Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (62)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Книга трета

Глава първа
Апогеят на култа

Най-жестоката тирания е онази, която се крие под стряхата на законността и под знамето на справедливостта.

Шарл Монтескьо

На 9 май 1945 г. донасят на Сталин стенограмата от състоялата се церемония по подписването на акта за безусловна капитулация на Германия. Ако се съди по написаното, всичко е свършило бързо. Все пак не съвсем, имало е някаква задръжка. Обади му се Серов от Берлин, а после му доложи и Берия. Според думите им церемонията по подписването на акта за капитулация се забавила с два-три часа „поради небрежното отношение към работата на сътрудника в Народния комисариат на външните работи посланика Смирнов, който изпуснал четири реда от текста на документа за капитулиране на германците, предаден от Москва, а съюзниците са забелязали това и отказали да подпишат. След сверяване с нашия оригинален текст изпуснатото било добавено и текстът на документа за капитулацията не срещаше никакви възражения“[1]. Сталин истински се ядосва на тази отколешна разхайтеност, която навсякъде ни съпътства.

Върховният главнокомандващ чете телеграмата и се опитва мислено да възстанови атмосферата, в която е протекло подписването. Толкова дълга и страшна война и такъв кратък завършек. Последните думи на ръководилия церемонията Жуков му се виждат прекалено прозаични: „Поздравявам главния маршал на авиацията Тедър, генерал-полковника от американската армия Спаатс и главнокомандващия френската армия генерал Делатър дьо Тасини с победоносното завършване на войната против Германия.“[2] Такъв безцветен венец накрая… Впрочем рано е още за венец. Предстои тежък пазарлък със съюзниците за следвоенното устройство на света. Войната с Япония няма да отнеме много време. Но колко е важно да се запази най-ценният плод на победата — дълготрайният и стабилен мир!

За Сталин е ясно, че неговият авторитет — признат безусловно преди войната само в Съветския съюз и навярно в Коминтерна — сега е международен, световен. При личните си срещи, а и в обширната кореспонденция с него лидерите на западните държави възхваляват ръководителя на съветската държава, върховния главнокомандващ Въоръжените сили на СССР. Новият президент на Съединените американски щати Хари Труман в посланието си до него отбелязва: „Вие доказахте пред света способността на свободолюбивия Ви и в най-висока степен храбър народ да сломи злите сили на варварството, колкото и мощни да бяха. По случай нашата обща победа ние приветстваме народа и армията на Съветския съюз и неговото превъзходно ръководство.“[3] Както винаги, Чърчил се обръща с по-прочувствено и може би по-проникновено послание. На 9 май по поръчение на британския премиер госпожа Клара Чърчил го прочита по радиото: „Изпращам Ви сърдечни поздравления по случай бляскавата победа, която удържахте, изгонвайки завоевателите от Вашата страна и разгромявайки нацистката тирания. Аз твърдо вярвам, че от дружбата и взаимното разбирателство между британския и руския народ зависи бъдещето на човечеството. Тук, в нашето островно отечество, ние днес мислим често за Вас и Ви изпращаме от дълбините на сърцата си пожелания за щастие и благополучие. Искаме след всички жертви и страдания в оная мрачна долина, която заедно пребродихме, да продължим сега в лоялна дружба и симпатия съвместния си път под ясното слънце на победоносния мир…“[4] В ония дни е невероятно, че същият този човек много скоро ще каже във Фултън съвсем друго.

Дьо Гол, когото Сталин смята за прекалено надменен горделивец, и той признава особената му роля в победата, подчертавайки в поздравителната си телеграма: „Вие създадохте от СССР един от главните елементи на борбата против държавите потисници, именно благодарение на това стана възможно да бъде удържана победата. Великата Русия и Вие лично заслужихте признателността на цяла Европа, която може да живее и да процъфтява само ако е свободна.“[5] Как взеха да говорят сега всички след победата… А какво говореха преди започването на войната? Колко много са поздравленията днес! Ето приветствените телеграми от Болеслав Берут, Чан Кайшъ, Йосип Броз Тито, регентите на България, Маккензи Кинг, Юхан Нюгорсвол, Джоузеф Чифли, Махмуд Фахми Ел Нокраши, Зденек Фирлингер, Миклош Бела, Карл Манерхайм и много други държавни лидери. Сталин отмества настрани купчината приветствени послания и вземайки по навик лулата си, тръгва по своя обичаен многогодишен път — двадесет крачки към едната стена на кабинета, пак толкова към другата.

В разбъркания свят всичко се е разшавало — народите, армиите, ръководителите. Дори полупарализираният Рузвелт се е впуснал в дълги пътувания с крайцери и самолети. Само Сталин мина в завършилата война с най-малкото: единственото в живота му пътуване със самолет до Техеран през 1943 г., отиването му до Крим на срещата с Чърчил и Рузвелт в началото на 1945 г., извършеното скришом посещение на фронта през август 1943 г. „Вождът“ на най-голямата в света държава не обича да му се изпречват пространства. Иска всичко да знае, но само оттук, от кабинета си. Мисли, че от Кремъл ще се научи да вижда надалече като от връх Елбрус. Навикът му към самотничество (Кремъл — близката вила) го прави още „по-загадъчен“. Не зная как би се държал, ако по негово време имаше телевизия? Но в ония години Сталин предпочита да говорят, да пишат и да мислят за него, да го виждат колкото е възможно по-рядко. Достатъчен му е тесният кръг за общуване; членове на Политбюро, понякога неколцина народни комисари и военачалници, много рядко — дейци от чужбина.

Предстои му в скоро време последното в живота му задгранично пътуване. Чрез специалния помощник на президента на Съединените американски щати Хари Хопкинс, с когото се среща в Москва на 26 юни, той предлага на съюзниците да не се обсъждат повече въпросите и да се състои среща в Берлин на най-високо равнище. Вече почва да усеща, че през войната у него се е натрупала оловно тежка умора и все по-трудно се справя с нея. Шестдесет и петте години, от които повечето бурни, тегнат като гири на краката му. Взел е твърдо решение след завършване на войната в Далечния изток да помисли за сериозна и продължителна почивка на юг. Уверен е, че родният Кавказ ще влее в него нови сили. Та нали преди войната заминаваше почти всяка година в края на лятото на юг за месец и половина, два и продължаваше да следи от Сочи най-внимателно как вървят нещата.

Труман и Чърчил се съгласяват да се срещнат в Берлин, но отлагат срещата за 15 юли 1945 г. Сталин още не знае, че като предлага по-късна дата за провеждане на конференцията, президентът на САЩ държи сметка за времето, когато ще бъде готова за изпитания американската атомна бомба. (В Съветския съюз също се разгръщат проучвания в тази област, възложено е на Берия да отговаря за тях. Още през март 1945 г. Сталин извиква началника на Главно управление „Кадри“ при Народния комисариат на отбраната генерал-полковник Голиков да докладва уволняват ли се от армията специалистите физици, за да бъдат изпратени в научноизследователския физически институт на Скобелцин и в други научни центрове. А още по-рано Берия му долага, че в подведомствената на НКВД система са създадени от него няколко лаборатории, където са привлечени излежаващи наказанието си руски учени.) Но когато в Потсдам Труман му съобщава за успешния опит с атомна бомба в Аламогордо, Сталин не проявява външно никакъв интерес. Участващият в Берлинската (Потсдамската) конференция Громико в мемоарите си пише: „Чърчил очакваше с вълнение кога Труман ще завърши разговора си със Сталин. И когато това стана, английският премиер побърза да попита президента на Съединените американски щати:

— Е?

Труман отговори:

— Сталин не ми зададе нито един уточняващ въпрос и само ми поблагодари за информацията.“[6]

Събеседниците гадаят дали Сталин е разбрал, или не е разбрал значението на това съобщение. Те не знаят, че същата вечер Берия ще изпрати шифрована телеграма в Москва за необходимостта да се ускори до максимум работата в ядрената област. Но това ще стане на 24 юли в Потсдам. А сега Сталин се готви да пътува.

„Вождът“ без никакво двоумение отхвърля плана да лети с дъглас. Съобразявайки се с мнението на специалистите, Берия се опитва да му докаже, че полетът ще бъде абсолютно безопасен. Но диктаторът е непреклонен. Той и досега си спомня с ужас миговете, когато в края на 1943 г. летя към Техеран и някъде над планините самолетът на няколко пъти пропадаше във въздушни ями. Стиснал с всички сили облегалката на креслото, с изкривено от страх лице върховният главнокомандващ едвам дойде на себе си и дълго не смееше да погледне към Ворошилов, който седеше в отсрещното кресло. Ами ако е забелязал неговото безпомощно състояние? Но и той, изглежда, е изпитал същите усещания. Затова решават сега пътуването до Берлин да бъде с влак. Берия изработва специален маршрут — северно от обикновения. Специален влак с бронирани вагони, със специална охрана, съпроводен от специални придружители.

Ще разкажа за това по-подробно, защото операцията по пътуването на „вожда“ до Берлин се е подготвяла изглежда къде-къде по-усърдно от много бойни операции. Сталин иска често да му се докладва как върви подготовката за конференцията, как се осигурява превозът, интересува се от подробностите, дава указания. В операцията по пътуването на „вожда“ и отстраняването на всякаква опасност по време на път са включени десетки хиляди хора. Две седмици преди да тръгне за Берлин, на бюрото на генералисимуса се появява документ, който най-добре от всичко друго характеризира отношението на Сталин към собствената му персона:

„До другаря Сталин Й. В.

другаря Молотов В. М.

НКВД на СССР докладва, че подготвителните работи по осигуряването на приемането и настаняването за предстоящата конференция са завършени. Подготвени са 62 вили (10 000 кв. метра) и една двуетажна жилищна сграда за другаря Сталин — 15 стаи, открита веранда, мансарда (400 кв. метра). Жилищната сграда е осигурена с всичко. Има свързочен възел. Приготвени са запаси от дивеч, животни и птици за клане, деликатесни, бакалски и други стоки и питиета. Създадени са три помощни стопанства на 7 км от Потсдам с животни и птицеферми, със зеленчукови бази, работят две хлебопекарници. Целият персонал е от Москва. Готови са две специални летища. За охрана са привлечени 7 полка от войските на НКВД и 1500 души от оперативния състав. Организирана е охрана е 3 пояса. Началник на охраната на жилищната сграда е генерал-лейтенант Власик. Охрана на мястото на конференцията — Круглов.

Подготвен е специален влак. Маршрутът е с дължина 1923 километра (в СССР 1095, в Полша — 594, в Германия — 234). Безопасността на пътя осигуряват 17 хиляди души от войските на НКВД, 1515 души от оперативния състав. На всеки километър от железопътната линия има от 6 до 15 души охрана. По целия път ще се движат 8 бронирани влака от войските на НКВД.

За Молотов е подготвена двуетажна сграда (11 стаи). За делегацията — 55 вили, от тях 8 отделни жилищни сгради.

2 юли 1945 г.

Л. Берия“[7]

Изпуснах само някои подробности. Трудно е да бъдат намерени прецеденти с такива мерки за безопасност. Колко далече е отишъл „вождът“ в своя „аскетизъм“ от 20-те години! Колкото повече нараства славата му и колкото повече старее, толкова повече се страхува за живота си. И до самото си тръгване пита Берия, понякога по няколко пъти на ден, ту дали е запазено в тайна заминаването, ту колко са дебели бронираните плочи на вагона, ту какъв е графикът на движението през Полша… Дали си е спомнял, че същия този път — от Москва до Берлин — съветският войник е преминал пеша под огъня на противника? Ако се съди по мащаба на приготовленията — надали.

Когато на 17 юли в 12 часа по обяд се среща в Потсдам с Труман, след размяната на приветствия Сталин казва:

„Моля да ме извините за закъснението ми с един ден. Задържах се поради преговорите с китайците. Исках да летя, но лекарите не ми разрешиха.“

„Напълно ви разбирам. Радостен съм да се запозная с генералисимус Сталин“ — отвръща Труман.

Сталин закъснява, за да подчертае кой е. Великия вожд може и трябва да го чакат… Сталин е прилагал неведнъж този психологически похват. Членът на английската делегация на преговорите в Потсдам сър Уилям Хайтър си спомня: „Сталин през цялото време закъсняваше за заседанията и бяхме принудени дълго да го чакаме.“[8]

Вечерта „голямата тройка“ започва да дели плодовете на победата в Европа. Това се оказва по-просто, отколкото да запазят задълго съюза си. Всички усещат, че странният им „алианс“ преживява по всяка вероятност последните си дни. Все пак август ще им напомни още веднъж за техния съюз.

Нито Сталин, нито партньорите му са могли да предположат, че след малко повече от четири десетилетия светът ще научи за „новото мислене“, в което приоритетни ще станат общочовешките ценности. В ония дни това би изглеждало абсолютна утопия… Съюзниците трябвало не само да си поделят плодовете на победата, но и да очертаят новото разпределение на силите.

Бележки

[1] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.96, т.V, л.1.

[2] ЦАМО, ф.233, оп.2380, д.4, л. 1–3.

[3] Внешняя политика СССР. Т. V. М., 1947, с.598.

[4] Пак там, с.597.

[5] Пак там, с. 602–603.

[6] Громыко, А. А. Памятное. Книга первая. М., 1988, с.221.

[7] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.97, т.VI, л. 124–130.

[8] Meeting at Potsdam. Charles L. Mee (Jr.) Andre Deutsch LTD, 1975, L., p.136.