Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (34)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Глава шеста
Епицентърът на трагедията

Да се разбере всичко — съвсем не значи да се прости всичко.

Е. Кестнер

Настъпва Новата 1937 година. В Москва, в другите градове, в хилядите села и селца, пръснати по огромната страна, шета обичайната за новогодишните празници бъркотия — в клубовете и тесните жилища украсяват елхи, децата лепят саморъчно направените гирлянди, привършват последните приготовления в групите за художествена самодейност, каквито има сега във всяко предприятие, във всеки колхоз и училище. Мъжете си набавят по една-две бутилки „Московска“, в големите градове може да се намери в магазините и хубаво вино — „за жените“. В последните една-две години изборът на деликатесни стоки по щандовете и витрините на продоволствените магазини направо радва купувачите. В новогодишния брой на „Правда“ от 1937 г. е напечатана кратичката дописка „Празнични покупки“, в която се съобщава: „Разнообразни вина — от съветско шампанско до мискет, — стотици видове колбаси и рибни изделия, торти, сладкиши, плодове — всичко това купуваха вчера московчани в голямо количество. Хиляди снабдители на «Гастроном», «Бакалия» и другите продоволствени магазини бяха заети да доставят в дома на купувачите различни продукти за новогодишната празнична трапеза…“

В народните комисариати, в краевите, областните и районните комитети на партията привършва „гизденето“ на равносметките за годината — трябва да се рапортува. А има какво да се каже на народа: през изтеклата година бе въведен в експлоатация Харковският машиностроителен завод, тържествено беше открит Камският целулозно-хартиен комбинат, започна строителството на Соликамския магнезиев завод, в Армения даде промишлен ток Конакарската водноелектрическа централа, завършено е предаването на Мурманския рибен комбинат и на стотици други големи и малки производствени обекти. Количествените показатели (но далеч не и качествените) правят силно впечатление. Има за какво да се докладва на Сталин. Дори образуваният едва през 1936 г. Народен комисариат на отбранителната промишленост, неизпълнил плана си по редица показатели, изпраща до „вожда“ рапорт: „Отбранителната промишленост ще стане най-добрата в цялата страна.“ Отчетите на народните комисари Каганович, Микоян, Любимов радват Сталин: най-сетне не само железопътният транспорт, но и леката, местната промишленост, търговията притуриха доста нещо в равносметката. Нека всички да знаят, че Сталин не си хвърля думите на вятъра. Та нали по негово указание бе взето решение 1936 година да се обяви за ударна. Предвижда се прираст на производството на средства за производство 22%, а на предмети за употреба — 23%. Пак по негово указание „Правда“ помества уводната статия „План за повишаване благосъстоянието на народа“, в която се казва, че думите на „великия вожд“ „Животът ни стана по-добър, животът ни стана по-весел“ никога няма да се разминат с делата му.[1] Нека още веднъж всички се убедят колко верен е този лозунг.

Ускорено и мощно бие пулсът на страната. Години са минали, а революционният ентусиазъм, запален от октомврийския огън, пак ще повторя, не пресеква. Бедно живеят още, обличат се простичко, скромно. Непрекъснато се обявяват „ударни“ десетдневки, поставят се производствени рекорди, печатът е изпъстрен с имена на ударници — А. Стаханов, А. Бусигин, Е. Виноградова, М. Виноградова, М. Дюканова, П. Кривонос, М. Мазай, А. Гургунидзе, С. Хачатрян, О. Ходжаев, Н. Сметанин и много, много други. Социалистическите делници са аскетични и сурови, но страната като цяло е устремена към бъдещето.

Смята се за недостойно да се говори за интересите на конкретни хора — общото дело поглъща изцяло отделния човек. Мотиви от държавно естество не позволяват да се повдигат цялостно въпросите за всестранно, хармонично развитие на личността. Социалистическите ценности, в центъра на които, както учи Ленин, е човекът, цялата система от изградилите се отношения зависят изцяло и съдбоносно от волята и разума на едно лице. Колениченето пред идеологическия олтар на „господстващата личност“ е задължително. Вижте уводната статия на „Правда“ от 1 януари 1937 г. „Нас ни води велик кормчия“, която завършва с красноречиво славословие: „Съветският кораб е добре стъкмен и добре въоръжен. Не го плашат ураганите. Той плава по курса си. Корпусът му е изграден от гениалния строител за борба с враждебната стихия в епохата на войни и пролетарски революции. Води го гениалният кормчия Сталин.“ Пак тук, на цяла страница, огромен портрет на „вожда“, издигнал се над людското море. И някой там в това море носи малък портрет на Ленин…

Вестниците от първите дни на 1937 г. предават диханието на трудещия се народ — дихание понякога крайно напрегнато. По страниците им се четат предупреждения за страшната опасност, надвиснала над страната откъм „санитарния кордон“ на капитализма. Поредните дописки на М. Колцов от Испания, подробности около потопяването на съветския параход „Комсомолец“ от фашистите, постановление на Централния изпълнителен комитет на Съветския съюз относно награждаването със звание „Герой на Съветския съюз“ на група командири от Работническо-селската Червена армия „За образцово изпълнение на специални и особено трудни поръчения на правителството“. Всички разбират — това са „испанските“ герои.

Тук е и предупредителната статия на Я. Рудзутак, на когото остава да живее малко повече от година: „Чрез своите агенти — Троцки и неговите банди — фашистите се опитваха да разстроят по пътя на вредителството нашето стопанство, с техни ръце искаха да премахнат най-добрите хора в нашата страна, мозъка и сърцето на нашата страна — другаря Сталин…“[2]

В началото на декември 1936 г. Извънредният VIII конгрес на съветите приема нова конституция на СССР, провъзгласяваща разширяването на основните демократични права и свободи на съветските граждани, включително свободата на съвестта, словото, печата, събранията и митингите, неприкосновеност на личността и жилището, запазване тайната на кореспонденцията.

Ето го триумфа на Сталин. В книгата „За Конституцията на СССР“, издадена от партийното издателство при ЦК на ВКП(б) през 1937 г., се отбелязва: „Появяването на другаря Сталин се посреща с продължителни бурни овации. Цялата зала става на крака. От всички страни се носят викове; «Ура за другаря Сталин!», «Да живее другарят Сталин!», «Да живее великият Сталин!», «За великия гений на другаря Сталин, ура!», «Виват!», «Ротфронт!», «За другаря Сталин слава.»“[3]

В доклада си „Относно проекта за Конституция на Съюза на съветските социалистически републики“, изброявайки както обикновено „особеностите“, под номер пет Сталин поставя „последователния и докрай издържан демократизъм“. Тук би могъл да си спомни, че само преди няколко месеца е изпратил на смърт предишните си партийни другари и съратници на Ленин Зиновиев и Каменев. Според някои сведения по време на последната им среща Сталин, следващ принципите на своята „демокрация“, заявява на бившите партийни вождове: „Нашите убеждения не ни позволяват да проливаме кръвта на стари комунисти, каквито и тежки грехове да имат. Ръководителите на нашата партия не забравят нито правата, нито задълженията си. Процесът, в който вие сте длъжни да помогнете на държавата и на партията, не е насочен против вас, а против Троцки. Всичко това е нужно на съветската власт…“[4]

Феноменално злопаметният Сталин добре си спомня дузината и повече писма на Г. Е. Зиновиев с молба за пощада. Помни, че на 17 декември 1934 г. Г. Г. Ягода му предава писмо от бившия му съратник, написано по време на обиска и арестуването му. Там има такива думи: „За нищо, за нищо, за нищо не съм виновен пред партията, пред ЦК и лично пред Вас. Кълна Ви се във всичко, което може да бъде единствено свято за болшевика, кълна Ви се в паметта на Ленин.

Не мога и да си представя какво е могло да предизвика подозрение към мене. Моля Ви да повярвате в честните ми думи. Потресен съм до дъното на душата си.“[5]

В отговор Сталин нарежда да се ускори съдебната процедура и точно след един месец, на 16 януари 1935 г., стария му партиен другар ще осъдят на 10 години, след като бъде предварително принуден да признае несъществуващи престъпления и да обещае, че ще посочи „всички лица, за които помня и си припомням, че са бивши участници в антипартийната борба“. Сталин никога не спира насред пътя. След една година Зиновиев и Каменев ще бъдат изправени пред нов съд, за да изпият докрай горчивата чаша. Но Сталин помни не присъдата (той я е знаел предварително), а унижението, с което Зиновиев го е молел за пощада. Сталин е от оня тип садисти, които смъртта на жертвата не удовлетворява напълно. Нужна му е и пълната й морална капитулация. О, да, помни той тези писма!

„Стигам дотам — пише Зиновиев на 14 април 1935 г., — че дълго и напрегнато се взирам във Вашия и на другите членове на Политбюро портрети във вестниците с мисълта: скъпи мои, та погледнете в душата ми, нима не виждате, че не съм ви вече враг, че съм ваш духом и тялом, че всичко съм разбрал, че съм готов да направя всичко, за да заслужа прошка, снизхождение…“[6]

Мислел ли е Сталин, заседавайки в Политбюро редом до Зиновиев цели седем години (от 1919 г. до 1926 г.), че за него животът на Зиновиев (както и на милиони други) скоро нищо няма да струва? Можел ли е Зиновиев и в най-лошия си сън да предположи, обсъждайки с Ленин в Женева в навечерието на революцията положението в Русия, че ще дойде време и съвсем непознатият му заточеник, „партиен другар“, безпощадно ще решава дали да живее той, Григорий Евсеевич, или да умре в подземието на 25 август 1936 г.?

Сталин нищо не забравя. Той знае, че земният бог, в какъвто се е превърнал, няма право на никакво либерално състрадание. Големите дела искат и големи жертви, пълно очистване от вражеската гнусотия…

Сталин умее да се превъплъщава светкавично. В тишината на кабинета „единият“ Сталин подписва списъците за арести и разстрелвания, одобрява проекти за безчовечни присъди, на трибуната обаче, размахвайки ръка, сякаш сече глави, „другият“ Сталин уверява, че проектът на новата конституция „не се ограничава с фиксирането на формални права за гражданите, а пренася центъра на тежестта върху гарантирането на тези права…“[7]. Но може ли този човек действително да мисли за „гаранции“? Дали разбират това авторите на конституцията? А над нея работят Акулов, Бубнов, Бухарин, Гамарник, Криленко, Егоров, Тухачевски, Ейдеман, Уборевич, Якир и други видни партийни, военни и обществени дейци. Създавайки основния закон в държавата, който провъзгласява на думи социалистическо народовластие, те още не знаят, че въпреки провъзгласените права и гаранции съвсем скоро ще бъдат безмилостно избити. При единовластие на „господстваща личност“ никаква конституция не може никого да защити. Сталин отдавна се е поставил над всякакви закони, потъпква дори оная крехка, анемична, възникнала след Октомври демокрация, която се оказва в ноктите на неговия бюрократизъм. Почти по същото време прокурорът на СССР Вишински започва „да излъсква“ огромната си многочасова обвинителна реч за готвещия се втори открит съдебен процес по делото на „троцкистките заговорници“, която ще произнесе с патос на 28 януари 1937 г.

На милионите съветски граждани, които се гордеят искрено с „неспирния си летеж“ към икономическо и отбранително могъщество на страната и си пожелават един на друг щастие в новогодишната нощ, и през ум не им минава колко кървава ще се окаже настъпващата година. Кой може да предположи, че тъкмо юбилейната двадесета година на Великата октомврийска социалистическа революция ще стане епицентър на трагедията на съветския народ, връх на социалния цинизъм. Но именно натам са насочени необяснимите замисли на „вожда“, срамната и престъпна същност на единовластието на „господстващата личност“.

Колкото и да е парадоксално, за тази трагедия хората в Съветския съюз ще узнаят едва след почти две десетилетия. И то далече не напълно. А засега им предстои да се възмущават задружно, да негодуват и да проклинат „фашистките изчадия“, „шпионите“ и „терористите“. Дори такива личности като А. Фадеев, А. Толстой, П. Павленко, Н. Тихонов, Б. Ясенски и Л. Никулин в статията си „Шпиони и убийци“[8] ще анатемосат ония, които по неволя са действащи лица в позорния и престъпен спектакъл. А „главният режисьор“ на тази „средновековна мистерия“ отново ще напомни на народа: още през януари 1933 г. казвах, че при определени условия „могат да се съживят и да се разшават разбитите групи от старите контрареволюционни партии на есерите, меншевиките и буржоазните националисти в центъра и покрайнините, могат да се съживят и да се разшават остатъците от контрареволюционните елементи измежду троцкистите и десните уклонисти“[9]. И ето, „разшавали се“!

На фона на успехите отделни аварии, пожари и злополуки — а такива има — миришат, разбира се, на „вредителство“. Нима той, Сталин, не предупреждаваше партията, че спотаилите се бивши опозиционери и присламчилите се от другите партии само чакат да удари техният час?!

За XVII партиен конгрес е издадена книгата „Каналът с името на Сталин“. Трийсет и шест съветски писатели под ръководството на М. Горки, Л. Авербах и С. Фирин възхваляват до небесата първия в историята опит да се превъзпитат „враговете на народа в негови приятели“. Това, пишат те, „е напълно успешен опит за масово превръщане на предишните врагове на пролетариата… на съветската общественост в квалифицирани представители на работническата класа и дори в ентусиазирани привърженици на държавно необходимия труд“. Ето още един пасаж: „Човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото, камъка и метала.“ „Герои“ на книгата са „бивши вредители“ — инженери, професори, учители и хиляди други интелектуалци (а не само кулаци, крадци и рецидивисти) — „превърнати“ в „съратници на пролетариата“. Престъплението на много от тях е само това, че са мислели иначе, а не като Сталин, на когото, както пишат авторите, били присъщи „отлично организиран талант на ръководител, проницателен ум на изключително голям теоретик, смелостта на талантлив стопанин, интуицията на истински революционер, който с голяма вещина борави със сложните качества на хората и насажда у тях най-добрите от тези качества, бори се безпощадно против ония, които пречат на челниците да достигат… висоти…“[10] А на Сталин пречат не толкова някакви си „качества“. Пречат му живи хора. Много хора. Страшно много хора.

Всички „недоубити отрепки“ му пречат (потенциално) да се утвърди окончателно в ролята на единствен, незаменим и от всички, именно от всички обичан вожд. Но нима е забравил, че Бухарин, Пятаков, Радек, Преображенски и много други са му другари по партия и по борба? Не, не е забравил, разбира се. Но бедата е там, че и те не са забравили. Знаят какъв е бил. Впрочем в името на „високите цели“ това сега няма никакво значение. Чел е някъде, май някаква фраза от Медичи, от аналите на инквизицията: „Има заповед да прощаваме на враговете си. Но няма заповед да прощаваме на бившите си приятели.“ Наивността на сентенцията сигурно е предизвикала усмивка у Сталин — той не прощава нито на едните, нито на другите.

Бележки

[1] Правда, 13 января 1936.

[2] Правда, 1 января 1937.

[3] О Конституции СССР. М., 1937, с.5.

[4] Орлов, А. Процессы. Нью-Йорк, 1973, с.135.

[5] Известия ЦК КПСС, 1989, №7, с.80.

[6] Пак там, №8, с.89.

[7] О Конституции СССР. М., 1937, с.16-17.

[8] Правда, 24 января 1937.

[9] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.212.

[10] Канал имени Сталина („Беломоро-Балтийский канал имени Сталина. История строительства“). Под ред. М. Горького, Л. Авербаха, С. Фирина. М., 1934, с.12.