Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (75) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Вместо заключение
Присъдата на историята

В началото на 1945 г., когато изходът от войната е вече ясен, по време на един от вечерните доклади Берия слага мълчаливо пред Сталин лист хартия, изписан с четлив и красив почерк. А до него — същия текст, препечатан на пишеща машина в Народния комисариат на вътрешните работи. Сталин знае, че на него не му докладват „дреболии“. „Вождът“ поглежда изпитателно Берия и прочита написаното:

„Дълбокоуважаеми Йосиф Висарионович,

 

Ние, внуците на писателя Лев Николаевич Толстой, Иля Илич и Владимир Илич Толстоеви със семействата си, освободени от немска окупация от войските на Червената армия на югославска територия, където живяхме 23 години като емигранти, молим да ни разрешите да се върнем в родината си, за да вземем участие във войната.

С пълно съзнание за погрешността и престъпността на емигрирането ни молим да ни се даде право и възможност да се включим в гигантската борба, която води нашият народ под водачеството на съветската власт за щастието на родината ни. Помагайки на Червената армия в бойната й дейност в района на местожителството ни, ние вече сме се слели в сърцата си с нея и сега искаме само да отдадем силите и живота си на нашата страна.

Надяваме се, че Вие, като човек, ще почувствате и разберете цялата естественост и искреност на стремежа ни и няма да ни откажете.

С дълбоко уважение

Иля Илич Толстой

Владимир Илич Толстой

20 януари 1945 г.

Нови Бечей, Югославия“^[1]

Сталин вдига глава и отново поглежда Берия. „И тук — казва си върховният главнокомандващ, — дворянско важничене: «гигантската борба, която води нашият народ под водачеството на съветската власт».“ Добре поне, че властта са признали, ако не него, вожда… Мислите на Сталин прекъсва Берия, който докладва припряно:

— Този Иля, бивш помешчик, е завършил през 1916 г. Военноморския корпус на царската армия. В гражданската война е воювал на страната на белите. След разгрома на Колчак избягва в Харбин, оттам през Япония и Италия — в Югославия, където и живее от 1921 г. От 1933 г. е член на антисъветската организация „Младоруска партия“, а малко преди войната е ръководител на секцията на тази партия в Белград. До 1939 г. сътрудничи на белогвардейския вестник „Русское дело“, който печата измислици по адрес на съветското ръководство и пропагандира монархически идеи. Материално е бил много зле, работил е като счетоводител, заедно със сина си кърпели обуща, правели кукли. Сега синът му Никита е тръгнал с една от частите на Червената армия…

— А другият Толстой? — прекъсва го Сталин.

— Владимир Толстой… образованието си е получил в Първи московски корпус. До 1917 г. е бил доброволец на германския фронт. След това — на страната на белите. Избягва с войските на Врангел в Константинопол. В Югославия, за да преживее, работи като строителен работник, на надница като градинар и е бил служител в тютюнев склад в Македония…

— Ами антисъветска дейност?

— Засега данни няма. При немците е бил в концлагер за симпатии към Съветския съюз.

Сталин мълчи. До него долита слабо ехо от гражданската война, проляла реки от кръв. И не без злорадство си казва: „Колко ли такива каещи се ще има сега? Историята на всички доказа неговата сила и правота… Отломки от миналото…“

Сякаш чул мислите на „вожда“, Берия се обажда:

— В Югославия сигурно има доста такива бивши — белогвардейски офицери, слуги на дворяни… Както в Чехословакия и България… Мисля, че и тези братя Толстоеви трябва да бъдат проверени в лагер… Длъжни ли сме им нещо, та да правим изключение?

Но Сталин, след кратко мълчание, неочаквано не се съгласява със своя главен инквизитор:

— От мене да мине. Предайте писмото на Молотов. Разрешете им да се върнат. Историята нека да ги съди…

Едва след два месеца и половина върху заявлението на Толстоеви се появява най-сетне резолюцията: „Да се разреши и на двамата да се върнат в СССР. В. Молотов. 3. IV. 45 г.“^[2] През октомври семействата на внуците на великия руски писател получават съветско гражданство.

„Историята нека да ги съди…“ Необикновени думи за Сталин. Свикнал е сам да съди. „Вождът“ отдавна вече вярва, че историята може да съди всички освен него. Диктаторът смята, че се е възвисил някак си над миналото, днешното и бъдещето. Макар да е разбрал, че миналото поглъща мнозина, а в крайна сметка всички, надали е смятал, че това се отнася и за него. Станалият атеист християнин знае, че тази бележита религия възхвалява възкресението. Но на него то не му е нужно. Той вярва, че няма никога да се наложи споменът за него да бъде възкресяван. Но осъждането… Със силния си властен и догматичен ум Сталин отдавна е стигнал до заключението, че историята няма да го съди, а ще го изучава, възвеличава и увековечава. Та нали всички виждат направеното от него — могъща държава, монолитна партия, сплотен народ, удържал под негово ръководство толкова много победи. Не, Сталин не може дори и да помисли за някакъв съд на историята над него. Това е изключено. Ще има само безмерно венцехваление за безсмъртните му заслуги.

Отначало изглеждаше, че всичко именно така и ще бъде. Две години след смъртта му в огромна апологетична статия на тритомния енциклопедичен речник, издаден от издателство „Советская энциклопедия“, се отбелязва, че „Сталин е верен ученик и съратник на Ленин, велик продължител на безсмъртното му дело, вожд и учител на Комунистическата партия на Съветския съюз, на съветския народ и на трудещите се от всички страни“^[3]. Но тази инерция на апологетиката не изтрая дълго.

Публичният съд над Сталин започна през февруари 1956 г. и продължава вече повече от три десетилетия. Но и в годините на единовластието е имало хора, които още тогава са изказвали открито несъгласието си с политиката на Сталин. Ето няколко примера.

Във военните архиви са запазени голям брой донесения в Политическото управление на армията, свидетелстващи, че кървавият терор в периода 1937–1938 г. е предизвикал не само сляпо, механично одобрение, но и объркване, потиснатост, а понякога и протест. Ще ви запозная с извадки от политическите донесения на корпусния комисар Говорухин, дивизионния комисар Волков и бригадния комисар Круглов (в донесенията, както често е ставало тогава, другите им имена не се посочват):

— Лейтенантът от 101-ви артилерийски полк безпартийният Шкробат: „Не мога да вярвам на Сталин, че Якир и Тухачевски са врагове на народа.“

— Червеноармеецът Зубров: „При Николай не достигаха бесилките, а сега не достигат патроните. Но не могат всички да разстрелят.“

Преподавателят от артилерийската школа Трушински: „Не е ли и Сталин троцкист?“

— Командирът на кораб Кирилов: „Не вярвам, че Бухарин и другите са врагове на народа и социализма. Просто са искали да бъде сменено ръководството на партията.“^[4]

В донесенията има много такива факти. В повечето случаи веднага се съобщава: еди-кой си „е предаден на органите на НКВД за следствие“. Всяко недоумение или слаб протест незабавно се сподавят.

И аз си спомням, че на село, вече след войната, някъде в края на 40-те години, съседът ни Прокоп Мочалов шушнеше на чичо ми:

„Сталин съсипа колхозите… Виж само какво става, дотам докара селото, че толкова години вече хляб ядем само на празник. Всичко взимат, за нас данъците и нищо друго… Че какъв е тоя социализъм?“

Тогава и представа нямахме, че хората могат и трябва да живеят по-добре. Защото друг живот — без гладуване, без вечен недоимък, ограничения и мобилизации — ние не познавахме. Всеобщата беднотия, ограниченият от тесни рамки и строги правила живот станаха норма. Можеха да съдят Сталин само ония, които имаха с какво да сравнят сегашния си живот. На мене са ми документално известни и други случаи на открити и по езоповски изречени антисталински изказвания на мнозина работници, селяни, инженери, писатели, учени, чието съзнание не е било напълно замътено, а съвестта им — деформирана. Тази тема за социалния и духовния протест — пасивен, а понякога и яростен — не е изучена още както трябва.

Присъдата на историята ще произнесе преди всичко народът, вървял три десетилетия след човека, който потъпка жестоко великата Идея. В хода на „съдебното дирене“ все по-силно ще се изменя политическият лик на Сталин. Възможно е да не съм успял да направя пълен портрет на този тиранин. Може би опитът ми е стигнал само до създаването на една от скиците, която ще подпомогне други да нарисуват този портрет. Но още днес е ясно, че да се говори и пише за Сталин означава човек да се вглежда, да се взира в епоха, върху чиято табела диктаторът е оставил дълбока и кървава диря. Едва ли тази задача може да бъде решена само с една книга. Но въз основа на анализа на хиляди документи, на Сталиновата кореспонденция, на решенията и указанията на диктатора, на спомените на негови съратници и на хората, общували с него, смятам, че имам правото да нанеса още няколко довършителни „щрихи“ върху този портрет. А за тази цел ще се помъча да отговоря на няколко въпроса, чийто анализ, искам да се надявам, ще помогне на нас и на нашите потомци да произнесем своята историческа присъда над Сталин и сталинизма.

Бил ли е Сталин революционер? Бил е. Но какъв и докога? Годините на нелегалност, заточенията, затворите, времената на революцията и гражданската война, влиянието на истинския вожд на революцията Ленин формират у този човек черти, присъщи тогава на мнозина: вяра в правотата на идеите, проповядвани от марксизма; убеденост, че действителността може да се преобразува в съответствие с възгледите; склонност към дребнобуржоазен радикализъм; абсолютна привързаност към класовите критерии, нихилистично отношение към демократичните и общочовешките ценности. Поради незабележимото си участие в Октомврийската революция Сталин не дава богат материал на историците. Играе в нея ролята на статист, макар да е зачислен към ръководството й. Но има свидетелства, неизвестни по-рано, че е бил способен понякога и на самостоятелни решения, които не са убегнали от окото на Ленин. Така например, на заседанието на Съвета на народните комисари на 28 ноември 1917 г., председателствано от Ленин (присъстват Троцки, Стучка, Петровски, Менжински, Глебов, Красиков, Сталин, Бонч-Бруевич и някои други), между многото въпроси се обсъжда и следният (нека по-добре да цитирам извадка от протокола):

„Изслушаха:

… … … … … … … … … … … … …

2. Проект на декрет (внася др. Ленин) за арестуване на най-видните, членове на ЦК на партията — врагове на народа (кадети — б.а.) и предаването им на съда на революционния трибунал.

Постановиха:

Приема се и се утвърждава (приет единодушно, против само Сталин).“^[5]

Това поведение на Сталин може да ни се стори днес невероятно. Дали не е искал да изтъкне себе си по този начин? Документите са упорито нещо. Този малко известен факт показва, че Сталин е претърпял чудновата еволюция в развитието си като революционер. Той не всякога е бил кръвопиец. На първо време тази еволюция е била доста позитивна. Не току-тъй Ленин се съгласява Сталин да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията, а по-късно го характеризира като един от „изтъкнатите вождове“. По-рано писах, че по мои данни Каменев е издигнал Сталин на поста генерален секретар, макар официалните съобщения по този въпрос да са други. Например във вестник „Правда“ от 9 април 1949 г. Мехлис направо твърди, че Сталин е станал генерален секретар „по предложение на Ленин“. Но Мехлис е твърде негативна фигура, за да се вярва на думите му.

Днес знаем, че високият пост скоро променя Сталин. Историята ни учи, че властта по-добре от всякакъв рентген „осветява“ същината на човека. Сталин започва да се преобразява. Много от порочните наклонности, дремещи в този не особено забележим човек, бързо се пробуждат. Сталин „осветява“ себе си. Не минава и година от назначаването на Сталин и Ленин вече открива, че у един от ръководителите на революцията се проявяват дълбоки политически и нравствени недостатъци.

След смъртта на Ленин у генералния секретар започва бързо да изчезва революционерът и да се ражда диктаторът. В началото на 30-те години той вече е станал пръв консул, цезар. Казано с думите на Жан Жорес, занапред „светлината на Революцията ще мъждука в мрачната атмосфера на Термидора“^[6]. У тиранина вече трудно може да бъде разпознат някогашният революционер. Нима на 28 ноември 1917 г., когато Сталин се обявява против предложението на Ленин да бъдат предадени на съд лидерите на конституционните демократи, е можел някой да предположи, че малко преди своята 70-та годишнина само през септември 1949 г. същият този Сталин ще може спокойно, без никакво възражение да одобри цяла „пачка“ от присъди на „Особеното съвещание“ при Министерството на вътрешните работи на СССР:

На 2 септември — 30 души на 20 години каторжен труд;

10 септември — 52 души на 20 години каторжен труд;

16 септември — 32 души на 20 години каторжен труд;

24 септември — 76 души на 20 години каторжен труд.^[7]

И така е през всичките следващи месеци, отпуснати на диктатора от съдбата. А нали тия хора, с малки изключения, не са били престъпници! Тогава защо Сталин да не бъде наречен безмилостен палач на собствения си народ? Нима може да бъде изпуснат този характерен щрих, без портретът му да не бъде изопачен? Такива са полюсите на 30-годишната еволюция на човека, започнал като революционер и завършил живота си като кървав тиранин.

Сталин е бил радикал, но винаги са му били чужди революционният романтизъм и смелият полет на мисълта. Дори когато всички лидери на болшевишката революция начело с Ленин се надяват, че ще се разгори пролетарският пожар на световната революция, Сталин се отнася твърде хладно към тази идея. Той не вярва много в нея. Усмихва се насмешливо, когато на IV конгрес на Коминтерна (1922 г.) Бухарин внася предложение за правото на пролетарската държава на „червена интервенция“, защото „разпростирането на Червената армия е разпростиране на социализма, на пролетарската власт, на революцията“^[8]. Първият генерален секретар гледа много скептично на революционизирането на Европа, както впрочем и на Азия. За него е по-изгоден „социализмът в една отделна страна“. Като че ли и на Сталин, и на Троцки е прилягала повече дребнобуржоазната революционност. Но докато на Троцки му трябваше „световна комунистическа революция“, Сталин, бидейки прагматик, е смятал това за утопия. Неговата революционност се разпространява не „нашир и надлъж“, а „в дълбочина“.

У Сталин са силни изолационистките настроения. Ще дойде време и той ще спусне „желязната завеса“. При него, както впрочем и по-късно, посещението на когото и да било в чужда страна (дори по служебни причини) се смята едва ли не подозрително. Докато през 20-те години капиталистическите страни създават кордони, които биха могли да ги предпазят от „болшевишката зараза“, то по-късно за това се погрижва вече Сталин. И преди всичко защото се страхува от реалностите. Как например ще се поддържа митът за „абсолютното обедняване“ на пролетариата в западните страни без изолиране на съветските граждани от истината? За диктатора дори всяка революция в друга страна сега е подозрителна, ако не е била „санкционирана“ от него.

Какъв е бил Сталин като държавник? Най-високия държавен пост Сталин заема чак на 6 май 1941 г., когато става председател на Съвета на народните комисари. Но вярно е и това, че в началото на главозамайващата си кариера е заемал едновременно два отговорни поста — народен комисар по въпросите на националностите и народен комисар на работническо-селската инспекция. Той не си губи времето в утопични според него разсъждения за отмирането на държавата. Макар и да говори за това, както например на XVIII конгрес на партията, казва го в по-друг смисъл: бъдещото отмиране на държавата ще стане чрез всестранното й укрепване и усилване. За „революциите отгоре“ — а след Октомври; той признава само такива революции — е нужна силна, „желязна“ власт, която да не е обременена от разни демократични атрибути. На него никога не му е идвало наум, че при наличие на задължителни алтернативи народът може и е длъжен по пътя на свободното изразяване на волята си да възлага властта на новоизбрани негови представители. Идвайки на власт, Сталин тутакси решава, че това ще е за цял живот. В държавата той издига над всичко апарата, цени най-вече ведомството на вътрешните работи. За твърде кратко време успява да превърне дори партията в специфична разновидност на апарата или може би в държавен идеологически орден.

За Сталин държавата е инструмент на власт, което ще й позволи тя винаги да бъде права. Не стига до тривиалното „Държавата — това съм аз“, но и до 1941 г., без да е още глава на правителството, разполага с абсолютните прерогативи на законодателната;, и изпълнителната власт. Партийно-държавната машина става за Сталин средство, с което да си осигурява несподеляна с никого върховна власт. Този човек никога не е чел „Държавата“ на Платон. Но ако я беше чел, сигурно е щял да остане крайно учуден: по какви стари рецепти е действал! Платон пише: „След като въведат законите, обявяват ги за справедливи към подвластните… а неспазващия ги го наказват като нарушител на законите и справедливостта… Във всички държави за справедливо се смята едно и също, а именно онова, което е изгодно за съществуващата власт. А тъй като силата е в нея, ето какво излиза, ако човек правилно разсъждава: справедливостта навсякъде е едно и също нещо — онова, което е изгодно за най-силния.“^[9]

А за да смята народът, че само държавата може да определя кое е справедливо, и кое не, отношението към ония, които се съмняват в това, трябва да бъде безпощадно. По стар навик от гигантския поток писма за Сталин: се подбират всеки ден по няколко характерни. Тук много зависи от Поскрьобишев; и апарата му. Но Сталин почти никога не дава повод да се помисли, че държавата е сгрешила. Ето и този път помощникът му слага в папката писмото от роднините на правнука на декабриста Юрий Анатолиевич Пестел, в което пише, че, знаете ли, ето вече десет години е в затвора, няма китка на едната си ръка, съжалете се… Та нали името на Пестел означава толкова много за Русия… Но Сталин отмества това писмо настрана. А ето и други писма:

„Четиримата ми синове, бивши орденоносци и заслужили майстори на спорта братята Николай, Александър, Андрей и Пьотър бяха арестувани на 21 март 1939 г. и с присъда на военната колегия към Върховния съд на СССР осъдени по чл. 58–10 на Наказателния кодекс на по 10 години лишаване от свобода.

Разрешете да бъде оказана на синовете ми милостта да се сражават на фронта.

12 март 1944 г.

Александра Степаковна, кметица“^[10]

Сталин слага настрана и това писмо — Берия да се занимава с него. Той знае какъв принцип има „вождът“: държавата без нищо не наказва.

Защо в годините на единовластието на Сталин укрепна тоталната бюрокрация? Защото по време на управлението на самодържеца нашето общество, въпреки изявленията на Сталин, не беше построило „изцяло социализма“, а се намираше само в един мъчителен преходен етап, обременено от множество проблеми. Именно бюрокрацията е способна вместо да решава въпросите и да изглажда противоречията, да ги избутва все по-назад и по-надълбоко. Проблемите на властта, на културата, на обществената мисъл, на човешките права дълги години ни се струваха решени благодарение на бюрокрацията. Във вътрешен план държавата стимулираше по всякакъв начин разрастването на бюрокрацията: все повече нарастваше нуждата от надзиратели, подбудители, контрольори, цензори, плановици, нормировчици, инспектори. Външнополитическата ситуация също спомагаше за процъфтяването на бюрокрацията: колкото повече поражения търпеше революционното движение, толкова повече се засилваше опасността от война, толкова по-оправдани изглеждаха мерките по „затягане на гайките“. И ето че в страната се очерта главният победител — бюрокрацията, притиснала задълго идеята, партията и народа. А в храма на бюрокрацията свещенодействаше главният й жрец — „великият Сталин“. Всъщност „вождът на народите“ се беше превърнал в персонално олицетворение на тоталната бюрокрация. Изригналата от октомврийския кратер революционна лава е изстудена от ледения повей и равнодушието на Сталиновата бюрокрация. Ще минат дълги години до времето, когато историята ще извади старите полици и ще поиска да й се изплатят.

Социализмът и диктатурата на една личност са несъвместими. А Сталин ги сля. Дори само този факт дава вече материал за присъдата на историята; диктаторът е антисвобода за милиони и свобода само за деспота. Нужно е да се спомене, че противниците на Сталин и на сталинизма са видели това и са го казали по-рано от болшевиките. Още през 1932 г. в Париж е издадена брошурата на Александров „Диктатор ли е Сталин?“, в която се прави опит да се отговори на въпроса за същината на сталинизма и характера на държавната власт, осъществявана от деспота Сталин. Сталин, пише авторът, „не заграби властта, а короната — лидерството — му поднесе създаденият от него железен, предан му апарат начело с група видни нови вождове на партията, съгласни с него във всичко“^[11]. Партията не може да отхвърли от себе си отговорността за миналото, свързано със Сталин. Догматизмът и бюрокрацията дадоха облик не само на държавата и обществото, но и на техните институции.

Сталин винаги е вярвал в силата на държавната машина и се е взирал с подозрение в най-малките прояви на обществена самостоятелност. Всеки опит за създаване на най-безобидна самодейна обществена организация, която не е предвидена в инструкциите на апарата, се оценява от него като враждебен акт. Сталин успява да слее единовластието със социализма; Само че с това социализмът се превърна в абсолютизъм.

Бил ли е Сталин болшевишки партиен лидер? И този въпрос поставя не авторът, а времето. Бих отговорил така: Сталин не можеше да бъде лидер на болшевишката партия. За това направо заявява и Ленин в писмото си за преместване на генералния секретар на друга работа. Конгресът на партията не вниква в предупреждението на вожда и проявява безгрижие. Но за себе си Сталин прави важни изводи. И ето го главния от тях — генералният секретар започва да прави изменения в самата партия и в действителност към края на 20-те години тя вече е партия, отличаваща се много от ленинската. Сталин става лидер на друга партия. В какво се изразяват тези изменения? Преди всичко в състава на партията. Ако анализираме задълбочено историята на партията, ще я видим като история на борбата между различни групи, както тогава са били наричани, „фракции“, „уклони“, „опозиции“. Смятам, че другомислието и тогава, и по-късно излишно се е драматизирало. Борбата за единство е в значителна степен борба за единомислие. Затова в партията са били нужни чиновници по дух, подредени вертикално функционери. Липсата на възможност за свободно изказване на мнение и едновременно готовността за включване в борбата за изпълнение на взетото решение поставят революционната партия пред опасността от израждане. Възниква номенклатурата, Централният комитет придобива абсолютни права при решаване на въпросите (често така се прикрива волята на Сталин); демократичният централизъм се изражда в бюрократичен централизъм. След тези „промени“ партията наистина се превръща в монолитна. Но какво означава това? Огромна социална и политическа тежест, от една страна, и минимален творчески потенциал, от друга. В писмата си до Молотов през март 1922 г. Ленин изразява безпокойството си във връзка с разрастването на партията, настоява за строг подбор при приемането в партията: „Ако в нашата партия членуват 300–400 хиляди души, то и този брой е прекалено голям, защото всички данни категорично показват, че сегашните членове на партията не са достатъчно подготвени.“^[12]

Но с усърдието на Сталин и Зиновиев условията за приемане в партията още повече се облекчават, тя стремглаво нараства и както докладва генералният секретар на XIV конгрес през 1925 г., числеността й е надхвърлила един милион.^[13] Вече към 1928 г. две трети от членовете на партията са влезли в нея след 1921 г., в периода на неп-а, а комунистите с дореволюционен: стаж са намалели до малко повече от един процент. Революционният авангард се е разтопил.

Много хора идват в партията без нужната политическа закалка, с ниска култура и образование, видели в партийността начин да подобрят социалното си положение. Едновременно е ограничено приемането на „спецове“ — инженери, учители и военни. Компетентността на кадрите, социалната и политическата им зрелост значително спадат. У новите членове на партията особено се цени готовността им да изпълняват „директивите“ на Центъра, да одобряват „постановките“ на Централния комитет и на неговия генерален секретар. За пет-шест години след смъртта на Ленин партията се изменя по състав съществено, става, значително по-послушна, започва да придобива черти на огромен специфичен апарат, приличащ, както вече отбелязах, на идеологически орден. Сталин още по-бързо се приближава до лидерството на тази силно променена партия.

Освен това около началото на 30-те години значителна част от ръководното звено на партията, по израза на Сталин и с негова помощ, „пада от талигата“. Новият партиен лидер не е можел да стане (за това ние някак малко говорим) единодържец, цезар, диктатор в държавата и в партията без дълбоките изменения в състава, структурата и функциите на партийните органи и организации. И той успява да ги осъществи. Когато последните представители на „Лениновата гвардия“ започват най-сетне да се безпокоят и да се поокопитват, всичко било свършено. Практически на всички постове са се настанили лични протежета на генералния секретар. Ето защо на въпроса „Бил ли е Сталин болшевишки партиен лидер?“ ще отговаря еднозначно: той е бил вожд на сталинизираната партия, изхвърлила от Лениновия арсенал много от оръжията на Ленин. Останали са централизмът, но без демокрацията, дисциплината, но без творчеството, появили са се нетърпимост към другомислието и недопустимост по отношение на свободното изразяване на мненията.

Още в средата на 20-те години централният партиен апарат контролира напълно назначаването на партийците на най-различни длъжности. Тази сфера на дейност Сталин държи под специален контрол. Така например през 40-те години Маленков, който завежда кадрите и предрешава издигането, назначаването и преместването на партийните функционери, докладва редовно на „вожда“ за измененията в средния и в най-горния пласт на „Сталиновата гвардия“. Запознаването с фонда на Маленков, с неговата кореспонденция и с докладите му до Сталин показва, че по този канал непрекъснато са текли материали за „циментирането“ на огромната бюрократична система, синтезирала в едно цяло партията, държавните органи, съветите, органите на сигурността и други организации. Във фонда на Маленков фигурират безкрайни списъци на „избраници“: Н. В. Щанко, И. Л. Мазурин, П. И. Панфилов, А. И. Иванов, В. А. Парфьонов, И. И. Олюнин, Л. С. Буянов, Н. М. Иванов и много други.^[14] Отсега нататък тия хора ще живеят под щастлива звезда и ще дължат издигането си на „вожда“.

Сталин успява да стане „вожд“ на партията, защото е успял да създаде общество с едно измерение. Нашите недоброжелатели отдавна забелязват това. Така например един емигрант на име Р. Н. Куденхове-Калерги в брошурата си „Болшевизмът и Европа“ отбелязва през 1932 г., че Сталин е създал свой ред: „Там господства една воля, един светоглед, една партия, една система. Целият Съветски съюз е една-единствена плантация, цялото население — една-единствена работническа армия.“^[15] Написано е със злоба, така говорят обикновено победените; но забелязаната едноизмерност на обществото, която в ония години изглежда като олицетворение на сила, по-късно започва да ерозира. Произнасяйки присъдата си, историята потвърждава днес това. Многообразието и плурализмът повече помагат на социалното, интелектуалното и нравственото творчество, отколкото умърлушеното и студено еднообразие, което тъй много обичаше Сталин.

Той никога не е бил пророк, макар да е вярвал в утопии. Гледал е само право пред себе си като през амбразура на бункер. Една от тайните на триумфа му (както и на трагедията на народа) се състои в това, че успява да замени постепенно кохортата на революционерите с армия от чиновници. Погрешно е да се мисли, че само Сталин е създавал бюрокрация. Бюрокрацията и Сталин са били нужни един на друг. Тоталната бюрокрация не би могла да процъфтява без такъв лидер, какъвто беше Сталин. Той разбира едностранчиво и миналото, иначе би му станала ясна още една тайна на възвисяването му. Всяка революция ражда контрареволюция. Силна или слаба, Октомврийската революция също ражда контрареволюционната реакция. За усмиряването й е необходима втора революционна вълна. Тя се движи бавно и издига на гребена си много нови личности. Над всички тях е издигнат Сталин. Генералният секретар успява да се задържи на гребена, изтласквайки едновременно към бездната един след друг потенциалните си съперници. И когато накрая настъпва революционният отлив, на брега се оказва пак най-високо Сталин, обкръжен от бюрократи, загнездили се здраво в ключовите възли на създаващата се Система. Както отбелязва Троцки, „оловният задник на бюрокрацията натежа повече от главата на революцията“^[16]. От тоя момент нататък на строителството на социализма започва да се гледа не като на социална, а като на административна задача.

Ще привлека още веднъж вниманието на читателя към чертите на Сталин като революционер, държавник и партиен лидер. Досега се опитвах да изясня качествата на този човек като теоретик, пълководец и дипломат. В съвкупността си всички те помагат, доколкото се надявам, да се нахвърли, макар и скицирано, един портрет на личността, около която споровете не утихват. Спорове, придружени от яростно осъждане, мъчително недоумение и опити да се спасят поне отломки от величието на поваления кумир. Ще дойде време и в съответствие с присъдата на историята политическият портрет на този човек ще бъде нарисуван с общи усилия.

От анализа може да бъде направен изводът, че Сталин е изцяло политическа фигура. Този човек е гледал околния свят през призмата на политическите си интереси, политическите си приоритети, политическите си заблуди. Сталин е смятал за възможно изграждането на утопичен „земен рай“ с цената на неизмерими страдания и жертването на милиони хора. По своята същност политиката на Сталин е основана на предпоставката, че цялата предходна история е само подготовка за „истинската“ история. С други думи, блаженстването на ония далечни, бъдещи поколения, които ще стигнат до обетованата земя, оправдава мъките и горчивините в живота на всички, живели по-рано и живеещи днес. Сталин е готов да жертва миналото и днешното на народа в името на миражното бъдеще. Но както вярно отбелязва Бердяев, миналото е призрачно, защото го няма. Сталин никога не може да преодолее в политиката пукнатината между миналото и бъдещето, смятайки, че днешното е само „предистория“.

Пришпорвайки безразсъдно времето („изостанали сме със сто години, трябва да ги пробягаме за десет години“), Сталин е готов да унищожи милиони хора, за да „изпълни предсрочно“ плана за колективизацията, смята за естествено, да изпрати в небитието хиляди свои събратя по партия, за да стигне в „най-кратки срокове“ до пълно единодушие. Сталин, види се, е вярвал в предвечни идеи, в способността си да „ощастливи“ милионите бъдещи свои съграждани чрез безброй престъпления днес. Неговата политика за „изграждане на бъдещето“, с каквито и добри намерения да беше камуфлирана, е дълбоко порочна. За реализирането й той смята за допустимо да се разпорежда още днес с бъдещето на милиони свои съграждани. Ето извадки от един документ, посветен на реализирането на решенията, взети от Сталин по-рано:

„Министерството на вътрешните работи докладва, че към 1 януари 1950 г. се водят на отчет 2 572 829 изселени и специално изселени (заедно със семействата им). В Казахстан — 894 432 души, останалите, приблизително поравно, са разпределени и настанени в Средна Азия, на Урал и в Сибир. 278 636 семейства имат собствени жилища; 625 407 семейства имат собствени зеленчукови градини и добитък. През 1949 г. 1932 изселени са осъдени от «Особеното съвещание» за бягство от местата на настаняването им по на 20 години каторжна работа. В съответствие с указа на Президиума на Върховния съвет от 26 ноември 1948 г. всички изселници са разселени в местата за настаняване до края на живота им…“^[17] Разселени „до края на живота им-“… Такава фатална обреченост и… социализъм? Също като в далечните царски времена: заточение, каторга, забрана за каквито и да са връзки с външния свят. Наистина мащабите са несравними. Изглежда, прав е Бердяев (ще се върна още веднъж при него), който в своята работа „Духовете на руската революция“ заявява, че „няма народ, в който биха съжителствали толкова различни възрасти, който би обединил XX век с XIV век, като руския народ“^[18]. Но не народът внася средновековната жестокост в XX век, а Сталин. На печалния опит на историята, който ние олицетворяваме със Сталин, се противопоставят делата и духът на народа, опитал се да се изтръгне от сталинизма. Тази тенденция проличава най-добре при внимателен анализ на живота на всички слоеве в съветското общество.

И сега има хора, които продължават да казват „Ние отивахме на бой с думите «За родината, за Сталин!». Може ли да се отрича, че хората го обичаха?“. Не, не може да се отрича. Хората наистина са го обичали. Но той не ги е обичал! Нещо повече, излъгал е коварно милиони, отъждествявайки себе си със социализма. Вярата в социализма автоматично е била възприемана и като вяра в него. Мисля, че това е най-парадоксалният случай на „умопомрачение“ на цял един народ. По-точно, изкусно използване на колосалното влечение на милиони хора към социална справедливост, щастие и процъфтяване за най-цинични цели. Масовият ентусиазъм, героизмът и всеотдайността служат на Сталин за създаване на Системата, пред командното табло на която стои само той. Единодържецът е превърнал държавата в „Сталинова царщина“, в която „историческо значение“ имат само неговите идеи, указания и воля.

Още дълго ще обръщаме поглед назад, за да открием подмолните причини за укрепването на вождовщината, а после и на цезаризма, като специфична форма на властта, която Сталин успява да постави като социалистическа. Липсата, по-точно унищожаването на всички разумни алтернативи прави шансовете на Сталин тъй чудовищно големи. Не ще и дума, че Сталин по-рано от другите е разбрал, че „тайните на властта“ могат да бъдат в ръцете на една-единствена личност. Още в края на 20-те години, когато чете книгата на Лозински „История на стария свят“ той подчертава няколко красноречиви фрази (отдавна съм се убедил, че единодържецът е подчертавал само онова, което има значение лично за него). В главата за Октавиан Август отбелязва с молив думите: „пръв гражданин… върховен управник“. В текста за Цезар отбелязва израза „вожд-победител“. В книгата „Курс по руска история“ Сталин подчертава фразата: „Чингис хан е избил много хора, казвайки: «Смъртта на победените е нужна за спокойствието на победителите».“ Чингис хан е бил победител, макар че исторически погледнато, се е излъгал в сметките си. За „спокойствието“ на Сталин обаче ще бъде нужна смъртта на толкова хора, колкото не могат да се присънят дори на най-кървавия диктатор. Тези допълнителни щрихи още веднъж и още веднъж ни убеждават: Сталин добре е знаел какво иска. Опонентите му са знаели това по-зле. Защо вождовщината не среща достоен отпор? Отговорът не е само в целия комплекс от причини, за които говорих още в първата книга. Отговорът е и в липсата на революционна демокрация. Само тя би могла да не допусне Сталиновия деспотизъм.

Разбира се, пирамидата от човешки черепи с гарвана отгоре, изобразена от Верешчагин в картината му „Апотеоз на войната“, би могла да стане символ и апотеоз и на Сталиновото лично единовластие. Но този символ би бил твърде опростен: пирамидата скрива успелия да оцелее народ, излъган в надеждите и вярата си, народ, за който трагедията на отминалото е неговата собствена история… А на нея не трябва нито да отмъщаваме, нито да се присмиваме. Не можем и не бива да отричаме онова, което принадлежи на социализма. А другото, което ни е натрапено от сталинизма, е предадено на съда на историята. Дълъг, мъчителен, но пречистващ. Думите на Ленин „Трябва да умеем без страх да признаваме злото, за да поведем по-твърдо борбата с него“^[19] са актуални и днес.

Ние преодоляваме постепенно сталинското зло. По този въпрос две мнения няма. Но мисля, че на тази база не бива да отричаме социализма изцяло. Дори след крупната историческа несполука (а за народа — трагедия) прибързано е да говорим за безплодността на социалистическия път на развитие. Обновяването, което започнахме, още не ни е дало убедителен отговор, къде е историческият шанс на социализма. Някои днешни стъпки и решения приличат засега на социална импровизация със своята половинчатост и непоследователност. От моя гледна точка това става до голяма степен, защото слабо сме се учили от другите народи и общества. Вероятно социалистическите идеали може да бъдат материализирани с помощта на съвсем нови подходи в икономическата, социалната и духовната сфера. Нужна ни е нова концепция за социализма, а е наивно да я очакваме от поредния пленум или от изказването на един или друг държавник. Демократизирането на обществото въвлича постепенно народа в социалното творчество. Само по този път метат да бъдат намерени решения, достойни за надеждите и очакванията ни. Нашият народ е велик, за да се задоволява с трохички. Отхвърлил сталинизма, той има право да разчита на по-добра съдба.

Паметта на народа е вечна. Всъщност тя винаги е била основна форма на „реставрацията“ на миналото. Мисля си, че вечността, за която толкова много говорят философите, историците и писателите, не може да съществува иначе освен в паметта. Именно паметта дава в крайна сметка безпристрастна оценка на епохата, на дадено събитие или лице, позволява да бъде запазена връзката между времената. Благодарение на паметта днес знаем за Сталин повече истини, отколкото преди да умре. С нейна помощ ще можем да минем през покаянието към пречистването: много още не сме направили, за да изведем душите си от състоянието на вцепенение. Само паметта ще ни помогне да въздадем дължимото на милионите мъченици, жертви на Сталин и сталинизма.

Може някои да кажат, че авторът на книгата при обрисуването на Сталин се е ограничил да използва само тъмните и мрачни цветове от палитрата си. Към този човек аз нямах особено предубеждение. Но преди десет години, когато започнах да събирам материали за книгата, още не можех да си представя в какви низини на човешкия дух и в каква безнравственост ще ми се наложи да надникна. На връщане от архивите или след срещи с минали през мъките на сталинския ад често и дълго ме преследваха беззвучните гласове на хора, чийто живот е бил жестоко и безсрамно отнет. Не можех да пиша иначе.

Еволюцията на нашите прозрения мина през няколко етапа. Мисля, че когато не останат хора, живели непосредствено в сянката на „вожда“, някъде в XXI век, отношението към Сталин ще бъде по-спокойно. Може би думата „спокойно“ не е най-сполучливата. Той ще остане в паметта на историята като един от най-големите деспоти в човешката цивилизация, но изтеклото време ще притъпи болката. Времето е не само най-добрият редактор и биограф, но и най-добрият лечител. Ние винаги ще се питаме с безкрайна почуда как в условията на безпощадната диктатура хората са запазили (не само от страх!) привързаността си към идеите за справедливост и хуманизъм, способността си за саможертва и продължително мъченичество. За съжаление мъглата на миналото няма да погълне тиранина, но ние сме длъжни да направим всичко, за да не потънат в реката на забравата и неговите жертви.

Аз разбирам, че такава личност, която, искаме или не това, ще остане завинаги в историята (като Тамерлан, Чингис хан, Хитлер, други тирани и диктатори), не бива да бъде разглеждана, без да взимаме под внимание икономическите, социалните, политическите и духовните параметри. Помъчих се да ги имам предвид. Но мисля, че главното в присъдата, която ще произнесе историята, ще бъде свързано с морала. Кое именно?

И най-изкусната политика без съюз с нравствеността е фалшив скъпоценен камък. Водейки жестока политика, Сталин изпълва с нея цялото си съществуване, без да остави абсолютно никакво място дори за елементарни нравствени ценности. По тази причина за диктатора човекът беше средство, статистическа единица, песъчинка от необхватната аморфна маса. Престъпното пренебрежение към морала отмъсти жестоко на „триумфатора“: историческото му поражение беше предопределено и стана неизбежно. Такава, мисля, ще бъде една от точките на присъдата, която историята ще произнесе.

Триумфът на Сталин и трагедията на народа хвърлят обилна светлина върху старата истина, че първата жертва на несправедливостта винаги е истината. Сталин, и това е може би най-страшното му престъпление, успя да деформира много от великите идеи и да ги замени със свои митове. Изтълкувал по свое разбиране ленинизма, диктаторът извършва престъпление против мисълта. С целия си живот и дела Сталин доказва, че лъжата е универсално зло. Всички беди започват с лъжата. Насилието, единовластието, бюрокрацията, догматизмът, цезаризмът — всичко е просмукано с лъжа. Мисля, че това също ще бъде отбелязано в присъдата на историята.

Опитът да направя политически портрет на Сталин ми позволи да почувствам до болка остро, че много от извършеното в нашата история е станало поради пренебрегване на свободата. А цел на Великата октомврийска социалистическа революция е била именно свободата. Но след като си е извоювал свободата, народът не може да я впрегне в действие. Сталин я смачква, смятайки, че е опасна. Свободата живее само в атмосферата на истинска демокрация. Ако няма демокрация, свободата присъства във вид на сянка, идеологично робство, култови митове и щампи. Сталин не обича дори да говори за свобода. Предполагало се е, че тя има само един източник — социален. Но социалната свобода може да се изяви само в съюз с духовна свобода.

В книгата ми често, може би доста често, ставаше дума за съвестта. Такива като Сталин смятат съвестта за химера. Става дума обаче не за съвестта на диктатора. Той изобщо не е имал съвест. Но във всички престъпления на Сталин са участвали хора, които много пъти са разбирали, че вършат зло. За голямо нещастие много малко са били тия, които са се опитвали да използват своя шанс на съвестта. У твърде голям брой хора в системата на отношения, създадена от Сталин, съвестта, според Владимир Короленко, е била „замразена“. Великият съветски народ позволи тя да бъде поставена под карантина, даде възможност на Великия инквизитор да върши дълги години черното си дело. Това, че не изгубихме всичко, че запазихме вярата си във възвишените идеали, че се оказахме способни за покаяние, възраждане и обновление, не на последно място се дължи на обстоятелството, че успяхме да освободим съвестта си от оковите на срамната антисвобода. Да, успяхме да се освободим, но е рано да викаме „Ура!“. Още веднъж ще напомня: в Русия, както и в Съветския съюз са правени не един и два добронамерени опита за обновяване, но твърде много от тях са свършвали с поражение на реформаторите. Може би прибързахме с твърденията си, че процесът на обновяването е необратим… Защото сталинизмът, за съжаление, още не е изчезнал. Кризите и преодоляването им имат, ако мога така да се изразя, не само прогресивна, но и консервативна подложка. Дай боже лошите ми предчувствия да не излязат пророчески. Просто руската философия, съветската история ни предупреждават.

Лайтмотивът на книгата ми беше: съвестта винаги има своя шанс. Дори когато триумфът на един човек се превръща в трагедия за милиони. Свободата няма алтернатива. Сега аз вярвам в това повече от когато и да било.

Ще завърша с думите, с които завърших встъплението си: съдът на хората може да бъде илюзорен, съдът на историята е вечен.