Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (5)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Във второстепенни роли

На 12 март Сталин вече е в Петроград. Никой не посреща Сталин, Каменев и Муранов, пристигнали с един и същи влак. Петроград е зает с революционните си грижи. Това, че никой не посреща бъдещия „вожд“, съответства на реалното му положение. Взел в ръка шперплатовото си сандъче, той се запътва към Алилуеви. Приемат го топло, като свой. Среща се още същия ден с неколцина членове на ЦК. Вечерта го включват в състава на Руското бюро на Централния комитет и в редакционния състав на „Правда“. След безмълвието в Курейка Сталин не може да свикне с шума и суетнята на революционното всекидневие. От средата на март ръководството на „Правда“ е възложено фактически на Каменев, Муранов и Сталин. И още в първите дни на работата им вестникът допуска цял куп значителни теоретични и политически „несполуки“. Те не са случайни. Сталин не притежавал задълбочено политическо мислене, уточнена позиция, ясно разбиране на свръхсложната диалектика на предоктомврийската буря. Свикнал е да изпълнява указания и да провежда дадена „линия“. А тук трябва сам да взема решения. Отначало „не сполучва“, като одобрява публикуването на статията на Каменев „Временното правителство и революционната социалдемокрация“. Каменев направо твърди, че партията трябва да оказва подкрепа на Временното правителство, понеже то „наистина се бори с остатъците от стария режим“. Това явно противоречи на Лениновите схващания.

Буквално на другия ден Каменев, отличаващ се с „бързописа“ си, публикува още една статия — „Без тайна дипломация“, — в която фактически застава на страната на „революционното оборончество“. Тъй като германската армия води война, революционният народ, пише Каменев, „ще стои твърдо на поста си, отговаряйки на куршума с куршум и на снаряда — със снаряд. Това е неоспоримо“[1]. Тия негови полуменшевишки възгледи не срещат отпор от страна на Сталин, който още не можел да се ориентира правилно в заплетените умувания на голямата политика. Още на другия ден след публикуването на статията на Каменев Сталин също допуска политическа грешка в статията си „За войната“. Написана изцяло от антивоенни позиции, тя въпреки това противоречи на Лениновите схващания. Сталин вижда изхода от империалистическата война в „натиска върху Временното правителство с искането да даде съгласието си за незабавно започване на мирни преговори“[2].

В интерес на справедливостта трябва да кажем, че по-късно, през 1924 г., в изказването си на пленума на комунистическата фракция на ВЦСПС[3] той публично признава грешката си. Когато характеризира позицията си спрямо Временното правителство по въпроса за мира, казва, че „това беше дълбоко погрешна позиция, защото пораждаше пацифистки илюзии, наливаше вода в мелницата на оборончеството и затрудняваше революционното възпитание на масите“[4]. И прибавя, че такава позиция, заемала цялата партия, макар да имало партийни организации; взели верен тон. Ще избързаме още по-напред и ще кажем, че докато през 20-те години все още се срещали отделни публични признания на Сталин относно направени от него пропуски и грешки, по-късно заедно с превръщането му в „непогрешим“ за такова нещо и дума не може да става.

Една седмица след публикуването на статията „За войната“ Бюрото на ЦК не без влиянието на Сталин приема резолюцията „За войната и мира“, в която се запазва идеята за „натиск“ върху Временното правителство да започне мирни преговори. Тъй като Ленин отсъства, влиянието на Каменев в „Правда“ е силно. Той се оказва истински „герой“ на преходния период. През март оборонческите, полуменшевишките тенденции все повече укрепват до голяма степен и с негова помощ. Поради ограниченото си влияние и недостатъчен авторитет Сталин още не можел да му се противопостави. Дори в отсъствието на Ленин и на други видни болшевики, когато било нужно партията енергично да се сплоти, Сталин не могъл да се прояви като лидер. Свердлов, Каменев и Шляпников изпъкват по-забележимо в сложната обстановка, когато се уточняват политическите пътепоказатели и се определят тактическите маршрути на партията.

Смятам, че в ония дни Сталин не е могъл и да си помисли за това, което Ленин ще обяви след по-малко от месец: курс към социалистическа революция. В увлеклите го през март революционни маневри Сталин съзирал една вече постигната цел. В ония мартенски дни отсъствието на Ленин се чувствало изключително остро. Да се решават свръхзадачи на посредствено равнище на интелекта и на революционната страст е невъзможно. А дошлият от Курейка Сталин не могъл да се издигне над това равнище. За онова време един от меншевишките лидери и теоретици, доста известният Н. Н. Суханов (Гимер), пише в своите спомени: „На политическата арена Сталин не беше нещо повече от едно сиво, мътно петно. Другите членове на Бюрото — П. А. Залуцки, В. М. Молотов, А. Г. Шляпников, М. И. Калинин и М. С. Олмински — по редица въпроси също не са могли да осъществяват последователно указанията на Ленин, изложени в неговите «Писма отдалече». Изглежда, че Сталин, Каменев и някои други ръководители не са се избавили напълно от илюзиите на оборончеството, от вярата си във Временното правителство и са смятали едва ли не за венец на всичко постиженията на буржоазнодемократичните завоевания.“

Тези предоктомврийски люшкания на Сталин си имат причина. Той няма изработена собствена концепция за реализиране на великата идея. Във Февруарската революция и в дните на октомврийския щурм релефно се открояват слабите му страни: „плитка“ теоретична подготовка, ниска способност за революционно творчество, неумение (все още!) да превърне политическите лозунги в конкретни програмни насоки. Никой никога не е упреквал Сталин, че се е отклонявал от борбата, че е търсел лесни пътища, че се е страхувал да се противопостави на политическите си противници. Недостиг на воля у този човек не е имало. Но внимателният изследовател на политическата съдба на Сталин ще отбележи: като професионален революционер е имал едно, макар и не единствено, твърде уязвимо място. Знаел го е и той. Когато трябвало да отиде в някой цех, завод, военна част или на уличен митинг, у Сталин, както вече се отбеляза, се появявало чувството на вътрешна неувереност и тревога, което той с течение на времето се научава да потулва. За разлика от мнозина други революционери него никога не го е теглило към местата с много хора. Не обичал, а май и не умеел, да говори добре пред публика. В един документ от началото на 20-те години е приведена оценка на работника И. Козбев, който през април 1917 г. слушал Сталин на митинг на Василиевския остров: „Уж всичко, което рече, беше правилно, ясно и просто, но кой знае защо, не запомних нищо от изказването му.“

Особено му е трудно да говори пред масите, когато идват Ленин и Троцки, когато тръгват по митинги и събрания Луначарски, Володарски, Каменев, Зиновиев и други блестящи оратори. Троцки например предпочитал като постоянно място на речите си цирк „Модерн“, винаги претъпкан със слушатели. Често го занасяли на трибуната на ръце, над главите на хората. Създавало се впечатление, че понякога измествал съдържанието на речта си на заден план, обръщайки особено внимание на емоционалното й въздействие върху съзнанието на слушателите. „През първите седмици от пребиваването си в Петроград — пише в записките си Суханов, — след като завършеше поредната си реч в «Модерн», Троцки се втурваше бързо към Обуховския завод, оттам към Трубочния, после към Путиловския, след това към Балтийския, от Манежа — в казармите; човек оставаше с впечатлението, че е говорил едновременно на всички тия места.“ На Сталин му било трудно, просто не било по силите му „да се мери“ с този Цицерон на революцията. Троцки се опиянявал от нарастването на своята популярност, умеел може би като никой друг да възпламенява хората. Когато слушал изказването на Троцки на някое заседание или съвещание, Сталин винаги изпитвал към този човек неотслабваща омраза, граничеща със завист. Троцки привличал вниманието на всички. Не като Сталин, когото Троцки, особено преди октомврийските събития, буквално „не забелязвал“.

Вместо публичните изказвания Сталин предпочита да пише статии, отзиви, да дава реплики във вестниците по повод на едни или други политически събития. След завръщането си от заточение, от средата на март до октомври 1917 г., Сталин публикува в „Правда“, „Пролетарий“, „Солдатская правда“, „Пролетарское дело“, „Рабочий и солдат“, „Рабочий“, „Рабочий путь“ и други издания повече от шейсет статии и бележки. Посредствен публицист, повтаряйки се отново и отново, той е доста последователен и неизменно категоричен в изводите си. Харесвали му заради тяхната като в латинска пословица яснота религиозните догми, макар да ги отхвърлял по съдържание. Не без причина всичко в работите му е елементарно просто: в тях няма дълбокомислени термини, сложни дефиниции, логически хитрувания. В повечето от неговите непретенциозни статии са изложени ясно прости истини, които обаче не биха привлекли след десетина години вниманието на хората, ако техен автор не е Сталин.

Повече му допада работата в „щаба“, в управляващите органи — Бюрото, Комитета, Съвета. Още през март Бюрото на ЦК към останалите поръчения прибавя още едно: делегира Сталин в състава на Изпълнителния комитет на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати. Бюрото се събирало почти всеки ден, обсъждало най-различни въпроси от революционната практика и възлагало на своите членове нови и нови задачи. По този начин Сталин участва в установяването на постоянни връзки с партийните организации в Задкавказието и в други райони.

По същото време в много губернии се създават обединени организации на болшевиките и меншевиките. ЦК се обявява против този съюз, макар че обективно погледнато, традиционното ни схващане за недопустимостта на такива обединявания в много отношения е твърде съмнително. Когато това подкрепя революцията в борбата й срещу самодържавието, а по-късно срещу буржоазията, очевидно, може да се разглежда като използване на политически компромиси за постигането на определени цели. Сталин проявява голяма енергия за разтурянето, ликвидирането на тези обединени организации. А може би е трябвало да се правят опити за засилване на болшевишкото влияние върху мислещите другояче?

Безспорно, когато съглашателството създава опасност за идеалите, програмните насоки и конкретните завоевания, ликвидирането му е оправдано. Но концентрирането на усилията против меншевиките и особено против есерите нанася понякога, както ми се струва, повече вреда, отколкото полза. С времето това става печална традиция. Например през 30-те години фашизмът ни гледаше само през кръстчето на мерника, а ние все още смятахме едва ли не за „главен враг“ социалдемократите.

Ленин искал час по-скоро да се върне в Русия, но било свръхсложно. След задълбочено обмисляне на всички възможни усложнения той с група руски емигранти, сред които е и Г. Е. Зиновиев (Г.-Е. А. Апфелбаум), идва в Русия от Швейцария, като минава през Германия и Швеция. В 9 часа вечерта на 3 април на гара Белоостров (първата спирка на руска територия) посрещат Ленин представители на ЦК и на Петроградския комитет на РСДРП(б), както и работнически делегации. Сред посрещачите са Л. Б. Каменев, А. М. Колонтай, Й. В. Сталин, М. И. Улянова, Ф. Ф. Расколников, А. Г. Шляпников. „Щом влязох в купето и се поздравихме сърдечно с Ленин — спомня си Расколников, — веднага ме стъписа въпросът на Илич: «Какви ги пишете в „Правда“? Успяхме да прегледаме няколко броя и здравата ви ругахме…»“

По пътя от Белоостров до Петроград Ленин разговаря с посрещачите си за положението в партията, пак тогава прави на Каменев сериозни критични забележки за неговите статии в „Правда“, с които той фактически поддържа Временното правителство, а в оценката на войната неведнъж се смъква на оборончески позиции.[5]

В нашата литература посрещането на Ленин е описано твърде нашироко. Било наистина голямо събитие. Революцията, народът, партията посрещали признатия си вожд. Не бог, не жрец, не политически апостол, а истински лидер с колосална духовна мощ и общопризнат морален авторитет сред революционните маси. Не е безинтересно да видим как описва посрещането неговият идеен противник Н. Н. Суханов. В своите, общо взето, постнички „Записки за революцията“, издадени през 1922–1923 г., Суханов, който бил на посрещането, го описва така!

„На Финландската гара в така наречената «царска стая» влезе или комай се втурна Ленин с кръгла широкопола шапка, с премръзнало лице и с разкошен букет в ръцете. Дотича до средата на стаята и се спря пред Чхеидзе, сякаш бе налетял на съвсем неочаквано препятствие. И тук Чхеидзе, без да променя предишния си мрачен вид, произнесе следната «приветствена» реч, придържайки се не само към духа, не само към формата, но и към тона на нравоучителния й характер: «Другарю Ленин, от името на Петроградския съвет и на цялата революция ние ви приветстваме в Русия… Но ние смятаме, че главната задача на революционната демокрация (и това е било „солта“, главната идея в речта на Чхеидзе — б.а.) сега е защитата на нашата революция от всякакви посегателства както отвътре, така и отвън… Надяваме се, че ще преследвате заедно с нас тези цели.» Чхеидзе замлъкна. Останах като гръмнат…

Но, изглежда, Ленин добре знаеше как да се отнесе към цялата тая работа. Видът му беше такъв, сякаш всичко ставащо наоколо ни най-малко не го засягаше: оглеждаше се, взираше се в лицата на околните и дори в тавана на «царската стая», поправяйки букета си (твърде малко хармониращ с цялата му фигура), а после, обръщайки окончателно гръб на делегацията на Изпълнителния комитет, отговори така: «Драги другари, войници, матроси и работници. Щастлив съм да поздравя във ваше лице победилата руска революция, да поздравя вас като челен отряд на световната пролетарска армия… Не е далече часът, когато по призива на нашия другар Карл Либкнехт народите ще обърнат оръжието против своите експлоататори капиталисти… Руската революция, извършена от вас, откри нова епоха. Да живее световната социалистическа революция!»“[6]

Цитирах този обширен откъс от спомените на Суханов, за да се види, че дори човекът, различаващ се по идеи тъй много от Ленин, не е могъл да не отбележи без възхищение политическата мъдрост и интелектуалната изтънченост на вожда на руския пролетариат. Сталин още тук, на гарата, почувствал, че интернационалистичната реч на Ленин разобличава наивните му оборончески залитания, погрешното му ориентиране към схващането на Временното правителство по въпроса за постигане на мир. Тогава умеел да разбира Лениновите уроци. Жалко, че след години духовната ерозия в съзнанието му не ще му позволи да се възползва от тях в моментите, когато ще му бъдат особено нужни.

По-късно Сталин си спомня, че още вечерта на 3 април „много неща са му станали значително по-ясни“. Въпреки че идва отдалече, Ленин по-ясно от всички видял и разбрал историческото своеобразие на момента, сякаш бил постоянно в самия водовъртеж на събитията. На другия ден Сталин, слушайки в Таврическия дворец Ленин, който провъзгласява и разяснява в речта си своите знаменити десет тезиса, влезли в историята като „Априлски“, все повече и повече ще се възхищава от титаничната мощ на ума му. Тезисите, неоставили камък върху камък от тактиката „доколкото — дотолкова“, показват опасността от изчаквателния, пасивния курс.

Но за съратниците на Ленин признатият техен вожд не бил „неприкосновен“. Обстановката е толкова своеобразна, а тезисите на Ленин толкова нови и смели, че дори мнозина от ръководните партийни работници се оказват неподготвени да приемат неговата програма. Чули се гласове: в чужбина Ленин се е откъснал от руската действителност, изпаднал е в краен радикализъм. За Сталин след неговия предпазлив доклад на мартенското съвещание на болшевиките Лениновите изводи звучат като пряк упрек. По-късно Суханов пише, че след речта на Ленин „на мнозина свят им се зави“. На събранието на болшевиките, състояло се на 4 април, където Ленин за пръв път обявява своите тезиси, в тяхна подкрепа се изказва само Александра Колонтай. Мнозина критикували и подлагали на съмнение изводите на Ленин. И не само Зиновиев, Каменев и Троцки, както бе прието да се смята у нас по-рано. Така е и след революцията, Ленин сам настоявал за това. Например през май 1919 г. Антонов-Овсеенко изпраща рязко писмо до ЦК, в което изразява несъгласие с Лениновата оценка на есенното положение в един от секторите на Южния фронт. В това няма нищо необичайно. Откровеното излагане на възгледите било норма. Ленин възложил на специалисти от Революционния военен съвет да дадат компетентното си заключение.

Скритото възхищение на Сталин от Лениновата духовна сила не е израз на уважение към вожда, а до голяма степен способност да се оцени новото в Лениновата идея. Между другото, не всички и невинаги са могли да правят това. До VII партийна конференция гениалните „Априлски тезиси“ не били поддържани от мнозинството в Петроградския комитет. Ленин изведнъж остава в малцинство, но не прави трагедия от това, както и не изтъква триумфа си, когато мнозинството е на негова страна — а това, разбира се, става много по-често. Той винаги служи на истината. Механичното, автоматичното мнозинство може да бъде по-малко ценно от случаите, когато се излагат и разкриват различни схващания, гледни точки, нови оригинални подходи. Ако смятам себе си за прав, не е страшно да остана и в малцинство. В такъв случай, казва Ленин, „по-добре е да останеш сам, като Либкнехт: един срещу 110“[7].

След идването на Ленин се променя и „Правда“. Редактор на централния партиен орган става Владимир Илич. Изчезват съглашателските, оборонческите нотки. Сталин продължава да работи в „Правда“, но пак публикува както и по-рано само кратки бележки, реплики, съобщения по текущи политически въпроси и събития.

На VII общоруска конференция на РСДРП(б), състояла се от 24 до 29 април 1917 г., основа на взетите решения стават Лениновите тезиси. За първи път се обнародва, че присъстващите на конференцията 151 делегати представят 80-те хиляди членове на партията. И на тази шепа хора в сравнение с многомилионното население на Русия предстояло само след няколко месеца „да разтърси света“. На конференцията Ленин диалектически задълбочено отговаря на въпросите, поставени от руската революция: за преминаването й от буржоазнодемократичен към социалистически етап, за отношението на пролетариата и неговата партия към войната и Временното правителство, за ролята на съветите и за спечелването на мнозинство в тях, както и на много други въпроси.

На конференцията се разгръща разгорещена полемика. Каменев критикува Ленин, че недооценява открилите се възможности и че именно затова трябва да се работи в блок с Временното правителство.[8] Несъгласие с Ленин изразяват Смидович, Риков, Пятаков, Милютин, Багдатиев. Ще дойде време и всички тези изказвания Сталин ще квалифицира като „предателски“, „враждебни“, „контрареволюционни“. Във всички случаи ще бъдат вписани в регистъра на „престъпленията“. След изказването на Бубнов за формите на контрола върху Временното правителство „отгоре“ и „отдолу“ в подкрепа на Лениновите тезиси се изказва Сталин. Но речта му е бледа и недостатъчно убедителна поради слабата аргументация. Известно е, че аргументите са мускулите на идеите. Но Сталин не могъл да посочи убедителни съображения за отхвърляне на поправката, предложена от Бубнов. По-съществен е докладът му по националния въпрос, в който се прокарва мисълта, че „организирането на пролетариата в дадена държава по националности води само до гибелта на идеята за класова солидарност“[9]. За пролетариата на една многонационална държава най-верният път е създаването на единна партия. Затова предложенията на Бунда[10] за тъй наречената „културна автономия“, казва Сталин, са противоинтернационални. Добросъвестно наистина, но бледо изпълнил ролята си на „твърд практик“. Общо взето, в ония напрегнати дни Сталин гледал да се държи „в средата“, смятайки, че в калейдоскопа на бързите промени това е най-удобната позиция.

Когато човек чете документите от онова време — решенията на ЦК, стенограмите от партийните форуми и телеграмите от различни революционни органи, — забелязва, че за разлика от Зиновиев, Каменев, Троцки (върнал се от емиграция в Русия едва през май 1917 г.), Бухарин, Свердлов, Дзержински и други партийни дейци в тези материали. Сталин се споменава крайно рядко. Разбира се, не става дума за Ленин, който винаги е в епицентъра на революцията, където и да се намира. Въпреки това в събраните съчинения на Й. В. Сталин и в кратката му биография натрапливо се прокарва магистралната мисъл: Сталин винаги е бил до Ленин. Например в третия том от съчиненията направо се твърди: „В. И. Ленин и Й. В. Сталин ръководят работата на VII (Априлска) общоруска конференция на болшевишката партия“; „На десети октомври ЦК… създава за ръководене на въстанието Политическо бюро на ЦК от седем души начело с В. И. Ленин и Й. В. Сталин“; „На 24–25 октомври В. И. Ленин и Й. В. Сталин ръководят октомврийското въоръжено въстание.“[11] Твърдения от този род, а по тях са се учили милиони хора няколко десетилетия наред, са извънредно далече от истината.

Когато човек се върне отново към протоколите, стенограмите, дневниците и мемоарите, в които се споменава името на Сталин, стига до заключението, че той влиза в революцията не като изтъкната личност, сеяч на мисли, пламенен трибун и организатор, а като незначителен функционер от партийния апарат. Например в хрониката, подготвена през 1924 г. от комисията по история на Октомврийската революция, за четирите месеца (юни-септември 1917 г.) Сталин се споменава само 9 пъти, Скобелев — над 50, Троцки — повече от 80 пъти. Разбира се, може да се спори дали е достатъчно точен този начин за оценяване на политическата активност. Но все пак той отразява някакъв елемент от ролята на личността, пречупена през призмата на общественото мнение. Да, Сталин бил член на ЦК, работел в „Правда“, участвал в редица други органи, съвети и комисии. Но освен изброяването на различните комитети малко може да се каже за конкретното съдържание на неговата дейност в тях. По мое мнение главната причина за това положение се крие в недостатъчната му способност за революционно творчество. Той е добър изпълнител, но няма богато въображение. Не е случайно, че на мартенското съвещание на болшевиките освен предупреждението „да не се форсират събитията“ Сталин не могъл да предложи нито една значителна идея, оригинално решение или нов подход, член на ЦК в отсъствието на Ленин не могъл да се прояви като ръководител от руски мащаб. Ленин винаги изразява интересите на народа, при решаване задачите на деня вижда бъдещето. Сталин обаче е по-далече от народа, общува с него чрез апарата, чрез функционерите му. Ленин използва всяка възможност за общуване, за диалог с представителите на народа. Сталин се ограничава с контакти с представители на организациите и комитетите.

Естествено, това, че през 1917 г. Сталин остава в сянка, се дължи не само на социалната му пасивност, но и на отредената му роля на изпълнител, за която притежава безспорни данни. През преломните бурни месеци на 1917 г. Сталин е неспособен да се издигне над делничното, дребното. Мнозина от ония, които в онова време са редом с него, проявяват по-ярка индивидуалност. Малко вероятно е тогава да са го измъчвали амбициозни стремежи. Наистина мартенските залитания към съглашателство и недооформянето на становищата му по редица ключови въпроси не са случайни и по-късно неведнъж се проявяват. Но постоянното му участие, макар и във второстепенни роли, бавно, но неотстъпно и неусетно му създава стабилен политически авторитет сред болшевишките лидери. На VII (Априлска) конференция Сталин отново е избран в състава на Централния комитет на партията.

Бележки

[1] Правда, 15 марта 1917.

[2] Сталин, И. В. Соч. Т.3, с.8.

[3] ВЦСПС — Общосъюзен централен съвет на професионалните съюзи — Б.пр.

[4] Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.333.

[6] В. И. Ленин. Биографическая хроника. Т.4, с.55; Год. революции. Петроград, 1919, с.16.

[6] Суханов, Н. Н. Записки о революции. Сочинения в 7 томах. Берлин-Петербург-Москва. Т.7, 1922, с.44.

[7] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.31, с.110.

[8] Протоколи УП конференции РСДРП(б). М., 1980, с.80.

[9] Сталин, И. В. Соч. Т.3, с.55.

[10] Бунд (на идиш Bund — съюз) — Общ еврейски работнически съюз в Литва, Полша и Русия, опортюнистична дребнобуржоазна националистическа партия, основана във Вилно през 1897 г. През 1917 г. поддържа Временното правителство. — Б.пр.

[11] Сталин, И. В. Соч. Т.3, с.4,13.