Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (52)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Горчивината на пелина

В един от първите дни на август Сталин, както обикновено, си ляга едва призори. Обзема го тревога. И щом главата му се допира до възглавницата, той веднага потъва в някаква дълбока и леплива тъмнина. Както беше казал веднъж на Поскрьобишев, много рядко сънувал. Не са го измъчвали угризения на съвестта, не се мяркали пред очите му сенките на погубените от него побратими по партия, не чувал от дълбините на миналото гласа на жена си и на избитите роднини. Сякаш нервите му са снабдени с морални изолатори, предпазващи съзнанието му от душевни страдания, разкаяние, угризения на съвестта. В интелекта, в чувствата му са замразени, блокирани ония центрове, които трябва да реагират на проявите на общочовешката нравственост. Във всеки случай поради липса на съвест никога не е страдал от безсъние.

А днес, задрямал за три-четири часа, ето вече на няколко пъти се събужда. Не, не видения, не кошмари, нито грохотът от канонадата по бойните полета пречат на Сталин да спи. Събужда го някаква горчива миризма, горчивият мирис на пелин, съвсем същият, както някога преди много години край Царицин. Отидоха тогава с Ворошилов до позициите и на връщане спряха за няколко минути до една могила да похапнат по къшей хляб. Сталин се просва на тревата и задрямва за няколко минути в облак с дъх на пелин сред миризмите в нажежената степ. В знойната мараня, под пламналото безбрежно небе той се чувства някак си съвсем малък, беззащитен и нищожен. Свлякъл се в бездната на съня, той сякаш заплава по пелиновите вълни като тресчица… Та ето че и днес усеща съвсем като наяве оная отдавнашна горчилка дори и на вкус. В главата му нахлува изведнъж споменът от снощния доклад на Генералния щаб и отвява остатъка от дрямката му. Пелиновата горчилка на неуспехите преследва армията и нейния върховен главнокомандващ почти по целия гигантски фронт.

Сталин става, пие чай, но не тръгва за Кремъл, а заповядва на Шапошников да дойде в дванайсет часа и да му докладва обстановката по всички фронтове с изводи и предложения. В дванайсет без четвърт началникът на Генералния щаб пристига във вилата. Приближава до разгънатата на масата карта и с тих глас, подбирайки много внимателно думите си, започва да докладва. Сталин дори си помисля: „Все едно че лекция чете.“ Но не го прекъсва. „Лекцията“ е страшна, с горчив вкус на пелин.

— Може да се каже — започва Шапошников, формулирайки ясно и точно мисълта си, — че сме загубили окончателно началния период на войната. Бойните действия се развиват вече на далечните подстъпи към Ленинград, в района на Смоленск и в района на Киевския отбранителен възел. Както и преди, стабилността на отбраната не е висока. Принудени сме в по-голяма или в по-малка степен равномерно да разпределяме силите си по целия фронт, без да знаем къде противникът е концентрирал своите сили и къде ще нанесе утре следващия удар. Стратегическата инициатива е изцяло в неговите ръце. Положението се влошава от липсата на втори ешелони и големи резерви в редица участъци на фронта. Във въздуха — господство на германската авиация, макар че и нейните загуби са също значителни. (Още никой не знае, че към 30 септември 1941 г. сме загубили 8166 самолета, с други думи, 96,4% от самолетите, които сме имали при започването на войната.)[1] От 212-те дивизии, влизащи в състава на действащата армия, само 90 са комплектувани до 80% и повече. На подстъпите към Ленинград — невъзмутимо и донейде монотонно продължава да докладва Шапошников — отбраната постепенно става „гъвкава“. Както изглежда, динамизмът в напредването на немците тук почти е затихнал. Очевидно ще се наложи целият флот да се „прибере“ в Кронщат. Големите загуби са неизбежни.

Смоленското сражение ни позволи да спрем немските армии в най-опасното, Западното направление. По нашите пресмятания — и той, Шапошников поглежда в тетрадката — в него участват над 60 немски дивизии с обща численост на личния състав около половин милион души. За уплътняване на фронта, както знаете, другарю Сталин, още в началото на юли към състава на Западния фронт са придадени 19-а, 20-а, 21-ва и 22-ра армия. Но недостигът на войски продължава да е осезаем и дивизиите построяват бойните си редове често пъти в един ешелон. Опитът ни да минем в контранастъпление в това направление с участието на 29-а, 30-а, 24-а и 28-а армия даде само частичен положителен резултат, като позволи на 20-а и 16-а армия да пробият обръча на обкръжението и да се оттеглят зад фронтовата линия. Нашето контранастъпление провали удара на немците.

— А каква е в това сражение ролята на Централния фронт? — прекъсва го най-после Сталин.

— Има всички основания да предполагаме, че центърът на удара на германската групировка ще се премести там. Но едноешелонният боен ред на фронта, който разполага само с 24 непълни дивизии, предизвиква голяма тревога. Не е изключено да ни се наложи да създаваме тук още една фронтова групировка…

Сталин разбира главното — че Смоленското сражение, където особено изпъква операцията при Елня, показва реалната възможност противникът да бъде спрян дори на главното направление, където са съсредоточени основните му сили.

До съзнанието му отново достигат спокойните метални думи на Шапошников:

— На старата граница не успяхме да се „загнездим“. 5-а и 6-а армия не можаха да се задържат там. Сега всъщност германците, достигайки външния кръг на Киевския укрепен район, са разсекли фронта на две: на север 5-а армия, която се опитва да се „загнезди“ в Коростянския укрепен район, и южна част с основни сили 6-а, 12-а и 26-а армия. Организираните контраудари от север и юг по фланговете на вмъкналата се групировка дадоха само частичен положителен резултат. Може да се каже, че днес до сутринта 6-а и 12-а армия са отрязани — уточнява с горчивина Шапошников.

Сталин спира маршала:

— Страхувам се за Днепър и Киев. Нещо трябва да се направи…

— Ние вече отдадохме предварителни разпореждания за подготвянето на здрава отбранителна линия по източния бряг на Днепър — отговаря началникът на Генералния щаб.

— Можем ли още сега да говорим с ръководството на Югозападния фронт?

— Ако Кирпонос и Хрушчов не са при войските, ще се свържем с тях — отвръща Шапошников.

След няколко минути „Бодо“ изтрака: „Кирпонос и Хрушчов на апарата.“ Ето откъс от записа на разговора, съхранен във военните архиви:

„На апарата е Сталин. Здравейте. В никакъв случай не бива да се допуска немците да преминат на източния бряг на Днепър в който и да е пункт. Кажете, имате ли възможност да не бъде допусната такава злополука?

И още. Добре ще е още сега да нахвърлите съвместно с Будьони и Тюленев план за създаване на здрава отбранителна линия приблизително от Херсон и Каховка през Кривой Рог, Кременчуг и по-нататък на север по Днепър, включително района на Киев по десния бряг на Днепър. Ако тази приблизителна отбранителна линия бъде одобрена от всички ви, нужно е още сега да се започне трескава работа по организирането на отбранителната линия и удържането й на всяка цена… Ако успеете да направите това, ще може да приемете на тази линия отстъпващите изморени войски, ще ги оставите да се оправят, да се наспят, а на тяхно място да държите пресни сили. На ваше място бих използвал за тази работа не само нови стрелкови дивизии, но и нови кавалерийски дивизии, бих ги спешил и бих им дал да играят временно ролята на пехота. Край.

Хрушчов, Кирпонос. Взели сме всички мерки да не позволим в никакъв случай на противника както да премине на левия бряг на Днепър, така и да превземе Киев. Но е необходимо да бъдем усилени с попълнение. Другарю Сталин, досега много слабо получаваме попълнения. Има дивизии, чийто състав възлиза само на хиляда и петстотин-две хиляди щика. Зле сме също и с материалната част. Молим ви да ни окажете помощ по този въпрос.

Указанието ви за организиране на нова отбранителна линия е съвсем правилно. Ще пристъпим незабавно към работа и ви молим за разрешение да ви доложим за това до 12 часа на пети (август — б.а.)… Имаме задача от главнокомандващия другаря Будьони да преминем сутринта на шести в настъпление от района на Корсун в посока на Звенигородок, Уман с цел да окажем помощ на 6-а и 12-а армия и да бъде създаден единен фронт с Южния фронт… Ако не възразявате против това настъпление и ако то успее, тогава отбранителната линия може да бъде преместена значително на запад. Край.

Сталин. Не само не възразявам, а напротив, всецяло приветствам настъплението, което има за цел да се съедините с Южния фронт и да изведете на оперативен простор споменатите от вас две армии. Директивата на главнокомандващия е напълно правилна. Но аз все пак бих ви помолил да разработите предложената от мене отбранителна линия, защото на война трябва да се разчита не само на хубавото, но и на лошото, а също и на още по-лошото… Това е единственото средство за избягване на евентуални неприятности…“[2]

Уви, надеждите на Сталин не се сбъдват. Мирисът на пелин започва да го преследва не само нощем, но и през целия ден…

Киевската отбранителна операция се развива неуспешно Обкръжените части от 6-а и 12-а армия се сражават в тежка обстановка до 7 август. Изчерпвайки възможностите си за по-нататъшна съпротива, тези армии престават да съществуват. Голяма част от личния им състав попада в плен. Маршал Будьони, старата слава с нищо не му помага в сегашната война, виждайки опасността от обкръжаване, иска разрешение от Ставката да изтегли войските на Южния фронт зад река Ингул. Сталин побеснява и не дава разрешение за оттегляне, а посочва друга отбранителна линия.[3] Със специална директива на Ставката №00661 той нарежда да се изнесат напред за подсилване на войските от Югозападния фронт 19 стрелкови и 5 кавалерийски дивизии. Тези съединения са току-що сформирани, без още да са сглобени и обучени. Не им достига и въоръжение. При вкарването им в бой много от тези части и съединения не проявяват упоритост в отбраната. При създаващата се обстановка на бъркотия често възниква паника и самоволно изоставяне на позициите.

Когато докладват на Сталин, че са напуснати едни или други отбранителни линии или нови населени места, той или побеснява от гняв, или изпада в пълна апатия. Въпреки собственото си правило да не бърза с изводите и с оценката си за другите често прави това без никакво изчакване, веднага след поредното обобщено сведение за деня. Така става и този път — изпаща си командващият Южния фронт Тюленев, когото той познава добре от дълги години. В телеграмата на Сталин до Будьони се казва:

„Командващият фронта се оказа ненадежден. Не знае да настъпва, не знае да изтегля войските си. Загуби две армии, както не се губят дори и полкове. Предлагам ви веднага да заминете при Тюленев, да си изясните лично обстановката и незабавно да доложите какъв е планът му за отбрана… Имам впечатление, че Тюленев е деморализиран и не е способен да ръководи фронта.

Сталин

Продиктувано по телефона в 5:50, 12.8.41 г.

Шапошников“[4]

Върховният главнокомандващ изпраща заплашителни телеграми, отдава сурови заповеди, подписва набързо подготвени директиви, а положението все повече се влошава. През август и септември на Югозападното направление то е критично. Сталин се опитва да се свърже ту с един, ту с друг командващ, но невинаги успява. И ето че един ден, след като прочита поредното обобщено сведение на Генералния щаб, в което се съобщава за ново оттегляне на някои части без разрешение, той не издържа и започва да диктува „Заповед на Ставката при върховния главнокомандващ Червената армия №270 от 16 август 1941 г.“.

Предполагам, че на всички ви е известна прочутата „Заповед на народния комисар на отбраната на Съюза на ССР №227 от 28 юли 1942 г.“. Заповед №270 — заповедта на отчаянието — е издадена почти една година по-рано. Неин автор е Сталин. Загубил надежда, че е възможно да бъде стабилизирана фронтовата линия, а с това и да не бъде допуснат пълен разгром, върховният главнокомандващ прибягва, до голяма степен под натиска на критичните обстоятелства, към своя изпитан метод на сурови наказателни мерки. А и не му остава друго средство. Днес малцина знаят за тази заповед и затова ще я цитирам като образец на личното директивно „творчество“ на Сталин. В началото на заповедта се изброяват примери как оказали се в обкръжение командири, политически работници и червеноармейци проявяват сила на духа и с чест излизат от най-сложно положение. Така бил постъпил например командващият 3-а армия генерал-лейтенант Кузнецов. Той и неговите командири и политически работници организирали излизането на 108-а и 64-а стрелкова дивизия от обкръжение.

„Но заедно с това — продължава да диктува Сталин — командирът на 28-а армия генерал-лейтенант Качалов е проявил страхливост и се е оставил да бъде пленен, докато щабът и частите излезли от обкръжението; генерал-майор Понеделин, командващ 12-а армия, се е предал, както и командирът на 13-и стрелкови корпус генерал-майор Кирилов. Това са позорни факти. Страхливците и дезертьорите трябва да бъдат унищожавани.

Заповядвам:

1) Откъсналите отличителните си знаци по време на боя и предалите се в плен да се смятат за безсъвестни дезертьори, чиито семейства подлежат на арест като семейства на нарушили клетвата и предали родината си. Такива дезертьори да се разстрелват намясто.

2) Попадналите в обкръжение да се сражават до последна възможност и да си пробиват път към своите части. А ония, които предпочетат да бъдат взети в плен, да се унищожават с всички средства, а семействата на предалите се в плен червеноармейци да се лишават от държавни грижи и помощ.

3) По-активно да се издигат смелите, мъжествените. Заповедта да се прочете във всички роти, ескадрили и батареи.“[5]

След като е издиктувал на един дъх заповедта, Сталин повече не се връща към нея, не се залавя да редактира импулсивно изстреляния текст, чийто смисъл може да се побере в една-две фрази: „Да се разстрелват безмилостно дезертьорите и предаващите се в плен бойци. А пък ако се решат да направят това, нека да знаят, че семействата им ще бъдат накарани да изпият неизмеримо горчива чаша.“ Това е заповед, изтъкана от отчаяние и жестокост. Макар да е издиктувана от негово име като върховен главнокомандващ, след като вече е подписал заповедта, Сталин нарежда да се подпишат Молотов, Будьони, Ворошилов, Тимошенко, Шапошников и Жуков, макар че не всички изброени са били по това време в Ставката. Положението е такова, че той е готов и на най-отчаяната стъпка. На някои места неговите разпореждания от подобен характер са били изпълнявани доста енергично. В края на август 1941 г. му долагат за писмото на писателя Владимир Ставски, който прекарал десет дни на фронта в района на Елня. Ето редове от това писмо:

„Скъпи другарю Сталин!

Много наши части действат забележително, нанасят съкрушителни удари на фашистите. След като начело на 19-а дивизия застана безстрашният и енергичен майор другарят Утвенко, полковете на дивизията, действайки на участък от 11 километра… разбиха 88-и пехотен полк и отблъснаха множество немски контраатаки… Частите, действащи край Елня, повишават бойната си подготовка, трупат боен опит, изучават тактиката на противника и бият немците…

Но тук, в 24-а армия, в последно време се появиха крайности… По данни на командването и политическия отдел на армията за дезертьорство, за всяване на паника и за други престъпления са разстреляни 480–600 души. Същевременно за награди са представени 80 души. Завчера и днес командирът на армията др. Ракутин и начпоарм (началникът на политическия отдел на армията — б.а.) др. Абрамов се ориентираха правилно по отношение на тези крайности…“[6]

Върху писмото, където се говори за тези страшни „крайности“, Сталин е поставил кратка резолюция: „Др. Мехлис. Й. Ст.“ Не го е развълнувал броят на „крайностите“ (макар да е по всяка вероятност завишен), тези жестоки загуби, които той, без да се замисли, е санкционирал. Да, войната е жестока, положението е отчаяно, но в резолюциите на Сталин няма и думичка за необходимостта да се акцентира върху съзнанието, честта, мъжеството, патриотичните чувства и националната гордост на бойците… Той, както винаги, вярва само в силата и насилието.

А приближава една от най-големите трагедии във Великата отечествена война. На 8 август 1941 г. Сталин отново говори с Кирпонос:

Боровари[7]. На апарата генерал-полковник Кирпонос. Москва. На апарата Сталин.

До нас стигнаха сведения, че фронтът е решил с лека ръка да предаде Киев на врага, понеже не му достигали части, способни да бранят Киев. Вярно ли е това?

Кирпонос. Здравейте, другарю Сталин. Погрешно са ви доложили. Аз и военният съвет на фронта взимаме всички мерки Киев в никакъв случай да не бъде отстъпен… Всички наши мисли и стремежи, както моите, така и на военния съвет, са насочени към единствената цел Киев да не бъде предаден на противника…

Сталин. Много добре. Стискам крепко ръката ви. Желая ви успех. Край.“[8]

И наистина Югозападният фронт се брани със зъби и с нокти. За героизма на защитниците на Киев много е писано. Правели са всичко, на каквото са били способни. Но, както изглежда, никога не ще можем да предадем техните чувства и мисли. Чувства и мисли, отразяващи патриотизма на почти всички съветски хора и мъчителното им недоумение, предизвикано от дългата върволица поражения, довели агресора на брега на Днепър. Пелиновата горчилка на несполуките е тровела целия съветски народ.

На 15 септември първа и втора танкова група на германците затварят обръча в района на Лохвица и обграждат основните сили на Югозападния фронт. В „чувала“ се оказват 5-а, 26-а и 37-а армия, както и отделни части от 21-ва и 28-а армия. Четири дни преди фаталната примка да се затегне около обезкървените части и съединения, Сталин последен път разговаря с Кирпонос:

Прилуки. Здравейте. На апарата Кирпонос, Бурмистенко и Тупиков.

Москва. Здравейте, тук Сталин, Шапошников и Тимошенко. Предложението ви войските да отстъпят на линията на споменатата от вас река (река Псьол — б.а.) ми се вижда опасно. Ако се върнете към близкото минало, ще си спомните, че при отстъпването на войските от района на Бердичев и Новгород-Волински вие имахте по-сериозна линия за отбрана — река Днепър — и въпреки това загубихте при оттеглянето две армии… а противникът се прехвърли… на източния бряг на Днепър… Изходът от положението е следният:

1) Незабавно прегрупирайте силите си дори и за сметка на Киевския укрепен район и други войски и започнете отчаяни атаки против конотопската група на противника във взаимодействие с Ерьоменко.

2) Организирайте веднага отбранителни позиции на река Псьол или някъде другаде по тази линия, като разположите голяма артилерийска група с фронт на север и на запад, и оттеглете 5–6 дивизии зад тази линия.

3) … Чак след изпълнението на посоченото в тези две точки, тоест след създаването на юмрук против конотопската група на противника и след създаването на отбранителна линия на река Псьол, с една дума, след всичко това започнете евакуирането на Киев…

Киев да не се изоставя и мостовете да не се сриват без разрешение на Ставката. Край. Довиждане.

Кирпонос. Ясни са ни указанията ви. Край. Довиждане.“[9]

Героят на Съветския съюз генерал-полковник Кирпонос може вече да каже „Сбогом“. Остава му още съвсем малко да живее. Лични указания от върховния главнокомандващ, който е обърнал гръб на реалната ситуация, той вече няма да получи. Докато обкръжението все още не е било плътно, имало е възможност за измъкване от смъртоносната примка. Военният съвет на фронта се обръща още веднъж към Сталин с такава молба (телеграма №15788) на 17 септември в 5 часа сутринта. И отново Сталин не разрешава да се пробие все още тънкият обръч, като се съгласява само с оттеглянето на 37-а армия, командвана от Власов, на източния бряг на Днепър. Положението става извънредно критично. Вечерта на 17 септември военният съвет въпреки разпорежданията на Сталин решава да изведе войските на фронта от обкръжението. Но е вече късно. При това щабът на фронта загубва връзка с армиите. Раздробените части и съединения на свой риск и отговорност се опитват да си пробият път на изток, водейки десет дни жестоки боеве. Малко от тях успяват. А Ставката, изпуснала от ръцете си положението, изпраща на Кирпонос дори на 22 и 23 септември успокояващи радиотелеграми със следното съдържание:

„До Кирпонос (ЮЗФ)

Повече решителност и спокойствие. Успехът е осигурен. Срещу вас има незначителни сили на противника. Масирайте артилерията в участъците на пробива… Цялата наша авиация работи за вас. Ромни е атакуван от нашите войски… Повтарям, повече решителност, спокойствие и енергия в действията. Докладвайте по-често.

Б. Шапошников“[10]

Катастрофата е страшна. В обкръжение се оказват 452 720 души, от тях около 60 хиляди команден състав.[11] В ръцете на противника попада голямо количество въоръжение и бойна техника. Командващият фронта Кирпонос заедно с началник-щаба Тупиков и членът на военния съвет Бурмистенко загиват в последните боеве, споделяйки жребия на хиляди и хиляди воини. Впрочем, и да си е пробил път Кирпонос през обръча на обкръжението, Сталин надали би му простил за тази катастрофа. Макар че той няма никаква вина за нея…

В тази едва ли не най-голяма от трагедиите по време на Великата отечествена война Сталин показва само своята желязна дебелоглавщина, но не и тънък оперативен усет, вникване в обстановката. Ако той като върховен главнокомандващ поне малко от малко е разбирал какво е ставало тогава край Минск, в Крим, в околностите на Киев и пред Смоленск, може би е щял освен опърничавост и праволинейност да прояви и нужната стратегическа мъдрост. През 1941 г. такава мъдрост у него не проличава.

За трагедията на войските от Югозападния фронт са виновни в най-голяма степен Ставката и нейният върховен главнокомандващ. Разбира се, командването и щабът на фронта също не успяват да ръководят както трябва поверените им големи сили, които безусловно са били в състояние при по-умело ръководство да избягнат толкова печалния край. Много често мъжеството не е било подплатено с умение, организация и компетентност. Поражението при Киев отново наклонява силно везните на убийствената борба по целия съветско-германски фронт в полза на агресора.

Външно Сталин запазва спокойствие, само казва на Шапошников, който през юли 1941 г. е назначен повторно за началник на Генералния щаб:

— Трябва бързо да се закърпи скъсаното… Бързо!

— Вече са взети мерки — отговаря Шапошников. — Изглежда, ще можем да възстановим 21-ва и 38-а армия. Наредих да бъдат изтеглени от резерва на Ставката 5 стрелкови дивизии и 3 танкови бригади. Ще създадем ново командване на Югозападния фронт. Нужно е вашето решение за ръководството му.

— Вие кого предлагате?

— Мисля, че в тази сложна обстановка там е нужна твърда ръка и патила глава. Очевидно по-сполучлива кандидатура от кандидатурата на Семьон Константинович Тимошенко не може да бъде намерена.

— Съгласен съм.

— А за член на военния съвет да бъде назначен Хрушчов, за началник-щаб генерал-майор Покровски.

— Добре, тъй да бъде…

Колосалните загуби изискват бързо попълнение. Главното управление при Народния комисариат на отбраната, занимаващо се със сформирането и комплектуването на войските и военните окръзи, общо взето, се справя със задачата по редовното доставяне на човешко месо за нуждите на кървавия Молох на войната. Когато Сталин остава сам в кабинета си, той звъни на Шапошников и иска от него справка за загубите и възможностите за попълване. След половин час справката е вече на бюрото му с допълнение от Борис Михайлович за вероятните неточности и непълноти на данните — нали събитията се развиват така шеметно…

В справката на Генералния щаб се казва, че в момента действат 39 запасни стрелкови бригади, където се подготвят новобранци. Въведен е 1,5-2-месечен срок на обучение за повиканите и 3-месечен за младшите командири. За август фронтовете са получили 613 хиляди души от ротите за запасняци и 380 хиляди, изтеглени от различни тилови военни учреждения и учебни заведения. До края на годината учебните центрове и запасните части ще могат да подготвят и изпратят на фронта 2,5 милиона души… Загубите (безвъзвратни и тъй наречените санитарни) са явно занижени. Сталин веднага го е разбрал:

юни-юли 1941 г. — 651 065

август — 692 924

септември — 491 023.[12]

Нали знае, че само пред Киев сме загубили около половин милион души… Повечето от тях ще се водят сега като „безследно изчезнали“. А знае ли някой колко са станали те през първата година на войната?

Без видима връзка с онова, което чете и за което мисли, Сталин надрасква бързо една бележка и я дава на Поскроьбишев. Думите са написани ясно и с размах:

„До др. Шапошников

Моля дайте ми проверена справка за нашите загуби при отстъплението от района на Старая Рус.

Й. Сталин“[13]

Трудно е да се отгатне защо се интересува именно от Старая Рус. Може би защото нашите контраудари там не са дали желания резултат? Или пък защото сега, както на него му се струва, след директивата на Ставката за удържане на досегашните позиции и преминаване към упорита отбрана трябва да се обърне внимание не само на главните фронтове, но и на отделни участъци от тях. Сталин и занапред ще се интересува за положението на отделни армии и локални участъци от фронта. По всяка вероятност по тези фрагменти на войната е искал да си представи по-пълно цялата й панорама.

Сталин никога не е мислел за близките си, а днес си спомня неволно за сина си Яков. В средата на август Жданов, член на военния съвет на Северозападното направление, изпраща на Сталин писмо, запечатано с червен восък. Вътре има позив със снимката на Яков, разговарящ с двама немски офицери. По-надолу пише:

„Това е Яков Джугашвили, по-големият син на Сталин, командир на батарея от 14-и гаубичен артилерийски полк към 14-а бронетанкова дивизия, който на 16 юли се е предал край Витебск заедно с хиляди други командири и бойци. По заповед на Сталин Тимошенко и вашите политически комисари ви учат, че болшевиките не се предават. Но червеноармейците непрекъснато преминават на страната на германците. За да ви заблудят, комисарите ви лъжат, че немците се отнасяли зле с пленниците. Собственият син на Сталин доказа с примера си, че това е лъжа. Той се предаде, защото отсега нататък всяка съпротива против Германската армия е безполезна…“[14]

Съдбата на сина му вълнува Сталин само от една-единствена гледна точка. Грехота е да се мисли така, разсъждава той, но по-добре щеше да бъде, ако Яков беше загинал в боя. Ами ако, току-виж, не издържи — слаб е той, — ще го прекършат и ще започне да говори по радиото или в позивите всичко, което му заповядат? Собственият син на върховния главнокомандващ ще се нахвърли върху своята страна и баща си! Тази мисъл е непоносима. Вчера Молотов, когато остана насаме с него, му съобщи, че председателят на шведския Червен кръст граф Бернадот го попитал по телефона чрез шведското посолство следното: ще го упълномощи ли Сталин или някое друго лице да направи постъпки за освобождаване на сина му от плен? Сталин се позамисля, после поглежда Молотов и започва да говори по съвсем друг въпрос, давайки му да разбере, че отговор няма да има:

— На писмото на Чърчил съобщете, че никога „и съмнение не може да има, че в случай на необходимост съветските кораби в Ленинград действително ще бъдат унищожени от съветските хора. Но за тези загуби отговорност ще носи не Англия, а Германия. Ето защо мисля, че загубите трябва да бъдат компенсирани след войната за сметка на Германия“[15].

Молотов си записва нещо в бележника си и вече не се връща към въпроса за Яков Джугашвили.

Сталин още не е придобил способността да мисли мащабно за целия съветско-германски фронт, да държи сметка за всички фактори — военни, икономически, морални, политически, дипломатически. Стихията на войната изтиква у него на пръв план въоръжената борба и забулва останалите форми на противодействие. Засега у Сталин е все още ясно изразена „фрагментарността“ в стратегическото и оперативното му мислене. Той не може цялостно да обхване всички събития; струва му се, че командващите лошо изпълняват разпорежданията му. Преди войната умее да чака търпеливо и ако е нужно, да върви крачка по крачка към целта. А сега, през войната, непрекъснато е нужен бърз резултат. Не му стига времето, непрекъснато изпада в цайтнот. Закъснява, надценява силата на заповедите и директивите, невинаги взима предвид обективните обстоятелства. Първите три директиви в началото на войната, много други негови решения, редица прибързани, недообмислени крачки, особено в хода на Киевската операция, говорят, че природната досетливост, волята и съобразителността му явно не са били достатъчни за умело ръководство на всички въоръжени сили в тази война.

Огромна роля за формирането, „обиграването“ на Сталин като стратег изиграват Генералният щаб и неговите ръководители Шапошников, Жуков, Василевски, Ватутин и Антонов. Но придобиването на необходимия опит за ръководене на големи оперативни обединения се изкупва с цената на кървави експерименти, грешки и недоглеждания. В първия период на войната Сталин не вниква задълбочено в обстановката, не е още запознат с всички скрити пружини на войната и с особеностите при организирането на оперативно-стратегическата дейност, с конкретното съдържание на работата, извършвана от командирите и щабовете, а само „натиска педала“ на моралния фактор (принуден очевидно от обстановката). Когато прочита едно или друго донесение за неуспех или за критично положение, преценява преди всичко морално-политическото състояние на войските, а чак след това оперативната обстановка. А както показва опитът от войните, тези две съставки на бойната мощ не бива да се разглеждат изолирано, едната във вреда на другата. Когато например обстановката при Киев става критична, началник-щабът на фронта Тупиков долага за нея, без нищо да скрива. Той съобщава: „Положението на войските на фронта се усложнява с нарастващи темпове… Началото на обяснимата за вас катастрофа е въпрос на ден-два.“[16] Човек не е нужно да е ясновидец, за да прецени обстановката, както е направил това началник-щабът. Въпросът е в друго: всичко ли е било направено, за да бъде избягната или поне намалена по мащаби катастрофата?! От телеграмата на Тупиков това не личи. Сталин долавя трагичната уплаха в щаба на Югозападния фронт и диктува веднага в отговор следната телеграма:

„Прилуки. До командващия Югозападния фронт

Копие: До главнокомандващия Югозападното направление

Генерал-майор Тупиков представи в Генералния щаб под номер 15614 паникьорско донесение. А напротив, обстановката налага командирите от всички степени да запазят изключително хладнокръвие и самообладание. Нужно е, без да се поддават на паника, да вземат всички мерки, за да се задържи заеманото положение и особено здраво да се държат фланговете. Кузнецов и Потапов трябва да бъдат накарани да спрат оттеглянето си. Трябва да се внуши на целия състав на фронта, че е наложително упорито да се сражава, без да поглежда назад.

Нужно е неотстъпно да се изпълняват указанията на др. Сталин, дадени ви на 11.9…“[17]

Още не знаят да воюват. Често пъти се боят да докладват по-нагоре истинското положение, ако не е добро — не са научени на такова нещо. Характерен в това отношение е разговорът на Жуков с командващия 24-а армия генерал-майор Ракутин на 4 септември 1941 г. Жуков мъмри Ракутин, че дадените в разпореждане на армията танкове са били хвърлени веднага съвсем лекомислено в боя и пропилени, както и че изпраща лъжливи донесения.

Ракутин. Още тази заран ще замина да разследвам случая, а донесението получих едва сега…

Жуков. Вие не сте следовател, а командващ. Представете ми писмено донесение за доклад пред правителството. Овладяно ли е Шепельово, или това също е заблуда?

Ракутин. Шепельово не е овладяно… Ще проверя утре сам и ще доложа. Няма да лъжа.

Жуков. Най-главното е да забраните на вашия щаб да лъже и да се запознаете по-добре с обстановката, защото всички там никак не се представяте в угледен вид…“[18]

Ракутин е бил подведен от подчинените си — доложили са му за несъществуващ успех. Но често пъти страхът от тежко наказание е карал хората да лъжат. Ракутин наистина оправя нещата, но му оставало да живее само още един месец — през октомври пада на бойното поле.

Сталин отчаяно търси начини да спре отстъплението, да накара стъписаните и деморализирани хора да се бият, да им помогне да повярват в силите си. Анализът на документите на Ставката и на личните разпореждания на Сталин показва, че в решаването на тази изключително важна задача върховният главнокомандващ е давал предимство на заплахите с безмилостни наказания. Може би е прав Троцки, когато е казвал, че в критични моменти на сраженията войникът трябва да бъде поставен пред избора „между възможната почтена смърт пред него и неизбежната позорна смърт отзад“? Сигурно тази мисъл се е мяркала в главата на Сталин. Вечерта лично той подготвя директивата до всички фронтове за борба с паникьорството. Ето я:

„Опитът от борбата с немския фашизъм показа, че в нашите стрелкови дивизии има немалко паникьорски настроени и направо враждебни елементи, които още при първия натиск от страна на противника хвърлят оръжието, почват да крещят «Обградени сме!» и увличат след себе си останалите бойци. В резултат от подобни действия на такива елементи дивизията побягва, захвърля материалната част и после поединично започва да се измъква от гората. Такива явления се наблюдават по всички фронтове… Бедата е в това, че у нас са малко твърдите и упорити командири и комисари…

1. Във всяка стрелкова дивизия да бъде сформиран преграден отряд от благонадеждни бойци с численост, не по-голяма от батальон.

2. Преградните отряди да имат за свои задачи пряката помощ на командния състав при въвеждането на твърда дисциплина в дивизията и преустановяването на бягството на обхванати от паника военнослужещи, включително и с използването на оръжие…

3. Създаването на преградните отряди да завърши в петдневен срок от деня на получаването на настоящата заповед.

Й. Сталин

Продиктувано лично от др. Сталин. Б. Шапошников

12 септември 1941 г. 23:50.“[19]

Преградни отряди, наказателни роти и батальони, заплахи с разстрел — тогава очевидно са били принудителни. Но принудителни до голяма степен в резултат на грешките и недомислиците на самия Сталин. „Малко са у нас твърдите и упорити командири и комисари“ — по вина преди всичко на самия върховен главнокомандващ.

Ето още една негова телеграма, предназначена за морално въздействие върху войските:

„До командващия 51-ва армия др. Кузнецов

До командващия Черноморския флот др. Октябърски

Копие: народен комисар на Военноморския флот др. Кузнецов

Предайте на бойците и командирите, защищаващи Одеса, молбата на Ставката на Върховното главно командване да се задържат 6–7 дни, когато ще получат подкрепа от авиация и въоръжено попълнение.

Потвърдете получаването.

15 септември 41 г.

Й. Сталин“[20]

Такива телеграми често пъти са оказвали мобилизиращо въздействие. Но в конкретния случай въпреки проявеното от защитниците на Одеса мъжество в средата на октомври отбраняващите града части трябвало да бъдат евакуирани в Крим, където също назрявала критична ситуация.

Сталин търси пътища за повдигане на моралния дух на войските. В средата на септември 1941 г. при поредния си доклад пред върховния главнокомандващ Шапошников подчертава, че ако всички дивизии се сражават като отлични съединения, врагът отдавна да е спрян. Сталин замълчава, но след това нарежда на Генералния щаб и на Главното политическо управление да преценят как да бъдат отличени най-добре проявилите се части, как да бъдат създадени морални стимули за мъжествено поведение в боя. И скоро се появява известната заповед на народния комисар на отбраната на Съюза на ССР №308 от 18 септември 1941 г., която провъзгласява раждането на съветската гвардия. В заповедта се казва:

„В многобройните боеве за нашата съветска родина против Хитлеровите орди на фашистка Германия 100-а, 127-а, 153-а и 161-ва стрелкова дивизия показаха примери на мъжество, храброст, дисциплина и организираност. В трудните условия на борбата тези дивизии неведнъж нанасяха тежки поражения на немскофашистките войски, обръщаха ги в бягство, всяваха ужас сред тях…

За бойните им подвизи, за организираността, дисциплината и образцовия ред посочените дивизии да се преименуват в гвардейски дивизии. На целия команден състав на дивизиите от септември т.г. да се увеличи един път и половина, а на бойците два пъти размерът на издръжката им…“[21]

В първите месеци на войната не всичко върви, благополучно и в тила, особено в полосата зад фронта. В секретариата на Калинин е запазено писмото на Лугова, копие от което е било изпратено на няколко адреса. Тя пише:

„Ще се помъча накратко да опиша състоянието на тила, където живея. Районът на Мелитопол-Бердянск-Осипенко. Хиляди мобилизирани от разни места, вече завзети, и от полосата зад фронта, ходят от село на село. Не знаят какво да правят. Ред не виждат. Без военно облекло, 20% боси. Без оръжие. Дисциплината им лоша… Някои от мобилизираните заговарят нашите жени и им съобщават гадни вести: «Нямаме оръжие, нямаме облекло, немската техника е непобедима; разземайте житото, и без това така и ще си пропадне тук, разземайте добитъка…» Народът силно се тревожи. Ръководителите си отиват, спасяват жените си, които не работеха, а нас ни оставят да загинем. Да управляват желаещи имаше, а да ни защищават няма… Нашите вестници не посочват недостатъците, премълчават ги, а това ражда недоверие…“[22]

Простата женица правилно е схванала нещата — катастрофалното начало на войната най-много се е отразило на моралното състояние. Нужни са били победи, военни успехи, които да върнат мъжеството на онези, които са го загубили.

Горчивият пелинов дъх на неуспехите през първите месеци от войната преследва непрекъснато Сталин. Същевременно той прави трескави опити да изтръгне стратегическата инициатива от агресора. Противникът концентрира последователно усилията си ту на един, ту на друг участък и постига успех. Мъчейки се да пресече пътя на крайно неблагоприятните събития, върховният главнокомандващ решава и той да прибегне към такъв подход, но за жалост войските се оказват неподготвени. Например в средата на септември, отдавайки особено значение на Ленинград, Сталин решава да го деблокира. И с оглед на това прави една необичайна крачка — назначава за командващ раздутата 54-а армия, съставена от 8 дивизии, маршал Кулик. Това очевидно е единственият случай в нашата история армия да бъде командвана от маршал на Съветския съюз. Сталин лелее големи надежди и очаква операцията да се увенчае с успех. Обаче ударите по посока на Мга от Волхов и Ленинград не дават желания резултат. Войските напредват съвсем малко. Но и това ободрява върховния главнокомандващ. На 16 септември в разговор е Кулик по прекия телефон, след като Шапошников дава на командващия армията конкретни указания от оперативно естество, се намесва и върховният главнокомандващ:

Сталин. Много се радваме, че имате успехи. Но да знаете, че ако вие утре напреднете както трябва към Мга с цел да пробиете или да обходите отбраната на Мга, ще получите от нас две добри кадрови дивизии и може би нова танкова бригада. Но ако отложите утрешния удар, давам ви думата си, че няма да получите нито двете дивизии, нито танковата бригада.

Кулик. Ще се помъчим да изпълним указанията ви и да получим на всяка цена обещаното от вас…“[23]

На 20 септември Сталин отново вика на прекия телефон Кулик, след като от ден на ден е оставал все по-разочарован от способността на маршала да постигне сериозен успех.

Сталин. Много закъсняхте. Трябва да наваксате загубеното време. В противен случай, ако продължавате да се бавите, немците ще успеят да превърнат всяко село в крепост и няма никога да успеете да се съедините с ленинградчаните.

Кулик. Току-що се върнах от бойното поле. През целия ден се водеха ожесточени боеве за овладяването на Синявино и за овладяване на Вороново. Противникът премина на няколко пъти в контраатака, въпреки убийствения огън от наша страна (използвах днес двата вида реактивни снаряди, вкарах всички резерви), но нямах успех.

Сталин. Новите дивизии и бригадата ви се дават не за овладяването на гара Мга, а за развиване на успеха след овладяването на гара Мга. Наличните сили са напълно достатъчни, за да завземете Мга не веднъж, а два пъти.

Кулик. Докладвам, че с наличните сили без въвеждането на нови части гара Мга не може да бъде овладяна…“[24]

Сталин прекъсва разговора. Сигурно отново си е помислил: за кой ли дявол го накичих през четирийсета година със Златната звезда на герой и му дадох маршалско звание? Каквото му възложиш — само провали и неуспехи… Но той още веднъж в друг критичен момент ще потърси Кулик. Ще го изпрати в епицентъра на зреещата голяма катастрофа в Крим, когато, струва ми се, вече никой и с нищо не би могъл да помогне. Но за това ще спомена по-нататък.

Събитията от лятото и есента на 1941 г., телеграмите, разпорежданията и директивите през този период лично на Сталин потвърждават извода, който по-късно прави и Жуков: в началото на войната Сталин е нямал качествата на пълководец. Липсата на специални познания и на опит за ръководене на бойни действия от такъв мащаб той се опитва да компенсира със силен натиск, със заплахи, репресивни мерки, декларативни призиви. Оперативното му, а още повече стратегическото му мислене в първия период на войната още не може да излезе извън рамките на здравия смисъл, практическия опит и старите схеми на гражданската война.

Но заедно с това трябва да признаем, че Сталин е търпелив ученик. Страшният учител обаче е войната.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.35, оп.11285, д.205, л.1-78.

[2] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л.21-24.

[3] Пак там, ф.132-А, оп.2642, д.30, л. 12–13.

[4] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.1, л.315.

[5] ЦАМО, ф.208, оп.2526, д.5а, л. 443–448.

[6] ЦАМО, ф.32, оп.11306, д.36, л.82-84.

[7] Жп гара северно от Киев. — Б.пр.

[8] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л. 28–30.

[9] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л. 96–99.

[10] ЦАМО, ф.48-А, оп.1554, д.9, л.470.

[11] Пак там, ф.229, оп.161, д.103, л.93.

[12] ЦАМО, ф.13, оп.3028, д.4, л. 1–27.

[13] Пак там, ф.8, оп.11627, д.954, л.61.

[14] ЦАМО, ф.7, оп.11250, д.29, л. 37–38.

[15] Переписка Председателя Совета министров СССР с Президентами США и Премьер-министрами Великобритания. Изд. 2-е. М., 1976, с.33.

[16] ЦАМО, ф.48-А, оп.1133, д.7, л.139-140.

[17] Пак там, оп.1554, д.9, л.431.

[18] ЦАМО, ф.219, оп.679, д.3, л.17-21.

[19] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.2, л.175-176.

[20] Пак там, ф.132-А, оп.2642, д.20, л.37.

[21] ЦАМО, ф.67, оп.12018, д.100, л.263-264.

[22] Пак там, л.134-135.

[23] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л. 104–107.

[24] ЦАМО, ф.96-А, оп.2011, д.5, л.120-123.