Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (50) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Парализиращият шок

Не, първия ден Сталин не почувства силен шок. Той е само доста объркан и озлобен към всички — толкова жестоко да го измамят, а също така го тревожи много неизвестността. Оня първи ден членовете на Политбюро прекарват почти цялото денонощие при него, в кабинета му, в очакване на новини от границата. Само от време на време излизат да се обадят по телефона, да изпият чаша чай и да се поразтъпчат. Говорят малко. В себе си се надяват, че това са само временни неуспехи. Никой не се съмнява, че Хитлер ще получи достоен отпор. Възможно е, споделят помежду си членовете на партийния ареопаг, за една-две седмици в района на границата да се разгорят жестоки боеве. За известно време войната може да се превърне в позиционна — до момента, когато Червената армия ще нанесе на агресора съкрушителен противоудар…

В папката на Маленков се намира проектът за директива на Главното управление за политическа пропаганда „Относно задачите на политическата пропаганда в Червената армия в най-близко време“, предаден му в средата на юни от началника на Главното управление на политическата пропаганда Запорожец, когото на втория ден от войната Сталин ще смени с армейски комисар Мехлис. На 20 юни Сталин извиква Маленков. Маленков, след като получава в кабинета му поредната задача, предава на „вожда“ тази директива. Започнали бяха да я готвят след заседанието на Главния военен съвет и речта на Сталин пред завършващите военните академии, произнесена на 5 май 1941 г. „Вождът“ ясно беше дал да се разбере, че в бъдеще войната ще стане неизбежна. Страната трябва да се готви за „безславния разгром на германския фашизъм“. В съответствие с указанията му в директивата, която той така и не успява да одобри преди започването на войната, възлови са следните положения:

„Новите условия, в които живее нашата страна, и съвременната международна обстановка, пълна с изненади, изискват революционна решителност и постоянна готовност за преминаване в съкрушително настъпление срещу врага… Всички форми на пропагандата, агитацията и възпитанието да се насочат към една-единствена цел — към политическата, моралната и бойната подготовка на личния състав за водене на справедлива, настъпателна и безвъзвратно съкрушителна война… Личният състав да се възпитава в дух на активна ненавист към врага и стремеж да влезе в бой с него, на готовност да брани нашата родина на вражеска територия, да нанесе смъртоносен удар на врага…“^[1]

Освен Маленков Жданов също беше прегледал проекта на директивата. Всъщност не става дума толкова за директивата, колкото за убедеността на политическото ръководство, че страната е в състояние да отблъсне всяко нападение и да разгроми агресора. Директивата е подготвена в духа на предложенията, направени от Жуков във връзка с плана за стратегическото развръщане на Въоръжените сили на СССР и предадени през май на Сталин. Там се посочва и необходимостта „да се изпревари противникът и да се разгромят главните му сили на територията на бивша Полша и Източна Прусия“^[2]. Генералният щаб и Главното управление за политическа пропаганда смятат, че отбраната може да бъде само кратковременна: войските се готвели да настъпват. Да отблъснат нападението и да настъпят… Ето защо през първите един-два дни след започването на войната партийното и военното ръководство дори и не помислят за катастрофа. За тях тя сякаш е нещо невъзможно.

А в действителност ето какво става. Макар висшето ръководство да получава съобщения по различни канали за предстоящото нападение от страна на Германия, то дори не предприема най-очевидното: не привежда в бойна готовност граничните войски. Ако отворим дума за предназначението й, Директива №1 е закъсняла най-малко с едно денонощие. Сталин и обкръжението му не разбират (а военните не се решават да му разяснят нещата: изобщо Тимошенко много се е страхувал от „вожда“), че бойната готовност пряко зависи от конкретни и точни норми по отношение на времето. За вдигането на една дивизия по тревога, за отиването й на сборния пункт, за придвижването й и заемането на отбранителните позиции е нужно според условията време от 4 до 20 часа. Например в Западния особен военен окръг са били нужни средно от 4 до 23 часа.^[3] А Генералният щаб започва да предава Директива №1 в 00 часа и 20 минути на 22 юни. Приемането й във военните окръзи завършва в 1 часа и 20 минути. След това командващите изучават с щабовете си документа и изработват необходимите в такива случаи разпореждания и указания. За това е отишъл още час и половина. Всъщност за изпълняване на директивата на войските е останал по-малко от един час.

Много от дивизиите са вдигнати по тревога едва със започването на бомбардировките и на артилерийския обстрел. Потеглилите към указаните им райони части и съединения в повечето случаи не стигат до тях, тъй като срещат на пътя си танковите колони на немците и се принуждават да влязат в бой от движение. Противникът е направил всичко, за да наруши свръзките и да парализира управлението. Към края на първия ден подвижните немски групировки проникват на дълбочина 50–60 километра в съветска територия — нещо, което никой никога не е очаквал… Нашите войски от втория ешелон започват да се придвижват към границата под непрекъснатите удари на противниковата авиация, която завладява въздуха още в първите часове. Срещу войските се движат безкрайни тълпи от бежанци. Свръзка няма. Командирите не знаят каква е обстановката. Районите, в които се предвиждало да се развърнат съединенията, са вече заети от противника, който успява да постигне тактическа, оперативна, а по-късно и стратегическа изненада. Да, точно така е. Политическа изненада няма, но поради престъпната неразпоредителност на Сталин войските са поставени в условия, при които германското командване успява да осъществи и най-авантюристичните си намерения. По-късно началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на вермахта генерал-полковник Ф. Халдер ще напише: „Настъплението на германските войски завари противника неподготвен. В тактическо отношение бойните му редове не бяха приспособени за отбрана. В пограничните райони войските му бяха разпръснати на обширна територия и приковани към районите на разквартируването им. Охраната на самата граница беше слаба.“^[4]

Сталин крачи нервно из кабинета си и не знае, че германското командване залага на решителното придвижване на своите танкови клинове дълбоко в съветската територия, без да държи сметка, че в тила им ще останат съветски войски. Провалена е мобилизацията в много области. Още в първите един-два дни над 200 склада с горива, боеприпаси и различно военно имущество, както и много военни болници се оказват в ръцете на врага. Бъркотията и липсата на твърдо управление деморализират войските. В оперативното сборно донесение №1 от 24 юни 1941 г., подписано от началник-щаба на 4-а армия полковник Сандалов, четем: „Пехотата е деморализирана от постоянните и жестоки бомбардировки и не проявява упоритост в отбраната. Налага се отстъпващите безредно подразделения, а понякога и части, да бъдат спирани и връщани обратно на фронта от командирите на всички съединения, като се започне от командващ армия, макар че тези мерки, дори въпреки употребата на оръжие, не дават нужния ефект.“^[5]

А Сталин продължава да чака утешителни новини…

Когато сутринта на 22 юни възниква въпросът, кой ще се обърне към народа, за да съобщи за нападението на хитлеристка Германия, естествено, всички извръщат глави към Сталин, но „вождът“ най-неочаквано отказва. Почти без да помисли. Решително отказва. В историческата литература и до ден-днешен се шири мнението, че Сталин е взел такова решение, защото се намирал, както например си спомня Микоян, в потиснато състояние, „не знаеше какво да каже на народа, защото възпитавахме народа в дух, че няма да има война, но дори ако войната започне, врагът ще бъде разбит на негова територия и тъй нататък, а сега ще трябва да се признава, че в първите часове на войната търпим поражение“.

Мисля, че не е било точно така. Въпросът за обръщението към народа се е решавал рано сутринта, когато в Москва никой още не е знаел, че „в първите часове на войната търпим поражение“. На народа често е говорено за война и за заплахата от война. Готвели сме се за нея. Но въпреки всичко тя идва неочаквано. На Сталин никак не му е било ясно как се развиват събитията на границата. Най-вероятно е да не е искал да каже каквото и да било на народа, преди да си изясни ситуацията. Никога дотогава, във всеки случай през 30-те години, не е предприемал нещо важно, без да е уверен, че това няма да разклати положението му. Той винаги е изключвал такъв риск, който би могъл да навреди на авторитета му, на авторитета му на вожд.

На 22 сутринта Сталин не чува шумни съобщения за успехи, бил е разтревожен, дори объркан, но не го е напускала вътрешната увереност, че след две-три седмици ще накаже Хитлер за вероломството му и тогава „ще се яви“ пред народа. (Парализиращият шок ще разтърси Сталин чак след четири-пет дни, когато най-сетне ще се убеди, че нахлуването крие смъртоносна заплаха не само за отечеството, но и за него, „мъдрия и непобедим вожд“.) Че това е било именно така, свидетелстват двете директиви до войските, одобрени в 7:15 часа сутринта и в 21:15 часа на 22 юни в кабинета му и подписани от Тимошенко, Маленков и Жуков.

Сутринта, след като е решено към народа да се обърне Молотов и да се обяви мобилизация в 14 военни окръга, Сталин, който още няма представа за размерите на катастрофата, поисква от военните да разгромят „със съкрушителни удари нахлулия противник“. Тимошенко веднага се разпорежда да се подготви документ, който после става известен в историята като Директива №2 на Главния военен съвет:

„До военните съвети на Ленинградския ВО, Прибалтийския ОВО, Западния ОВО, Киевския ОВО, Одеския ВО.

Копие: до народния комисар на Военноморския флот.

На 22 юни 1941 г. в 04 часа сутринта германската авиация без никакъв повод е извършила нападения над наши летища и градове покрай западната граница и ги е подложила на бомбардировка.

Едновременно на различни места германските войски са открили артилерийски огън и са преминали нашата граница.

Във връзка с това нечувано по безсрамието си нападение от страна на Германия против Съветския съюз заповядвам:

1. Войските да се нахвърлят с всички сили и средства срещу вражеските сили и да ги унищожат в районите, където са нарушили съветската граница. Докато не получат специално нареждане, сухопътните войски да не преминават оттатък границата.

2. Разузнавателната и бойната авиация да установят местата на съсредоточаването на противниковата авиация и групировката на сухопътните му войски. Бомбардировъчната и щурмовата авиация да унищожат с мощни удари авиацията, разположена на противниковите летища, и да смажат с бомбени удари основните групировки на сухопътните войски на противника. Ударите на авиацията да се нанасят в германска територия на дълбочина 100–150 км. Да се разрушат с бомбени удари Кьонигсберг и Мемел. До получаване на специални указания да не се извършват въздушни нападения над територията на Финландия и Румъния.

Тимошенко

Маленков

Жуков

№2. 22.6.41 г. 7:15“^[6]

Директивата почти не прилича на военен документ. Върху нея лежи печатът на политическото редактиране, извършено от Сталин. Тя е акт на политическата му воля, на категоричните му намерения да накаже вероломния агресор, в нея почти личи скритата надежда, че може би все още не е изключена възможността да бъде бързо угасен пожарът на войната. Иначе е трудно да се разбере защо „докато не получат специално нареждане, сухопътните войски да не преминават оттатък границата“. Когато дава заповед „да се смажат с бомбени удари основните групировки на сухопътните войски на противника“, Сталин още не знае, че само през първия ден и само войските на Западния особен военен окръг ще загубят 738 самолета, от тях 528 — на летищата. Такова е положението и в Киевския ОВО, Ленинградския ВО и Прибалтийския ОВО. Още в първите часове на войната германците добиват абсолютно господство във въздуха, като унищожават само за един ден, на 22 юни, над 1200 самолета!

Този ден се взимат много решения. Повтарям: Сталин още не е знаел какви са размерите на катастрофата. Първоначалното му объркване и потиснатост преминават. Но в главата му натрапливо се върти мисълта: как е могъл да повярва на Хитлер? Как можа фюрерът да го изиграе? Ама и Молотов си го бива! Излиза, че всички многобройни съобщения на разузнаването, както и информациите по други канали за готвеното от Германия нападение и за конкретните дати са били верни. Излиза, че ако беше послушал Павлов и дадеше преди няколко дни указание войските да бъдат приведени в състояние на пълна бойна готовност, много неща щяха да изглеждат сега другояче. През цялото време Сталин има чувството, че днес в кабинета му неговите съратници го упрекват мълчаливо за допуснатите от него грешки. Минава му дори през ума, че сигурно са започнали да се съмняват в прозорливостта му. А това е непоносимо! Само мисълта, че хората (и не само тук, в Кремъл) могат да се усъмнят в мъдростта, прозорливостта и непогрешимостта му, го кара да излиза от кожата си…

По предложение на Тимошенко Прибалтийският, Западният и Киевският особен военен окръг са преобразувани в Северозападен, Западен и Югозападен фронт. След два дни се създават Северният и Южният фронт. Сталин непрекъснато иска информация за положението на границата и за предприеманите мерки по реализиране на Директива №2. Няколко пъти, обръщайки се към Тимошенко, Жуков или Ватутин лично или по телефона, ядосано и нетърпеливо пита:

„Кога най-сетне ще доложите ясно каква е бойната обстановка по границата? Какво правят Павлов, Кирпонос, Кузнецов (командващите фронтовете — б.а.)? Какво прави в края на краищата Генералният щаб?“

Ватутин два или три пъти отива в Кремъл с оперативната карта. Но на нея няма нищо утешително. Там са нанесени най-прилежно с цветни моливи районите, в които са разположени нашите армии и корпуси, местата, където е базирана авиацията, направленията за придвижване напред на резервните съединения. Но го няма главното: къде конкретно се водят боевете, къде се намира противникът, какъв е характерът на действията на съветските войски. В Кремъл още не могат да допуснат, че немските войски са успели да нарушат, а на Западния фронт почти напълно да парализират управлението и свръзката. Армейски генерал Павлов само няколко часа след като започва нахлуването, загубва нишките на управлението на войските от своя фронт. Многомесечните, почти безнаказани полети на немските разузнавателни самолети и агентурните данни са позволили на германското командване да засече с изключително голяма точност всички пунктове за управление, свързочните линии, летища, складовете и местата, където са дислоцирани частите. Първият удар на агресора — въздушен, артилерийски и танков — е изключително ефективен. Спуснатите с парашути диверсанти прекъсват телефонните линии. А те тогава са имали много по-голямо значение от радиосвръзките.

Не е по-добро положението и на Северозападния фронт. Както си спомня Собенников, командващ 8-а армия от Прибалтийския особен военен окръг (през юли-август му предстои да стане, наистина само за няколко седмици, командващ фронт), „нямаше никакъв ясен план за отбрана на границата. По-голямата част от войските се намираха на местата за строеж в укрепените райони или пък се занимаваха със строеж на летища. Частите не бяха комплектувани. Дълговременните отбранителни съображения не бяха готови. Още сутринта почти цялата авиация на Прибалтийския военен окръг беше изгорена по летищата. Например от смесената въздушна дивизия, която трябваше да поддържа 8-а армия, към 15 часа на 22 юни бяха останали 5–6 самолета…“ По-нататък Пьотър Петрович Собенников, който е имал щастието да издържи до края на войната (като командващ армия, командващ фронт, отново командващ армия и заместник-командващ армия), с горчивина отбелязва, че с началото на бойните действия „на командния пункт започнаха да идват по телефона и телеграфа твърде противоречиви указания за направа на прегради от повалени дървета, за миниране и все в тоя дух, при което с едни разпореждания се заповядваше тези отбранителни мерки да се вземат незабавно, след това с други пък се отменяха, после пак се потвърждаваха… През нощта срещу 22 юни аз лично получих заповед от началник-щаба на окръга генерал-лейтенант Кльонов в твърде категорична форма — на 22 юни, на разсъмване, да оттегля войските от границата… Изобщо, чувстваше се голяма нервност, несъгласуваност, неяснота, страх да не бъде предизвикана война… Както войските, така и щабът на армията не бяха попълнени. Не достигаха свързочни и транспортни средства. При тези условия щабът на армията не можеше да бъде боеспособен“^[7]. Такава е констатацията на един командващ армия, посрещнал войната още в първите й часове. И в такова положение е бил не само този командващ армия.

Сталин все чака и чака, ако не победни, то поне обнадеждаващи донесения. Но те не идват. Щом се отвори вратата на кабинета му, вдига бързо глава и вперва очи в лицето на влизащия. Нищо успокоително не чува. „Вождът“ нервничи. През този първи ден на войната е изпил само чаша чай. Все му се струва, че военачалниците се бавят, проявяват нерешителност, не са разбрали напълно смисъла на директивата, изпратена тази заран в пограничните окръзи. В гражданската война често е бил пълномощник на партията на различни фронтове. Убедил се беше колко ефикасно действа енергичният натиск върху щабовете и ръководителите, като се използват заплахите, непреклонната взискателност и различни мерки от административен характер. Неясната обстановка му действа на нервите. Повече не може да чака. Още преди да завърши обсъждането с Молотов, Жданов и Маленков на документа за създаване на Ставка^[8] на Главното командване, предложен от Тимошенко, Сталин става изведнъж, тръгва из кабинета и разпорежда:

„Без никакво бавене да се изпратят авторитетни представители на Ставката в Югозападния и Западния фронт. При Павлов да заминат Шапошников и Кулик, при Кирпонос — Жуков. Още днес да излетят. Незабавно.“

Връща се при масата, оглежда всички присъстващи и още веднъж твърдо, дори като че ли заплашително произнася:

„Незабавно!“

Всички клатят глави в знак на съгласие. Сталин има чувството, че са необходими все нови и нови енергични импулси от центъра, които да подтикнат щабовете и войските към по-решителни действия. По негова инициатива и настояване Ватутин подготвя към края на деня още една директива на Главния военен съвет. (Ставката под председателството на маршала на Съветския съюз Тимошенко ще бъде създадена на другия ден.) Първоначалният й вариант е прередактиран основно от Сталин. Този документ, известен като Директива №3, е доста обширен и затова ще цитирам само някои извадки от него:

„До военните съвети на Северозападния, Западния,

Югозападния и Южния фронт

1. Противникът, нанасяйки главните си удари от Сувалковската издатина към Олита и от района на Замостие към Владимир-Волински, Радзехов и спомагателни удари в направление на Тилзит, Шауляй, Седлец, Волковиск, на 22.6., понасяйки големи загуби, е постигнал незначителни успехи в тези направления. На останалите участъци от държавната граница с Германия и по цялата граница с Румъния атаките на противника са отбити с големи загуби за него.

2. Като най-непосредствена задача на войските за 23–24.6. поставям:

а) с концентрични (така е в текста — б.а.) съсредоточени удари на войските от Северозападния и Западния фронт да се обкръжи и унищожи сувалковската групировка на противника и до вечерта на 24.6. да се овладее районът на Сувалка;

б) с мощни концентрични удари на механизираните корпуси, цялата авиация на Югозападния фронт и други войски от 5 и 6 А (армия — б.а.) да се обкръжи и унищожи групировката на противника, настъпваща в посока на Владимир-Волински, Броди. До вечерта на 24.6. да се овладее районът на Люблин…“

По-нататък се конкретизират изцяло нереални настъпателни задачи. Точка четвърта, продиктувана от самия Сталин, гласи:

„На фронта от Балтийско море до държавната граница с Унгария разрешавам преминаването на държавната граница и действия без оглед на границата.“^[9]

Построяването на фразата с три пъти повторената дума „граница“ показва, че Сталин е „объркал конците“. Директивата подписват Тимошенко, Маленков и Жуков. Макар че Жуков е отлетял вече за Киев, Сталин заповядва да бъде поставен и неговият подпис.

Завършва първият ден от войната. Сталин още се надява, че тръгналите от вътрешността на страната съединения ще задържат, а след това и ще изтласкат нахлулите немски войски. Надеждите му се подхранват от обстоятелството, че в десет часа вечерта Ватутин му донася оперативното сборно сведение на Генералния щаб, в което обнадеждаващо се резюмира: „С идването на предните части от полевите войски на Червената армия атаките на германските войски по протежение на по-голямата част от нашата граница са отбити със загуби за противника.“^[10] Всички се посъвземат, дори започват да се усмихват. Сталин и насядалите в кабинета му още не знаят, че на много места немските войски са проникнали за един ден на десетки километри навътре в съветската територия.

От сутринта на 23 юни илюзиите, от които все още Сталин не може да се откъсне, започват бързо да се изпаряват. На два пъти се опитва да се свърже лично с Павлов, но и двата пъти от щаба на Западния фронт му отговарят лаконично, че „командващият се намира във войските“. Нищо определено не успява да научи и от генерал-майор Климовских, началник-щаб на фронта. Мярва се в главата му едно страшно предположение: щабът е изпуснал управлението на войските и не контролира катастрофалното развитие на събитията.

А щабът на Западния фронт след едно денонощие наистина е изпуснал управлението на войските. Ето два документа, написани и подписани от Павлов в ония трагични дни (запазвайки стила и правописа):

„Шифротелеграма №5352

от 23 юни, 20:05

До командващия 10А

 

Защо мех. корпус не е настъпил, кой е виновен. Веднага активизирайте действията и не се паникьосвайте, а управлявайте. Трябва да знаете къде е всяка дивизия, кога, какво прави и какви са резултатите…

Павлов, Фоминих“^[11]

Командващият фронта, който ще бъде на този пост само още една седмица, чак на четвъртия ден от войната по откъслечните сведения, постъпили в щаба, разбира, че подвижните групи на противниковите войски могат след два-три дни да наближат Минск от северозапад и югозапад. Войските на 3-а и 10-а армия на фронта, действащи на Белостокската издатина, са се оказали в особено тежко положение. Обходени са откъм фланговете, а отчасти и откъм тила. При тази обстановка Павлов взима очевидно вярно решение за оттегляне, тъй като вижда, че по посока на Минск все още остава един коридор с широчина 50–60 километра. Но осъществяването на това решение е крайно трудно. То е изразено в директива — една от малкото, които армейски генерал Дмитрий Григориевич Павлов ще има възможност да подпише в тази война, продължила за него малко повече от седмица. Пък и му оставало да живее по-малко от месец. Ето я:

„До командващите на 13, 10, 3 и 4 армия

Днес през нощта на 25 срещу 26 юни не по-късно от 21:00 започнете оттегляне, подгответе частите. Танковете в авангард, конницата и силна ПТО (противотанкова отбрана — б.а.) в ариергард.

Предстоящия марш извършете стремително денем и нощем под прикритието на здрави ариергарди. Откъсването да се извърши на широк фронт… Първият преход 60 км за денонощието и повече… Да се разреши на войските да се продоволстват напълно с местни средства и да взимат неограничено количество каруци…

Командващ Зап. фронт Армейски генерал Павлов

Член на Военния съвет на Зап. фронт Пономаренко

Началник-щаб на Зап. фронт Климовских“^[12]

Посочвайки крайната линия на оттеглянето, Павлов не знае, че войските не разполагат вече с гориво и транспортни средства, които са били завладени или унищожени от противника в първите дни на боевете. Безредното оттегляне на съединенията се извършва в извънредно тежките условия на въздушно господство на германската авиация и на стремителни обходни маневри на противниковите подвижни групи. Сталин е нямал никакви основания да чака утешителни вести. Катастрофалният развой на събитията придобива страхотни размери.

В следващите дни, особено към края на месеца, Сталин, осъзнал най-сетне мащабите на смъртоносната заплаха, направо губи за известно време самообладание и изпада в дълбок психичен шок. Документите и свидетелствата на хората, които са виждали тогава „вожда“, сочат, че от 28 до 30 юни Сталин е бил така потиснат и потресен, че не е можел да се прояви като сериозен ръководител. Преживявал е дълбока психическа криза, макар и не твърде продължителна. Но преди да изпадне в депресия, се е опитвал да предприеме нещо, давал някакви разпореждания, гледал е да влее енергия във висшите органи на управлението. Когато на 23-и сутринта се взима решение за създаването на Ставка на Главното командване на въоръжените сили, неочаквано за всички той прекъсва обсъждането и предлага при Ставката да се създаде Институция на постоянните съветници. Маленков и Тимошенко, които са изготвили документа, се споглеждат, но разбира се, не възразяват. Сталин бързо диктува състава. Ще цитирам документа точно такъв и в същата редакция, както той го е предложил:

„При Ставката да се организира Институция на постоянните съветници на Щаба в състав др.др. маршал Кулик, маршал Шапошников, Мерецков, началника на Военновъздушните сили Жигарьов, Ватутин, началника на ПВО Воронов, Микоян, Каганович, Вознесенски, Жданов, Маленков, Мехлис.“^[13]

Решението, оформено като постановление на правителството, Поскрьобишев предава със своя подпис във вид на телеграма до окръзите и фронтовете. Тази институция просъществувала само две седмици и безшумно „издъхнала“, без дори да започне да функционира.

По мое мнение към допуснатите преди войната слабости от страна на Сталин и Генералния щаб трябва да бъде прибавена и тази, че не е бил разработен своевременно и в подробности въпросът за създаване на извънреден орган за ръководене на страната във военно време — Държавен комитет по отбраната (ДКО) и висш орган за стратегическо ръководство на въоръжените сили — Ставка на Върховното главно Командване (СВГК). Те се създават чак когато започват бойните действия. Освен това Генералният щаб е бил отслабен, където, нека да напомня, се сменят един след друг трима началници. Тези и други многобройни слабости се проявяват остро още от първия ден.

Откъслечните сведения, идващи от щабовете на фронтовете, данните от въздушното разузнаване и съобщенията на пълномощниците на Ставката обезкуражават Сталин. Когато слуша поредния доклад на Ватутин, просто се чувства като парализиран от обземащото го объркване. А Ватутин тихичко, подбирайки най-внимателно думите си, го информира, че Западният и Северозападният фронт се опитвали да нанесат контраудари, но слабото авиационно прикритие, несъгласуваността в действията им и лошото артилерийско осигуряване не са им позволили да постигнат желания резултат. Войските са понесли големи загуби и продължават да отстъпват. При това в много случаи безредно. В особено тежко положение са изпаднали съединенията и частите на 3-а и 10-а армия, добавя Ватутин. Те фактически са обкръжени. Танковите колони на немците са вече близо до Минск…

„Какво приказвате, как така до Минск?! Вие нещо бъркате?! Откъде имате тия сведения?“

„Не, не бъркам, другарю Сталин — пак така тихичко и с извинителни нотки в гласа отговаря Ватутин. — Данните от представителите на Генералния щаб, и: пратени във войските, и от въздушното разузнаване съвпадат. Днес може да се каже, че войските от първия ешелон не са могли да спрат противника на границата и да осигурят развръщането на подходящите войски. Фактически Западният фронт е пробит…“

Още на 23, 24, 25-и, а особено на 26-и юни Сталин се досеща, че пограничните сражения са изгубени, но че за пет-шест дни немските войски ще влязат на 150–200 километра навътре в територията на страната?! Това умът му не може да побере! Какво правят Павлов, Кулик, Шапошников? Защо Генералният щаб не ръководи войските? Нима това е катастрофа? Военните изслушват мълчаливо злобните тиради на Сталин и получили най-после разрешение, бързат да се приберат в Генералния щаб.

Сталин още не знае, че в тези първи дни на войната по фронтовете цари пълно безредие, а понякога и хаос. Щабовете предават все нови и нови заповеди и разпореждания, които обаче не могат да догонят стремително изменящата се обстановка. Така е не само на Западния фронт, където се създава катастрофална ситуация, но и на другите фронтове. Командирът на 8-и механизиран корпус Рябишев си спомня по-късно за първите, дни на войната (в специална записка, изпратена до Генералния щаб): „Едва в 10:00 на 22-ри получих заповедта на командващия 26-а армия за съсредоточаване на корпуса западно от гр. Самбор… След като извършиха 80-километров марш до 23:00, войските на корпуса се съсредоточиха в указания район. В 22:30 е получена нова заповед: до 12:00 на 23-и корпусът трябва да се изнесе на 25 км източно от Лвов. През втората половина на деня корпусът, придаден вече към 6-а армия, получи указание да заеме района на Яворов. Заехме го. В 23:00 командващият Югозападния фронт постави със заповедта си нова задача: да се изнесем в района на Броди и сутринта на 26-и да нанесем удар на противника в направление Берестечко. А преди това за ден и половина корпусът беше извършил 300-километров марш… В района на Броди 8-и механизиран корпус се съсредоточи на 25 юни. На сутринта минахме в настъпление и постигнахме частичен успех, но, общо взето, корпусът не изпълни задачата. Нямаше гориво. Във въздуха — само немски самолети. В 4:00 на 27-и получихме нова заповед: корпусът се изтегля в резерв на фронта. Почнахме да се изтегляме. В 6:40 — нова заповед: да се нанесе удар по противника в направление Броди-Дубно. Но войските бяха започнали вече да се оттеглят. В 10:00 на КП (командния пункт — б.пр.) дойде членът на Военния съвет на Югозападния фронт корпусният комисар Вашугин, който, заплашвайки ме с разстрел, искаше да изпълня заповедта. Но съединенията бяха вече обкръжени. По-късно се установи, че набелязаното по-рано от щаба на фронта настъпление е било отменено… Едва на 2-ри юли, когато преминахме в отбрана в състав две дивизии, научихме, че заповедта за настъпление е отдавна отменена… Излизахме от обкръжението по части. По заповед на командващия фронта се оттеглихме в района на Проскуров. Изпратихме донесение за щаба на фронта в Житомир, но градът е бил взет вече от противника…“ В резултат на боевете и непрестанните маньоври, според думите на Рябишев, „на левия бряг на Днепър бяха прехвърлени не повече от 10% от танковете и 21% от бронираните автомобили. По-късно корпусът беше разформирован“^[14].

Това са накратко горчивите думи на генерал Рябишев, който не може да бъде обвинен в недостиг на мъжество. Но в първите дни и седмици на войната висшето и фронтовото ръководство, зашеметени от непредвиденото развитие на събитията, внасят със своите неотговарящи на обстановката действия още по-голяма бъркотия. Непрестанните премествания, липсата на гъвкаво взаимодействие, изтърваното управление на съединенията и обединенията и непознаването на действителната обстановка само влошават и без това тежкото положение на войските. Последиците от обезглавяването на армията в предвоенните години се оказват доста горчиви. Не стигнаха, уви, саможертвеното мъжество и твърдостта на съветските войници, напоили щедро с кръвта си отстъпената от врага земя.

Допуснатите преди войната грешки, липсата на разпоредителност, страхът от провокации и слабата подготовка на много от новоиздигнатите командири от всички степени стават причина армията да се прояви в отбранителните боеве като някаква ронлива, трудноуправляема и бързо губеща вяра в себе си маса от хора. Вестниците пишат за героизма на граничарите, за подвизи на летци и танкисти, за това, че страната се вдига на крак, за да даде отпор на врага… Всичко това е така. Но на фронта, и това вече няма как да се скрие от народа, се очертава катастрофа. Сталин усеща, че страната е обърнала очите си към него, към „вожда“, който толкова пъти заедно с Ворошилов е уверявал съветските хора, че Червената армия е способна да смаже всеки враг. В тия дни неговата „стоманена“ воля е силно деформирана и нищо не може да я върне в предишното й състояние. Струва му се понякога, че положението е просто безизходно. Когато при поредния доклад Ватутин показва на картата отстъплението на 8-а и на 11-а армия в раздалечаващи се посоки, Сталин ясно вижда колосалната празнина между Западния и Северозападния фронт, достигаща 130 километра. Главните сили на Западния фронт са или обкръжени, или разбити. А Югозападният фронт се държи засега по-достойно. Как можа той, Сталин, да не се вслуша в гласа на специалистите и да отхвърли предположението им, че най-вероятното направление на главния удар на противника ще бъде срещу Западния фронт? Какво беше това умопомрачение, което го беше обзело? Защо не го разубедиха? Във всички кампании в Европа Хитлер се втурваше направо към столиците, за да накара противника по-бързо да капитулира. Защо военните не обърнаха внимание на тази особеност в стратегията на немците? Ами нали сега ще е нужно колосално прегрупиране на войските! А времето не чака!

Сталин нервничи, настоява, вика при себе си ту един, ту друг, а понякога се усамотява на вилата или в кабинета си и с часове не дава никой да го безпокои. Народният комисар Тимошенко, назначен едновременно и за ръководител на Ставката, се чувства крайно неудобно на тази длъжност. Всички наоколо са наясно, че въпреки всичко фактически Сталин си остава и глава, и пълен разпоредник с властта. А той се държи някак си необичайно импулсивно, всички виждат, че е притеснен и крайно потиснат. Неговото състояние влияе до известна степен и на ръководството на Генералния щаб. В резултат през първите три-четири дни създаващата се обстановка не се оценява в съответствие с действителността. (Едва на 25–26 юни се заговорва изведнъж и с все сила за отбрана, за подготвяне на отбранителни линии, за привличане на резервните ешелони.) В редица случаи Ставката изпраща на войските директиви, които може да се оценят само като изблици на отчаяние, непознаване на обстановката и жажда някак си и поне някъде си да се постигне частичен успех. Ще ви запозная с няколко документа на Ставката, които свидетелстват за намесата й във въпроси от тактически, а не от стратегически характер.

„До командващия Западния фронт

др. Павлов

Танковете на противника в района на Ракув стоят без бензин. Ставката заповяда незабавно да се организира обкръжаване и унищожаване на противниковите танкове. За тази операция да се привлече 21 ск (стрелкови корпус — б.а.) и части от 2 и 44 ск. Обграждането и разгромяването на противника да се извърши без никакво бавене. Ударът да се подготви с въздушна атака.

28.06.41 г.“^[15]

За решаване на една тактическа задача се препоръчва да се привлекат сили от три стрелкови корпуса?! Като се има предвид в какво състояние се е намирал по онова време фронтът, не е трудно да се досети човек, че тази директива, както и много подобни на нея, не може да бъде изпълнена.

Още един документ на Ставката:

„До командващия войските на Сз. фронт

Народният комисар заповяда под Ваш контрол и отговорност не по-късно от тази вечер да се изтласка противникът от Двинск, да се разрушат мостовете и да се организира здрава отбрана, за да не се допусне преминаване на противника на северния бряг на р. Зап. Двина в района на Двинск. За усилване на атакуващите части да се използва усиленият стрелкови полк, дошъл от 112 стр. дивизия. Ако са пристигнали танковете «КВ» («Климент Ворошилов» — б.пр.), да бъде използван най-малко взвод за подсилване на щурма и за подавяне на противниковите огневи точки. За изпълнението да се донесе до 21.00 на 28.06.

28.06.41 г.“^[16]

Както виждаме, Ставката нарежда да се използва дори взвод от танкове…

Когато през нощта се оттегля във вилата си, Сталин влиза в кабинета и ляга на дивана, без да се съблича. Но не може да заспи. Става и отива в столовата. Над портрета на Ленин свети както винаги лампичка. Облицованите с дъб тъмни стени подхождат като че ли най-добре на мрачното настроение на „вожда“. Разхожда се безцелно из стаите, като хвърля от време на време неспокойни погледи към телефоните (във вилата са инсталирани на различни места три кремълски „автомата“), сякаш очаквайки със свито от уплаха сърце нови страшни вести. Отваря вратата на стаята на дежурния помощник: там седи генерал-майор Румянцев. Генералът скача стреснато от стола зад бюрото и се втренчва въпросително в Сталин. Стопанинът на вилата плъзва невиждащите си очи по изпънатата снага на помощника си, затваря тихо вратата и се прибира в стаята си. Спира до прозореца и се вглежда през пролуката между завесите в нощните силуети из парка. Кой знае защо, си спомня думи от писмото, което толкова отдавна му бе изпратил Тухачевски: „Бъдещата война ще бъде война на мотори. Концентрирането на бронетанкови войски ще позволи създаването на такива ударни юмруци, на които ще бъде много сложно да се противостои.“ Не беше глупав този човек, но искаше да извърши дворцов преврат… Може би ако на мястото на Павлов стоеше сега Тухачевски, много неща щяха да изглеждат днес другояче… Но каква полза от тия мисли? Пропъждайки сянката на миналото, Сталин се опитва да заспи и да забрави всичко. Но сънят все не идва: действителността е страшна.

„Вождът“ още не може да се съвземе. Интересни са според мене думите на Микоян за поведението на Сталин през последните дни на юни 1941 г. Той разказва в спомените си, че Молотов, Маленков, Ворошилов, Берия, Вознесенски и той самият решават да предложат на Сталин да бъде създаден Държавен комитет по отбраната (ДКО), където да се съсредоточи цялата власт в страната. А ДКО трябва да възглави Сталин.

„Решихме да идем при него. Той беше в близката си вила.

Молотов обаче каза, че Сталин е изпаднал в такава апатия, та нищо не го интересува, изтървал е инициативата и е в лошо състояние. Тогава Вознесенски, възмутен от всичко чуто, рече: «Вячеслав, ти тръгни напред, ние ще дойдем след тебе.» Бяхме на мнение, че ако Сталин продължава да се държи така, нас трябва да ни поведе Молотов и ние ще тръгнем след него. Бяхме уверени, че ще успеем да организираме отбраната и ще можем да се сражаваме както подобава. Пораженски настроения у нас нямаше.

Пристигнахме във вилата на Сталин. Заварихме го в малката столова седнал в едно кресло. Гледа ни и ни пита: «За какво сте дошли?» Видът му беше някак странен, не по-малко странен беше и въпросът, който ни зададе. Та нали всъщност той трябваше да ни извика!

От наше име Молотов каза, че е нужно да се концентрира властта, за да се решат бързо всички въпроси, за да се вдигне страната на крака, колкото е възможно по-скоро. Начело на такъв един орган трябва да застане Сталин. Сталин го погледна учудено и не направи никакви възражения. «Добре» — рече.“^[17]

В известен смисъл всеки от нас живее като че ли в два свята: външен и вътрешен — скрит, често пъти загадъчен. Външният е разбираем. Вътрешният — по-трудно. Ако успеем да научим нещо за вътрешния свят на човека, то по-ясен ни става и самият той. За Сталин очертаващата се катастрофа не е само онова, каквото е могла да бъде за всеки гражданин. Тя е означавала гибел за земния бог, за какъвто се е смятал. „Вождът“ щял да падне от по-високо, отколкото другите. За човека, повярвал в своята изключителност, прозорливост и особено предназначение, разтворилата се пропаст е бездънна. След няколко дни, преминали за Сталин в дълбок психичен шок, почти парализа, той най-сетне започва да идва на себе си.

Възможно е да си е помислил, че идването на почти всички членове на Политбюро при него е свързано с намерението им да го свалят от всички постове? А може би дори да го арестуват? Това ще бъде добре дошло за тях: така всички неуспехи ще „припишат“ на един човек. Самият той отдавна се е убедил, че за всеки провал, за всеки неуспех трябва да има изкупителна жертва. На хората трябва да се даде възможност да излеят напиращия у тях гняв, да приковат на позорния стълб виновника. Но авторитетът на Сталин е бил толкова висок в очите на съратниците му, че, както изглежда, в главите им изобщо не е можело да се мерне подобна мисъл. Дори в състоянието му на „апатия“, според израза на Молотов, Сталин е за тях „велик човек“. Ако са чели Бердяев, щели са да си спомнят може би думите му: „Човек може да падне само от високо и самото му падане е белег за неговото величие.“^[18] Величие, което те самите са създавали на „вожда“, а сега искат той да остане на предишната си висота и да ги ръководи.

Ставката и Генералният щаб се опитват да създадат на пътя на настъплението, помело Западния фронт, нова линия на отбраната, прехвърляйки там 13-а, 19-а, 20-а, 21-ва и 22-ра армия, както и остатъците от измъкващите се от обкръжение части. Загубилият самообладание Сталин преминава рязко от състояние на апатия в нервна възбуда и на 29 юни два пъти се появява неочаквано в Народния комисариат на отбраната. Там, без да подбира изразите си, обвинява за всичко военните ръководители.

Измършавяло, посивяло лице, торбички под зачервените от безсъние очи… Сталин осъзнава най-сетне колко голяма е страшната опасност, надвиснала над страната и над него самия, над „вожда“. Ако не се предприеме нещо свръхизвънредно, ако не се мобилизират всички сили, след няколко седмици немците може да бъдат в Москва. Както личи, първите стъпки, които показват, че Сталин се опитва да постегне не само себе си, но и контрола над обстановката, са обикновените за него: започва да сваля военачалниците от постовете им. На 30 юни е постановление на Централния комитет на ВКП(б), Президиума на Върховния съвет на СССР и Съвета на народните комисари на СССР се създава Държавен комитет по отбраната. Възглавява го Сталин. Председателят на ДКО има необхватна власт. Гибелната опасност, надвиснала над отечеството, изисква да се концентрират усилията на всички и на всеки. Първото нещо, което предприема на новия си пост, е да отстрани от длъжност командващия Западния фронт. На негово място е назначен народният комисар на отбраната Тимошенко. Същия ден генерал-полковник Кузнецов, командващ Северозападния фронт, заповядва войските му да се оттеглят от линията на река Западна Двина и да заемат Островския, Псковския и Себежкия укрепен район. Щом долагат на Сталин за тази заповед на командващия, той веднага отстранява от длъжност генерала. На новия командващ фронта е предадена заповедта на Сталин: „Възстановете старото положение, върнете се на линията на река Западна Двина.“ Получили новата заповед, отстъпващите безредно войски, не могат нито да настъпват, нито да се отбраняват. Усетил бъркотията, противникът нанася удар между участъците на 8-а и 27-а армия и пробива фронта… Тези съобщения с нищо не подсилват увереността на председателя на ДКО, който не може не само да възстанови душевното си равновесие, но и да налучка правилната линия на поведение — онази линия, която би могла да придаде на органите за стратегическо управление тъй нужните им в тези драматични дни увереност, последователност и обмисленост.

Известни са разсъжденията на Клаузевиц за взаимната връзка между опасността и душевните прояви на пълководеца. В трактата си „За войната“ германският военен теоретик пише, че умът на истинския военачалник работи и в обстановка на стихийна опасност. „На човешката природа е свойствено непосредственото чувство за голяма опасност, лична и обща, да се превръща в пречка за чистия разум.“ Но веднага добавя, че у големия пълководец стихийната опасност, напротив, изостря умствените и волевите му прояви. „Опасността и отговорността не увеличават у нормалния човек свободата и активността на духа му, а обратното, действат върху него потискащо, и затова, ако тези преживявания окрилят и изострят способността за разсъждаване, ние несъмнено имаме пред себе си едно рядко величие на духа.“^[19]

Днес можем да кажем, че в началото на войната, когато е било така необходимо, такова „величие на духа“ Сталин не е проявил. Многобройните документи на Ставката от края на юни не са оставили за историята каквито и да било по-забележителни мерки, стъпки и действия на Сталин, насочени към решително овладяване на положението. Той се оказва повлечен от потока на крайно неблагоприятните събития. Носил се надолу, както и мнозина други, сграбчен от страшния порой. Няма никакви сили да намери опорна точка, да спре, да се изправи…

Цяла пропаст дели него, безгрешния земен бог до преди войната, от объркалия се „вожд“, осъзнал пълния провал на своите планове, предположения и стратегически сметки, превърнати на пух и прах само за една седмица… Да понесе всичко това, се оказва не по силите дори и на такава волева натура като Сталин. Очаквал е вероятно, че недоволството на обкръжението му, на военното ръководство и на народа ще се насочи против него, главния виновник за грешките в неуспешната „игра“ с Хитлер, за терора в армията, довел до безпрецедентното омаломощаване на кадрите й… Но в дните и часовете на смъртоносната опасност съветският народ се издига над дребнавото разчистване на сметките с предводителя си. „Величието на духа“ му е толкова голямо, че в оня трагичен момент не се унижава да дири виновници за създалото се положение. Мъдростта на народния опит предоставя на историята да направи това. „Добросърдечието на руския народ във всичките му слоеве — пише известният руски философ Лоски — се изразява между другото и в липсата на злопаметност“.^[20]

Кулминацията в психическия шок у Сталин е реакцията му, когато научава за падането на Минск. След като прочита сутрешното сборно сведение на Генералния щаб, отива на вилата си и почти цял ден не се появява в Кремъл. При него идват Молотов и Берия. Не се знае за какво е говорила „светата троица“. Но Сталин много трудно се е примирил с мисълта, че след по-малко от седмица, откак е започнала войната, столицата на Белорусия се оказва под ботуша на завоевателя. И тук бих искал да запозная читателя с един факт, в чиято достоверност и досега не съм напълно убеден, но вероятността за него не може да бъде отхвърлена.

През втората половина на 70-те години, май че през 1976 или 1977 г., бях включен в инспекторска група, възглавявана от маршала на Съветския съюз Москаленко. Няколко дни бяхме в Горки. Вечер докладвах на маршала за хода на проверката по състоянието на партийнополитическата работа в инспектираните части. След това няколко пъти се повеждаше разговор около спомените на Москаленко и за възгледите му по някои въпроси от нашата история. Веднъж по време на един такъв разговор зададох на маршала въпрос, който дълго време ме беше измъчвал:

„Кирил Семьонович, защо не споменавате в книгата си факта, за който сте разказали пред партийния актив преди около две десетилетия? Вие уверен ли сте, че всичко това е станало?“

„Какъв факт? За какво говорите?“ — подозрително и напрегнато ме погледна маршалът.

„За срещата на Сталин, Молотов и Берия с българския посланик Иван Стаменов през юли 1941 г.“

Москаленко дълго мълча, гледайки през прозореца, а после рече:

„Не му е дошло още времето да се говори за такива факти. А и не всички може да бъдат проверени…“

„Все пак какво мислите Вие самият за достоверността на казаното от Берия?“

„Всичко, което говореше по този въпрос, надали можеше да го оправдае по някакъв начин… Пък и трудно беше в неговото положение тогава да измисля неща, които като престъпник не можеха да му помогнат…“

За да разбере читателят за какво става дума, ще приведа откъс от един документ. На 2 юли 1957 г. се е състояло събрание на партийния актив при Министерството на отбраната на СССР, на което е било обсъждано писмото на ЦК на КПСС „Относно антипартийната група на Маленков, Каганович, Молотов и др.“. Доклад е изнесъл Жуков. Изказали са се големи военачалници: Конев, Малиновски, Кузнецов, Неделин, Баграмян, Вершинин, Голиков, Мерецков, Желтов и други. Когато думата взима Москаленко, той казва:

„Навремето ние с генералния прокурор, другаря Руденко, когато разглеждахме делото на Берия, открихме, както той каза… че още през 1941 г. Сталин, Берия и Молотов са обсъждали в кабинета на председателя на ДКО въпроса за капитулирането на Съветския съюз пред фашистка Германия — склонни били да отстъпят на Хитлер Съветска Прибалтика, Молдавия и част от територията на другите републики. Заедно с това се опитвали да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен.“^[21]

Макар и не веднага, Москаленко се разприказва… По време на тази среща с българския посланик, припомняше си маршалът показанията на Берия, Сталин през всичкото време мълчал. Говорил само Молотов. Помолил посланика да се свърже с Берлин. Предложението си, което трябвало да бъде предадено на Хитлер и предвиждало прекратяване на военните действия и големи териториални отстъпки (Прибалтика, Молдавия, значителна част от Украйна и Белорусия), Молотов, по думите на Берия, нарекъл „един възможен втори Брестки договор“. Ленин бил имал тогава достатъчно смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото. Посланикът отказал да стане посредник в такава съмнителна афера и рекъл: „И да отстъпите дори до Урал, все пак ще победите.“

„Трудно е да се каже и да се твърди категорично, че всичко е било така — цедеше замислено думите си Москаленко. — Но едно е ясно: в ония последни дни на юни и в началото на юли Сталин е бил отчаян, оглеждал се е безпомощно и не е знаел какво да предприеме. Едва ли е имало смисъл Берия да измисля всичко това, още повече че в разговор с нас българският посланик потвърди този факт…“

Има тайни, има и мистификации. Аз приведох устното и документалното свидетелство, запазено в архивите. Дали това е тайна на историята или мистификация — не мога да отговоря на този въпрос. Но едно не буди съмнения: „съсипан“ от реалностите на страшната действителност, в първите две седмици от войната Сталин очебийно не проявява онова „величие на духа“, за което тъй дълго и упорито твърдят след победата нашите историци и писатели. Истинските лидери, вождове или пълководци почти във всички случаи проявяват своето „величие на духа“ тъкмо по време на изключително голяма опасност, екстремна обстановка и критични моменти от историята. В обикновени условия е по-лесно да станеш герой, да те обявят за гений и да си направят кумир от тебе. Както прозорливо отбелязва Тарле: „Но тъкмо там е работата, че в необикновените случаи Кутузов е бил винаги на мястото си. Суворов го намира на мястото му в нощта на щурмуването на Измаил; руският народ го намира на мястото му, когато настъпва необикновеният случай през 1812 г.“^[22]

Народът чака да чуе Сталин. Продължава да му вярва. Свързва надеждите си с него. Може би това именно му е помогнало да се освободи от психическия шок. Председателят на Държавния комитет по отбраната се решава да говори по радиото с обръщение към страната едва на 3 юли. Между другото ще отбележа, че именно на този ден вечерта германският генерал Халдер ще запише в дневника си: „Няма да е преувеличено, ако кажа, че кампанията против Русия е спечелена за 14 дни.“ Явно, германецът е избързал: войната току-що е започнала. Вече мнозина разбират, че тя ще бъде гибелно тежка и дълга. Сталин няколко пъти преработва речта си. Най-трудното за него е да намери такива думи, такива аргументи, с който ще може да обясни на народа случилото се: грешките, нахлуването, провалянето на съветско-германските договори. Върху черновката на речта по белите полета встрани личат бележчици, нанесени от Сталин с молив: „Защо?“, „Разгромът на врага е неминуем“, „Какво трябва да се направи?“ Написаното има вид на своеобразен план за програмно изказване на човек, който е начело на държавата. В речта си Сталин излага основните положения, формулирани в постановлението на ЦК на ВКП(б) и на Съвета на народните комисари на СССР от 29 юни.

В обръщението Сталин дълго обяснява, всъщност оправдавайки се, защо немските войски са заграбили Литва, Латвия и част от Украйна, Белорусия, Естония. В последна сметка цялото обяснение е събрано в една фраза: „Става дума за това, че германската войска, като войска на страна, водеща война, беше вече изцяло мобилизирана и тези 170 дивизии, които Германия насочи срещу СССР и придвижи към границите на СССР, се намираха в състояние на пълна готовност, очаквайки само сигнал за настъпление, докато на съветските войски беше нужно тепърва да се мобилизират и да се придвижват към границите.“ Сталин направо измисля, че са разгромени най-добрите дивизии на врага, заблуждава, обяснявайки, че главната причина за неуспехите е изненадата, с която Германия е нападнала Съветския съюз… Разбира се, говорейки за съветско-германския пакт, Сталин дума не обелва по адрес на срамния договор за „дружба“ и за границата, за многобройните съдбоносни недооценки, допуснати преди всичко от самия него. Вече значително по-уверено звучи гласът му, когато говори колко нужно е „да се преустрои цялата наша работа на военни релси“. За пръв път нарича войната „отечествена“, призовавайки „да се създават партизански отряди“, „да се организира безпощадна борба с всякакви дезорганизатори в тила, дезертьори и паникьори“, за пръв път изразява публично надеждата, че усилията на народите от Европа и Америка ще се обединят в борбата против фашистките армии на Хитлер. В края на речта си председателят на Държавния комитет по отбраната заявява: „Държавният комитет по отбраната започна своята работа и призовава целия народ да се сплоти около партията на Ленин-Сталин…“^[23]

Сталин вече по навик сам говори за „партия на Ленин-Сталин“, а народът пак по навик възприема това като нещо, което от само себе си се подразбира. При огромната вяра в него речта му изиграва голяма мобилизираща роля и сякаш дава прости отговори на въпросите, които измъчват народа. Само малцина са били способни тогава да надникнат по-дълбоко и да видят, че катастрофалното начало е резултат от единовластието му. Че безбройните жертви са последица от недомислията на „непогрешимия“. Поразителен парадокс: Сталин е извършил много грешки и тежки престъпления, но благодарение на създадената от него система те по фантастичен начин се превръщат в съзнанието на хората в грандиозни деяния на техния Месия. Един от главните, по-точно, главният виновник за катастрофалното начало на войната, въпреки всичко продължава да символизира надеждите на народа. „Заработва“ вярата.

На потомците остава само да се удивляват колко голямо е било величието на духа на съветския народ, който след катастрофата от първите седмици на войната е намерил сили у себе си да издържи и да победи. Но с цената на милиони жертви. „Величието“ на Сталин винаги се е опирало на жертви. На много жертви. На неизброими жертви.