Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (55)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Глава трета
Върховният главнокомандващ

В очите на хората генерал, който е победил, изобщо не е допуснал грешки…

Волтер

На всички въпроси може да отговори само времето. Само до преди няколко години ние все още твърде малко знаехме за Сталин. Оприличавахме го на мраморна статуя, оставена на слънцето: огряната и милвана от лъчите му страна се приемаше за истинската стойност на феномена. А другата, потънала в мрачината на сянката, сякаш изобщо не съществуваше. Но разгръщайки все нови и нови страници от историята, днес ние още повече се убеждаваме, че и „слънчевата страна“ е била само мираж. Същинският Сталин, истинският Сталин се е криел винаги в сянката зад статуята, издигната за всенародно лицезрение.

Знам, че тия думи ще предизвикат у някои негодувание и дори гняв. Преди трийсет години сигурно биха предизвикали същата реакция и у мен. Но колкото повече се запознавах с оригиналните документи, материали и свидетелства на очевидци, толкова повече у мен се затвърждаваше убеждението, че дори в онази област, където до последно време трептеше във въздуха миражът за величието на „вожда“, никакъв гений не е имало. Веднага може да ме опровергаят някои с изказванията на авторитети, на нашите дълбоко уважавани военачалници, написали спомените си за войната. Общо взето, в мемоарната литература Сталин е изобразен откъм положителната му страна, макар че внимателният читател ще намери и тук предпазливи уговорки, подмятания, заобикалки, непреки свидетелства, показващи, че върховният главнокомандващ съвсем не е бил гениален. Към всички тези въпроси пак ще се върна, а сега ще ви запозная с две мои съждения.

Авторите на военни мемоари, вървели по фронтовите пътища през всичките дълги 1418 дни и нощи на войната, просто не са могли да знаят нещо повечко за Сталин. В оная система на отношения, която съществуваше при Сталин и която набра отново сили в края на 60-те години, истината винаги е била разкош, отпускан на малки дози, орязван и деформиран.

Но най-главното е, че наследниците на Сталин, дори и тия, които не се смятат за такива, мислят и постъпват по сталински. Те контролират спомените си. Много неща просто не е имало как да се появят. Всяка книга е минавала през същинско чистилище: не бива да се пише за репресиите от 1937 до 1939 г., не бива да се подлага на съмнение „пълководческият гений“ на Сталин, не бива да се премълчава „особеният принос“ в изковаването на победата отначало на Хрушчов, по-късно на Брежнев, а често и на други техни съратници. Всяка истина, която не се побира в прокрустовото ложе на утвърдената схема, така се орязва и деформира, че започва да не прилича на себе си. Както вече се знае, дори Жуков е бил принуден да съкрати част от своя ръкопис в резултат на окастрянето, направено „горе“. Вдовицата на главния маршал на авиацията Новиков ми разказа, че Жуков, който малко преди да умре е бил на почивка в санаториума „Архангелское“, споделил с нея дълбокото си огорчение. За най-голямо съжаление, дори нещастие, мнозина от прославените ветерани, оставили ни неоценими спомени, са били принудени понякога — не по своя вина! — да говорят с половин глас или пък да мълчат. Тогава още не беше дошло времето на истината.

Сталин не е „гениален пълководец“, за какъвто е представян пред целия свят в стотици дебели книги, филми, поеми, изследвания и публикации. С това не искам да кажа, че е бил бездарник. Бил е само кабинетен пълководец, нелишен от практичен, упорит, злостен ум, стигнал до тайните на военното изкуство с цената на кървави експерименти. И ще се помъча да обясня това въз основа на документи и свидетелства. При оценката на Сталин често пъти оставяме „зад кадър“ един от най-важните критерии за неговото „пълководческо майсторство“ — цената на победата. Днес за мен е съвсем очевидно, и аз се опитах да посоча това в книгата си, че положението, в което се оказват през юни 1941 г. страната и армията, е пряк резултат от недомислиците, самоувереността, късогледството и последствията от кървавия терор, въведен от човека, който ще стане върховен главнокомандващ. Обикновено веднага ми се възразява: „Отде накъде стоварвате всичко върху един човек, та нали е имало тогава партия, Централен комитет, Политбюро, обкръжение.“ Да, имало е. Но когато има диктатор, когато има цезарство, всички държавни и обществени институции до голяма степен губят значението си. Самодържецът се разпорежда във всички тях по своя воля. Когато се обръщаме към миналото, не бива да забравяме това.

Само нашата страна, нашият народ бе способен въпреки чудовищно големите жертви да не загуби волята си за борба и победа. Не трябва никога да забравяме съкрушителните поражения на Западния и на Югозападния фронт в началото на войната, харковската и кримската катастрофа, другите злочести страници от историята на войната. Заради това, че по навик характеризирахме съкрушителните катастрофи само с няколко думи, като например „В резултат на неуспешните действия на съветските войски те бяха принудени да изоставят Киев“, не бива завинаги да потулим истината, че стотици хиляди синове на отечеството оставиха костите си по бойните полета не на последно място поради грешките на военнополитическото ръководство. Но всичко това се премълчаваше, за да се угоди само на един човек. Да, истината често пъти е горчива. Но народът ни няма от какво да се страхува, щом можа да устои и да победи при невероятно сложните условия, в които го въвлякоха и „великият вожд“, и Хитлер.

В тази глава ще анализирам пълководческите качества на Сталин.

Портретът на този човек, заемал по време на войната най-високите постове в държавата, ще бъде непълен, ако не се опитаме да си отговорим на въпроса: имал ли е пълководческа дарба бъдещият генералисимус? Проявил ли се е Сталин като пълководец през различните периоди на войната? Каква е ролята на непосредственото военно обкръжение на Сталин в пълководческата му дейност? Защо въпреки „гениалността“ на върховния главнокомандващ нашите загуби се оказаха два-три пъти по-големи от загубите на противника?

Наполеон, който все още е смятан за един от най-големите военни гении в историята, отбелязва, че пълководецът „трябва да има толкова характер, колкото и ум“. Но заедно с това добавя, че е нужно не просто да има тези качества, но те да се намират в необходимото „равновесие“. Интересни са разсъжденията му: той сравнява дарбата на пълководеца с квадрат, на който за основа служи волята, а за височина — умът. Истински пълководец е оня, разсъждава Наполеон, у когото волята не отстъпва на ума. Ако волята преобладава, пълководецът ще действа решително, смело, но не винаги разумно, и обратното: при силен ум може да има добри планове и намерения, които обаче поради недостиг на мъжество трудно би осъществил. Е добре, ами ако у пълководеца няма идеално съчетание на ум и воля, кое е за предпочитане? Кой пълководец ще изглежда по-силен — „с повече ум или с повече воля?“

Естествено, аз разбирам, че тези разсъждения на Наполеон, очевидно верни по принцип, не обхващат цялото многообразие от качества, необходими за един пълководец. Но е безспорно, че най-важните от тях са умът и волята. Още по-точно, гъвкавият, острият, мащабният ум и твърдата воля. Вече неведнъж съм отбелязвал, че Сталин не е страдал от недостиг на воля. И самият той е знаел това. Макар че, както читателят имаше възможност да се убеди, в първите седмици от войната у него се е размекнала и волята, защото депресията, шокът, психическата криза у човека са свързани най-често с деформацията на волята, макар и временна. Колкото до ума, той е бил силен, но догматичен, тъй да се каже, „с едно измерение“, надценяващ силата на директивите, заповедите и разпорежданията.

Сталин никога не е притежавал забележителни способности за прогнозиране. И това е било невъзможно при догматичната нагласа на ума му. Но най-главното, със своята силна воля и еднопосочен ум не е разчитал на някакви професионални военни познания. Не е изучавал военната наука, теорията на военното изкуство. До всички премъдрости на стратегията и на оперативното изкуство е достигал през кървави експерименти, през много опити и грешки. Поуките от гражданската война, в която участва като член на военния съвет на редица фронтове, упълномощен от Центъра, са явно недостатъчни за човек, заемащ поста на върховен главнокомандващ. Макар в повечето случаи да се говори малко за това, реномето на Сталин като пълководец се е поддържало от колективния ум на Генералния щаб, от изключителните способности на неколцина големи военачалници, намиращи се до него през време на войната. Това са преди всичко Шапошников, Жуков, Василевски, Антонов. Сталин, който всъщност никога не е бил във войскова част, в щаб, в команден пункт на бойното поле и никога не си е представял вярно механизма за функциониране на военната система, често пъти, особено през първата година и половина от войната, е нямал усета за оперативно време, за реалните пространствени координати на театъра на военните действия, за възможностите на войските. На това се дължат и разпорежданията му, обречени предварително на неизпълнение, или пък прибързаните му и недообмислени действия. Ето няколко примера:

На 6 август 1941 г. Сталин подписва телеграма до командващите Резервния и Западния фронт за подготовката и осъществяването на операцията край Елня. Подписана е през нощта, но в нея се съдържат изисквания още същия ден, на шести, да се извърши прегрупиране на войските и придвижване на редица части на нови линии. Телеграмата завършва с думите: „Потвърдете получаването и незабавно представете плана за операцията край Елня…“[1] Тук явно липсва чувството за реалност.

Или още. На 28 август 1941 г. Сталин, подписвайки се този път не като върховен главнокомандващ, а като народен комисар на отбраната, възлага на авиацията от два фронта да разгроми танковите групировки. Предписва да бъдат привлечени не по-малко от 450 самолета. Операцията трябвало да започне в ранното утро на другия ден.[2] Ами разузнаването, определянето на конкретните задачи на отделните части и на съединенията, редът на изпълнението им и така нататък? А такива разпореждания на върховния главнокомандващ има много. Изглежда, Сталин си е мислел, че като подпише директивата или заповедта, заедно с това „веднага пуска в ход“ „системата“, без да му идва и на ум, че е нужно време, за да стигне разпореждането до получателя (през няколко стъпала), да се дадат предварителни разпореждания, да се възложат задачите, да се организират взаимодействието и техническото осигуряване на действията, да се извършат и много други неща. Той просто не е разбирал цялата сложност на този процес. Започвайки като дилетант във военното дело, постепенно напредва и вече по време на Сталинградската битка, както пише Жуков, „добре се оправяше в големите стратегически въпроси“[3]. „Оправяше се“ означава разбирал е, напипвал е, можел е да прецени, но не значи, че е бил стратег. Колективен стратег е бил Генералният щаб. Неговата роля е неоценима. „Истинският лик на войната — пише Шапошников — постепенно разширяваше кръга на неговата дейност (на Генералния щаб — б.а.) и пред лицето на световната война ние вече се съобразяваме с обстоятелството, че «мозъкът на армията» прояви стремеж да излезе от черепната кутия на армията и да се премести в главата на целия държавен организъм.“[4] По отношение на Ставката, оглавявана от Сталин, тази истина е безспорна. Ставката е можела да функционира благодарение на напрегнатата работа на „мозъка на армията“ — Генералния щаб.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.132-А, оп.2642, д.41, л. 23–24.

[2] Пак там, д.30, л.24.

[3] Жуков, Г. К. Воспоминания и размышления. Т. 2, с.97.

[4] Шапошников, Б. М. Воспоминания. Военно-научные труды. М., 1974, с.391.