Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (67)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Ледени ветрове

Когато оглеждаме от хълма на изминалите десетилетия ония почти осем години след победата, които природата отпусна на Сталин, преди да го прибере в небитието, ще видим, че те в много отношения са необикновени. Вътре в страната отново цари пълна мобилизация на всички човешки сили за възстановяване могъществото на държавата.

В международен план през тези осем години все по-силно започват да духат студените ветрове. „Ние излязохме от тази война — заявява президентът на Съединените американски щати Хари Труман — като най-могъщата държава в света, най-могъщата в човешката история.“ Администрацията на САЩ, на страната, която единствена притежава най-страшното оръжие за масово унищожение, не можа да не се поддаде на съблазънта да извлече от това обстоятелство максимална изгода. Речта на Сталин през февруари 1946 г. на предизборно събрание — доста спокойна и дори миролюбива — Западът възприе едва ли не като предизвикателство. За мнозина отвъд океана това предизвикателство просто беше нужно. Фактически Съединените щати си поставиха за цел „да ръководят света“. Влязоха в употреба и по-силни изрази, като „необходимо е светът да бъде преустроен по образ и подобие на Съединените щати“.

През нощта на 6 март 1946 г., когато Сталин се кани да се прибира във вилата си в кабинета влиза с бърза крачка Поскрьобишев и предава на генералисимуса току-що полученото шифровано съобщение. Сталин започва да чете. Посолството във Вашингтон съобщава: във Фултън в присъствието на Труман (президентът е от щата Мисури) Чърчил е произнесъл необичайна реч. Изказването на бившия премиер е крайно войнствено. Сталин, който четири пъти се е срещал с Чърчил и на когото той никога не е имал доверие, но е ценял енциклопедичния му ум, остава поразен от остротата на изразите му. Макар че в началото на речта си Чърчил казва добри думи за него: „Аз най-искрено се възхищавам и отдавам дължимото на героичния руски народ и на моя боен другар маршал Сталин.“ По-нататък Чърчил предупреждава, че над западните демокрации е надвиснала „червена опасност“. Но, слава богу, Съединените щати се намират сега „на върха на световното могъщество“, което дава надежда за защита от „замислите на личности с лоши намерения и от агресивния дух на силни нации“. Чърчил съобщава на света, че „от Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика над европейския континент се е спуснала желязна завеса“. Тук бившият премиер е близко до истината. Веднага след войната Сталин предприема редица енергични крачки, насочени към прекратяване на всякакви контакти със Запада и с останалия свят. Действително е спусната завеса — „желязна“ или „идеологическа“, кой както я разбира. Единият от членовете на „голямата тройка“ винаги се е страхувал от влиянието на „гнилите демокрации“. Дълги години в СССР можеше да се знае за Запада само това, което смятаха за нужно и достатъчно хора от типа на Суслов. Информационната пропаст между двата свята ощетяваше интелектите, разхлабваше силно връзките между световните култури. Ние обеднявахме духом…

Но в речта си Чърчил не спира дотук и предупреждава, че „далече от руските граници… петата колона на комунистите работи… по своята същност тя е нарастваща заплаха за християнската цивилизация“. Тук прочутият англичанин преувеличава. Дори е в плен на шпиономанията и кампанията за „лов на вещици“. Гостът на явно споделящия изказаните мисли американски президент призовава да се защищават навсякъде в света „великите принципи на свободата и човешките права, които са общо историческо наследство на англоезичния свят“.

Оставил настрани шифрованото съобщение, Сталин дълго и с немигащи очи се вглежда през прозореца в мрака на мартенската нощ. Боязливо приближаващата се пролет бързо и стръвно е скована от слабия, но непредалия се още мраз. Речта на Чърчил е и сигнал, и предизвикателство. После „вождът“ отива до бюрото си и позвънява на Молотов, който още не си е тръгнал. Обикновено членовете на Политбюро следят кога ще си отиде Сталин и чак тогава си тръгват.

Когато Молотов идва, разговорът между двамата „архитекти“ на външната политика на страната продължава още най-малко един час. Те не знаят, че речта на Чърчил е подготвена след получаването на една „дълга телеграма“ на американския шарже д’афер в Москва, изпратена до Вашингтон, в която той тълкува изопачено февруарската реч на Сталин. Джон Кенън твърди, че съветските ръководители смятали третата световна война за „неизбежна.“[1] И живелите в постоянна борба съветски ръководители възприемат това открито предизвикателство на Запада като естествено развитие на нещата. Нито Чърчил, нито Труман, нито Сталин не са могли да се издигнат до разбирането, че са безполезни всякакви опити за построяване на „нов ред“, основан върху страха от взаимно унищожаване. Те са продукт на своето време. Положението на Сталин е трудно. Притежатели на атомната бомба, Съединените американски щати са неизмеримо по-силни от Съветския съюз. Съединените щати произвеждат 4 пъти повече машини и съоръжения, 7 пъти повече транспортни средства. Селскостопанското им производство е нараснало с 36%.

Всичко това много силно контрастира с положението в Съветския съюз. Хиляди населени места са в развалини. 1946 г. се очертава като изключително неплодородна. Почти цялата западна част на страната се гърчи в огъня на партизанска война. Той прилича на тлеещия огън в торфените находища, където под външния дим в глъбините на пластовете само чака да глътне малко въздух, за да опожари жадно всичко наоколо. В съветската история това засега е една малко осветлена тема. След изгонването на германските войски въоръжени отряди, главно в Западна Украйна и в Прибалтика, особено в Литва, продължават да се борят против съветската власт. Сталин няколко пъти дава указания на Берия да ликвидира „бандитизма във възможно най-кратък срок“, но още не предполага, че това ще се проточи почти цели пет години след края на войната, особено в западните райони на Украйна. През март, тъкмо когато Чърчил произнася речта си във Фултън, министърът на вътрешните работи на Съветския съюз Круглов ще докладва за резултатите от тази борба. Ето извадки от този обстоен документ, адресиран до Сталин:

„До другаря Сталин Й. В.

12 април 1946 г.

През март 1946 г. в западните райони на Украйна са ликвидирани 8360 бандити (убити, пленени, предали се доброволно), взети са 8 минохвъргачки, 20 картечници, 712 картечни пистолета, 2002 карабини, 600 пистолета, 1766 ръчни бомби, 4 печатарски машини, 33 пишещи машини… Заловени са подрайонният отговорник на ОУН (Обединение на украинските националисти — б.пр.) Ф. И. Федорук, подрайоиният референт на СБ (белоруски съюз — б.р.) В. Г. Чорни, подрайонният референт Г. И. Горин, зам.-районният предводител И. И. Варваричев, шефът на връзките в областната мрежа на ОУН Л. И. Кравчук. Загинали са над 200 души от партийния актив, съветския актив, офицери и войници от Министерството на вътрешните работи (МВР), Министерството на държавната сигурност (МДС) и Червената армия.

Литовска СССР. Унищожени бандити 145, предали се доброволно — 75, задържани — 1500 души. Взети картечници — 44, карабини — 289, пистолети — 122, ръчни бомби — 182, размножителни апарати — 12. Ликвидирани са бандитските групи на А. Йодепукис, И. Норейкис и редица други. През месеца са отбелязани 122 бандитски прояви. Загинали от актива и бойци от МВР, МДС и Червената армия 215 души.“[2]

По-нататък се съобщава за въоръжени сблъсъци в Белоруската, Латвийската и Естонската република. Като подписва резолюцията на доклада, Сталин казва на Берия и Круглов, че е много недоволен от неефикасните действия на редовните части и наказателните батальони.

Навсякъде трудности, а сега и това открито предизвикателство на Запада. В Организацията на обединените нации Съветският съюз е в дълбока изолация. Добре че има право на „вето“ в Съвета за сигурност. Сталин чувства, че започва тежка и неравна борба. Но той и не мисли да отстъпва. Ще превърне страната в крепост. Провъзгласената антикомунистическа доктрина „Труман“ според него е направила невъзможно приемането и на плана „Маршал“. На Съветския съюз е крайно нужна икономическа помощ и тя може да бъде получена по този план, но с цената на фактически контрол върху съветската икономика. На Парижкото съвещание (27 юни — 2 юли 1947 г.) чрез Молотов Сталин казва „Не“. Изглежда, „вождът“ е отгатнал целта на този план, защото по-късно Труман пише чистосърдечно в спомените си: „С концепцията си Маршал преследваше целта да бъде освободена Европа от опасността от заробване, което готви за нея руският комунизъм.“[3] Започва дългата „студена война“. Френският политолог Лили Маркон, с която имах случай да се срещна в Москва, с пълно основание пише в книгата си „Студената война“, че от 1946 г. нататък почти цяло десетилетие продължава „ескалацията, чиято навита спирала на напрежение неудържимо се развива като сгромолясваща се надолу лавина, подчинявайки се на вътрешната си логика, непризнаваща здравия разум“[4]. А тази логика се изразява в това, че Сталин вижда изход само в ликвидирането на ядрения монопол на САЩ. До 1952 г. с цената на колосални усилия в Съветския съюз е почти удвоено производството на стомана, въглища и цимент в сравнение с довоенното му равнище, увеличено е рязко производството на нефт и електроенергия. Сталин не престава да твърди, че абсолютният приоритет на тежката промишленост е „постоянен закон“ в развитието на социализма. Свръхусилията в тежката индустрия и в науката създават предпоставки за скок и в ядрената област. Както стана дума, Сталин възлага на Берия да наблюдава свръхсекретните работи и всяка седмица да му докладва докъде са стигнали нещата.

Заработва старата добра школа. Още преди войната идеите на А. Ф. Йофе, И. В. Курчатов, Г. Н. Флеров, Л. Д. Ландау и И. Е. Там дават възможност да се пристъпи към създаването на първия уранов реактор. После работата е спряна. И едва през 1942 г. тя се разгръща широко под ръководството на Курчатов. Сталин бърза, бърза, бърза… Заповядал е да не се жалят средства, но да се форсира реализирането на програмата. Във фонда на Сталин са запазени редица документи и доклади, напомнящи за драматичната „ядрена надпревара“. По-точно — догонване на откъсналия се напред съперник. Ето едно такова донесение:

„По поръчение на Специалния комитет при Министерския съвет на СССР в първата десетдневка на октомври проверихме на място строителството на специалните обекти на Курчатов и Кикоин…“[5] По-нататък се казва, че са взети мерки за ускоряване на това строителство; броят на работещите непосредствено на обектите е доведен до 37 хиляди. Подписали документа — Круглов, Первухин, Курчатов.

Почти едновременно С. Круглов и А. Завенягин докладват на Берия и Сталин, че за форсиране на работите по продуктите на атомното разпадане са привлечени допълнително специалистите затворници, осъдени на 10 и повече години С А. Вознесенски, Н. В. Тимофеев-Росовски, С. Р. Царапкин, Я. М. Фишман, Б. В. Кириян, И. Ф. Попов, А. С. Ткачов, А. А. Горюнов, И. Я. Башилов и други.[6]

През декември 1946 г. съветските учени осъществяват първата верижна реакция, на другата година пускат първия ядрен реактор, което дава основание на Молотов през ноември 1947 г. да заяви, че тайната на атомната бомба вече е разкрита. През лятото на 1949 г. се извършва опит със съветска атомна бомба, а през 1953 г. — с термоядрено устройство. Цялата дейност на Сталин е подчинена на увеличаването на икономическата и отбранителната мощ на страната. Сега диктаторът може да поддържа величието си само с величие и мощ на държавата. Значителна част от Главното управление на изправително-трудовите лагери (ГУЛАГ) се занимава с отбранителни работи, често пъти министрите започват правителствените поръчки с „обичайната“ първа крачка — обръщат се към Берия.

„До другаря Берия Л. П.

С оглед на изключителната необходимост от създаване на научноизследователска база на Изток моля указанията Ви до министъра на вътрешните работи др. Круглов за откриване в района на филиала на Централния аерохидродинамичен институт (ЦАГИ) на лагери от затворници, взети от сибирските лагери, в количество 1000 души.

23 юли 1946 г.

М. Хруничов“[7]

Или още по-цинично:

„До другаря Берия Л. П.

За разгръщане на строителството моля да бъде организиран още един лагер за 5 хиляди души и да се отпуснат 30 000 метра брезент за ушиване на палатки и 50 тона бодлив тел.

22 март 1947 г.

А. Задемидко“[8]

Колко ниско е паднала нравствеността, колко свръхцинична е станала социалната политика, колко обезценен е човешкият живот! Съдбата и животът на „зековете“ се свързват само с „количеството“ им, с бодливия тел и с брезента над главите им! Мисля, че тази лаконична и страшна с изключителния си цинизъм докладна записка може да послужи като трагично и дълбоко отражение на пропастта, в която се е свлякъл сталинизмът. Според мен на потомците са нужни не само мартиролози — безкрайни списъци на невинно загинали, — но и документи, които разголват докрай престъпленията на сталинизма. Този документ е апогей на антинравствеността.

След малко повече от четиридесет години от появата на този документ имах случай да поговоря с Александър Николаевич Задемидко, бивш министър на строителството на предприятия от горивната промишленост. Показах му документа (такива документи са подписвали в голямо количество почти всички министри) с дата 22 март 1947 г.:

— Как се отнасяте сега към тази записка, адресирана до Берия?

— Времето беше такова… Строяхме социализма с помощта на огромна армия от затворници. Днес всичко това, разбира се, ми се струва диващина…

Помълча и ми разказа за един от елементите на „технологията“ на насилието в строителството.

„Веднъж през нощта, около два часа, мен и заместника ми ни извикаха при Берия. Очите му проблясваха зловещо зад стъклата на пенснето му, когато той тихичко попита:

— Защо не докладвате за предаването на обекта? (В един комбинат строяхме специален цех.)

— Не сме завършили монтажа на устройството…

— Кой не го е завършил? — И без да дочака отговора: — Извикайте директора на комбината — кресна той на помощника си.

След около три-четири минути от другия край на жицата в Донбас някой се обади. Без да слуша, Берия извика в микрофона на слушалката:

— Здравейте. Говори Берия. Защо задачата не е изпълнена в срока? Още утре до 8 часа сутринта монтажът да завърши. Лека нощ!

Може да си представите колко «лека» е била нощта за този директор и за целия комбинат! Берия веднага нареди на помощника си:

— Извикайте началника на управлението!

— Слушам, другарю Берия!

— Заповядах на директора на комбината (Берия каза името му, днес вече не си го спомням, допълни Задемидко) до 8 часа сутринта да завърши монтажа на устройството. Не се ли справи, ще иде в подземието. Довиждане!

Ние с моя заместник знаехме за тези методи на «работа» на Берия, но когато слушахме неговите спокойни и кратки, дори делови разпореждания, мравки лазеха по гърбовете ни.

Александър Николаевич пак помълча и рече тихичко:

— Времето беше такова…“

Въпреки ниската ефективност на принудителния труд Сталин вярва, че широкото използване на затворници в отбранителните работи е не само евтин начин за увеличаване на военната работна сила, но и проверен път за „превъзпитаване“ на стотици хиляди „врагове“ и „предатели“. Отдавна вече Сталин е свикнал да гледа на тях като на „бивши“ хора.

Но каквото и мнение да имаме за Сталин, налага ни се да констатираме, че с безпощадната си воля, с цената на неимоверните усилия на съветските хора, на огромни материални и човешки жертви той, както изглеждаше тогава, постигна невъзможен скок. Атомният монопол на Съединените щати е ликвидиран. Сложено е началото на стратегическия паритет. Интелектът на Сталин, както и на опонентите му отвъд океана, не е бил приспособен за ново политическо мислене. Той мисли само в двуцветната плоскост на „черното“ и „червеното“, на постоянната борба, на съперничеството и дори, отстъпвайки по повечето параметри на главния си противник, гледа оптимистично на крайния изход от противопоставянето.

За да увеличи шансовете си в тази борба, смята за необходимо да подпомага по всякакъв начин зараждащото се движение на широките маси за мир и предотвратяване на войната, да активизира антиимпериалистическите прояви на всички отряди на международното работническо и комунистическо движение. След дълги обсъждания с Молотов и Жданов Сталин решава да предприеме една крачка, която, както е могло да се предвиди, ще бъде посрещната на Запад крайно негативно. Сметнал е за необходимо в условията на изострилата се борба между двете системи да създаде орган за координиране на дейността на комунистическите партии. В европейските столици и отвъд океана преценяват тази крачка като официално приемане на предизвикателството за „студена война“.

Сталин не е забравил колко дълго е мислил навремето, преди да разпусне Коминтерна след неговото 24-годишно съществуване. Подсказваха му да направи тази крачка още в самото начало на войната, но тогава беше достатъчно мъдър, за да разбере, че това ще се сметне за капитулиране пред фашизма и съюзниците. Сталин избира много удобен момент — пролетта на 1943 г., когато в актива си прибавя Сталинград. Изцяло завладян от войната, съветският лидер се е надявал, че това ще бъде оценено по съответен начин от Съединените щати и Англия и ще ги подтикне да ускорят откриването на втори фронт. Не е било възможно да не види, че Коминтернът отдавна вече говори само на „съветски“ език и се е превърнал в негов личен рупор и инструмент. След дълъг размисъл „вождът“ идва до извода, че разпускането на Коминтерна ще му даде повече плюсове, отколкото минуси. Но всичко това е вече в миналото. И сега отново — международен комунистически център! От какво се е ръководел Сталин? Какви са били съображенията му?

Когато се заражда Комунистическият интернационал, вождовете му са вярвали в близката световна революция. Особено Ленин, Троцки и Зиновиев. Но когато революционният порой се уталожва и оголва здравите основи на стария свят, излиза наяве и голямата жизненост на този свят. Става ясно, че в условията на относително стабилизиране на капитализма на Коминтерна ще бъде отредена твърде ограничена роля, подчинена на страната, в която се намира. Ръководенето му от един център дискредитира сериозно комунистическото движение, давайки възможност на всичките му врагове и критици постоянно и не без основания да говорят за „ръката на Москва“. Но сега, в обстановката на „студена война“, Сталин съзнава, че двуполюсността на света и образуването на два лагера отново поставят на дневен ред въпросите за взаимодействието между комунистическите партии. Заедно с това той разбира, че пълно връщане към старото, макар и по форма, не трябва и не е възможно да се прави.

По инициатива на полските комунисти, поддържана от Сталин, от 22 до 27 септември в град Шклярска Поремба (Полша) се свиква съвещание на представителите на девет европейски комунистически партии. Малко преди съвещанието Жданов, на когото Сталин възлага да представя ВКП(б), изпраща на „вожда“ шифровано съобщение, в което докладва за предварителните замисли на работната група. Уведомява го, че събралите се са се споразумели за следното:

„Предвижда се работата на съвещанието да започне с информативни доклади от всички комунистически партии, участващи в съвещанието. След това да се изработи дневен ред. Ние ще предложим следните въпроси:

1) за международното положение — ще се изкажем ние;

2) за координиране на дейността на партиите — ще предложим доклад да изнесат полските другари. В резултат трябва да бъде създаден координационен център с резиденция във Варшава. Мисля, че особено трябва да се наблегне върху доброволните начала в това отношение.

Моля за указания.

А. Жданов“[9]

Сталин одобрява. В резултат от размяната на мнения четири години след разпускането на Коминтерна се създава Информационно бюро на комунистическите и работническите партии (Информбюро). На Запад веднага го наричат Коминформ. В шифровано съобщение на Жданов до Сталин се излагат докладите на представителите на партиите, дошли на съвещанието. Най-активно и позитивно, по думите на Жданов, се държали югославяните, които не са могли да знаят, че през ноември 1949 г. новият орган ще приеме резолюция със заглавие „Югославската партия е под властта на убийци и шпиони“. Една интересна подробност. По съдържание, насоченост и конструктивност Жданов оценява най-високо два доклада: на Е. Кардел — представител на СКЮ (Съюза на комунистите в Югославия) и на Р. Слански — секретар на ЦК на КПЧ (Комунистическата партия на Чехословакия).[10] И отново ирония на съдбата: след по-малко от година Жданов ще жигоса Кардел като „империалистически шпионин“, а след няколко години Слански ще загуби главата си в резултат на срамен процес, който ще протече по сценарий на Берия.

В доклада на Жданов „За международното положение“, одобрен от Сталин, е формулиран тезис, който за дълги години ще стане едва ли не централен в съветската пропаганда — „светът е разделен на два противоположни лагера“. По всяка вероятност това е отговорът на антикомунистическата доктрина „Труман“. В доклада има оценка на плана „Маршал“ — „програма за заробване на Европа“. Жданов отново оценява крайно критично ролята на социалдемократическите партии, без да пести оскърбителни епитети по техен адрес. В грешките си Сталин е упорит през целия си живот; и до края на дните си запазва своята дълбока неприязън и недоверие към социалдемократите, което в крайна сметка непрекъснато отслабва не само прогресивните сили, но и широко разгърналата се борба за мир.

На съвещанието в Шклярска Поремба е решено следващата среща да се проведе в Белград. Но за съжаление там тя никога не се провежда.

Югославските народи имат голям дял в разгрома на фашизма. Първият договор за дружба, взаимна помощ и следвоенно сътрудничество със страните, тръгнали по пътя на социалистическото развитие в Източна Европа, който подписа Съветският съюз, е договорът с Югославия, сключен през април 1945 г. по време на посещението на Тито в Москва. Сталин няколко пъти се среща с него и води твърде дружески разговори. В резултат от състоялите се преговори е решено да се предадат на Югославската народна армия (ЮНА) бойна техника и въоръжение за 12 стрелкови и две авиационни дивизии, танкови и артилерийски бригади.[11] По всичко изглежда, че приятелските отношения могат да се развиват само по възходяща линия. В ЮНА работи голяма група съветски военни специалисти, в СССР се учат хиляди югославски военнослужещи. Тясно е сътрудничеството и между ВКП(б) и СКЮ, и отведнъж — конфликт. И то какъв!

Редица текущи въпроси (подготовката на българо-югославски договор за дружба, изпращането на югославски авиополк в Албания, изявлението на Димитров на пресконференцията за принципната възможност да бъде създадена в бъдеще федерация или конфедерация на европейските народнодемократични държави), по които не са били поискани съвети от Москва, предизвикват гневната реакция на Сталин. Славата, властта, могъществото му замъгляват разума. Не само в своята къща, но и сред съюзниците си се смята за диктатор и следователно може да се разпорежда като в собствено имение. Корените на конфликта се крият дълбоко в политическия цинизъм на единовластието.

Сталин предлага да се проведе съветско-българско-югославска среща, осъществена на 10 февруари 1948 г. в Москва. Делегациите възглавяват Сталин, Димитров и Кардел. От Съветския съюз в съвещанието участват няколко членове на Политбюро — Молотов, Маленков, Жданов, Суслов. В състава на българската делегация фигурират известни дейци — Т. Костов и В. Коларов, югославската е представена от М. Джилас и В. Бокарич. Още в самото начало Сталин раздразнено изразява недоволството си от различията по външнополитическите въпроси. Той квалифицира някои стъпки на България и Югославия като „особена външнополитическа линия“. На възраженията на българите и югославяните, че няма основания за упреци, че инкриминираните им обвинения носят частен характер, Сталин изведнъж прави неочаквано предложение за създаване на федерация между България и Югославия. Свикнал пожеланията му в собствената му страна да се възприемат винаги като решение, Сталин изведнъж усеща ясно, че се натъква на вътрешна съпротива. И Димитров, и Кардел, без да отхвърлят по принцип възможността за федерация, отговарят, че още не са узрели условията за федерация. Кардел заявява, че не може да даде по-определен отговор преди решението на политическото ръководство на страната.

Сталин, който е свикнал да се разпорежда по всички въпроси било като председател на Държавния комитет по отбраната, било като върховен главнокомандващ, може би за пръв път от много години среща съпротива от… комунисти. Това е нечувано! Такова нещо той ни най-малко не е очаквал! Пристъпът на глухата му злоба търси изход.

А когато научава, че в Белград са решили да не бързат със създаването на федерация и че разглеждат този въпрос само в историческа перспектива, направо побеснява.

Милован Джилас, описвайки срещата на югославската и българската делегация със Сталин, си спомня:

„На Димитров след неговото изказване «вождът» подхвърли:

— Глупости! Изсилихте се като комсомолец. Искахте да учудите света, сякаш сте все още секретар на Коминтерна. Вие и югославяните не съобщавате нищо за вашите работи, научаваме за всичко от улицата — поставяте ни пред свършени факти!

На Кардел Сталин всъщност не му и даде дори да се изкаже, прекъсваше го не по-малко злобно, макар и по-малко оскърбително, отколкото Димитров:

— Глупости! Различия има, и то дълбоки! Какво ще кажете относно Албания? Вие нас изобщо не ни информирахте за вкарването на войски в Албания!

Кардел възрази, че за това е имало съгласие на албанското правителство.

Сталин се развика:

— Това би могло да доведе до сериозни международни усложнения… Вие изобщо не се съветвате. Това у вас не са грешки, а принцип, да, принцип!

… Тръгнахме си след три-четири дни — откараха ни на разсъмване на Внуковското летище и ни натикаха в самолета без никакви почести…“[12]

Тази среща малко прилича на диалог. Сталин веднага иска да постави събеседниците си на мястото им като републиканските секретари в своята страна.

Единовластието лишава човека от елементарна самокритичност. Самосъзнанието на личността, което според Хегел я осветява сякаш отвътре и може в съюз със съвестта да й бъде съдия, у Сталин не е способно дори да предизвика и най-малкото съмнение в собствената неправота. Той е свикнал да се страхуват от него, безропотно да му се подчиняват и във всичко да се съгласяват с него. И в този случай е бил уверен, че неговите думи-заповеди ще бъдат непременно приети. А отведнъж — отпор!

Следват импулсивни санкции — отзоваване на съветските военни съветници от Югославия, остро писмо на Сталин и Молотов до югославското ръководство. Тито подготвя добре претеглен отговор, одобрен от ЦК на СКЮ. Той отхвърля обвинението в недружелюбни действия и в троцкизъм. В него се казва: „Колкото и всеки от нас да обича страната на социализма СССР, той не може в никакъв случай по-малко да обича своята страна, която също строи социализъм…“ През май идва отговор от Москва в 25 страници. Сталин, който е известен със самообладанието си и със способността си да се сдържа, действа спонтанно, без да анализира реалната ситуация. Гласът на амбицията заглушава гласа на разума, а „органите“ бързо събират по инициатива на Берия множество „факти“, потвърждаващи „отдръпването“, „предателството“ на Тито и на цялото югославско ръководство. Сталин още не е разбрал, че това е първото чувствително следвоенно поражение.

Ескалацията на мерките е стремителна. Сталин решава да включи в конфликта Информбюро. В Белград се получават две послания от Москва с покана на заседанието на Информбюро в Букурещ да участва и югославска делегация. Югославяните отговарят любезно, но твърдо с отказ, преценявайки това като намеса във вътрешните им работи, но същевременно изразяват готовност за нормализиране на отношенията.

Сталин решава заседанието на Информбюро да се състои без „обвиняемите“. Това означава вече скъсване на отношенията. В навечерието, на 15 юни 1948 г., Сталин разглежда проект за доклада на Жданов в Букурещ, озаглавен „За положението в Комунистическата партия на Югославия“. В придружителната записка Жданов пише: „… текстът на доклада е разгледан от мен, Маленков и Суслов“. По решение на Сталин и тримата заминават за Букурещ. Сталин внася собственоръчно редица поправки. В доклада си Жданов има такива формулировки: „Цялата отговорност за създалото се положение носят Тито, Кардел, Джилас и Ранкович. Методите им са от арсенала на троцкизма. Политиката им в града и селото е неправилна. В една комунистическа партия е нетърпим такъв позорен, чисто турски терористичен режим. С този режим трябва да се свърши (курс.авт.). Комунистическата партия на Югославия ще съумее да изпълни тази почетна задача…“[13]

Както казва Хрушчов пред XX конгрес на партията, загубилият чувство за реалност Сталин дори заявил:

„Достатъчно е да си мръдна малкото пръстче и няма да има повече Тито. Ще падне.“

А е бил насърчен и от съобщението на Жданов от Букурещ: разговорите с Костов, Червенков, Толиати, Дюкло, Ракоши, Георгиу-Деж и други ръководни дейци показват, че всички „без изключение заемат непримирима позиция спрямо югославяните“[14]. Великодържавният натиск, представян като пролетарски интернационализъм, се осъществява явно в угода на разгневения диктатор. Сталин не се задоволява само с денонсиране на договора за дружба, отзоваване на посланика и прекратяване на икономическите връзки. В кулминация на конфликта се превръща позорната резолюция „Югославската комунистическа партия е под властта на убийци и шпиони“, приета на съвещанието на Информбюро, състояло се в Букурещ през ноември 1949 г. Този път над текста на резолюцията „здравата се е потрудил“ Суслов, който по това време е вече секретар на Централния комитет. Какво ли няма в нея! Сравняване на югославските ръководители с хитлеристите, обвинение в шпионаж, във влизане в един блок с империализма, в кулашко превъплъщение и т.н. Специфичните особености във вътрешнополитическото развитие на Югославия, отделни стъпки, различаващи се от Сталиновите схеми, както и предприетите в отговор някои твърди мерки на югославското ръководство по време на разгорещилата се борба, се квалифицират като действия на „слуги на империализма“, „ликвидиране на народнодемократичния строй в Югославия“. Днес дори е трудно да си представим колко далече са отвели ВКП(б) и другите комунистически и работнически партии амбициозността и великодържавието на Сталин. Върху цялата тази история лежи печатът на невъобразимите вреди, нанасяни от единоначалието.

Сега това принадлежи на историята. В „отлъчването“ на Югославия от социализма, предприето от Сталин, в опитите да се прилагат диктаторски методи спрямо суверенни страни и партии проличава почеркът му от 1929–1933 г., както и от периода 1937–1939 г. Хрушчов, макар и „обременен“ от близостта си със Сталин, ни дава да разберем, че все пак е по-добре шансът на съвестта да се използва късно, отколкото никога. Отиването му в Белград в края на май — началото на юни 1955 г. е едно от стъпалата, по които той се изкачи мъжествено на трибуната на XX конгрес на партията.

Ония няколко години, които съдбата отрежда на Сталин след края на Втората световна война, за „вожда“ са бурни, както и целият му живот след победата на Октомври. Грижите му сега се простират по-далече от границите на собствената му държава. В социалистическите страни, които с леката ръка на Жданов започват да се наричат „лагер“, възникват проблеми след проблеми. Всяка страна е получила възможност да върви по пътя на социалистическото строителство съобразно с принципите и особеностите, отговарящи на нейните национални традиции, на историческия й опит и на конкретната ситуация. Заедно с това намесата на Сталин, изискването му да се придържат към един модел, насаждането на бюрократични и догматични щампи в политическата структура и в общественото съзнание нанасят голяма вреда на общото дело. Особено когато се правят опити да се прилагат Сталиновите методи за ликвидиране на другомислещите. Сталин, който никога не е разбирал задълбочено икономиката, фактически спомага за механично пренасяне на съветския опит в страни с различни равнища на икономическо развитие, тръгнали по пътя към социализма. Погрешността на такива стъпки отдавна е очевидна.

Има основания да се предполага, че преди смъртта си той по всяка вероятност е започнал да се убеждава в неефикасността на „единния център“. Тъкмо „югославското поражение“ на „вожда“ го е накарало сигурно повече от всичко друго да преразгледа някои неща в арсенала си от догми. За това говори постепенното загубване на интерес у него към Информбюро. След „югославската афера“ се свикват още едно-две съвещания, а после Информбюро прекратява тихомълком съществуването си. Насаждането на командни методи в международното комунистическо движение явно се оказва неуместно.

В мрачните години на „студената война“ наред с образуването на социалистически лагер Сталин е могъл да преценява като значителни положителни фактори може би само две събития: създаването на Китайската народна република и на мощно международно движение за запазване на мира и предотвратяване на нова световна война. Краят на 40-те и началото на 50-те години са крайно тревожни. Понякога на човек му се струва, че политическите лидери са загубили разсъдъка си. Дори папата от Ватикана провъзгласява, че всеки католик, който оказва съдействие на комунистите, ще бъде отлъчен от църквата. Навсякъде се развихря „ловът на вещици“. Трудно бе да се повярва, че само след три-четири години държавите победителки ще застанат пред прага на нова война, този път помежду си. Заслепена от своята мощ, Америка не може да се примири, че се надига още един колос. В Пентагона готвят планове за ядрени бомбардировки над Съветския съюз. В тези условия Сталин продължава да води предпазлива политика, като раздува военните мускули на страната и в същото време внимава да не провокира бившия си съюзник. Вярно, не казва като Мао, че атомната бомба е „книжен тигър“, но многократно дава да се разбере, че и в една възможна война решаваща роля ще играят народните маси. Наистина, има един момент, когато на хоризонта мъждука тънка ивица светлина, обещаваща, както изглежда, отслабване на ледените ветрове. На 1 февруари 1949 г. европейският директор на агенция „Интернешънъл нюз сървиз“ Кингсбъри Смит изпраща на Сталин от Париж следната телеграма: „Официалният представител на Белия дом Чарлз Рос заяви днес, че президентът Труман би се радвал, ако има възможност да се съвещава с Вас във Вашингтон. Ще бъдете ли Вие, Ваше превъзходителство, готов да отидете във Вашингтон за тази цел? Ако не, къде тогава бихте били готов да се срещнете с президента?“

На другия ден Сталин отговаря:

„Благодаря на президента Труман за поканата му да го посетя във Вашингтон. Отиването ми във Вашингтон е отдавнашно мое желание, за което навремето съм говорил на президента Рузвелт в Ялта и на президента Труман в Потсдам. За съжаление, сега съм лишен от възможността да осъществя това свое желание, тъй като лекарите решително възразяват против всякакво продължително пътуване по море или по въздуха.“[15] Сталин предлага за място на тази среща Москва, Ленинград, Калининград, Одеса, Ялта, Полша или Чехословакия, тъй като е сигурен, че Труман непременно ще се откаже от срещата. Просто няма за какво да разговарят. Президентът е предполагал, че в Америка ще има по-големи шансове да накара Съветския съюз да казва това, което той иска да чуе. Но мисля, че с течение на времето Труман се е убедил в безплодието на тези надежди. На Сталин и през ум не му е минавало да се поддаде на диктат. Не без причина уводната статия на „Правда“ от 26 юни 1949 г. е озаглавена „Труман се запревъзнася“…

И отведнъж в този притихнал и уплашен свят, където се чуват само тропот на войнишки ботуши и дрънкане на оръжие, прозвучават неочаквано първите, макар и слаби гласове, приканващи към разум. През 1948 г. във Вроцлав се събират пацифисти от двата „лагера“, където „първа цигулка засвирват“ дейци от световната култура. Следващата стъпка на тази прогледнала по-рано от другата част на човечеството е свикването на световен конгрес на привържениците на мира в Париж.

Отначало Сталин поглежда скептично на това „интелигентско движение“, но после изведнъж усеща, че в него има големи неизползвани възможности. Той вижда, че при обстоятелствата, когато притежаващата атомно оръжие Америка е на практика неуязвима, войната поставя социалистическия лагер в крайно неизгодно положение. И затова е нужно да се използва максимално световното обществено мнение против силите, които искат да разрешат основното противоречие на епохата по ядрен път. През 1950 г. привържениците на мира предприемат най-грандиозната си акция — организират кампания за събиране на подписи под Стокхолмското възвание за мир. След по-малко от година членовете на комитета по организиране на акцията обявяват, че против войната са се подписали повече от 500 милиона души! Сталин и официалната съветска пропаганда изразяват своята поддръжка на идеята за мирно съвместно съществуване. Понякога ми се струва, че Стокхолмската кампания е изворът, началото на формирането на планетарно съзнание у човечеството, чиято същност е признаването на приоритетите на общочовешките ценности. Сега сме по-близо до тази цел, но колко важно е било да бъдат направени първите крачки!

Когато през април 1949 г. в Париж в зала Плейе се открива Световният конгрес на привържениците на мира, събрал около две хиляди делегати от всички краища на света, Сталин следи напрегнато хода му като политическо събитие от първостепенна важност. Той и Молотов сами определят състава на съветската делегация: А. А. Фадеев, И. Г. Еренбург, В. Л. Василевски, А. Е. Корнейчук, М. Турсунзаде, В. П. Волгин, П. Н. Федосеев, Л. Т. Космодемянска, А. Л. Маресиев. Сталин не може да не е изпитвал дълбоко вълнение (ако е бил способен на това), когато на 21 април „Правда“ съобщава, че американският певец Пол Робсън, завършвайки изказването си, запява от трибуната на руски арията от операта на И. И. Дзержински „Тихият Дон“, започваща с думите „От края и до края“. Възможно ли е било Сталин да не е усещал, че започва ерата на действителното народно влияние върху въпросите на мира и войната?

В тази свада на световете, когато ледените ветрове, които бяха замразили разума на политици и генерали, можеха всеки момент да съборят бариерата, отделяща мира от войната, Сталин получава огромна поддръжка от победилата китайска революция. Революцията в Китай значително променя съотношението на силите в света и структурата им.

Двадесетгодишната борба на китайския народ за социално и национално освобождение завършва триумфално на 1 октомври 1949 г. с провъзгласяването на Китайската народна република. На 5 октомври по указание на Сталин „Правда“ публикува уводната си статия „Историческа победа на китайския народ“, а с нея и четири портрета — на Мао Дзъдун и с малко по-малки размери на Чжу Дъ, Лю Шаоци и Чжоу Енлай. В статията се цитират думите на лидера на китайската революция: „Ако не съществуваше Съветският съюз, ако не беше победата в антифашистката Втора световна война, ако — което е особено важно за нас — японският империализъм не беше разгромен, ако в Европа не се бяха появили страните с нова демокрация… то натискът на международните реакционни сили, не ще и дума, щеше да бъде много по-силен, отколкото днес. Нима можехме да победим при такива обстоятелства? Разбира се, не.“ Така пише Мао Дзъдун в статията си „За диктатурата на народната демокрация“. Посочва се, че „се сбъдва гениалното предвиждане на другаря Сталин, направено още през 1925 г., че силите на революционното движение в Китай са неимоверни. Те още не са се изявили както трябва. Те тепърва ще се изявяват в бъдеще. Управниците на Изтока и Запада, които не виждат тези сили и не се съобразяват с тях в достатъчна степен, ще пострадат от това“.

Сталин следи извънредно внимателно събитията в Китай. Когато му съобщават, че в Пекин е пристигнал новият американски посланик Хърли и е заявил, че Америка ще оказва пълна поддръжка на Чан Кайшъ, на Сталин много неща стават ясни. Той разбира, че ако в Китай надделее влиянието на Съединените щати, положението на Съветския съюз ще стане още по-тежко. Първоначално Сталин не може да проумее борбата между Мао и Чан Кайшъ, дори предполага, че въстанието на милионите гладни маси няма никакво отношение към социалистическото или демократичното движение. Когато научава за преговорите по вътрешни въпроси между Чан Кайшъ и Мао Дзъдун, състояли се през октомври 1945 г. в Чунцин, Сталин се убеждава, че позицията на комунистите е по-реалистична и прогресивна.[16]

Навремето Сталин е писал доста за Китай. В събраните му съчинения са публикувани около десетина работи за китайската революция. От политическа гледна точка някои от тях са извънредно примитивни. Той твърди например, че „революционизирането на Изтока трябва да даде решителен тласък към изостряне на революционната криза на Запад. Атакуван от две страни — и откъм тила, и откъм фронта, — империализмът ще трябва да признае, че е обречен на гибел“[17]. Характерно е, че Сталин, изказвайки някои правилни твърдения за китайската революция, прибягва често към политическо менторство: „китайските комунисти са длъжни (тук и по-долу курс. на авт.) да обърнат особено внимание върху работата в армията, длъжни са да се заемат най-отблизо с изучаване на военното дело… Китайската комунистическа партия е длъжна да участва в бъдещата революционна власт в Китай“[18] и т.н. Заслужава да си спомним, че позицията на Сталин по „китайския въпрос“ е била яростно критикувана от Троцки. В предварителните бележки във връзка с изказването си пред VIII пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал през май 1927 г. изпадналият в немилост лидер пише: „Тезисите на др. Сталин може да се задържат само дотогава, докато партията е лишена от възможността да чуе критикуването им, а партийният печат под ръководството на Бухарин, вместо да публикува действителните ни възгледи, ни приписва собствените си измислици… Изцяло погрешните тезиси на Сталин са обявени фактически за неприкосновени.“[19] Троцки също не е бил във всичко прав, но е доловил неувереността и некомпетентността на Сталин по въпросите на Изтока, които в онова далечно време лидерите се опитвали да прикрият с революционни фрази с „универсално“ значение. Но с течение на времето Сталин ще разбере много неща от йероглифните плетеници на социалния живот във великата китайска страна. По всяка вероятност особената увереност в победата на комунистите се появява у Сталин не в резултат на военните им успехи, а когато през 1945 г. Чан Кайшъ произнася реч, от която проличава, че той е с намерение да запази антидемократичния режим.[20]

След края на Втората световна война Сталин прави доста, за да помогне на китайската революция — на Народоосвободителната армия на Китай (НОАК) е предадено голямо количество различно въоръжение и бойна техника, оказана е и друга помощ. От втората половина на 1947 г. вятърът на победата започва да надува платната на НОАК и в края на краищата Чан Кайшъ е принуден да бяга в Тайван. След победата на китайската революция отношенията се развиват в най-различни насоки. Тяхна кулминация е отправената покана до Мао Дзъдун да посети Москва във връзка с отпразнуването на 70-ата годишнина на Сталин.

Сталин чака с голяма доза недоверие срещата си с вожда на китайския народ. Макар по-рано да е говорил и писал много за Китай и за китайската революция, всъщност той не знае неговата история и култура, не се е запознал с много от особеностите на националната психология на китайския народ, не му е съвсем ясно какъв човек е Мао Дзъдун. Мао пристига в Москва на 16 декември 1949 г. Сталин се среща няколко пъти с него. Повечето от разговорите им не са протоколирани и поради това за изясняване на същността, съдържанието и насочеността им голямо значение имат спомените на Федоренко, известен съветски специалист по китайска култура (тогава преводач).

Трябва да предполагаме, че и за Мао всичко е било необикновено — той никога не е излизал от Китай, не е участвал в работата на органите на Коминтерна, имал е слаби контакти с представители на другите комунистически партии. Дори може да се каже, че тези двама души, сядащи няколко пъти на масата за преговори един срещу друг, са мислели различно; имали са различна скала на ценностите, били са представители на различни цивилизации. Макар да не са извънземни, все пак са много различни като лидери по социална нагласа и по култура. Марксизмът твърде слабо ги свързва. Мао е имал възможност да се позове на човека от Чан-цю (от класическото произведение на Конфуций „Пролет и есен“), а Сталин, който знае много цитати от класиците на марксизма, сега предпочита да повтаря себе си. В едно отношение у тях има нещо много общо: и двамата са прагматици.

Сталин с любопитство и усърдно скривано недоверие се вглежда в събеседника си. А той, отклонявайки се внезапно от разговора върху конкретните злободневни въпроси, въвежда съветския вожд в приказния и тайнствен свят на китайските притчи. Мао разказва за „Юй-гун, който преместил планините“. В древността живеел в Северен Китай старец на име Юй-гун (Глупавият дядо) от северните планини. Пътя от къщата му към южните земи преграждали две големи планини. Юй-гун решил да срине заедно със синовете си тези планини с мотика. Друг един старец на име Чжи-соу (Мъдрият старец) ги видял, разсмял се и казал: „С глупости се занимавате: къде ти ще сринете двете толкова големи планини!“ Юй-гун му отговорил: „Аз ще умра — ще останат децата ми, децата ще умрат — ще останат внуците и тъй ще се сменят поколение след поколение в безкрайна редица. Тези планини са високи, но вече по-високи не могат да станат; колкото сринем, с толкова ще се снишават; защо да не ни е по силите да ги сринем?“ И Юй-гун, без ни най-малко да се двоуми, продължил ден след ден да срива планините. Това разчувствало бога и той пратил на земята светиите си, които вдигнали и отнесли тези планини.[21] Сталин слуша речовития разказвач на китайски народни приказки, изпълнени с дълбок философски смисъл. Сега пак две планини тегнат върху китайския народ — империалистическата и феодалната. Китайската комунистическа партия отдавна е решила да срине тези планини. Тя също ще „разчувства“ бога, чието име е китайски народ. Съветският вожд се съгласява с китайския вожд и в унисон с Мао казва, че заедно не само две планини ще сринем. Както си спомня Федоренко, разговорите са били продължителни и напълно спокойни. Без да бързат, събеседниците опитват от време на време вкусно приготвените ястия, пийват по глътка отбрано вино и сякаш за да се намират на работа, си разменят по някоя дума по разни въпроси — международни, икономически, идеологически, военни. По време на тия дълги нощни гощавки се обсъждат и принципните положения на подготвяния договор за дружба, съюз и взаимна помощ. Една вечер, спомня си Федоренко, Мао разказа някаква случка от историята на борбата с гоминдановците. Оказали се в обкръжение, бойците не се предават и изпълняват призива на командира си: „Не се спирайте пред трудностите, не се бойте от изпитанията, гледайте на смъртта като на възвръщане.“ Сталин дълго се опитваше да си изясни смисъла на „възвръщането“. Мао му обясняваше търпеливо, че в дадения случай йероглифът „възвръщане“ означава презрение към смъртта като форма на връщане към първичното им състояние, тоест по всяка вероятност бойците нямало да изчезнат като материя. Проницателен като събеседник и внимателен като слушател, Сталин обърна внимание не само на безстрашието, но и на мъдростта на командира.[22]

Така са разговаряли двамата лидери на двете огромни страни. Срещата им е оценена като наистина историческа, ознаменуваща много големи промени върху глобалната шахматна дъска на световната политика. У Сталин предубеждението бавно се стопява; той дълго време не се доверява на Мао Дзъдун. Изглежда, изиграла е своята роля получената информация за Мао: недружелюбно отношение към китайските кадри, учили се в Москва, демонстративна безучастност на китайския лидер по време на критичните ситуации край Москва и Сталинград в годините на войната и други подобни факти.

Но постепенно, с все по-голямото сближаване между Китай и СССР, с активизирането на американската позиция на Пекин и ролята му в корейската война отношението на Сталин към китайския вожд се изменя. Мисля, че и съветският лидер е създал у Мао твърде сложно впечатление. Но едно е несъмнено: държавническата мъдрост и величавото спокойствие, които Сталин добре умее да демонстрира, както и абсолютната му самоувереност са затвърдили в съзнанието на китайския ръководител представите за силата и целенасочеността на съветската партия и държава. Подписването на договора на 14 февруари 1950 г. отслабва опасното въздействие на ветровете, раздухвани от „студената война“. Кулминацията на напрежението съвпада тъкмо с годината, когато двата велики народа поемат пътя на дружбата. Мисля, че приемниците на Сталин (както и самият Мао) навремето са направили много по-малко от възможното, за да запазят ония добри отношения, които бяха започнали да се създават през 50-те години. Една от причините е специфичното, а понякога и направо негативно отношение на Мао спрямо разобличаването на култа към личността, към XX конгрес на КПСС и към всичко, свързано с тях. Крепкото ръкостискане на двамата гиганти, погледнато исторически, не продължава дълго. Сега, слава богу, двете страни отново си стискат здраво ръцете. Иска ми се този път да е за дълго.

Студени ветрове духат не само откъм Запад, но и откъм Изток. Дислокацията на американските и съветските войски в Корея веднага след войната предопределя създаването на различни политически структури в северната и в южната половина на полуострова. След като на 10 май 1948 г. след изборите в Южна Корея са създадени законодателни и изпълнителни органи, на 25 август същата година се произвеждат избори и в Северна Корея. Образуват се фактически две държави, които изкуствено разделят корейската нация. След изтеглянето на съветските войски от Северна Корея същото правят и американците. Всяка от страните смята, че по-голямата част от населението на полуострова поддържа нейното правителство. За съжаление други съветски, китайски и корейски документи освен ония, които се публикуват тогава във вестниците, не са известни на обществеността. Но е ясно, че конфликтът започва поради стремежа на всяка от страните да разпространи господството си над цялата корейска територия. Имах възможността да установя от редица косвени източници, че Сталин се е отнасял твърде предпазливо към изострянето на ситуацията на полуострова. Още от самото начало е правел всичко възможно, за да избегне пряката конфронтация. По този въпрос Мао е бил настроен решително. По време на няколкото срещи на Сталин с Мао Дзъдун през декември 1949 и февруари 1950 г. в Москва те са обсъждали проблемите на Корейския полуостров. Сталин е разбирал, че американците са се отдалечили от Потсдамските споразумения за Корея толкова много, че не е възможно да бъде създадена безболезнено единна държава. Освен това се е отнасял подозрително и към американската идея за опекунство над Корея, както и към „свободните“ избори. Защото в Южна Корея, където се намират американските войски, живее значително по-многобройно население. Линията по 38-ия паралел е определена през 1945 г. като временна демаркационна линия между американските и съветските войски без каквато и да е политическа обосновка. По-късно, когато тя става държавна граница, излиза наяве географската й несправедливост, тъй като сериозно ощетява северняците.

Махалото на войната силно се люшва няколко пъти. Високото напрежение по демаркационната линия непрекъснато расте. В началото на бойните действия, които започват на 25 юни 1950 г., войските на КНДР нанасят силен удар, после овладяват Сеул и излизат на река Нактонган. За американците това е силен удар. През септември американските войски, сдобили се с поддръжката на Съвета за сигурност при ООН (съветският представител не участва в гласуването и не може да използва правото на „вето“), организират голям десант в Инчон и контранастъпление от пусанския плацдарм. Ударът е толкова силен, че американските и южнокорейските войски, без да спрат на 38-ия паралел, завземат Пхенян, а към края на октомври окупират значителна част от Корейската народнодемократична република. Обратно, сега се създава ситуация, при която изглежда, че американците са постигнали своето. Още повече защото на редица места американските войски стигат до границата с Китайската народна република. Според наличните данни Сталин е бил принуден да се съгласи с предложението на Мао Дзъдун китайците да окажат непосредствена помощ на КНДР, макар че това е водело до увеличаване на опасността от ескалация на войната. Американците се заслоняват зад синия флаг на ООН, а китайците прибягват към „доброволчество“.

Нужно е да се отбележи, че корейският конфликт е укрепил доверието на Сталин към Мао, а следователно и отношенията между СССР и КНР като цяло. Когато към 30 китайски дивизии тръгват напред, обстановката отново рязко се изменя. Китайските и севернокорейските войски не само освобождават територията северно от 38-ия паралел, но се и придвижват на 100 километра по̀ на юг. Към средата на лятото на 1951 г. моралният дух на американските войски и военният престиж на Съединените щати значително падат. Сталин усеща, че е настъпил най-отговорният и опасен момент. Американците може да не се примирят с поражението си и да използват последния си, ядрения аргумент. След 1945 г. може би тогава се е появила най-очевидната заплаха от трета световна война. Американският генерал Макартър настоява Манджурия да бъде бомбардирана. Труман дава да се разбере, че не е изключено да бъде използвано ядрено оръжие. Духват не студени ветрове, а полярни урагани. Вече нито Сталин, нито Мао могат да допуснат, че американците ще понесат поражение. Настъпват две дълги години на преговори, по време на които ожесточените боеве на Корейския полуостров не стихват. Американската авиация господства във въздуха, а на земята господстват китайските „доброволци“. При създалата се ситуация Сталин разбира, че и двете страни нямат друг изход, освен да тръгнат към компромис. И не се е излъгал в това. Но окончателно споразумение се постига няколко месеца след смъртта му, през юли 1953 г.

Анализирайки ролята на Сталин в корейската война, роля силно камуфлирана в много отношения, дойдох до един важен извод, който на пръв поглед не изглежда пряко свързан с конкретните национални интереси на воюващите страни. По мое мнение войната в Корея показа за пръв път, че в съвременния свят, все още разделен на блокове, при критични сблъсъци на интересите на Запада и Изтока е неизбежна ситуация „пат“. До първия пат двете страни стигат именно в Корея, до втория — по време на карибската криза. Но за втори път мъдростта успя да победи. А дали Сталин е успял да осъзнае корейските уроци — трудно е да се каже. Ясно е само, че в Америка май по-късно осъзнават това. Напалмът, заплашването с ядрена бомбардировка, издръжката на войски на много хиляди километри от собствената територия, многогодишното непризнаване на Китай, авантюрата във Виетнам показват, че залагането само на силата изживява времето си. Съветският съюз ще почувства това, и то болезнено, много по-късно, заради Афганистан. След корейската война светът видя, че Америка не е всесилна. В корейския конфликт Сталин е бил по-предвидлив. След югославския студен „душ“ той се връща към традиционната си предпазливост. Може би го е научило на нещо поражението му в схватката с Тито, когато, без много да му мисли, натрупа куп грешки, чиято цена не е лесно да се установи и днес?

Апогеят на култа, който съвпада със седемдесетата годишнина на „вожда“, беше достигнат по своеобразен начин благодарение на великата победа от 1945 г., върху вълните на личната слава и апологията на насилието. Консервирането на системата беше съпроводено от ледени ветрове както в отечеството ни, така и отвъд границите му.

Бележки

[1] Kennan. Memoirs (1925–1950). N.Y., 1969, p. 583–598.

[2] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.135, т.II, л. 287–296.

[3] Truman, II. Mémoires, t.II. L’Année des décisions. Paris, 1955, p.117.

[4] Marcon, L. La Guerre froide: l’angrcnage. Paris. Editions complexe, 1987, p.193.

[5] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.151, т.VIII, л. 90–112.

[6] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.176, т.II, л. 235–254.

[7] Пак там, д.149, т.VI, л.35.

[8] Пак там, д.176, т.II, л.360.

[9] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.5, д.54, л. 14–15.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.3, д.92, л. 47, 55.

[11] Белградская операция. М., 1964, с.85.

[12] Джилас, М. Разговоры со Сталиным. Нью-Йорк, 1962, с 169–176.

[13] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.3, д.105, л. 1–8.

[14] ЦПА, ИМЛ, ф.77, оп.3, д.106, л. 5–7, 17–19.

[15] Правда, 3 февраля 1949.

[16] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.2223, л.291.

[17] Сталин, И. В. Соч. Т. 7, с.231.

[18] Сталин, И. В. Соч. Т. 8, с. 363, 364, 367.

[19] ЦПА ИМЛ, ф.325, оп.1, д.155, л.За.

[20] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.2223, л.301.

[21] Мао Цзэ-дун. Избранные произведения. Т.IV. М., 1953, с.580.

[22] Правда, 23 октября 1988.