Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (20)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

„Личният живот“ на генсека

Може ли да има личен живот човек, който е пред очите на своите съграждани и съпартийци? Сталин обаче не е бил пред очите им. До края на 20-те години името му рядко се среща по вестниците, въпреки че губернските комитети получават всеки месец много директиви, указания и циркулярни нареждания с лаконичния подпис „Й. Сталин“. Все още можело с него да не се съгласяват, да бъде публично критикуван. Например в списание „Болшевик“ (1925, №11-12) се появява статия на М. Сьомич, който изразява несъгласието си с позицията на Сталин по националния въпрос. Тогава това е нещо обикновено. В началото на 1926 г. в „Болшевик“ (№4) е отпечатана репликата на Вл. Сорин, който не е съгласен с оценката на Сталин, на възприетия от него като генерален секретар подход към въпроса за взаимоотношенията между партията и класата. В отговора си, публикуван в същата книжка, Сталин фактически се извинява на Сорин. Това не се приема като нещо необикновено. Инерцията в устрема на обществото след Октомври е изключително силна и кълновете на демокрацията, отгледани от Ленин, още не са задушени. В очите на всички, които го познават и които не го познават, Сталин е обикновен човек. А един обикновен човек трябва да има и свой обикновен личен живот, под което се разбира всичко останало извън службата, извън работата му. За политическия портрет на Сталин тези страни от неговия живот не са от най-съществените, определящите, но те позволяват да се разбере по-добре характерът му.

Имах възможността да говоря с много хора, които са виждали, познавали са Сталин, ако може така да се изразя, в домашна обстановка: лекари, телохранители, сътрудници от Секретариата, писатели, военачалници и други хора, общували с него по някакъв начин. Направо ще кажа: с редки изключения личният живот на генералния секретар е бил работа и пак работа. За него няма почивни дни: дневният му режим малко се мени, независимо дали е понеделник, или неделя. Друг е въпросът, че в края на живота си, когато годините, работата и свръхчовешката му слава започват да го превиват към земята, той невинаги отива в Кремъл, в Москва, а продължава да работи във вилата си. Тук преминават редките заседания на Политбюро, тук приема министрите и военачалниците, тук се среща с чуждестранните си гости, тук излиза сегиз-тогиз в парка да усети ведрината на нощния въздух.

Навика да работи без почивни дни придобива в трудните години след революцията. Пред мене е записката на комунистите Ровно и Гюлинг до Ленин с молба да ги приеме по карелския въпрос. От Съвета на народните комисари я предават на народния комисар по въпросите на националностите. Резолюцията на Сталин е лаконична: „Мога да ги приема в неделя в 3½ часа, в Народния комисариат по националностите. Сталин. 4 февруари 1922 г.“ Във фонда с документи, оставени от Сталин, има много други такива свидетелства (записки, нареждания… телефонограми и т.н.), потвърждаващи, че за него не е съществувало понятието почивен ден. Вярно е, че понякога в неделни: дни с членове на Политбюро и с други поканени се е застоявал до след полунощ на трапезата. Но и около масата, макар външно „непринудено“, се обсъждат безбройните проблеми и въпроси, стоящи пред страната и партията.

През 20-те години ръководителите живеят скромно. Сталин, който получава по нареждане на Ленин малко жилище, живее на първо време там. Запазено е писмо на А. В. Луначарски от 18 ноември 1921 г. с предложение да му бъде намерена по-удобна квартира. След като прочита писмото, Ленин изпраща записка до началника на охраната А. Я. Беленкий: „Др. Беленкий. Това е ново за мене. Нима нищо друго не може да се намери? Ленин. Отговорете.“[1]

Освен тази записка има кратко писмо на Ленин до секретаря на Общоруския централен изпълнителен комитет А. С. Енукидзе с молба да се ускори предоставянето на жилище на народния комисар по въпросите на националностите Й. В. Сталин и да му се отговори по телефона за изпълнението. Скоро Сталин се премества в Кремъл — в помещение за слугите в старото време. В квартирата се появява късно вечерта или след полунощ и отива рано-рано на работа. Съвсем скромна обстановка: останки от стари мебели, изтъркан под, мънички прозорчета. В началото на 20-те години Сталин започва да живее във вилата си в Зубалово, а по-късно, през 30-те — в Кунцево. По искане на Сталин вилата е непрекъснато преустройвана. През последните години до голямата сграда е построена малка, дървена. Сталин се премества там. А. Н. Шелепин, известен в миналото партиен и държавен деец, ми разказа: „След смъртта на Сталин, когато описваха имуществото на генералния секретар, стана ясно, че тая работа е много лесна. Не бяха намерени никакви ценни вещи освен едно държавно пиано. Дори нито една хубава, «истинска» картина нямаше. Евтини мебели. Облечени в калъфи кресла. Нищо антикварно. По стените висяха картонени репродукции в дървени простички рамчици. В залата на централно място беше окачена увеличена снимка на Ленин и Сталин, правена през септември 1922 г. в Горки от М. И. Улянова. (Впрочем същата, която сега изведнъж всички дружно започнаха да обявяват за фалшификация, за монтаж — б.а.)

На пода имаше два килима. Сталин се е завивал с войнишко одеяло. Освен маршалския мундир имаше само два прости костюма (единият дочен), подплатени плъстени ботуши и един селски овчи кожух.“

Наистина този аскетизъм, както вече отбелязах, е външен. „Стопанинът“ разполагал с няколко вили край Москва и на юг, с многобройна прислуга. Всяка негова прищявка се изпълнявала веднага. Но той правел всичко възможно, за да подчертава скромния си живот.

Още няколко думи за вилата на генералния секретар. В кабинета до голямата писмена маса имало въртящ се стол. Обслужващите разказват, че след като се умори да работи, Сталин се завъртал със стола към прозореца и потънал в мълчание, дълго гледал към парка. Не обичал гъстата гора. Както ми разказа А. Т. Рибин от охраната на Сталин, пролетно време сам посочвал дърветата, които трябвало да бъдат отсечени. Запазила се е една снимка: навелият се Сталин държи с ръка дъщеря си, а човек от обслужващите по указание на „стопанина“ зарязва с брадва дърветата, които трябва да се отсекат. На фона на все още неотсечените, но обречени дървета се вижда фигурата на „вожда“ с гръб към обектива… Сталин, както знаем, обичал да „разрежда“ не само горите…

Генералният секретар не обичал нищо вносно. Пренася ненавистта си към чуждестранното, към „Европа“ и в своето всекидневие. Дълги години изтъква „пролетарската си скромност“, но целият му живот потвърждава, че няма пряка зависимост между политическите или нравствените качества на човека и отношението му към жизнените условия, към ценностите и вещите. Всичко е значително по-сложно. Просто Сталин съумява да „отдели“ главното. А най-главното в живота му е властта — като цел, като средство, като непреходна ценност. За него битовата обковка на тази власт няма голямо значение. През 1938 г. му подбират в Кремъл друго жилище — във великолепната сграда, построена от Казаков през XVIII век за сената. Жилището заема почти целия втори етаж. Стаи за гости, за охраната, за приеми. Един етаж по-горе — служебни помещения. Великолепни прозорци, високи тавани, вити стълби. Но в това жилище Сталин почти не живее, предпочита близката вила. Има и далечна, където също не живее.

За 70-ата му годишнина Берия му поднася като подарък вила на брега на един язовир край Москва и скланя „вожда“ да я разгледа. Стареещият „вожд“ вдига бяло знаме и отива. Красивата сграда едва-едва прозирала сред високите борове и смърчове.

„Какъв е тоя капан за мишки?“ — подхвърля подозрително Сталин и вперва поглед в Берия. Без да си сваля връхната дреха, разхожда се по стаите, обикаля сградата, оглежда придружаващите го, сяда в колата, без дума да каже, и си тръгва. Вече никога не отива там. На преклонна възраст човек трудно си променя навиците и предпочитанията. Те като някой болногледач просто го водят под мишница по утъпканите пътеки, превръщайки се в неразделна част от загадъчния вътрешен свят на всяка личност.

Генералният секретар води нездравословен живот. Още през 20-те години предпочита да работи нощем. Твърде много пуши. Година (или малко по-малко) преди да умре, Сталин престава да пуши и много се гордее с това.

Обича да пийне преди ядене чашка сухо грузинско вино. Много-много не си губи времето в разходки. Няма, както той самият казвал, „аристократичния навик“ да пилее дълги часове на лов или за риба. Доколкото си спомням, А. И. Херцен, когато говори за целта на човешкия живот, вижда тази цел в разнообразните интереси на личността, която, както пише на Н. П. Огарьов, умее „да живее във всички посоки“. А Сталин живее само „в една посока“. Работа, задължения, отново работа и задължения, невиждани по своята сложност и мащабност — те го превръщат в роб на длъжността му.

Хората, които са били около него, си спомнят, че в редките минути, когато се появявал в парка, прегърбената му фигура описвала един-два кръга по асфалтовата алея, а после притихвала край някоя леха с цветя или люляков храст. Сталин сякаш се взирал във вечното чудо на природата, а в действителност сигурно е размишлявал върху своите проблеми. У всеки човек асоциациите, идеите, мислите са свързани с нещо. У мнозина мислите за живота, за съвестта и за тях самите се раждат, когато обърнат поглед към небесната бездна и към облаците, към омагьосващите очи на запаления в гората огън или когато слушат как диша морето. В Сочи Сталин обичал да стои на брега и да слуша трополенето на крайбрежните камъчета, когато вълните се удрят с въздишка в тях. Морето се откривало пред него като някакво огромно фантастично същество, което не знае ни страдание, ни радост, което не тъжи за миналото и нехае за бъдещето… Разтягайки устни в тънка усмивка, гледал бухналия люляков храст и съпоставял вечната уредба във Великата природа със своите дела: „Суета на суетите…“

Ето, тъкмо е прегледал папката с книжа от Ворошилов. С какво ли не става нужда да се занимава: молба за разрешение да бъдат освободени от военни сборове трактористите и комбайнерите, предложение да бъде построен нов дом на Работническо-селската Червена армия, съобщава се за изказването на Пилсудски, предава се съобщението на един чехословашки буржоазен вестник, докладва се писмото на командира на 26-и кавалерийски полк за недоразумението с пълномощника, писмо на другаря Илин относно необходимостта да се разгърне строежът на дирижабли, относно строящите се нови обекти с отбранително предназначение и тъй нататък. А колко телеграми издиктува днес! Последната помни дума по дума:

„Рязан, до секретаря на Сасовски район, село Просяние Поляни.

От учителката Ширинска е получена телеграма. Да се защити учителката в татарското училище от ненужните груби безчинства на пълномощника на Кадомския районен изпълнителен комитет Иванов, който нахълтал в квартирата й под предлог ликвидация на имуществото на баща й, поискал да му бъде предаден един никому ненужен гардероб, пречил й спокойно да работи, навявал й мисъл да свърши със себе си.

Моля незабавно да се намесите, да предпазите Ширинска от каквито и да било насилия и да съобщите на ЦЕКА (така е в текста — б.а.) за резултатите.

Секретар на ЦК Й. Сталин“[2]

Зад всяка хартийка, зад всяка телеграма или съобщение — съдби, съдби. А колко ли неща в други папки ще тръсне утре Товстуха? И така всеки ден…

След време цялата тази работа ще поемат помощниците му, секретарите, апаратът. Но Сталин и до края на дните си обича да решава сам често пъти дребни въпроси, отделни съдби, особено свързаните с назначавания, със „своеволията“ на мислещите другояче, с вироглавството на някои.

Колкото по-голяма тежест придобива Сталин в партийните и държавните работи, толкова по-ревностно се тикат не един и двама да му долагат множество въпроси, чакащи неговото „лично решение“… Че какво, въпроса за трактористите, за свикването им на сбор не може ли да го реши народният комисар? А за строителството на нов дом в столицата? Нима със съдбата на учителката Ширинска не може да се заеме един от секретарите. Но нейде у Сталин припламва тържествуващо мисълта: не могат без мене… Аз пък всичко мога… Такава е сигурно съдбата на всички върховни ръководители?!

Сталин чувства тайно в себе си, че всестранното централизиране, оградено с най-сложни бюрократични ритуали, го прави пленник на тази система на управление и пречи на работата, съсипва я… А за какво са народните комисариати, толкова ли са тромави? Какво решават многобройните общосъюзни ведомства, дирекциите? Разбира добре, но друго и не иска. Ако се „нацепи“ единовластието, не е вече единовластие. Постепенно всичко се завърта около него. От неговото решение и само до известна степен от обкръжението му зависи ще потече ли потокът от предложения в коритото на делата, или ще бъде заприщен от бента на отказа и отхвърлянето.

Живеейки с днешното, Сталин сигурно се е обръщал мислено понякога и към вчерашното, опитвал се е да надникне и зад хоризонта на утрешния ден. Също както в едно от писмата на Сенека до Луцилий: „А нас ни мъчат и бъдното, и миналото. Много от нашите дарби ни пакостят: ето, паметта ни връща към мъките, преживени от страх, а прозрението предугажда бъдещите ни мъки. И никой не бива нещастен само от днешни причини.“[3] И Сталин ли е мислел така? Надали. Той не е чел Сенека. В библиотеката му няма книги от древни мислители. Въпросите на деня притискат генералния секретар в обятията си като с клещи. А бъдещето, казва си Сталин, не трябва да се предугажда, а да се изгражда. В съответствие с неговите становища на последния конгрес или пленум.

Май че само едно може да го накара да се откъсне от работата: киното или театърът. Още от края на 20-те години му става навик да гледа един-два филма седмично, обикновено след дванайсет часа през нощта. Всеки филм, за който почва да се говори сред народа, минава през малкото киносалонче в Кремъл, а по-късно и през киноуредбата във вилата му. При една среща с ръководители на агитацията и пропагандата Сталин; отсича: „Киното е илюзия и нищо друго, но животът диктува своите закони.“ На кинематографията признава само едно — възпитателната функция, както впрочем и на изкуството изобщо.

От 20-те години нататък към театъра го приобщава жена му. Не ходи много често с нея в московските театри. Но след смъртта й театърът навлиза трайно в живота му, по-конкретно Болшой театър. Предполагам, че е гледал много пъти повечето от постановките му. Както ми разказа А. Т. Рибин, един от телохранителите, а по-късно комендант на Държавния академичен болшой театър (ГАБТ), в началото на 50-те години, малко преди инсулта, Сталин гледа „Лебедово езеро“. Може би за двайсети или трийсети път. Обикновено на театър ходи сам. Заема мястото си, когато угасне светлината в залата. Сяда в дъното на ложата, в единия ъгъл. Както си спомня Рибин, след премиери предавал благодарността си на артистите, дори присъствал на генерални репетиции. Изглежда, духовното образование насажда у Сталин освен любов към теоретичните постулати и потребност от общуване с музиката. Киното и театърът са, изглежда, единствените „лирични отстъпления“ в живота му, насочен изцяло в натрапване на личната власт и единоначалието му при решаването на множеството въпроси. Това лично участие в решаването на всички, дори маловажни въпроси постепенно циментира основите на бюрокрацията, която в своите речи той по инерция критикува от време на време, а в действителност всекидневно насажда и упорито подсилва.

Разбира се, личният му живот винаги е свързан със семейството. Надежда Сергеевна Алилуева, както вече посочих, е двайсет и две години по-млада от мъжа си. Всъщност от гимназистка тя веднага става жена на един от партийните ръководители. Документите и разказите на хората, включително и на дъщеря й Светлана, показват, че Алилуева въпреки младостта си е изградена личност. След време става член на партията, работи в Народния комисариат по въпросите на националностите, учи. Случвало й се да бъде и дежурен секретар при Ленин в Горки. Впрочем, когато възниква въпросът за преместване на столицата от Петроград в Москва, Сталин отвежда със себе си и родителите на жена му, които дълги години живеят с дъщеря си и зет си в малкото кремълско жилище.

Надежда Сергеевна се приспособява бързо към оная атмосфера на безкрайни съвещания, митинги, борба, пътувания, в която живее съпругът й. Запознаването ми с документите от Сталиновия архив показва, че много писма, разпореждания и телеграми са написани не само от помощниците и сътрудниците в Секретариата на Сталин — Назаретян; Товстуха, Канер, Мехлис и Двински, — но и от Надежда Сергеевна. Големите й, почти детски очи се взират жадно в света, в който живее мъжът й — конгреси, пленуми, безкрайни телефонни разговори, нощни съвещания, спорове, планини от документи. Алилуева вижда, че съпругът й принадлежи на делото. И само на делото. Отначало тя още не разбира колко малко място й е отредено в живота му. Та нали щастливият брак е мост от единия към другия, върху който цял живот и непрекъснато общуват двамата! Сталин няма време да общува. Често грубо прекъсва думите на жена си „Тебе не те интересува семейството, децата“, а понякога я ругае. До известна степен Алилуева запълва нуждата си от общуване с работа, учене и чести срещи с жените на съратниците на мъжа й — Полина Семьоновна Жемчужина (жената на Молотов), Дора Мойсеевна Хазан (жената на Андреев), Мария Марковна Каганович, Естир Исаевна Гурвич (втората жена на Бухарин).

През 20-те години на Сталин и Алилуева се раждат две деца: най-напред, в 1921 г., Василий, а след четири години — Светлана. По-късно идва и заживява при тях и синът на Сталин Яков (от първата му жена — Екатерина Сванидзе). Той е само седем години по-малък от мащехата си, но тя обича този невидял бащина ласка юноша. Тъй като Алилуева работи, с децата се занимава бавачка. В кремълското жилище на Сталин или на вилата му в Зубалово винаги има много хора, роднини. Освен родителите на жена му тук често идват братята й Фьодор и Павел, сестра й Ана с близките си. Пристигат и роднини на Сталин по линия на първата му жена. През 30-те години, след смъртта на жена му, този шумен хор от роднини, който Сталин не вижда често, значително оредява и се разпада. Само родителите на Алилуева ще умрат от собствената си смърт. Много от близките на Сталин ще загубят главите си като „врагове на народа“. Павел, братът на Надежда Сергеевна, няколко пъти се опитва да завърже разговор с генералния секретар за многото погрешни арести и репресии, включително и спрямо роднини на Сталин, обаче всичко е напразно. Но това ще стане през 30-те, фаталните години.

Сталин няма възможност, а пък, изглежда, и не иска да се занимава както трябва с възпитанието на децата си. Отгоре на това и много рядко ги вижда — понякога в неделя, когато ги довеждат на вилата, или на юг, където преди войната генералният секретар неведнъж си почива — в Сочи, Ливадия или Мухалатка. Не е чак толкова рядък случай децата на големи исторически фигури да израстват непълноценни дори и само защото родителите им са знаменитости. Децата на Сталин знаят малко за баща си. Той няма време за тях. Както пише Светлана, веднъж Василий й доверил една голяма „тайна“, като й казал „Ти знаеш ли, че баща ни е бил на младини грузинец!“, тълкувайки по детски силното порусначване на баща си.

Най-трагична е съдбата на големия син на Сталин Яков. Отношенията с баща му никак не вървят. Бащата смята сина си за слаб човек, но по-късно става ясно, че греши. Сталин е недоволен от избора на Яков както при първата му женитба, така и при втората — с Юлия Исаковна Мелцер. От тези бракове Яков има две деца. Светлана Алилуева си спомня, че доведен до отчаяние от студеното отношение на баща му към него, брат й дори се опитва да се застреля. За щастие куршумът само минава през тялото му и той остава жив, но дълго боледува. Когато Сталин вижда Яков след тази крайна изява на пълна отчужденост между баща и син, само му подхвърля подигравателно: „Брей, не улучи!“

Всички, особено Надежда Сергеевна, са потресени от ледената безжалостност на Сталин. Но на политическия деспот му е трудно вкъщи да бъде друг. Не е такъв обаче, когато се среща с ръководители на страната, когато приема делегации, взима думата на съвещания или разговаря с дейци на културата. Тогава той може бързо да се преобразява. Когато за тази му способност нарекох Сталин в тая книга голям артист, помислих си: не принизявам ли неволно една от древните и чудесни професии? Може би тази способност за бързо и умишлено превъплъщаване ми дава основание да нарека Сталин голям лицемер? Но такъв той е пред хората, а не в семейството си. Тук той не играе роли.

Със съгласието на баща си Яков завършва Московския институт за инженери по железопътния транспорт, работи в електроцентралата на завод „Сталин“ (какво ли чувства човек, когато работи в предприятие, носещо името на баща му?), после пожелава да стане военен. По нареждане на помощниците на Сталин Яков Джугашвили е зачислен към вечерното отделение, а след това направо е прехвърлен в четвърти курс на първи факултет към Артилерийската академия на РККА.

Когато разглеждах личното дело на старши лейтенант Я. Й. Джугашвили, неволно (за кой ли път!) ми се набиха в очите въпросите, на които е трябвало да отговори всеки офицер при написването на автобиографията си. Те са няколко десетки, но за да се почувства по-пълно духовният колорит на онова време, ще приведа два-три въпроса от типовия формуляр за автобиография:

— Участвал ли е в троцкистка дясна, националшовинистически и други контрареволюционни организации, в коя година и къде?

— Проявявал ли е отклонения от генералната линия на партията, колебания? Ако се е колебаел, то по какви въпроси и колко дълго са продължавали тези колебания?

— Служил ли е в бялата армия и в армия на интервентите, в антисъветски националистически отряди (учредиловци, петлюровци, мусаватисти, дашнаки, грузински меншевики, банди на Махно, Антонов и други), къде, кога, като какъв, как е попаднал там, кога, в коя част е служил, колко време?…

Ето, такива са годините… Обръщат всичко с опакото навън. Току-виж те заядат за някоя дреболия, от която после ще зависи съдбата ти…

Но с Яков Джугашвили никой не се заяжда. Макар че и в онова време имало доста хора, които не търгуват със съвестта си. Например офицерите от академията Иванов, Кобря, Тимофеев, Шереметов, Новиков (инициалите им в делото не са вписани) написват в атестациите и характеристиките на сина на Сталин онова, което по всяка вероятност е заслужавал: „Политическо развитие — удовлетворително. Дисциплиниран, но недостатъчно е овладял уставните положения за взаимоотношенията с началниците. Практически занятия не е минал. Със стрелково-тактическата подготовка е запознат слабо. Има голяма ангажираност в академията. Положил е държавните изпити с удовлетворителен и добър.“ И макар че непосредствените му началници препоръчват Джугашвили да бъде назначен на длъжност командир на дивизион и да му бъде дадено званието капитан, началникът на факултета Шереметов е на друго мнение: „С атестацията съм съгласен, но смятам, че може да му се даде званието капитан само след едногодишно командване на батарея.“

В едно всички са напълно единодушни: Яков е честен и стеснителен човек, сякаш „опарен“ от студенината на баща си. Джугашвили се притеснява, че „прескачайки“ няколко курса, се учи лошо, чувства се неуверен в ролята на командир. Това също може да е изиграло в решителния момент фатална роля в съдбата му по време на войната.

Още от първите й дни Яков се оказва на фронта. Според документални сведения бие се храбро, изпълнява докрай дълга си, но частта, в която служи, попада в обкръжение и той се оказва в плен. Има една рядка снимка от немските архиви, където група хитлеристки офицери са наобиколили капитан Я. Джугашвили и оглеждат с нескривано любопитство по-големия син на Сталин. Най-интересното в тая снимка е изразът на лицето, самата поза на Яков: със стиснати пестници и с омраза гледа враговете. Фашистите се опитали да използват пленяването на Яков за пропагандни цели — разпръсват позиви с фотографията на Джугашвили, но тя се смята за фалшива.

Сталин се притеснява не толкова за живота на сина си, колкото, че в концлагера може да пречупят волята му и да го накарат да сътрудничи на германците. В спомените на Долорес Ибарури, публикувани в отделна книга в Барселона през 1985 г., се съобщава един малко известен факт, който нито е потвърден, нито е опроверган. Тя пише, че през 1942 г. зад линията на фронта била спусната специална група, която трябвало да освободи от плен Яков Джугашвили, намиращ се по това време в Заксенхаузен. В състава на специалната група влизал и испанецът Хосе Паро Мойсо с документи на името на офицер от франкистката „Синя дивизия“. Но операцията завършва неуспешно. Групата загива.[4] Яков се оказва много по-силна личност, отколкото го смята баща му. Джугашвили-син също се страхува, че в резултат на мъченията, психологическата обработка и използването на особени препарати може да бъде сломен и да стане предател в очите на баща си и на народа. Тази мисъл е непоносима за него, по-страшна от смъртта. Въпреки адските изпитания, претърпени в лагерите Хамелбург, Любек и Заксенхаузен, Яков не става предател. Но остава без сили. На 14 април 1943 г. той се хвърля върху бодливата тел на лагерната ограда и часовият го застрелва.

Сталин има погрешно мнение за сина си, както и за много други хора. По думите на С. Алилуева след победата край Сталинград баща й уж случайно й рекъл: „Германците предлагаха да разменят Яша с някой от техните… Та аз ли ще взема да се пазаря с тях! Не, на война — като на война.“

Другият син на „вожда“ също има горчива съдба. Баща му не може да направи от него силен, твърд и умен човек. След смъртта на майката възпитател на момчето фактически става Власик — началникът на охраната на Сталин. Ала обстановката на ласкателства и на пълна разпуснатост формира един безволев, капризен и слаб човек. Той наистина не воюва лошо, но не и толкова добре, та започвайки войната като капитан, да стигне през 1947 г. чак до генерал-лейтенант. Личното дело на генерал-лейтенант Сталин Василий Йосифович е твърде красноречиво и свидетелства за кадровия произвол, извършен от обкръжението на „вожда“, макар че всичко е ставало със съгласието на Сталин. Ето ви само няколко извадки и факти от тънката папка на личното му дело:

— На двайсетгодишния В. Й. Сталин се дава направо званието полковник (заповед на Народния комисариат на отбраната (НКО) №01192 от 19 февруари 1942 г.).

— На двайсет и четири години В. Й. Сталин става генерал-майор от авиацията (постановление на Съвета на народните комисари на Съюза на ССР от 2 март 1946 г.), след една година — генерал-лейтенант.

— Още съвсем „зелен“, посредствен летец, през 1941 г. е назначен за началник на Инспекцията при Военновъздушните сили на РККА.

— През януари 1943 г. е назначен за командир на 32-ри гвардейски изтребителен авиополк; след една година — командир на 3-а, а през февруари 1945 г. — командир на 286-а изтребителна авиационна дивизия. През 1946 г. В. Й. Сталин става командир на корпус, след това заместник, а по-късно и командващ ВВС на Московския военен окръг. Феерично изстрелване нагоре, неподкрепено обаче от деловите и моралните му качества. По време на войната, както посочват в делото му неговите началници, извършва двайсет и седем бойни полета и сваля един противников самолет тип „Фокевулф-190“; награден е с два ордена „Червено знаме“, орден „Александър Невски“, орден „Суворов“ II степен и с медали.

Ето какво пишат в атестацията на В. Й. Сталин генерал-лейтенант от авиацията Е. М. Белецки и генерал-полковник от авиацията Н. Ф. Папивин:

„По характер е буен и избухлив, допуска невъздържаност — имало е случаи на нанасяне на побой на подчинени… В личния си живот допуска постъпки, несъвместими със заеманата длъжност командир на дивизия, имало е случаи на нетактично поведение по време на вечерни събирания на летателния състав, грубост към отделни офицери, имаше случай на лекомислено поведение — излизане с трактор от аеродрума в гр. Шяуляй след конфликт и спречкване с контролния пост на НКВД. Здравословното му състояние е незадоволително, особено състоянието на нервната му система, крайно раздразнителен е, което оказва напоследък влияние в летателната му работа, занимава се малко с личната си тренировка, а това води до слабо усвояване на отделни въпроси… Всички тези изброени недостатъци в значителна степен намаляват авторитета му като командир и са несъвместими със заеманата длъжност командир на дивизия.“

По-късните атестации са аналогични, но навсякъде завършват с извода: „Желателно е да бъде изпратен да учи в Академията.“ Известните генерали С. И. Руденко и Е. Я. Савицки (по-късно маршали) не виждат по онова време друг начин да избавят подчинените им съединения от „безпътния принц“.

„Доброжелателите“ му, преследвайки свои лични цели, обсипват с предимства и чинове сина на Сталин, който неусетно за всички накрая става непоправим алкохолик. Можем да си представим колко горчивини причинява на многобройните си жени (най-малко четири!) този постепенно провалил се човек. Самият той обаче не е толкова интересен за нас. Но този пример на безпътен (и нещастен!) живот още веднъж ни убеждава, че злоупотребата с власт носи поквара за всички наоколо, включително и за собствените деца. Това е известно от историята. Издигайки се във висините на владичеството си, властелините оставят често след себе си хилави тялом и духом деца, морално съсипани от триумфиращата безнравственост, още преди да е умрял диктаторът.

След разните доклади за компрометиращото го поведение В. Й. Сталин напуска високия пост командващ авиацията на столичния окръг и се свлича надолу. Не току-така само двайсет и един ден след смъртта на „вожда“ със заповед на министъра на отбраната на СССР №0726 генерал-лейтенант В. Й. Сталин е уволнен от армията на възраст тридесет и две години без право да носи военната униформа… Всички дигат ръце от него и предишният военен летец Василий Йосифович Сталин завършва живота си още млад, съсипва го алкохолът.

За безразсъдствата на Василий ми разказа А. Н. Шелепин. „След смъртта на баща му арестуваха Василий Сталин: спомнили си бяха за някакви негови грехове, злоупотреби и така нататък. (Макар дъщерята на В. Й. Сталин Надежда Василиевна да твърди, че съд и следствие не е имало. Дали му 8 години и въпросът бил приключен. Искали по-бързо да скрият човека, който навсякъде разправял, че баща му е отровен — б.а.). Хрушчов ме помоли да ида до Лефортово и да видя как е Василий, преместили го бяха там от Владимирския затвор. Затворникът майстореше нещо на струг («превъзпитаване чрез труд»). Доведоха го при мене — той падна на колене и заплака: «Простете ми, простете ми, няма вече да правя така…» Разказах за срещата си на Хрушчов. Той помълча и рече: «Доведете ми го.»

На другия ден доведоха Василий Сталин при Хрушчов. Той пак се хвърли на земята: молеше, плачеше, кълнеше се. Хрушчов го прегърна и също заплака, говориха дълго за бащата. След срещата решиха да освободят Василий предсрочно. Подготвиха решението и го пуснаха. При излизането му от затвора настояваха фамилното му име да бъде променено официално на Василиев. (със същото фамилно име върховният главнокомандващ е подписвал някои директиви по време на войната — б.а.) При цялото си слабоволие Василий Сталин решително отказа. Върна се вкъщи. На дъщеря си Надежда казвал, че мечтаел да работи като «директор на басейн.» Но постепенно старите приятели «върнаха» Василий към предишния му начин на живот. Месец след освобождаването му седнал пиян зад кормилото на колата си и направил катастрофа. Хрушчов дълго го пустосваше, както му падне, и питаше: «Какво да правим сега? Да го вкараме в затвора — ще се затрие. Да не го вкараме — пак ще се затрие.»

Решиха да го изселят. Избраха мястото — Казан. И Василий замина «на заточение» с поредната си жена. Живееше в едностайно жилище, имайки възможност да мисли върху краткия си живот, върху издигането и падението си. Тук Василий научава, че на 31 октомври 1961 г. тялото на баща му е изнесено от Мавзолея. Затворът, болестите, водката и безсърдечието на предишните му «приятели» го бяха превърнали в пълен инвалид.“

Животът на сина на „вожда“ демонстрира в умален вид моралната безплодност на сталинизма. На 19 март 1962 г. Василий умира. На паметника му ще бъде изсечено не името Сталин, което носи приживе, не и Василиев, в какъвто иска да го превърне властта, а „На единствения от рода Джугашвили“. Покойният оставя седем деца — четири собствени и три осиновени.

Диктаторът, чиято дума е достатъчна за невероятно късо време да се прокопае огромен канал, да се построи дворец или да се преселят стотици хиляди хора от „волния живот“ зад бодливата тел, се оказва напълно безсилен като баща. За нещастната съдба на по-малкия му син е виновен преди всичко самият „вожд“. Същия упрек може да му отправят летописците, когато се докоснат до съдбата и на дъщеря му Светлана. Той не успява да възпита дъщеря си в любов към родината. Известна е нейната съдба.

Както проличава, докато е още ученичка, Сталин я обича повече от синовете си. Често й пише топли писъмца (трудно е да се повярва, че Сталин може да бъде такъв!), като това например:

„На моята стопанка Сетанка (така е в текста — б.а.) — привет!

Всичките ти писма получих. Благодаря ти за писмата! Не отговорих на писмата, защото бях много зает. Как прекарваш времето си, как е твоят английски, добре ли се чувстваш? Аз съм здрав и весел, както винаги. Скучничко ми е без тебе, но няма как, търпя. Целувам моята стопанчица.

22 юли 1939 г.“

Войната отдалечава бащата от дъщерята и както се оказва, завинаги. Няма ги вече оная близост и семейна топлинка. Попорасналата Светлана, както всички девойки на нейната възраст, изпитва първото си увлечение. Нейният приятел, журналистът и кинорежисьорът А. Я. Каплер, е арестуван, получава пет години, а после още пет. От лагерите Александър Яковлевич написва писмо:

„Драги Йосиф Висарионович!

Осъден съм от Особеното съвещание за антисъветски изказвания. Не ги признах и не ги признавам. Награден съм с орден «Ленин» и съм удостоен със Сталинска премия I степен. Имам участие във филмите «Тя защитава родината», «Котовски», «Един ден от войната». Мога да призная у себе си само нескромността ми. Позволете ми да ида на фронта, моля Ви за това.

27 януари

А. Каплер“

Сталин иска от Берия справка за Каплер. Долагат му:

„Каплер има сестра във Франция. Срещал се е с американските кореспонденти Шапиро и Паркър. Не се е признал за виновен, но е изобличен от агентурните данни…

16 март 1944 г.“[5]

А помним, че на такива „документи“ Сталин винаги вярва.

Двата брака на Светлана се оказват несполучливи, както и третият, когато съпруг й е чужденец. Той умира в Москва и във връзка с погребението му през 1966 г. Алилуева заминава за чужбина, отнасяйки праха на покойния в родината му! От Индия тя не се завръща, озовава се на Запад, в ръцете на хора, които цинично ще използват името на баща й за своите цели. Но, както проличава, тя няма нищо против. Действа напълно съзнателно. По това време дъщерята на Сталин е кандидат на филологическите науки и е на четирийсет години. В една от книгите си — „Само една година“ — тя пише: „Никога в живота си не съм била така уверена в собствената си правота, както сега. Неувереността в себе си, в собствените ми възможности ме е преследвала цял живот. Винаги ми е било по-лесно да повярвам, че правя всичко лошо и погрешно. Вътрешната ми скованост и стеснителност ми пречеха в контактите ми с хората, с аудиторията. Най-често ми се искаше да избягам от всички и да залостя по-здраво вратата след себе си. Всичко това е психологически резултат от дългия ми живот под преса, резултат от възпитаването ми в ненормално семейство, резултат от дългото ми пребиваване в едно общество, което е поробено и мълчи.“[6]

Пилеейки с кратковременно прекъсване годините си из чужбина, Светлана едва ли се е замисляла, че жестокият й и безмилостен баща със „стоманеното име“, което е предназначено да подсили главната черта на характера му, и в най-тежките години на безбройните му арестувания от полицията въпреки всичко никога не е мислел и не се е съгласявал да емигрира. Но дъщерята на „стоманения“ баща още веднъж потвърждава истината: характерът и убежденията не се наследяват, те се изграждат.

Когато на 1 ноември 1984 г. беше приет указът на Президиума на Върховния съвет на СССР за възстановяване на съветското гражданство на С. Й. Алилуева и за даване на съветско гражданство на дъщеря й Питърс О. В., изглеждаше сигурно, че „блудната дъщеря“ ще се завърне в отечеството си. Още повече че на една пресконференция дъщерята на Сталин беше заявила: „След като попаднах в същия този така наречен «свободен свят», аз самата не бях свободна в него нито един ден. До такава степен бях впримчена в ръцете на бизнесмени, адвокати, политически спекуланти и издатели, които превърнаха името на баща ми, моето име и живота ми в сензационна стока…“

Да свикне отново с родината си Светлана Алилуева така и не можа. Тя искаше да живее там, където й харесва.

Днес е най-лесно да кажем: нямал е време за децата си. Неубедително оправдание. Може би децата на „вожда“ са щели да станат други, ако е била жива Надежда Сергеевна Алилуева. Според сведенията, с които разполагам, Сталин е косвената причина (а впрочем косвена ли?) за смъртта й. През нощта на 8 срещу 9 ноември 1932 г. Алилуева-Сталина завършва живота си със самоубийство. За непосредствена причина, предизвикала трагичната й постъпка, се изтъква възникналата почти незабелязана от околните семейна свада на малката празнична вечеря, в която участват Молотов, Ворошилов с жена си и някои други от обкръжението на генералния секретар. Крехката душевност на жена му не понася поредната груба хоканица. Петнадесетата годишнина на Октомври е помрачена. Алилуева се затваря в стаята си и се застрелва. Каролина Василиевна Тил, икономката на семейството, когато на сутринта влиза да събуди Алилуева, я намира мъртва. Валтерът лежи на пода. Повикват Сталин, Молотов и Ворошилов.

Има основания да се предполага, че покойницата е оставила предсмъртно писмо. По този въпрос може само да се гадае. В света винаги е имало и ще останат неразгадани завинаги по-малки или по-големи тайни. Мисля, че смъртта на Надежда Сергеевна не е нещастна случайност. Сигурно последното, което умира у човека, е надеждата. Когато тя изчезне, изчезва и човекът. Вярата и надеждата винаги удвояват душевната сила. У жената на Сталин те били вече изчезнали.

Когато на сутринта научава за случилото се, Сталин много се развълнувал. Но и сега остава верен на безнравственото си кредо — преценява постъпката на Алилуева не като резултат от своята вина, а като предателство спрямо него. Както изглежда, и през ум не му минава дори, че бездушието, липсата на топлота и внимание така жестоко са наранили жена му, че в минутите на дълбоко душевно вълнение и депресия се решава да направи фаталната крачка. Сталин се прощава с жена си на гражданското поклонение и не отива на гробищата. Наскоро след това приближените му се опитват да му уредят още един брак с една роднина на близък на „вожда“ човек. Като че ли всичко е решено. Но по причини, известни само на вдовеца, бракът не се сключва. До края на дните си Сталин живее сам, поверявайки домашните грижи на икономката, без да се лишава и от многобройната „прислуга“. Валентина Василиевна Истомина започва да се грижи непрекъснато за него и го съпровожда дори по време на отиванията му на Черноморското крайбрежие. Когато Сталин умира, Истомина в присъствието на членовете на Политбюро се хвърля на гърдите на покойния „вожд“ и заплаква с пълен глас. Изглежда, че той е бил по-близък на нея, отколкото на съратниците си.

В самия край на живота си Сталин започва да проявява признаци на уважение към паметта на своята жена. На вилата, в столовата и в кабинета му, както и в жилището му в Кремъл се появяват снимки на Алилуева. Може би в залеза на дните му у него се събужда съвестта? Когато хората приближават прага, зад който е небитието, мнозина се опитват да направят някаква равносметка на живота си. Хегел определя съвестта като „процес на изясняване на доброто у човека“. Да, но сега ние знаем, че у Сталин не е имало ни съвест, ни добро. Ще припомня още един ред от писмото на Сенека до Луцилий: „Човекът за друг човек е свещен предмет.“ Може би за Сталин поне някой и поне по някое време да е бил „свещен предмет“? Втората му жена? Трудно е да се повярва в това…

Няма никакво съмнение, че Н. С. Алилуева е обичала Сталин и е гледала да му помага по всякакъв начин на толкова трудния му пост. Едновременно с грижите за мъжа си полага усилия, както било прието тогава, да продължава да работи, учи се в Промишлената академия, занимава се с децата. Роднините й казват, че в последните години от живота си Алилуева преживява дълбока вътрешна притесненост. Кой знае, може пък и Сталин да е обичал жена си, макар и по свой начин? Но всеотдайността му към делото, плановете и работата, опиянението от властта не оставят в сърцето му никакво място нито за жена му, нито за децата му, нито за близките му. На мястото на чувствата — стоманени струни. Уверен е, че това е напълно естествено. Може със седмици да не се сети за никого от своето семейство, да не попита как се чувстват, здрави ли са. Много от внуците си никога не вижда и не проявява и желание да ги види. Например децата на Василий от първата му жена Надежда и Александър, които преживяват не една и две горчиви минути заради високопоставения си дядо, никога не са приласкани от него, никога не са удостоени с вниманието на човека, за когото писателите съчиняват легенди: „Сталин мисли за нас.“ Да „мислиш“ за всички е винаги по-лесно, отколкото за конкретни хора.

Когато арестуват Александър Семьонович Сванидзе, брата на първата му жена, който му е много близък, дори през ум не му минава как така човекът, когото той познава цял живот, от детинството си, може да се превърне във „враг“? В самата морална структура на „вожда“ има цели бели полета, разкъсвания. Постъпките му, поведението, отношението му към околните и близките дават основание да се предполага, че на Сталин са били непознати благодеянието, състраданието, великодушието, съчувствието, търпимостта, човечността, разкаянието, изкуплението… Такава е моралната страна от биографията на този човек, която може да бъде разбрана и обяснена само въз основа на целия социален и психологичен опит на Сталин.

Невъзможно е в душата на Сталин да се намерят, да се докоснат някакви струни на човешки чувства. Трагедията на големия му син го вълнува само дотолкова, доколкото се е уплашил да не би да пострада собственият му авторитет. Вторият му син е просто бреме за него. Освен хокане той не намира у себе си други начини да предотврати провалянето на сина си. След несполучливите си омъжвания дъщерята изведнъж му става съвсем далечна и чужда. Към внуците си е безразличен. Дори към майка си не се отнася с внимание…

Пак ще повторя, тези страници от политическата биография на генералния секретар, характеризиращи нравствените черти на личността му, може да не са най-съществените. Но е твърде символично, че и самият Сталин се отнася с пренебрежение към морала и морализаторството. За него политиката винаги е фаворит в сравнение с нравствеността. А за оня, който изследва личността на такъв комплициран човек, какъвто е Сталин, именно тук се открехва една от „тайните“ на неговия характер. Пренебрежителното му отношение към общочовешките нравствени ценности започва да се проявява у него отдавна. Той направо презира добросърдечността, състраданието, милосърдието. За него са важни само волевите черти. Душевната му бедност, прераснала в изключително коравосърдечие, а после и в жестокост, съсипва живота на жена му и осакатява съдбите на децата му. Най-страшното е, че и в политиката Сталин не намира достойно място за моралните ценности. За него е връх на благородството, когато съслуживш прави донос срещу колегата си „народния враг“. Когато Берия със съгласието на „вожда“ арестува жената на най-близкия му помощник Поскрьобишев Бронислава Соломоновна, мъжът й моли Сталин да я спаси, но на всичките му молби, както разказва дъщерята на Поскрьобишев Галина Александровна, получава един и същ отговор: „Това не зависи от мене. Аз нищо не мога да направя. В НКВД ще изяснят нещата.“ Абсурдното обвинение в шпионаж е стандартно. Горката жена, майка на две деца, след като престоява в затвора три години, я разстрелват. А нали бащата на тези деца по четиринайсет-шестнайсет часа на ден продължава да бъде край Сталин, да му подава документи, да готви справки, да повиква при него този или онзи, да предава нарежданията на „вожда“… „Дори Берия, по чиято заповед беше извършен арестът, продължаваше да идва в нашето семейство — разказва Галина Александрова. — Както впрочем са ни идвали на гости и много други известни личности: Шапошников, Рокосовски, Кузнецов, Хрушчов, Мерецков. Сталин лично се познаваше с майка ми и, естествено, разбираше, че обвинението в шпионаж (братът на майка ми беше ходил в чужбина за медицинска апаратура — главният аргумент на обвинение 10 — и той също беше разстрелян) е лишено от всякакви основания.“

Когато се запознах и с други такива факти, хрумна ми странната на пръв поглед мисъл: като арестува близките, роднините, жените на ония, които са около него, Сталин проверява лоялността им, верноподаническите им чувства. Калинин, Молотов, Каганович, Поскрьобишев и много други си мълчат и гледат с нищо да не покажат, че със семействата им е станала катастрофа. Сталин е наблюдавал поведението им и сигурно е изпитвал удоволствие от страхливата им покорност. Чудовищни по своята безнравственост и жестокост деяния — това са в крайна сметка отличителните белези на неговата изключително аморална биография, чертите на портрета му. Нищо свято, благородно, добронамерено не може да се открие зад булото на големия лицемер, играл майсторски много роли в своя живот, който прилича повече на някой филм на ужасите. Дали Поскрьобишев е повярвал, когато Сталин му отвръщал смирено „Това не зависи от мене. Аз нищо не мога да направя. В НКВД ще изяснят нещата“? А какво е казвал Берия, нали и той е продължавал да ходи на гости в дома на Поскрьобишев? Казвал е същото… Тези хора са живели в Лъжа, Цинизъм, Жестокост с главни букви! Най-печалното е (а то е пак от областта на морала!), че никой не възразява на Сталин. А нали винаги съществуват шансове за съвестта! Дори в невероятно сложни условия…

Свикнали сме някак си да смятаме, че хуманизмът, моралът, общочовешките нравствени норми — всичко това е все от областта на дребнобуржоазния хуманизъм, на нравоучителството! А моралът се е появил, преди да се появят политическото, правното, дори религиозното съзнание. Когато възниква у хората за пръв път потребността от осъзнато общуване, възниква и нравствеността. Без нея човекът никога не би станал човек. Както сполучливо споменава Бертолд Брехт: „За да се почувства човекът човек, трябва някой да откликне на гласа му…“ И в този смисъл конкретният личен живот дава възможност да се видят у човека много от неговите истински черти. У Сталин те са изрисувани с дебел черен флумастер. Кой знае, тук може би се крие един от дълбоките корени на ония деформации и престъпления, които през 30-те години ще носят печат с неговото име? Може би се заблуждавам? Времето ще ме коригира. То е най-добрият редактор на всяка биография. Още повече, нека пак да повторя, че се опитвам само да екипирам портрета му.

Сталин е силна личност от оня тип, който неизбежно се стреми само към величие и неограничена власт. Но „режимът на терор — пише справедливо Н. Бердяев — не е само във видимите действия — арестите, мъченията, смъртните наказания, — но преди всичко в психическото въздействие“[7]. Сталиновата практика постепенно, бавно обожествява насилието, без да се безпокои за нравствената му обосновка. Извън моралните ценности култът към силата е фалшива скъпоценност. Ленин вижда смисъла на революцията в създаването на максимална възможност за човека да достигне върховете на свободата в рамките на хуманната социална необходимост. За Сталин нравствените параметри на революцията, на изграждането на нов свят не са нищо повече от „буржоазно морализаторство“.

Страшно е това, че Сталин не се е съмнявал в своята нравствена правота. В едно от томчетата на М. А. Бакунин генералният секретар подчертава фразата: „Не си губете времето да се съмнявате в себе си, защото това е най-безполезното занимание от всички, които е измислил човекът.“ Какво може да се каже по този повод? Колкото до Бакунин, той е могъл и да не се съмнява — нали не е бил генерален секретар на велика партия!

Бележки

[1] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.54, с.519.

[2] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.I, д.2908.

[3] Сенека. Письма Луцилию. М., 1986, с.40.

[4] Mernorias de Dolores Ibarruri. Barcelona, 1985, p. 530–531.

[5] ЦГАОР, ф.9401, оп.I, д.2181.

[6] Алилуева, С. Только один год. Принстън, 1968, с.158.

[7] Бердяев, Н. Екзистенциальная диалектика божественного и человеческого. Париж, 1952, с.132.