Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (35) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

„Враговете на народа“

Историята познава много жестокости и злодеяния. Станало е нарицателно името на римския император Нерон, син на Домиций Ахенобарб и на Агрипина Младата. Императорът се прочува с нечуваната си жестокост. Дори Сенека, философът и изкусният актьор, възпитателят на Нерон, не успява да насади у императора някакви добродетели. Когато въвежда реформите си с цел да укрепи могъществото на държавата, Нерон не се поколебава да премахне заварения си брат и майка си и да принуди Сенека да се самоубие. В последна сметка управлението на Нерон се превръща в низ от смъртни наказания, в апотеоз на жестокостта. Един страшен пожар в Рим повлича след себе си избиването на невинни хора. След като е разкрит заговорът на Пизон, императорът започва да измисля несъществуващи заговори, за да премахне най-популярните сенатори и опасни конкуренти. Доносничеството се насърчава… Влечението към злодейство като начин за управляване у Нерон се съчетава с любов към поезията и другите изкуства…

Не, аз не възнамерявам да правя никакви преки исторически аналогии, още повече че никак не са безспорни. Просто искам да напомня отново, че единовластието в каквато и да е безконтролна форма ражда злоупотреби след злоупотреби, стигащи до злодеяния. Във всички времена и всички исторически епохи. Тази истина е в сила не само за годините от 54 до 68, когато е царувал Нерон.

Никакви справедливи цели и намерения не могат да оправдаят безнравствените средства, защото по своя характер те са не само морално, но и социално зло. Та нали в нашия идеал — и в това Ленин горещо вярваше — няма място за насилие над хората.[1] А именно към насилието прибягва Сталин в печалната, трагичната за нашата история 1937 година. Тя става връх на трагедията не толкова поради мащаба на репресиите (през периода 1919–1933 г. по всяка вероятност пострадват повече хора), а преди всичко поради нечувания политически цинизъм, който нашият велик народ не е могъл своевременно да съзре.

Кой е пуснал в употреба страшния термин „народен враг“? Откъде се е пръкнал? Разбира се, работата не е в понятието, а в опита да се намерят някакви исторически, политически и логични основания, даващи възможност на Сталин да използва широко социалното насилие. Споменах вече в началото на книгата, че за Великата френска революция Сталин прочита за пръв път в Туруханск. Силно впечатление му направила решителността на Робеспиер и Кутон, които в критичната минута успяват да прокарат закон за съкращаване на съдебните процедури над „враговете на революцията“. Импонирала му формулата на Робеспиер „Който ходи със сърмени гащи, е враг на всички санкюлотовци“. Който не е с революцията, е неин враг, чете Сталин по свой начин Робеспиер. Още тогава е отбелязал интересното според него място от речта на Робеспиер в Конвента на 10 юни 1794 г. „Когато свободата постига, както по всичко личи, своя бляскав триумф, враговете на отечеството плетат още по-дръзки заговори.“

В историята Сталин търси не само аналогии, но и аргументи за оправдание пред бъдещето. Допадала му много мисълта на Робеспиер, изказана пред Конвента на 5 февруари 1794 г., че народните врагове трябва да се управляват с терор… Та нали по настояване на Робеспиер в отговор на убийството на Марат, Шалие, Льопелитие дьо Сен Фаржо и на други якобинци Конвентът постановява: „Терорът да се постави на дневен ред.“ Революционният трибунал, създаден от Конвента месец и половина преди термидор, произнася 1563 присъди — от тях само 278 оправдателни, другите — смъртни.[2] Робеспиер не се двоуми да изпрати на ешафода и такива революционери като Дантон, Демулен, Филипо.

Сталин обаче си затваря очите пред факта, че Робеспиер както не ценял живота на ония, които изпращал на смърт, така не ценял и своя живот. Съветският диктатор винаги се е боял до смърт да не би да го убият. И поради това в основата на обвиненията, предявявани срещу много от нещастниците, е прочутият член 288 — „извършване на терористични актове, насочени против представители на съветската власт“. Когато човек прелиства томовете наказателни дела, добива впечатление (ако можем да вярваме в съдопроизводството през ония години), че хиляди и хиляди съветски граждани за нищо друго не са мислели, освен как да убият „вожда“ и цялата му свита. Сталин не иска да повтаря грешките на Великата френска революция. Неговият терор ще бъде безмилостен!

Макар терминът „народен враг“ да е употребяван и по-рано, след 1934 г. Сталин го изпълва с конкретно съдържание. Още в „поверителното писмо“, което Централният комитет на партията изпраща до републиканските и областните партийни организации на 29 юли 1936 г. и в което Сталин непосредствено „има пръст“, се подчертава, че народният враг е наглед обикновено „кротък и безобиден“, че прави всичко, „за да се вмъкне полека-лека в социализма“, че това са хора, които не искат социализъм, и колкото по-безнадеждно ще става положението им, толкова с по-голямо желание „ще прибягват до крайното средство“.[3]

Както ми разказа А. А. Епишев, заместник-министър на Държавна сигурност от 1951 до 1953 г., на съвещанията Берия обичал да подчертава една мисъл, чието авторство приписвал на Сталин: „Народен враг е не само оня, който вреди, но и, оня, който се съмнява в правилността на партийната линия. А такива сред нас има още много и ние трябва да ги ликвидираме…“ В редките минути на откровеност пестеливият на приказки за себе си Епишев споделяше:

„С големи мъки успях да се откопча от вертепа на Берия. След няколкото ми молби да ме пусне отново на партийна работа Берия ми подхвърли зловещо:

«Не искаш да работиш с мене ли? Е добре де — както искаш…»

След няколко дни ме изпратиха в Одеса. Отново ме избраха, за първи секретар на областния комитет, а наскоро след това се отби при мене началникът на областното управление на. НКВД и ми предложи до утре да остана вкъщи. Знаех какво значи това — чака ме всеки момент арест… А ония, които работеха с него и се съмняваха в нещо, Берия смяташе не за «прости» врагове на народа. Спаси ме като по чудо щастливият случай — тъкмо тогава арестуваха Берия… «Народен враг» беше универсалният повод за «отбиране» на ония, които не отговаряха на Сталиновия стандарт.“

Мисля, че образният израз на Епишев обхваща достатъчно вярно същината на въпроса. Да, наистина, мнозина не са „отговаряли“ на „Сталиновия стандарт“. Повечето са обвинявани само в това, че „не отговарят“. И тъкмо затова Сталиновата концепция за „народен враг“, която, погледнато отвън, той като че ли взима от ръководителите на Великата френска революция, няма нищо общо с техните разбирания. Въвелият революционно-демократична диктатура Робеспиер е обявявал за врагове „притежателите на несправедливо придобито богатство и тираничната аристокрация“. А Сталин, ще подчертая още веднъж — всички, които дори потенциално можели да не споделят възгледите му. Дори другомислието, дори подозрението за другомислие се е смятало за враждебно деяние. Никой, не се опълчва против единовластието му, но той чувства, че в душата си мнозина, особено от Лениновата „стара гвардия“, не одобряват неговия социализъм. Това е достатъчно за безгранично подозрителния и жесток диктатор да стигне до страшното си решение.

С помощта на идеологическия апарат Сталин постепенно създава в страната атмосфера на подозрителност, подготвя я за предстоящата кървава чистка.

Мнозинството от народа вярва, че се води борба на живот и смърт с ония, които не са се отказали от надеждата да върнат капитализма в нашата страна. Още през януари 1937 г. по вестниците се появяват уводни статии с пъстри заглавия: „Шпиони и убийци“, „Предават родината“, „Троцкист — вредител — диверсант — шпионин“, „Най-подли измежду подлите“, „Троцкистка шайка от реставратори на капитализма“… Непрекъснатият „масаж“ на общественото съзнание дава своите плодове — научавайки за низостта на ония, които толкова дълго се „замаскирали“, хората започват да негодуват.

Как е могло да се стигне дотам? Как са успели Сталин и свитата му да убедят партията и народа, че покрай тях гъмжи от врагове? Каква е била обосновката за истинското безумие в шпиономанията и похода срещу „вредителството“? На тези въпроси отговаря до голяма степен февруарско-мартенският пленум на ЦК на партията през 1937 г.

На пленума, продължил около две седмици, се изнасят редица доклади. Начало слага секретарят на ЦК А. А. Жданов, който разглежда подготовката на партийните организации за избиране на Върховен съвет на СССР по нова избирателна система и преустройството на партийнополитическата работа. Ползващ се вече с особената благосклонност на „вожда“, той изказва сякаш верни мисли, като подчертава, че „новата избирателна система означава далеч по-широка гласност в дейността на съветските организации“. Повдига напълно основателно въпроса за състоянието на вътрешнопартийната демокрация като изключително важно условие за нравственото здраве на ВКП(б). Но веднага цитира думите на Сталин, че макар „културната дейност на диктатурата да боде очите ни“, органите за потискане днес са нужни толкова, колкото в периода на гражданската война. Ние не можем да не вземем предвид, продължава докладчикът, че „докато нашите хора се надремят и наканят, враговете вече действат“. По думите на Жданов обстановката в партията е сложна. Редовете й редеят, в нея има немалко врагове. По-нататък заявява: „Вредната практика на кооптирането се е вкоренила дълбоко и е отишла далече. Практиката на кооптирането нарушава законното право на партийните членове да взимат участие в избора на своите ръководни органи.“

След това секретарят на ЦК привежда интересни данни. В бюрата на районните и на градските партийни комитети са направо кооптирани (без избиране) около 59% от членовете и кандидат-членовете на бюрата. В Киев например на 19 октомври 1934 г. в градския комитет на партията са кооптирани 14 души наведнъж, между тях и Ашрафян, Дзенис, Сенченко, Тодер и други, оказали се по-късно народни врагове. В Харковския градски партиен комитет от 158 членове и 34 кандидат-членове, избрани на IV градска партийна конференция, останали само 59, а са кооптирани 61. А бюрото на градския комитет, с изключение само на един член, продължава Жданов, се състои изцяло от кооптирани. На 4 април 1936 г. в Харковския Ленински район е повдигнат въпросът за „изключване на цяла група хора“. Повикват и актива. Защо? Защото на пленума на районния комитет присъстват 10 членове, а трябвало да бъдат извадени 12 души! Така 10 човека излапват 12 човека! (Смях сред участниците в пленума.) Дълго още Жданов привеждал такива примери.[4]

Това не са само симптоми на партийна антидемокрация. В партията се създава атмосфера на узаконяване на беззаконието, на позволено широко използване на силови методи. Сталин и обкръжението му създават морален климат, в който става възможно преминаването от административни начини за решаване на проблемите към методите на пряко насилие над потенциалните противници.

Още преди да започне пленумът, „господстващата личност“ извършва „разузнаване с бой“. Имам предвид разправата над Зиновиев и Каменев и над други болшевики. Народът я поддържа. Сега на Сталин пречат тези партийни дейци, които, макар и понижени като дребни служители, знаят много за него. За съвещанията в кабинета му, когато насъсква Зиновиев и Каменев срещу Троцки; за многобройните му интриги, подправяне на стари партийни документи (Сталин е „организирал“ например подаването на „записка“ от страна на Вл. Солин и Е. Стасова за необходимостта да се внесат изменения в протоколите от заседанието на ЦК на 23 февруари 1918 г. във връзка с Бресткия мир)[5]; за загадъчната афера с болестта и смъртта на М. В. Фрунзе и за други съмнителни страници от миналото, които „вождът“ никога не разлиства. Зиновиев и Каменев, вече лежат в затвора. Но той жадува да ги отпрати в небитието…

На 15 август 1936 г. по негово лично нареждане Зиновиев и Каменев отново са предадени на съд. Още не са започнали заседанията, още не е оповестено обвинителното заключение, а вестниците и радиото в един глас тръбят: „Смърт на гадовете!“, „Никаква милост за враговете!“, „Народните врагове — на бунището на историята!“ Сталиновата отмъстителност не признава компромиси — предишните му колеги от Политбюро са осъдени на смърт и разстреляни. Последната им молба — писмата им до Сталин с молба за помилване — остава без отговор. „Вождът“ се надява, че заедно с Каменев ще умре и направеното от него изказване пред XIV конгрес на партията: „Стигнах до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишкия щаб“; че заедно със Зиновиев ще умре и оценката му за Сталин като „кървавият осетинец, който не знае какво е това съвест“. Историята крие много тайни. Но че те ще останат завинаги неразкрити — на това не можел, не е и трябвало да се надява дори Сталин. Да, и двамата са „опозиционери“. И двамата са се борили за власт, за своето виждане на пътя към напредъка. Често лъкатушели, не били последователни. Но и врагове на социализма, на народа никога не са били. Сталин не обича да се ограничава само с „пласта“ на обезвредените врагове. И затова са изтребени или интернирани и семействата както на Зиновиев и Каменев, така и на стотици и хиляди други, на които „отказва да гласува доверие“. И така, след Каменев загиват жена му, двамата му синове (единият непълнолетен), брат му и жената на брат му… Сталин отсича не само дърветата, но и летораслите наоколо. През трийсет и седма година тази сеч се превръща в денонощен дървосек.

Докладите на Молотов, Каганович и Ежов на февруарско-мартенския пленум на ЦК на ВКП(б) са посветени всъщност на един въпрос — „уроците от вредителството, диверсиите и шпионажа на японо-германско-троцкистките агенти“. В тях липсва какъвто и да е разумен анализ, реално осмисляне на положението по простата причина, че самият обект на осъждане е мираж, привиждане. Изричат се безброй хули, заклинания. Едновременно с това се докладват и първите „резултати“, които днес просто зашеметяват.

В началото на доклада си Молотов заявява, че ще говори вместо Орджоникидзе. На 18 февруари, само седмица преди откриването на пленума, Серго се застрелва. В правителственото съобщение се казва, че е умрял от парализа на сърцето. Но както свидетелстват мнозина, които са познавали семейство Орджоникидзе, Серго реагирал крайно болезнено на натрапваната шпиономания и търсенето на врагове. Имал е няколко сериозни и остри разговори със Сталин. Но в отговор Сталин му изпраща доноси против самия него, получени в НКВД, с явното подмятане, че „дето има дим, има и огън“. Сигурно Орджоникидзе е разбрал, че „вождът“ иска от него пълно послушание, иначе го очаква трагичната съдба на другите. Като капак на всичко Сталин му възлага да изнесе доклад пред пленума „За вредителството в тежката промишленост“. Орджоникидзе трябвало да изпрати на заколение със собствените си ръце много от ръководителите на производството, непосредствено да участва в произвол, с който един истински болшевик не може да се съгласи. Той използва своя шанс на съвестта, макар и не по най-добрия начин, но в оная обстановка може би единствено достойния. В деня на трагичния избор хората на Ежов предават на Орджоникидзе протокола от разпита на брат му Папулий. Арестувани са и някои други роднини на Серго. Него буквално го тикат към съдбоносната крачка. И Серго я прави.

Когато отива в жилището на Орджоникидзе, Сталин заповядва да се оповести в печата „обоснована“ версия за самоубийството. По думите на близките му писмото, написано от покойника, се оказва у Сталин. Изглежда, че ние никога няма да узнаем съдържанието му. Сломявайки Орджоникидзе, „вождът“ се отървава от още един човек, принадлежащ към обкръжението му, но несподелящ курса към терор. (За Сталин става норма да тласне човека в обятията на смъртта, а после да носи ковчега или урната с праха му, да произнася траурни речи и да утешава роднините.)

Във връзка с погребението на народния комисар се налага началото на пленума да се отсрочи с няколко дни. За Сталин смъртта на Серго е само един обикновен епизод — той не обича колебливите. А Орджоникидзе, осъзнал, че пленумът трябва да одобри цяла програма за терор, не само се разколебава, но и изразява протеста си, като се самоубива. Впрочем така ще постъпят в ония години и много други — Томски, Гамарник, Сабинин, Любченко…

В доклада си Молотов сипе цифри след цифри, имена след имена на „врагове на народа“, докопали се до тежката промишленост — Аристов, Гайдеров, Берман, Норкин, Карцев, Аркус, Язовских, Яковлев и десетки други ръководители. По неговите думи цялото това „юдино хоро на терористи и троцкистки агенти“ води Пятаков. В стремежа си да изтъкне не само разширяването на „вредителството“ в народното стопанство, но и поведената активна борба срещу него, Молотов посочва зловеща статистика — броя на осъдените от редица народни комисариати към 1 март 1937 г.:

Народен комисариат на тежката промишленост — 585 души;

Народен комисариат на просветата — 228;

Народен комисариат на леката промишленост — 141;

Народен комисариат на транспорта — 137;

Народен комисариат на земеделието — 102.[6]

И така нататък за двадесет и едно ведомства. В доклада си Молотов през цялото време набляга, че всички тези вредители са действали по указания на „троцкисткия център“. Председателят на Съвета на народните комисари обяснява „стратегията“ на вредителството с лозунга на Троцки: „Да се нанасят чувствителни удари по чувствителни места.“

Дори да е допускал, че има случаи на вредителство, а възможно е да е имало, председателят на Съвета на народните комисари трябвало да знае, че при огромните мащаби на проектиране и строителство въвеждането на новите промишлени и други обекти в експлоатация ставало често крайно прибързано и припряно — „с кавалерийска атака“. Слабата техническа стъкменост, ниската производствена и технологична култура, слабата дисциплина и недостатъчната компетентност не може да не водят до аварии, катастрофи, пожари и негодна продукция. Но всичко това се обявява само като резултат от „провокациите на троцкистките вредители“.

В същия дух е и докладът на Каганович, който изяснява уроците от вредителството в железопътния транспорт. Тук асортиментът е друг: троцкистите спъват пускането в експлоатация на локомотив „ФД“, забраняват „надвишаването на нормите“ (а щом въпреки указанията на „нормировчиците“ ги нарушат, започват авариите и катастрофите), възпират стахановското движение, провалят превозните планове. Каганович също е съставил списък на вредителите ръководители: Кудреватих, Василиев, Братин, Нейщат, Моршчихин, Бекер, Кронц, Бреус, Барски и много, много други. За да не изостане от Молотов, той също заявява, че в Народния комисариат на транспорта „не си човъркат носа“, не си губят времето и също са тръгнали на лов за „врагове“. Вече стана дума за „статистиката“ на Каганович. Не е трудно да си представим как са „разобличавани“ и „уволнявани“ (думи на Каганович) от транспорта хиляди хора. Не ни остава нищо друго, освен да се учудваме на тази сговорна дружина в железниците от буквално всички видове „народни врагове“ — бивши жандарми, есери, меншевики, троцкиста, бели офицери, вредители и шпиони.

Със своя доклад Ежов още повече нажежава обстановката: излиза, че „враговете“ са проникнали буквално навсякъде. Страшната му „статистика“, която, струва ми се, не е нужно да привеждам, създава мрачно впечатление с налагащия се извод, че в страната върлуват навсякъде и най-активно многобройни враждебни организации.

В навечерието на пленума Ежов, този нравствен и физически пигмей, е удостоен със званието генерален комисар на държавна сигурност, което никой преди него не е получавал. По-късно с това звание е накичен само Берия. Някои идеи в доклада на Сталиновия народен комисар направо наливат масло в огъня, насърчават доносниците да разгърнат широка кампания за търсене на „вътрешни врагове“. „От няколко месеца — заявява той — не е отбелязан случай някой стопански ръководител или ръководител на народен комисариат да ми позвъни по собствена инициатива и да ми каже: «Другарю Ежов, еди-кой си ми се вижда нещо подозрителен, нещо там при него не е съвсем благополучно, заемете се с този човек.» Няма такъв случай. Най-често, когато повдигнеш въпроса за арестуването на едни или друг вредител, някои другари, обратното, опитват се да защитават тия хора.“[7]

В специалното постановление, прието на пленума във връзка с доклада на Ежов, отново се отбелязва, че Народният комисариат на вътрешните работи е закъснял в борбата с враговете най-малко с 4 години. Излиза, така поне казал Сталин, че кървавата чистка е трябвало да бъде извършена в навечерието на XVII партиен конгрес. На НКВД се вменява в дълг „да доведе до край разобличаването и разгромяването на троцкистките и другите агенти, за да се задушат и най-малките прояви на антисъветска дейност“[8]. Но всичко това е само прелюдия. Емпиричните агентурни разкрития на Молотов, Каганович и Ежов повече плашат здравомислещите участници в пленума, отколкото да ги убедят в съществуването на всеобщо вредителство. Нужна е теоретична и политическа обосновка. Първите докладчици само са обрисували „ландшафта“, където действат „враговете“, но техният облик, „природата“ им и причините за активизирането им са неясни. Сега не ни остава нищо друго, освен да гадаем за какво са мислели участниците в пленума, какви чувства са изпитвали — три години след „конгреса на победителите“, в двайсетата година на съветската власт да се изправят отново едва ли не пред тотална „опасност от реставриране на капитализма“. Сталин, който вече до голяма степен е „освободил“ Централния комитет от преминалите през Лениновата школа болшевики, решава отново — за кой ли път! — да прибегне до извънредни мерки. Нужна е точна и ясна програма. „Вождът“ я формулира. Нужна е теоретична обосновка на терора над „враговете“. Той свършва и тая работа. Нужно е хората „да се вдигнат“ и да ликвидират „троцкистките и разните други двуличници“. Сталин решава и тази задача. От прецизните формулировки, от добре обмислената структура на доклада, който той изнася пред пленума, от съдържанието на заключителното му слово и написаните собственоръчно от него резолюции се вижда какво голямо значение отдава „вождът“ на предстоящата кървава чистка. Но дори и Сталин надали е предполагал колко голяма ще се окаже инерцията на насилието и колко тежки ще бъдат последиците от тази трагична за нашия народ крачка.

Докладът на Сталин е озаглавен „Относно недостатъците в партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“. По многобройните задрасквания, бележки по полетата и вмъквания, направени четливо, се вижда колко усърдно се е готвел той за тоя доклад. Не „изпада“ в дребнав „лов“ на враждебно настроени функционери, с което се занимават до самозабрава Молотов, Каганович и Ежов. Основният докладчик поставя всяко нещо в неговата преградка. Отначало „вождът“ дава характеристика на феномена „политическо лекомислие“, после преминава към последиците от капиталистическото обкръжение. Тук той вярно отбелязва, че „опасността от страна на империализма е реална и че винаги трябва да се има предвид в процеса на социалистическото строителство“, а това вече е съвсем погрешно. Характеризира троцкистите като „побесняла и безпринципна банда вредители, диверсанти, шпиони и убийци, действащи по указания на разузнавателните органи на чужди държави“. Фактически Сталин сочи троцкизма като главна опасност за социализма. След подробна характеристика на съвременния троцкизъм той идва до непризнаващия никакви граници зловещ извод:

„Колкото по-напред отиваме, толкова по-големи успехи ще имаме, толкова по-силно ще се озлобяват остатъците от разгромените експлоататорски класи, толкова по-скоро те ще преминат към изострени форми на борба, толкова повече ще пакостят на съветската държава, толкова по-стръвно ще прибягват към най-безразсъдни средства за борба като последен опит на обречени да загинат.“[9]

В много свои изказвания от края на 20-те, а после в годините от 1934 до 1936 Сталин проповядва теорията за изостряне на класовата борба със затвърдяването на позициите на социализма. Тази концепция е парадоксална по звучене и ненаучна по съдържание. Но Сталин е прагматик. На него му е нужно да обоснове „теоретично“ подготвяната тотална чистка. Освен „вождът“ никой друг от неговото обкръжение не може да реши тази задача. Нужно му е да бъде решена. „Вождът“ отдавна е свикнал всичките му теоретични умозаключения да служат за оправдаване на политическия курс на партията. От една страна, още през 1934 г. заявява, че експлоататорските класи в Съветския съюз са ликвидирани, а от друга, след малко повече от три години започва неочаквано да доказва, че борбата „се изостря“. Това, подчертава той на пленума, стана възможно, защото бившите опозиционери се маскираха и започнаха да водят скрита решителна борба, консолидираха силите си в очакване да дойде тяхното време. Сталин изброява цели „шест гнили теории“, които пречат на партията да разгроми окончателно „троцкистката банда“: не можело да се смята, че преизпълнението на плана ще сведе до нула деянията на вредителите; безсмислено било да се вярва, че стахановското движение ще ликвидира вредителите; грешели ония, които смятат, че троцкистите не готвят свои кадри, и така нататък.

Докато предишните докладчици и мнозина от изказващите се насочват вниманието си към своите впечатления от конкретното всекидневие и споменават конкретни факти на вредителство, Сталин както винаги натиква всичко в строга схема. В заключителното си слово на 5 март заявява, че „има осем точки, по които участниците в пленума не са наясно“. В някои от тези точки намираме и отделни верни разсъждения (например, че има предишни троцкисти, които са заели правилни позиции и „те не бива да бъдат опетнявани“), има и явно вождовски разсъждения (ръководителите трябва да се вслушват в гласа на тъй наречените „прости хорица“), „мобилизиращи“ лозунги („враговете ще разгромяваме и в бъдеще, както ги разгромяваме сега и както ги разгромявахме в миналото“). Поклонник на простите афоризми и разбираемите от всички сравнения, пред пленума Сталин заявява: „За да се спечели сражение, може да потрябват няколко корпуса. А за да се загуби — няколко шпиони. За да се построи голям железопътен мост, са нужни хиляди хора, а за да се вдигне във въздуха, са нужни само няколко души.“[10] Накратко казано, „вождът“ набляга върху особената опасност дори от „отделни шпиони“, като подтиква с това всички към по-голямо усърдие в разобличаването им.

Резолюцията по доклада на Сталин съдържа двайсет и седем категорични тезиса. Моливът на „вожда“ им е дал завършен вид:

— Осъжда се практиката да се подценява пропагандисткият фронт.

— Осъжда се практиката пленумите да се прегръщат в средство за парадни манифестации.

— Осъжда се практиката на груповщина при разпределянето на партийните сили.

— Осъжда се практиката на бездушно отношение към съдбата на отделни членове на партията… и т.н.[11]

На пръв поглед, трудно е да не се съгласим с основното съдържание на Сталиновите постулати, но бедата е там, че реално погледнато, тези декларации не са повлияли ни най-малко върху „съдбата на отделни членове на партията“, не предотвратяват и други нарушения на демократичните основи, върху които е изградена дейността на ВКП(б). Например два дни преди приемането на тези решения, задължаващи „да се осъжда практиката на бездушно отношение“, е решена съдбата на Бухарин и Риков, а един месец по-рано влиза в сила присъдата над Пятаков, Радек, Соколников и други „шпиони“ и „терористи“, но всъщност другари по партия. За Сталин става навик разминаването между думи и дела. Онова, което е предназначено за „широката публика“, изглежда почти без изключения повече или по-малко престижно, демократично, законно. А това, което става достояние на тесен кръг лица, се държи в строга тайна. Двойният морал, двойните стандарти, двояките подходи се превръщат в норма за създалата се около Сталин система на отношения. Това се проявява особено нагледно, когато се решава съдбата на Бухарин и Риков.

На февруарско-мартенския пленум от 1937 г., който одобрява курса към изостряне на борбата с „троцкистките шпиони и терористи“, е приета резолюция „по делото на Бухарин и Риков“, които до пленума все още са кандидат-членове на Централния комитет. За изработването на проект за постановление на пленума по този въпрос е създадена комисия под председателството на Микоян, в която влизат Андреев. Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов, Калинин, Ежов, Шкирятов, Крупска, Косиор, Ярославски, Жданов, Хрушчов, Якир, Берия, Ейхе, Багиров, Будьони, Чубар, Косарьов, Постишев, Гамарник и редица други членове на ЦК (всичко 36 души).[12]

За заседанието на тази комисия Бухарин подготвя обстойна емоционална записка, в която отхвърля всички обвинения срещу него. Изпадналият в немилост теоретик написва и няколко писма до Сталин, в които се опитва да убеди „вожда“, че дадените против него „показания“ на група арестувани „народни врагове“ са инспирирани, че няма никакво отношение към терористичната, шпионската и всякаква друга подобна дейност. Бухарин успява да влезе на два-три пъти във връзка със Сталин по автоматичния телефон (който все още не е иззет от жилището му). Сталин го успокоява:

„Николай, стига с тия нерви: Ще си изясним нещата… Ние вярваме, че не си враг. Но щом Соколников, Астров, Куликов и други двуличници, които са признали вредителството си, «сочат» тебе, трябва спокойно да проучим въпроса… Успокой се!“ — „Как може дори да се помисли, че съм «помагач на терористични групи»!“ — избухва Бухарин. „Спокойно, Николай, спокойно. Ще си изясним нещата…“ — и Сталин окачва слушалката.

Комисията не изслушва обясненията на Бухарин и Риков. Главните „аргументи“ са същите: участниците в „паралелния троцкистки център“ потвърждават, че Бухарин, Риков и бъдещите им „едноутробни“ са знаели за вредителската и терористична дейност на „центъра“ и са му съдействали. Бухарин е отчаян, Риков се държи по-сдържано, разбирайки, че ги чака невъзвратимо съдбата на неотдавна разстреляните Зиновиев и Каменев, а след тях и Пятаков, Муралов, Дробнис, Шестов и други „долни изменници“. Именно такива епитети се вкарват в употреба, когато става въпрос за политически процеси. В знак на протест против чудовищно несправедливите обвинения Бухарин обявява гладна стачка.

Вечерта на 26 февруари, а после на 27 февруари сутринта Поскрьобишев звъни на Бухарин и му съобщава, че той и Риков трябва да се явят на пленума (макар да са все още кандидат-членове на Централния комитет, Бухарин и Риков не присъстват на всички заседания). Освен Уборевич и Акулов никой не им подава ръка. Започва заседанието на комисията на пленума по „въпроса“ за Бухарин и Риков. Още преди Ежов да докладва, Сталин подхвърля към залата: „Бухарин е обявил гладна стачка. Николай, ти на кого поставяш ултиматум, на Централния комитет ли? Поискай извинение от него!“ — „Но нали се каните да ме изключите от партията…“ — „Искай извинение от Централния комитет.“

Както често се случвало с него, Бухарин не издържа. В думите на Сталин му се мярват проблясъци на надежда. Обаче веднага разбира, че при разглеждането на неговия „въпрос“ за основа ще служат материалите от следствието, извършено от НКВД, а обясненията му — писмени и устни — ще се приемат само като опит „да заблуди партията“. Сега можем само да предполагаме какво са изпитали Бухарин и Риков пред стената не просто на неразбирането, а на предварително програмираната враждебност. Членовете на комисията разполагат с данни, които се опират на „доказателства“ и „показания“, получени от вече осъдените по непозволен начин.

На предложението на председателя на комисията Микоян да признае чистосърдечно участието си в антидържавна дейност Бухарин отговаря остро от мястото си:

„Аз не съм Зиновиев и Каменев и не мога да лъжа за себе си.“

„Не си ли признаете — отвръща му веднага Молотов злобно, — с това именно ще докажете, че сте фашистки наемник, тъкмо те пишат в своята преса, че машите процеси били провокационни. Ще ви арестуваме — осъзнайте се!“

„В НКВД има хора, които, прикривайки се зад авторитета на партията, вършат невиждан произвол“ — продължава Бухарин.

„Е добре тогава, там ще те пратим — намесва се Сталин, — ще идеш да видиш…“

Не само Сталин, Ежов и най-близкото Сталиново обкръжение, по всяка вероятност всички знаят, че обвиненията са фалшиви. Бухарин и Риков, целият живот на които е пред очите на народа като на длан, не може да бъдат врагове. Сталин усеща, че запозналите се с писмените обяснения на Бухарин членове на комисията се колебаят, и побързва да приключи с обсъждането на предварително съгласуваното решение. Пристъпват към писмено гласуване на предложението на Ежов, което гласи: „Бухарин и Риков да се изключат от състава на кандидат-членовете на Централния комитет и на членовете на партията и да се предадат на съд от военен трибунал с прилагане на най-тежката наказателна мярка — разстрел.“ Но още следващият гласуващ, Постишев, заявява, че е „за изключването и предаването на съд, но без разстрел“. Будьони, Мануилски, Шверник и Косарьов са „за изключване, съд и разстрел“. Антипов, Хрушчов, Николаев и Шкирятов са „за изключване и без разстрел“…

Сталин разбира, че единодушно решение вече не може да се вземе, и прави своя ход, обмислен както винаги докрай:

„Аз предлагам — заявява той — Бухарин и Риков да се изключат от партията и да не се предават на съд, а въпросът им да се предаде за разследване от НКВД.“

Сталин знае, че това е равносилно на чудовищното и противозаконното „да се изключат, съдят и разстрелят“, но привидно се прави на миротворец, дори на „хуманист“. Сигурно след предложението му у Бухарин и Риков отново замъждуква слабото въгленче на надеждата. Не ще и дума, че след Сталиновото обобщение повечето членове на комисията се изказват с облекчение:

„Аз съм за предложението на другаря Сталин“ — така заявяват Крупска, Варейкис, Молотов и Ворошилов. Други — като Косиор, Петровски и Литвинов — повтарят думите на Постишев „за съд без разстрел“. Но не може да бъде изхвърлено от историята и това, че Косарьов и Якир, най-близките поредни жертви на беззаконието, гласуват и след Сталиновото предложение за „изключване, съд и разстрел“. Председателстващият заседанието на комисията Микоян не изказва публично мнението си. След поименното допитване решават да гласуват още веднъж. Сега вече единодушно е прието предложението на Сталин:

1. Да се изключат от състава на кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б) и на членовете на ВКП(б) Бухарин и Риков; да не се продават на съд, а делото на Бухарин и Риков да бъде изпратено в НКВД.

2. Да се възложи на комисия в състав другарите Сталин, Молотов, Ворошилов, Каганович, Микоян и Ежов да изработят въз основа на приетото решение проект на мотивирана резолюция.

27.02.37

Председател на комисията

А. Микоян[13]

Сталин разбира, че е нужно да се подготви още един процес. За „вожда“ изходът е ясен.

Бухарин и Риков са арестувани веднага след заседанието, на излизане от залата. Започват да текат дългите тринайсет месеца, отделящи пленума от финала на трагедията на Бухарин и Риков, а заедно с тях и на много и много хора, които биха могли потенциално да бъдат против единовластието на „вожда“.

Остава да се добави, че по „делото“ на Бухарин и Риков е приета изпъстрена със собственоръчните поправки и вмъквания на Сталин резолюция. По същината си тя се превръща в политическа инструкция и методологичен ключ при разглеждането на подобни дела. Пленумът не само одобрява теоретичните тезиси на Сталин за „изострянето на класовата борба“ на съвременния етап, но и изнася урок каква трябва да бъде реакцията срещу „вражеските“ действия. В резолюцията има три точки:

„1. Въз основа на следствените материали пленумът на Централния комитет установява, че другарите Бухарин и Риков най-малкото са знаели за престъпната, терористичната, шпионската и диверсионната дейност на троцкисткия център, но са криели това, с което именно са съдействали на престъпното дело.

2. Въз основа на следствените материали от НКВД и очните ставки пленумът на ЦК установява като минимум, че другарите Бухарин и Риков са знаела за организирането на престъпни терористични групи от страна на техните ученици и привърженици Слепков, Цейтлин, Астров, Сапожников, Марецков, Нестеров, Родин, Куликов, Котов, Угланов, Зайцев, Кузмин и други и не само не са водели борба, но са ги и насърчавали.

3. Пленумът на ЦК на ВКП(б) установява, че записката на др. Бухарин до ЦК на ВКП(б), в която се опитва да опровергае показанията на изброените по-горе троцкисти и десни терористи, е по съдържанието си клеветнически документ.

Като има предвид казаното и като взима под внимание, че и по времето на Ленин др. Бухарин водеше борба против партията и против Ленин (както и Риков), всичко, което е станало, не е случайно или неочаквано и затова (по-нататък написаното е от ръката на Сталин — б.а.) «Бухарин и Риков да бъдат изключени от състава на канд.-членовете на ЦК на ВКП(б) и от редовете на ВКП(б). Делото на Бухарин и Риков да бъде предадено на НКВД.»“[14]

Тук няма вече нито думите другари, нито съкращението „др.“…

Сталин обаче още не дръзва да отстрани Бухарин и Риков веднага. Все пак партията и народът много добре ги познават. Нужен е процес, а за да „узреят“ обвиняемите за него, се иска време.

Сталин е ненадминат политически драматург и режисьор. За разлика от Шекспир, който чрез Хамлет казва „Да бъдеш или да не бъдеш“, такава дилема той не е имал. Това е особеното е неговата зловеща политическа натура. Заслужава да се подчертае: дилемата на Хамлет засяга само Хамлет. Сталин обаче решава съдбите на хиляди и милиони хора. Така триумфът на „вожд?“ се превръща в страшна трагедия за народа.

Решенията на пленума на Централния комитет предизвикват чудовищен импулс. Още през март 1937 г. в републиките и областите се свикват пленуми на партийните комитети. На тях не само се съобщават указанията на „вожда“, но и се докладват първите резултати от изпълнението им. Ето например няколко извадки от доклада на Жданов, изнесен на 15 март 1937 г. в Ленинград:

„Както се оказа. Бухарин и Риков не са се различавали по нищо от зиновиевците и троцкистите. От една и съща шайка разбойници са. По-позорно, по-гнусно, по-отвратително поведение от това на Бухарин и Риков не мога да си спомня. Четири дни се мъчехме да научим от тях истината. Но дори искрица, дори сянка от човешко отношение към партията не дочакахме. Както беше заявено от тяхна страна, ние не сме им били съдии.“ По-нататък Жданов решава да „представи“ Бухарин в колкото е възможно по-унизителен вид. Гладната му стачка, е актьорски похват: „В 12 часа през нощта си похапнал по-хубавичко, като за случая, и обявил гладна стачка до 10 сутринта…“[15]

Жданов има вече какво да каже и за разгърналата се в Ленинград „работа“ по издирването на „врагове“ — „в Кировското и в Октябърското железопътно управление са разкрити 8 вредителски групи; 10 групи — в заводите в града, а също така в НКВД, в противовъздушната отбрана, в партийния апарат…“ За кратко време във всички районни комитети са разкрити „гнезда на врагове“ — във Виборгски район — 13 души, на Василиевския остров — 12, в Кировския — 12… Всичко 233 партийни работници. „Можете да си представите колко замърсен е партийният апарат!“

С енергични щрихи Жданов продължава да рисува картината на гъмжилото от врагове в града люлка на революцията. „От 1933 до 1936 г. Института за червена професура са завършили 183 души. От тях 32 са вече арестувани. От 130-те, оставащи сега в Ленинград, 53 са разобличени като народни врагове“[16] — докладва Жданов, един от Сталиновите теоретици на терора и практици в прилагането му, сподирян от възгласи на негодувание. Същите възгласи, вълни от възмущение се носят по цялата страна. А недоумението и страданията, сковани от страх, са неми, безмълвни…

Оттогава е минало повече от половин век, но болката и горчивината от тежките загуби остават. В писмото си К. А. Кужела, 80-годишен ветеран от Перм, си спомня: „Почти всяка нощ, сънувам себе си млад, в далечния колимски лагер, и всеки път се събуждам от ужас…“

Бележки

[1] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.30, с.120.

[2] Манфред, А. З. Великая французская революция, с.328, 345; Матьез, А. Французская революция. Т.3. Террор. М., 1930, с.195.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.1-3.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.6.

[5] ЦГАКА, ф.33987, оп.3, д.1075, д 37–42.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.8-16.

[7] НПД ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.57.

[8] Пак там.

[9] ЦПА КМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.8.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, л.612, л.9-11.

[11] Пак там, вып. III.

[12] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.577, л.5-15.

[13] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.577, л.5-20.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.17, т.2, д.577, л.10-25.

[15] ЦПА НМЛ, ф.77, оп.1, д.439, л.118.

[16] Пак там, д.644, л.42-89.