Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (73) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталиновото наследство

В тази глава вече стана дума, че сталинизмът е покълнал на марксистка почва. Убеден съм в това. Но Сталин успява така да преоре и натори тази почва, че на нея започват да избуяват социални и нравствени плевели във вид на бюрокрация и догматизъм, които и досега са неизкоренени от живота ни. Но бих искал още веднъж да подчертая, че за появата на сталинизма не е виновен ленинизмът. Сталинизмът е антипод на ленинизма — антипод, успял умело да се притули под марксистко наметало. Държа на това, защото все по-често се чуват гласове, опитващи се да открият семената на сталинизма едва ли не в Комунистическия манифест. На една и съща почва, всеки знае това, може да покълнат най-различни растения. От своята градина Сталин събра плодове, много от които биха хвърлили в ужас ония, които дълго преди Октомври са мечтали за „царството на правдата и щастието“. Заслужават внимание думите на Берия, който в речта си на Червения площад по време на погребението на вожда казва, че Сталин „остави на нашата партия и на страната велико наследство, което трябва да пазим като зеницата на очите си и неуморно да умножаваме“. При мисълта, че за Страшилището е можело да се появи възможност да го „умножава“, тръпки ме побиват…

Ако Ленин беше живял поне още 5–10 години, сигурно много неща биха се развили съвсем иначе. Това мое предположение не абсолютизира ролята на личността, то показва вярата ми в ония сили, които „държаха в умовете и сърцата си“ великата идея. За съжаление тази идея, родила се почти преди век и половина, така и не може и до днес да се материализира в максимално пълна форма. Но това не значи, че всичко в нея е утопично. Просто делата на Сталин накараха много и много от нас да се усъмнят във възможността за хуманното й реализиране. Ето защо, когато говорим за „наследството“, оставено ни от Сталин, трябва непременно да кажем, че великите мислители Маркс, Енгелс и Ленин не са виновни за тази болестна сянка, помрачила задълго великите им идеи. По вина на Сталин марксизмът като че ли избледня. Престанахме да го виждаме в истинската му дълбочина. Тази дълбочина според мене не е еднопосочна, а многопосочна. Еднопосочното възприемане на марксизма, на което за трийсет години Сталин и неговата пропагандна машина научиха постепенно милиони люде, започна да ни изглежда като низ от догми, довели до „избледняване“ не само теорията, но и самата революция. Ленин би потреперил, ако е можел да си представи, макар и за миг, макар и една стотна от злото, което ще причини на делото му първият генерален секретар на партията. Описвайки събитията по време на Френската революция, Жан Жорес стига до следното знаменателно заключение: „Великите водачи на революцията и демокрацията, работили и сражавали не преди повече от век, не са отговорни пред нас за делото си, което можеше да бъде изпълнено само от няколко поколения. Да се смята, че са били длъжни да завършат драмата, сякаш на историята не й е предстояло да продължи делото им и след тях, е истинска детинщина и несправедливост. Делото им неизбежно е било ограничено; но то е било велико.“^[1] Кощунство е съдът над Сталин да се превръща в съд над Ленин, както се опитват някои да правят, защото Ленин, по думите на Жорес, „не е отговорен пред нас за делото, което можеше да бъде изпълнено само от няколко поколения“.

Тези поколения въпреки волята на Ленин повежда онзи, който извърши най-страшното престъпление, поставяйки знак на равенство между великата идея и собствената си власт. Всички престъпления на Сталин са производни на това главно престъпление. Тази констатация определя характера и съдържанието на Сталиновото „наследство“ и ролята на това наследство в историята. Трудно е да не се съгласим с Милован Джилас, който идва до извода, че „Сталин е един от най-чудовищните насилници в историята“^[2]. Сталиновото „наследство“ може да се изрази с формулата: страдания, нещастия, гибел на милиони, уж за „щастието“ на останалите. Сталин смята това за нормален израз на „прогреса“, към който се е запътил. Главна жертва на сталинизма е свободата. „Вождът на народите“ не беше император, но сигурно нито един монарх не е притежавал такава неограничена власт като него.

Не може да не признаем, че Сталин по-пълно от руските царе използва не само социалните, икономическите и идеологическите фактори, които му помагат отначало да се задържи, а после и да стъпи здраво на краката си, но и националните особености на руския народ. Мережковски още в началото на века пише, че „една от най-дълбоко вкоренените особености на руския дух“ се заключава в това, че „трудно тръгваме, но тръгнем ли веднъж, стигаме във всичко — в доброто и в злото, в истината и в лъжата, в мъдростта и в безумието — до крайност“^[3]. Може да оспорваме това категорично твърдение на големия руски писател, но не може да не признаем, че Сталин изкусно използва за постигане на целите си националните, етническите и историческите особености на народите, най-вече на руския народ.

Нахвърляйки последните шарки върху портрета на човека, който остави такива дълбоки следи от рани в историята на съветския народ (а дали само в неговата история?!), налага се да кажем, че фактически в Сталиновото „наследство“ не е останало (и не можеше да остане!) нищо позитивно. Това, което ценим, което за нас е непреходно, важно и нужно, е създадено и съществува не благодарение на Сталин. Удържалият наглед толкова много лични „победи“ Сталин претърпя в крайна сметка пълно историческо поражение. За да оценя „наследството“ му, останки от което проличават и днес, бих искал да ви припомня някои изводи и оценки от последния сталински конгрес.

XIX конгрес на ВКП(б) (партията се нарича така при откриването му) е отделен с тринайсет години от предишния. На Сталин отдавна вече не са му нужни партийни форуми. След войната животът на Централния комитет става още по-безцветен. Фактически този орган за ръководене на партията между конгресите изпълнява при Сталин ролята на партийна канцелария — назначаване на кадри, изпращане на указания до републиканските и областните партийни организации, издаване на постановления, които поразително си приличат. Повечето от тези постановления се отнасят до селското стопанство — за мерките по ликвидиране на нарушенията на устава за селскостопанската кооперация в колхозите; за осигуряването на добро състояние на държавните зърнени храни; за колхозното строителство в Литовската, Латвийската и Естонската ССР; за уедряването на малките колхози и задачите на партийните организации в тази кампания; за организацията на пропагандата и внедряване постиженията на науката и челния опит в селското стопанство и други подобни напъни да се съживи охтикясалото село.

След дългите нощни брътвежи в близката вила на Сталин, където около „вожда“ са насядали такива „аграрници“ като Молотов, Берия и Маленков, се пръкват само твърдоглави, тъпи натрапчиви идеи, които все повече натикват селското стопанство в задънена улица. В тази обстановка, в която Сталин чувства, че селото му отговаря с продължителна, неосъзната, пасивна, но неумолима мъст за гаврите със земеделеца и скотовъдеца, той често се хваща за нетрайни и призрачни възможности. Именно по негова инициатива е издигнат Лисенко, по негово предложение отново (както и малко преди войната) през септември 1946 г. излиза постановление на Министерския съвет и ЦК на ВКП(б) за проверка и изземване на „незаконно заграбени земи както от страна на отделни колхозници, така и от организации и учреждения за помощни стопанства“. Нарушителите, се казва в документа, „ще бъдат давани под съд като нарушители на закона и врагове на колхозния строй“. Именно Сталин предлага (и естествено това влиза в постановлението) да се създават в министерствата на селското стопанство на СССР и на републиките управления за селскостопанска пропаганда начело с първите заместник-министри… Всичко е напразно. На безогледните, изсмукани от пръстите решения, най-вече от административно-репресивен характер, селото отговаря с безмълвно равнодушие.

Минават години. Централният комитет не се събира. След февруарския пленум през 1947 г., обсъдил същите въпроси за „подем на селското стопанство“, следващият е свикан едва през август 1952 г. за решаване на организационните въпроси, свързани със свикването на XIX конгрес на партията. Дори информационните съобщения за тези пленуми се дават в печата в загадъчна форма: „Тия дни (?! — б.а.) в Москва се състоя поредният (?! — б.а.) пленум на ЦК на ВКП(б).“ Нека читателят да си блъска главата кой е изнесъл доклада, как е преминало обсъждането на въпроса и кои са точно „тия дни“. Бюрокрацията не може да мине без секретност; как иначе, когато тя е една от най-важните й опори.

Да, на Сталин не са му нужни партийни форуми. Но и не му се иска да извършва големи промени в партийното ръководство без конгрес. Той знае, че конгресът ще протече по неговия сценарий и напълно ще одобри каквото предварително си е наумил. Работите са стигнали вече дотам, че съвестта на хората е изтласкана отдавна в дълбок резерв. Партията, ще повторя, се е превърнала в духовен орден, на който той е магистър. Но повярвал в духовното си безсмъртие, Сталин решава да остави на наследниците си материали за продължително предъвкване — „Марксизмът и въпросите на езикознанието“, „Икономически проблеми на социализма в СССР“, речта си пред XIX конгрес на партията и два нови тома от „собствените“ си съчинения, които трескаво се подготвят за издаване. Личи си, че стареещият и болен „вожд“ иска заедно с това да подготви почвата за отстраняване на не един и двама многогодишни негови съратници, които знаят прекалено много, за да може да ги превърне след конгреса в удобни изкупителни жертви.

За политическия портрет на Сталин и за характеристиката на „наследството“ му XIX конгрес дава малко нови неща, но заедно с това доста интересен материал. От август до октомври 1952 г. Маленков няколко пъти докладва на Сталин как върви подготовката за конгреса: съдържанието на отчетния доклад за работата на ЦК на ВКП(б), директивите на конгреса по петия петгодишен план, други документи и изказвания. Сталин прелиства проектите за изказвания на членовете на Политбюро, но те малко го интересуват. Всички се надпреварват в търсенето на нови епитети, заслуги, добродетели и таланти на „вожда“. Сталин не прави писмени забележки, а при срещите си с раболепния Маленков му предава устно и лаконично възраженията си, звучащи като неотменни указания. Значително по-голямо внимание отделя на собственото си изказване. По негов план Суслов, подпомогнат от малобройна бригада, подготвя няколко варианта на речта му. Окончателния вид на изказването си Сталин доизглажда сам.

Няколко дни преди конгреса Сталин определя откриването му за… седем часа вечерта. Просто подчинява върховния форум на партията на собствения си дневен режим. Президиумът на конгреса е малоброен. Но се появява нещо ново: всички членове се струпват в левия край на масата на президиума. Сталин сяда сам в десния. Няма никой нито до него, нито зад него. „Великият вожд“ не иска да се смесва дори с най-високопоставените ръководители на партията. Безкрайното споменаване на името му в речите на делегатите се прекъсва от безбройни овации, ставания на крака, скандиране. Сталин наблюдава тази екзалтация у хора уж нормални, които не свалят от него очи, пълни с преданост, любов и непринудено раболепие. Уморил се да слуша потоците от хитро изпипани славословия, „вождът“ излиза в почивката и дълго време не се появява. Ако не греша, само в деня на откриването и в деня на закриването на конгреса е присъствал на всички заседания. Два-три дни изобщо не се появил. Мисля, че не по здравословни причини. Тези форуми, тъй като в тях няма борба, загадки, неясноти, отдавна са му станали безинтересни. Но той и не иска други. Конгресът е за него „демократична“ рамка на единовластието му. А и при това малко са останалите живи членове на Централния комитет, избрани на XVIII конгрес. Нужно е да се попълни съставът му. Все пак понякога ще се налага „да се подпечатва“ едно или друго негово решение… Ролята на „вожда“ в обществото беше такава, че за хората в страната целият конгрес нищо не струваше в сравнение с глождещата всички мисъл: ще се изкаже ли Сталин?

В общественото съзнание Сталин вече отдавна се беше превърнал в жив мит — средоточие на мъдрост, на всички земни добрини и на прозорливост. Всеобщата заблуда беше толкова голяма, че всяка обикновена дума, мисъл или идея, принадлежащи на Сталин, се обличаха някак си подсъзнателно във форма, изпълнена с особен, оригинален, неповторим смисъл. Хората вече не виждаха, че най-обикновени, банални неща, простички положения, често пъти слабо покриващи се с даденостите на живота, се приемат от тях едва ли не за божествени откровения.

Делегатите до последния ден не са наясно: ще им каже ли нещо „вождът“? На заключителното заседание, когато всички виждат, че Сталин се надига иззад масата на президиума и тръгва бавно по килимената пътека към трибуната, цялата зала става на крака и му устройва продължителни овации. Той отново се явява пред тях не с военната, а с „партийната“ си униформа, само с една звезда на герой, поддържайки умело в съзнанието на хората образа на „скромен“ лидер. Речта му е кратка. Май че аплодисментите между думите му са траяли по-дълго. Сталин не казва нито дума (1) за вътрешното състояние на страната и за състоянието на партията, обаче отбелязва, че с образуването на народнодемократичните страни, а както той се е изразил, на новите „ударни бригади“, на нашата „партия стана по-леко да се бори, а и работата тръгна по-весело“.

Обръщайки се към делегациите на комунистическите партии в капиталистическите страни, Сталин издига два твърде съмнителни лозунга. И двата са основани на предпоставката, че в капиталистическия свят били изхвърлени зад борда знамената на буржоазнодемократичните свободи, националната независимост и суверенитета. Той призовава комунистическите и демократическите партии да вдигнат тези знамена. Отново както през годините на старото „коминтернско“ трето десетилетие на века, през 20-те години, изразява увереността си „в победата на братските партии в страните, където господства капиталът“^[4]. Еднопосочното мислене на Сталин сякаш не може да направи и крачка встрани. Нито една нова идея. И затова напълно обяснимо е защо наскоро след конгреса, още през същия месец, излиза в „Правда“ статия, озаглавена „Сборище на социал-предателите в Милано“ — за поредния конгрес на социалистическия Интернационал. „Властелини“, „провокатори“, „престъпници“, „предатели“ — с такъв речник си служи статията. „Наследството“ на Сталин в областта на комунистическото движение, на борбата на трудещите се за своите социални права, както и в областта на международните отношения изобщо, се отличава с крайния си консерватизъм, с неразбиране на необходимостта от радикални промени. На своя последен конгрес Сталин само фиксира релефно остарялата традиционна позиция на комунистите, съвсем очевидно изоставаща от започналите изменения в света.

Имах възможност да поприказвам с неколцина делегати на XIX конгрес. Най-прозорливите от тях са разбрали, че Сталин вече определено е мислел за онова, което ще остане след него, и как да се разпореди с това наследство. Мисля, че именно така се обяснява неговата необикновена, голяма реч пред пленума на Централния комитет, избран на конгреса. Със злобните си изрази, произнесени с обвинителна интонация, той сякаш изразява съмнения, че съратниците му ще успеят да продължат поетия курс. Няма ли да капитулират пред вътрешните трудности, пред империализма? Ще проявят ли мъжество и твърдост пред новите изпитания?

Днес знаем, че в последната си публична реч Сталин се е нахвърлил върху Молотов и Микоян, сякаш давайки да се разбере, че в неговата „стара гвардия“ не всички са достойни за доверие. Сталин просто се е страхувал, че главното му „наследство“ — мощната, мрачната, застинала в продължителната си непромененост държава — може да попадне в несигурни ръце… „Вождът“ е разбирал, че името, делата, идеите му могат да бъдат запазени само в рамките на създадената от него система. Всяка друга система ще отхвърли постулатите му. Тоталитарната държава, която диктаторът всъщност е създавал през всичките тези години, функционираше по неговите сурови рецепти: най-голяма централизация, лишен от собствен глас антураж на единовластието, залагане на силата като главен фактор за развитие. И до края на дните си Сталин смята, че за да се изгради материалната база на създадената от него държава, е нужно да се осигури растеж предимно на производството на средства за производство и довеждането на колхозната собственост до равнището на общонародна.

Главен елемент на Сталиновото „наследство“ е липсата на свобода за отделната личност. Да, няма експлоатация в смисъла на предишното капиталистическо разбиране, хората са, общо взето, равни в бедността си, в огромната си зависимост от апарата, но имат възможност „всеотдайно да се трудят“. Докато не е пресекнал огромният подтик на Октомври, съветските граждани често стигат до високи постижения в промишлеността и селското стопанство, в науката и културата. Но все по-широкото използване на хитро скроената система на забрани, ограничения и принуда насаждат в съзнанието на хората социална пасивност, равнодушие, инертност. Масовият принудителен труд, интерниранията и всеобщият контрол върху умовете, заплахата от неминуемо наказание за всяка проява и най-малко „другомислие“ „украсяват“ едно общество, в което липсата на свобода е естествено състояние. Разбира се, за свободата никой не само не говори, но е опасно и да мисли.

В Сталиновото „наследство“ особено място заема партията, но партията не в смисъла на днешното ни разбиране за нея, а като синоним на огромен идеологически орден. И до края на дните си Сталин обичаше да казва: „ние, болшевиките“, „няма такива крепости, които болшевиките не биха могли да превземат“, „болшевиките са хора от особен вид“… Цели поколения израстват с преклонение пред Сталин, с идеите му. В центъра на всички светогледни принципи, както по всичко личи, бе поставен класовият подход в неговото извратено тълкуване. Очевидно марксистите сталинисти винаги са го абсолютизирали, нагаждайки всички социални явления към схема, чиято основа е постулатът: класовата борба е главната движеща сила на развитието. Идеите на хуманизма, на общочовешките ценности и на нравствеността се обявяват за еретични, буржоазни, все едно че хуманизмът и марксизмът са антиподи. За някаква хуманна същност на марксизма не може и дума да става. За партиеца класовото съзнание означава непоклатима непримиримост към всичко чуждо, към всичко, което е в разрез с убежденията му. Абсолютизирането на класовия подход и законът от диалектиката за борба на противоположностите оправдават суровото отношение, насилието, нетърпимостта. Класовият подход издига на пръв план борбата, а компромисът, съвместното съществуване, споразумението и сътрудничеството стават нещо второстепенно. Във външнополитическите отношения това води до конфронтация, а вътре в страната оправдава насилието и терора. Абсолютизирането на реално съществуващите противоречия между класите кристализира в универсалната доктрина за политическа и идеологическа война.

Партийният орден, а Сталин често го нарича „армия“, се превръща постепенно в разгърнат, универсален апарат на властта. Партията, която остави Сталин, беше загубила в значителна степен ленинските си черти. Послушното автоматично единодушие, единогласност и единомислие превръщат членовете на революционната някога ленинска партия в сива маса от изпълнители. Печатът на Сталиновото „творчество“ проличава тук също така отчетливо, както и в другите области. Във връзка с това не може да не признаем, че не само Сталин и обкръжението му, но и партията носи отговорност за сталинизма.

Най-сетне Сталиновото „наследство“ би изглеждало непълно, ако при анализиране на отраженията на сталинизма не вземем предвид ролята и мястото, които диктаторът отрежда на наказателните органи. В резултат от неговата селекция ги оглавява каста от инквизитори, на които безрезервно е вярвал. Ежов, Берия, Круглов, Абакумов, Кобулов, Серов, Деканозов, Меркулов, Цанава и другите жреци на Сталиновата държавна сигурност се разпореждаха с живота на всеки гражданин на страната, независимо дали е никому неизвестен отруден човек или е известен деец. Ето пример:

Един от зловещата шайка на Бериевото обкръжение — Серов — в доноса си до Сталин и Берия (вече след войната) пише: „Аз вече докладвах за необективното отношение на члена на военния съвет към групата окупационни войски в Германия генерал-лейтенант Телегин към работниците от НКВД. Телегин е започнал да търси различни «факти» против отделни представители на НКВД и да ги поднася на др. Жуков в изопачен вид. Например съобщил е за изпращането на 51 ешелона с трофеи на адрес на НКВД… Разполагаме с десетки факти, които говорят, че генерал Телегин се опитва да компрометира работниците от НКВД. Стигнах до извода, че генерал Телегин изпитва голяма злоба към НКВД…“^[5] Сталин, естествено, възлага на НКВД „да разучи хубавичко положението“. Не е било трудно да се предвиди изходът. Скоро Телегин е отзован в Москва и пратен на курс за усъвършенстване на политическия състав, докато в „органите“ подготвят „делото“ и го докладват на Сталин. С негово одобрение Константин Фьодорович Телегин, преминал цялата война на най-трудните, често пъти решаващи участъци, е арестуван за „вражеска дейност“. Присъдата на военната колегия гласи: „За антисъветска пропаганда на основание на Закона от 07.08.32 и на член 58–12 от Наказателния кодекс на РСФСР се осъжда на лишаване от свобода в ИТЛ (изправително-трудов лагер) за срок от 25 години с конфискация на цялото му имущество…“ Само смъртта на Сталин отваря пред Телегин вратите на лагера. Най-малкото търкане, „поглеждане накриво“, незначително незачитане към представителите на наказателните органи се квалифицира като тежко престъпление.

Всеки взима от историята онова, което отговаря на светогледа му. Изучавайки Великата френска революция, Ленин вижда в колосалното сътресение централната идея — народовластието. Несъвършенството и противоречивостта му. Но е видял в народовластието една непреходна историческа надежда. Обръщайки се към Френската революция, Троцки е поразен от неумолимостта на обратното движение, от възможността за безжалостно ликвидиране пламъка на народната свобода. За него думата „термидор“ става символ за реставриране на старото, на контрареволюцията, на предателството, измама спрямо всички най-хубави надежди на революционерите. Не е случайно, че употребява думата „термидор“ обикновено в съседство с думата „Сталин“. А „вождът на народите“ обръща внимание най-вече на опасността, която по негово мнение е погубила Френската революция. Тази опасност е била конкретна и се заключавала в появата на „народни врагове“. Този печален за съветската история термин е дошъл в нашата трагична действителност от XVIII век. За Сталин „народни врагове“ са всички, които пряко или непряко макар и потенциално са можели да се превърнат в заплаха за единовластието. Всичките си мисли той насочва към укрепване на това единовластие, представяйки го, естествено, за „укрепване на социализма“. Но за да се постигне това, нужна е голяма наказателна машина. И той лично я създава, насочва и контролира.

Над народа, държавата и партията се разпростира страшната мрежа на наказателните органи. Абсолютизирането на насилието намира израз у Сталин в създаване на огромна система за надзор над всеки гражданин на страната, който става напълно беззащитен пред опасността от произвол. Извращавайки, довеждайки до абсурд идеята за класовата борба, „вождът“ я превръща в инструмент за постигане на „върховната истина“. По своята същност цялото Сталиново „наследство“, независимо дали засяга държавната, обществената или идеологическата сфера, е свързано с възможността и необходимостта от насилие. През целия си живот Сталин защищава институциите, създадени с негово участие, поддържа и насажда най-фанатизирани възгледи, означаващи вяра в инерцията на социалното движение, без то да бъде стимулирано по революционен път.

Но „вождът“ явно е надценил стабилността на създаденото от него общество. Буквално броени часове след смъртта му неговите наследници започват да нарушават заветите му. През март 1953 г. настъпва десетилетието на съветския реформизъм, засегнало буквално всички области на живота. Но все пак значението му не бива да се надценява. Особено онези негови аспекти, които са свързани с наистина историческия XX конгрес на партията. Характерна черта на всички реформи през този период е тяхната незавършеност, половинчатост, недоизясненост. Но най-главното е направено: сложен е край на терора, господствал почти четвърт век. Свободата получава шанс да се реализира. Но всичко това ще стане, след като Сталиновото „наследство“ започне да се руши.

Днес гледаме на Сталин и сталинизма все още някак си от висотите на птичия полет на историята. Мисля, че след десетилетия тези мрачни страници от летописа на съветския народ с увеличаване на дистанцията от време ще ги виждаме в много по-голяма дълбочина, по-многостранно и по-вярно. Днес миналото е твърде близко и ни държи в обятията си. Но нека още веднъж да подчертая: още отсега е ясно, че Сталин е само върхът на айсберга. Като описвам върха, аз не претендирам, че хвърлям светлина върху целия айсберг.

Ще изкажа още една, почти еретична мисъл. Сигурно прекалено еретична. В началото на века, както читателят помни, руският писател Мережковски написва вдигналия шум памфлет-пророчество „Задаващият се Простак“. Тогава този памфлет е приет като своеобразен антиреволюционен манифест (пък и сега, мисля, надали ще са много онези, които ще погледнат другояче на това произведение). Ще ви запозная с централната, може би, идея. Мережковски, ненадарен с талант, но склонен към мистика, пророчески пише: „Не бойте се от никакви съблазни, от никакви изкушения, от каквато и да е свобода — не само външна, обществена, но и вътрешна, лична, защото без втората е невъзможна и първата. От едно се страхувайте — от робството и от най-лошото от всички робства — еснафщината и от най-лошата от всички еснафщини — простащината, защото възцарилият се роб не е нищо повече от простак, а възцарилият се простак не е нищо по-малко от сатана, но не вече старият фантастичен, сатана, а нов реален сатана, реално страшен, по-страшен, отколкото го изографисват — задаващият се «княз на този свят», «Задаващият се Простак».“^[6]

Критиците веднага изтълкували, че под роби трябва да се разбира пролетариатът, но на мене ми се струва, че са сбъркали. Както личи от памфлета, Мережковски говори за „духовно робство“, а в такова робство, по думите му, могат да се намират самодръжците, „китайската стена на таблицата за ранговете“, „мъртвият позитивизъм на православния формализъм“ и „черната сотня“^[7]. За Мережковски робството и простащината са по същината си синоними на антисвободата. Може писателят да не се е и опитвал да надниква толкова далече зад хоризонта на битието, надявайки се наивно да спаси Русия само с помощта на „религиозната общественост“ и възраждането на интелигенцията, но волно или неволно е изразил една твърде дълбока мисъл: потъпкването на свободата винаги създава опасност от идването на „княза на този свят, Задаващия се Простак“. С целия си живот, с деянията си, със стремежите си Сталин доказа, че Простакът от антисвободата може да бъде кръвожаден, чудовищно страшен. Рецептите на Мережковски, който се страхува от идването на Простака, са доста наивни, но не и без рационален смисъл: той вярва в особената роля на човешкия интелект. Днес ние знаем, че Простакът от насилието, бюрокрацията и догматизма може да не бъде допуснат, ако срещу него се опълчат в тесен съюз демокрацията, законът и културата.

Тези мои размисли може и да са доста абстрактни, умозрителни. Но говоря за това, защото колкото по-малко е уважението към демокрацията, закона и културата, винаги толкова по-отчетливо се очертава призракът на Простака от антисвободата. Тази истина е била в сила и за началото на XX век, а мисля, че ще бъде в сила и през XXI век. Може би и самият Мережковски е нямал представа колко дълготрайна е идеята му. Може би аз я чета днес по-другояче, отколкото са я чели тогава, в зората на века, в отблясъците на кървавите класови сражения. Но да оставим настрана Мережковски. Има общочовешки истини, които не противоречат на традиционния марксизъм, на истините, основаващи се на хуманизма, на вярата във всесилието на човешкия разум и в неукротимото влечение на човека към социална и морална справедливост. „Наследството“ на Сталин не се вписва ни най-малко в тези рамки.

„Задаващият се Простак“ се проявява най-зловещо в диктаторство, изключващо свободата. А наглед всичко започва с дреболия: концентриране на властта в ръцете на много тясна група от лица, която в края на краищата я предава на един човек. Още Плеханов вижда тази страшна опасност. Наскоро след революцията той пише по повод прекомерното съсредоточаване на властта: „Централният комитет «разгонва» всички недоволни от него елементи, навсякъде слага свои креатури и след като натъпка с тези креатури всички комитети, си осигурява сега без труд напълно покорно мнозинство на конгреса… Тогава у нас действително няма да има в партията нито мнозинство, нито малцинство, защото ще бъде осъществен идеалът на персийския шах.“ По-нататък Плеханов, като споменава баснята на Крилов за жабите, които си търсели цар, продължава: „Ако нашата партия би се наистина сдобила с такава организация, то много скоро няма да остане в редовете й място нито за умни хора, нито за калените борци: ще останат в нея само жабите… и Централният щърк, който безнаказано ще гълта тези жаби една след друга.“^[8] Днес ние вече знаем, че „Централният щърк“, който гълташе хора вместо жаби, е виждал смисъла на своето съществуване и дейност не в укрепване и развитие на народовластието, а в циментиране на цезаризма. А Сталин, дори когато усеща, че старостта и болестите скоро ще го прекършат, още веднъж проверява дали новият Централен комитет е благонадежден. В изказването си на последния пленум на ЦК изведнъж заговорва за старостта си и за необходимостта да бъде освободен от задълженията на секретар на Централния комитет. Той предварително знае с какво ще завърши целият този спектакъл. Разбира се, новият състав на ЦК не може и да помисли такова нещо. Да бъде освободен Сталин — та това е цяло кощунство! Дори ако се предположи невъзможното: Сталин да напусне поста секретар, но да остане председател на Министерския съвет. Мисля, че от висотата на този пост той скоро би устроил кървава баня за тези, които са се съгласили с напускането. Но това хипотетично предположение, изказано от мене, е съвсем нереално. Сталин е знаел това по-добре от другите и все пак няколко месеца преди да умре решава още веднъж да провери верността на обкръжението и на новия Централен комитет. По негово мнение новите членове на Централния комитет са преминали успешно през тази сталинска проверка.

Ще повторя още веднъж: Сталин никога не се е интересувал от човека като човек, като социален феномен, „мярка на всички неща“, като цел на социалистическото развитие. За него човекът е интересен (а без това не може да се разбере същността на Сталиновото „наследство“) само като съюзник, враг, изпълнител, „винтче“. Все пак в края на живота му са го заинтересували и „високопоставени особи“, забележителни личности, хора със „синя кръв“ или от известни фамилии. В този случай към тях проявява непринуден интерес, дава съответните разпореждания или просто се наслаждава на възможността да се разпорежда със съдбата им. Ето два-три примера:

Фелдмаршал Паулус, държан в „специален обект“ край Москва, е сътрудничил на съветските власти в предаване и обобщаване на военен опит. Той няколко пъти се е обръщал към Сталин с молба да му разреши да се върне в родината си, особено като се има предвид, че отношението му към Съветския съюз се е изменило коренно в положителна посока. Но годините си минават, а Сталин не освобождава пленника. Накрая една заран Сталин намира на бюрото си донесение на министъра на вътрешните работи:

„До другаря Сталин Й. В.

Докладвам, че през нощта срещу 26 февруари 1952 г. бившият фелдмаршал от германската армия Фридрих Паулус е получил припадък с временно загубване на съзнанието. Заедно с Паулус живеят и го обслужват личният му ординарец войникът военнопленник Шулте, както и личният му готвач военнопленникът Жорж. Поради дългото му пребиваване в плен и неизвестността около въпроса за репатрирането му фелдмаршалът е започнал да проявява нервно безпокойство. От своя страна смятам за целесъобразно да се разгледа въпросът за възможността Паулус да бъде репатриран в ГДР.

29 февруари 1952 г.

С. Круглов“^[9]

Най-сетне Сталин дава съгласието си да бъде определен редът за репатрирането на Паулус. Десет години в ръцете му е бил човекът, символизираш, една от най-бляскавите „негови“ военни победи. Мъчно му е било да се раздели с този „символ“.

Когато Сталин научава, че в Саксония, в едно село близко до замъка Росел, е открита вдовицата на Вилхелм II — Хермина фон Прайзен, поразмисля малко и промърморва: „Създайте й нормални условия за живот.“

Малко по-рано долагат на Сталин, че в концентрационния лагер в Ораниенбург е открит бившият премиер-министър на Испанската република Франциско Ларго Кабалеро в състояние на крайно изтощение. Сталин се ограничава със следното разпореждане: „Съобщете на семейството му в Испания, че е жив.“ Така или иначе, премиер-министрите, монарсите, пълководците — това са все хора от „неговия кръг“. Тук той си позволява да прояви дори благосклонност.

Сталин взема отношение и към съдбата на императора на Манджурия Пу И. След разгрома на Квантунската армия императорът със семейството и прислугата му е изпратен в Чита, а по-късно в Хабаровск. Бил е активно „обработван“, за което свидетелства писмото на бившия манджурски монарх до Сталин в средата на 1949 г. Ето откъси от това писмо, доставило по всяка вероятност удоволствие на славолюбивия „вожд“, ако, разбира се, не е доловил признаци, че „органите“ пак са се „престарали“…

„До генералисимус Сталин

За мене е голяма чест да Ви напиша това писмо. Аз винаги съм изпитвал към Вас чувства на дълбока обич и възхищение, поради което искам да Ви съобщя за надеждите си да бъда оставен на местожителство в Съветския съюз. В миналото японската военщина ограничаваше личния ми живот. Аз нямах възможност да науча за истинското положение в СССР… За пръв път след 40 години прочетох Вашата книга «Въпроси на ленинизма» и «История на ВКП(б). Кратък курс». Сега научих, че СССР действително е най-демократичната и най-прогресивната страна в света, пътеводна звезда за малките и угнетени народи… Правителството на СССР е отменило смъртното наказание. Това е нова ера за СССР в опазването на хуманността…

Айсин Джоро Пу И“^[10]

Сталин прочита превода, разглежда дълго и с любопитство цялата шарения от йероглифи и подхвърля на Берия: „Сигурно ще трябва да го предадем на китайците?“ Колко му е? Само да рече и готово — съдбата на императора е решена! Но по-добре е изобщо съдбите на хората да се решават със списъци. С дълги списъци. С безкрайно дълги списъци…

Унищожавайки в обществото каквито и да било алтернативи, Сталин превръща „наследството“ си в негативно и еднопосочно. Едва ли му е минавало през ума, че началото на историческото му поражение е съвсем близко. Поставяйки в последните месеци своите лаконични резолюции в горния ъгъл на документите, които сега значително по-рядко преглежда, той вдига дланта на лявата си ръка към лицето си, сякаш да се предпази от слънчевите лъчи. Навик! На една от ранните фотографии Сталин седи в същата поза до крайчеца на масата небръснат, с износени ботуши, омазнено старо палто и невчесани коси. А с ръка крие очите си от светлината… Сега той е генералисимус и, както изглежда, най-могъщият диктатор на земята. Но този жест? Не от слънцето спасява той „вожда“. Без да знае това, Сталин иска да се спаси от задаващото се историческо поражение.