Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (32)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Призракът на Троцки

Разбира се, че призракът е Троцки. Сега Сталин го ненавижда повече, отколкото когато са работели заедно. Проклина минутата, в която се съгласява с предложението да бъде изгонен от страната. Не иска дори пред себе си да признае, че тогава се е страхувал от него. Но Сталин се страхува и сега, от призрака му. И понеже усеща, че по никакъв начин не може да реши „проблема“ с Лейба Давидович, както по-рано се обръщал мислено към Троцки, злобата още по-силно закипява в гърдите му. Веднъж не успява да се въздържи и почти публично признава това.

В разговора си с Емил Лудвиг, за когото вече стана дума, Сталин, когато говори за авторитетите, неочаквано заявява:

„Троцки също се ползваше с голям авторитет… И какво от това? Щом се отдалечи от работниците, те го забравиха.“

„Съвсем ли го забравиха?“ — не му повярвал Лудвиг.

„Е, спомнят си го понякога със злоба.“

„Всички ли със злоба?“

„Колкото до нашите работници, те си спомнят за Троцки със злоба, с раздразнение, с ненавист.“[1]

Сталин не е искрен: възможно е и много от работниците да си спомнят за Троцки с лошо, но най-вече той самият си спомня за него „със злоба, с раздразнение, с ненавист“. А си спомня за „единия от изтъкнатите вождове“ по силата на редица обстоятелства. Когато Сталин е изслушвал Молотов, Каганович, Хрушчов или Жданов, сигурно често му е идвало на ум: колко по-умен, колко над тези функционери е Троцки! С цяло стъпало! Изброявал е мислено другите си сътрудници и стъписано се е убеждавал, че нито по равнището на мисленето си, нито по организаторските си похвати, нито по ораторските си дарби, нито по майсторството си на публицисти са могли да се сравняват с Троцки. Та той е по-умен и по-талантлив и от него, от Сталин! И макар Сталин да отпъжда тази мисъл, не може понякога да не се съгласи с нея. „Как можах да изпусна такъв враг?!“ — пъшка и се тюхка Сталин. Веднъж пред най-близкото си обкръжение „вождът“ се изпуска да признае, че това е една от най-големите грешки в живота му.

Друга причина, която постоянно подклажда ненавистта му към Троцки, е (а това той не може да признае дори пред себе си), че в практиката си често пъти върви по пътища, сочени от изгонения враг. Генералният секретар помни, че когато се водела борбата около новата икономическа политика, Троцки заявил пред Политбюро: „Работническата класа може да се приближи до социализма само с много големи жертви, напрягайки всичките си сили, жертвайки кръв и нерви.“ Същата мисъл изказва и по-късно, през октомври 1922 г. на комсомолския конгрес. Поваленият съперник не спирал да повтаря, че без „работнически армии“, „милитаризиране на труда“ и „пълно самоограничаване“ революцията рискува да не се измъкне никога „от царството на необходимостта в царството на свободата“. Почти целият XV том от съчиненията на Троцки е посветен на „милитаризирането на труда“. В изказването си от 12 януари 1920 г. на заседание на комунистическата фракция към Общосъюзния централен съвет на професионалните съюзи Троцки призовава на особено важните обекти да се изпращат „ударни батальони, за да повишат производителността с личния си пример и с репресии“. Необходими били „принудителни мерки, необходимо е да се въведе военно положение в… ударните области… Нужно е да се прилага там трудова повинност с военни методи“[2]. В тези умозаключения е поместена класическата азбука на казармения комунизъм, един от певците на който в началото на 20-те години е Троцки. От тези идеи той никога няма да се отрече напълно.

На Сталин винаги му импонира идеята така да нареди нещата, че хората да бъдат готови доброволно „да жертват кръв и нерви“. В изгнание (от Принцовите острови, от Франция и от Норвегия) Троцки неведнъж пише за „епигонството“ на Сталин, имайки предвид, изглежда, не само склонността му към компилация, а и заимстването от социалната методология.

Но главното, поради което Сталин непрекъснато се плаши от призрака на Троцки, е друго: Троцки създава своя политическа организация — IV интернационал — и винаги щом има възможност, поставя на един кантар него и Хитлер. Това било непоносимо. Вечният призрак отмъщава за поражението си толкова болезнено, колкото и самият Сталин не може да измисли. Често му се струва, че борбата, която уж била завършила през нощта на 10 февруари 1929 г., когато параходът „Илич“ напуска незабелязано Одеското пристанище с Троцки на борда, в действителност едва-що започва.

Двамата „изтъкнати вождове“, разделени от много граници, водят неравна борба всеки по свой начин. Единият, „извисилият се вожд“, който е постигнал рядко виждано единовластие и пред когото избледняват не един и два абсолютистки режима, се мъчи да посее в партията и народа трайна ненавист към Троцки като предател и маша на фашистите. Другият, „поваленият вожд“, не жали красноречието си да доказва, че Сталин и Хитлер „са една стока“. Намирайки се в изгнание, поддържан от групички съидейници в редица страни, Троцки умее да влияе на общественото мнение. Изказванията му, устни и печатни, са както и преди доста ефектни. Както и по-рано, главна мишена е Сталин, когото титулува с епитета „гробокопач на революцията“. Троцки знае много неща. В годините на революцията и гражданската война бъдещият изгнаник е по-близо до Ленин, отколкото Сталин. Ленин много пъти взима Троцки под своя защита, цени организаторския и пропагандаторския му талант. Сталин помни, че в онова време, когато отношенията им са все още търпими, се е отнасял, общо взето, с одобрение към някои левичарски идеи на Троцки — настъпление към Варшава, за да се ускори революционният пожар в Европа, и организиране на поход в Азия. По онова време Троцки твърди, че Азия е по-революционна от Европа. Че ако в Южен Урал се създаде революционна база, походът към Азия с цел да се ускори революцията, щял да бъде реален. Тогава революциите в Китай и Индия непременно ще победят. Сталин не възразява. По много въпроси Троцки има изопачени, левичарски разбирания, отплесва се наляво — опитва се да пришпорва времето, мисли вече не с мащабите на Русия, а мечтае за световна революция. В известен смисъл е „романтикът“ на световната революция — много от своите дългосрочни планове през 20-те години свързва именно с нея. Но Сталин разбира, че да говори публично за тези „грехове“ на Троцки е все едно да хвърля сянка върху себе си — та нали днес той е „наследникът“ на революционните дела на Октомври!

Особено болезнено го нараняват и тревожат думите на Троцки, че говори не само от свое име, но и от името на безгласните свои привърженици, от името на всички замлъкнали опозиционери в СССР. Когато чете изписаните от чужбина книги на Троцки „Сталиновата фалшификаторска школа“, „Открито писмо до членовете на болшевишката партия“ или „Сталиновият термидор“, „вождът“ почти губи присъствие на духа. Какъв слепец е бил! Излиза, че преценката, която е дал на Троцки през ноември 1924 г. не е била вярна! А тогава, изказвайки се пред комунистическата фракция към Общосъюзния централен съвет на професионалните съюзи, взе, че обрисува Троцки като човек, който действа добре при подем на революционното дело и се обърква, „глътва си езика“ при поражение![3] Но нали Троцки претърпя, както на всички се струваше, пълно поражение! Той обаче не се е предал, бори се! Отново и отново Сталин се измъчва от мислите за грешката, която допусна: защо изгони Троцки отвъд? Сега ще трябва да плаща за тази своя лекомислена постъпка. Слугите на Троцки сигурно готвят заговор, организират диверсии, шпионират, скалъпват подмолни организации, а ние вече от няколко години нищо не правим!

В доклада си на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г. „За недостатъците в партийната работа и мерките за ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“ Сталин, верен на себе си, групира въпросите около една „главна брънка“. Този път „главна брънка“ става главата „Съвременният троцкизъм“. Както винаги, Сталин поставя пред слушателите като пред първолаци въпроса: какво е това троцкизъм? И отговаря: „Съвременният троцкизъм е дивашка банда от вредители. Само допреди 7–8 години това беше едно погрешно антиленинско политическо течение. Сега обаче той е банда фашистки вредители.“ И по-нататък: „Каменев и Зиновиев отричаха, че имат политическа платформа. Те лъжеха. А на процеса през 1937 г. Пятаков, Радек и Соколников не отричаха наличието на такава платформа. Реставрация на капитализма, териториално разчленяване на Съветския съюз (Украйна — на германците, Приморие — на японците); в случай че враговете ни нападнат — вредителство, терор. Това е цялата платформа на троцкизма…“[4] Така Сталин завързва всичките си повалени и потенциални врагове с троцкистко въже.

Изминали са десетилетия и нашият възглед за Троцки несъмнено трябва да бъде уточнен. Вече имах възможност да спомена за неговите интелектуални и нравствени качества — твърде противоречиви и сложни. Той е имал една неизлечима слабост — този демон за Сталин вярва, убеден е, че е гениален, и почти не го скрива. Оттук идват и прекомерните му амбиции.

Не съм сигурен, но може би са прави ония, които смятаха и смятат, че ако Троцки беше надделял, нашият народ щеше да се сблъска с диктатура с не по-малко силни цезарски черти. Заедно с това обаче, като се вземат предвид високото равнище на култура и интелектът на Троцки, може да се твърди, че надали е щял да бъде способен на престъпления, каквито е вършел Сталин.

Независимо от това истината трябва да бъде над всичко: в годините на революцията и гражданската война втори по значение лидер в партията след Ленин е Троцки. Спомняме си оценките на Ленин за този „изтъкнат вожд“. Никой не може да каже какъв е щял да бъде по-късно Троцки, ако Ленин не бе умрял толкова рано. Разбира се, сега правя твърде много предположения само защото се възползвам от обстоятелството, че изследователят има право на хипотеза. Но едно мога да кажа категорично: в годините на активната му дейност в партията (1917–1924 г.), а навярно и по-късно, Троцки не е враг на революцията и на социализма. Той е последователен враг на Сталин. Съвсем не искам да си затварям очите пред ония антисъветски пасажи, към които прибягва понякога в края на своя трагичен живот. В това безизходно положение, идейно и политическо, го отвежда логиката на борбата му със Сталин.

Възможно е антисъветските нападки на Троцки след депортирането му да са нанесли известна вреда на общото ни дело. Но не можем да не му отдадем заслуженото — не прекланя глава както мнозина други пред диктатурата на Сталин. Той е един от първите, които предвиждат, че Сталин готви „термидор“, и за съжаление се оказа прав по много въпроси.

Има още едно обективно обстоятелство, което ми позволява да твърдя, че поне през Октомври и първата половина на 20-те години Троцки върви с революцията. Отнася се с уважение към Ленин до края на дните си. Ето какво пише Луначарски: „Троцки е хаплив и властен. Само в отношенията си с Ленин след обединяването им проявяваше трогателно и нежно почтително отношение, със скромност, характерна за един действително голям човек. Троцки признаваше превъзходството на Ленин.“[5] Но… Аз вече неведнъж подчертавах: изглежда, Троцки е обичал повече себе си в революцията, отколкото самата революция. Източниците на неговата трагедия не са толкова в борбата му със сталинизма, колкото в борбата му със Сталин, в борбата му за власт. Вечната горчилка от несбъдналото се извисяване до върха на пирамидата на властта изтиква у Троцки на преден план личните интереси. Не е чудно тези мои размисли да предизвикват „справедлив“ гняв у някои хора. Мисля, че времето ще отсъди кой е прав.

Каква е била през 30-те години реалната опасност, идваща от Троцки? Имал ли е някакво влияние върху политическите и обществените процеси в Съветския съюз? Много е важно да бъдат изяснени тези въпроси, защото „троцкистката опасност“ ще послужи като претекст за последвалата страшна трагедия на партията и народа.

Докато Сталин заздравява единовластието си, Троцки скита по света. Принцовите острови в Мраморно море, Франция, Норвегия и накрая Мексико — това е пътят, извървян от депортирания лидер на опозиционерите. Отначало Троцки се надява, че ще се върне скоро в Съюза, вярва, че Сталин няма дълго да се задържи. Струва му се, че интелектуалните недоимъци, липсата на култура, грубиянщината и хитростта на Сталин са толкова очевидни, че просто от само себе си трябва да генерират опозиция след опозиция, да раждат все нови и нови противници на генералния секретар. И този път, както много пъти дотогава, Троцки се излъгва. „Отхвърленият гений“ вярва, че поради голямата си популярност и репутацията си ще концентрира около себе си всички сили, настроени враждебно спрямо Сталин. Бродейки сред кафявите валчести камъни на Бююкада, микроскопично островче, зареяно из Мраморно море, Троцки разсъждава върху странностите на човешката съдба. Някога, в далечното минало, този остров е бил място, където изпращали на заточение византийски големци. Сега тук се е озовал, казвал си изгнаникът, един от „архитектите на руската революция“. Тези думи от дневника на Троцки, написани в самотната островна вила, са още едно доказателство за изключително високото самомнение на главния Сталинов опонент.

Отначало буржоазната преса се отнася подозрително към изгонването на Троцки. Известно време по страниците на вестниците се шири версията, че уж Сталин е изпратил умишлено един от бившите вождове на руската революция, за да съдейства на подема на работническото движение в капиталистическите страни. В Германия и Англия буржоазните вестници дори се впускат в „подробностите“ на този „дяволски“ план на Сталин, който не се отказва от надеждите си за разпалване на световна революция. За Троцки пишат като за „революционна адска машина“ и затова буржоазните правителства се въздържат да предоставят политическо убежище на изгнаника. Но в политическия западен свят усещат постепенно, че макар да продължава по инерция да ругае на висок глас фашизма, буржоазното филистерство и грабителската империалистическа политика, Троцки насочва вектора на злобата си преди всичко към Сталин, към неговия режим, волно или неволно и към доскорошната си родина. Въпреки това той никога не е бил „шпионин“, „терорист“, „фашистки агент“. Всички тия епитети са измислица на Сталин, на когото е бил нужен жупел, за да оправдае собствените си престъпления.

С помощта на свои последователи, които пристигат на Принцовите острови, за да му се „поклонят“, изпадналият в немилост вожд установява широки контакти с множество малки групи, настроени опозиционно спрямо Коминтерна, Сталиновия режим и самия Сталин. С тяхна помощ Троцки скоро урежда издаването на скромното по размер списание „Бюлетин на опозицията“, отпечатвано на няколко езика. Понякога, особено до 1935 г. той успявал да прехвърли малък брой екземпляри от „Бюлетина“ в Съветския съюз. Опитвал се да установи връзки с някогашните свои съратници и съмишленици в Съветския съюз. За това съобщава и авторът на биографията му И. Дойчер. В трети том той пише, че чрез немския кореспондент в Москва Соболевичикус Троцки получавал важна информация от Русия, справочни материали и статистически данни; които използвал за своите статии и книги. През ръцете на Соболевичикус и на брат му минавала значителна част от кореспонденцията на Троцки с привържениците му в Съветския съюз, предават се шифри, написани със специално мастило писма, адреси на пощенски кутии и т.н. И макар тези връзки на Троцки да са много слаби, все пак до 1935 г. той има възможност да получава някаква информация от Съветския съюз и да изпраща там писма по нелегални канали.

Троцки изнася около трийсет сандъка свои архиви и книги. По-късно Сталин приписва това „късогледство“ на „органите“, на които било възложено депортирането. Четирите дълги години, прекарани на Принцовите острови, за него са време на очакване, на избор и на определяне на по-нататъшните пътища за борба. Постепенно гасне вярата му, че ще го извикат в Москва; все по-ясно съзнава, че единственият начин да остане „на сцената“ е да продължи борбата си със Сталин, па макар и да не са му все още ясни пътищата и методите на тази борба. Просто не иска докрай да повярва, че третата му емиграция ще стане последна и никога вече няма да стъпи на родна земя.

Седнал вечер в служещата му и за кабинет стаичка с прозорци към морето. Троцки преглежда, прелиства под рева на вълните томовете свои съчинения. От всичките му книги (той сам е разбирал това) най-хубава е „История на руската революция“, написана след скарването му със Сталин. Но книгата има една главна слабост — разголения, неприкрития егоцентризъм на Троцки. Прелиствайки страниците, той сигурно сам се е учудвал колко нещо е написал за толкова късо време. Ето го VIII том от съчиненията му: „Политически силуети“. За кого ли не споменава вътре (ще добавя, пишел е интересно): за Адлер. Кауцки. Бебел. Жорес, Плеханов, Мартов, Раковски, Коларов, Либкнехт, Люксембург, Вите, Азеф, Николай II, Сухомлинов, Милюков, Пирогов, Херцен, Струве, Свердлов, Литкенс, Ногин, Мясников. Склянски, Фрунзе и много, много други… За Ленин няма специален очерк, но когато пише за другите, често отваря дума и за него.[6] А ето и цял том, посветен главно на Бресткия мир. Очите му пробягват по редовете: „Партийният конгрес, върховната институция на партията, отхвърли по косвен път политиката, която заедно с други водех… и аз освобождавам себе си от каквито и да е отговорни постове, които ми възлагаше досега нашата партия…“[7] Колко отдавна е било това — на VII конгрес на партията!

С мислите си Троцки отново се пренася в ония вече отдавнашни години. Шумолят страниците… За Сталин по тях няма място. Може пък да има нещо косвено за него в тома, посветен на културата? Отваря на случайна страница — „Бюрократизмът и подмазвачеството“. Чете с любопитство написаните от него преди няколко години редове: „Всичко, което е насочено против интересите на революционната диктатура, трябва да бъде безпощадно изхвърлено. Но това не означава, че у нас не трябва да има наша демокрация, пролетарска, пълнокръвна, клокочеща. Длъжни сме да я създадем. Социалистическото строителство е възможно само в условия, при които израства истинската, революционната демокрация на трудещите се маси… Където има бюрократизъм, там той неизбежно ражда от утробата си подмазвачество… Главният подмазвачески принцип е: да се угажда. На кого? На Господаря…“[8] Троцки въздъхва и въпреки цялата си самовлюбеност казва: от всичкото това нищо не е актуално сега… Сталин си има други грижи, други подбуди, други неща са по-важни за него. А на изгнаника му остава само борбата — борбата със Сталин… Но едва ли със системата, преди всичко с личността… Морето шумно въздъхва, може би в знак на съгласие…

Дойчер, който след смъртта на Троцки получава достъп до неговите държани в тайна лични архиви, пише, че още преди да бъде окончателно отстранен и изгонен, Троцки заедно със Зиновиев и дори с Шляпников прави опит да организира незначителни групировки от свои привърженици в някои комунистически и работнически партии в други страни. Във Франция техни предводители са Алфред Росмер, Борис Суварин, Пиер Монот; в Германия — Аркадий Маслов и Рут Фишер (преди това съратници на Зиновиев); на Троцки симпатизира Андрес Нин е Испания, който възглавява малка групичка; в Белгия Ван Оверщатен и Лесойл, изгонени от комунистическата партия, също го поддържат. Нищожни групички от троцкисти изникват в Шанхай, Рим, Стокхолм и редица други градове и столици. Троцки се надява от тези отломки да създаде ново движение с антисталинска насока.

Но той не разполага със сериозна социална база, нито със сериозна програма. Защото как би могъл само антисталинизмът да стане привлекателна платформа за една широка международна организация? И отново започва да предъвква мотивите и вариантите на неговата „перманентна революция“, доказвайки, че „доктрината за социализъм в една страна е националсоциалистическо извращение на марксизма“. Постоянен елемент в неговата „програма“ си остава силният антисталинизъм.

За комунистите от много страни постиженията на Съветския съюз и в развитието на икономиката, и в областта на културата и образованието са свързани с името на Сталин. На Запад още не познават характера му, още не са започнали шумните политически процеси в Москва, още не са намерени ония багри, с които може да бъде нарисуван истинският портрет на Сталин. Опитът на Троцки да предизвика отвън политически натиск върху Съветския съюз, върху Сталин е обречен предварително на провал. Още по-малки шансове има Троцки да „вдигне“ предишните си привърженици в СССР против Сталин. Но със статиите си, с бюлетините, речите и интервютата волно или неволно провокира, създава впечатление, че опозицията се разраства, че броят на съмишлениците му се увеличава, че „се извършва консолидиране на антисталинските сили“. За съжаление, това не съответства на действителността. Но крайно подозрителният и мнителен Сталин приема за верни много от тези кресливи изявления. Възможно е някои от тях да са изиграли трагична роля с въздействието си върху генералния секретар.

Сталин бълва змии и гущери от злоба, но нищо не може да направи. Много от писанията на Троцки още със самото си заглавие откриват огън по него — „Сталинската фалшификаторска школа“, „Престъпленията на Сталин“, „Към политическата биография на Сталин“. Последният му труд красноречиво се нарича „Сталин“. Смъртта обаче попречва на Троцки да го довърши. Съчиненията му се издават в десетки страни. Образът на Сталин се формира в световното обществено мнение — и това е така — не от книгите на Фойхтвангер или на Барбюс, а преди всичко от писанията на Троцки. От страниците на книгите му се надига мрачен азиатски деспот — коварен, жесток, фанатичен, ограничен и отмъстителен. Изгнаникът не жали черните багри. Само мисълта за Троцки кара Сталин да настръхва от жестока непримиримост. Във всеки троцкист той вижда частица от Троцки и повелява „да няма пощада към него“.

Когато през 1936 г. е в Норвегия, Троцки пише книгата „Предадената революция“. В нея човекът, на когото нито една страна не иска да издаде виза, се обръща фактически към комунистите, към предишните си съотечественици с призив да извършат държавен преврат. Нарича го обаче „политическа революция“, която именно трябва, длъжни са да извършат неговите привърженици, участници в бившите разгромени опозиционни групи, бивши меншевики, есери и преминали от други партии. Сляпата му ненавист към Сталин, безизходността и безперспективността на собственото му положение го лишават от възможност да оценява трезво политическата ситуация в Съветския съюз. Впрочем аз вече отбелязах, че Троцки никога не е бил силен политик.

„Предадената революция“ по негово мнение не свидетелства само за онова, „което е било“ и „как е станало“, но и съдържа дългосрочните му прогнози за общественото развитие в Съветския съюз. Троцки се оказва не чак толкова прозорлив футуролог, и то защото увереността му в „политическата революция“ против Сталин се основава само на страстното му желание „вождът“ да претърпи поражение. В прогнозата му е изказана и мисълта, че ако Германия нападне Съветския съюз, Сталин едва ли ще успее да избегне поражението. Трудно е категорично да се каже наистина ли е желаел това Троцки, или личната му омраза и тук е изкривила виждането му за положението в света.

Сталин прочита през нощта на един дъх превода на „Предадената революция“. Обръщайки страница след страница, кипи от жлъчна злоба. У него отдавна зреят двата „пункта“ на едно изпипано докрай решение. Именно изпипано. Сталин рядко прибягва до мерки, които не обмисля както трябва. Сега вече решението е узряло. Първо, Троцки трябва на всяка цена да бъде отстранен от политическата сцена, макар да е разбирал, че при убийството на заклетия му враг всякаква маскировка ще бъде безполезна. Всички ще разберат кой го е инспирирал и организирал. Второ, сега вече няма никакво съмнение, че е необходимо решително и окончателно да се ликвидират всички, които могат да бъдат потенциални врагове на диктатурата му вътре в страната. Възможно е и самият той да не е предполагал колко далече ще го заведе това негово решение.

„Предадената революция“, набавена за Сталин в началото на 1937 г., е една от последните капки, препълнили чашата на омразата му към всички „недоизтребени“, и разпалва копненията му да си отмъсти за преживените в миналото моменти на дълбока неувереност, почти на унижение пред „интелигентите“, „съратниците“ и „опонентите“. Може да се каже, че тази книга изиграва фатална роля.

Сталин чувства, че скоро ще удари неговият час, когато ще сложи край на всякакво бавене и двоумение. Още повече че Ежов непрекъснато докладва за „активизиране на бившите опозиционери“. Тия дни народният комисар, който мирише отдалече на алкохол, донася лист със „схема на връзките“ на Троцки с единомишлениците му в Съветския съюз. Като се запознава с труда на Ежовото ведомство, „вождът“ отпраща сухо народния комисар, без да му подаде ръка.

Сталин си спомня и полузабравеното дело на Блюмкин. Да, именно на есера Блюмкин, който уби германския посланик Мирбах, за да провали Бресткия мир. Той беше осъден на разстрел, но Троцки се намеси и смъртното наказание беше заменено с „изкупление в боевете за защита на революцията“. Блюмкин служи доста дълго в щаба на Троцки, сближава се с него, а после преминава на работа в органите на ГПУ. През лятото на 1929 г. на път от Индия през Константинопол бил се срещнал с Троцки на Принцовите острови. И. Дойчер пише, че след дългите разговори „изгнаникът“ написал послание до съратниците си в Москва и посъветвал Блюмкин как да се бори със Сталин. Когато Блюмкин се завръща в Съветския съюз, бързо го арестуват — или е бил следен в Турция, когато се качва на парахода, за да отиде до Принцовите острови, или е разказал непредпазливо на някого в Москва за срещата си с Троцки. А най-вероятно е да е станало така, както разказва И. А. Сац, секретарят на Луначарски. Блюмкин занесъл на Радек писмо от Троцки и му предал някои неща устно, както му било заръчано. Когато Блюмкин си отишъл, Радек, без да разпечатва писмото, се обажда по телефона на Ягода и му разказва за визитата, а Ягода — на Сталин. „Посредникът“ веднага е арестуван. Радек получава краткосрочна индулгенция. След бърза съдебна процедура Блюмкин е разстрелян. Съдбата не пожелава да се усмихне за втори път на осъдения на смърт.

Сталин си спомня за Блюмкин не без причина. Ами ако такива блюмкиновци, инструктирани от Троцки, се навъртат тук нейде около него? Та нали Мирбах беше убит… Колко са? Кои са? Знае ли някой размера на реалната опасност? Докъде е разпрострял пипалцата си Троцки? Съмнения, опасения, злоба, страх, раздразнение, дива ненавист към Троцки изпълват Сталин. Макар смъртта на Блюмкин да сплашва мнозина троцкисти, кой може да му гарантира, че страхът е сломил волята за борба у всички негови поддръжници?

И тук личните слабости на Сталин, неговите лоши черти, а той ги има в излишък, отново, за кой ли път, изиграват зловеща роля. В редица свои изказвания Сталин провъзгласява, че троцкизмът е главната враждебна платформа, обединяваща в блок всички врагове на съветската държава. Призракът на Троцки — човека, който не иска да преклони глава пред Сталин — нараства до хипертрофираните размери на държавна опасност. Във всеки провал, неуспех, неблагополучие, катастрофа Сталин вижда „ръката на Троцки“. На политическите процеси през 1937 и 1938 г. една от главните линии на обвинението е поддържането на тезата, че подсъдимите са имали преки „връзки“ с Троцки и са получавали от него „директиви“ и „указания“, дори че са се срещали с него в Берлин, в Осло или някъде другаде. В докладите на февруарско-мартенския и на другите пленуми на ЦК (през 1937 г. те са четири) най-често се чуват думите „Троцки“, „троцкизъм“, „троцкистки шпиони и убийци“ и така нататък. Няма никакво значение какъв въпрос е обсъждан, сянката на троцкизма витае в залата.[9] За Сталин Троцки е олицетворение на универсалното зло.

В действителност обаче не е така. Дори във времето на най-голямото си влияние, в средата на 20-те години, в партията троцкизмът има малко последователи. След изгонването на Троцки само неколцина негови привърженици му остават верни. Но те са единици. Може би няколко десетки. Нека и стотина да са. Едни са разбрали, че Троцки отдавна вече не се бори за идеалите на социализма, а води лична борба, намирисваща донейде на антисъветизъм. Други са се оттеглили от активна политическа дейност, осъждайки троцкизма. Ония, на които Сталин „простил“ и на които разрешил да се завърнат в Москва (Раковски, Преображенски, Муралов, Сосновски, Смирнов, Богуславски, Радек и други), заемат третостепенни постове. Сталин разрешава на бившите опозиционери троцкисти да се занимават с икономика и просвета, но нито един не връща на значителен политически пост. Повечето се разкайват публично в печата. Никой от тях не представлява някаква заплаха за строя, за вътрешната стабилност на обществото.

Естествено, Сталин разбира, че като ги принуждава да се откажат от „левия курс“, да осъдят „перманентната революция“ и да приемат ленинизма в неговата интерпретация, идейно ги „кастрира“. „Вождът“ разбира също, че дълбоко в душата си тези хора продължават да не са съгласни с политиката му. А както той виждал нещата, това е крайно опасно за него, защото в характера му още от млади години се загнездват прикритостта и неискреността. И смята, че тези недостатъци са развити и у другите в същата степен. Но всичко това е само от областта на предположенията. Съзнанието е последното убежище за човека, където той може да бъде и до края на дните си независим. Но другомислието не е непременно политическа опасност.

С други думи, троцкизмът не е сериозна, нещо повече, дори малко от малко сериозна опасност. След 1935 г. Троцки фактически загубва всякаква връзка със Съветския съюз (това личи от публикациите и писмата му от онова време). Главни източници за него са вестниците и радиото. Прецеждайки, „изсмуквайки“ нужната му информация, Троцки продължава да се смята за човека, който може да влияе върху социалните, политическите и идеологическите процеси в Съветския съюз. Сталин си налага да повярва в това. На него му е нужен повод, за да свърши „веднъж завинаги“ с всички, които не споделят възгледите му. Или които може потенциално, в бъдеще, да постъпят враждебно спрямо него. Та как така ще допусне да се сбъднат пророчествата на Троцки, за които само като си спомни, му прилошава! Особено след последното книжле на „изгнаника“, „надраскано“ набърже два-три месеца след януарския (1937 г.) политически процес в Москва срещу Пятаков, Радек, Соколников, Серебряков и неколцина още. Само заглавието му — „Престъпленията на Сталин“ — може да накара всекиго да излезе от кожата си.

Като твърди, че Съветският съюз едва ли ще издържи на един сблъсък с капиталистическите страни, Троцки смята заедно с това за безнадеждни в перспектива и позициите на Сталин. Думите му се забиват в съзнанието на „вожда“ като зловещо предзнаменование: „Утре Сталин може да стане бреме за управляващата прослойка… Сталин стои на края на своята трагична мисия. Колкото по-силно проличи, че не се нуждае повече от никого, толкова по-скоро ще дойде часът, когато никой няма да има нужда от него. При това Сталин едва ли ще чуе думи на благодарност за сторения труд. Сталин ще слезе от сцената, натоварен с всички престъпления, които е извършил.“[10] Както знаем, Троцки се излъгва в прогнозите си, но това пришпорва Сталин. Мъчейки се да ликвидира отломките от някогашните опозиционни групи, той иска да нанесе по този начин смъртоносен удар и на Троцки, да му отнеме и най-малката надежда за осъществяване на пророчествата му.

Когато чете Троцки, Сталин съзира не само политическите, подстрекателските призиви на изгнаника. Троцки непрекъснато повтаря, че Сталин случайно достига Олимп по стълбата на властта, това е лоша шега на историята. Тъкмо тия думи най-много нараняват „вожда“. В „История на руската революция“ Сталин прочита: „От колосалното значение, което придоби пристигането на Ленин (през април 1917 г. в Петроград — б.а.), трябва да направим само извода, че вождовете не се създават случайно, че те се подбират постепенно и се подготвят с десетилетия, че не бива да бъдат заменяни по каприз и че механичното им отстраняване от борбата нанася на партията огромна рана и в много случаи може да я парализира за продължителен период.“ Троцки не скрива, че „отстраняването“, смъртта на всепризнатия вожд Ленин, издига не Сталин, а именно него, Троцки, в ролята на лидер: „Сега никой освен мене не ще може да изпълни мисията — да се въоръжи, новото поколение с революционен метод…“[11]

Около човека с „тогата“ на вожд непрекъснато се мярка призрак. Макар призракът за момента да е жив човек и да се намира далече от Москва, за Сталин той става олицетворение на „перманентното“ зло. А може би, мислейки за призрака, да си е спомнял нещо от началото на века — партийния конгрес в Лондон? Тогава за пръв път вижда Троцки — къдрави коси, енергични движения, пенсне, красива реч, театрални жестове. Привлича вниманието на всички. На няколко пъти спира погледа си върху начумерения кавказец, който още носи името Джугашвили. Тогава премиерът е Троцки, а Сталин — неговият мълчалив призрак. Можел ли е да си представи младият Лейба, че този загадъчен представител на бойната дружина от Кавказ ще стане негов спътник и враг до края на живота му, който ще настъпи за радост на Сталин на 21 август 1940 година?

Бележки

[1] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.111.

[2] Троцкий. Л. Д. Соч. Т.XV. Хозяйственное строительство Советской республики. М.-Л., 1927, с.41-51.

[3] Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.331.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612.

[5] Луначарский, А. В. Революционные силуэты, с.26.

[6] Троцкий, Л. Д. Соч. Т.VIII. Политические силуэты. М.-Л., 1926.

[7] Пак там, т.XVII. Советская республика и капиталистический мир. Ч. I. М.-Л., 1926, с.144.

[8] Троцкий, Л. Д. Соч. Т.XXI. Культура переходного периода. М.-Л., 1926, с.93-94.

[9] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, д.577, л.633.

[10] Trozki, L. Stalins Verbrechen. Zürich, 1937, S. 366–367.

[11] Trotsky, L. History of the Russian Revolution. Berlin, 1933, Vol.1, p.342.