Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (44)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Сталин и армията

В ония предвоенни години армията се ползва с всенародна любов. Отличилите се в боевете на Халхин гол, край езерото Хасан, в Испания или в съветско-финландската война бойци и командири се превръщат в национални герои. Няма недостиг от кандидати за постъпване във военните училища. За армията народът дава мило и драго. Цялата страна познава най-добрите летци, танкисти и моряци. Службата в армията е въпрос на чест. Дисциплината и политическата съзнателност на личния състав не предизвикват никакво безпокойство в политическото и военното ръководство. Хората във военни шинели вярват на Сталин и на партията, макар моралният шок след репресиите да не е още напълно преминал. Интернационална дружба и братство свързват многонационалните колективи. Централните вестници редовно пишат за най-добрите в армията и флота, за постиженията на червеноармейците, командирите и политработниците в бойната и политическата подготовка. Само през август 1940 г. „Правда“ помества няколко уводни статии, посветени на армията и флота: „Свещен дълг на съветския гражданин“, „В бойните редове на Червената армия“, „Младежта — във военните училища!“. С голяма популярност се ползва Дружеството за съдействие на отбраната и на авиационно-химическото строителство в СССР.

За да съответстват съдържанието и характерът на подготовката за военна служба на младежта и на цялото население на изискванията на съвременната война, по инициатива на Сталин през септември 1939 г. е приет нов закон „За всеобща военна повинност“.

Лозунгът „Защитата на отечеството — свещен дълг за всеки гражданин на Съветския съюз“, издигнат от партията, намира горещ отклик сред народа. Той се гордее с армията си, която за кратко време се превръща в съвременна, моторизирана и — както всички бяхме убедени — способна да защити пределите на първата в света социалистическа държава.

Съветско-финландската война обаче, макар да е показвана само в „победна“ светлина, предизвиква недоумение у съветските хора — такава мощна армия, за каквато е представяна в печата Работническо-селската Червена армия, едва за четири месеца, и то трудно, да преодолее съпротивата на армията от една малка страна?

Сталин по-тежко от другите преживява позора от „зимната война“, но както винаги не вижда своята вина. През март 1940 г. предлага на Ворошилов да докладва пред Политбюро оценката на Народния комисариат на отбраната за действията на РККА във войната с Финландия. По всяка вероятност тъкмо тогава у Сталин се появява и остава до края на живота му подигравателно-ироничното му отношение към Ворошилов, когото безжалостно разкритикува в Политбюро. Но това му се вижда малко. След един месец по негово нареждане се свиква Главният военен съвет със същия дневен ред. На заседанието излизат наяве съществени празноти в оперативната, техническата и бойната подготовка на войските, в материалното им осигуряване и във военното строителство. Изказването на Сталин не се отличава с дълбоко познаване на военното дело, но съдържа зле прикрита закана към ония, „които отговарят за отбраната на страната“. По негово предложение се създават редица комисии, които да обобщят уроците от съветско-финландската война и да вземат незабавни мерки за подобряване на военното строителство.

Без да бъде професионален военен, Сталин интуитивно долавя, че Ворошилов не е ръководел достатъчно вещо военното строителство като цяло, не е осигурявал както трябва управлението на щабовете по време на конфликтите край Халхин гол и в хода на съветско-финландската война, не успява да върви в крак със стремителното развитие на оперативното изкуство. Когато след събитията край Халхин гол разговаря с Жуков, преди да го назначи за командващ Киевския особен военен окръг, Сталин неочаквано и раздразнено подхвърля в разговора една фраза за Ворошилов:

„Перчеше се, уверяваше, твърдеше, че на удара ще отговорим с троен удар. Всичко върви добре, всичко е наред, всичко е готово, другарю Сталин, а се оказа…“[1]

През май 1940 г. по решение на Сталин Ворошилов е освободен от длъжността народен комисар на отбраната, макар че едновременно с това е назначен за заместник-председател на Съвета на народните комисари на СССР и председател на Комитета по отбраната при Съвета на народните комисари на СССР. За народен комисар на отбраната е назначен командващият Киевския особен военен окръг С. К. Тимошенко, като заедно с това става маршал на Съветския съюз. Първата голяма крачка на новото ръководство е решението да се създадат механизирани корпуси (постановление на СНК на СССР от 6 юни 1940 г.) в състав две танкови и една моторизирана дивизия. А само преди половин година управленията на танковите корпуси са разформировани… Сталин няма свое твърдо мнение по тези въпроси, доверява се ту на генералите Д. Г. Павлов и Г. И. Кулик, които механично се позовават на опита от войната в Испания, ту на началника на Генералния щаб. Б. М. Шапошников и заместника му И. В. Смородинов, които настояват, че такива формации са важни и необходими.

На практика той отделя по няколко часа на ден за конкретни въпроси на военното строителство — организационни, технически, оперативно-стратегически, кадрови и от областта на възпитанието. Когато разбира, че в армията прекалено много се осланят на опита от гражданската война, за което многократно е упреквал Ворошилов, Сталин назначава в края на 30-те години специална партийно-правителствена комисия начело с Жданов и Вознесенски, която да провери състоянието на армията и флота. Изводът на комисията е безкомпромисен: „Народният комисариат изостава в изработването на въпросите за оперативното използване на войските в съвременната война.“ Отрицателно влияние оказва и големият брой млади и неопитни кадри. В значителна степен това е резултат от масовите репресии, сполетели армията и флота през 1937 и 1938 г. Смъртоносната вихрушка преминава не само през страната, но и през армията и флота й. Репресиите засягат преди всичко висшите командни кадри, политическия състав и централния апарат на Народния комисариат на отбраната. Според данните от май 1937 г. до септември 1938 г., тоест за година и половина, в армията са репресирани 36 761 души, а във флота — над три хиляди.[2] Наистина част от тях са само уволнени от РККА. В резултат от борбата с „народните врагове“ през периода 1937–1940 г. са сменени всички командващи военни окръзи, 90% от началник-щабовете на окръзите и заместник-командващите, 80% от състава на управленията на корпусите и дивизиите, 90% от командирите и началник-щабовете им. Кървавата чистка рязко понижава интелектуалния потенциал в армията и флота. Към началото на 1941 г. само 7,1% от командно-началстващия състав имат висше военно образование, 55,9% — средно, 24,6% — ускорено образование (курсове) и 12,4% от командирите и политическите работници нямат военно образование.[3]

За да се попадне в коша на „враговете“, не е нужно много. Дори съвсем малко. Ето например какво донася на Ворошилов комисарят от държавна сигурност втори ранг Гай за военния аташе в България Сухоруков:

„През 1924 г., след като слушателите от източния факултет завършват академията, Сухоруков, който се учил там, бил извикан при Троцки и водил разговор с него. В чест на Троцки Сухоруков е нарекъл сина си Лев.“[4]

Съдбата на тоя човек е решена. Това е написано още през октомври 1936 г. През следващите две-три години толкова „солидна“ аргументация вече не е нужна.

Вишински и Улрих, на които, изглежда, работата им се услажда, предлагат да бъде опростена процедурата. Обръщайки се към Ворошилов и Ежов, Вишински моли да се дадат пълномощия на „Особеното съвещание при НКВД“ за лишаване от военни звания, което по-рано е ставало само с присъда от съда. А през април 1938 г. Улрих „аргументира“ необходимостта „да се отдели военната колегия от Върховния съд на СССР и тя да се реорганизира във Военен трибунал на СССР“[5]. Над всеки червеноармеец, червенофлотец и командир да висне брадвата на „правосъдието“.

В началото на 1939 г. Сталин иска справка за командния състав на армията и флота. Взира се дълго и мълчаливо в графите на таблицата, подсказваща с мършавите си цифри, че възрастта на армейските и флотските командири е повече от „зелена“: около 85 % от тях са под 35 години. В младостта е силата, но недостига опит. Остра е необходимостта от опитни кадри. Прелиствайки бавно страниците на доклада, Сталин може би си е спомнил, че освен тримата маршали и групата командващи армия първи ранг не без негово съгласие са изчезнали завинаги такива способни и големи военачалници като И. Н. Дубовой, М. К. Левандовски, А. И. Корк, Н. Д. Каширин, А. И. Седякин, И. И. Вацетис, Я. И. Алкснис, П. А. Брянских, С. Е. Грибов, Я. П. Гайлит, Н. В. Куйбишев, С. Н. Богомягков, Е. И. Ковтюх, Н. Н. Петин, С. П. Урицки и други.

Сталин не може да не помни, че само през 1937 г. дава съгласието си за арестуването на десетки военачалници от състава на Военния съвет при Народния комисариат на отбраната. Оказало се, че от всеки десет членове на Военния съвет девет са „шпиони“ и „вредители“. Но това ни най-малко не смущава Сталин. Продължава да живее в свят, в който измисля все нови и нови „врагове“. Патологичната подозрителност на „вожда“ се предава на обкръжението му и се разпространява като вълни по цялата страна.

Именно по негово указание Мехлис „чисти“ кадрите. В окръзите, академиите и флотовете пристигат шифровани нареждания, подобни на това:

„Москва. Политическо управление на РККА. До Кузнецов.

Назначете комисия за проверка и проучване на преподавателските кадри в академия «Ленин». Ако са се укрили участници в толмачовската групировка, да се махнат до един…

5 юли 1938 г.

Мехлис“[6]

И ги махат. Навсякъде. Със стотици. С хиляди. Макар че пред прага на отечеството вече се появява призракът на страшната война.

В началото на 1939 г. вълната от издирвания на „народни врагове“ и „единомишленици“ на Тухачевски, Якир, Уборевич и другите изтребени без вина военачалници започва да стихва. Но все още на 14 юни 1939 г. Улрих докладва:

„До др. Й. В. Сталин

До др. В. М. Молотов

В момента има голям брой дела на участници в деснотроцкистки, буржоазнонационалистически и шпионски организации:

В Московския военен окръг           800 дела

В Севернокавказкия окръг            700 дела

Харковски военен окръг              500 дела

Сибирски военен окръг               400 дела.

Предлагам с оглед на секретността на съдебните заседания да не се допускат защитници. Моля за указания.

Армейски военен юрист В. Улрих“[7]

Върху докладната записка няма резолюция на Сталин. Но въз основа на други данни се знае, че в обстановката на огромен недостиг от военни кадри и пред лицето на усилващата се военна опасност той нарежда тези дела да бъдат проверени още веднъж по отношение на „откриване на грешки и оклеветявания“. Указанието му прозвучава като команда. От този момент „разреждането“ на армейските и флотските кадри започва да намалява. Ала и без това положението в редица окръзи е катастрофално. За илюстрация ще приведа един документ от март 1938 г.:

„Постановление на Военния съвет на Киевския военен окръг относно състоянието на кадрите на командния, началстващия и политическия състав на окръга

1. В резултат на проведената пространна работа по очистването на редовете на РККА от враждебни елементи и на издигането от низините на беззаветно предани на делото на партията на Ленин-Сталин командири, политработници и началници кадрите от командния, началстващия и политическия състав са здраво сплотени около нашата партия и вожда на народите др. Сталин и осигуряват политическата твърдост и успеха на работата по повдигане бойната мощ на частите от РККА…

[…]

3. Народните врагове успяха да извършат доста пакости в областта на разпределението на кадрите. Като главна задача военният съвет поставя изкореняването докрай на остатъците от враждебните елементи, като се проучва всеки командир, началник и политически работник при повишаването му и се издигат смело проверени, предани и развиващи се кадри…

Командващ войските на Киевския военен окръг

Командващ армия втори ранг Тимошенко

Член на Военния съвет командир на корпус Смирнов

Член на Военния съвет секретар на ЦК на КП(б)У Хрушчов“

По-надолу Тимошенко, Смирнов и Хрушчов съобщават, че „в крайна сметка безпощадното изкореняване на троцкистко-бухаринските и буржоазнонационалистическите елементи“ довежда до извършеното на 25 март 1938 г. обновяване на ръководния състав на окръга, както следва:

по щат обновени
командири на корпуси 9 9
командири на дивизии 35 24
командири на бригади 9 5
командири на полкове 135 87
командири на укрепени райони 4 4
началници на щабове и корпуси 9 6
началници на щабове на дивизии 25 18
началници на щабове на укрепени райони 4 3
началници на щабове на полкове 135 78
началници на отдели в щаба на окръга 24 19 *

Най-слабото място във военното строителство са кадрите. А Сталин избива най-добрите и продължава да повтаря лозунга си „Кадрите решават всичко“. Огромният недостиг от военни специалисти, появил се през 1937 г. и 1938 г., ще бъде ликвидиран за не по-малко от 5, ако не и 7 години. Но както скоро става ясно, историята не ни отрежда чак толкова време. Налага се кадровите „дупки“ да се замрежват с краткотрайни курсове. Лятото на 1941 г. заварва 75% от командирите и 70% от политработниците на длъжности, заемани от тях по-малко от една година… Това значи, че гръбнакът на армията — офицерският корпус — не притежава необходимия опит за командване на подразделенията, частите и съединенията.

Изглежда, и Сталин започва да осъзнава това. Няма да научим дали се е измъчвал от угризения на съвестта и разкаяние за стореното, но едно е ясно: година, година и половина преди началото на войната той трескаво се опитва да направи нещо за ликвидирането или поне за намаляването на глада за кадри.

Известно е, че нарежда да се изготвят бързо предложения за увеличаване броя на слушателите във военните академии и за създаване на нови училища. Още през идната 1940 г. са образувани 42 нови военни училища, почти се удвоява броят на факултетите в академиите, организирани са многобройни курсове за подготовка на младши лейтенанти. Сталин бърза… Но му остава съвсем малко време. Загубите във висшия команден състав са прекалено големи, за да бъдат бързо компенсирани. Командир на взвод може да бъде подготвен за шест месеца. Но командващ военен окръг или армия? Израстването на командир от такъв мащаб продължава много години.

При това Сталин вижда, че острият недостиг от командни кадри се съчетава с ниското им професионално равнище, със значителното изоставане на бойната подготовка от изискванията, които предявява съвременната война. Тези мотиви прозвучават твърде забележимо в речта му пред слушателите, завършващи военните академии, произнесена в Кремъл на 5 май 1941 г.[8] Тогава никой не е предполагал, че само месец и половина дели тази реч от началото на войната и тя вече почти нищо не може да промени…

В изказването си Сталин е рядко откровен и казва много от онова, което се е смятало за държавна тайна. Така например в желанието си да укрепи у младите командири вярата им в мощта на РККА той говори за техническото преустройство на армията и за рязкото увеличаване на числеността й. В началото на 1941 г. нашата армия, заявява той, наброява 300 дивизии (но не казва, че над една четвърт от тях са още в стадий на сформиране, а почти още толкова току-що са сформирани), от които една трета — моторизирани.

Както и по-рано, Сталин поставя ударението върху настъпателните действия: „Червената армия е съвременна армия, а съвременната армия е настъпателна армия.“ Тук отново изпъква една негова сериозна заблуда от принципен характер: подценява стратегическата отбрана и отбранителните операции. Макар че военнополитическото ръководство на страната винаги е подчертавало отбранителния характер на военната доктрина на Съветския съюз, за реализирането й се провъзгласява настъпателната стратегия. Уставите, заповедите, директивите, изказванията на народния комисар, а сега и на самия Сталин развиват в различни гами една и съща главна мисъл: „Войната ще се води на противниковата територия и победата трябва да бъде постигната с малко кръв.“ В подкрепа на тази концепция преди войната излиза книгата на Н. Шпанов „Първият удар“, изразяваща съвсем точно настроенията на значителна част от населението и военнослужещите — настроения, насаждани по всякакъв начин. Книгата пророкува, че след съкрушителния удар на Червената армия още на втория ден във фашистка Германия ще избухне въстание против нацисткия режим.

Защо Германия побеждава противниците си? Непобедима ли е? И в речта си Сталин откровено отговаря защо вермахтът е преминал победоносно по Европа: „Германците успяха да отнемат от Франция и Англия съюзниците им.“ В оная обстановка такъв съюзник сме могли да бъдем само ние. „Германската армия не е непобедима. Сега тя марширува под завоевателни лозунги, засилват се самоувереността и главозамайването. А това довежда до най-лошото“ — резюмира Сталин. Тук му е мястото да отбележа, че както може да се очаква при господство на догматичното мислене, тази погрешна мисъл за „главозамайването“ на германците веднага се подема и раздухва. В оперативна сводка на Генералния щаб на РККА е направен извод, че през 1940 г. Германия е победила „в резултат на създалата се извънредно изгодна за нея обстановка“ и не без „намесата на благоприятни случайности“[9]. В проекта на директивата „Относно задачите на политическата пропаганда в Червената армия“ се твърди, че „германската армия е загубила усета си към по-нататъшно подобряване на военната техника. Значителна част от германската армия е уморена от войната…“[10].

В това изказване наред с погрешните Сталин излага и някои свои верни мисли, но за реализирането им, още веднъж ще повторя, остава съвсем малко време. Осъжда остро работата на академиите, които изостават от изискванията на момента и готвят кадри за „вчерашната война“. Опитът от Хасан и Халхин гол няма голямо значение, продължава Сталин, тъй като имахме работа с една несъвременна армия. Трябва да се изучава опитът от войната на запад, опитът от съветско-финландската война…

Малко преди завършването на последния випуск слушатели в академиите по инициатива на Сталин се свиква на съвещание Главният военен съвет. Доклади изнасят Жуков, Мерецков, Тюленев, Павлов, Щерн, Ричагов и Смирнов. В основата на техния анализ на теорията и практиката на военното изкуство са заложени изводите от действията на германските войски, уроците от войната в Испания, боевете при Хасан и Халхин гол, съветско-финландската война. Сталин слуша с интерес докладчиците, без да ги прекъсва, както обикновено, със свои реплики. В докладите и в хода на обсъждането им специално внимание се обръща на въпросите за повишаване на бойната готовност, воденето на настъпателни операции, концентрирането на сили и средства за постигане на стратегически успех. На това съвещание проблемът за началния период на войната като отделен проблем фактически специално не се разглежда. Ето защо твърде интересно е изказването на началник-щаба на Прибалтийския особен военен окръг генерал-лейтенант Кленов. Той отбелязва, че особено сложната специфика при воденето на операциите е свързана „с началния период на войната. Възниква неволно въпросът, как ще въздейства противникът през този период върху мерките, свързани със стратегическото развръщане, тоест мобилизацията, превозването на мобилизационните ресурси по железниците, съсредоточаването и развръщането на войските. Началният период на войната ще бъде най-решителният; противникът ще използва всичките си сили, за да не ни даде възможност да го изминем планомерно“[11].

На Сталин му прави впечатление изказването на Мерецков, който доказва аргументирано, че при отишлото далеч напред развитие на военната мисъл в РККА уставите са изостанали далеч назад от изискванията на съвременната война.[12] Пряка последица е незабавното указание на Сталин да се пристъпи към преразглеждане на уставите, но това не е могло да бъде изпълнено до започването на войната. Нито Сталин, нито народният комисар обаче обръщат внимание на обстоятелството, че освен армейски генерал Тюленев, никой всъщност не повдига въпросите за организирането и воденето на съвременните отбранителни операции.[13] Всички се учат да настъпват… Макар официално „да е изповядвана“ отбранителна доктрина.

В заключителното си слово, обобщаващо резултатите от съвещанието на Главния военен съвет, народният комисар на отбраната Тимошенко казва: „Ние започнахме да изпълняваме указанията на другаря Сталин за повишаване на военноидеологическото равнище на нашите командни кадри и поставихме началото на създаване на собствена военна идеология.“[14] Но ако за него това са изводи и възгледи относно военната теория за характера и начините за водене на съвременната война, свързани с доктрината и концепцията, в Червената армия винаги е имало такива доктрини и концепции. Затова твърде съмнително прозвучава тезата за „начало на създаване на собствена военна идеология“, така както и тезата за необходимостта ударението в по-нататъшната работа да се постави върху подготовка само за настъпателни действия. Ролята на отбранителните действия направо е подценена. Макар да е било изключително важно оперативните въпроси на съвременната война да бъдат колективно обсъждани, на съвещанието не е обърнато достатъчно внимание на реалната ситуация: възможността фашистка Германия да предприеме внезапно нападение и във връзка с това необходимостта от повишена готовност за водене на отбранителни операции със стратегически характер.

Сталин, на когото в скоро време му предстои да поеме върховното командване на въоръжените сили във войната, въпреки необикновения си, макар и жесток ум познава слабо военната теория. Ворошилов, заемал дълго време поста народен комисар на отбраната, също не е особено „благосклонен“ към теоретиците. А изтъкнати теоретици винаги е имало в Червената армия. От тях преди всичко трябва да посочим невинно загиналия М. Н. Тухачевски, който още през 1936 г. в изказването си пред II сесия на Централния изпълнителен комитет на СССР пророчески предупреждава, че трябва да бъдем готови за внезапно нападение от страна на германската армия. Изключителен военен теоретик е и Б. М. Шапошников, бъдещият маршал на Съветския съюз. Неговият забележителен труд „Мозъкът на армията“ и до днес не е загубил своята актуалност. Шапошников е ярък пример на интелигентен военен, човек с широк стратегически кръгозор, висока култура, проницателно теоретично мислене. Борис Михайлович е един от малкото, към когото Сталин се е отнасял винаги с подчертано уважение и дори почит.

Големи военни теоретици са В. К. Триандафилов, К. Б. Калиновски, Г. С. Исерсон, А. А. Свечин. Например още през 1927 г. Свечин издава оригиналния си труд „Стратегия“, който няколко пъти се преиздава като учебник, но за съжаление не е оценен заслужено от висшето политическо и военно ръководство на страната. Ако четем този труд днес, не може да ни напусне впечатлението, че някои положения в книгата са били сякаш предназначени пряко за Сталин, за обкръжението му и за висшето военно ръководство. Той пише: „Отговорните политически дейци трябва да познават стратегията. Изучаването на стратегията е задължително не само за висшия команден състав на армията… Политикът, определящ политическата цел на военните действия, трябва да предвижда какво е постижимо за стратегията при наличните й средства… Стратегията е обречена да се разплаща за греховете на политиката… Колкото по-гениален е вождът, толкова по-силно масите вярват в него като в пророк… В областта на стратегията на пророчествата трябва да се гледа само като на шарлатанство; и геният не е в състояние да предвиди как ще се развие войната. Но той е длъжен да си състави перспектива, с оглед на която да оценява събитията по време на война.“[15]

Наскоро след завършването на полско-германската война Г. С. Исерсон написва книгата „Новите форми на борбата“, в която прави задълбочени стратегически обобщения за използване на „механизираните маси“ в началния период на бойните действия. Но Ворошилов продължава да настоява, че „червената кавалерия е както по-рано победоносна и съкрушаваща военна сила“. Дори Сталин, отдавайки дължимото на моторизирането на армията, месец и половина преди да започне войната, не е в състояние да преразгледа кардинално ролята на конницата: „Макар че посъкратихме донейде конниците, ролята на кавалерията и сега е изключително голяма…“

Нужно е да се отбележи, че от средата на 30-те години по настояване на Тухачевски, Егоров, Шапошников и някои други военачалници започва да излиза „Библиотека на командира“. Това уникално издание е в няколко десетки тома и включва оригинални трудове на съветски военни теоретици — „Размахът на операциите на съвременните армии“ от В. Триандафилов, „Световната война 1914–1918 година“ от А. Зайончковски, „Фронталният удар“ от А. Волпе, „Руско-японската война 1904–1905 година“ от Н. Левицки, „Августовското сражение на руската армия в Източна Прусия през 1914 година“ от Н. Евсеев. Библиотеката включва и трудове на чужди теоретици — „За воденето на войната“ от Ф. Фош, „Бъдещата война“ от В. Сикорски, „Германският генерален щаб, ролята му в подготовката и воденето на световната война“ от Г. Кул, „Танковете“ от Ф. Хайгъл и други монографии. Срещат се и посредствени книги, като „Основи на обездката и ездата“, „Съвременната конница“ и някои други. В тази библиотека изпъква с обема и с хвалебствията си към Сталин книгата на Ворошилов „Отбраната на СССР“. В нея народният комисар нарича Сталин „първия маршал на социалистическата революция, великия маршал на победите по фронтовете на гражданската война“, „маршал на комунизма“, ръководител, който „като никой друг знае какво е нужно да правим днес, за да победим утре и завинаги“. В бъдещата война ние ще победим безусловно, пише Ворошилов, но трябва да победим „с малко кръв, със загуба на минимални средства и на възможно най-малък брой наши славни бойци“. Няма да е справедливо обаче, ако не посоча, че тази книга не понижава високото равнище на „Библиотека на командира“ като цяло.

През 30-те години се взимат някои мерки за повишаване на военнотеоретичното равнище на командния Състав, за формиране у него на гъвкаво, мащабно мислене. Но десетки хиляди командири не са могли (не по своя воля) да използват знанията и умението си на бойното поле, защищавайки отечеството. Общо взето, в навечерието на войната военностратегическата мисъл в РККА не отстъпва на основните принципи в германската военна доктрина. Стратегическите идеи имат прогресивен, но за съжаление в редица случаи едностранен, зле обвързан с практиката на оперативното изкуство характер. Както беше отбелязано вече, подценява се стратегическата отбрана. Много нейни елементи, предугаждани по-рано от военната мисъл, твърде скоро се налага да бъдат налучквани с цената на кървавия опит в хода на страшното обучение по бойните полета.

Въпреки сключването на пакт за ненападение и договор за „дружба“ с Германия Сталин вижда, че облаците над западните граници се сгъстяват. Същевременно твърдо вярва, но напълно погрешно, че докато не постигне решителен успех на запад, Хитлер няма да се реши да води борба на два фронта. В редица свои изказвания и по-специално в изказването си на 5 май 1941 г. в Кремъл Сталин упорито прокарва мисълта, че германците побеждават преди всичко благодарение на правилната си политическа стратегия, изключваща възможността за едновременна борба и на запад, и на изток. Но той е поразен от лекотата, с която вермахтът разгромява редица армии в Западна Европа, не е сигурен, че Червената армия ще се поучи своевременно от стремително развиващите се събития. И поради това в разговорите си с Тимошенко, след като проучва най-подробно обзорите за действията на германските войски, подготвени за него от Генералния щаб, съветва новия народен комисар на отбраната да засили вниманието си върху бойното обучение на войските.

На Сталин още много неща не са му били известни. Не е знаел например как Хитлеровите военни оценяват Червената армия и нейните кадри в началото на 1941 г. Както стана ясно след войната, Хитлер, запознат с развихрилите се в Червената армия през 1937 и 1938 г. репресии, е поискал от разузнавателните си органи доклад за качеството на офицерския състав в РККА. Въз основа на доклада на германския военен аташе в СССР полковник Кребс и на други данни месец и половина преди започването на войната долагат на фюрера, че офицерският корпус на РККА е омаломощен не само количествено, но и качествено. „Създава по-лошо впечатление, отколкото през 1933 г. На Русия ще са нужни години, докато бъде постигнато предишното му равнище…“

Потенциалният (а по-точно реалният) противник не без основание включва в благоприятните за него фактори фактическата подмяна на цели звена от военната структура на Съветския съюз. Трудно ще се намери в историята друг случай, когато една от страните пред прага на борбата на живот и смърт смазва по такъв начин себе си. Това никога не може да бъде нито простено, нито забравено.

Г. К. Жуков си спомня, че по време на една голяма военна игра през декември 1940 г. му предлагат да командва „сините“, тоест да играе немската страна. „Червените“ ръководи армейски генерал Д. Г. Павлов, който командва вече Западния особен военен окръг. Стана така, пише Георгий Константинович, че командвайки „сините“, развих операциите точно в направленията, където се развиха след половин година реалните бойни действия. Конфигурацията на нашите граници, местността, обстановката — всичко ми подсказваше именно ония решения, които взеха после и фашистите. Посредниците в играта изкуствено забавяха темпа на придвижване на „сините“. И въпреки това за осем денонощия „сините“ се придвижиха до района на Барановичи.

Когато през януари 1941 г., продължава Жуков, ми възложиха да докладвам пред Главния военен съвет тази стратегическа игра, аз обърнах внимание на ръководството за неизгодното разполагане на системата от укрепени райони покрай новата граница. Би било целесъобразно да бъдат изтеглени на сто километра в дълбочина. Отправих всъщност критична забележка по адрес на решението, одобрено от Сталин.

Сталин, спомня си прославеният пълководец, слушаше внимателно доклада ми. Особено го беше озадачил въпросът, защо „сините“ са били толкова силни, защо в изходните данни на нашата игра са били предвидени толкова големи германски сили? Жуков отговаря, че това съответства на възможностите на германците и главно на реалното пресмятане на всички сили, които те могат да хвърлят срещу нас в началния период на войната, създавайки голямо предимство в направлението на главния си удар.

На Сталин му допада обстойният доклад на Жуков, аргументацията в него, смелостта в отстояването на възгледите. Скоро след това, през февруари 1941 г., по препоръка на „вожда“ армейски генерал Жуков е назначен за началник на Генералния щаб. В дадения случай интуицията на Сталин не го подвежда. Издигането на Жуков във висшите ешелони на военното ръководство, както по-късно ще се окаже, ще бъде едно от най-сполучливите кадрови решения на „вожда“.

Но да се прояви някой пред Сталин никак не е проста работа. Вероятно най-вече затова, че „вождът“ сковава самостоятелността и инициативата на ръководителите по много въпроси от военното строителство, от всекидневието на армията и флота. Много въпроси, които са могли да решат сами командващите военни окръзи, народният комисар на отбраната и неговите заместници, задължително се докладват на Сталин. Например в една своя докладна записка до Сталин Ворошилов съобщава, че на 15 юни 1939 г. един червеноармеец от доброволческия състав на име Чириков е извършил покушение срещу командира от запаса Пяткин. В действителност по време на сбора на запасняците двама пийнали запасняци се сбиват. Обаче според докладната записка на Ворошилов това е „покушение“. Вместо виновните да бъдат предадени на съд или наказани дисциплинарно, народният комисар докладва на Сталин… А неговата резолюция е безмилостна:

„В двудневен срок да бъде съден, осъден на разстрел и присъдата да бъде приведена в изпълнение, а това да бъде обявено пред полка.

Й. Сталин“[16]

Трябва да отбележа, че в редица случаи Сталин реагира по-различно, съгласявайки се с преразглеждането на едни или други дела. Няколко месеца по-рано Ворошилов се обръща към Сталин с молба да освободи от затвора бившия началник-щаб на военновъздушните сили към 1-ва армия Володин и да остави в сила представянето му за награждаване с орден „Ленин“, направено по-рано за действията на авиацията в боевете край езерото Хасан. В този случай Сталин е „добър“:

„До др. Ворошилов

Съгласен съм.

11.02.1939 г.

Й. Сталин“

Тези примери, а такива може да бъдат посочени много повече, показват, че Сталин смята за съвсем естествено да решава без съд съдбата на хората и да се занимава с неща, които не би трябвало да влизат в неговите прерогативи. Самодържецът дресира свитата си, политическите, държавните и военните дейци всички повече или по-малко значителни въпроси да получават благословията на неговата воля и мисъл. И се сблъскваме с един парадокс. Както отбелязва навремето Франсис Бейкън, който властва безконтролно над другите, сам загубва собствената си свобода. В дадения случай, не срещайки противодействие, Сталин постепенно става пленник на своя характер, на своята самоувереност и на чувството си за непогрешимост. За другите това е непреклонност и твърдост. А в действителност неограничената власт създава илюзията за „възможност на невъзможното“. До започването на войната илюзията за непогрешимостта на Сталин буквално заслепява хората. За разсейването й беше нужен само един-едничък ден през юни 1941 година…

След като прави известните ни дипломатически стъпки за предотвратяване на войната и допуска явни политически грешки, през всичкото време Сталин изпитва вътрешни противоречия. От една страна, действат споразуменията с Германия, които според него са по-изгодни за германците, отколкото за Съветския съюз. Та нали с тяхна помощ Хитлер отстранява заплахата от война на два фронта, как тогава няма да ги спазва? Такава е простата логика в разсъжденията на „вожда“ и обкръжението му.

От друга страна, Хитлер, който по природа е авантюрист (а в това Сталин е напълно убеден), може и да не следва простата логика. Цялата му импулсивна стратегия е построена върху съобразяването с кратковременни фактори — изненада, коварство, непредсказуемост. Ето защо Сталин с дълбоко безпокойство следи всички военнополитически стъпки на фюрера, хода на „светкавичната“ война на запад. И не току-тъй нарежда на Тимошенко лично да се убеди в реалната боеготовност и боеспособност на войските.

През 1940 г. народният комисар посещава всички западни военни окръзи, вдига няколко съединения под тревога, присъства на много учения и маневри. Посещава ученията и тактическите занятия в Московския, Западния и Киевския военен окръг, изказва се на разборите и всичко това се отразява в централния печат. Съобщава се например, че маршалът на Съветския съюз С. М. Будьони е участвал в ученията в Задкавказкия военен окръг, а народният комисар на Военноморския флот Н. Г. Кузнецов — в ученията на Балтийския флот. Малко по-рано секретарят на ЦК на ВКП (б). А. А. Жданов взима участие в голям морски поход.

По време на тези инспекционни обиколки излизат наяве многобройни сериозни празноти. Командният и политическият състав нямат нужния опит, бавно усвояват качествено новите елементи на бойната подготовка. Основните компоненти на бойната мощ не са овладени в необходимата степен. За това говорят документите. В директивата си „Относно резултатите от проверката на бойната подготовка през зимния период на 1941 г. и указания, за летния период“, подписана на 17 май 1941 г., народният комисар на отбраната констатира: „В зимния период на 1941 г. заповед №30 не е изпълнена от голям брой съединения и части.“ В директивата се отбелязват много недостатъци в бойната подготовка на личния състав, на щабовете и дори на родовете войски. За авиацията например е посочено: „Бойната подготовка на ВВС на Червената армия е преминала незадоволително.“[17]

Анализът на многобройните архивни документи и спомените на очевидци на тогавашните събития ми дават възможност да направя извода, че през последните две години преди войната Сталин се опитва да постигне не само голямо количествено нарастване на Червената армия и флота, но и качествено издигане на цялата военна машина. Обаче сроковете за тази реорганизация и усъвършенстване са определяни от погрешно предположение: войната ще бъде предотвратена или поне съществено отдалечена. Както пише Симонов, възпроизвеждайки записките на разговорите си с Жуков, Сталин „е бил уверен, че в резултат от сключването на пакта именно той ще изиграе Хитлер, макар че после се случва тъкмо обратното“. По онова време, спомня си Жуков, „повечето от хората около Сталин го поддържаха в политическите му оценки, оформени у него преди войната, и преди всичко в увереността му, че ако не се оставим да бъдем провокирани и не извършим някаква погрешна крачка, Хитлер няма да посмее да наруши пакта и да ни нападне“[18].

За надделяването на тази гледна точка особено голяма роля изиграва Молотов, който след завръщането си от Берлин през ноември 1940 г. продължава да настоява, че Хитлер няма да нападне Съветския съюз. А Сталин смята Молотов за твърде компетентен в международните работи. Погрешното политическо предположение за конкретните намерения и за времето, когато Хитлер би нападнал, слага негативния си отпечатък върху целия процес на военното строителство, планирано с оглед на евентуална война в по-далечно бъдеще.

Бележки

[1] Военно-исторический журнал, 1987, №9, с.50.

[2] ЦАМО, ф.37837, оп.10, д.142, л.93.

[3] Военные кадры Советского государства 1941–1945. М., 1963, с.12.

[4] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1045, л. 10–20.

[5] Пак там, д.993. л.3, 11.

[6] ЦАМО, ф.5, оп.176703, д.21, л.16.

[7] Архив Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319.

[7] ЦГАСА, ф, 25880, оп.4, д.1, л. 2–3.

[8] ЦПА ИМЛ, ф.3, оп.1, д.3808.

[9] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1305, л.175, 192.

[10] ЦАМО, ф.32, оп.11309, е. 4, л.153.

[11] ЦГАСА, ф.4, оп.18, д.77, л.56.

[12] Пак там, д.76, л.20.

[13] Пак там, д.79, л. 9–10.

[14] Пак там, ф.37977, оп.5, д.547, л. 1–2.

[15] Свечин, А. Д. Стратегия. Изд. 2-е. М., 1935, с.236.

[16] ЦАМО, ф.75284, оп.1, д.119, л.18.

[17] ЦАМО, ф.32, оп.11309, д.3, л. 85–91.

[18] Военно-исторический журнал, 1987, №9, с.49.