Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (40)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Вина без прошка

По повод на първата годишнина от смъртта на В. И. Ленин, 21 януари 1925 г., „Правда“ помества статията на Н. Бухарин „В памет на Илич“. Като разсъждаваме за епицентъра на трагедията в края на 30-те години, нека да посочим някои мисли на Бухарин, формулирани в статията.

„Знаеше ли Ленин цената си? — пита Бухарин. — Разбираше ли той своето значение? Не се съмнявам нито за секунда, че да. Но той никога не се оглеждаше в огледалото на историята — беше твърде простодушен, за да прави това, защото беше твърде голям…

Той имаше колосални познания. Но именно затова разбираше колко малко е още това, ако нещата се измерват с други мащаби: та нали Ленин боравеше с милиони и с десетилетия…

И ето защо още по-голяма, още по-величествена ставаше личността на Ленин, колкото по-малко внимание обръщаше той на своята личност. Нима можеше някой да заподозре Старика в пристрастие към самия себе си? Нима можеше някой да допусне, че Илич мисли за нещо друго, а не само за интересите на великото дело?“

И като погледнем сега към нравствения и интелектуален еталон, какъвто е бил и си остава за нас Ленин, по-ясна ще ни стане още една от причините за народната трагедия в края на 30-те години. Сталин отъждествява себе си със социализма. Поставя величието на социализма в зависимост от собственото си величие. Той узурпира не само властта, но и представите на хората за социализма, за неговите идеали и ценности. И това му развързва изцяло ръцете. Хората тогава не могат да разберат чудовищната антиистина — отъждествяването на социализма със Сталин. За да демонстрира „простодушие“, секретарят на Централния комитет често сяда в президиумите на събранията на втория ред, „дърпа ушите“ на един или друг редактор на вестник за славословията по негов адрес, не позволява да се издаде книжка за неговото детство, но най-главното — всичките си стъпки „свързва“ с Ленин. Обаче това са само точно премерени жестове, с чиято помощ преоблича истината в маскараден костюм. Докато Людовик XIV казва „Държавата — това съм аз“, Сталин, макар да не заявява публично това, с цялата си практика дава да се разбере, че „социализмът — това съм аз“. В тая негова максима е повярвало цялото му обкръжение. Повярвали са и твърде много хора в страната. А той иска всички да повярват. Ония, които не вярват или дори потенциално не могат да повярват, трябвало да бъдат премахнати.

Ленин „никога не се е оглеждал в огледалото на историята“, Сталин непрекъснато се опитва да погледне в него. Ленин „е боравел с милиони и с десетилетия“, Сталин също борави с „милиони“, но… с милиони жертви; той не само не е способен да мисли с десетилетия напред, но и не предвиди онова, което се случи само три години след смъртта му — на XX конгрес на партията… Неговата суетна претенция да олицетворява социализма струваше извънредно скъпо на народа. Както казва Френсис Бейкън още през XVII век: „Ранява не оная лъжа, която минава през съзнанието, а тази, която влиза в него и се заселва там.“ Лъжата, „заселила се“ в съзнанието на Сталин, а после втълпена в хиляди и милиони умове, се превърна не в рана, а в дълбок белег върху лицето на нашата история. Белег, който дълго време се скриваше, замазваше се, пудреше се, но все още пуска кръв… Ще минат години, докато хората, научили всичко без изопачавания и недомлъвки, ще могат, макар и мъничко по-спокойно, да прелистват страниците на миналото. В тези страници, надявам се, напълно категорично ще бъде казано, че главният виновник за кървавите репресии е Сталин, както и създадените от него командно-административна система и бюрократичен наказателен апарат. Каквото и да е направил Сталин за укрепването на държавата, за превръщането й в мощна индустриална страна, за разгрома на фашистката агресия, вината му за случилото се в края на 30-те години е безгранична. За това никога не може да му бъде простено. А то е само част от цялата му вина. Деформираният Сталинов социализъм роди на свой ред и периодите на субективизма, на застоя и на всичко, свързано с тях. Обновлението, започнало в средата на 80-те години, беше предизвикано преди всичко от необходимостта да бъдат ликвидирани последиците от сталинизма.

През 1937 и 1938 г. Сталин не се изказва публично — нито устно, нито писмено — за засилване на репресиите. Дори речта му на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г., публикувана по-късно в съкратен вид в „Правда“, се свежда повече до призиви за бдителност, че е недопустимо лекомислието, че троцкизмът е опасен, и така нататък, макар във всяка фраза да звучат зловещи ноти. В сборника „За подмолната дейност на фашистките разузнавания и на троцкистко-бухаринската банда в СССР и за задачите на борбата с тях“, издаден от няколко издателства, са поместени докладът на Сталин пред пленума на ЦК на ВКП(б), изнесен на 3 март 1937 г., докладът на В. Молотов, статии на Н. Рубин, Я. Серебров, А. Хамадан, С. Урамов и А. Вишински, както и уводни статии на „Правда“. Този вид издания буквално насаждат психоза на шпиономания и вредителство в главите на хората, насърчават доносничеството, създават потискаща обстановка. Скрит зад кулисите, Сталин си дава вид, че стои настрана. Но оттам той не наблюдава, а дирижира, направлява, ръководи. Привиква често при себе си „трите джуджета“ — Ежов, Вишински и Улрих — а те наистина са джуджета не толкова на ръст (били нисички), колкото по липса на морал. В кабинета на Сталин се обсъждат ходът на следствието и процесите, както и какви присъди ще бъдат произнесени над всички най-видни и известни личности. Понякога нарежданията му предава Поскрьобишев. На много от документите по „делата“ на арестуваните „народни врагове“ има поправки, направени собственоръчно от Сталин. Така например по доклада на Ежов пред февруарско-мартенския пленум на ЦК е прието специално постановление, където някои точки са формулирани след редактирането им от Сталин.

„б) Отбелязва се лошото организиране на следствената работа. Следствието често изпада в зависимост от престъпника (!) — б.а.) и неговата добра воля да даде изчерпателни показания или да не даде.

г) Създаден е неприемлив режим за враговете на съветската власт. Настаняването им често прилича повече на принудителни почивни домове, отколкото на затвори (пишат писма, получават колети и т.н.).“[1]

На органите на НКВД се предписва да отстранят незабавно „допуснатите недостатъци“. Не е трудно да си представим как са „отстранявани недостатъците“, отбелязани от Сталин!

Дори след ноемврийското постановление от 1938 г., когато кървавата вакханалия започва постепенно да затихва, Сталин изисква „да бъдат завършени неприключените дела“. Вместо следствените органи спокойно да си изяснят нещата, да освободят невинно арестуваните и да им се извинят, заключителните вълни на кампанията отнасят в небитието все нови и нови хора. Ето едно от последните донесения от този период:

„До ЦК на ВКП(б)

за другаря Сталин Й. В.

От 21 февруари до 14 март 1939 г. военната колегия при Върховния съд на СССР в закрити съдебни заседания в Москва разгледа делата на 436 души. Осъдени на разстрел — 413. На основание на Закона от 1 декември 1934 г. присъдите са приведени в изпълнение.

На съдебното заседание на военната колегия напълно се признаха за виновни Косиор С. В., Чубар В. Я., Постишев П. П., Косарьов А. В., Вершков П. А., Егоров А. И., Федко И. У., Хаханян Л. М., Бакулин А. В., Берман Б. Д., Берман Н. Д., Гилински А. Л., Гей К. В., Смирнов П. А. (бивш народен комисар на военноморския флот — б.а.), Смирнов М. П. (бивш народен комисар на търговията — б.а.) и други.

Пред съда някои подсъдими се отрекоха от показанията си, дадени на предварителното следствие, но бяха напълно разобличени от други материали по делото.

Председател на военната колегия при Върховния съд на Съюза на ССР

16 март 1939 година

Армейски военен юрист

В. Улрих“[2]

Тук му е мястото да отбележа, че в списъка фигурира и А. И. Егоров като „признал се за виновен“ и „осъден“. Това е още една фалшификация. Той не „се признал за виновен“ и е умрял по време на следствието.

Както винаги, нищо не трепва у Сталин, не го смущава мисълта за мащабите на беззаконието, не се свива гърлото му от спазъм на разкаяние, не минават пред очите му лицата на загиналите, повечето от които лично познава. Известна е късата жестока фраза на Поскрьобишев: „Доложено на Сталин.“

„Вождът“ помни как след решението, прието чрез допитване от членовете и кандидат-членовете на ЦК, е изваден от състава на кандидат-членовете на Политбюро Влас Яковлевич Чубар (в Политбюро е от XV конгрес). Тогава Чубар му написва дълга смислена записка относно мерките за подобряване на отбранителната промишленост. Сталин внимателно прочита, правят му впечатление разумните изводи и сериозните предложения, но не му харесва завършекът на писмото:

„Всички тези съображения се готвех да Ви съобщя, но нещата пак се объркаха и пак не по моя вина. Много обидно и тежко е да зная, че поради потока от клевети и интригите на народните врагове ми се налага да напусна впряга насред нивата, но където и да бъда изпратен на работа по Ваше решение, навсякъде и всякога ще се боря честно и добросъвестно за нашето общо дело, за процъфтяването на СССР и за комунизма.

16 юли 1938 г.

В. Чубар“[3]

Хитрува, по всяка вероятност си е помислил Сталин и нарежда писмото да бъде предадено на Ежов. Та би ли могъл някой някога да разчувства Сталин?! Когато научава от доклада на Улрих, че Чубар, както и другите подсъдими са разстреляни, „вождът“ сигурно е избутал спокойно настрана рапорта на председателя на военната колегия и е започнал да чете например предложението на М. Митин и П. Поспелов за необходимостта от подготвянето на „Кратка биография на Й. В. Сталин“…

После, връщайки се отново в мислите си към Чубар, си е спомнил, че и Ейхе, и Рудзутак, и Постишев, и много, много други са го молили да се намеси и да спре насилията. Всички му се кълнат във вярност, вярност към „другаря Сталин“… Но защо молят? Нима това е достойно? Той обича да мисли и да говори за себе си в трето лице. Никакво състрадание. Никакви лигавщини… Мисля, че за да разберем по-добре тъканта на Сталиновата жестокост, ще ни помогнат проницателните наблюдения и размисли на Ф. М. Достоевски в неговите „Записки от мъртвия дом“. Великият писател и психолог е забелязал, че „кръвта и властта опияняват: плъзват грубиянщината, развратът; до ума и сърцето пролазват и накрая стават сладки най-ненормалните явления. Човекът и гражданинът загиват в тиранина завинаги, а възвръщането му към човешкото достойнство, към разкаянието, към възраждането става за него вече почти невъзможно“[4].

Отношението на Сталин към жертвите си, негови колеги от Политбюро, от Централния комитет, както и към използването на насилие изобщо, показва, че у тиранина „човекът и гражданинът“ отдавна са умрели. Всички най-низки чувства и свойства на неговата натура, които през 20-те години все още някак си не изпъкват, в условията на единовластие обилно разцъфват. Всяка власт без контрол отдолу е опасна. Особено диктаторската власт. Още веднъж е потвърдена старата истина: тиранията е майка на несправедливостта.

В разговор с мене Е. П. Питовранов потвърждава мисълта, че да се разчувства Сталин, било „загубена работа“. Той просто не обръщал внимание на молбите за помилване, за милосърдие, за проява на чувство за справедливост. „Когато ме затвориха за «меко отношение към народните врагове» — разказваше събеседникът ми, — рекох си: край, свършено е. Ни един от ръководния състав на НКВД не излизаше жив от Лефортово след арестуването му. В стаята с мене бяха затворили и Л. Шейнин, следовател, а по-късно писател. Очаквайки ден след ден трагичната развръзка, в същото време търсех мъчително изход от положението ми. И както по-късно се оказа, бях го намерил. Поисках лист хартия и написах писмо до Сталин, при когото неведнъж съм влизал като началник на едно от главните управления на НКВД. За нищо не го молех — нито за снизхождение, нито за милост. Писах му писмо, че имам принципни съображения по усъвършенстването на нашето контраразузнаване. Успях да накарам в килията ми да дойде началникът на затвора. Казах му: за това писмо се знае «горе». Ако не го предадете на адреса, лошо ви се пише.

Както после ми разказваха, доложили на Сталин за писмото. Той позвънил в нашето ведомство и попитал: «За какво е арестуван Питовранов?» Отговорили му. Той помълчал и отсякъл: «Вземете го обратно на работа. Изглежда, не е глупав.» След няколко дни неочаквано ме освободиха. На Сталин са му били нужни само две-три думи. Но както разбрах, успял съм да погъделичкам психиката на диктатора — не молех за пощада, както правеха всички, а предлагах идеи и нови решения.“

Това, което „сполучва“ в случая с Питовранов, който и досега е жив и здрав, удря о камък при Чубар. Никакви молби за помилване и справедливост не трогват Сталин. Или нормалните човешки чувства — състрадание, жалостивост, милосърдие — са били безнадеждно дълбоко скрити у него, или в сърцето вместо тях е имало „стоманени“ нишки, или пък е смятал безпощадността за най-важния атрибут на един вожд?

На Сталин докладват за изпратените в Централния комитет молби на Н. И. Вавилов, един от най-големите биолози, генетик, ботаник и географ, гордост за съветската наука; той знае, че е арестуван и М. Е. Колцов, чиито талантливи репортажи от Испания високо цени; докладват му и писмото на С. П. Корольов, изпратен в един от далечните колимски лагери. И колко такива писма е имало! В Секретариата на Сталин сътрудниците проучвали пощата му. Понякога му представяли обобщена справка, а друг път само най-интересните (по мнението на помощниците му) писма. Тези уникални, потресаващи документи ни най-малко не го трогват. Той смята, че е неизбежно хората да страдат. Това е нещо като такса за прогреса, за движението напред, за успехите. Дали пък е знаел какво е казал Шилер: „Свободен от страдания до днес не се е раждал никой.“ Но щом това е неизбежно, то е и напълно естествено…

Големите идеи, осъществяването им (в това Сталин е бил убеден) изискват себеотрицание, самопожертвователност, пълно себераздаване. Без жертви социализмът не може да бъде построен. А че те са толкова много, Сталин свиква с това. По негово указание в печата не се съобщават никакви обобщени данни, никакви статистически сведения за жертвите на репресиите. Остават само слуховете и страховете… В общественото съзнание, насочено към постигането на икономически, социални и културни върхове, се прокрадва страхът. Особено у хората, които забелязват признаци на недоверие към тях, опасност от доноси, а следователно и от арестуване. Та нали срещу когото е заведено „дело“, всъщност вече го няма! Строго погледнато, страхът в този случай се превръща в антипод на свободата, в нейно отрицание. Хората се боят не защото се чувстват виновни за нещо, а да не станат жертва на клевета, на произвол. Ония, чиито страхове не са се оказали безпочвени, надали биха се съгласили с Ницше: „Ако не си успял в живота, може би ще успееш в смъртта.“ Та нали никой не е знаел защо са тия репресии. Това именно подхранвало страха… Еди-кой си не дошъл на работа. През нощта откарали съседа. На еди-кого си предпазливо казали: предайте на семейството, че мъжът ви днес няма да се върне от завода. Или пък изведнъж в училищната библиотека се късат страници от еди-кой си учебник… Като че ли някой невидим „плеви“ човешката нива.

Сталин знае точните данни за мащабите на репресиите и те не го плашат. Но ето че някъде през втората половина на 1938 г. започват да идват важни донесения: вдигнатите по тревога две дивизии от Киевския военен окръг не достигат в определеното време набелязания район; проектирането на химическия комбинат се оказва незадоволително; конструкторското бюро за разработка на транспортни самолети закъснява с изпълнението на възложените му задачи… Става ясно, че нещата не опират само до „вредителите“. Възниква огромен недостиг от кадри. Страната, народното стопанство, армията са върнати не месеци, а години назад.

Сталин, както винаги в такива случаи, открива „виновника“. В дадения случай — Ежов. А. С. Яковлев, изтъкнатият съветски авиоконструктор, който се е срещал със Сталин, си спомня думите на „вожда“: „Ежов е негодник, през 1938 г. погуби мнозина невинни хора. Ние затова и го разстреляхме.“ Арестуваните кандидат-членове на Политбюро П. П. Постишев, А. Е. Рудзутак, В. Я. Чубар и Р. И. Ейхе освен в други престъпления са обвинени и в… „изтребване на болшевишки кадри“. Сталин и този път се опитва да прехвърли върху други отговорността за терора.

На „вожда“ докладват писмата на Постишев, Косиор, Рудзутак, Чубар и Ейхе, в които те изцяло отричат вината си. Преди да бъдат препоръчани за избирането им в Политбюро, Поскрьобишев, Мехлис, Ягода и Ежов проучват родословието им до „пето коляно“. Това са проверени хора. За същото те пишат на Сталин и в предсмъртните си писма, говорят на заседанията на безсъвестния съд. Ето какво пише например Ейхе в писмото си до Сталин:

„Преминавам сега към най-унизителните дни в моя живот — към действително сериозната ми вина пред партията и пред Вас. Тази вина е моето признание в контрареволюционна дейност. Но положението беше следното: не можах да издържа на мъченията, на които ме подхвърляха Ушаков и Николаев, особено първият от тях — той знаеше, че счупените ми ребра още не са зараснали, и възползвайки се от това, ми причиняваше при разпитите страшна болка, принудиха ме да излъжа себе си и другите (с моето признание)…

Моля Ви, умолявам Ви делото ми отново да бъде разгледано не за да ме пощадите, но за да бъде разобличена цялата тази мръсна провокация, която се е увила сега като змия около толкова хора поради моята слабост и престъпна клевета. Никога не съм изменял нито на Вас, нито на партията. Знам, че ще загина поради гнусната долна провокация на враговете на партията и народа, изфабрикувана от тях против мене.“

От писмото се чува не само глас на непоносима предсмъртна мъка, но и протест, и слаба надежда… Когато е чел писмото на Ейхе, Сталин не може да не е знаел, че „змията на провокацията“ е пуснал той, първият човек в партията и държавата. „Вождът“ дори не се съветва с другите членове на Политбюро — произнася присъдата над Ейхе, още когато санкционира арестуването му. Главният инквизитор никога не променя решенията.

Показват му и изказването на Рудзутак пред съда, който, подчертавам това обстоятелство, е заседавал всичко на всичко двайсет минути.

„Единствената молба, с която се обръщам към съда, това е да се съобщи в Централния комитет на ВКП(б), че в НКВД има неликвидиран още център, който ловко фабрикува дела и принуждава невинни хора да признават престъпления, каквито не са извършили; обвиняемите нямат възможност да докажат, че не са участвали в престъпленията, за които се говори в признания, изтръгнати с мъчения от различни лица. Методите на следствието са такива, че хората са принудени да лъжат и да оклеветяват невинни…“

Рудзутак е искал среща със Сталин, но той отговаря с груба ругатня. А нали Рудзутак е един от кристалночистите стари болшевики, лежал 10 години в царски затвор, за да загине накрая в Сталиновите зандани. Сталин надали е забравил, че през май 1937 г., малко преди да бъде арестуван, Рудзутак е бил при него и спокойно му докладвал въпроса, който го интересувал. Но „вождът“ сигурно не го е слушал, а се е опитвал да разбере доколко е верен „сигналът“ на Ежов, че по време на Генуезката конференция Рудзутак бил завербуван от чуждото разузнаване; като председател на Централната контролна комисия към ВКП(б) на СССР и като народен комисар на Работническо-селската инспекция (РКИ) на СССР, а в последно време като заместник-председател на Съвета на народните комисари е поддържал връзки с троцкистите… Сталин сигурно веднага си е спомнил, че веднъж, още когато Ленин е жив, Троцки се произнесъл много ласкаво за Рудзутак като дипломат, ерудит, интелектуалец, владеещ няколко езика… и спрял да се съмнява в „сигнала“ на Ежов…

По-късно, вечерта, подписвайки приветствието на съветското правителство до героите полярници — участници в експедицията до Северния полюс, — Сталин вижда измежду другите подписи и подписа на Рудзутак. Замисля се за секунда и зачертава името му. Зачертава го от поредното приветствие, но се оказва безсилен да го зачертае от историята. А на другия ден, 24 май 1937 г., Сталин диктува текста на съобщението до членовете на ЦК за задочно гласуване (чрез допитване). В него се съобщава, че от органите на НКВД е установено неопровержимо, че Тухачевски и Рудзутак са немскофашистки шпиони. По волята на Сталин известният съветски пълководец и големият държавен деец се оказват трагично свързани. С една разлика: на Тухачевски му остава да живее малко повече от две седмици, а на Рудзутак — около година… Тях, както и много хиляди други, изпраща на гилотината самият Сталин.

Диктаторът съзнателно предрешава съдбите на тия хиляди и хиляди хора. На практика поддържа без възражения всички предложения на Ежов, Улрих и Вишински за произнасяне на най-тежки и жестоки присъди. Вече казах, че понякога Сталин просто отсичал: „Съгласен съм.“ Но твърде често благоволява и да остави „автографа“ си върху чудовищния некролог. Тези, които и досега сочат Ежов и Берия за главни виновници, грешат. Сталин е знаел добре какво върши. Следите му са кървави. Запазени са много документи, които свидетелстват за неговата чудовищна безпощадност. Ето два от тях:

„До другаря Сталин

Изпращам списъци на арестуваните, подлежащи на съд от военната колегия по първа категория.

Ежов“

Резолюцията е лаконична:

„За разстрел всичките 138 души.

Й. Ст., В. Молотов“

„До другаря Сталин

Изпращам за утвърждаване 4 списъка на лица, подлежащи на съд: на 313, на 208, на 15 жени на народни врагове, на военнослужещи — 200 души. Моля санкцията Ви всички да бъдат осъдени на разстрел.

20. VIII. 38 г.

Ежов“

Резолюцията както винаги е еднозначна:

„Да.

Й. Ст., В. Молотов. 20. VIII.“[5]

Имало е и чудовищни „рекорди“. На 12 декември 1938 г. Сталин и Молотов са дали съгласието си за разстрелване на 3167 души.[6] Списъците са съставени без посочване на вината и на резултатите от следствието. Имало е фактически и случаи, когато след утвърждаването на списъците оставало само да бъдат произнесени „формално“ присъдите. С такива кървави статистики мога да ви занимавам още, и още, и още… Но може и трябва да погледнем на Сталиновите деяния и от една друга страна. Пред мене е писмото на почти 90-годишната Вера Ивановна Дерючина от Белая Церков. И то е още едно страшно обвинение срещу Сталиновата наказателна машина.

„Когато в страшната нощ през 1937 г. дойдоха за мъжа ми — миньор, изработващ по четири норми, стахановец, — мислех, че е станала грешка. Рекоха ми: не реви, глупачке. След един час мъжът ти ще се върне. А се върна след дванайсет години. Инвалид. И каквото съм претеглила с малките си деца и с престарялата си майка — не може да се опише. Изгониха ни от квартирата, навсякъде вървеше с нас и петното: семейство на народен враг. Добре че все още имаше добри хора, иначе всички щяхме да погинем… Напишете за моята съдба във Вашата книга, нейде в някое ъгълче. Дерючина Вера Ивановна.“

Ето и още едно писмо от московчанина Степан Иванович Семьонов, прекарал 15 години в Сталиновите лагери. Двамата му братя са разстреляни, а жена му е умряла в затвора. Сега е грохнал старец, без деца и внуци. В писмото му има такива редове: „Най-страшното е, когато никой не те чака, когато никому не си нужен. Аз и братята ми можехме да имаме деца, внуци, семейства. Проклетият Тамерлан всичко съсипа, всичко изпотъпка. Лиши от бъдеще още неродили се граждани. Не им даде да се родят, понеже уби бащите и майките им. Доизживявам живота си в самота и досега не мога да разбера как не видяхме, че това не е «вожд», а чудовище, как допусна това нашият народ?“

Може да ни се стори, че Сталин няма непосредствено участие в съдбата на Дерючина и Семьонов, но именно „може да ни се стори“ така. Създадената от него машина на терор „косеше“ безразборно хиляди и хиляди невинни жертви. И всички те влизат в „личната сметка“ на неоспоримия сътворител на кървавите престъпления.

Ето защо разсъжденията на някои (за това писа още през 1962 г. И. Еренбург; много по-късно и други повтаряха тази мисъл), че „Сталин не е знаел какво върши Ежов“, че „нямал представа за мащабите и размаха на репресиите“, че „това било работа на провокатори, промъкнали се в НКВД“, нямат никакви основания. Сталин всичко е знаел. Сталин е ръководел репресиите. Сталин е определял „стратегията“ на насилието. Сталин е разпределял акцентите в това насилие. Сталин се е опитвал да скрие истинските мащаби на репресиите с ликвидирането на много от изпълнителите на терора. Мисля, че и днес никой не може да събере повече и по-обширни сведения за онова, което е ставало в периода от 1936 до 1939 г., от сведенията, които е имал Сталин, главният виновник за трагедията на народа. Знаели са и знаят доста и тези, които са били оръдия на терора. В процеса на работата си над книгата получих хиляди писма. Техните писма веднага познавах. Често бяха без подпис. Ще приведа извадки само от две:

„Сталин очисти от паплач родината като същински санитар. Но жалкото е, че лошо я очисти, щом и днес има такива, които тъпчат това светло име.

Ю.К.“

„Ще си поиграете на демокрация, ще си поиграете и ще повикате диктатор. Без силна ръка в Русия никога нищо свястно не е могло да бъде направено. От страна с рало Сталин направи държава с атомна бомба. С това всичко е казано.“

Без подпис

Една вечер телефонът вкъщи иззвъня. Непознатият се представи със старчески глас: Иван Николаевич (мисля, че скри истинското си име). И без никакви заобикалки заяви, че „с удоволствие би ме изправил до стената“, „и без това такава ми беше работата през 1937 и 1938 г.“. „Не закачайте Сталин — изфъфли някогашният изпълнител на присъди, — той пак ще се върне при нас под друга форма“ — и постави слушалката.

Съзнанието на такива хора се е вкаменило още през 1937 г. и окуцелия им светоглед на „винтчета“ не са променили нито годините, нито ветровете на преобразованията. Не са останали много от тях, но те знаят много, въпреки че предпочитат да не афишират публично участието си в нечувания терор. Да, създателят на терора е имал на разположение голям брой изпълнители. Най-често това са жертви на своето време, но когато и през 80-те години някой пресипнал глас ви напомни, че „не съжалява за съучастничеството си“, това вече не е поза, а позиция. В съзнанието на тия хора сталинизмът е здраво вкоренен и те надали някога ще се покаят. Боготворили са Сталин тогава, боготворят го и днес. Съзнанието им, изглежда, не може да бъде очистено от сметта на култовщината. Това те са писали:

„Рапорт до другаря Берия Л. П.

Време е на другаря Сталин да му се поднесе тържествено званието «Велик» или «Баща на нацията». И да се утвърди това звание с указ на Върховния съвет. Трябва да се помисли за грандиозен паметник за вечни времена от мед, бронз, бетон. Нужно е да се учреди орден «Сталин».

19.III.44 г.

Шалаев“[7]

Бяха издигнати много паметници. А виж, за званието „Велик“ и за ордена — времето не стигна…

В историята винаги е имало страници, които някои хора биха искали по-бърже да забравят. Но това е невъзможно, пък и те е нужно. Всичко, което е било, е и част от самите, нас. Всичко това са преживели главно поколенията, които вече са се преселили във вечността. Колкото по-дълго живеем, толкова повече намаляват по-възрастните от нас. И с всеки ден се увеличават по-младите. Но споменът ни за невинните жертви на Сталиновото безумие е за нас неизмеримо горчив. Загинали са не като герои, а като мъченици. Сталин не дава възможност на Каширин или на Корк, на Дибенко или на Якир да се сражават на бойното поле с фашизма. Осъзнаването на тази необратимост е увеличавало страданията им.

Всички ние помним Сталин от снимките, от бюстовете и от паметниците, които незабелязано, но някак си бързо изчезнаха от пиедесталите. „Вождът“ беше често изобразяван с вдигната ръка, „сочеща“ пътя на целия народ, с благодушна усмивка, с характерно присвити будни очи. Кой е могъл и да помисли тогава, че зад тази маска се крият патологична жестокост, безсърдечие и коварство, равни на които трудно можем да намерим в нашата история? Почувствали са това в пълна мяра не само милионите репресирани и техните семейства, но и роднините на самия Сталин. В. В. Нефедов, един от усърдните и упорити изследователи на живота на Й. В. Джугашвили-Сталин, след продължителен труд успява да изясни съдбата на роднините на „вожда“. Ето до какви резултати е достигнал:

По линията на Екатерина Семьоновна Сванидзе (първата жена на Сталин) са репресирани:

1. Александър Семьонович Сванидзе, брат на жена му. Член на партията от 1904 г. (партиен псевдоним — Альоша Сванидзе). Народен комисар на финансите в Грузия, до 1937 г. е работел в Народния комисариат на финансите на СССР. Един от най-близките приятели на Сталин. Обвинен в шпионаж и разстрелян.

2. Мария Анисимовна Сванидзе, жена на А. С. Сванидзе. Оперна певица. През 1937 г. арестувана, осъдена на 10 години затвор, умряла в заточение.

3. Иван Александрович Сванидзе, син на А. С. Сванидзе. Арестуван като син на „народен враг“. Връща се от заточение през 1956 г.

4. Мария Семьоновна Сванидзе, сестра на жената на Сталин. В периода 1927–1934 г. лична секретарка на А. С. Енукидзе. Арестувана през 1937 г. Умира в затвора.

5. Юлия Исаковна (Мелнер) Джугашвили, жена на Яков, първия син на Сталин. Арестувана, през 1943 г. освободена.

По линията на Надежда Сергеевна Алилуева (втората жена на Сталин) са репресирани:

1. Анна Сергеевна (Алилуева) Реденс, сестра на жената на Сталин. Арестувана през 1948 г. и осъдена на 10 години за „шпионаж“. Освободена през 1954 г.

2. Станислав Францевич Реденс, мъж на А. С. Алилуева, народен комисар на вътрешните работи в Задкавказието и в Казахстан. Делегат на XV, XVI и XVII конгрес на ВКП(б), член на ЦКК-ЦРК на ВКП(б). През 1938 г. арестуван като „народен враг“, през 1941 г., разстрелян.

3. Ксения Александровна Алилуева, жена на П. С. Алилуев, брат на жената на Сталин. През 1947 г. арестувана. През 1954 г., освободена.

4. Евгения Александровна Алилуева, жена на П. Я. Алилуев, чичото на жената на Сталин. През 1948 г. арестувана и осъдена за „шпионаж“ на 10 години. През 1954 г. освободена.

5. Иван Павлович Алилуев (Алтайски), син на П. Я. Алилуев. Член на партията от 1920 г., редактор на списание „Социалистическое земледелие“. Арестуван през 1938 г. и осъден на 5 години. С помощта на С. Я. Алилуев, тъст на Сталин, освободен през 1940 г.

Запазени са записките на И. П. Алилуев, осъден „за участие в контрареволюционна организация“ и изтърпяващ присъдата в „Сороклагер“. Иван Павлович описва другарите си по нещастие: командира на бригада Холодков, началника на едно от управленията на Московския военен окръг Лапидус, младия наивен момък Пьотър Жилу (попаднал сред „народните врагове“, защото веднъж на конгреса на украинската комсомолска организация седял в президиума до Косарьов). Както по-късно се изяснява, събирайки смелост, за И. П. Алилуев се застъпва престарелият му чичо С. Я. Алилуев. Но не се решил да моли Сталин, а се обърнал към Берия и Кобулов. Може би това е единственият случай, когато Изродът проявява снизхождение, и то защото старият Алилуев е тъст на „вожда“.

В жестокостта си Сталин „не изпада“ в избирателност — за всички еднаква мяра. Свои и чужди, познати и роднини, другари от Централния комитет и съвсем неизвестни, млади и стари, болшевики, неграмотни селяни и академици, мъже и жени — щом на тяхното „дело“ е сложен щемпелът „народен враг“, веднага се превръщат в злосторници. Щом от Ежов или от Берия идва „сигнал“ за „вредителска“ или за друга „контрареволюционна“ дейност, „вождът“, без много да му мисли, дава съгласието си за арестуване. Обикновено Сталин повече не се е интересувал от арестувания. Имало е, изглежда, само едно изключение. Когато му казват, че е осъден на разстрел като „немски шпионин“ А. Сванидзе, братът на първата му жена, Сталин процедил: „Нека моли за прошка.“ Преди разстрела предават на Сванидзе думите на роднината му. Осъденият попитал: „Защо трябва да моля за прошка? Та аз не съм извършил никакво престъпление.“ И с това всичко се свършило. Разстреляли Сванидзе.

Когато Сталин научава за последните думи на своя близък приятел от детинство и шурей, измърморва: „Гледай го ти какъв горделивец; умрял, но прошка не поискал…“

Трябва да се предполага, че Сталин не би се съгласил да арестуват роднините му, ако не е вярвал, че „така трябва“. Аз вече казах: всяко „дело“ е въздействало магически върху него. Щом му докладват „органите“, щом те го информират, щом те сигнализират за някакви „провокации“, за „врагове“ и „вредители“, за „шпиони“, съзнанието му веднага е превръщало тези съобщения в априорно достоверни. Безподобната му подозрителност изключвала доносите и доносниците. Сталин им вярвал. Съдбата на нещастните му роднини е още едно потвърждение за това.

Всички нас рано или късно ще погълне вечността и ние ще потънем в пясъка на времето, ще се изпарим в безкрайността. След две-три поколения за всеки от нас ще могат да си спомнят само най-близките. Ще се присъединим към ония 70–80 милиарда сенки на мярнали се по планетата ни люде. Така се осъществява вечното сливане с природата — дошли от нея, ние пак се връщаме там. Но никой от нас няма право да лишава другите от живот. Сталин е потъпквал тази забрана. Отнетият живот е необратимо престъпление. Отнетият живот на милиони е неизмеримо престъпление, престъпление, прекрачило всякакви граници.

Когато се запознавах с архивите, когато се срещах и разговарях с очевидци и с жертви на сега вече далечни събития, задавах си преди всичко въпроса: как е могло да се случи това? Защо са загинали стотици и стотици хиляди хора? Защо всички, или ако не всички, то почти всички са помагали на Сталин и обкръжението му в извършването на престъпленията?

Изложих вече редица съображения пред вас по този въпрос. Ще прибавя още едно. В историята неведнъж се е случвало логиката на революцията или контрареволюцията да води към терор. И тогава историята, по думите на Фр. Енгелс, тази най-жестока измежду богините, е можела да препуска с триумфалната си колесница през планини от трупове не само по време на война… През втората половина на 30-те години няма никакви видими предпоставки за развихряне на масови репресии. Въпреки многобройните трудности страната е в подем. Мощният революционен тласък на Октомври придава на социалното движение трайно и неотслабващо ускорение. Хората вкусват вече от първите реални плодове на живата притегателна сила на социализма. И в този момент Сталин и създаденият от него наказателно-бюрократичен апарат започват безпрецедентна кампания за насилствено ликвидиране на всички представители на отстранените вече „опозиционни“ групи, на всички, които биха могли под каквато и да е форма да изразят несъгласие с тираничния режим на „господстващата личност“. Народът е хвърлен в страдания без всякаква видима причина. Това става само защото не е създаден сигурен механизъм за социална защита.

Именно в този период се проявяват най-лошите, отрицателните черти на Сталин. Даден е страшен урок за вечни времена: без хармония с нравствените и най-високите политически идеали могат да се превърнат във фалшиви скъпоценности. Иди да убеждаваш историята, че не ни е потръгнало на ръководители. Щом този малшанс ни е споходил, и не само веднъж, значи цялата работа е в несъвършенството на механизма и в недостатъчната демократичност на процедурата за издигане и контрол преди всичко отдолу и за сменяване на ръководните личности. А нали Ленин е бил на мнение, че „масите трябва да имат право сами да си избират отговорните ръководители. Масите трябва да имат право да ги сменят, масите трябва да имат право да знаят и да проверяват всяка, дори и най-малката крачка в дейността им“[8]. В дадения случай именно Сталин натрупва на партията и на народа своето разбиране за социализма и за методите на построяването му, натрапва свой, Сталинов социализъм, който още веднъж ще повторя, се различава кардинално от Лениновия социализъм. Колкото по-високо е равнището на демокрацията, толкова тя по-малко зависи от личните качества на лидера. В края на краищата демокрацията просто няма да приеме неподходящите.

Сталин и апаратът му прибягват до терор без никакво историческо оправдание. Да си припомним думите на Фр. Енгелс, че терорът се изразява в повечето случаи в безполезни жестокости, извършвани от изплашени хора, за да се самоутвърдят.

Според Сталиновяя светоглед голямата цел оправдава широкото прилагане на насилието, а тя била създаването на „по-еднородно“ общество, преди всичко в посока на изравняване на мисленето и стремежите на хората. Но Сталин сбърква в главното: направил си е погрешни изводи за възможностите и надеждите на народа, не е познавал народа. За известно време репресиите принуждават хората да мълчат, да понасят безропотно кървавото безумие. Но вярата на съветския човек в социалната справедливост, в истинската стойност на социалистическите идеали Сталин не можа да убие. В значителна част от населението се затаяват глухо недоволство и несъгласие, скрити дълбоко в душите. Заедно с това хората не могат да намерят достоен изход. Тук му е мястото да кажа, че мнозина започват да анализират вярно обстановката чак след като се оказват зад бодливата тел. Семената на негодуванието, гнева, възмущението и скръбта покълват едва след много години.

Днес обаче по-иначе се възприемат редовете, написани от Троцки в книгата му „Престъпленията на Сталин“ (1937 г.). Изгнаникът, разбира се, гледа на Сталин преди всичко през призмата на личната си омраза и му предрича скорошен провал. Не е могъл да предположи, че престъпленията на Сталин ще бъдат осъдени значително по-късно. Но мисля, че си струва все пак да ви запозная с пророчеството му:

„Утре Сталин може да се превърне в бреме за управляващата прослойка… Сталин е изправен пред края на трагичната си мисия. Колкото повече му се струва, че не се нуждае вече от никого, толкова по-близо е часът, когато никой няма да се нуждае от него. При това Сталин надали ще чуе думи на благодарност за положения труд. Сталин ще слезе от сцената, понесъл тежестта на всички престъпления, които е извършил.“[9]

Читателите имат възможност сами да преценят доколко верен е изводът на Троцки.

Постъпките на Сталин изглеждат понякога ирационални. Трудно е да си обясним например с каквато и да е политическа логика рязкото отслабване на армията в навечерието на страшната война. Реализирането на плановете за икономическо развитие явно се затруднява вследствие на загубите в кадровия потенциал. Кървавите му произволи са просто необясними: санкционира ликвидирането на М. Колцов, когото познава добре, срещал се е с него, а не посяга към Б. Пастернак и неговите независими възгледи. Действията на Сталин се ръководят от безграничната му жажда за власт. Не може да го „засити“ дори кръвта на многобройните му роднини, най-близки приятели, съратници… Утолявайки жаждата си за кръв и не утолил я докрай, Сталин извършва безпримерни престъпления против свободата — свободата да се живее и свободата да се мисли.

Оплаквайки гибелта на стотиците хиляди най-добри синове и дъщери на отечеството, не можем да се помирим с обстоятелството, че Сталин превръща в пасивни съучастници на деянията си милиони хора, които са повярвали, че „така трябва“. Успява да си осигури особен вид поддръжка от мнозинството честни граждани. Огромните мащаби на репресиите стават възможни, защото „вождът“ предизвиква социална инерция на насилието, пораждаща доносничеството, безпринципността, масовата измама и клеветата. Това негово престъпление е особено тежко. Измамата винаги оставя дълбоки следи. В паметта. В психиката на човека. В културата. Още повече че измамата винаги се опитва да се нагизди с одеянието на истината. Измамата няма шансове тогава, когато срещу нея се опълчи истината в съюз със съвестта. Именно съвестта е най-взискателният съдия. Тя застава като някакъв нравствен посредник между личността и обкръжаващия я свят. Благодарение на съвестта ние знаем степента на нравственото ни несъвършенство, на искреността ни по отношение на идолите и идеалите. Невъзможно е да измамим собствената си съвест. Днес знаем, че ако в ония години съвестта често е мълчала, то е защото до нея не е заставала истината.

Годините на Сталиновото единовластие стават епицентър на трагедията на целия съветски народ и поради това, че са изтръгнати насила от живота много комунисти от Лениновата школа, най-добрите специалисти, истински таланти, хора, вдъхващи големи надежди. Замяната им, често прибързана, понякога случайна, много пъти користна, не е била равностойна. Но Сталин е знаел, че хората, издигнати на мястото на репресираните, ще му бъдат по-предани — на него, на „линията“ му, на становищата му. За своето издигане, често неочаквано (а често и незаслужено), ръководителите били задължени само към „вожда“. И той е можел, разбира се, да разчита на предаността и усърдието им.

Две години преди началото на войната съветската страна се чувствала някак обезсилена. Не, изпускали дим комините на заводите и фабриките, тракали по релсите влаковете, студентите ходели на лекции в университетите, хората живеели с надежди, вярвали в по-доброто утре. Но обезсилването идвало не само от препълнените лагери, от липсата на каквато и да било вест за изчезналите незнайно кога и къде близки, познати, приятели, от оределите партийни и войскови редици, а преди всичко от гаврата с великата идея на социализма. Защото Сталин, вършейки злодейства против народа, вършел и престъпления против свободната мисъл.

Не Сталин е спрял безумието. Този безсмислен терор стига до ръба на пропастта, заплашваща функционирането на самата система. До пълната със заплахи граница на най-тежките изпитания. Такъв е бил жребият на съветския народ: да страда и да преодолява, да се бори и да се надява, да се жертва и да побеждава.

volkogonov_1_01.jpgЙосиф Джугашвили — ученик в Горийкото духовно училище. 1893 г.
volkogonov_1_02.jpgБланката на Бакинското жандармерийски управление: Сталин — анфас и в профил. 1908 г.
volkogonov_1_03.jpgЕкатерина (Като̀) Сванидзе — първата съпруга на Сталин.
volkogonov_1_04.jpgСело Монастирское. 1915 г. В групата на заточениците са Л. Б. Каменев, Я. м. Свердлов, й. В. Сталин, Г. И. Петровски.
volkogonov_1_05.jpgСталин на фронта. 1918 г.
volkogonov_1_06.jpgПредседателят на Революционния военен съвет на републиката Л. Д. Троцки в в бронирания влак. 1918 г.
volkogonov_1_07.jpgЛенин, Троцки и Каменев на парад. Червеният площад, 1918 г.
volkogonov_1_08.jpgЧленовете на Революционния военен съвет на Югозападния фронт А. И. Егоров и Й. В. Сталин. 1920 г.
volkogonov_1_09.jpgЛенин сред делегатите на VIII конгрес на РКП(б). 1919 г.
volkogonov_1_10.jpgВождовете на революцията: Ленин, Тръцки, Каменев.
volkogonov_1_11.jpgЗасега заедно… Й. В. Сталин, А. И. Риков, Л. Б. Каменев, Г. Б. Зиновиев. В началото на 20-те години на XX в.
volkogonov_1_12.jpgЛенин и Сталин в Нижни Новгород. 1922 г.
volkogonov_1_13.jpgРъкопис на телеграмата за смъртта на В. И. Ленин, разпратена „до всички губернски комитети и национални централни комитети“, подписана от Сталин.
volkogonov_1_14.jpgНа трибуната на Мавзолея (фрагмент): С. М. Киров, А. И. Риков, Н. И. Бухарин, М. И. Калинин, Й. В. Сталин, В. В. Шмит, М. П. Томски, Е. А. Ярославски, П. П. Постишев и др.
volkogonov_1_15.jpgСталин сред делегатите на XV конгрес на ВКП(б). 1927 г.
volkogonov_1_16.jpgЗасега съратници… Делегати на XIV партийна конференция М. М. Лашевич, М. В. Фрунзе, А. П. Смирнов, А. И. Риков, К. Е. Ворошилов, Й. В. Сталин, Н. А. Скрипник, А. С. Бубнов, Г. К. Орджоникидзе. 1925 г.
volkogonov_1_17.jpgН. А. Скрипник, В. П. Затонски, А. С. Бубнов, Й. В. Сталин, П. П. Постишев, Е. М. Ярославски на заседание на XV конгрес на ВКП(б). 1927 г.
volkogonov_1_18.jpgМосква, летище „Тушино“. В центъра7 Горки, Ворошилов, Сталин. 1929 г.
volkogonov_1_19.jpgПогребението на екипажа на стратостата „Осоавиахим II“. Урните носят Ворошилов, Сталин и Молотов. 1934 г.
volkogonov_1_20.jpg В. М. Молотов, Й. В. Сталин, М. И. Калинин, К. Е. Ворошилов, Л. М. Каганович сред делегатите на XVI конгрес на партията. 1930 г.
volkogonov_1_21.jpgСлед премиерата в МХАТ на спектакъла „Любов Яровая“. 1928 г.
volkogonov_1_22.jpg50-годишнината на Сталин. След поздравленията.
Бележки

[1] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.1, д.577, л.57.

[2] Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.315, л.46.

[3] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1075, л.57-63.

[4] Достоевский, Ф. М. Собрание сочинений в 10 томах. Т.3. М., 1956, с.595-596.

[5] ЦАМО, ф.32, оп.701323, д.38, л.14-16.

[6] Пак там.

[7] ЦГАОР, ф.9401, оп.1, д.8180, л.593.

[8] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.36, с.145.

[9] Trotzki, L. Stalins Verbrechen, S. 366–367.