Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (49) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин се мъчи да вникне в смисъла на думите на Жуков, който продължава разтревожено и учудено да разклаща телефонната слушалка:

„Другарю Сталин, чувате ли ме? Разбрахте ли ме, другарю Сталин? Ало, другарю Сталин…“

Най-сетне човекът, върху чиито плещи се е стоварила такава фантастична тежест, отвръща с глух глас:

„Елате с Тимошенко в Кремъл. Кажете на Поскрьобишев да извика всички членове на Политбюро…“

Сталин затваря телефона и стои около минута до бюрото, а помътените му от сътресението очи зашарват по циферблата на старинния часовник в ъгъла на стаята — малката стрелка едва-що е изпълзяла оттатък чертичката с цифрата четири. Вчера със своята нерешителна Директива №1 Политбюро изпрати нещо като плах сигнал за тревога на военните съвети при Ленинградския военен окръг, Киевския особен военен окръг, Прибалтийския особен военен окръг, Западния особен военен окръг и Одеския военен окръг, при това наблягайки: „Задачата на нашите войски е да не се поддават на каквито и да са провокационни действия…“^[1] На закъснелия, едва „разчетен“ сигнал войските не са успели да реагират с активни действия. Сталин усеща подсъзнателно какво е станало: започва се нещо страшно, огромно и трагично за съдбините на страната и народа и, разбира се, за неговата съдба като човек номер едно в тази гигантска държава. Но дори и той, който добре знае какви колосални военни сили са се изправили на границата една срещу друга, няма представа колко катастрофално ще се окаже началото на войната. Макар да е запознат с многото технически, оперативни и организационни слабости на Червената армия, дори и в мислите си не може да допусне, че например Минск ще падне шест дни след започването на войната и танковите клинове на германците с гръм и трясък ще разпарят все по-новите безуспешно създавани шевове на отбраната… Закопчавайки автоматично копчетата на куртката с ниска яка, така добре позната на милионите хора в Съветския съюз от безбройните му снимки и портрети, Сталин не може да чуе далечната канонада на десетките хиляди германски оръдия, стоварващи точния си огън върху позициите на съветските войски, граничната охрана и дълговременните укрепления. В минутата, когато се качва в колата си, в Брест, Бобруйск, Вилнюс, Вентспилс, Гродно, Кобрин, Киев, Минск, Житомир, Слоним, Севастопол и десетки други градове избухват с трясък германски бомби и възвестяват идването на демона на войната. Съпроводена от двата автомобила на охраната, колата на Сталин лети към Кремъл по безлюдните московски улици, а в същото време хиляди германски танкове вече браздят с веригите си земната твърд на родината. Който е имал случай някога да види пожар в тайгата, знае колко напористо гони вятърът огнения вал по горските масиви… Нахълталият пожар се разлива като смъртоносна огнена лавина и поглъща хиляди градове и села, милиони човешки съдби.

Как можа Хитлер да се реши да води война на два фронта? Съвсем ли си е загубил ума? Сталин упорито не иска да разбере, че след като овладя Париж, Хитлер фактически ликвидира единия фронт и се надява сега руската, източната кампания да бъде също така светкавична. Мисълта на Сталин търси спасителен подслон: ами ако всичко е само една провокация от голям мащаб и военните просто са си глътнали езика от страх? Този Павлов още преди два или три дни изпрати телеграма (май че не беше първата) с молба да му се разреши „да заеме полските укрепления покрай държавната граница“^[2]. А той заповядва на Тимошенко да отговори на командващия Западния особен военен окръг с отказ, понеже придвижването на войските напред можеше да провокира немците, които, както изглежда, отдавна чакат подходящ предлог… Преди всичко останало най-напред трябва да се пита Берлин: може би това е само пробване на силите? Та нима хасанските събития доведоха до война с Япония?

Влизайки през специалния, определен само за него вход, Сталин се изкачва по стълбите и на път за кабинета си минава през приемната, измърморва на пребледнелия Поскрьобишев:

„Да влязат всички, наведнъж…“

Безшумно, предпазливо някак си и без дума да разменят помежду си, влизат членовете и кандидат-членовете на Политбюро, а след тях Тимошенко и Жуков. Без да се здрависа с дошлите и без да се обръща конкретно към някого, Сталин нарежда:

„Свържете се с германския посланик…“

Молотов излиза навън. Настъпва мъчителна тишина. Край масата седят ония, които Поскрьобишев е успял да повика: А. А. Андреев, К. Е. Ворошилов, Л. М. Каганович, А. И. Микоян, М. И. Калинин, Н. М. Шверник, Л. П. Берия, Г. М. Маленков, Н. А. Вознесенски, А. С. Шчербаков. Връщайки се, Молотов долавя, че не само Сталин, но и цялата „партийна корона“ го гледа напрегнато. Народният комисар на външните работи отива до стола си и глухо отронва:

„Посланикът съобщи: германското правителство ни е обявило война. — Хвърляйки поглед в бележчицата, която държи в ръката си, Молотов доизрича: — Формалният повод е стандартен: Националистическа Германия е решила да предотврати готвещото се нападение на руснаците…“

Тишината е толкова наситена, че просто почва да лепне. Сталин сяда край масата, поглежда към Молотов и си припомня как преди половин година пак тук, след завръщането си от Берлин същият този Молотов уверено му докладваше:

„Хитлер търси поддръжката ни в борбата му с Англия и нейните съюзници. Трябва да се очаква изостряне на двубоя им. Хитлер бърза… Едно е ясно — няма да се реши да води борба на два фронта. Мисля, че ще имаме време да укрепим западните граници. Но трябва да си отваряме очите на четири: имаме работа с авантюрист…“

Сталин още веднъж поглежда Молотов, този път злобно: „ще имаме време“. Гледай го ти пророка му с пророк… В душата му се надига тревога. Чувства се измамен по най-долен начин. Може би за пръв път през тези дълги години го обхваща неувереност и объркване. „Вождът“ е свикнал събитията да се развиват в съответствие с волята му. Той не иска неговите послушни съратници да видят, че проявява слабост. Всички чакат думите и разпорежданията му.

Но мъчителната тишина прекъсва Тимошенко:

— Другарю Сталин! Разрешете да ви се докладва обстановката!

— Докладвайте!

В кабинета влиза първият заместник на началника на Генералния щаб генерал-лейтенант Ватутин. В краткия му доклад има малко нова информация: след ураганен артилерийски обстрел и самолетни нападения в редица райони от северозападното и западното направление в съветската територия са нахлули големи сили от германската войска. Много от граничните охранителни стражи, които са посрещнали в първия бой гигантския валяк на германската военна машина, са загинали, без да напуснат бойните си позиции. Авиацията на противника непрекъснато бомбардира летищата. С други някакви конкретни данни Генералният щаб засега не разполага…

Никой от присъстващите в кабинета не може дори да си представи колко драматично и шеметно ще се развиват по-нататъшните събития.