Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (11)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Генералният секретар

Ходът на историята има една особеност. Той е необратим. Времето няма обратен ход. Това може да се направи само мислено. „Както морският пясък застила като с покров предишното — пише Марк Аврелий, — така и предишното в живота бързо се засипва от новото.“ Съдено било след Октомври Ленин да живее само малко повече от шест години. Но и в тия шест години се напластяват толкова дела, надежди и разочарования. Ленин успява да очертае контурите на идното, да набележи с пунктир пътя напред.

Единадесетият конгрес на партията е последният, на който присъства Ленин. Доклад за организационната дейност на ЦК изнася В. М. Молотов. Като характеризира състоянието на вътрешнопартийния живот, той посочва колко претрупани са с работа отделите на ЦК. За „една година през ЦК минаха 22,5 хиляди партийни работници, т.е. около 60 другари на ден“. Молотов поставя въпроса да се опрости „движението“ на кадрите, да се създаде нужната отчетност, да се въведе по-голяма организираност в дейността на апарата на ЦК. В доклада се подчертава, че за предишната година „се е увеличил също така броят на заседанията на ЦК; увеличил се е почти с 50% броят на въпросите, обсъждани в ЦК“, увеличил се е броят на конференциите и на другите общопартийни съвещания. Изказващите се делегати изразяват недоволството си от работата на централния орган. Така например Осински упреква Политбюро, че висшата партийна инстанция се занимава заедно с другите въпроси и с разглеждане на „дреболии“, като например „да се даде или да не се даде на Народния комисариат по земеделието сградата «Боярский Двор», да се даде ли печатницата на еди-кое си учреждение, или да се остави на другото?“[1]. За да се подобри управлението на партията и страната, делегатите предлагат в ЦК да има три бюра: Политбюро, Оргбюро и Икономбюро.

Когато човек чете стенограмите от първите след Октомври конгреси на партията, остава възхитен от откритостта, от истинската гласност в изразяването на мненията. Критиката е нещо естествено, като въздуха! Няма хвалебствия, чинопочитание, ласкателства. Никой не търси единство заради самото единство. Има вождове, но няма култ към тях. Например на XI конгрес въпреки високата обща оценка на постановките и изводите докладът на Ленин е подложен на критика от мнозина делегати — Скрипник, Антонов-Овсеенко, Преображенски, Осински… Рязанов, сподирен от общия смях на делегатите, критикува дейността на ЦК: „Нашият ЦК е съвсем специално учреждение. Казват, че английският парламент всичко можел; не можел само да превърне мъжа в жена. Нашият ЦК е къде-къде по-силен: той вече не един и двама мъже, доста революционни, е превърнал във фусти и броят на такива фусти невероятно расте… Докато партията и нейните членове не започнат да взимат участие в колективното обсъждане на всички тези мерки, които се взимат от нейно име, докато тези мероприятия падат като гръм от ясно небе върху главите на партийните членове, дотогава у нас ще се създава онова, което другарят Ленин нарече паникьорско настроение.“[2]

Откровеното, откритото обсъждане на всички въпроси, засягащи партийния живот, е неотменима норма. Тук му е мястото да кажа, че по-късно, през 30-те години, всички критични изказвания, направени в миналото, са оценявани като „вредителски“. В течение на десетилетия можеше само единодушно да се одобрява, да се поддържа и да се изказва възхищение. Стенограмите от конгресите и пленумите от времето на Ленин са истински учебници по партийна демокрация, идейно другарство и гласност от най-чиста проба.

Още през 1920 г. от практиката в работата на апарата на ЦК се вижда, че за организиране дейността на Секретариата се налага да бъде отделено специално лице. Като обсъжда този въпрос, ЦК на РКП(б) на своя пленум на 5 април 1920 г. взема следното решение:

„1. За секретари се избират другарите Крестински, Преображенски и Серебряков. Въпросът за назначаването на един отговорен секретар да не се предрешава. Предоставя се на секретарите; след като се проучи опитът, да внесат след известно време в ЦК предложение по този повод.

2. В състава на Оргбюро освен 3-мата секретари да се привлекат другарите Риков и Сталин.“[3]

Запознаването с протоколите, които често са водени на отделни листчета от ученическа тетрадка с широки редове, показваме въпросът за „назначаването на един отговорен секретар“ възниква не през 1922 г., а значително по-рано. След XI конгрес единият от секретарите е специално определян. Отговорни секретари са избирани и по-рано: Стасов, Крестински, Молотов. Но сега става дума за повишаване на статуса на отговорния секретар до равнището на генерален. Чие е това предложение? Откъде се появява? Според наличните данни — от Каменев и Сталин. Несъмнено е и друго: Ленин е знаел за това предстоящо нововъведение.

Състоялият се на 3 април 1922 г. пленум на ЦК (формиран на XI партиен конгрес) избира в съответствие с исканията на делегатите Политбюро, Оргбюро и Секретариат. На пленума се взема решение да, се създаде длъжността генерален секретар на ЦК на РКП(б). Същия ден за пръв генсек е избран Й. В. Сталин. Така той заема едновременно три високи партийни поста: член на Политбюро, член на Оргбюро и генерален секретар. Пак тогава за секретари са избрани кандидат-членовете на Политбюро Молотов и Куйбишев. Днес историци, философи, всички, които ги вълнува родната история, си задават въпроса, защо именно Сталин, а, не някой друг? Кой е предложил кандидатурата на Сталин? Какво участие е взел Ленин в този акт? Означава ли назначаването на Сталин за генерален секретар, че му се дават особен и пълномощия? Отговорите на тези и на подобните на тях въпроси са пряко свързани не само с историята на партията и на страната след Ленин, но и с генезиса на бъдещите нещастия. И така, да се обърнем към безпристрастните документи.

На пленума присъстват Ленин, Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Дзержински, Петровски, Калинин, Ворошилов, Орджоникидзе, Ярославски, Томски, Риков, А. А. Андреев, А. П. Смирнов, Фрунзе, Чубар, Куйбишев, Соколников, Молотов, Коротков. В заседанието участват и кандидат-членовете на ЦК Киров, Кисельов, Кривов, Пятаков, Мануилски, Лебед, Сулимов, Бубнов, Бадаев и членът на Централната контролна комисия (ЦКК) Солц.

Изслушани са информации по няколко въпроса и е взето решение по тях. Първи въпрос: „Конструиране на ЦК“. Относно председателя:

„Потвърждава се единодушно установилият се обичай ЦК да няма председател. Единствени длъжностни лица в ЦК са секретарите;, председател обаче се избира на всяко отделно заседание.“

След това е обсъден въпросът, защо в списъка на членовете на ЦК, избрани от конгреса, има бележки за назначаване на другарите Сталин, Молотов и Куйбишев за секретари? Каменев обяснява (пленумът приема това за сведение), че „той по време на изборите, при пълното одобрение на конгреса, е заявил, че посочването на длъжностите «секретари» в някои бюлетини не бива да притеснява пленума при избора, а е само едно желание на известна част от делегатите“[4]. Това „желание“ произлиза най-напред от Каменев и Зиновиев, а негласно и от Сталин.

Макар че официално конгресът избира само членовете на ЦК, има основания да се предполага, че Каменев доста се е потрудил, за да осигури избирането на бъдещите секретари. Не може да не се види в това (тъй като Каменев е знаел, че ще се разглежда въпросът за новата длъжност генерален секретар) стремеж да се включат в Секретариата определени лица. А казано по-простичко, Каменев искал ръководителят на апарата да бъде „негов“ човек. По онова време отношенията му със Сталин са твърде добри. Бъдещият генерален секретар неведнъж подчертава особеното положение на Каменев, който е заместник на Ленин в Съвета на народните комисари. Тогава той се котира комай по-високо от всеки друг в партийната йерархия. Многобройни косвени свидетелства потвърждават, че Каменев искал новосъздадения пост да заеме Сталин, явно със знанието и желанието на бъдещия генерален секретар. На, Сталин му допада работата в апарата и той разбира по-рано от другите възможностите, които тя открива.

По-нататък в протокола на пленума на ЦК се казва:

„Създават се длъжностите генерален секретар и двама секретари. За генерален секретар се назначава др. Сталин, за секретари — другарите Молотов и Куйбишев.“

В протокола Ленин написва собственоръчно:

„Приема се следното предложение на Ленин:

ЦК възлага на Секретариата строго да определи и да спазва разпределението на часовете за официални приеми и да го публикува, при това да има за правило секретарите да не поемат лично никаква работа освен действително принципно ръководната, да прехвърлят другата работа на помощниците си и на техните секретари.

На др. Сталин се възлага да си подбере заместници и помощници, които да го освободят от работата (с изключение на принципното ръководство) в съветските учреждения.

ЦК възлага на Оргбюро и Политбюро в 2-седмичен срок да представи списък на кандидатите за членове на колегията и заместници в Рабкрина[5], за да може др. Сталин най-късно след един месец да бъде напълно освободен от работа в РКИ[6]…“[7]

На другия ден, 4 април, „Правда“ съобщава:

„За сведение на организациите и членовете на РКП. Избраният от XI конгрес на РКП Централен комитет утвърди. Секретариат на ЦК на РКП в състав: др. Сталин (генерален секретар), др. Молотов и др. Куйбишев.

Секретариатът на ЦК утвърди следния ред за приемане в ЦК — ежедневно от 12–3 часа следобед: в понеделник — Молотов и Куйбишев, във вторник. — Сталин и Молотов, в сряда — Куйбишев и Молотов, в четвъртък — Куйбишев, в петък — Сталин и Молотов, в събота — Сталин и Куйбишев.

Адрес на ЦК: «Воздвиженка», 5.

Секретар на ЦК на РКП Сталин“

На същия пленум е избрано Политбюро в състав от седем, души: Ленин, Троцки, Сталин, Каменев, Зиновиев, Томски и Риков и трима кандидат-членове — Молотов, Калинин, Бухарин.[8] Формирано е и Оргбюро. За поста генерален секретар е предложена една кандидатура (от Каменев). Няма възражения. Така и остава…

За необходимостта от подобряване на работата на ЦК и на Политбюро В. И. Ленин говори на XI конгрес, като обръща особено внимание върху издигането на организационната работа. При това той дава няколко твърде важни препоръки, които, за съжаление, не са взети напълно предвид нито тогава, нито по-късно, при Сталин. Ленин подчертава, че на мнозина отговорни работници комунисти културата им да ръководят е просто мизерна и жалка. А една от методологическите опори на управлението, отбелязва той, е умението да се отдели основната брънка в общата верига на проблемите. Сега, казва Ленин на конгреса, такава главна брънка е подборът на нужните хора.

Веднага след революцията секретарските, техническите функциите възлагат на няколко партийни работници. Ръководи ги Я. М. Свердлов. След смъртта му всички изведнъж усещат колко голяма е загубата. Работата в ЦК е просто залята от текущи въпроси. След VIII конгрес се създава длъжността отговорен секретар; този пост заема Е. Д. Стасова, член на партията от 1898 г. После я сменя Н. Н. Крестински, избран едновременно и за член на Политбюро (заедно с това той изпълнява и задълженията на народен комисар по финансите на РСФСР). След IX партиен конгрес в помощ на Крестински са избрани още двама секретари — Е. А. Преображенски и Л. П. Серебряков. На X конгрес на тяхно място са избрани за секретари В. М. Молотов, В. М. Михайлов и Е. М. Ярославски. Но след смъртта на Свердлов Ленин често бил недоволен от работата на Секретариата: от неговата мудност, от закостенялостта и грешките му. Така например в записката си до В. М. Молотов от 19 ноември 1921 г. той изразява неудовлетворението си от постановлението на Оргбюро, с което се определя отношението на съдебноследствените учреждения към провиненията на комунистите, което е подготвено от Молотов:

„Др. Молотов!

Пренасям този въпрос в Политбюро.

Изобщо неправилно е такива въпроси да се решават от Оргбюро: това е чисто политически, изцяло политически въпрос. И трябва да се реши другояче.“[9]

Може да кажем, че създаването на новия партиен пост е продиктувано от необходимостта да се приведе в ред работата на „щаба“ на ЦК — Секретариата. Но заедно с това ще подчертаем, че постът генсек съвсем не й смятан за главен, ключов, решаващ. Ако това е било така, няма съмнение, че за пръв генерален секретар би бил избран Ленин.

По времето, когато Сталин става генерален секретар, лекарите продължават да настояват Ленин да започне сериозно да се лекува. Именно през април те стигат до извода, че са му необходими продължителна почивка и планински въздух. Решават, че ще бъде полезно да отиде в Кавказ. Ленин се съгласява и дори написва няколко писма до И. С. Уншлихт и до Г. К. Орджоникидзе, който по това време работи в Кавказ. Ето едно от тези писма, изпратено на 9 април 1922 година:

„Др. Серго!

По повод на молбата на Камо и във връзка с нея длъжен съм да прибавя още, че за мене е нужно да се настаня отделно. Начин на живот на болен. Разговор, дори само трима да сме, почти не понасям (веднъж бяха при мене Каменев и Сталин: влошаване!). Или отделни къщички, или само такава голяма, къща, в която е възможно абсолютно изолиране. Това трябва да бъде взето под внимание. Посещения не бива да има…

Ваш Ленин“[10]

Но уви, лечението се отлага. Ленин продължава да работи. Иска да изчисти работата на апарата на ЦК от закостенялост и бюрократизъм.

В съответствие с Лениновото предложение Политбюро заседава веднъж седмично, а текущата работа трябва да се отмята всекидневно. Секретариатът подготвя материалите за заседанията на Политбюро, организира довеждането на решенията му до изпълнителите, изпълнява поръченията на членовете на Политбюро. Секретариатът не се занимава непосредствено с въпросите на икономиката, отбраната, държавния апарат, просветата. В общия механизъм за управление на партийния апарат той играе в значителна степен техническо-изпълнителска роля. Тъй като основните ведомства се оглавяват от видни болшевики, които не обръщат голямо внимание на техническата страна на работата, взема се решение един от членовете на Политбюро да отговаря за цялата работа на Секретариата, като му се даде рангът генерален секретар. Ще повторя: конкретното предложение за кандидатурата на Сталин, е внесено от Каменев. Той председателства и пленума на ЦК, на който е избран генералният секретар. Има всички основания да се смята, че тези въпроси са били предварително, както днес е прието да се казва, обсъдени с Ленин.

Притежавал ли е Сталин достатъчно данни да заеме този пост? Формално погледнато, да. Ами сами преценете: от 1898 г. е член на партията, от 1912 г. — член на ЦК, влиза в Бюрото на ЦК, член е на Оргбюро и на Политбюро. Единствен от членовете на Политбюро заема два държавни поста — народен комисар по въпросите на националностите и народен комисар на Рабкрина (РКИ). Член е на колегията на ВЧК[11] — ОГПУ[12] от ЦК, член е на Революционния военен съвет на републиката, член е на Съвета по труда и отбраната… Изброявам само някои от длъжностите на Сталин в момента на избирането му за генерален секретар на Централния комитет.

Безспорно всичко това показва, че се признавал приносът му в започналото революционно преустройство на обществото, че Сталин е познавал в определена степен механизма на политическото и държавното управление, че му се отдавала апаратната работа. Докато на мнозина изтъкнати революционери им тежала или, да употребим други думи, не им се нравела административната работа, то слабостта на Сталин към нея била забелязана от мнозина. Най-общо казано, издигането на Сталин на новия пост не е неочаквано. Повечето ръководители са смятали този пост за обикновен по същността си. Така е и било, докато Ленин е жив и здрав. Чисто и просто тогава не се повдига никакъв въпрос за лидер на партията или за вожд на държавата. Лидер има. И лидерът е безспорен — Ленин. За партията и за народа Сталин не става кой знае колко по-известен в новата си роля, както и по-рано е един от многото. Но от тоя момент нататък всички негови положителни и отрицателни качества започват по-релефно да изпъкват.

Ще минат десетилетия, преди някой да може достатъчно пълно да опише характера на Сталин. Този човек съумява да скрие чувствата си много дълбоко. Дори и гнева му малцина виждат. Способен е да взема спокойно най-жестоки решения. След време неговото обкръжение ще разтълкува това като проява на висша мъдрост и прозорливост. Та всички ли могат да запазват спокойствие сред непрестанната бъркотия в тоя свят? Милосърдието е нещо непознато за Сталин. А синовната обич, любовта към деца и внуци? Едва ли. От внуците си вижда няколко пъти само децата на дъщеря си Светлана, а също и момчето и момичето на Яков, първородния си син. В личния си живот е самотен. Само работа, работа, работа… Решения, съвещания, указания, изказвания…

За Сталин светът наоколо е само бял или черен. Всички цветове на дъгата от безкрайно богатия свят са натикани в една-единствена схема: това, което не съответства на „линията“, е враждебно. Полутонове и нюанси не признава; Обича всъщност бинарната логика, обикалянето около две категории: „Да“ и „Не“. Категоричност и еднозначност. Но нали животът е неизмеримо по-богат: между доброто и злото има многобройни вълнуващи неопределености, мъглявости, преливания, игра на багри… За Сталин такива неща не съществуват. Категоричен, телеграмен стил на писане, на изказване, на докладване, На мнозина това се харесва още тогава: човек на делото, човек на дълга. Никакви сантименталности. Омразна му е думата „хуманизъм“. Но за това и за много други неща никой по онова време още нищо не знае… В ЦК обаче всички виждат: за Сталин няма нищо по-важно от партийната дисциплина, партийния дълг и генералната линия на Руската комунистическа партия (болшевики).

В периода 1922 г. — началото на 1923 г., докато болестта не го лишава окончателно от възможността да пише и да диктува, Ленин изпраща на Сталин няколко десетки записки, проекти на документи, писма. От тях се вижда, че е озадачен от организационното и политическото решаване на редица въпроси. Съвсем не е случайност, че само девет (!) месеца след избирането на Сталин на поста генсек Ленин стига до извода, че изборът е несполучлив и че Сталин трябва да бъде преместен на друг пост. В това го убеждават редица прибързани крачки на Сталин като генерален секретар.

Така например погрешно е решението на Сталин да бъде подкрепено предложението на Соколников и Бухарин за отменяне на държавния монопол върху външната търговия. В своята записка до Сталин Ленин е категоричен:

„Др. Сталин! Предлагам… чрез допитване до членовете на Политбюро да се издаде директивата: «ЦК потвърждава монопола върху външната търговия и постановява да се прекрати навсякъде разработката и подготовката на въпроса за сливането на ВСНХ[13] с НКВТ[14]». Секретно да се подпише от всички народни комисари и оригиналът да се върне на Сталин, копия да не се правят.

15.V.

Ленин“[15]

През септември, когато Ленин се повъзстановява след първия тежък пристъп, Сталин излиза с идеята за „автономизация“, тоест за обединяване на националните републики в състава на Руската съветска федеративна социалистическа република. Фактически тази линия би довела до създаването не на Съюз на съветските социалистически републики, а на Руска съветска социалистическа република, в която другите национални формации ще влязат като автономни. Сталин успява да прокара предложението си чрез комисията на ЦК, която се занимава с този въпрос. Ленин незабавно реагира в писмото си до Каменев, адресирано и до членовете на Политбюро:

„Др. Каменев! Вие сигурно, сте получили вече от Сталин резолюцията на неговата комисия за влизането на независимите републики в РСФСР.

Според мене въпросът е архиважен. Сталин е склонен малко да избързва. Трябва Вие (Вие някога имахте намерение да се заемете с това и дори се занимавахте малко) хубавичко да помислите; Зиновиев също…“[16]

Едва ли някой друг е така често при Ленин в Горки по време на болестта му, както Сталин. Понякога Владимир Илич сам го кани, желаейки да получи информация за текущите въпроси, но често пъти генералният секретар идва по своя инициатива. По време на многобройните разговори Ленин го разпитва подробно за работата на апарата и как се изпълняват решенията на ЦК, интересува се за здравето на болнавите Дзержински, Цюрупа и други партийни другари. Известно е например, че Ленин проявява внимание и към здравето на Сталин, за което разговарял предварително по телефона с лекаря му.

След прибързаните стъпки на Сталин за прокарване на идеята за „автономизация“ Ленин кани на 26 септември генералния секретар в Горки и разговаря около три часа с него.[17] Владимир Илич подчертава, че, обединяването на съветските републики е извънредно важен въпрос, който не допуска припряност при решаването му. Той предлага принципно нова основа за създаване на съюзната държава: доброволно обединяване на независимите републики, включително и на РСФСР, в Съюз на съветските социалистически републики, като всяка от тях запазва пълното си равноправие. Публично Сталин никога не опори с Ленин, обикновено приема аргументите му. Макар че, ако се съди по някои източници от 20-те години, характеризира позицията на Ленин по националния въпрос като „либерална“[18].

Честите разговори на вожда с генералния секретар не са просто начин за получаване на информация, както и за предаване на съвети и предложения от страна на болния лидер, но едновременно и цял квалификационен курс за ръководителя на апарата на ЦК, за овладяване на този апарат. Струва ми се, че по време на тези многобройни срещи и разговори със Сталин Ленин успява добре да разбере неговите силни и слаби страни. Затова оценките и предложенията му относно генсека, направени в края на 1922 — началото на 1923 г., са резултат На дълбок анализ и размисъл. Националният въпрос и опитите на Сталин да го реши по свой начин разкриват за Ленин не само някои нови политически черти на тази личност, но и преди всичко нравствените му черти. В записките си „Към въпроса за националностите или за «автономизацията»“. Ленин окачествява Сталиновата идея за „автономизация“ като отстъпление от принципите на пролетарския интернационализъм. Сякаш резюмирайки, той обобщава политическите и нравствените характеристики на генералния секретар:

„Мисля, че тук изиграха фатална роля прибързаността и администраторското увлечение на Сталин, а също така и озлоблението му срещу прословутия «социалнационализъм». Изобщо озлобяването играе обикновено най-лошата роля в политиката.“[19]

В това отношение си изпатил и Орджоникидзе: за „налитане на бой“ по време на отиването му с една комисия в Кавказ, По поръчение на Политбюро Орджоникидзе отива там начело на комисията, за да уреди конфликта, възникнал в ръководството на грузинската комунистическа партия. Той не само че не се справя с поръчението, но при изясняване на ситуацията удря Мдивани — един от членовете на ЦК на грузинската комунистическа партия. Ленин недвусмислено пише, че „с никаква провокация, дори с никакво оскърбление не може да бъде оправдан този руски юмрук и че др. Дзержински е непоправимо виновен, задето се е отнесъл лекомислено към този юмрук“[20]. В този конфликт Сталин не взема принципно становище, което дава повод на Ленин публично да отбележи у генсека не само „привързаност и администраторско увлечение“, но което е особено важно, да види у него „озлобление“ при решаването на политически въпроси.

Ленин няколко пъти се връща към този случай, за което свидетелства „дневникът на дежурните секретари на В. И. Ленин“, в който Л. А. Фотиева е записала, че Владимир Илич наредил да му представят допълнителни материали за „инцидента“. Сталин отговаря отрицателно, позовавайки се на необходимостта болният да бъде предпазен от ненужни вълнения. Но Ленин е упорит. Пет дни преди болестта му отново да се изостри, в резултат на което си загубва говора, на 5 март 1923 г., Ленин диктува по телефона писмо до Троцки:

„Уважаеми др. Троцки!

Много Ви моля да поемете защитата на грузинското дело пред ЦК на партията. Това дело се намирах сега под «преследването» на Сталин и Дзержински и аз не мога да разчитам на безпристрастието им. Дори точно обратното.“[21]

Същия ден Ленин диктува още едно писмо. Този път до Сталин. На пръв поглед писмото има личен характер. Но само външно. Предисторията му е следната: през декември 1922 г. Ленин диктува на Н. К. Крупска редица важни за съдбините на партията писма. След една от тези диктовки, най-вероятно на писмото до Троцки по въпроса за монопола върху външната търговия, през нощта срещу 23 декември здравословното състояние на Владимир Илич се влошава — парализират се дясната му ръка и десният крак. Докладват за това на Членовете на Политбюро. На другия ден Сталин най-грубо и безцеремонно скастря по телефона Надежда Константиновна за „нарушаване режима на болния вожд“. Това е направено крайно нетактично, грубо. Потресена от безцеремонността на генсека, Надежда Константиновна Крупска още същия ден пише писмо до Каменев:

„Лев Борисович, по повод на критичното писмо, което написах под диктовката на Влад. Илич с разрешение на лекарите, Сталин си позволи вчера по отношение на мене най-грубо оскърбление. Аз не съм в партията от вчера. През всичките 30 години не съм чула нито от един партиен другар ни една груба дума, интересите на партията и на Илич са ми не по-малко скъпи, отколкото на Сталин. Сега ми е нужно максимум самообладание. За какво може и за какво не може да се говори с Илич, знам по-добре от всеки лекар, тъй като знам какво го вълнува, какво не, и във всеки случай по-добре от Сталин.“

Н. К. Крупска моли да бъде предпазена „от грубата намеса в личния живот, от недостойно хокане и заплахи“.

„В единодушното решение на Контролната комисия — пише по-нататък; Крупска, — с която си позволява да ме заплашва Сталин, аз не се съмнявам, но нямам нито сили, нито време, които бих могла да пропилея за тази глупава свада. Аз също съм жив човек и нервите ми са опънати до крайност.

Н. Крупска“[22]

В съответствие с решението на Политбюро Сталин „предпазвал“ вожда от вълнения. Но може да се предположи, че изолирането на Ленин от източниците за информация, ограничаването на влиянието му върху работите в партията влизат в плановете на Сталин за укрепване на собственото му положение в периода на Лениновото боледуване.

Каменев запознава Сталин с писмото на Крупска. Без никакви възражения Сталин написва писмо до Надежда Константиновна, с което й се извинява, обяснявайки поведението си изключително с грижите си за Илич. Трудно е да се прецени доколко искрен е генсекът. Защото изповядва моралните норми изключително прагматично: ако му е изгодно, готов е да наруши всякакви норми. Така или иначе, за това, че Сталин е оскърбил най-грубо жена му, Ленин научава от Надежда Константиновна едва след повече от два месеца — на 5 март 1923 г. В тази постъпка, на генералния секретар вождът вижда не само лична обида, а нещо повече. Скоро след разговора с жена си Ленин извиква М. А. Володичев, диктува му писмо до Троцки във връзка с предстоящото обсъждане на „грузинския въпрос“ на пленума на ЦК на РКП(б), моли писмото му да бъде предадено по телефона и колкото е възможно по-скоро да му се съобщи отговорът, а след това диктува писмо до И. В. Сталин. Ето съдържанието му:

„Уважаеми др. Сталин!

Вие сте имали, грубостта да извикате жена ми на телефона и да я наругаете! Макар тя да е изразила пред Вас съгласието си да забрави казаното, все пак този факт е станал известен пак чрез нея на Зиновиев и Каменев. Аз нямам намерение да забравям така лесно онова, което е извършено против мене, а не ще и дума, че извършеното против жена ми аз считам за извършено и против мене. Ето защо Ви моля да прецените съгласен ли сте да вземете назад думите си и да се извините. Или предпочитате да скъсаме отношенията между нас.

С уважение Ленин. 5 март 23-а година“[23]

Ленин е рязък. Никой в партията още не знае, че през декември 1922 г. — януари 1923 г. той е написал „Писмо до конгреса“, където дава оценки на личните качества на ръководните дейци на партията и предлага Сталин да бъде преместен от поста генерален секретар. Ето защо с писмото си до Сталин от 5 март той само допълва политическата и нравствената картина на своето отношение към него. Ленин окончателно идва до извода, че моралната непълноценност на Сталин — нежелателна, но търпяна по принуда във всекидневието между обикновените партийни членове — е абсолютно недопустима за един ръководител, пророчески съзира в нравствените аномалии на Сталиновия характер опасност за политиката, за цялостната работа на партийното ръководство. За съжаление, в последвалите дълги години моралните характеристики в сравнение с класовите и с политическите изобщо загубват значението си.

Но това не е всичко. На другия ден Ленин диктува последния в живота си документ, в който фигурира името на Сталин:

„До др.др. Мдивани, Махарадзе и др. Копия до др.др. Троцки и Каменев

Уважаеми другари!

От цялата си душа следя вашето дело. Възмутен съм от грубостта на Орджоникидзе и снизходителността на Сталин и Дзержински. Готвя за вас записки и реч.

С уважение Ленин. 6-и март 23-а г.“[24]

Но за голямо наше огорчение Ленин не подготвя нито записки, нито реч. След четири дни нов удар го лишава от възможността не само да пише, но и да диктува. Има обаче всички основания да се предполага, за това говорят последните три записки, продиктувани от Ленин на 5 и 6 март, че действията на Сталин във връзка с „грузинския инцидент“ още повече го убеждават във верността на изводите му; направени в „Писмо до конгреса“. Никак не му е било леко, когато се убеждава с голямо разочарование, че изборът, направен от ЦК в началото на април 1922 г. (при голямата активност на Каменев и очевидно явната заинтересуваност на самия Сталин), се оказва крайно погрешен. Сгрешили са тогава всички, включително и той. Но има все пак възможност грешката да бъде поправена. Не бива да се допуска начело на апарата на ЦК да бъде дълбоко безнравствен човек, потенциално опасен за делото на партията. Щом Сталин е способен да бъде груб, двуличен и озлобен спрямо най-близките на Ленин, то какъв ще бъде с другите? Може би това е причина здравословното състояние на Ленин да се влоши рязко тъкмо в тази първа десетдневка от март? Нямам основания да твърдя категорично, че „грузинският инцидент“ или конфликтът със Сталин ускоряват фаталното протичане на болестта, но това драматично стечение на обстоятелствата именно в тези мартенски дни ме кара да мисля, че сигурно е така. Моралният стрес на Ленин при неговото мъчително състояние ускорява трагичния удар.

Тук остава да се прибави само, че идеите в областта на националните отношения, за които се бори Ленин, са осъществени. Сталиновата идея за „автономизация“ е отхвърлена. На I конгрес на съветите, открит на 30 декември 1922 г., е провъзгласено образуването на Съюза на съветските социалистически републики. С доклад, в чиято основа са идеите от писмото на В. И. Ленин „Към въпроса за националностите или за «автономизацията»“, излиза Сталин. (Макар че Лениновото писмо не вижда бял свят почти трийсет и четири години!) В доклада, както и в Декларацията за образуването на СССР, която оповестява генералният секретар на ЦК на РКП(б), централна идея е мисълта за пролетарския интернационализъм, за привързаността на всички националности в Съюза към дружеските отношения, класовата солидарност и верността спрямо революционните идеали. „На сегашния етап — повтаря той Лениновите идеи, но без да споменава, че са идеи на вожда — голямата задача на новия съюз се състои в ликвидирането на фактическото неравенство между нациите, наследено от миналото.“

Ленин е болен, но успява с изключителната си настойчивост да отстои най-вярното решение на националния въпрос в такава огромна страна, родина на повече от сто националности. Едва ли Сталин е искал друго решение; просто не са му достигали прозорливост, теоретична подготовка и мъдрост в подхода към този толкова сложен въпрос.

В чужбина мнозина от биографите на Сталин, например А. Авторханов, направо стигат до заключението, че Сталин е виновен за кончината на Ленин. Приблизително така смята и Троцки, твърдейки в мемоарите си, че само болестта „е попречила на Ленин да разгроми политически Сталин“, че своеволията на генсека често карали болния вожд да се нервира, в резултат на което болестта започва да прогресира. Аз не разполагам с конкретни данни за намерението на Ленин „да разгроми“ генералния секретар. Но не се и съмнявам, че ако Ленин е бил жив, волята му е щяла да бъде безусловно изпълнена. Фактът, че само девет месеца след 3 април 1922 г., когато Сталин е избран на този пост, а именно на 4 януари 1923 г., Ленин стига до окончателния извод за необходимостта от „преместването“ му от този пост, говори много. В този смисъл Лениновото „Писмо до конгреса“, известно заедно с други последни негови статии и писма като „Завещанието“ на Ленин, има възлово, методологично значение за разкриването на политическия и нравствения образ на Й. В. Сталин.

Бележки

[1] XI съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1922, с. 47, 49, 51, 52.

[2] XI съезд Российской коммунистической партии (большевиков), Стенографический, отчет. М., 1922, с.69-70.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.29.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.781, л.1-2.

[5] Рабкрин — Работническо-селска инспекция (1920–1934 г.). — Б.пр.

[6] РКИ — друго съкращение на Работническо-селската инспекция. — Б.пр.

[7] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.78, л.1-9.

[8] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2; д.78, л.2-9.

[9] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.44, с.236.

[10] Ленинский сборник. Т.XXXVII, с.359-360.

[11] ВЧК — Общоруска извънредна комисия по борбата с контрареволюцията и саботажа (1917–1922 г.). — Б.пр.

[12] ОГПУ — Обединено държавно политическо управление при Съвета на Народните комисари на СССР (1922–1934 г.). Б.пр.

[13] ВСНХ — Общоруски съвет за народното стопанство (1917–1932 г.). — Б.пр.

[14] НКВТ — Народен комисариат на външната търговия на СССР — Б.пр.

[15] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.189.

[16] Пак там, с.213.

[17] ЦПА ИМЛ, ф.4, on. I, д.142, л.126; В. И. Ленин. Биографическая хроника. Т.12, с.388.

[18] Adam. B. Ulam. Stalin. The Man and his Era NV, 1973, p.213, 214.

[19] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.357.

[20] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.358.

[21] Пак там, Т.54, с.330.

[22] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.54, с.680-681.

[23] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.54, с.3-30–331.

[24] Пак там, с.331.