва да издава в отделни сборници, брошури и дори в събрани съчинения. Ето една „мостра“ от стила на Зиновиев: „Тръгналият към своята победа международен пролетариат в лицето на своите отделни отряди още не веднъж и дваж ще обърка пътя и обливайки се в кръв, ще търси нов път. Разгромен в Първата световна империалистическа война, разпънат и измамен от лъжевождовете на Втория интернационал, международният пролетариат още не се е освободил от кошмарното усещане за безпътица…“

Много от най-добрите си качества Зиновиев шлифова в продължителното си и близко общуване с Ленин както в емиграция, така и след революцията. В своите „Революционни силуети“ Луначарски отива прекалено далече в оценката си за ролята на Зиновиев, като изтъква, че той е една от опорите на Ленин, че е един „от тия четири-пет души, които представляват предимно политическият мозък на партията“, че всички го смятат „за най-близкия помощник и доверено лице на Ленин“[11].

Зиновиев се ползва с широка известност в партията; клокочел от вулканична енергия, но и чести са промените в настроението му: ту необуздан оптимизъм, ту умърлушване, стигащо чак до потиснатост или до „ледена“ истерика. Постоянно трябва да бъде окуражаван, „навиван“. Дълго време се отнася към Сталин снизходително, дори високомерно. Няколко пъти, някъде в началото на 20-те години, Зиновиев, наистина без злоба, говори с насмешка за примитивния стил на изложение в статиите на Сталин, страдащи от тавтология и сухота. А Зиновиев има добро „перо“, лек, афористичен стил. Някои от многобройните му статии са твърде съдържателни. Например статията „Из първите боеве за ленинизъм“, в която той елегантно и аргументирано доказва несъстоятелността на претенциите на Троцки за особено положение в партията.

Като ръководител на Петроградската партийна организация Зиновиев се опитва да демонстрира твърдост и дори диктаторски похвати, макар че направо обърква конците, когато Юденич наближава люлката на революцията. Пристигналият в Петроград Сталин веднага забелязва това и сигурно го оценява като „никаквец“, проявяващ на туй отгоре славолюбие и изострена честолюбивост. Докато Ленин е жив, Сталин се старае да поддържа почти приятелски отношения с Каменев и Зиновиев. Когато в началото на ноември 1922 г. Ленин провежда съвещание в тесен кръг със Зиновиев, Каменев и Сталин, напълно възможно е да се е създало впечатлението, че тази „тройка“ е здраво сплотена, задружна и единна. Но така е могло да изглежда само за известно време. У всеки от тройката освен общите важно място заемат и личните амбициозни планове. Кой е могъл да знае, че именно по инициатива на Сталин Зиновиев ще бъде два пъти изключван от партията и после възстановяван; но третия път, през 1934 г., изключването предвещава само скорошна гибел. Впрочем точно същата съдба очаква и другата половина на „дуета“ — Каменев.

Зиновиев е признат като един от най-добрите оратори на партията. Не без основание на XII и XIII конгрес ЦК му възлага да изработи основните политически отчети. Зиновиев е сред тия, които одобряват наличието на ядро в политическото ръководство. През 1925 г., изказвайки се на XIV конгрес на партията, Зиновиев заявява: „Владимир Илич боледуваше… ние трябваше да проведем първия без него конгрес (т.е. XII — б.а.). Вие знаете, че имаше разговори за образувалото се ядро в Централния комитет на нашата партия, че XII конгрес мълчаливо се съгласи именно това ядро да води, разбира се, при пълната поддръжка на целия Централен комитет, нашата партия, докато Илич стане от леглото.“[12]

Зиновиев (както и Каменев) дълго е смятан за един от най-близките приятели на Сталин. Когато през 1926 г. го изваждат от състава на Политбюро, мисли, че това не е задълго. Пред Новата 1927 г. той и Каменев взимат коняк и шампанско и без да бъдат поканени, отиват на гости у Сталин по съседски — живеели близко един до друг. По всичко изглеждало, че се е стигнало до „помиряване“. Говорят си на „ти“, спомнят си миналото, приятелите, но по „въпроса“ и дума не обелват. Коба проявява гостоприемство, посреща топло старите си „приятели“, говори с тях непринудено, задушевно, все едно че не е човекът, който през юли и октомври на изтичащата година успява след дълги усилия да ги извади от Политбюро. „Дуетът“ си отива окрилен. Но Сталин отдавна вече е решил, че тези хора, които толкова много знаят за него, повече не са му нужни.

Ще има още един случай, когато те пак ще дойдат (не, ще ги доведат) заедно при Сталин. През 1936 г., и двамата вече в затвора, написват писмо до „вожда“ и той ненадейно откликва. Бившите съратници на Ленин, бившите членове на Политбюро, които не без основание са разчитали на високо положение в партията и държавата след смъртта на Ленин, влизат в кабинета на човека, когото те някога толкова непредвидливо са подценили. Освен Сталин там са Ворошилов и Ежов. Поздравяват. Сталин не им отговаря и не им предлага да седнат. Разхождайки се из кабинета, им предлага сделка: вината им е доказана, новият съд може да ги осъди на „най-строгото наказание“. Но той помни миналите им заслуги. (Сигурно при тези негови думи у Зиновиев и Каменев нещо трепва отвътре.) Ако на процеса всичко признаят, особено това, че подривната им дейност е ръководена непосредствено от Троцки, той ще им спаси живота… Ще се помъчи да го спаси. А после ще успее да ги освободи. Да решават. За делото така е нужно… Настава дълго мълчание. Зиновиев, по-податлив и по-слаб, промълвя тихо: „Добре, съгласни сме.“ Свикнал е да решава и за Каменев. След два месеца ги разстрелват.

Ето какво ми разказа през четирийсет и седма в Сибир един затворник, когото наричаха Борис Семьонович. В селото, където живеехме с майка ми, брат ми и сестра ми, през трийсет и седма построиха бързо лагер. Някои затворници бяха „разконвоирани“, тоест разрешаваше им се да излизат понякога от зоната. Борис Семьонович се занимаваше с обущарство, беше идвал два-три пъти у нас да изкърпи моите и на брат ми ботуши от дебело двойно сукно. Самият той, преди да го „окошарят“ в трийсет и осма, работел в „органите“, в същия затвор, където лежали бившите съратници на Сталин. Той ги и съпровождал при последната им среща с „вожда“. Когато дошли през нощта за Зиновиев и Каменев, те се държали различно. Макар и двамата (за кой ли път!) да били написали до Сталин молба за помилване и се надявали, че ще бъдат помилвани (та нали им обещал!), те усетили, че това е краят. Каменев вървял мълчаливо по коридора и стискал нервно длани. Зиновиев изпаднал в истерия и го изнесли. След по-малко от час още двама от бившето ядро на ЦК прекрачват фаталната черта. Навремето те като никой друг укрепвали позициите на Коба. Отплата за тази „услуга“ е смъртта им.

Ще припомня на читателя, че Сталин познава отблизо Каменев от заточението в Туруханския край. Именно там научават вестта за Февруарската революция. Още тогава Сталин забелязва неговата завидна ерудиция и склонността му към известна импулсивност: бързо стигал до определени решения, но и пак така бързо се отказвал от тях. Върху отношението на Сталин към Каменев влияе силно обстоятелството, че той е заместник на Ленин в Съвета на народните комисари и често ръководи пленуми на ЦК и заседания на Съвета на народните комисари, председателства неведнъж партийни конгреси. Още при Ленин заседанията на Политбюро обикновено се председателстват от Каменев.

Макар да са забележителни оратори и публицисти, Зиновиев и Каменев нямат твърд „стожер“, в критична минута, в преломен момент са в състояние да изкриволичат в поведението си, да изманеврират в името преди всичко на личните си цели, амбиции и престиж. За съжаление те пренасят борбата си със Сталин, волно или неволно, в сферата на партийния апарат. Но още тогава шансовете им за успех в тази област са малки. И не на последно място, защото, макар и двамата да притежават необикновени способности и упорито да преследват целите си, Сталин твърде бързо „надушва“ вътрешната им „ронливост“ и непоследователност.

Въпреки че познавал слабостите на Зиновиев и Каменев, Ленин все пак доста е разчитал и на двамата. Това се отнася особено за Каменев, който неведнъж изпълнява многобройни лични поръчения на вожда. Знаело се, че Каменев води преговори с вещина, умее да урежда различни парливи въпроси в партийната среда. Той е по-малко популярен от Зиновиев, но е по-положителен, по-интелигентен, има собствени идеи, може да прави доста задълбочени теоретични обобщения, проявява смелост и решителност. Ще влязат в историята думите, които Лев Борисович Каменев произнася на 21 декември 1925 г. (тъкмо на рождения ден на Сталин), на XIV конгрес на партията:

„Ние сме против това да се създава теория за «вожда», ние сме против това да се издига «вожд». Ние сме против това Секретариатът, обединявайки фактически и политиката, и организацията, да стои над политическия орган. Ние сме за това върхът на партията да бъде организиран така, че действително да имаме пълновластно Политбюро, обединяващо всички политици в нашата партия, и едновременно да има Секретариат, подчинен на него и изпълняващ технически постановленията му… Лично аз мисля, че нашият генерален секретар не е оная фигура, която може да обедини около себе си стария болшевишки щаб… Именно защото нееднократно съм казвал това на другаря Сталин, именно защото нееднократно съм го казвал пред група другари ленинци, повтарям това и пред конгреса: стигнах до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишки я щаб… Тази част от моята реч аз започнах с думите: ние сме против теорията за единоличието, ние сме против това да се създава вожд!“[13]

Мъжествени думи. Нещо повече, от казаното публично против единовластието на Сталин, което тогава все още едва-едва започва да прозира, това са най-проницателните предупредителни думи. Дори само за това Каменев заслужава уважение. Като че ли по-добре от другите е усвоил уроците по мъжество на мисълта, които Ленин дава на партията. Но защо тогава „групата другари ленинци“, както ги нарича Каменев, не е подкрепила трезвите и пророчески предложения на един от членовете на ръководното ядро? Виновни за това са не само „другарите ленинци“, проявили късогледство при оценката на ситуацията, но и самият Каменев. Неговите безпринципни люшкания в борбата му със Сталин ту към Троцки, ту в обратна посока създават впечатление (което не е далече от истината), че подбудителните мотиви на поведението му са до голяма степен свързани с лични амбиции. На Каменев не е съдено да стане оная личност, която би „спряла“ Сталин. Вместо да намали влиянието му, Каменев укрепва неговите позиции — та нали атакува генсека от позициите на „опозиционер“.

Отношенията между Троцки, Зиновиев и Каменев са сложни. Въпреки че Каменев е женен за сестрата на Троцки, всъщност близки връзки между тях няма. Причината е, че и Троцки, и Каменев претендират за лидерство в партията. Особено тогава, когато става ясно, че здравословното състояние на Ленин е критично. В своите сензационни „Уроците на Октомври“ Троцки представя ролята на Зиновиев и Каменев в революцията в най-неблаговидна светлина. А те, както е известно, поискали авторът на „Уроците“ да бъде изваден от състава на Политбюро и изключен от партията. Но Сталин съвсем не е още онзи Сталин, какъвто ще стане в края на 20-те и през 30-те години. На XIV конгрес на партията, когато Централният комитет се ограничава само с освобождаването на Троцки от поста народен комисар по военните въпроси, той ще каже: „Ние не се съгласихме със Зиновиев и Каменев, защото знаехме, че политиката на окастряне крие големи опасности за партията, че методът на окастрянето, методът на пускане на кръв — а те искаха кръв — е опасен, заразителен: днес едного ще отсечем, утре другиго, вдругиден трети — какво тогава ще остане у нас, в партията?“

Конгресът изпраща думите на Сталин с аплодисменти. А три-четири минути по-късно, продължавайки заключителното си слово и коментирайки забраната за издаване на списание „Болшевик“ в Ленинград, ще допълни: „Ние не сме либерали. За нас интересите на партията са над формалния демократизъм. Да, ние забранихме излизането на фракционен орган и ще забраняваме такива неща и занапред.“[14] Тези думи са изпратени вече с бурни аплодисменти. Делегатите харесват твърдостта и решителността на Сталин. Дали са знаели, че няма да мине чак толкова много време и Сталин ще узрее за „метода на окастрянето“ и на гилотината на беззаконността ще се изкачат доста много от тях?

Ще избързаме малко напред… Когато изхвърленият от ръководството Каменев става директор на Института за световна литература, по време на един от редовните доклади Сталин подмята на Ягода: „Понаглеждайте Каменев… Мисля, че е свързан с Рютин. Лев Борисович не е от ония, които бързо се предават. Познавам го повече от двайсет години. Той е враг…“

И Ягода го „понаглежда“. През 1934 г. Каменев е арестуван, през 1935 г. е осъден на 5 години затвор. През същата година отново е съден — този път увеличават присъдата на 10 години. В края на 1936 г. слагат точка. За вечни времена.

Скоро след разстрелването на Каменев в ръцете на Сталин попада книгата „Н. Г. Чернишевски“, написана от разстреляния му другар по заточение. Коба дълго прелиства томчето (едно от първите от серията „Биографии на забележителни личности“), внимателно чете заглавията и отделни страници. Спомня си как Каменев, когато през февруари 1917 г. се клатушкали двамата във влака от Ачинск до Петроград, му разказвал за Плеханов, Мартов, Акселрод, за меншевишката емиграция, за враждата им с Ленин, как споделял плановете си, изпадайки в еуфория от свалянето на царизма. Като сложил книжката на масата, Сталин си помислил: „Суета на суетите.“ Пред Каменев сега няма никакви проблеми, а на него му предстои толкова много неща да реши! Но всичко това ще се случи след повече от десет години.

А засега, смятал Сталин, Зиновиев и Каменев са му нужни за борбата му с Троцки, главния му противник.

Сталин бързо се проявява като добър администратор. Изпълнявайки задълженията си, той внимателно се взира преди всичко в членовете на Политбюро и в другите авторитетни личности от Централния комитет. И прави извода, че най-влиятелната част от ядрото образуват хората, които той нарича „литератори“. Така е кръстил бившите емигранти. Не можел да не признае скришом, че всички те се отличавате голяма интелигентност, теоретическа подготовка, висока обща култура. Това предизвиква у Сталин вътрешно раздразнение: „Докато ние тук подготвяхме революцията, те там се занимавали с четене и писане…“

Веднъж той изрича това почти открито. Когато се утвърждавал пълномощникът на ЦК при един от губернските комитети, се открива, че командирът едва знае да чете и да пише. Но Сталин хвърля на везните на решението своето мнение: „Къде да се научи човекът, не е бил в чужбина… Ще се справи.“

В Лениновото обкръжение имало доста на брой изтъкнати личности. Сталин бързо забелязва, че Бухарин, Риков, Томски, макар и да не образуват някаква особена група, теглят силно нещата към решаването на икономическите, стопанските и промишлените въпроси. Това са добри икономисти, технократи. За съжаление, по-късно, през 30-те години, пък и цели десетилетия след Великата отечествена война, за истинските икономисти и технократи на практика нямаше място в горните ешелони на властта. Местата им обикновено заемаха администратори бюрократи от типа на Каганович и Маленков. Впрочем при директивно-командния стил на работа такива като Вознесенски например не са и нужни, защото много неща се вършеха не в съответствие, а в противоречие с икономическите закони.

Сред тая тройка (Бухарин, Риков, Томски) изпъква, разбира се, Н. И. Бухарин. Още в първата му книга „Политическата икономия на рентиера“, написана малко преди Първата световна война, се усеща дълбочината на вникването в произхода на стопанските отношения. През 1920 г. излиза първият том на „Икономика“. В този свой труд Бухарин имал намерение да разкрие процеса на трансформирането на капиталистическата икономика в социалистическа. Понесен от вихрушките на борбата, от промените в обстоятелствата, Бухарин така и не успява да напише втория том. В „Икономика“ той твърди, че „капитализмът не е бил строен, а сам се е строил. Социализма, като организирана система, строим ние. Най-главното за нас е да намерим равновесие между всички елементи на системата“. Придобилият само примитивни, първоначални икономически познания Сталин наблюдава внимателно Бухарин.

По онова време особени усложнения в отношенията между тях няма. Николай Иванович е сговорчив, добродушен интелектуалец. Създавало се понякога впечатление, че Сталин и Бухарин са близки приятели. Пък и в Кремъл живеели в съседни жилища. Скоро бъдещият генсек разбира, че Бухарин няма амбициозни планове — за него са неразбираеми и неприятни борбата за лидерство, търканията, възникнали между отделни членове на Политбюро. Не без причини доста дълго се въздържа да взема определена позиция в борбата между „триумвирата“ и Троцки. Неговите изказвания в дискусиите и речите му Троцки ще нарече по-късно странно „миротворчество“. Струва ми се, че непризнатият лидер не е бил прав: Бухарин най-много от всичко е ценял авторитета на Ленин (макар и да спорел с него често и разгорещено) и колективното мнение на Политбюро.

По отношение на А. И. Риков Сталин винаги е нащрек. Не само защото след смъртта на Ленин Риков става председател на Съвета на народните комисари. Този човек е изключително искрен и откровен. Именно затова невинаги успява да си създаде нормални отношения с колегите си. Например известен е случаят, когато Смилга подава жалба в ЦК на РКП(б), с която моли да бъде освободен от длъжността заместник-председател на Висшия съвет за народното стопанство и началник на Главното управление на горивната промишленост, понеже не може да намери в работата си общ език с Риков… Ленин се запознава с писмото на Смилга и пише на Сталин записка, с която препоръчва засега Смилга да не бъде освободен, считайки, изглежда, че отношенията между партийни членове могат и трябва да се уреждат.

Риков обикновено казва направо в очите това, което мисли. Така и пише. През 1922 г. издава „Стопанското положение на страната и изводи за по-нататъшната работа“. Фактически Алексей Иванович се изказва в поддръжка на НЕП-а, против опитите за решаване на икономическите проблеми по пътя на директивните методи. С името на Риков са свързани Държавната комисия за електрифициране на Русия (ГОЕЛРО), Държавното строителство на Днепър (Днепрострой), Туркестано-Сибирската железница (Турксиб), разширяването на кооперативното движение, първият петгодишен план и други „първи стъпки“ на социалистическата държава. Именно Риков се опитва по-късно да убеди Сталин и неговите поддръжници, че социализмът трябва да подобрява, да развива стоково-паричните отношения, да не ограничава стопанската самостоятелност на непосредствените производители. За най-голямо съжаление обаче разговорите протичали сякаш на различни езици…

Когато в края на 20-те години Сталин придобива вече голяма политическа сила, веднъж след обсъждането на поредните директиви по колективизацията Риков му заявява направо в очите: „Вашата политика дори не намирисва на икономика!“ Генералният секретар остава невъзмутим, но репликата не забравя.

Сталин изобщо нищо не забравя. Студената му компютърна памет държи здраво в прегръдките си хиляди имена, факти и събития. Той не забравя и това, че Ленин много ценял Риков. В съчиненията на вожда името на Риков се среща почти колкото името на Сталин. Като председател на Съвета на народните комисари на СССР Риков възглавява и Съвета по труда и отбраната, както и Комитета за наука и съдействие на развитието на научната мисъл. Сталин не забравил един случай през март 1922 г., когато, говорейки на пленум на Московския съвет, Риков казва, че е недопустимо връщане назад към методите на „военния комунизъм“, подлага на рязка критика ония, които нападат НЕП-а, като нарича тези атаки „извънредно вредни и опасни“, настоява да бъдат прекратени методите на насилие в селото, където трябва, както той се изразил, да се спазва „революционната законност“. Много години по-късно А. И. Риков се изказва за последен път в живота си на пленум на ЦК, отхвърляйки чудовищните обвинения срещу него в шпионаж, диверсии и терор. В първото съветско правителство той влиза като народен комисар на вътрешните работи, но след няколко дни подава оставка в знак на протест, че правителството е болшевишко, а не коалиционно… Сталин се усмихва злорадо: „Винаги е бил такъв.“

Навремето Бухарин и Риков особено се вълнуват за съдбата на руското селячество, докато Троцки (пък и Сталин е съгласен в душата си с него) смята, че „това е материал за революционни преобразования“. Не можело да не проличи каква голяма популярност сред народа имат Бухарин и Риков. Ходят без охрана, достъпът до тях не е никак труден, проявяват отзивчивост. Обикновените хора ценят високо тези качества на ръководителите. Сталин обаче нарича тази непосредственост и достъпност „кокетничене с народа“. Дори естественото поведение на добронамерения човек за него е подозрително.

Сталин винаги се е отнасял с недоверие и към М. П. Томски (Ефремов). Участникът в три революции, изтъкнатият профсъюзен деец знае как да защитава гледищата си. Сталин дълго търпи този „друг Риков“, докато най-сетне успява да вкара в Президиума на Общосъюзния централен съвет на професионалните съюзи (ВЦСПС) Каганович и Шверник, които „изтикват“ оттам неговия председател. Когато на 22 август 1936 г. Томски се самоубива във вилата си в Болшево, Сталин казва: „Това самоубийство е потвърждение на вината му пред партията…“

Но днес ние знаем, че е обратното. Самоубийството му е крайна форма на протест против единовластието на „вожда“.

Видно място в ядрото на партията заема Ф. Е. Дзержински. Бухарин го нарича „пролетарски якобинец“. Дзержински е един от най-старите членове на партията и един от организаторите на социалдемокрацията в Полша и Литва. Оценявайки по-късно ролята му, К. Радек отбелязва: „Нашите врагове създадоха цяла легенда за всевиждащите очи на ЧК[15], за всечуващите уши на ЧК, за вездесъщия Дзержински. Те си представяха ЧК като някаква грамадна армия, обхващаща цялата страна, протягаща пипалата си в собствения им стан. Те не разбираха в какво е силата на Дзержински. А тя беше в това, което прави силна болшевишката партия — в абсолютното доверие на работническите маси и на бедността…“[16] Сталин поддържа добри отношения с Дзержински, особено след няколкото съвместни отивания с него на фронтовете в годините на гражданската война. Скъп на високи оценки, той казва след преждевременната смърт на Дзержински: „Изгоря в бурната си работа в полза на пролетариата.“

Без да прави силно впечатление с външния си вид, М. В. Фрунзе е извънредно обаятелен. Преминалият през затвори и заточения Сталин се отнася с особено уважение към Арсений, както понякога и след революцията наричат Фрунзе старите му другари. Всички знаят, че през 1907 г. Михаил Василиевич два пъти е осъждан на смърт, прекарва много седмици в килията за „смъртни“, а после няколко години каторга. Малцина са ония, които знаят в подробности колко много е направил Фрунзе за победата на Източния, на Туркестанския и на Южния фронт. Сталин, който също е бил крайно решителен, остава поразен от спокойното ръководство на този пролетарски пълководец, способен да проявява голяма политическа и военна твърдост. На поста народен комисар по военните и морските въпроси, който заема за кратко време, Фрунзе успява да възхити всички с дълбочината на интелекта си, с новаторските си подходи към въпросите на военната доктрина, реформата на въоръжените сили, оперативното изкуство в съвременната война.

Фрунзе страда от язва на стомаха, но предпочита консервативното лечение. Минава така и поредната, криза. Лекарският консилиум обаче дава отново заключението си: „Нужна е операция.“ Според редица свидетелства (книгата на И. К. Гамбург „Така беше“, на Б. А. Пилняк „Разказ за неугасената луна“ и др.) Сталин и Микоян отиват в болницата, разговарят с професор Розанов и настояват за операция. Малко преди операцията Фрунзе изпраща бележка на жена си: „Сега се чувствам абсолютно здрав и дори ми е някак смешно не само да ида, но даже да мисля за операция. Въпреки това и двата консилиума решиха да я направя.“[17]

Трудно е да се преценят всички възникнали след неговата смърт предположения: намесила ли се е тук нечия „ръка“, или пръстът на съдбата е произнесъл присъдата си? След смъртта на Фрунзе мнозина лекари изказват мнение, че операцията, която се е смятала за обикновена дори по онова време, не била необходима. На погребението му Сталин казва: „Може би именно толкова лесно и толкова просто трябва да си отиват старите другари. За съжаление, не е толкова лесно и далеч не е толкова просто наши млади другари да идват на смяна на старите.“[18] Някои виждат в тия думи съкровен, известен единствено само на Сталин смисъл. Не си струва да гадаем. Не разполагаме с доказателства за каквито и да са категорични изводи. Едно е ясно: ако тая нелепа (или загадъчна) смърт не беше издебнала Фрунзе, този природно надарен човек е щял да изиграе важна роля на политическата сцена. Сталин усеща това доста отдавна по отношението на Ленин към Фрунзе. Всичко, с което се захваща Фрунзе, носи печата на неговия изключителен и оригинален ум.

Организатор от голям мащаб в Централния комитет е Я. М. Свердлов. Както пише Луначарски, Яков Михайлович не проявява никакво лично честолюбие. Той е класически себеотрицателен изпълнител. „Последователен беше във всичките си идеи, той беше само отражение на общата воля и общите директиви. Те никога не са излизали лично от него, той само ги предаваше, получавайки ги от ЦК, понякога лично от Ленин.“ Когато се изказваше, спомня си Луначарски, неговите речи приличаха на уводни статии в официален вестник. Но той притежава и нещо, с което малцина могат да му съперничат — блестящо познаване на най-малките нюанси на положението в партията, великолепни организаторски способности. Дори може да се каже, че преди още да бъде взето решение в Секретариата да има едно първо лице — генерален секретар на ЦК, тези задължения е изпълнявал Я. М. Свердлов. Ръководел заседанията на ЦК делово и без много думи — това се харесвало на Сталин. За отбелязване е едно от заседанията на ЦК през март 1918 г. Дневният ред е с много въпроси: положението в Украйна, декларацията на „левите“, евакуирането на „Правда“, организирането на контрол върху военните, изявлението на Криленко, въпросът с Дибенко… Страната кипи. Свердлов изважда една черна карирана тетрадка за водене на протокол на заседанието, поглежда присъстващите (в стаята са Ленин, Зиновиев, Артьом (Сергеев), Соколников, Дзержински, Владимирски, Сталин) и с равен глас моли да се говори по същество…[19] Свердлов умира преждевременно от обикновена настинка. Ленин му дава изключително бляскава оценка: такива хора са незаменими, налага се да бъдат заменяни с цяла група партийни работници.

Робинзоновци има само в романите. Човек формира у себе си едни или други качества в кръг от другари, съмишленици, съперници. След като влиза в кохортата от Ленинови съратници и ученици, Сталин трябва да възприеме много ценни неща, непреходно важното от общуването му с вожда й е неговото обкръжение. Но далеч не всички качества на зрелия човек могат да се променят. Доста от вкорененото у него в ранните му години — прикритост, студена пресметливост, ожесточение, предпазливост, оскъдица на чувства — с течение на времето не само не намалява, но се усилва до краен предел. У Сталин отдавна започва да прозира едно, качество, което Хегел нарича пробабилизъм. Същността му е в това, че личността, извършваща някаква осъдителна в нравствено отношение постъпка, се старае да намери оправдание за нея пред себе си и да я представи в положителна светлина. Точно така постъпва Сталин. Когато се убеждава, че общопризнатият вожд е сериозно болен, лека-полека подхваща голяма „игра“, за да заздрави максимално положението си в ръководството. На първо време се опитва да докаже на себе си, че това е нужно за „защитата на ленинизма“. После всичко, което прави, го смята за нравствено оправдано в името на „построяването на социализма в една отделна страна“. В края на краищата принципът на пробабилизма ще заеме важно място в арсенала на Сталиновите политически средства. Народът трябва да знае, мисли си Сталин: всичко, което ще правя, е в името на народа.

Смятам, че мнозина от хората около Ленин дълго не са могли да „разчепкат“ Сталин. На някои им се струвал прост изпълнител, на други — приемлив представител на националните отряди на партията, на трети — обикновена посредственост, каквито винаги има немалко в ръководните органи на всички режими й системи. Да, съратниците на Ленин недооценяват Сталин. Затова пък той „разчепква“ всички. Дори най-близките до Ленин — Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков, Томски, Рудзутак, Косиор и много други — по негова воля се оказват „врагове на народа“. Та нали именно той „забелязва“, че в гражданската война Червената армия е ръководена почти изключително от „врагове“: Троцки, Блюхер, Егоров, Тухачевски, Уборевич, Дибенко, Антонов-Овсеенко, Смилга, Муралов й стотици и хиляди други „предатели“. Ленин не се досеща, но Сталин проницателно разбира, че й всички „командири на промишлеността“ са „вредители“: Пятаков, Зеленски, Серебряков, Лифшиц, Гринко, Лебед, Семьонов и хиляди други. Само той успява да види, че начело на съветското дипломатическо, ведомство също стоят „шпиони“: Крестински, Раковски, Соколников, Карахан, Богомолов, Расколников… А колко други „двуличници“ разобличава на практика той във всички сфери на живота! Надали една „обикновена посредственост“ може да бъде такава! Троцки тук греши. Изказвайки се в Конвента на 5 февруари 1794 г., Робеспиер заявява: „Първо правило в нашата политика трябва да бъде управляването на народа, — с помощта на разума, а на враговете на народа — с помощта на терора.“[20] Какъв дуалистичен и неуниверсален е методът на Робеспиер! Своето „правило“ в политиката Сталин превръща в монистично: и едните, и другите да бъдат управлявани по един метод — метода на насилието. Мисля, че нито един от съратниците на Ленин не е могъл и в най-лошите си сънища да предположи, че в тяхната среда зрее такова чудовище. Не нейде другаде, а в самата кохорта на ръководителите.

Ще кажа още веднъж, Троцки, не ще и дума, греши, като смята. Сталин за „изпъкваща посредственост“. Достатъчен е само един опровергаващ аргумент: посредствеността няма явни врагове. А Сталин ги има предостатъчно. Скоро за това ще научат цялата партия, целият народ. Сталин се оказва изключително хитър и коварен политик, който съумява да направи от себе си единствения тълкувател и „защитник“ на ленинизма. Той успява да използва Лениновото обкръжение за концентрирането на властта в свои ръце. Изиграл второстепенна роля в революцията, проявил се малко по-активно в гражданската война, Сталин усеща, че хората от Лениновото обкръжение, макар да го превъзхождат в много отношения, все в нещичко му отстъпват. Ако беше чел Хегел, щеше поне мислено да си рече: „Човекът е господар на съдбата и на мисията си.“[21]

Бележки

[1] Децисти — привърженици на „демократическия централизъм“ — през 1920 г. фракция в РКП(б), ръководена от бившите „леви“ комунисти В. В. Осински, Т. В. Сапронов, В. Н. Максимовски и др. Децистите са против единоначалието в ръководството на предприятията, застъпват темата за неограничена колегиалност, противопоставят „властта по места“ на централните й органи, искат свобода на фракциите и групировките в партията.

[2] Работническа опозиция — фракционна групировка в РКП(б) (1920–1921 г.), която считала за висша форма на организация на работническата класа не партията, а профсъюзите и предлагала да им се предаде управлението на народното стопанство. Участници — А. Г. Шляпников, М. К. Владимиров, А. М. Колонтай, Ю. Х. Лутовинов, С. П. Медведев и други.

[3] XII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1923, с.60-61.

[4] XII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет, с.61.

[5] Селище В РСФСР, Горкиевска област, създадено от съветската власт във връзка с развиването там на торфодобивна промишленост. — Б.пр.

[6] Цит. по: У великой могилы. Издание газеты „Красная звезда“, с.151.

[7] Ленин, В. И. Събр съч. Т.45, с.709-710.

[8] Ленинский сборник. Т.XXXVII, с.106.

[9] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.213-214.

[10] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.345.

[11] Луначарский, А. Революционные силуэты. М., 1923, с.31.

[12] XIV съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М.-Л., 1926, с.453-454.

[13] XIV съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М.-Л., 1926, с.274-275.

[14] Сталин, И. В. Соч. Т.7, с. 380, 382.

[15] ЧК (Чрезвычайная комиссия). — Извънредна комисия за борба с контрарареволюцията и саботажа (1918–1922 г.). — Б.пр.

[16] Сб. Феликс Дзержинский. М., 1931, с. 141, 186.

[17] Красная звезда, 31 октября 1930.

[18] Сталин, И. В. Соч. Т.7, с.231.

[19] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.29.

[20] Манфред, А. З. Великая французская революция. М., 1983, с.328.

[21] Гегель. Работы разных лет в 2 томах. М., 1971.