Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (21) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Диктатура или диктатор?

О, зло ласкателство — в тъй сладостната хайка

ловът във твоите мрежи е винаги обилен!

Еврипид

Боговете нямат възраст. Кой ще каже днес на колко години са Зевс, Афродита, Артемида, Атина Палада, Темида? Очевидно никой. В представите на хората боговете са вечни. А това е все едно да се допусне невъзможното: „спиране“ на времето. Но може би и затова са богове, защото са над времето? За свое удобство човекът го е разрязал на векове, десетилетия, години, месеци, дни, часове, минути, секунди… А времето си тече, без да забелязва тези мимолетни граници. За летежа на времето те нямат никакво значение. Текло е така, когато на планетата ни човека още го е нямало, и винаги ще се „излива“ от вечната стомна на материята. Но ето че понякога в обикновеното съзнание, повлечено от ежедневието, възниква илюзията, че съдбата властва над времето. Най-често хората допускат тая грешка в кратките мигове на паметни дати и юбилеи.

На 21 декември 1929 г. Сталин навършва 50 години. Няма го, още го няма безкрайното славословие, раболепното поклонение на тълпата подлизурковци пред олтара на „вожда“, приписването на всички заслуги само на него и на никой друг. Още не се отпечатват в негова чест томове с голям формат и хиляди страници, изпълнени от край до край само с възхвали, още не се изпращат от десетки хиляди колективи поздравителни писма, не започват и не завършват с неговото име всички уводни статии. Всичко това ще го има по-късно.

Но и тогава, кажи-речи, целият „юбилеен“ брой на „Правда“ е вече посветен на него. Тук са статиите на Л. Каганович „Сталин и партията“, на С. Орджоникидзе „Твърдият като камък болшевик“, на В. Куйбишев „Сталин и индустриализацията на страната“, на К. Ворошилов „Сталин и Червената армия“, на М. Калинин „Кормчията на болшевизма“, на А. Микоян „Стоманеният войник на болшевишката партия“ и много други. Началото на славословието е сложено. В приветствието на ЦК и на ЦКК на ВКП(б) се казва, че те поздравяват най-големия ленинец (подч. от авт.). Под общата „шапка“ на броя Сталин е наречен „верен продължител на делото на Маркс и Ленин“, „организатор и ръководител на социалистическата индустриализация и колективизация“, „вожд на партията на пролетариата“ и т.н. Юбилеят му идва тъкмо навреме: насочва всеобщото внимание към човека, който решително си е разчистил сметките с поредната опозиция, или, както вече се казвало, с „уклона“. Популярността му започва бързо да расте. Проницателните умове още тогава забелязват, че в края на 20-те години по време на своята 50-а годишнина Сталин придобива по-голяма увереност, властност и безапелационност.

Ще припомня какъв влиза в революцията: слабо забележим функционер изпълнител, който умее не просто да чака своя час, но и да не жали себе си (и другите, разбира се) при изпълнение на задачите, поставени му от Ленин и партията. Сега, в деня на своята 50-а годишнина, приемайки поздравления от членовете на Политбюро, от народните комисари, от ръководителите на многобройните държавни и обществени организации, Сталин осезаемо чувства, че за тези дванайсет години след революцията се е научил (или, както той казва, „обиграл“ се е) да командва времето. Не, разбира се, не в този смисъл, в който говори писателят фантаст Хърбърт Уелс в „Машина на времето“, а в смисъл, че започва да напипва, да надушва в кой момент да се форсират събитията, кога да се нанесе унищожителен удар на фракционерите, как да се използва факторът време в трескавата индустриализация и започналата колективизация. Струвало му се е, че е „пришпорил“ времето.

Молотов и Каганович предлагат да бъде по-тържествено отбелязан юбилеят на признатия вече почти от всички „вожд“. Сталин се въздържа, но не от скромност. Просто в паметта му е още пресен споменът за 50-ата годишнина на Ленин. Той неведнъж открива, че Лениновите думи за него му идват обикновено в главата, когато трябва да направи принципен избор. Правилният избор предполага способност у субекта да поставя себе си на мястото на ония, които зависят от него. Ленин е умеел да влиза мислено в ролята на другиго; умеели са това и мнозина негови съратници. Само не Сталин. Дори е трудно да си представим, че Сталин е можел да се постави, например, на мястото на жертвите си. Еднопосочното му мислене не допуска такива колизии. Но да се въздържа умее, особено в началото на възхода си. Ето защо и сега, в навечерието на неговия юбилей, Ленин го спира. Поне засега го спира.

А тогава 50-ата годишнина на Владимир Илич е отбелязана в Московския комитет на партията. Вярно е, че юбилярят е отсъствал. Вечерта открива Мясников. Обширна, но слабо въздействаща е речта на Каменев, който подчертава, че Владимир Илич „не се нуждае от думи на възхвала и пролетариатът не е свикнал с думи, с тържествени оди да тачи вождовете си, своите най-големи приятели“. После надълго говори за войната, която „вдигна на крак масите“, за това, че Ленин с право може да бъде наречен главнокомандващ армията на пролетариата, който ще постигне победа над стария свят. Горки повтаря, кой знае защо, думите на Троцки, че руската история е бедна на изтъкнати личности… Както винаги, оригинално и с патос се изказва Луначарски, изобразявайки с ръце как около Ленин винаги „вее вятър, вятърът от планинските върхове“. Пролетарският поет Александровски чете свои стихове, за големия демократизъм на Ленин говори Олмински. Думите на Олмински се виждат тогава на Сталин съвсем неактуални: „Една от най-характерните черти на Илич е неговият демократизъм. Ленин е демократ по рождение.“ Сега Сталин си спомня, че тия думи са му направили неприятно впечатление: войната още не е свършила, а приказваме за демокрация… Нима това е главното за един революционер?! И в тоя момент чува, че Мясников му дава думата. Той се е готвел за тая реч, търсел е нещо ново и неочаквано решава в деня на юбилея на Ленин да говори… за умението на Ленин да признава грешките си. Споменава, че отначало Ленин е за участие в изборите за така наречената Витева дума[1], но после публично заявява, че е направил грешка. Така и през 1917 г., продължава да чете тихичко текста на речта си Сталин, Ленин грешеше по отношение на „предпарламента“ и по-късно публично призна това. „Имаше случаи, когато другарят Ленин признаваше пропуските си по крайно важни въпроси. Тази чистосърдечност особено ни пленяваше — завършва речта си Сталин. — Това, другари, е всичко, за което исках да поговоря с вас.“ Слушателите поръкопляскали бледичко на петминутното му изказване, учудени малко от тия неподходящи за един юбилей думи, когато в залата влиза ненадейно Ленин.

Речта му е кратка, динамична, запомняща се. „Разбира се, преди всичко трябва да ви благодаря за две неща: първо, за приветствията, които днес бяха отправени по мой адрес, а, второ, още повече за това, че ме избавихте от слушане на юбилейни речи.“ После казва, че юбилеите трябва да бъдат отбелязвани по друг начин, и заговорва за положението на нещата в партията. Успехите на резолюцията, победите, които удържахме, продължава юбилярят, изместиха временно от нас задачите, които трябва да решаваме днес в най-различни области. „Предстои ни невъобразимо много работа и ще бъде нужно да положим много повече труд, отколкото беше нужно досега. Позволете ми да завърша с пожеланието по никой начин да не поставяме нашата партия в положението на възгордяла се партия.“[2]

Защо Сталин тогава, на вечерта по случай честването на вожда, решава да говори за „грешките“ на Ленин? Сега той не може да отговори на този въпрос. Да покаже, че народният комисар по националностите не се страхува ли? Да изпъкне ли? Или защото знае, че Ленин не се бои от истината, каквато и да е тя? За всичко това можем само да гадаем. Но когато за първи път му споменават за тази негова реч, става му неловко. Когато завеждащият Централния партиен архив В. Адоратски се обръща към Сталин с молба да разреши в сборника статии „За Ленин“ да бъде включено изказването му на юбилейната вечер, той отказва. Резолюцията върху писмото е красноречива:

„Др. Адоратски,

По същество речта е записана правилно, макар да се нуждае от редактиране. Но не бих желал да се печата: неприятно е да се говори за грешки на Илич.

Й. Ст.“[3]

По-късно обаче изказването му, вече „редактирано“, ще попадне в събраните съчинения на Сталин. Неловкостта, лъжливата скромност, чувството на почтеност ще го напуснат много скоро. Още в началото на 1925 г. той вече се съгласява с предложението на В. Молотов за първото значително увековечаване на името му, след което председателят на ЦИК на Съюза на СССР М. Калинин и секретарят на ЦИК А. Енукидзе ще подпишат постановление на Президиума на Централния изпълнителен комитет, в което се казва:

„Преименува се гр. Царицин в гр. Сталинград; Царицинската губерния — в Сталинградска; Царицинският уезд — в Сталинградски; Царицинската община — в Сталинградска и жп гара Царицин — в Сталинград.“[4]

Календарът показва 10 април 1925 г. От смъртта на Ленин е изминало малко повече от година. Това е едно от първите „изпитания на съвестта“, на което Сталин не издържа. Впрочем не изпитва изобщо никакво смущение от „скромното“ си съгласие за масовите преименувания. Хегел, когото той не може да заобича поради безплодните си опити да овладее поне „съдържанието“ на философията му, пише, че съвестта е „процес на вътрешно дефиниране на доброто“[5]. У Сталин онова, което хората наричат съвест, се намира вече на вътрешно заточение. Съвестта му веднъж завинаги е лишена от всякакви шансове.

Още през 1927 г. вестниците ще публикуват „Приветствие до сталинградския вестник «Борба»“, носещо подпис „Й. Сталин“. Скоро това ще стане норма. Много пъти съм се замислял какво ли е изпитвал Сталин, когато е взимал в ръка вестник (например „Правда“ от 3 март 1927 г.), където е напечатано кратко изложение на речта му, произнесена на събранието на сталинските жп работилници. Ти си жив, а с името ти вече са наречени области, градове, райони, предприятия, паркове, вестници, кораби, дворци на културата. Нима това не е домогване към безсмъртие?

Ето къде се крие илюзията, че съдбата има власт над времето! Жив си, но вече безсмъртен! Сталин вече знае, че ще надживее времето си. Но безсмъртието не е още вечност!

… Такъв беше човекът, застанал по волята на обстоятелствата начело на огромната селска страна.

Бележки

[1] По името на граф Вите (1849–1915 г.) — руски държавник, представител на монополистичната буржоазия, автор на проекта за свикване на Държавната дума (1905 г.), в който се предвиждало участието и на представители на работниците и селяните. — Б.пр.

[2] 50-летие В. И. Ульянова-Ленина. М., 1920, с. 1, 15, 23, 27. 28, 32.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.I, д.3112.

[4] Собрание Законов и Разпоряжений Рабоче-Крестьянского правительства. М. 1925, с.313.

[5] Гегель. Соч. Т.7, с.150.