Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (56) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин и Ставката

Веднъж по време на гражданската война, когато Сталин е за кратко време в Москва, Склянски, заместник на Троцки като председател на Революционния военен съвет на републиката, дава на бъдещия върховен главнокомандващ книжката на Лемке „250 дни в царската ставка (25 септември 1915 г. — 2 юли 1916 г.)“. Връщайки се на Южния фронт, Сталин я разлиства във вагона без особен интерес. В малката книжка се разказва за военните „мандарини“ с бели екселбанти, които в тишина и потайност съставят планове за плиткоумни операции. Ето защо, когато сутринта на 23 юни 1941 г. Тимошенко и Молотов докладват на Сталин проекта за постановление на ЦК на ВКП(б) и Съвета на народните комисари за създаване на висш военен орган за управление на въоръжените сили, той, без да иска, си спомня за отдавна забравената книжка на Лемке, където е обрисувана ставката на върховния главнокомандващ на тогавашната Русия в Барановичи, а по-късно в Могильов. Всички, които са оглавявали тогава ставката (с изключение на Керенски), отдавна са потънали в миналото: великият княз Николай Николаевич, император Николай II, генералите Алексеев, Брусилов, Корнилов, Духонин. Сталин си спомня как по заповед на Ленин това гнездо на контрарсволюцията е било завзето от революционния отряд на Криленко, който става върховен главнокомандващ на Съветската република.

Оказва се, значи, че и по съветско време е имало вече един ръководител на Ставката… А сега Тимошенко и Жуков му предлагат в своя проект той да застане начело на Ставката… Не, нека Тимошенко да стане…

Както знаем вече, отначало за председател на Ставката е бил назначен Тимошенко, но от 10 юли Ставката възглавява Сталин. А от 8 август той става и върховен главнокомандващ. Барановичи и Могильов отдавна са завзети от немците и затова, мисли си с унищожителен хумор Сталин, сигурно ще бъде по-добре Ставката да не се настанява дори близо до Москва. Малко преди войната Тимошенко и Жуков поставят пред Сталин въпроса за създаване на един-два специално подготвени пункта за управление на въоръжените сили на страната. Сталин не обръща внимание на това предложение. През май 1941 г. му докладват (за втори или за трети път) проект за организиране на Ставка на Главното командване. Предлага се да бъдат проведени под ръководството на Ставката специални учения за преминаване на страната към военно положение. Сталин по принцип се съгласява, че в случай на война е необходимо да има такъв орган на висшето военно ръководство, но конкретни решения не се взимат. Никой повече не се осмелява да му досажда с подобни предложения, още повече че всички знаят: той обитава само две места — Кремъл и вилата си в Кунцево. В по-далечната вила, в Семьоновское, преди войната той почти не е ходил, а през септември 1941 г. нарежда да бъде дадена за настаняване на ранени бойци. И затова Ставката на Върховното главно командване се мести ту в кабинета на Сталин в Кремъл, ту в Кунцево, ту в къщата на улица „Кировская“, ту в сградата на Генералния щаб. Именно от тези места ръководи военните действия Сталин.

Работата на Ставката е обрисувана според мен най-добре от Жуков в неговите „Спомени и размисли“. Доста интересни неща има и в книгата на Василевски „Дело на цял живот“, заслужават внимание някои сведения от мемоарите на Щеменко. Нямам намерение да описвам цялата работа на Ставката, а само отделни моменти, характеризиращи дейността на върховния главнокомандващ като неин председател. Заставайки начело на Държавния комитет по отбраната и на Ставката на Върховното главно командване, Сталин съсредоточава в ръцете си необхватна власт, защото е още и всемогъщ секретар на Централния комитет на партията, председател на Съвета на народните комисари, народен комисар на отбраната… Всички най-високи постове в партията и държавата, каквито е могло да бъдат измислени, се заемат от един човек. В онова сурово време такова концентриране на властта, както казах вече, до голяма степен е било оправдано, обективно необходимо. Но постепенно все по-ясно започват да се очертават и негативните страни на това безпримерно централизиране на властта. Нито едно решение на ЦК на партията, на Съвета на народните комисари или на Президиума на Върховния съвет на СССР не може да бъде прието без личното одобрение на Сталин. Не мисля, че активизирането на държавните и обществените организации би могло да попречи на общата задача. Напротив, ако си припомним опита от работата на Работническо-селския съвет на отбраната в годините на гражданската война, ще видим, че той не е измествал партийните и държавните органи, а се е опирал на тях.

Пак ще повторя: не всеки участник в съвещанията или заседанията, които всеки ден, а понякога и по няколко пъти в денонощието, са били свиквани при Сталин, е можел точно да определи кой орган се събира. Можело е да бъде заседание на Политбюро с привличане на военни лица или заседание на Държавния комитет по отбраната с участие не само на членовете на комитета, или пък съвещание на Ставката, на което присъстват и някои членове на Политбюро. Яснота внася от време на време Сталин, когато подхвърля в хода на обсъждането: „Да се оформи като решение на Държавния комитет по отбраната“, „Да се подготви директива на Ставката“.

Понякога Маленков оформя изводите от обсъжданията и като постановления на Политбюро. Фактически всяка дума на Сталин е последна по въпроса и решаваща, независимо как ще бъде оформено решението. Изглежда, самият той не е придавал никакво значение на формалната принадлежност на едни или други лица към един или друг ръководен орган. За него това не играе съществена роля. Но създава трудности на изпълнителите, които трябва да определят „в движение“ към кое ведомство да се отнесе съответното указание на върховния главнокомандващ, председателя на Държавния комитет по отбраната, председателя на Съвета на народните комисари, секретаря на Централния комитет на партията, народния комисар на отбраната… Обикновено не са били водени никакви протоколи или стенограми. Например архивите на Ставката съдържат хиляди различни документи — донесения, справки, директиви, заповеди, разпореждания, — но материали, които да говорят за обсъждане на някакви стратегически въпроси от Ставката, практически няма. Сталин, особено когато си възвръща силите и се оправя от сътресенията през първите месеци на войната, извиквал двама-трима членове на Ставката и решавал с тях оперативните въпроси. От самото начало ръководните лица от Генералния щаб — главния работен орган на Ставката — са били приучени да отиват при него с готови предложения, изводи и оценки. Това е облекчавало върховния главнокомандващ в ролята му на върховен арбитър, съдия и жрец.

Членовете на Ставката знаят, че в Държавния комитет по отбраната всеки отговаря за нещо: боеприпаси, продоволствие, самолети, транспорт, външни работи и така нататък. Такова разпределение на длъжностите в Ставката не е имало. Тя осъществява всекидневното ръководство на фронтовете с помощта на Генералния щаб, Главния щаб на Военноморския флот и управленията при Народния комисариат на отбраната. Вместо съветници в Ставката започва да функционира „по конспиративен път“ институцията на представителите на Ставката във войските. Нужно е да се отбележи, че Сталин почти не е държал в Москва представителите на Ставката. Тъй като самият той не обичал да пътува за където и да е (освен когато преди войната отивал да почива на юг), не ги е търпял за дълго в Москва. И затова Жуков, Тимошенко, Ворошилов, Василевски, Воронов, в началото и Мехлис, макар и да заемат едни или други основни длъжности, много често заминават за фронтовете. Върховният главнокомандващ иска от тях всекидневен доклад, писмен или по телефона. Ако по някакви причини докладът на представителя на Ставката закъснее или е отложен, независимо дали е виновен, или не, го чака строго мъмрене. А Сталин мъмрел грубо, без мярка. Така нахокал веднъж за нередовни съобщения и Маленков, когото бил изпратил на Сталинградския фронт. Ето един пример за такова отношение на Сталин спрямо Василевски, към когото се е отнасял много добре, ако изобщо думите „отнасял се добре“ могат да бъдат казани за Сталин. Василевски цитира тази телеграма в книгата си, но в значително съкратен вид. Ето пълния й текст, взет от архива на Ставката:

„До маршал Василевски

Сега вече е 3 часът и 30 минути на 17 август, а вие още не сте благоволили да изпратите в Ставката донесение за резултатите от операцията на 16 август и за вашата оценка на обстановката.

Вече много време мина, откакто ви задължих да изпращате задължително в Ставката като неин пълномощник специални донесения в края на всеки ден от операцията. Вие почти всеки ден забравяхте това свое задължение и не изпращахте донесения.

16 август е първият ден от важната операция на Югозападния фронт, където сте изпратен за пълномощник на Ставката. И ето че вие пак благоволихте да забравите за дълга си и не изпращате донесения в Ставката.

Не можете да се оправдавате с недостиг на време, тъй като маршал Жуков работи на фронта не по-малко от вас и въпреки това изпраща всеки ден донесения в Ставката. Разликата между вас и Жуков е в това, че той е дисциплиниран и не е лишен от чувство за дълг пред Ставката. Докато вие не сте достатъчно дисциплиниран и често забравяте дълга си пред нея.

За последен път ви предупреждавам, че ако още един път дори си позволите да забравите дълга си пред Ставката, ще бъдете отстранен от длъжността началник на Генералния щаб и отзован от фронта.

17.8.43 г. 3:30

Й. Сталин“^[1]

Такъв е обичайният стил на върховния главнокомандващ. Не мога да посоча нито един маршал или голям военачалник, работил в Генералния щаб, който е бил изпращан във войските като представител на Ставката или е командвал фронт, без да е изпитал горчиви минути, след като е бил руган често пъти незаслужено от Сталин. В този случай просто не са успели да предадат поредния доклад на Василевски. И ето незабавната му реакция.

Ако след отиването на представител на Ставката в един или в друг участък на фронта положението там не се подобрявало, следвали изводи. Така например през февруари 1942 г. Сталин изпраща Ворошилов на Волховския фронт. По това време на маршала, доскорошен фаворит на „вожда“, вече здраво се е укрепила репутацията му на бездарен пълководец. Ворошилов и този път не може да направи нещо съществено, а когато Сталин му предлага по прекия телефон да поеме командването на фронта, уплашва се и започва да клинчи. Върховният главнокомандващ този път не му прощава — това е препълнило чашата на търпението му. След малко повече от месец, когато Ворошилов се връща от фронта, Сталин диктува документ, оформен после като решение на Политбюро. Не е безинтересно да се запознаете с него, макар и в малко съкратен вид:

„До членовете и кандидат-членовете на ЦК на ВКП(б) и членовете на комисията за партиен контрол. Съобщава ви се следното постановление на Политбюро на ЦК на ВКП(б) за работата на другаря Ворошилов, прието на 1 април 1942 г.

Първо. Войната с Финландия през 1939 и 1940 г. разкри големи неблагополучия и изостаналост в ръководството на Народния комисариат на отбраната. В Червената армия нямаше минохвъргачки и картечни пистолети, нямаше правилна концепция за танковете и самолетите, нямаше нужното зимно облекло за войските, войските нямаха продоволствени концентрати. Излезе наяве занемареността в работата на такива важни управления в Народния комисариат на отбраната като Главното артилерийско управление, Управлението на бойната подготовка, Управлението на Военновъздушните сили, пролича ниското равнище на организацията на работата във военните учебни заведения, разкриха се и други неблагополучия. Всичко това доведе до протакане на войната и причини излишни жертви. Другарят Ворошилов като народен комисар на отбраната по онова време бе принуден да признае пред пленума на ЦК на ВКП(б) в края на март 1940 г. неспособността си да ръководи Народния комисариат на отбраната… ЦК на ВКП(б) сметна за необходимо да освободи другаря Ворошилов от поста народен комисар на отбраната.

Второ. В началото на войната с Германия другарят Ворошилов беше назначен за главнокомандващ Северозападното направление, имащо за своя главна задача защитата на Ленинград. Както се изясни по-късно, другарят Ворошилов не се е справил с възложената му задача и не е съумял да организира отбраната на Ленинград. В работата си в Ленинград другарят Ворошилов е допуснал сериозни грешки: издал е заповед за изборност на батальонните командири в частите на народното опълчение — тази заповед беше отменена по указание на Ставката като водеща до дезорганизиране и отслабване на дисциплината в Червената армия; организирал е Военен съвет по отбраната на Ленинград, но самият той не се е включил в състава му — тази заповед също беше отменена от Ставката като неправилна и вредна, тъй като ленинградските работници можеха да си помислят, че другарят Ворошилов не е влязъл в съвета по отбраната, защото не вярва в отбраната на Ленинград; увлякъл се е в създаването на работнически батальони със слабо въоръжение (пушки, пики, ками и т.н.), но е изпуснал организирането на артилерийската отбрана на Ленинград… Като взе предвид всичко това, Държавният комитет по отбраната отзова другаря Ворошилов от Ленинград…

Трето. По молба на другаря Ворошилов той беше командирован през февруари на Волховския фронт като представител на Ставката, за да помогне на командването на фронта, и прекара там около един месец. Обаче присъствието на другаря Ворошилов на Волховския фронт не даде желаните резултати. Искайки да даде още веднъж възможност на другаря Ворошилов да използва опита си във фронтовата работа, ЦК на ВКП(б) предложи на другаря Ворошилов да поеме командването на Волховския фронт. Но другарят Ворошилов се отнесе отрицателно към това предложение и не пожела да поеме върху себе си отговорността за Волховския фронт, въпреки че този фронт има сега решаващо значение за отбраната на Ленинград, обосновавайки се с това, че Волховският фронт е труден фронт и той не искал да се провали в тази работа.

Предвид на всичко изложено ЦК на ВКП(б) постановява:

Първо. Смята, че другарят Ворошилов не се е справил с възложената му работа на фронта.

Второ. Другарят Ворошилов да се изпрати на тилова военна работа.

Секретар на ЦК на ВКП(б)

Й. Сталин“^[2]

Ясно личи, че постановлението е творение на Сталин — присмехулно-саркастично. Повтаряйки непрекъснато „другарят Ворошилов“, върховният главнокомандващ фактически излага на показ пълната неспособност на доскорошния „пръв маршал“. Но на Ворошилов му се разминава — не е разжалван като маршал Кулик. И след смъртта на Сталин ще изплува отново: през 1953 г. ще застане начело на съветската държава…

Изобщо за Сталин като върховен главнокомандващ е бил присъщ ясно изразен силов, репресивен, суров стил на работа. Впрочем, по отношение на Ворошилов решението му е било, както се вижда, съвсем справедливо.

Други ги заплашвало по-сериозно наказание. След неуспех на фронта или неудовлетворителен доклад можело да последва не само незабавно отстраняване от длъжност, но и арест с най-печални последици. Ето два-три примера:

На 22 февруари 1943 г. по заповед на Ставката 16-а армия от Западния фронт започва настъпление и от района югозападно от Сухиничи нанася откъм север удар по Брянск. Но отбраната на противника се оказва здрава и настъплението спира. На 27 февруари при поредния доклад на Генералния щаб Сталин се убеждава, че армията фактически тъпче намясто. Без да се съветва с когото и да било и без да уточнява нещата, Сталин диктува заповед на Ставката №0045, в която се казва:

„Освобождава се от длъжност командващият войските на Западния фронт генерал-полковник Конев за несправяне със задачите му по ръководенето на фронта и се изпраща в разпореждане на Ставката…“^[3]

Имало е и по-тежки случаи. Все пак Конев, както знаем, ще има възможност да се прояви по-късно откъм най-добрата си страна. А на мнозина такъв шанс повече не е бил предоставян.

„До командващия Кавказкия фронт др. Козлов

… Незабавно да се арестува изпълняващият длъжността командващ 44-а армия генерал-майор Дашичев и да се докара в Москва. Още сега да се вземат мерки за незабавното привеждане на войските на 44-а армия в пълен ред, за спиране на по-нататъшното настъпление на противника и за удържането на град Феодосия…“^[4]

По кадровите въпроси Сталин не се колебае. Вече споменах, че в стила му е било да извършва безкрайни размествания на командващите, често пъти неразбираеми за околните. Кой знае защо, смятал е, че тези „рокади“ дават възможност да се укрепи ръководството на войските. Конев, наскоро сменен и отново назначен, пак не се е харесал с нещо на върховния главнокомандващ:

„Да се освободи генерал-полковник И. С. Конев от длъжността командващ войските на Северозападния фронт във връзка с назначението му на друга работа…

23 юни 1943 г.

Й. Сталин“^[5]

А, общо взето, на Конев ще му се падне да командва последователно по време на войната шест фронта… По някой път човек остава с впечатлението, че за Сталин театърът на военните действия е бил нещо като шахматна дъска и просто му е харесвало неоправдано често да мести фигури и пешки. Например Ерьоменко, към когото по едно време е изпитвал явно благоразположение, макар и често да го е ругаел, командва през войната Западния, Брянския, Първи и Втори прибалтийски, 4-и украински, Калининския, Сталинградския (първа формация), Югоизточния, Сталинградския (втора формация) и Южния (втора формация) фронт… Десет фронта сменя бъдещият маршал и никъде не се задържа за по-дълго време. Но на Сталин се харесва увереността на Ерьоменко. Върховният главнокомандващ помни случая, когато в тежките августовски дни на 41-ва година го извиква по „Бодо“:

„Сталин. На апарата е Сталин. Здравейте. Не се ли налага да се разформирова Централният фронт, 3-а армия да се съедини с 21-ва и съединената 21-ва армия да се предаде във ваше разпореждане? Питам, защото Москва не е доволна от работата на Ефремов… Ако обещаете да разбиете хитрия Гудериан, ще можем да ви пратим още няколко полка авиация и няколко батареи с реактивни снаряди. Вашият отговор?

Ерьоменко. Здраве желая. Мнението ми за разформироване на Централния фронт е следното: във връзка с това, че искам да разбия Гудериан и безусловно ще го разбия, направлението от юг трябва много добре да се осигурява… Затова моля 21-ва армия, съединена с 3-а, да мине в мое подчинение… А колкото до хитрия Гудериан, безусловно ще гледаме да го разбием…“^[6]

Макар че Ерьоменко не разбива „безусловно“ Гудериан, увереността на военачалника внушава респект у Сталин.

Свикнал да работи нощем, Сталин въвежда „своя ред“ и в Ставката. Започва да работи не по-рано от 12 часа на обяд. Но работи (с прекъсване за почивка — обикновено Сталин поспивал малко през деня) почти до сутринта — до четири-пет часа на другия ден. Към дневния режим на върховния главнокомандващ са принудени да се приспособяват Генералният щаб, Съветът на народните комисари, Централният комитет и всички други държавни и военни органи.

Два пъти в денонощието, ако не са се появили някакви извънредни събития, на върховния главнокомандващ докладват обстановката по фронтовете. Началникът на Генералния щаб или някой от заместниците му, изправен до разгънатата на дългата маса карта (кой знае защо, Сталин не се съгласявал да окачат картата на стената), където е нанесена обстановката и е показана динамиката й през изтеклите часове, докладва какво е положението по фронтовете. Докладите са кратки. В това време Сталин се разхожда бавно из кабинета и от време на време задава въпроси от най-различен характер:

„Къде Генералният щаб е открил нови дивизии?“

„Дадохте ли допълнителни дъгласи на Хозин за подвоз на продоволствие, както наредих миналия път?“

„Бях дал указания да се разбие с артилерийски огън ледът в Завидово в района на прехвърлянето с понтонни мостове. Проверихте ли, или още не сте проверили?“

„Бях заповядал на Конев да нанесе удар на своя фланг още вчера (тогава Конев е командвал Калининския фронт — б.а.). Как е изпълнено? Не знаете ли?“

Докладващият се оказва в сложно положение. Задачата му е в края на краищата да докладва каква е оперативно-стратегическата обстановка по фронтовете. За щастие знае къде са открити нови германски съединения и че са успели да отделят засега само 18 дъгласа, а за Завидово, тази дребна тактическа задача — нищо не е чувал. Що се отнася до дадената на Конев заповед, да, на 27 ноември 1941 г. Сталин е дал лично на Конев нареждане да нанесе удар по германските войски след падането на Рогачов. Но заповедта да бъде изпълнена само след няколко часа, фактически без никаква подготовка?! Докладващият знае, че ударът още не е нанесен, подготвя се, но е принуден да каже: „Разрешете да уточня, другарю Сталин?“ — „Не знаете, значи… А какво знаете?“

В такива случаи Сталин бързо и забележимо променял цвета на лицето си, побледнявал и, както си спомня Жуков, „погледът му ставаше тежък, суров. Познавах малко смелчаци, които можеха да издържат на Сталиновия гняв и да парират удара“^[7]. Очите му придобивали жълтеникав цвят и никой не се наемал да отгатне с какво ще завърши докладът. Сталин е смятал, че онези, които му докладват, трябва да бъдат готови да отговарят на всякакви въпроси. За себе си намирал за напълно естествено да не знае едно или друго нещо, но за подчинените му това било недопустимо.

Офицерите от Генералния щаб бързо разбират, че на Сталин му липсват военни знания, и се опитват да „уточнят“ с разпорежданията си много от полуграмотните заповеди на върховния главнокомандващ. Те смятат некомпетентността на политическия деец по военните въпроси за нормално явление, но поради причините, за които споменах по-горе, не смеят да говорят за това. Както свидетелства военният историк Павленко, срещал се няколко пъти с Жуков след отстраняването му от активна работа, славният маршал е казвал за Сталин „Цивилна гарга беше, такъв си и остана“.

Сталин се съгласява с предложения от Шапошников, Жуков и Василевски начин за планиране на стратегическите операции. Отначало той просто разглежда предложенията на Генералния щаб и изразява отношението си към тях. По-късно по препоръка на Шапошников (който вече е излязъл от Генералния щаб, за да стане началник на Висшата военна академия „К. Е. Ворошилов“, но когото Сталин често кани да присъства на съвещанията) след доклад на Генералния щаб за замисъла на една или друга операция тези предложения се разработват всестранно с началника на тила, командващите родовете войски, началниците на главните управления към Народния комисариат на отбраната, главните политически управления в Червената армия и Военноморския флот. След получаването на всички изчисления и съображения по осигуряването на операцията Шапошников препоръчва да се изслушва мнението на командващите фронтовете, участващи в операцията (устно или писмено — според обстановката), и само тогава да се пристъпва към окончателната разработка на операцията и да се определят начините за реализирането й. Отначало върховният главнокомандващ е обезкуражен от необходимостта да се извършва такава голяма и тежка, както той се изразява, „продължителна и рутинна работа“. Шапошников, чиято роля като учител на Жуков, Василевски, Антонов и на самия Сталин, по мое мнение още не е оценена в нужната степен, търпеливо обяснявал, че това е минимално необходимият обем на работа. Разбира се, добавял той, може би ще се наложи някои операции да се подготвят за няколко дни, а други — за няколко месеца. Природно практичният ум на Сталин схваща, че Шапошников е прав, но заедно с това разбира своята, ако не безпомощност, то пълна неподготвеност. Обаче „вождът“ скоро си изработва удобна линия на поведение при планирането на операциите, която ще му позволи да запази високото си реноме на главен пълководец и фактически да не рискува авторитета си. Внимателният анализ на архивите на Ставката показва, че Сталин излага идеите си обикновено на две равнища. Първо — в най-общ вид, както например на съвещанието в Ставката през януари 1942 г.: „Трябва да не се дава на врага дъх да си поеме и да се изтласква на запад…“^[8] Идеята му носи общ характер, отразява настроенията на широките народни маси, но не съдържа конкретен стратегически замисъл. Не е съобразена със собствените възможности „да не се дава на врага дъх да си поеме“ и с възможностите на противника да противодейства на това намерение, не посочва форми и начини за реализирането й. Тя е намерение на политически, държавен деец, но не на пълководец.

Второто равнище е свързано с коригирането и уточняването на конкретния план, на замисъла и на сроковете. Но тъй като тези забележки на Сталин са резюмиращи, заключителни, обобщаващи резултатите, те правят особено впечатление. Макар целият план — съдържанието, последователността на осъществяването, въпросите на взаимодействието, материално-техническото осигуряване, дълбочината на задачите — да е разработен всестранно от Генералния щаб, заключителната „фина лакировка“ върху платното прави Сталин, който след това започва да минава за творец на цялата идея.

Колкото до конкретното указание на Сталин „да не се дава на врага дъх да си поеме и да се изтласква на запад“, дадено през януари 1942 г., то има за резултат изпращането на Директивно писмо на Ставката. Този документ не е разработен по съответния начин нито във военно, нито в икономическо, нито в техническо отношение. В него са изложени редица съображения за необходимостта от действия с ударни групи (което германците практикуват от самото начало на войната) и прилагане на__ артилерийско__ настъпление. На военните съвети се разяснява, че трябва да се премине от практиката на „така наречената артилерийска подготовка“ към практиката на артилерийското настъпление. Артилерията „трябва да настъпва заедно с пехотата“. Избърсвайки, ще кажа, че указанието за „артилерийско настъпление“ довежда до различно тълкуване и объркване във войските. Някои командири са смутени от израза „така наречената артилерийска подготовка“. Какво значи това, тя изобщо ли се отменя? Но как може да се настъпва без нея? Какво да се разбира под „артилерийско настъпление“? От фронтовете започват да валят въпроси… Но вече никой не се решава да докладва на Сталин повторно въпроса, а го разясняват по служебен път и в края на 1942 г. го отразяват и в новия Боен устав на пехотата (БУП-42): артилерийската подготовка си остава, артилерийската поддръжка, на атаката също остава, остава си и артилерийското осигуряване на боя на пехотата и танковете в дълбочина. С други думи, запазват се и трите периода в действията на артилерията, известни още преди войната. Но Сталин ги „открива“ едва в началото на 1942 г. и ги изразява в идеята си за „артилерийско настъпление“.

И ето че, когато това „Директивно писмо“ е дообработено, обмислено и обсъдено в присъствието на Василевски, Молотов, Маленков и още неколцина, Сталин взима документа в ръка и ненадейно заявява:

„Но главното в писмото пак го няма…“

Всички се споглеждат крадешком, с недоумение и очакват „прозрението“ на вожда. То не закъснява:

„Предлагам в писмото да се отрази още една, може би най-главната идея.“

Всички се приготвят да записват. Сталин мълчи, разхожда се из кабинета, подклажда засилващото се внимание на околните към „прозрението“ си и накрая произнася фразата, която е включена в „Директивното писмо“ без редактиране:

„Нашата задача се състои в това да не даваме на немците дъх да си поемат, да ги изтласкваме на запад, без да спираме, да ги накараме да изразходват резервите си още преди пролетта, когато ще имаме нови големи резерви, а немците няма да имат вече резерви, и да осигурим по този начин през 1942 г. пълния разгром на Хитлеровите войски.“^[9]

Естествено, допълнението на Сталин прави силно впечатление на присъстващите. Членовете на Държавния комитет по отбраната и членовете на Ставката имат чувството, че Сталин сякаш вижда онова, което другите не виждат, че способностите му на прорицател са на едно стъпало по-високо от посредствеността на останалите… В един глас започват да одобряват идеята, съгласявайки се от все сърце със смисъла й, без да се замислят доколко е изпълнима. А Сталин, както много пъти преди и след това, само демонстрира неспособността си да прогнозира. Прогнозата и задачата, формулирани от него, са абсолютно нереални. Това става ясно много скоро, когато през април 1942 г. нашето зимно настъпление заглъхва, а след лятното настъпление на германските войски, стигнали до Волга, това „прозрение“ се превръща изобщо в грешка и утопия. Но вече никой не си спомня дори за недомислицата на върховния главнокомандващ. Такава е създалата се още преди войната практика: с името на Сталин да се свързват само успехите, постиженията. А неуспехите, пораженията и грешките — те са резултат от неизпълнение на волята на „вожда“. Именно от неизпълнението на волята му. Този стереотип в мисленето става господстващ в съзнанието на хората от онова време.

Някои изменения и корекции в плановете на Ставката, направени от Сталин, често пъти не играят съществена роля, но понякога оказват трагично влияние върху хода на операциите. Особено го привличат промените в сроковете и непременно съкращава времето за подготовка на операцията, на маньовъра, на съсредоточаването. Понякога макар и с един ден само, но ще промени началото на операцията.

На 4 септември Жуков му докладва, че по негово указание организира на 8 септември удар в подкрепа на Ерьоменко. Но Сталин е верен на себе си:

„На седми ще е по-добре, отколкото на осми… Край.“^[10]

Упорит е до вироглавщина. Обикновено не му възразяват. Страхуват се. Дори Жуков, който умее да отстоява възгледите си, често е принуден да се съгласява със Сталин, без да споделя възгледите му. Ето част от този разговор:

„Сталин. Мисля, че операцията, която възнамерявате да предприемете в района на Смоленск, следва да бъде осъществена само след ликвидирането на Рославъл. А би било още по-добре да се поизчака засега със Смоленск, да се ликвидира заедно с Ерьоменко Рославъл, а после да се хване Гудериан за опашката… Главното е да се разбие Гудериан, а Смоленск няма да ни избяга. Край.

Жуков. Ако заповядате да бия по рославълското направление, мога да организирам това. Но по-полезно би било, ако най-напред ликвидирам Елня…“^[11]

По заповед на Сталин Ставката има пряка връзка не само с всеки фронт, но и с всяка армия. От време на време върховният главнокомандващ вика за разговори по прекия телефон представителите на главното командване, командващите фронтове или армии. Трудно е да се долови някаква закономерност в избора на хората, с които разговаря. Но все пак най-често иска да го свържат с фронт или армия, когато му се струва, че не са изпълнени директивите на Ставката или смята, че разговорът ще „ободри“ хората; командващият трябвало да остане с впечатлението, че върховният главнокомандващ следи, върховният главнокомандващ е разтревожен, върховният главнокомандващ изисква… Понякога оперативната стойност на Сталиновите указания е твърде съмнителна. Може би едва във втория или в заключителния трети период на войната той е вече в състояние да дава сериозни препоръки и съвети от оперативен характер. Чувствайки но всяка вероятност, че не е подготвен, кани на разговорите опитни офицери от Генералния щаб, на които възлага обикновено оперативната страна, оставяйки за себе си „общите указания“, критиката и хоканиците, а понякога — и моралната подкрепа. Но заедно с това върховният главнокомандващ обича да „блесне“ с познаването на ситуацията и понякога дава самостоятелни отделни указания от оперативен характер, които след това се потвърждават със специални директиви, макар да е съвсем очевидно, че указанията на Жуков и Василевски са несъмнено по-професионални и по-полезни. Така например на 13 юни 1942 г. в доклада си за обстановката на Южния и Югозападния фронт Тимошенко посочва, че се чувства липсата на бомбардировачи за дневни действия, което пречи активно да се разрушават противниковите понтонни съоръжения. Сталин, познавайки ситуацията по наличните справки, възразява: „Нашите щурмови самолети ИЛ-2 се смятат за най-добрите дневни бомбардировачи за близък бой. Те могат да дадат по-голям ефект от юнкерсите за въздействие върху танкове и жива сила на противника, а и върху мостови съоръжения също. Нашите щурмови самолети носят 400 килограма бомби. По мои данни вие разполагате с щурмови самолети. Може би лошо ги използвате?“ Тимошенко не възразява повече — щом Сталин знае по-добре има ли при него, или няма дневни бомбардировачи, какъв е смисълът да възразява? Работата е там, че преди да влезе в телефонната кабина, Сталин е прегледал справката за наличните сили на Югозападния фронт, но не е обърнал внимание, че данните са от 1 юни, а за две седмици боеве много неща са се изменили. А Тимошенко, пак ще повторя, повече нищо не възразил и само рапортувал: „Всичко е ясно, ще се заемем с изучаването и решаването въз основа на вашите указания. Ще доложим.“

Едва ли Тимошенко би се решил да противоречи на Сталин. Той не е забравил каква е съдбата на друг един маршал — Кулик, — който се е опитал да изтълкува по свой начин указанията на Сталин и бързо-бързо станал генерал-майор, отнето е и званието му „Герой на Съветския съюз“.

През войната Ставката издава и изпраща във войските няколко хиляди директиви, заповеди и указания. Разбира се, Сталин не е в състояние да вникне във всичките директивни документи, но най-важните преглежда и коригира, а от време на време и връща за дообработка, дописва собственоръчно фрази и отделни текстове.

Понякога сам диктува от името на Ставката телеграми до командващите и щабовете. В тях винаги има в повече нещо менторско, поучаващо (придружено често със заплахи) и по-малко конкретни указания с оперативна стойност. Например в края на май 1942 г., ядосан от молбите на Тимошенко за усилване на фронта, диктува:

„До Тимошенко, Хрушчов и Баграмян

През последните 4 дни Ставката получава от вас все нови и нови заявки за въоръжение, за изпращане на нови дивизии и танкови съоръжения от резерва на Ставката.

Имайте предвид, че Ставката не разполага с готови за бой нови дивизии; че тези дивизии са незрели, необучени и да се хвърлят сега на фронта, значи да се предостави на врага лесна победа.

Имайте предвид, че нашите ресурси във въоръжението са ограничени и не забравяйте, че освен вашия фронт имаме още и други фронтове.

Не е ли време да се научите да воювате с малко кръв, както правят това немците? Не бива да се воюва с количество, а с умение… Имайте всичко това предвид, ако искате да се научите някога да побеждавате врага, а не да му предоставяте лесна победа. В противен случай оръжието, което ще получавате от Ставката, ще преминава, както става сега, в ръцете на врага.

21:50. 27.5.42 г.

Сталин“^[12]

„Имайте предвид“ е типичният рефрен на Сталин, с който обича да поучава всички. А думите му „научете се да воювате с малко кръв“ звучат кощунствено. В неговите телеграми доста често се среща и друг красноречив израз: „без оглед на жертвите“.

За да имате представа за диапазона, характера на заниманията на Сталин и обема на работата на върховния главнокомандващ, ще си позволя да изредя само няколко директиви от 1942 г., както са назовани в архивните документи:

— Директива на Ставката на Върховното главно командване (ВГК) №170136 от 8.3.42 г. за назначаване на генерал-лейтенант Власов за заместник-командващ Волховския фронт, а генерал-майор Воробьов — за заместник-командващ 52-ра армия.

— Директива на Ставката на ВГК №170228 от 9.4.42 г. до главните командвания на Западното и Югозападното направление и до всички командващи фронтове и армии за последователността при извеждане на частите на дивизиите за почивка.

— Директива на Ставката на ВГК №170300 от 22.4.42 г. до командващия Ленинградския фронт и главното командване на Западното направление за назначаване и преместване на командването на 4-а, 54-а и 8-а армия.

— Директива на Ставката на ВГК №170366 от 8.5.42 г. до командващия Южния фронт за изграждане на войскова отбранителна линия по целия фронт.

— Директива на Ставката на ВГК №170542 от 31.7.42 г. до командващия и члена на военния съвет на Сталинградския фронт за създаване на преградни отряди.

— Директива на Ставката на ВГК №170562 от 9.8.42 г. до командващите Югоизточния и Сталинградския фронт за подчиняване на Сталинградския фронт на командващия Югоизточния фронт и за защита на гр. Сталинград.

— Директива на Ставката на ВГК №170566 от 13.8.42 г. за назначаване на генерал-лейтенант Гордов за заместник на генерал-полковник Ерьоменко по въпросите на Сталинградския фронт и на Хрушчов — за член на военния съвет при генерал-полковник Ерьоменко.

— Директива на Ставката на ВГК №170569 от 15.8.42 г. до командващия Югоизточния фронт и Сталинградския фронт Ерьоменко за извеждане от обкръжение на 181-ва, 147-а и 229-а стрелкова дивизия от 62-ра армия.

— Директива на Ставката на БТК от 17.8.42 г. до командващия, члена на военния съвет и заместник-командващия Западния фронт и до командващите 61-ва и 16-а армия за извеждане от обкръжение на 387-а, 350-а и частите от 346-а стрелкова дивизия на 61-ва армия.

— Директива на Ставката на БТК №170580 от 23.8.42 г. до Берия, Тюленев, Чарквиани и Бодин за утвърждаване на мероприятията на Задкавказкия фронт по усилване отбраната на проходите.

— Директива на Ставката на БТК №934169 от 23.8.42 г. до командващия Сибирския военен окръг за сформирането на Сталински доброволен стрелкови корпус на сибирците.

— Директива на Ставката на ВГК №170583 от 24.8.42 г. до Берия със съгласие за организиране на три лагера на НКВД допълнително за проверка на отстъпващите части.

— Директива на Ставката на ВГК №170589 от 26.8.42 г. за назначаването на армейски генерал Жуков за заместник-върховен главнокомандващ Работническо-селската Червена армия и Военноморския флот.

— Директива на Ставката на ВГК №170599 от 3.9.42 г. до армейски генерал Жуков за незабавно взимане на мерки за оказване помощ на Сталинград.

— Директива на Ставката на ВГК от 4.9.42 г. до Жуков, Маленков, Василевски за форсиране на удара със задача да не се допусне падането на Сталинград.

— Директива на Ставката на ВГК №170603 от 8.9.42 г. до командващия и члена на военния съвет на Сталинградския фронт за утвърждаване на решението Лопатин да бъде отстранен от длъжността командващ 62-ра армия.

— Директива на Ставката на ВГК №994201 от 11.9.42 г. до Шчаденко, Хрулев и Яковлев за извеждане от фронтовете за докомплектуване на девет мотострелкови бригади от танковите корпуси.

— Директива на Ставката на ВГК №170609 от 12.9.42 г. до Жуков и Маленков за редовно изпращане в Ставката на бойни донесения два пъти на ден.

— Директива на Ставката на ВГК №170610 от 12.9.42 г. до Говоров, Жданов и Кузнецов за временно прекратяване на операцията по форсирането на р. Нева от войските на Ленинградския фронт.

— Директива на Ставката на БТК №994205 от 25.9.42 Г. за сформирането на 8-и естонски стрелкови корпус.

— Директива на Ставката на БТК №934235 от 9.10.42 г. до командващите всички фронтове и 7-а особена армия за въвеждане в действащите армии на ординарци за командния състав.

— Директива на Ставката на ВГК №170662 от 14.10.42 г. до народния комисар Берия за създаване на полоса зад фронтовата линия с дълбочина 25 километра, от която да бъде изселено гражданското население.

Мисля, че изморих читателя. Но не можем да си представим дейността на Сталин, ако не знаем, че в продължение на 14–16 часа не излиза от кабинета си и му се налага да разглежда всекидневно многобройни оперативни, кадрови, технически, разузнавателни, военно-икономически, дипломатически и политически въпроси. Хилядите документи, върху които личи неговият подпис, привеждат в действие огромни маси хора. Свикнал е да си играе със съдбите на хората, често пъти без да се замисля за последиците от своите решения. Ако обаче приемем, че е взимал решенията си, съобразявайки се с последиците, това още повече ще подчертае бездушието му. Конкретни личности той вижда само около себе си и само от фронтовата и трофейната кинохроника е могъл да си създаде представа за масите отстъпващи бойци и мирни жители, за потъващите при преминаването на реките, за плачовете на жени и деца над пепелищата, за планините от непогребани трупове, за безумните очи на майката, вторачени в мъртвото й дете… Сталин е безчувствен към неизброимите трагедии във войната. В стремежа си да бъдат нанесени максимални загуби на противника никога не се запитва каква цена ще заплатят за това съветските хора. Хилядите, милионите прекършени съдби отдавна са станали за него суха канцеларска статистика… Прочетете две страшни заповеди на Ставката, съчинени и продиктувани лично от Сталин. Едната от тях е с №0428 от 17 ноември 1941 г.:

„Ставката на върховния главнокомандващ заповядва:

1. Да се разрушават и изгарят до основи всички населени пунктове в тила на германските войски на разстояние 40–60 км навътре от предния край и на 20–30 км вдясно и вляво от пътищата. За унищожаването на населените пунктове в указания радиус на действие да се хвърли незабавно авиацията и да се използват широко артилерийският и минохвъргачният огън, команди от разузнавачи, скиорски отряди и диверсионни партизански групи, снабдени с бутилки запалителна смес…

2. Във всеки полк да се създадат доброволни отряди от по 20–30 души за взривяване и подпалване на населени пунктове. Проявилите се храбреци да се представят за правителствена награда за безстрашни действия по унищожаването на населени пунктове…“^[13]

Факлоносците действат. Отблясъците от пожарите още по-контрастно открояват чернилката на зимното небе. Димят обгорените селски къщи.

Майки притискат с ужас разплаканите си деца. Ридания се носят над многострадалните села. Германците палят поселища, за да накажат партизаните. А сега и нашите палят къщите… Списъци за награждаване… „Доброволни отряди“… Но нали горят села и къщи там, където няма германци!… Трагедия, озарена от пурпура на факлите…

Войната е безмилостна. Не е изключено тези действия, да са създавали големи неудобства на окупаторите. Но за колко ли мъже и жени, старци и деца в нашата страна тяхната стряха е била последното крехко убежище, където се надявали да преживеят връхлетелите ги теглила, да дочакат своите войски, да спасят невръстните си дечица? Кой ще каже какво повече има в тази заповед: военна целесъобразност или безумна жестокост? Това е решение в духа на Сталиновия морал. Той никога не жали хората. Никога! Стотиците, хилядите, милионите прекършени съдби на съотечествениците му отдавна са станали за него нещо в реда на нещата. Сега е вече безполезно да оспорваме със задна дата решението му за изпепеляване на населените пунктове в близкия тил на германците, но тази заповед е направо зловеща. За един епизод, свързан с осъществяването на тази страшна заповед, ми разказа армейски генерал Ляшченко. В края на 1941 г., спомня си Николай Григориевич, командвах полк. Бяхме в отбрана. Пред нас се мержелееха две села, като сега ги помня: Банновское и Пришиб. Дойде заповед от дивизията селата в границите на досегаемостта да се унищожат. Когато уточнявах в землянката подробностите как да бъде изпълнена заповедта, неочаквано, нарушавайки всякакво чинопочитание, се намеси възрастен боец свързочник:

„Другарю майор! Това е моето село… Там са жена ми, децата, сестра ми с нейните деца… Че как така — да се изгори?! Та нали всичко ще изгине!“

„Ти какво се бъркаш, дето не ти е работа? Ще видим.“

Накарах сержанта да излезе, а ние с командирите на батальони започнахме да мислим какво да правим. Помня, че нарекох заповедта „шашава“, за което щях за малко жестоко да си платя. Защото заповедта била издадена от Сталин. Спасиха ме от енкаведистите командващият армията Малиновски и членът на военния съвет Ларин. А тия села на другата сутрин ние превзехме с разрешение на командира на дивизията Заморцев… Мина без пепелища, завърши Николай Григориевич, пренесъл се сякаш за няколко минути в онова далечно и жестоко време.

А ето и втория документ, продиктуван от Сталин:

„До командващия Калининския фронт

11 януари 42 г. 1 ч. 50 мин. №170007

… На 11-и и в никой случай не по-късно от 12 януари да се овладее гр. Ржев… Ставката препоръчва да се използват за тази цел наличните в района артилерийски, минохвъргачни и авиационни сили и да се обстрелва и бомбардира с пълната им мощност град Ржев без оглед на разрушенията в града, колкото и сериозни да са те.

Потвърдете получаването, донесете за изпълнението.

Й. Сталин“^[14]

Жалко, че Сталин не проявява същата решителност, когато в навечерието на войната разузнаването, военните и приятелите на страната съобщават, че Хитлеровата машина се е приготвила за страшен скок. А чак сега става нужда „да се обстрелва и бомбардира с всички сили град Ржев“… Когато човек чете безбройните документи на Ставката, пропити от една мисъл — да се спре, да се разгроми врагът, да се изгони от отечеството, — усеща и с последната си фибра, че е било възможно да не се допуснат бедствия с такива размери. А сега, демонстрирайки волята си, своята безпомощност, решителност и пълководческа непреклонност, Сталин е готов без никакво колебание да пали, да разрушава, да унищожава всичко, създадено от ръцете на съотечествениците му. Да, това често пъти е продиктувано от жестоката необходимост: мостове, железопътни гари и заводи трябва да се унищожават при отстъпление. Но едва ли една бедняшка сламена къщурка в някое руско село е щяла да стане убежище за окупатора.

Мисля, че документите на Ставката и Държавния комитет по отбраната трябва да бъдат издадени в специални сборници. В тях са отразени чутовната жертвеност на съветския човек, горчивината от катастрофите, неизбледнелите надежди, хилядите, милионите човешки драми и несъкрушимата вяра на народа в крайната победа. Дори когато нашите войски се оказват на Волга и Берлин безнадеждно се е отдалечил, Сталин получава писма от най-обикновени съветски хора с думи на подкрепа, с родолюбивото желание да дадат за фронта всичко, което имат, с молби на съвсем малки хлапета да бъдат изпратени на фронта. Подписите на Сталин върху хилядите документи на Ставката в никакъв случай не са свидетелство за неговата месианска роля. Месия е народът. А надрасканото със син молив върху документите е само свидетелство, че неговият притежател е бил длъжен да посвещава през цялата война волята и ума си на страшната борба със силите на злото, с които необмислено се е опитал да установи отношения на „дружба“ в навечерието на войната. Трудно е да се твърди, че умът и волята му образуват Наполеоновия „квадрат“. Винаги по-релефно е проявявал волята си — безпощадна, жестока, зла. Догматичният му ум е силно нащърбен. Често, много често, особено в първия период на войната, пълководческият жезъл на „вожда“ далеч не сочи към най-правилните решения. Със сигурност може да се твърди, че не Сталин, а преди всичко военните около него са издигнали Ставката до равнището на колективен орган за стратегическо ръководство.