Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (13)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Сталин или Троцки?

Не е достатъчно изяснено за кой конгрес Ленин е подготвял своето „Завещание“. Да си припомним, че то започва с думите: „Бих ви посъветвал много да предприемете на този (подчертано от автора) конгрес редица промени.“ Може да се предположи, че е за XII конгрес. Но за това с точност никъде не е казано. Същевременно по време на самия конгрес, през април 1923 г., здравословното състояние на Ленин е толкова тежко, че той едва ли е можел да настоява „Писмото“ да бъде доведено до знанието на делегатите. Възниква положение, непредвидено в Лениновите разпореждания. Но има свидетелства, че е завещал пликовете да бъдат отворени само след смъртта му. Не е изключено „Писмото“ да е адресирано и към XII, и към XIII конгрес. Тъй като на XII конгрес въпросът за генералния секретар не се повдига, той с нова сила възниква пред Централния комитет след мартенския пристъп на болестта, когато Ленин фактически загубва възможността да общува активно.

След март 1923 г. Сталин, продължавайки да изпълнява длъжността генерален секретар, предприема редица мерки за укрепване на положението си. В известна степен авторитетът на Сталин се повишава след XII партиен конгрес, на който той излиза с организационния отчет на ЦК и с доклад за националните моменти в партийното и в държавното строителство, а също и с изводи по тези доклади. Изглежда, привличал е вниманието на делегатите повече от всички други. В докладите на ЦК Сталин внася доста лични моменти и особено силно изразен схематизъм. Той обича да разпределя всичко „по кутийки“, да подрежда мислите си „по височина“. Обикновено това прави впечатление, тъй като подсилва яснотата, точността и конкретността на идеята. Така например именно той въвежда в употреба идеята за „трансмисионните ремъци“, свързващи партията с народа. Първият, основният „трансмисионен ремък“ са професионалните съюзи, където сега, както той се изразява, „нямаме силни противници“. Вторият „ремък“ са кооперациите — потребителски и земеделски. Но тук, признава Сталин, „ние все още не сме достатъчно силни да освободим първичните кооперативи от влиянието на враждебни към нас сили“, има предвид кулаците. Третият „трансмисионен ремък“ са младежките съюзи. В тази област атаките на противника са особено настойчиви. По-нататък изброява, разпределя „по кутийки“ другите „ремъци“ — женското движение, училището, армията, печата… Заедно с това Сталин се старае на всички тези елементи да даде свои, според неговото разбиране, крилати изрази: печатът е „езикът на партията“, армията — „сборен пункт на работниците и селяните“ и тъй нататък.[1] Характерното е, че в своя доклад генералният секретар всъщност твърде малко говори за съдържанието на работата на тези „трансмисионни ремъци“, но затова пък отделя голямо внимание на въпроса, какви враждебни сили „тук ни противостоят“. Безспорно класовата борба продължава, но вече в по-скрити ферми, обаче Сталин продължава да живее изключително в борба, в схватки, в сблъсъци с явни и мними противници.

Само допреди няколко години — в бурните дни на Октомври, в годините на гражданската, война — той не можел и да предполага, че обстоятелствата ще се стекат по такъв начин, че ще му се отдаде възможност реално да претендира за най-високите постове в партията и в държавата. Странно нещо е съдбата. Човекът, който няма нито образование, нито професия, нито обаянието и вулканичната енергия на революционер, неочаквано за всички се оказва чак горе, по върховете на пирамидата на властта. И тъкмо тук той показва на потенциалните си съперници, че тънката сметка, умножена с умелото манипулиране с апарата, означава твърде много. Особено ако се „защитава“ активно ленинизмът. Естествено, така както той го разбира.

Тук му е мястото да кажем, че сегашните опоненти на Сталин го атакуват често, задето е криел положението на нещата. Това обаче до края на 20-те години не е така — гласността като ленинска традиция не замира веднага. Убеждават ни общодостъпните партийни документи и вестниците от ония години. Например в доклада си пред XII конгрес на партията Сталин с горчивина говори за глада през 1922 г., за последиците от него, за „ужасяващата депресия в промишлеността“, за разпокъсването на работническата класа и за други тъжни неща. Каквото е било — било. Тогава Сталин не го скрива. След като Ленин отново е повален от мартенския пристъп на болестта, Сталин започва да проявява повишена активност, съветвайки се все по-рядко със Зиновиев и Каменев, още по-рядко с Бухарин и съвсем рядко с Троцки. Политическият му авторитет в партията бавно, но неотклонно нараства, което се изразява преди всичко в по-голямото влияние на генералния секретар в Политбюро. А това той постига с постепенното изолиране на Троцки, което не би могло да се осъществи без поддръжката на Зиновиев и Каменев.

„Веднъж в Политбюро — разказа ми А. П. Балашов, стар болшевик, сътрудник в Секретариата на Сталин — избухна караница между Зиновиев и Троцки. Всички поддържаха становището на Зиновиев, който подметна на Троцки: «Нима не виждате, че сте в обръч? Фокусите ви няма да минат, вие сте в малцинство, в единствено число.» Троцки побесня, но Бухарин се постара всичко да изглади. Често се случваше — продължи Балашов — преди заседание на Политбюро или преди някакво друго съвещание да се срещнат предварително при Сталин Каменев и Зиновиев, види се, да съгласуват позицията си. Ние в Секретариата наричахме помежду си тези срещи на «тройката» при Сталин обръча. През 20-те години при Сталин винаги имаше по двама-трима помощници. В различните години помощници му бяха Назаретян, Канер, Двински, Мехлис, Бажанов… Всички знаеха за категоричното отрицателно отношение на Сталин към Троцки и действаха в апарата в съответствие с това…“

Сталин успява да привлече на своя страна Зиновиев и Каменев без особен труд, тъй като и единият, и другият, а особено Зиновиев, лелеейки твърде честолюбиви планове, се опасяват повече от Троцки, отколкото от Сталин. Ето защо, когато на 8 октомври 1923 г. Троцки изпраща писмо до членовете на Централния комитет с остра критика на партийното ръководство, Сталин не пропуска да се възползва от случая, още повече че обективно погледнато, по много въпроси е прав, опълчвайки се срещу домогванията на своя политически опонент.

Троцки е поддържан от групата болшевики, подписали така наречената „платформа на 46-те“. Сред тях са и такива известни в партията хора като Преображенски, Пятаков, Косиор, Осински, Сапронов, Рафаил и други. Като главен упрек по отношение на Централния комитет Троцки издига тезата, че „партията няма план за по-нататъшно движение напред“. Повтаря отново идеите си „за решително концентриране на промишлеността“, предполагащо закриването на редица големи заводи, и за „затягане на политиката по отношение на селячеството“, отново настоява да се провежда политика на „милитаризиране на труда“. На това си струва да се спрем по-подробно.

Още на IX конгрес на РКП(б) в своята реч Троцки провъзгласява: „Работническата маса не може да се превърне в скитническа Русия. Тя трябва да подлежи на прехвърляне, назначаване и командироване също като войниците. Това е основата на милитаризирането на труда и без това за никаква промишленост на нови начала не можем да говорим сериозно в условията на разруха и глад.“[2] След три години Троцки ще продължава да смята, че в основата си използването на военни методи в промишлеността и в селското стопанство не е загубило своето значение. Като проповедник на „казармения, комунизъм“ той изпада често в противоречие със себе си: от една страна, обича да казва, че в партията няма демокрация, а от друга — настоява в преходния период като универсални да се прилагат милитаристични методи. Така или иначе, подхванатата от Троцки през есента на 1923 г. дискусия по икономическите проблеми по време, когато Ленин е тежко болен, злепоставя до известна степен политиката на Централния комитет по тези въпроси и преди всичко Сталин като генерален секретар. Но всичко се обръща наопаки: авторитетът на Троцки спада, а влиянието на Сталин расте.

През октомври 1923 г. обединеният пленум на Централния комитет и Централната контролна комисия на РКП(б) не одобрява предложенията на Троцки. От 114-те участници в заседанието само двама го поддържат. Фактически, още преди да започне борбата за лидер в партията, Троцки се оказва сам. Поражението му е пълно. Тогава той се опитва да се опре на армията, където все още има доста голям авторитет. С помощта на началника на Политическото управление на Революционния военен съвет (ПУР) Антонов-Овсеенко, негов отдавнашен привърженик, Троцки възнамерява да използва въоръжените сили, за да демонстрира несъгласието си с линията на Централния комитет. Обаче и комунистите в армията и във флота, с малки изключения, не го подкрепят. Равносметка от дискусията прави XIII партийна конференция (януари 1924 г.), която не сама осъжда Троцки, но и взима редица важни решения в областта на икономическата политика. По-късно Троцки признава, че атаките му против Централния комитет и дискусиите, предизвикани от него, имали за цел той да стане лидер на РКП(б). Но прави впечатление фактът, че всяка своя дискусия Троцки започва в крайно неудобен за него момент, предварително разбирайки, че го чака поражение. Като надценява интелектуалното си влияние, той, както личи, подценява „хватките“ на Сталин, умението му да води политическата борба с използване на всякакви средства.

Има нещо символично в това, че през октомври 1923 г., когато Троцки разпалва междуособния огън на борбата в партията, Ленин за последен път отива В Москва. Сякаш предчувствайки, че опасенията му от разкол в ръководството на партията може да станат реалност, той въпреки лекарската забрана на 18 октомври пристига с автомобил в столицата. Като е видял сградата на Централния комитет и на Съвета на народните комисари, Ленин сигурно си е помислил, че октомврийската атака на Троцки е нов етап на борбата за лидерство в партията. Защо у тези хора са толкова силни личните амбиции? Какво подхранва властолюбието им? Нима не разбират, че революцията може да победи само като потисне цезарските мотиви?… На другия ден от автомобила той с внимателен поглед гледа за последен път кремълските църкви, московските улици, павилионите на Селскостопанската изложба. Когато се връща в Кремъл, Ленин си подбира в библиотеката книги и заминава обратно за Горки. Със съратниците си не се среща. Неговото безмълвно и почти тайно идване в Москва и в Кремъл е като че ли сбогуване със столицата, с всичко, което го свързва с този неспокоен и уплашен свят…

С пълно право може да се запитаме какъв е политическият портрет на Троцки, на човека, претендирал след смъртта на Ленин за най-главната роля? Известно е, че от II конгрес на партията той се присъединява към меншевиките. През 1917 г. Троцки е сред така наречените межрайонци[3] (около 4 хиляди души), когато заедно с тях е приет на VI конгрес на партията в нейните редове и веднага е избран за член на Централния комитет. В октомврийските дни като председател на Петроградския съвет развива голяма дейност. Това отбелязва и Сталин. В речта си „Троцкизъм или ленинизъм?“ на пленума на комунистическата фракция във ВЦСПС той подчертава, че е „далече от това да се отрича несъмнено важната роля на Троцки във въстанието… Да, това е вярно, другарят Троцки действително добре се би през Октомврийския период. Но през Октомврийския период добре се би не само другарят Троцки“.

И наистина, в революцията и в гражданската война Троцки си извоюва голяма популярност благодарение на необикновените си организаторски и ораторски качества и на публицистичното си умение. Известна е високата оценка, която Ленин дава на Троцки през есента на 1917 г. Когато говори за издигането на кандидати на партията за Учредителното събрание, Ленин казва, че „никой не би оспорил такава например кандидатура като на Троцки, защото, първо, Троцки веднага след пристигането си зае позиция на интернационалист; второ, бореше се сред межрайонците за сливането; трето, в тежките юлски дни се оказа на висотата на задачата и предан привърженик на партията на революционния пролетариат“[4].

Очевидно исторически вярно ще бъде, ако кажем, че в определен етап — в навечерието на Октомврийското въстание и след него, в хода на гражданската война и непосредствено след нея — по популярност Троцки отстъпва само на Ленин и е един от най-известните вождове на Октомврийската революция. При изброяването на имената тогава не е използван азбучният ред и Троцки винаги (или почти винаги) е споменаван на второ място — след Ленин. В протоколите на пленумите на Централния комитет в периода 1918–1921 г. присъстващите на тях членове на ръководния партиен орган са изброявани обикновено в следния ред: Ленин, Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин, Рудзутак, Томски, Риков, Преображенски, Бухарин, Калинин, Крестински, Дзержински, Радек, Андреев… Така са изброени например членовете на Централния комитет на заседанието на пленума на ЦК на РКП(б) на 20–21 ноември 1920 г.[5] Но популярността на Троцки не е свързана с многото му лични привърженици. Очертава се парадоксална картина: без да е популярен като личност, Сталин олицетворява партийната линия. Троцки, партийният деец със значително по-голяма популярност, придобива рано печата на „фракционер“, което никак не допринася за увеличаването на съмишлениците му. При това, както пише И. Дойчер, „Троцки беше толкова уверен в положението см в партията и в страната, че дълго време не искаше да се забърква в открита борба за приемствеността“. Убеден е, че след Ленин партията непременно ще избере него.

Обаче, ако се анализира внимателно написаното от Троцки, ще се види, че той невинаги споделя много от основните идеи на Ленин. Например в борбата си със Сталин, избухнала след Лениновата смърт, се опитва да използва като оръжие идеите на социалистическата демокрация, оставайки привърженик на авторитарните методи. Създава се впечатление, че е по-близо до бонапартизма, цезарството, военната диктатура, отколкото до идеята за истинско народовластие. Със Сталин са връстници (и двамата са родени през 1879 г. с разлика от месец и половина). Но интелектът на Троцки е по-изтънчен, по-изпъкващ и по-богат. Както твърдят тези, които са го познавали, а и многобройните негови биографи, за Троцки са характерни живата мисъл, солидната европейска култура, неукротимата енергия, широката ерудиция, блестящите ораторски похвати. Но надценявайки значението на собствената си персона, той с всички (с изключение на Ленин) се държи високомерно, надменно, властно, категорично, не признава други мнения. И тъкмо поради това хората не го обичат. Троцки се оказва слаб политик и не всякога задълбочен теоретик. Липсата на здрави марксистки убеждения го превръща в „герой на момента“, наивен пророк и неосъществен диктатор.

Сталин напипва постепенно слабите места у Троцки и с най-голяма последователност ги използва в борбата си срещу него. Троцки не се грижи много-много за „фризурата“ и точната мярка на многобройните си речи, възражения и изказвания, гледа само да бъдат по-афористични, парадоксални и образни. Веднъж в разговор с Ленин той подхвърля „крилата фраза“, станала по-късно известна и на Сталин: „Кукувицата скоро ще прокука смъртта на Съветската република.“ Друг път в разговор с делегати на конгреса на Коминтерна подмята, че ако не избухне революция в Европа или в Азия, то „може да изгасне факелът в Русия“. Оттогава у Сталин се появява „железният“ аргумент за обвиняване на Троцки в неверие и капитулантство. И колкото, повече след това се оправдава Троцки, толкова повече се обвинява пред другите. Още тогава Сталин се проявява като упорит и гъвкав боец, против когото никак не е лесно да устои политически или идеологически противник.

Докато практическата дейност на Троцки в годините на революцията и на гражданската война заслужава в значителна степен положителна оценка, наистина с доста съществени уговорки, то в политическо отношение този „изтъкнат вожд“ често преследва само своите тясно егоистични кариеристични цели. Привърженик е на твърдите методи, репресиите и смъртните наказания на фронта. В мемоарите си той излага своето кредо по следния начин: „Армията не може да се изгражда без репресии. Масите не може да бъдат водени на смърт, без да има в арсенала на командването смъртно наказание. Войникът трябва да бъде поставен между възможната смърт пред него й неизбежната смърт отзад.“[6]

Както и мнозина други партийни ръководители, Ленин, отбелязвайки големите организаторски, и литературни способности, крайното честолюбие на Троцки, вижда политическата му ограниченост, проявила се в левичарското разбиране на много от най-важните идеи на марксизма. То е отразеното особена сила в известния труд на Троцки „Перманентната революция“.

Горки си спомня, че бил учуден от високата оценка, която Ленин дава за организаторските способности на Троцки. „Като забеляза учудването ми, Владимир Илич добави:

«Да, зная, за моите отношения с него послъгват нещичко. Но което си е тъй, тъй си е, а което не е тъй, не е тъй, това аз също зная. Ами ето че той успя да организира военните специалисти.»

Като помълча, добави по-тихо и не толкова весело:

«Честолюбив е. И в него има нещо… недобро, от Ласал.»“[7]

И действително, Троцки осъществява с рядка настойчивост Лениновата идея за използването на старите специалисти в интерес на революцията. Именно по негова инициатива и предложение на заседанието на ЦК на 25 октомври 1918 г. е взето решение да бъдат освободени от арест всички офицери, взети като заложници. В постановлението на Централния комитет се посочва, че онези от тях, които не са участвали в контрареволюционно движение, може да бъдат приети в Червената армия. Наистина е направена уговорката, че те „са длъжни да представят списък на семействата си“, и им се отправя предупреждението, че „ако преминат към белогвардейците, семействата им ще бъдат арестувани“. Сталин запомня това заседание на Централния комитет. Предложението на Троцки за бившите царски офицери тогава е подкрепено, а проектът на Сталин за привличане на съд пред военен трибунал командващия и члена на военния съвет на Южния фронт е отклонен. И двете решения Сталин оценява като „интелигентски либерализъм“, особено по отношение на бившите офицери.

В първото издание на своите „Портрети и памфлети“ в статията си „Лев Троцки“ Карл Радек пише, че той „благодарение на своята енергия успя да подчини бившето кадрово офицерство… Той съумя да спечели доверието на най-добрите специалисти и да ги превърне от врагове на Съветска Русия в нейни убедени привърженици. Спомням си нощта, когато при мене в стаята дойде покойният адмирал Алтфатер, един от първите офицери от старата армия, който започна не от страх, а по съвест да помага на Съветска Русия, и ми каза простичко: «Пристигнах тук, защото бях принуден. Не ви вярвах, а сега ще ви помагам и ще си върша работата, както никога не съм я вършил, с дълбокото убеждение, че служа на родината».“

Троцки, пише Радек, беше безпощаден. Когато възникна смъртна опасност за Съветска Русия, не се спираше пред никакви икономически, материални и човешки жертви. По това той прилича на Сталин. Троцки, спомня си Радек, изрече парадоксалната фраза: „Ограбихме цяла Русия, за да победим белите.“ В очерка авторът идеализира Троцки, приписва му много от онова, което е отличавало не само него. Но днес е ясно, че Ленин, виждайки ума и големите организаторски и пропагандаторски способности на Троцки, дълго време се опитва да го „завърти“ в нужната посока. И ако Ленин бе живял по-дълго, съдбата на Троцки сигурно щеше да бъде друга.

Почти по всички основни въпроси той не се разбира със Сталин, често пъти и с партията. Троцки, както пише известният американски историк С. Коен, в „НЕП-а видял първия признак за израждане на болшевизма и изгубване на радикалния характер на руската революция“. Предложенията му за „диктатура в промишлеността“, за разгръщането на „трудови армии“, за необходимостта от „кръв и нерви“ за постигане на целта при външно проявено левичарство са крайно опасни. Троцки, продължава Коен, „почувствал, че когато свършила гражданската война, свършено било и с кулминационната точка в живота му“[8].

Със задна дата, вече в емиграция, той усилено ще разпространява версията, че Ленин искал да го привлече в „блок“ против Сталин и да сменят генералния секретар на XII партиен конгрес. В книгата си „Моят живот“ Троцки пише: „Ленин системно и упорито насочваше нещата към възможността на XII конгрес да нанесе в лицето на Сталин най-жесток удар на бюрократизма, взаимното прикриване сред чиновничеството, своеволията, безчинствата и грубостта. Ленин успя всъщност да обяви война на Сталин и на неговите съюзници, като и за това научиха само непосредствено заинтересуваните, но не и партията.“[9] За какво са му на Троцки тези нелишени от здрав смисъл откровения? Разбира се, преди всичко за да заяви, че Ленин е смятал за свой приемник именно него, Троцки. С тази цел той по свой начин коментира Лениновото „Писмо до конгреса“ и прави извода: „Безспорната цел на завещанието е да ми облекчи ръководната работа (подчертано от автора). Ленин иска да постигне това, разбира се, с най-малко лични препирни.“ Ето го в тези думи целия скрит (а дали е скрит?) смисъл на дългата борба на Троцки. Той никога няма да се примири с горчилката от личния крах. Та нали вече се виждал лидер, диктатор, вожд!

Че версията на Троцки е съмнителна, говорят самите Ленинови редове. На Ленин не му е необходим „блок“ с Троцки за смяната на Сталин. Авторитетът на Ленин е абсолютно неоспорим. Друг е въпросът, че понякога поради различните „равнища“ на интелектите не го разбират. Когато Владимир Илич заболява, някои се опитват да обяснят това неразбиране с последствията от болестта, със затрудненото общуване, с откъсването на вожда от живота. Но едно не предизвиква никакви съмнения: ако Владимир Илич беше здрав, дори само личното му предложение за смяната на Сталин, направено на заседание на Политбюро и подкрепено както винаги със силни аргументи, би свършило работа. Ленин смята, че Сталин е неподходящ за поста генерален секретар, но очевидно не по-малко неподходяща е и кандидатурата на Троцки. И двамата „изтъкнати вождове“ не бива да се изкачват на капитанския мостик на гигантския руски кораб.

И до смъртта на Ленин отношенията на Сталин с Троцки остават сложни. Отначало Сталин дори се възхищава в себе си от „трибуна“, но после доста бързо разбира, че „формата“ на Троцки още не отразява цялата дълбочина на съдържанието на един „вожд“. Вероятно Сталин, по-рано от другите, като нямаме предвид, разбира се, Ленин, е почувствал, разбрал; че Троцки протяга ръце към ролята на приемник на вожда. Постепенно вътрешната неприязненост на Сталин към Троцки се усилва, а после преминава в усърдно скривана (за известно време само) омраза. Мислено Сталин нарича своя враг „авантюрист“ и „шмекер“, перифразирайки Лениновите думи за „шмекеруването“ на бившия меншевик Троцки. Надарен с отлична памет, Сталин нанизва многобройните грешки, лъкатушения, завои и авантюри на Троцки на нишката на бъдещите си аргументи, разобличения, критики и порицания… Той не забравя левичарската „революционна“ фраза на Троцки по време на Брестките събития; помни как Троцки отдава заповед да бъдат разстреляни голяма трупа политически функционери на Източния фронт заради измяната на неколцина военни специалисти (трагедията бива предотвратена само благодарение на намесата на Ленин); не излиза от ума му и нескопосаното предложение на Троцки в Индия да бъде изпратен кавалерийски корпус за подклаждане на революция; още вижда „кукувицата“ на Троцки, която е готова да прокука края на съветската власт…

Сталин продължава да се възмущава от поведението на Троцки като народен комисар по военните и морските въпроси, разхождащ се по фронтовете на гражданската война със специален влак, охраняван от един, че дори от два бронирани влака, претъпкани с нагиздени с кожени облекла младички привърженици на „пролетарския вожд“. На генералния секретар, а и не само на него, не се харесва, че наскоро след революцията Троцки се огражда с голям щат помощници и секретари. Глазман, Бутов, Сермукс, Познански и други „оръженосци“ помагат на Троцки да трупа голям актив и кореспонденция, да подготвя тезиси и материали за безбройните си статии и речи, дават му често и творчески импулси. В това отношение Троцки като че ли предугажда ролята на интелектуалното обкръжение на някои политически дейци от края на XX век, които често са просто безпомощни без такъв апарат.

Генералният секретар е убеден, че по време на революцията и гражданската война, както и в първите години на преминаването към мирни релси, Троцки гледа на всички безбройни проблеми на Русия до голяма степен само през призмата на своите тясно кариеристични, егоистични и властолюбиви интереси, без да се съобразява със сложността на създалата се социално-политическа ситуация. Скоро отношенията им започват да се характеризират с дълбока взаимна враждебност. Тук му е мястото да кажа, че Троцки влошава отношенията си не само със Сталин. Като не скрива в повечето случаи „превъзходството“ си над другите, той фактически никога не е спечелвал в ръководството близки, привърженици. Дори кратковременният му съюз със. Зиновиев и Каменев, който възниква по-късно, ще бъде „слепен“ на безпринципна, насочена само против Сталин основа. Но трябва открито да се посочи, че Троцки твърде много подценява Сталин, тази „изтъкната посредственост“, както започва да говори пред всички, когато през 1926 г. е изваден от състава на Политбюро.

След като през март 1923 г. Ленин получава нов пристъп на болестта, Сталин решава, че просто е длъжен да не допусне Троцки до ръководството на партията. Поражението на Троцки в раздуханата от неговите привърженици дискусия очебийно намалява шансовете му, независимо от това, какво решение ще вземе конгресът във връзка с Лениновото „Писмо“. Сталин е убеден, за което той по-късно неведнъж говори в тесен кръг (не е чудно и за оправдание), че поеме ли Троцки ръководството на партията, ще бъде свършено с революционните завоевания.

Троцки не само подценява силната воля и гъвкавия ум на Сталин, но и с безкрайните си нападки, дискусии и полемични статии издига неволно авторитета на Сталин, който при тези условия изпъква вече като защитник на Лениновото наследство, пазител на единството в партията. Колкото повече Троцки се нахвърля върху Сталин, толкова повече спада популярността му. И заслугата тук не е на Сталин, а на създалото се обществено мнение, че Троцки атакува партийната линия. Всъщност Троцки сам помага на Сталин да заздрави политическите си позиции. За партийните членове Сталин сякаш нито веднъж „не залитва“ вдясно или вляво, проявява „жилавост“ (а понякога и тънка хитрост), опирайки се в борбата с Троцки на бъдещите си противници Зиновиев и Каменев.

За трудещите се в целия свят, за всички съветски хора януари 1924 г. ще остане горчив до остра болка месец. На 19 януари М. И. Калинин докладва на Политбюро, че лекарите, които лекуват Ленин и следят здравословното му състояние, изразяват известен оптимизъм относно възможността да се върне постепенно към политическата си дейност. Движи се, четат му материали, просветват искрици на надежда… Но всички надежди ненадейно ще рухнат.

На кого в полуразрушената страна е нужно едно вечно препиращо се ръководство? Именно на този парадокс се спира XIII партийна конференция, състояла се в средата на януари 1924 г. Тя обсъжда поредните задачи в икономическата политика й дава политическа оценка на троцкистката опозиция.

На 19 и 20 януари Н. К. Крупска чете на Ленин по мъничко, „на дози“ материалите на партийната конференция. Когато в събота, спомня си по-късно Надежда Константиновна, по време на моето четене Владимир Илич започна да се вълнува, казах му, че резолюциите са приети единодушно. Обсъждането на въпроса за опозицията протича остро. Зиновиев и Каменев, бъдещите съюзници на Троцки, искат изваждането му от състава на Политбюро и на Централния комитет. Може би Ленин е виждал в този факт признаци на разкол, начало на издигането на една личност? Не е трудно да си представим колко му е било тежко месеци наред да не взима участие в партийните работи, макар съзнанието му да не е ни най-малко засегнато! Всичко да вижда, да слуша, да разбира, много да мисли и… Да бъде безсилен… Могъщата му мисъл е в безмълвно заточение… Можем само да се досещаме за дълбочината на духовната трагедия на гения. Ленин разбира, че предположението му относно възможността да се изостри фракционната борба в партийното ръководство е опасна реалност.

През деня на 21-ви здравословното състояние на Ленин рязко се влошава.

Евдокия Смирнова, работничка в шивашка фабрика, която от деня на мартенския пристъп на болестта помага на Надежда Константиновна в грижите й за болния Ленин, си спомня:

„На сутринта както винаги му поднесох кафе, а той се поклони приветливо и мина покрай масата, но не седна да пие, а се прибра в стаята и си легна. Чаках го до 4 часа следобед с горещо кафе, все си мислех, че ще се събуди и ще го изпие. А то пък му станало лошо. Поискаха ми бутилки с вряла вода… Докато да ги напълним и да ги донесем, те вече не му бяха нужни…“

Вечерта в 18:50 часа Ленин умира. Патологоанатомичното изследване потвърждава диагнозата на лекарите, че основа на болестта е силно изразена склероза на кръвоносните съдове на мозъка вследствие на прекомерно напрегната умствена дейност, а непосредствената причина за смъртта — кръвоизлив в мозъка. Троцки, който по това време е на юг по някакви неясни причини, не пристига за погребението, макар да разполага с достатъчно време. На 22 януари от Тифлиската гара той предава по телеграфа кратичка статия за вестник „Правда“. В нея четем:

„И ето Илич го няма. Партията осиротя. Осиротя работническата класа. Именно това чувство поражда преди всичко вестта за смъртта на учителя, на вожда.

Как ще тръгнем напред, ще намерим ли пътя, няма ли да се объркаме?

Нашите сърца затова сега са покрусени от такава безгранична скръб, защото всички ние по голяма милост на историята сме се родили съвременници на Ленин, работехме редом с него, учехме се от него.

Как ще тръгнем напред? — С фенера на ленинизма в ръце…“[10]

Кощунство ще бъде да се съмняваме в искреността на скръбните думи на Троцки. Пред Ленин Троцки не е можел да не се преклони.

През нощта на 22-ри се провежда специален пленум на Централния, комитет, а на 27 януари ковчегът с тялото на Илич е поставен в Мавзолея на Червения площад. На II общосъюзен конгрес на съветите, открит на 26 януари, се вземат решения за увековечаване паметта на В. И. Ленин. Траурното заседание на II конгрес на съветите се провежда в обвития с траурен креп Болшой театър.

В 6 часа и 20 минути вечерта председателят на централния изпълнителен комитет (ЦИК) на СССР М. И. Калинин предлага членовете на Президиума на ЦИК на СССР и членовете на ЦК на РКП(б) да заемат местата си в президиума. Доскоро в нашата литература нещата се представяха така, сякаш на заседанието се е изказал само Сталин, произнасяйки своята „клетва“. Но всичко е по-иначе. Пръв говори Калинин, след него Крупска и Зиновиев. Председателят на Изпълнителния комитет на Коминтерна Зиновиев направо пита присъстващите: „Ще съумеем ли ние да поведем нашата страна по-нататък, към онзи обетован край, към който се стремеше духовният взор на Владимир Илич? Ще съумеем ли ние, макар и с триста мъки, напрягайки всички сили на колективния разум и на колективната организираност, да изпълним онова, на което ни учеше Владимир Илич?“ Изказват се Бухарин, Клара Цеткин, Томски, Ша-Абдурасулев, Краюшкин, Сергеев, Нариманов, Зверева, Каменев. В речта на Каменев има една интересна мисъл: „Той никога не се страхуваше да остане сам и ние помним великите повратни моменти в историята на човечеството, когато този вожд, призван да ръководи човешките маси, беше сам, когато около него нямаше не само армии, но и група от съмишленици… Единственото, което не го напускаше, беше вярата му в творчеството на истинските народни маси.“[11] На заседанието прощално слово произнасят Олденбург, Ворошилов, Смородин, Риков. Сталин говори четвърти, след Зиновиев.

Речта на Сталин (както обикновено той подготвя сам текста й и после запознава с него членовете на Политбюро) е произнесена с патетичния маниер на клетва. Катехизисното мислене и тук се проявява. Всичко е разпределено „по кутийките“. Призовава да бъде създадено „царство на труда на земята, а не на небето“. Но в речта му има и нещо, което винаги, до последните дни на живота му, ще го придружава — възхвала на силата, на готовността за жертви: „няма да пощадим сили“, „отблъсквайки безбройните удари“, „силата на нашата страна“, „в това е нашата сила“, „няма да пощадим живота си“[12]. От името на партията Сталин се кълне да пази званието член на партията, нейното единство, да укрепва диктатурата на пролетариата, да заякчава съюза на работниците и селяните, да заздравява съюза на братските републики, да бъде верен на интернационализма. В речта му не се споменава за народовластие, за социалистическа демокрация, за свобода. Може би те са се подразбирали в мисълта за укрепване на диктатурата на пролетариата? Та нали тази диктатура има не само насилствена страна?! Обаче най-вероятно, е Сталин просто да не се е нуждаел от тези „тънкости“.

Започва нова глава в историята. Приемник на Ленин на поста председател на Съвета на народните комисари става А. И. Риков, на поста председател на Съвета по труда и отбраната е издигнат Л. Б. Каменев. Сталин, оставайки генсек, чака решенията на XIII партиен конгрес, където съгласно волята на Ленин трябва да бъде прочетено „Писмото“ му до конгреса. Но знаели ли са делегатите за това „Писмо“? По този въпрос има противоречиви свидетелства.

Бележки

[1] XII съезд РКП(б). Протоколы ИМЛ при КПСС. Протоколы и стенографические отчеты съездов и конференций КПСС, с.50-53.

[2] IX съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1920, с.81.

[3] Межрайонци — социалдемократическа група (троцкисти, меншевики-партийци, повечето членове на групата „Вперед“, бивши болшевики-примиренци, отцепили се от партията). — Б.пр.

[4] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.34, с.354.

[5] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.34, л.I.

[6] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II, с.141.

[7] Горький, М. Собр.соч. в 30 томах. Т.17. М., 1959, с.43.

[8] Cohen, S. Bukharin and the Bolshevik Revolution. N.Y., Alfred A. Knopf, 1974, p. 139–149.

[9] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. T. II, с. 218, 226.

[10] Цит. по: У великой могили. Издание газеты „Красная звезда“. М., 1924, с. 27, 63.

[11] Цит. по: У великой могилы. Издание газеты „Красная звезда“. М., 1924, с. 246, 249.

[12] Пак там, с. 248, 249.