Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (45)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Арсеналът на отбраната

В средата на ноември 1940 г. „Известия“ обнародва комюнике за посещението на председателя на Съвета на народните комисари и народен комисар на външните работи Молотов в Берлин и за преговорите му с германските ръководители. Съобщава се, че „в рамките на приятелските отношения, съществуващи между двете страни, в атмосфера на взаимно доверие“ се е състояла размяна на мнения между В. М. Молотов и райхсканцлера А. Хитлер с участието на министъра на външните работи Йоахим Рибентроп, на райхсмаршала Херман Гьоринг и заместника на Хитлер в Германската националсоциалистическа работническа партия Рудолф Хес. Но в действителност не е имало никакво „взаимно доверие“. Пристигналият на 12 ноември на берлинската гара „Анхалт“ Молотов се държи твърде сдържано. С всеки час сдържаността и недоверието към „приятелите“ расте. Когато го въвеждат в кабинета на Хитлер, той остава поразен от големината му — огромно сумрачно помещение, приличащо повече на банкетна зала. Фюрерът с неговата вечна сиво-зеленикава отворена куртка едва се забелязва в дъното на кабинета. Протягайки меката си потна длан, той оглежда внимателно, с немигащи очи съветския народен комисар.

Без никакви заобикалки Хитлер пристъпва към любимата си тема: страните от „оста“ са в навечерието на своя триумф. Британската империя скоро ще бъде разпродадена на търг. Нужно е да се реши какъв трябва да бъде светът след възтържествуването на „новия ред“. От това са заинтересувани Германия и както той, фюрерът, се надява, Русия. С подчертан цинизъм, размахвайки ръка с превързана над лакътя червена лента със свастика в средата, нацисткият диктатор говори за разделянето на сферите на влияние в света. Молотов го слуша с невъзмутимо, каменно лице, без да го прекъсва. Но когато Хитлер свършва тирадата си и се обръща към високопоставения съветски представител, надявайки се да чуе мнението му относно германските проекти за бъдещия свят, Молотов студено отбелязва, че според него няма смисъл да се обсъждат подобни комбинации. Хитлер вирва още по-нагоре острия си нос. А Молотов, без да се съобразява с разочарованието на фашисткия лидер, започва с тих глас да задава неприятни въпроси: какво прави немската военна мисия в Румъния, защо се изпращат германски войски във Финландия…

Хитлер някак изведнъж загубва интерес към преговорите и предлага те да продължат на другия ден. Става ясно, че партньорите говорят на различен език. Дух на спотаено недоверие витае в кабинетите на Хитлер и Рибентроп по време на срещите им с Молотов. Страните разбират, че сключените преди една година споразумения са мъртвородени, но са били нужни на всяка от тях. На Германия — да заблуди СССР и по този начин да си развърже ръцете. На Съветския съюз — да спечели време. Голяма игра се разиграва. Всяка от страните смята, че тя ще спечели. Върнал се късно вечерта в берлинския хотел „Белвю“, Молотов усеща, че Хитлеровите бонзове[1] не са много уверени в думите си. Опитва се все пак да се успокои със стария довод, че германците не биха си позволили грешката от Първата световна война — да водят война на два фронта.

И както по всичко личи, успокоил се е. Защото и след посещението си в Берлин продължава да смята, че немската страна ще спазва засега подписаните през 1939 г. съветско-германски споразумения. У Сталин обаче интуитивно започва да расте недоверието му към германската политика. Той още не знае, че почти по същото време, когато Молотов води преговори в имперската канцелария, генерал-полковник Ф. Халдер докладва на главнокомандващия сухопътните войски на вермахта генерал-фелдмаршал В. Браухич последния вариант на Директива №21 (план „Барбароса“) за нападение над Съветския съюз. На преговорите вероломните управници на райха обсипват госта с щедри усмивки, а същевременно форсират военните приготовления, които са навлезли вече в решителната си фаза. Изслушвайки доклада на Браухич и Халдер за завършване на подготовката на плана, който ще подпише през декември, Хитлер заявява: „Аз няма да повторя грешката на Наполеон. Когато тръгна към Москва, ще настъпя достатъчно рано, за да вляза в нея преди зимата.“[2] Хитлер одобрява времето за започване на източната кампания — 15 май 1941 г. Продължителността й, както ориентировъчно посочват неговите „плановици“, щяла да бъде осем седмици, тоест по-малко от два месеца. Така са се развивали събитията в Берлин.

А в западните столици гадаят как ли ще се развиват съветско-германските отношения по-нататък? Берия докладва на Сталин агентурни сведения от Париж, където предполагали, че не е изключено подписването на „германско-съветски военен договор“[3]. Сталин спира да чете по-нататък и продължава да следи съдържанието на един разговор на френския посланик Наджиар, записан от службата на Берия. Още повече защото посланикът говори за него, за Сталин. За „вожда“ това винаги е било особено интересно. Наджиар казва: „Сталин е богът на руснаците. Те унищожиха иконите си, за да ги заменят с лика на Сталин. Христос е бил изобразяван по-рано със сияние около главата, но погледнете — сега Сталин също го изобразяват в светлина… Руснаците свалиха царя, за да се върнат към още по-лош цар. Те винаги копнеят за нещо свръхестествено, свръхчовешко. В Англия например промишлеността достигна голям разцвет, но всичко това се е натрупвало постепенно, нормално. А тук съобщават, че някой си работник работи на 20 стана, друг бил преизпълнил нормата си с 300%. Но това, че всеки ден се пуска негодна за нищо продукция, че във всичко се усеща недоимък, те не забелязват… Общо взето, положението на руснаците не е особено розово не само поради войната с Финландия, а поради системата им… Русите постъпиха непочтено с нас. Сталин можеше да ни каже на преговорите: искате от нас неща, които практически не могат да станат. Можеше дори да сключи договор с Германия, договор за ненападение, но те самите трябваше да останат неутрални, не съм ли прав?“[4]

Сталин отмества книжата и дълго гледа в една точка, прехвърляйки в паметта си събитията от края на лятото и есента на 1939 г. С това, че за него на Запад говорят и пишат като за безмилостен диктатор, той вече е свикнал. Че как иначе да говорят за Сталин, за този твърд ръководител, враговете на Съветския съюз?

Макар че продължава да вярва в създадения от него заедно с Молотов мит, че „немците засега ще се придържат към пакта“, че „няма да се решат да водят война на два фронта“, Сталин се стреми да форсира отбранителните приготовления, които, както личи от много документи (планове за създаване на нови укрепени райони, за техническо превъоръжаване на войските, за създаване на допълнителни стратегически запаси и др.), щели да завършат най-малко след 2–3 години. Въпреки че е трябвало веднага да проумее, че след падането на Франция Хитлер фактически приключва с единия фронт. Разбира се, ако историята (а по-точно Хитлер) беше предоставила на страната тези 2–3 години за осъществяване на замисленото, сигурно нещата щяха да се развият другояче. Но недооценките от политически и стратегически характер, допуснати от Сталин, за които тепърва ще стане дума, поставят страната в изключително сложно положение. С усилията на партията, съветските органи и народните комисариати е направено доста нещо. Потенциални възможности е имало. След 30-те години индустриалната база на страната става една от най-мощните в света, макар да понакуцва в качествено отношение. Начело на народните комисариати, имащи първостепенно значение за отбраната, са организатори със силна воля: И. Ф. Тевосян, В. А. Малишев, А. И. Шахурин, М. А. Лихачов, Д. Ф. Устинов, Б. Л. Ванников и други.

В навечерието на войната, принуден да се занимава съвсем отблизо с въпросите на отбраната, Сталин успява да превърне обикновените ръководители на производството в сърцати командири на промишлеността, които в критичните месеци на войната успяват заедно с партийните организации да направят, би рекъл човек, невъзможното в организиране на производството на бойна техника и оръжие за фантастично кратки срокове. Той познава лично всички народни комисари и мнозина от директорите на заводи и ги вика често на доклад заедно с ръководните конструктори. Както твърдят например Ванников и Устинов, Сталин доста бързо вниквал в основната същност на производствените процеси, на тенденциите, на технологичните особености и трудностите. Но винаги е на мнение, че преодоляването на трудностите е възможно, само ако се мобилизират и доведат до крайно напрежение всички човешки ресурси. В предвоенните години, спомня си Ванников, с отбранителната промишленост се занимаваше до голяма степен самият Сталин, макар че според разпределянето на задълженията между ръководителите на партията и правителството неин „шеф“ беше Н. А. Вознесенски, чиято роля във войната, за съжаление, все още не е описана достатъчно. А тя е значителна. Тъй като не е специалист, в работата си с конструкторите и производствениците Сталин обикновено се е ръководел не от реалните научно-технически възможности, а е разчитал повече на методите на „натиск“, „пришпорване“ и дори заплахи. Както пише Ванников, на едно заседание Сталин казал: „Конструкторите винаги си оставят резерв, скриват част от наличните възможности; трябва повече да се изстисква от тях.“

И той „изстисква“. В мемоарите си Устинов споменава поразителния факт за създаването на една от артилерийските системи в невиждано кратък срок — осемнайсет дни. „Ако съществуваше регистриране на рекорди за скоростно проектиране, създаването на 152-мм гаубица Д-1 без съмнение би заело най-видното място между тях. 76-мм оръдие, прието на въоръжение през 1939 г., се е създавало в продължение на осемнайсет месеца и по тогавашните представи това се е смятало за много кратък срок. Сравнете: осемнайсет месеца — и осемнайсет дни!“[5] Така се е работело през войната. Но и преди войната, разговаряйки със създателите на новите образци въоръжение, Сталин винаги е поставял пределно кратки, бих казал, нереални срокове.

При решаването на въпросите на отбраната единовластието често оказва отрицателно влияние. Например в навечерието на войната маршал Кулик, по онова време началник на Главното артилерийско управление, предлага да бъде увеличен калибърът на танковите оръдия. Кулик и Жданов настояват да се извадят от въоръжение 45- и 75-милиметровите оръдия и да се заменят със 107-милиметрови. Сталин веднага се съгласява, спомняйки си, че в гражданската война е имало такова оръдие. Но не взима предвид, че е било полско оръдие, а сега е нужна друга, с голяма бронебойност система. Опитват се да му възразят плахо истинските специалисти — народният комисар на въоръжението Ванников и директорите на заводи Елян и Фрадкин. Нищо не излиза. Основаните на научни и инженерни пресмятания доводи и аргументи не убеждават Сталин. След това отново се събират и се опитват да го убедят. Както си спомня Ванников, разговорът взима вече друг, зловещ характер. Обръщайки се към присъстващите, Сталин подхвърля с остър глас: „Ванников не ще да прави 107-милиметрови оръдия за танковете…“

Жданов веднага налива масло в огъня: „Ванников винаги за всичко се опъва, такъв му е стилът на работа…“

Да се продължава по-нататък „спорът“ е безполезно, а и опасно.

След тоя разговор Сталин подписва подготвеното от Жданов постановление. В резултат буквално преди прага на войната е спряно производството на танкови оръдия с по-малък калибър. А това е груба грешка. Войната скоро предизвиква отменяне на некомпетентното решение на Сталин и връщане към изработката на старите оръдия. Но колко време е отишло на вятъра! Колко сили и средства са отишли за възстановяване на ликвидираното производство! Един месец след започването на войната Сталин се сеща за виновниците — Кулик и Жданов — ругае, възмущава се… Но в своята дълга тирада пред Политбюро дори не си спомня, че фаталната грешка е допусната непосредствено по негова вина. Той не умее и не обича да си признава грешките. Нещо повече, не иска да прощава на другите дори ония грешки, които сам е допуснал.

Въпросите на отбраната се обсъждат на XVIII партийна конференция, състояла се през февруари 1941 г. В доклада на бързо издигащия се секретар на ЦК на ВКП (б) Г. М. Маленков „Относно задачите на партийните организации в областта на промишлеността и транспорта“ се разглеждат въпроси за възможното преминаване на промишлеността на военни, релси. Предвижда се по предложение на Сталин през 1941 г. прирастът на промишлената продукция да нарасне със 17–18 процента. А това тогава не е изглеждало нереално. Например през 1940 г. в сравнение с 1939 г. отбранителната промишленост е увеличила продукцията си с 27%. Днес ние спокойно се отнасяме към тези прояви на героизъм от страна на съветските хора. Често пъти мисълта ни, хлъзгайки се по навик в улея на критичното ни осъдително отношение спрямо култа към личността, пренебрегва някак си факта, че освен отрицателното, потискащото, неподлежащото на прошка е съществувал и такъв поразителен социален феномен като трудовата активност и самопожертвователността на съветския човек. Наистина, често и страхът е подтиквал хората. Много пъти, задоволявайки се с крайно елементарен минимум жизнено необходими блага, милионите трудещи се са превръщали в жива плът планове, които сега ни се струват фантастични! Народът е бил готов да жертва всичко само и само да осигури спокойното бъдеще на отечеството. И това не са голи думи. Докато финансирането на отбраната в годините на първата петилетка е възлизало едва на 5,4% от всички бюджетни разходи, през 1941 г. то достига 43,4%.[6] Страната е затегнала колана до последната дупка.

Всяка седмица докладват на Сталин за състоянието и хода на техническото превъоръжаване на армията и флота. На 1 юни 1940 г. той няколко пъти подчертава с червен молив броя на танковете в справката: КВ — 625, Т-34 — 1225… Самолетите от по-нова конструкция са само около 20 %. Не по-добри са нещата и с другите видове въоръжение.[7]

След всеки такъв анализ Сталин с още по-голяма непреклонност диктува волята си на народните комисари, конструкторите и директорите на заводи. Той бърза и повелява: „Това да стане на всяка цена!“ Неизпълнението на указанията му можело да доведе до най-лошото. На всички им било ясно какво ще ги чака. Но не само страхът ги подтиква. Всички са съзнавали, че страната трябва да издържи в наближаващата война, а за да стане това, трябва да се направи невъзможното. И те го правят… До началото на Хитлеровото нахлуване промишлеността е произвела 2700 самолета от новите типове, 4300 танка, около половината от тях — нови образци.[8]

Заедно с извънредните мерки за увеличаване на военното производство навсякъде се налага желязна дисциплина. Рязко се повишава взискателността спрямо нарушителите на трудовата дисциплина, прилагат се строги административни и наказателни мерки. В годините 1940 и 1941 няколко пъти докладват на Сталин как се изпълнява указът на Президиума на Върховния съвет на СССР от 26 юни 1940 г. (за преминаване към осемчасов работен ден, въвеждане на забрана за работниците и служителите да напускат своеволно предприятията и др.). Самоотлъчките рязко намаляват, заздравява се дисциплината по работните места. Но всеки път Сталин нарежда на Поскрьобишев: „Да се засилят и да продължат мерките! Предайте в народните комисариати: постигнатото в борбата за дисциплина да се смята само като начало.“

Същевременно с помощта на Мехлис (сега вече народен комисар на Държавния контрол на СССР) и партийните органи Сталин рязко повишава взискателността си към ръководните работници и ги държи под постоянен контрол за изпълняване на задълженията им. Например на XVIII партийна конференция по негово настояване се вземат необикновени мерки. Шестима членове на Централния комитет, между които М. М. Литвинов и Е. А. Шчаденко, са понижени от членове в кандидат-членове на ЦК, понеже „не осигуриха изпълнението на задълженията си като членове на ЦК на ВК на ВКП(б)“. Освен това от състава на кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б) се изключват петнайсет души (между тях и П. С. Жемчужина — жената на В. М. Молотов); от състава на Централната ревизионна комисия — девет души, пак „като неосигурили изпълнението на задълженията си“. Народните комисари М. М. Каганович, М. Ф. Денисов, И. П. Сергеев, З. А. Шашков, А. А. Ишков и В. В. Богатирьов в специалното постановление на партийната конференция са предупредени, че „ако не се поправят, ако не изпълняват поръченията на партията и правителството, ще бъдат извадени от ръководните органи на партията и отстранени от работа“. За някои тези предупреждения се оказват съдбоносни.

По предложение на Сталин „освободените“ места в Централния комитет заемат главно военни, между които Г. К. Жуков, А. И. Запорожец, И. В. Тюленев, М. П. Кирпонос, И. С. Юмашев, И. Р. Апанасенко и някои други. Сякаш чувствайки, че в подготовката за защита на страната наред с извършеното са допуснати много и големи грешки, Сталин бърза, трескаво бърза. В навечерието на войната работи по 16–17 часа на ден, жълтеникавите му зеници потъмняват от недоспиване и умора. Става още по-безмилостен и към себе си, и към околните, изисквайки всъщност от всички съзнателна пожертвователност.

Разбира, че от мобилизирането на всички ресурси на страната ще зависи способността й да издържи на очакващите я изпитания, макар и да не предполагал, да не искал да вярва, че те са толкова близки. „За да бъдат напълно координирани: действията на съветските и на партийните организации и да се осигури безусловно единство в тяхната ръководна работа“, Централният комитет на партията постановява през май 1941 г. Й. В. Сталин, секретар на ЦК на партията, да бъде назначен едновременно и за председател на Съвета на народните комисари на СССР. На плещите му лягат огромен товар и огромна отговорност. Жесток по природа, Сталин решава задачите по отбраната, като вдига „летвата“ на изискванията максимално високо, в повечето случаи на границата на човешките възможности. Занапред нощната работа ще стане за него неизменно правило. На такъв режим, както стана дума вече, ще преминат и народните комисариати, а и голям брой централни учреждения. Ритъмът и темпът на живот значително се променят. Пулсът на страната започва да бие силно и бързо.

Сталин отделя голямо внимание на най-добрите конструктори в отбранителните отрасли на промишлеността. Вече споменах, че повечето от тях е познавал лично и често се е срещал с тях в Кремъл при обсъждането на различни технически и организационни въпроси. Решенията му са неизменно твърди, дори безмилостни. Например, за да бъде ликвидирано изоставането в авиационната промишленост, по негово настояване през септември 1939 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) взима решение през 1940 и 1941 г. да бъдат построени девет нови авиационни завода и да бъдат реконструирани още толкова заводи. Авиационната промишленост започва да работи по силно напрегнат график. Нейният народен комисар докладва всекидневно в Централния комитет за броя на произведените самолети и двигатели. По няколко денонощия хората не излизат от цеховете, лабораториите и конструкторските бюра. В количествено отношение авиационната промишленост рязко отскача нагоре, но създаването на нови типове самолети започва едва през втората половина на 1940 г.

Напълно обяснимо е защо това „форсиране“ при създаването на авиационна (и друга) техника довежда и до сериозни загуби. Качеството на произвежданите самолети в много случаи е ниско. Това предизвиква увеличаване броя на катастрофите и авариите във военновъздушните сили. Всекидневните обобщени донесения за понесените от военната авиация загуби са обезсърчителни. Но в това явление Сталин вижда не толкова технически и технологични слабости в производството и експлоатацията или несъвършенства в самите летателни машини, колкото виновност на летателния състав, вредителство. В началото на април 1941 г., ядосан от поредното обобщено сведение за авариите и катастрофите, председателят на Съвета на народните комисари нарежда да се подготви проект за заповед на народния комисар на отбраната, който да му бъде докладван.

На 12 април Тимошенко и Жуков докладват на Сталин проекта на заповедта, в който се казва:

„Главният военен съвет на Червената армия, като разгледа въпроса за авариите и катастрофите в авиацията на Червената армия, установи, че авариите не само не намаляват, но все повече се увеличават поради разхайтеност на летателния и командния състав на авиацията, водеща до нарушения на елементарни правила в летателната служба. Поради разхайтеност всеки ден при аварии и катастрофи се губят 2–3 самолета, което за една година прави 600–900 самолета. Преди края на първото тримесечие на 1941 г. са станали 71 катастрофи и 156 аварии, при което са убити 141 души и са разрушени 138 самолета.“

По-надолу народният комисар заповядва да бъде снет от поста началникът на Главното управление на ВВС на Червената армия генерал-лейтенант от авиацията Ричагов, както и да бъдат предадени на съд редица командири на летателни части.

Проектът на заповедта, върху който има поправки на Жданов и Маленков, е резолиран от Сталин с добавка:

„До др. Тимошенко

Съгласен съм, обаче с уговорката в заповедта да бъде включен параграф за др. Проскуров и др. Проскуров да бъде предаден на съд заедно с др. Миронов[9]. Това ще бъде честно и справедливо.

Й. Сталин“[10]

Трудно е положението с производството на танкове, артилерия и боеприпаси. Конструкторите М. И. Кошин, А. А. Морозов и Н. А. Кучеренко за кратко време създават чудесния среден танк Т-34, всеобщо признат за най-добрата бойна машина през Втората световна война. Но от тези танкове, както и от танковете КВ (тежък танк) до началото на войната армията получава общо около две хиляди. В навечерието на войната съветските учени успяват да създадат принципно ново реактивно оръжие. Реактивното устройство БМ-13 („Катюша“) за 10 секунди изстрелва 16 снаряда, като осигурява висока ефективност на масирания огън. Но едва със започването на войната промишлеността успява да пристъпи към производството на реактивни снаряди, използването на които изиграва важна роля във Великата отечествена война.

Тези примери доказват не само огромните творчески възможности на научната и инженерната мисъл в нашата страна, но и способността на държавата да мобилизира милиони хора. Същевременно над всички тегнат скрити и явни заплахи за тежко наказание, ако, недай си боже, стане някой производствен неуспех.

По предложение на Сталин всеотдайният труд на създателите на нови оръжия е оценен високо от държавата. Така например през октомври 1940 г. най-изтъкнатите конструктори Ф. В. Токарьов (стрелково оръжие), Н. Н. Поликарпов (авиация), Б. Г. Шпитални (артилерийско въоръжение), А. С. Яковлев (авиация), А. А. Микулин (самолетни двигатели), В. Я. Климов (самолетни двигатели), И. И. Иванов (артилерийски системи) и М. Я. Крупчатников (артилерийски системи) са удостоени със званието „Герой на социалистическия труд“. Постиженията на конструкторската мисъл изпреварват технологичните и производствените възможности. Отразява се и некомпетентността на някои ръководители, като Г. И. Кулик например, който поради необоснованите си решения в навечерието на войната допуска сериозно изоставане в производството на противотанкови и зенитни средства.

Войната чука на вратата, а производството на най-новите образци оръжие и бойна техника едва-що прави първите си стъпки. В своята книга „Военната икономика на СССР в периода на Отечествената война“, издадена през 1948 г., Вознесенски отбелязва: „Войната завари съветската военна промишленост в процес на усвояване на нова техника, масово производство на съвременна военна техника още не беше организирано.“[11] В много от новосформираните съединения се чувства огромен глад за въоръжение. Това се отнася най-вече за танковите и моторизираните дивизии.

Сталин действа по обикнатите от него методи — заплахи, натиск, смяна на ръководители, взимане на специални решения, изпращане на комисии на самото място. В края на 1940 г. нарежда на Ворошилов да провери работата на танковите заводи. През януари 1941 г. маршалът на Съветския съюз изпраща на Сталин и Молотов докладна записка за резултатите от проверката на четири завода:

„Относно състоянието на танкостроенето

Производството на танкове КВ в Кировския завод е усвоено. Към 1. 1. 1941 г. заводът е произвел и предал за военно приемане 243 танка при годишен план 243 броя.

От Харковския завод към 1. 1. 1941 г. са предадени на Червената армия 115 броя танкове при годишен план 500 броя. Танк Т-40 (амфибия) е преминал всестранните войскови и полигонни изпитания. Резултатите от изпитанията показват, че танк Т-40 удовлетворява тактико-техническите изисквания на Червената армия. През декември 1940 г. в Ленинград са изработени два танка Т-50, които сега преминават изпитанията.“[12]

След като прочита доклада, Сталин дава крайно съкратени срокове на редица народни комисариати и заводи за производство на нови видове танкова броня, бронирани корпуси, куполи и двигатели. И смята, че работата е потръгнала.

Когато след XVIII партийна конференция му долагат, че за комплектуването на танковите части не достига голямо количество бойна техника, той отначало не вярва. Иска подробна справка. Но сметките на военните се оказват точни: към 1 март 1941 г. за пълното осигуряване на войските не достигат 12 500 средни и тежки танка, 43 000 влекача, около 300 000 автомобила. Това означавало, че новосформираните танкови и моторизирани съединения са били осигурени само 30%.[13] Дори при изключително високи темпове на производство бойната им техника би могла да бъде напълно комплектувана едва след 3–4 години. Не по-добро е положението и в авиационните съединения. Новите самолети, както и танковете, са твърде малко — не повече от 10-20%.

Не достигат не само авиационна и танкова техника. Един месец преди войната Тимошенко и Жуков съобщават на Сталин, Жданов и Вознесенски, че „по редица остро дефицитни за Червената армия въоръжения и бойна техника промишлеността изпълнява плана за доставка съвсем незадоволително“. А за първото тримесечие на 1941 г. са произведени боеприпаси в проценти спрямо плана: за 76-мм дивизионни оръдия — 62%, за 122-мм гаубици — 62%, за 122-мм оръдия — 74%, за 152-мм гаубици — 32%, мини за 82-мм минохвъргачки — 73%… Народният комисар на отбраната и началникът на Генералния щаб виждат главните причини за голямото изоставане в „недостатъци в ръководенето от страна на Народния комисариат за боеприпаси“[14].

Сталин, Политбюро и народните комисариати търсят изход. Намират го във взимането на извънредни мерки — насочване на всички налични материални ресурси за създаване на нови заводи, цехове и производства; пределно напрежение на трудещия се народ. Военните заводи преминават на военновременен режим. В резултат на трисменната работа нараства рязко броят на работниците, използва се максимално машинният парк, прилагат се строги мерки за дисциплината. Всяка вечер докладват на Сталин за изпълнението на графиците за въвеждане на едни или други обекти. Председателят на Съвета на народните комисари се съгласява с предложенията да се съкрати, дори временно да се прекрати производството на отделни видове оръжие, за да се постигне бърз напредък в по-важните направления. Например за сметка на временното съкращаване на производството на някои видове стрелково оръжие и полева артилерия рязко е увеличено производството на системи оръжия за авиацията и танковете. Наистина случваше ми се да се сблъсквам в документите и с други гледни точки, осъждащи такова решение на въпросите. Но мисля, че в дадения случай критиките надали са справедливи.

В последните години преди войната по предложение на Вознесенски, одобрено от Сталин, е увеличен обемът на капиталните вложения за обектите на отбранителната промишленост в източните райони на страната. Към юли 1941 г. общият обем на военната продукция, произвеждана оттатък Волга, достига 12%.[15]

Сталин се безпокои и за селското стопанство: в сравнение с промишлеността производителността на труда в аграрния сектор е твърде ниска. Той е лош икономист, но сигурно е виждал, че в резултат от форсирането на колективизацията, въвеждането и пълното налагане на командния стил в управлението на колхозите социалната енергия на селяните все повече угасва. Такива са последиците от пълното отчуждаване на производителя по отношение на крайния резултат от неговия труд. Създадена е много изопачена система, при която селянинът всъщност можел да се изхрани само благодарение на оставеното му за лично ползване съвсем скромно лично стопанство. Цялата реколта и продуктите от животновъдството, произведени в колхоза или совхоза, автоматично се изземват от държавата. Не се купуват, не се продават, а се предават. Думите „предаване на зърното“ стават официален израз, съдържащ основната функция на колхозите. Общо взето, обикновеният колхозник не участва поне малко от малко при решаването на най-съществените въпроси. Кой да стане председател на колхоза, кога и какво да се сее, какво да се строи, колко да се предаде, как да се осигури разширено възпроизводство — всичко се решава „горе“. В резултат хората губят интерес към работата, усилват се инертността и безразличието. Селячеството заприличва на робско съсловие от държавни ратаи. За да се осигури поне елементарен жизнен минимум (колхозът обикновено не може да направи това), колхозникът все повече се обръща към оставената за лично ползване земя, чиято продуктивност става значително по-висока, отколкото в общественото производство.

На изказваната от Сталин на заседанията на Политбюро и в личните му разговори с негови приближени загриженост за положението в селското стопанство все по-често му отговарят, че колхозниците се занимават повече с личното си стопанство, отколкото с общественото. Тогава Сталин възлага на Андреев да проучи въпроса и да го предложи за обсъждане на пленум на Централния комитет. Пленумът се провежда в края на май 1939 г. Докладът на Андреев е озаглавен „Относно мерките за опазване на обществените колхозни земи от разхищаване в полза на личното стопанство на колхозниците“. Основната теза: трябва да бъдат взети нови, още по-строги мерки за ограничаване на размерите на помощните стопанства на колхозниците и да се въведе необходимият минимум трудодни за всеки член на селския колектив. Тежестта отново пада не върху икономическите, а върху репресивните административни мерки.

Пленумът се ръководи от Молотов. Стенограма за него не е издадена. Но в архивите са запазени някои извадки, реплики и други материали, от които се вижда, че Сталин и обкръжението му продължават да се облягат само на директивите, на командно-административния стил на управление в селското стопанство. В доклада Андреев посочва например такъв факт: в Киевска област 5,8% от членовете на кооперативите не работят в колхозите, а 18% от колхозниците са изработили едва не повече от 50 трудодни.[16] Напрегнатата тишина в заслушалата се в доклада зала нарушава въпросът на Сталин.

Сталин: А кои са тия, дето не участват в колхоза, разкрито ли е?

Андреев: Не е разкрито, другарю Сталин, нямаше начин. Една част са гурбетчии, а останалите — използвачи, готованци в колхозите.

Сталин: Има ли такива без нито един трудоден?

Андреев: Има. Не са работили нито един ден в колхоза. Живеят изключително от личното си стопанство.

Сталин: Те трудоспособни ли са или инвалиди?

Андреев: Има гурбетчии, има и стари хора. Но те дезорганизират, разлагат честно работещите колхозници с поведението си…

Участниците в пленума обсъждат допълнителни мерки, които да повишат заинтересоваността на колхозниците от интензифицирането на труда им. Но предложенията не са насочени за превръщане на колхозниците в истински стопани на колективите, да се демократизира управлението, да се повиши материалната им заинтересованост, да се осъществяват идеите за Лениновия кооперативен план, а към „принуждаването“, „задължаването“, „ограничаването“ и „притискането“ на работния човек.

В изказванията на Пономаренко, Денисенко, Седин и други има предложения още повече да се намалят размерите на земята за лично ползване, да се определи твърд минимум на изработените трудодни. Курбатов от Башкирия смята за необходимо да бъдат изселени от личните им стопанства всички колхозници. Багиров от Баку предлага да бъдат обобществени овощните градини, във връзка с което Сталин подхвърля: „Трябва да се обмисли. Вие трябва да представите някакви практически планове.“ — „Да представя предложения ли?“ — „Да.“

Жданов оформя тутакси репликата на „вожда“ като точка от постановлението на Централния комитет:

„Възлага се на др. Багиров да представи в ЦК на ВКП(б) свои предложения по въпроса за фактическото обобществяване на овощните градини.“

В изказването на Шчербаков се споменава, че в Ногинския район на Московска област 32% от семействата не вземат участие в колхозното производство, тъй като възрастните работят в „Електростал“ и в промишлените предприятия. А децата и старите хора не работят в колхоза.

Берия: А трябва непременно да работят.

Сталин: Имат ли помощни стопанства?

Шчербаков: Имат.

Андреев: Трябва и върху тях да се разпростре натуралният данък.

Сталин, който никога не е разбирал какво е естеството на селското стопанство, нито какви са вътрешните му „пружини“, води нещата както винаги към нови силови, административни решения.

С общи „усилия“ се изработват новите мерки, още по-твърди, а по отношение на личното стопанство понякога направо абсурдни. Ето един пример. Жданов предлага на пленума:

„Има предложение да се приеме поправката на другаря Сталин в 6-а точка на постановлението: «Председателите на колхози, допускащи предоставянето на колхозници и на лица, които не са колхозници, индивидуално косене на тревата в горските площи, да бъдат изключвани от колхоза и давани под съд като нарушители на закона».“ Набедените аграрници нанасят тежък удар върху помощните стопанства. И тогава става нещо обикновено значителна част от тревните площи да остава неокосена, но на колхозника категорично се забранява да коси трева дори в овразите и залесените места. Уви, в партийното ръководство господства абсурдната представа, че колхозниците могат да бъдат заставени да се трудят активно в общественото производство само със забрани. А всичко това не може да бъде наречено другояче освен разрушаване на селскостопанското производство. По-точно — довършване на разрушаването, което е започнало още преди десет години. Абсурдни изглеждат опитите да се регламентира всичко, от игла до конец, в нашата огромна страна, където различията в националните, природните и климатичните условия са толкова големи.

Възразяващи почти няма. Само Кулаков (както обикновено, инициали в документите от онова време няма) не се въздържа и проявява съмнение относно една от точките в проекта за постановление:

„Принуден съм да направя ето каква забележка: тук на страница 3-а са посочени сроковете за предаване на житото от частниците. Красноярският край трябва да предаде през юли 15% от житото. Но ние започваме жътвата едва на 1 август. Откъде да вземем жито през юли? От какви запаси да предаваме?“

Накрая в резултат на обсъждането се ражда още един документ — регламентиращ, задължаващ, заплашващ… Дори Сталин, както свидетелстват извадките от стенограмата, проявява съмнение в целесъобразността на обнародването му:

„Ако това нещо (постановлението на пленума — б.а.) се публикува от името на ЦК и Съвета на народните комисари, няма ли да внесе някакво объркване в колхозните работи?“

„Не, обратното, ще се стегнат — чуват се неуверени гласове от залата. — Народът отдавна вече чака…“

Навикът да се одобрява всичко казано от „вожда“ се е превърнал вече в плът и кръв… Нещо повече, „народът отдавна чака“ как повече да бъдат „ограничени“ възможностите му… А тези възможности са стеснени до краен предел по бюрократичните пътища на единомислието и единовластието. И ако все пак при оная сложна ситуация в промишлеността строгото централизиране и извънредните мерки дават известни резултати, то в сферата на селското стопанство положението е значително по-лошо.

Пак ще повторя, в последните предвоенни месеци трудовият пулс на страната бие ускорено. Вестниците пишат много за разгорелия се пожар на войната, за въздушната битка над Англия, за временната „забрана на танците в Германия“, за превръщането на Полша в „генералгубернаторство“, за „новите постижения на народното стопанство на СССР“. Радиото и печатът разгласяват нашироко указанията на Сталин и нареждането му до Държавната планова комисия (Госплан) да изработи генерален стопански план на Съветския съюз за 15 години, за да бъде решена главната задача: „да бъдат изпреварени основните капиталистически страни в производството на глава от населението — на чугун, стомана, гориво, електроенергия, машини и други средства за производство и предмети за потребление“[17].

Социалистическото всекидневие сякаш иска да заглуши с грохота на новите строежи тътена на приближаващата война. „Правда“ съобщава за строителството на третото разширение на московското метро, за конгресите на комунистическата младеж в републиките, за социалистическото съревнование на металурзите. Под красноречивото заглавие „Фалшивият филм“ се сипе огън и жупел върху кинотворбата „Законът на живота“, създадена от режисьорите А. Столпер и Б. Иванов, оценявана като проповядване на „гнилата философия на безнравствеността“. Оповестяват се дълги списъци с имената на сталинските лауреати: Ж. Я. Котин, Г. С. Акселрод, С. И. Волфкович, Д. Д. Шостакович, А. М. Герасимов, С. М. Айзенщайн, Б. М. Йофан, И. С. Козловски… Публикуван е пространният доклад на Н. С. Хрушчов, изнесен на съвещанието на партийно-съветско-колхозния актив в Киев. Възхвалявайки Сталин, членът на Политбюро възкликва с патос: „Другари, нашите успехи са колосални… но една задача, която си бяхме поставили — да получим по 100 пуда зърно от хектар — не изпълнихме…“

Днес, когато човек чете тия пожълтели страници, носещи му вести от отдавна отишло си време, усеща изключителното напрежение на всекидневието, дори когато става дума за театър, за нови строежи или за „кампанията по изучаване на чужди езици“. Дори там, където името на „вожда“ не се споменава направо, и там се усеща безпощадната му воля. Без воля всяка власт е призрачна. А Сталин, ще повторя, обича властта повече от всичко на тоя свят. Но притежавайки „стоманена“ воля, „вождът“ смята, че властта му и нейното усъвършенстване са все още далече от идеала. Указанията му се изпълняват бързо и точно, но не винаги качествено. Виновен за това е, както мисли Сталин, апаратът — главният механизъм на властта му. В ония години бюрократичната система се изкачва още по-нагоре по стълбата на усъвършенстването си. Максимална централизация, господство на директивата, примат на дисциплината над инициативата, тържество на психиката на „винтчета“ — това са елементите, съответстващи напълно на Сталиновото разбиране за социалистическа „демокрация“.

Бележки

[1] Бонза (будистки жрец в Китай и Япония) — бел.ред.

[2] Жилин, П. А. О войне и военной истории, с.185.

[3] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1302, л.3.

[4] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.130, л. 53–56.

[5] Устинов, Д. Ф. Во имя победы. М., 1988, с.223.

[6] Некрич, А. М. 22 июня 1941 г. М., 1988, с.223.

[7] ЦАМО, ф.15а, оп.2154, д.4, к. 224–233.

[8] ЦГАОР, ф.8418, оп.25, д.199, я. 1–5, 45.

[9] Проскуров и Миронов са били отговорни ръководители в Главното управление на ВВС на РККА. — Б. а.

[10] ЦАМО, ф.8, оп.65, д.179, л.20-21.

[11] Вознесенский, Н. А. Военная экономика СССР в период Отечественной войни. М., 1948, с.78.

[12] ЦАМО, ф.2, оп.11569, д.300, л.17-24.

[13] Пак там, ф.15а, оп.2154, д.4, л.224-233.

[14] Пак там, ф.67, оп.12001, д.141, л.48-53.

[15] ЦАМО, ф.81, оп.12079, д.45, л.160-163.

[16] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.653.

[17] Правда, 22 февраля, 1941.