Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (70)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Мумиите на догматизма

Способен възпитаник на духовното училище, а после и на семинарията Йосиф Джугашвили по-бързо от другите усвоява постулатите на догматичното богословие. Като всяко знание богословието, въпреки създалата се у нас представа, носи доста полезна информация — историческа, социална и нравствена. Джугашвили обаче харесва в богословието самата „опаковка“ на знанията, систематизирането им, дори съществуващата в него известна хармония. Сигурно не е вярвал кой знае колко в съдържанието на много от догмите, те често са му се стрували наивни, но заедно с това е съзирал в тях и нещо, което прехвърля мост към светския живот. Това нещо е взаимната връзка между знанията и вярата.

В писанията на Климент Александрийски, Кирил Ерусалимски, Григорий Ниски и други богослови, чиито книги чете навремето младият семинарист, него най-вече го занимава идеята: няма вяра без знание, както и знание без вяра. Формулата за взаимната връзка между вярата и знанията изпъква в съзнанието му обикновено в следния вид: вярата предхожда знанието, знанието идва след вярата. Той помни думите на учителя по богословие: „Всеки човек е по природа догматик, тъй като вярва във възможността да открие истината дотогава, докато се убеди в безполезността на усилията си. Защото истината се съдържа именно във вярата“ — обобщава наставникът му.

На бъдещия „вожд“, кой знае защо, най-много му допадат богословските съчинения на Хомяков и книгата на Силвестър, ректора на Киевската духовна академия, „Опитът от православното догматично богословие (с историческо излагане на догмите)“, където се твърди, че в Светото писание има истини, които църквата трябва да признава навсякъде и всякога.

Всичко това е останало нейде далече-далече назад, преди многото превратности в живота му. „Символите на вярата“ някак си незабелязано са се разтворили във всекидневието на светския живот и Джугашвили-Сталин още преди революцията надали би могъл да каже нещо смислено за богоосъзнаването, за притчите Соломонови, за откровението на Йоан Богослов или за посланието на Юда. Всичко това е отнесено неумолимо от времето и понякога не му се вярва, че е можело да стане свещеник. Но все пак нещо неуловимо остава в неговото съзнание. Сталин винаги е смятал, че съществуват доктрини, които имат значение на неоспорими истини. Може би и ние също вярваме и дори сме убедени в това. Но след като става такъв, какъвто е, той проявява склонност да абсолютизира тези истини, особено ако са негово „откритие“. Много се съмнявам, че е вярвал във всичко, което е твърдял. Но пък другите са вярвали на думите му. Днес ние знаем това съвсем точно.

За догматизма в Сталиновото мислене стана вече дума. Но догматизмът ме интересува като една от опорите на сталинизма, като най-важния му атрибут, оказал се способен да отведе обществознанието, а после и обществото в теоретична и духовна безизходица. Сталин притежава огромна способност да умъртвява едни или други положения на марксизма и да ги превръща в мумии на вкаменената и изопачена истина. В това отношение той е ненадминат майстор.

Например той пропагандира навсякъде, където може, своето разбиране за „окончателната победа на социализма“. Като използва Лениновите идеи относно наличието на всичко необходимо за построяването на социализма в нашата страна, в труда си „Към въпросите на ленинизма“ Сталин цитира няколко пъти „модификации“ на своите определения. И най-накрая стига до основната си дефиниция: „Окончателната победа на социализма е пълна гаранция, че са невъзможни всякакви опити за интервенция, а следователно и за реставрация, защото всеки що-годе сериозен опит за реставрация може да бъде направен само при сериозна поддръжка отвън, само при поддръжка от международния капитал.“[1] За да покаже абсолютната правота на собствената си формула и че е очистена от всякакви грешки, той демонстрира колко невярно разбират този въпрос опонентите му. За целта цитира Зиновиев: „Под окончателна победа на социализма трябва да се разбира най-малко: 1) унищожаване на класите и следователно 2) премахване на диктатурата на една класа, в дадения случай диктатурата на пролетариата… За да си изясним още по-точно как е у нас в СССР през 1925 г., трябва да се разграничат две неща: 1) осигурена възможност да се строи социализъм — такава възможност да се строи социализъм напълно е допустима, разбира се, да се създаде и в рамките на една отделна страна и 2) окончателно построяване и укрепване на социализма, тоест осъществяване на социалистическия строй, на социалистическото общество.“[2]

Всички по-нататъшни разсъждения на Сталин са посветени на усилията му да докаже, че Зиновиев не вярва достатъчно и е капитулант. Схоластиците биха могли да му завидят за майсторството да издирва слабите места, които са в разрез с неговата единствено правоверна теория. Навремето средновековният геолог Тома Аквински е виждал един от главните проблеми на познанието в това, дали дейността господня се извършва на основата на свободната божия воля или в основата на тази дейност е разумът господен, на който е подчинена и волята божия. Схоластиците са можели десетки години да спорят кое стои по-високо: вътрешната „светлина“ на разума или „светлината на благодатта божия“ и на „Светото писание“. Сталин не се впуска в изясняване на такива „дреболии“; той търси всички, които не вярват в построяването на социализма. Но тъй като никой не се опълчва против създаването му и не възразява по принцип против тази възможност, за генералния секретар особена важност придобиват отсенките, нюансите, тънкостите. И тук именно проявява цялото си остроумие и същевременно догматизма си. Заострянето на вниманието върху греховете на опозиционерите — Сталин е забелязал това — винаги прави силно впечатление на слушателите и читателите. В дадения случай той така и постъпва:

„Строителство наслуки, без перспектива, строителство на социализъм, без да е възможно да се построи социалистическо общество — такава е позицията на Зиновиев. Ами че това е гавра с въпроса, а не разрешаване на въпроса!“

Читателят трябва да знае, че Зиновиев е изказвал само съмнения, от които впрочем скоро се освобождава. Той прекалено тясно е свързвал съдбата на руската революция с международната обстановка. Това е разбираемо — бил е председател на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал.

„Капитулиране пред капиталистическите елементи в нашето стопанство — сипва още масло в огъня Сталин — ето накъде води вътрешната логика в аргументацията на Зиновиев.“

Но нищо подобно не казва и дори не е и помислял да каже Григорий Евсеевич. Той само говори за вероятността като за нещо възможно и за нейната противоположност. Сталин обаче отива още по-далече:

„Не е трябвало да се взима властта през октомври 1917 г. — ето до какъв извод стига вътрешната логика в аргументацията на Зиновиев“ — заключава той.

Партията критикува „новата опозиция“ за редица погрешни изводи, но това не е давало основание Сталин да постави Зиновиев (а заедно с него и съидейниците му) от другата страна на политическата барикада. Той не е можел (и не е искал) Да разбере, че много от неточните, а понякога и погрешни изказвания се правят в кипежа на полемиките, на яростния спор и се диктуват от желанието на Зиновиев да раздуха затихващия пожар на световната революция. Да, отдаден всецяло на работата си в Коминтерна, Зиновиев често абсолютизира оценките си. За Сталин обаче тези „забележки“ са не просто обект на другарска критика, а повод да „удря“, да „разгромява“, да „ликвидира“.

Несъгласието с теоретичните постановки на Сталин се квалифицират още от средата на 20-те години като „враждебно отстъпление“ от марксизма. По-късно дори загатването за несъгласие с диктатора завършва трагично. Това може да се разглежда като теоретично диктаторство, впрочем още Ницше нарича такива хора „духовни тирани“. В един от неговите трудове намират място доста интересни разсъждения по този въпрос. „Тираните на духа“, пише Ницше, вършат насилие, „вярвайки, че у тях е истината, но заедно с това никога досега не са се проявявали с такава сила свойствените на такава вяра жестокост, своеволие, деспотизъм и злоба“[3].

Притиснал с диктаторския си печат обществената мисъл. Сталиновият догматизъм е войнствен, упорстващ, безпощаден. Помагат му неговите идеологически оръженосци Жданов, Суслов, Поспелов, Митин и други „рицари“ на догматизма. Особена изтънченост в тази насока проявява Суслов, същински идеологически инквизитор, който съумява и след Сталин дълги години да държи теоретичните изследвания в застой. Спускайки навсякъде идеологическата си бариера, консервирайки сталинизма, Суслов става генератор на двойствеността, на теоретичното лицемерие. В изказването си например пред общосъюзното съвещание на завеждащите катедри по обществените науки (1962 г.) секретарят на ЦК Суслов провъзгласява: „Догматизмът е най-опасната форма на откъсване на теорията от практиката. Под булото на привидната вярност към марксизма-ленинизма левият опортюнизъм нанася голяма вреда на революционната теория и практика, на социализма. Опитът да се скрие животът под купища от цитати означава неумение или нежелание да се оцени новата историческа обстановка, творчески да се прилагат и развиват в новите изменящи се условия великите принципи на марксизма-ленинизма.“[4] Такива чираци като Суслов са майстори на мимикрията: като пропъждат безмилостно живата мисъл, новаторството, опитите да се осъзнаят новите процеси, те прикриват догматичната си ретроградност с реверанси пред диалектиката, пред „живата душа на марксизма“.

Сталинизмът насажда дълбоко и такава черта на догматизма като изборност при използването на едни или други постановки на марксизма. Безспорно теорията на научния социализъм, трудовете на основоположниците на марксизма-ленинизма, изводите им минават през изпитанията на времето като всяка теория. Още Маркс казва: „Ние излизаме пред света не като доктринери с готов нов принцип: ето я истината, на колене пред нея!“[5] Някои постановки, формулирани от класиците, трябва да се разглеждат само с оглед на своето време. Това е естествено. Но ние сме длъжни да знаем и да уважаваме дори изводите, които могат да остареят или да не бъдат адекватни на днешното ни разбиране. Та нали сега никой не мисли, че трябва да бъде прекратено издаването на ония трудове на класиците, в които се говори, да речем, за диктатура на пролетариата. Сталин обаче лично е определял какво от теоретичното наследство на основоположниците на марксизма може и какво не може да се публикува. Във фонда на Сталин има много писма с молби за разрешаване да се даде гласност на едно или друго писмо на Ленин, на фрагмент от ръкопис на Маркс или на Енгелс. Ето и примери. През юни 1939 г. Митин, директор на Института „Маркс-Енгелс-Ленин“ пише до Сталин: „Моля за разрешение в поредния брой на «Большевик» да бъдат публикувани приложените две писма на Ленин до Инеса Арманд.“ Резолюцията е крайно лаконична: „Не възр. Ст.“[6]

Но институтът невинаги получава такова разрешение. Жданов, Митин и Поспелов му представят статията на Енгелс „За външната политика и руския царизъм“. „Вождът“ изучава внимателно написаното от Енгелс и прави по белите полета забележки със следното съдържание: „Завоевателните низости не са монопол на руските царе“; „Надценява се ролята на външната политика на Русия“; Енгелс, „атакувайки външната политика на царизма, е решил да я лиши от всякакво доверие в очите на европейското обществено мислене“. Накрая прави резюмиращо заключение: „Струва ли си след всичко казано статията на Енгелс да се печата в нашия боен орган, в «Большевик», като ръководеща във всички случаи статия или като дълбоко поучителна статия, тъй като е ясно, че напечатването й в «Большевик» означава мълчаливо да й се даде такава именно препоръка. Мисля, че не си струва. И. Сталин. 15. VII. 1940 г.“[7]

Затова и много Ленинови документи не се публикуват цели десетилетия. Сталин държи „под ключ“ до края на дните си доста от Лениновите мисли и идеи. Догматизмът признава само онова, което пряко потвърждава постановките му и отхвърля това, което му противоречи. Още Хегел вижда тази негова черта: догматизмът, пише той, „в по-тесен смисъл означава, че се поддържат едностранчивите умозрителни определения и се изключват противоположните определения“[8]. Дори „левите фрази“, до които Сталин често обича да прибягва, не могат да скрият линията му да се консервират нужните теоретични постановки на марксизма и да се премълчават ония, които му се струват съмнителни. Това е естествено за догматичното мислене: то винаги смята, че е безгрешно.

Истинска енциклопедия от мумии на догматизма, сборник от полуистини и антиистини става прехваленият учебник „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Кратък курс“, излязъл в повече от 300 издания с тираж около 43 милиона екземпляра. Този сборник от мумифицирани догми става също толкова задължителен за възрастното население на страната както Коранът за мюсюлманските фундаменталисти. Историята обаче отдавна вече е доказала, че съзнанието е най-независимата от властта сфера. Ересите, съмненията, другомислието се раждат в значителна степен като последица от насилие върху съзнанието, от опити то да бъде управлявано с твърда ръка или да се държи в заточение.

В самото начало на века знаменитият (но по волята на Сталин зачеркнат задълго от историята на руската обществена мисъл) философ Соловьов публикува статия с красноречивото заглавие „Ръководни мисли“. В нея подлага на научна критика статиите на професора от Петербургския университет Кареев, напечатани в сборника „Историческое обозрение“. Кареев се опитва да учи историците не само как да пишат история, как да я изучават, но и как да я разбират. С присъщия му интелектуален финес Соловьов доказва несъстоятелността на претенциите на автора да дава препоръки как да се разбира миналото. Но къде е Кареев, къде е Сталин! Сталиновите „ръководни мисли“ стават абсолютно задължителни за всички! Преобладаващата част от населението е вече с дотолкова деформирано съзнание, че вярва сляпо на „вожда“ — историята може да се разбира само по сталински.

А сега за истинската роля на „Краткия курс“ в живота на нашето общество. Още в началото бих искал да напомня, че догматичният ум на Сталин, абсолютизирайки значението на борбата на партията вътре в страната с безбройните „врагове“, създава изкривен облик на миналото. Разбира се, борба в партията е имало. И често пъти тя е ожесточена. Това е закон на диалектиката. Но в историята на партията Сталин не вижда нищо друго освен борба и низости: коварството на меншевиките, капитулантството на ликвидаторите, антисъветизма на троцкистите, политическото двуличие на бившите си съратници. Човек дори може да си помисли, че според Сталин фактически освен него самия и групата на поддръжниците му цялата стара партийна „гвардия“, казано с неговите думи, се състои от „изроди, влезли в бухаринско-троцкистката банда“. Самите подзаглавия на 12-те глави на „Краткия курс“ са свидетелства. „Вождът“ мисли, че историята на партията е низ от безкрайни враждебни нападки на едни сили и решителни мъдри действия на други, водени от Сталин. „Разцепнически действия на меншевишките лидери“, „Разлагане в опозиционните слоеве на интелигенцията“, „Засилване на активността на троцкистите“, „Разгромяване на троцкистко-зиновиевския блок“, „Политическо двуличие“, „Ликвидиране на кулачеството като класа“, „Ликвидиране на остатъците от бухаринско-троцкистките шпиони“…

В съответствие с решението на Политбюро от 16 април 1937 г. група историци — Кнорин (въпреки че той не успява да завърши „делото“ — бил арестуван), Поспелов и Ярославски — съсредоточават всичките си усилия върху написването на книгата. Основа става разработената от Сталин схема за периодизация в историята на партията, както и дефинираната от него нейна същност като „борба на болшевиките с антиболшевишките фракции“[9]. На „вожда“ последователно биват изпращани отделни глави и няколко макета на книгата. Почти всяка глава той решително „извива“ към основната идея: историята на партията е история на вътрешнопартийната й борба. А начело на партията стои верният съратник и продължител на Лениновото дело — Сталин. Въпреки голямата си заетост с други въпроси, ако се съди по забележките в различните варианти на бъдещата книга, Сталин дълго се е занимавал е „историята“. На него му е съвсем ясно, че тя ще бъде един от най-важните механизми за продължителното му влияние върху съзнанието на милиони хора.

Когато е чел поредния преработен текст на „Краткия курс“ (имало е няколко текста, докато одобри оня, които после ще изучават десетки милиони хора), Сталин не може да не е забелязал, че историята на партията прилича на рицарско бойно поле, където не престават кървавите битки на неговия „орден“ с безчетните пълчища на враговете. Премисля и решава, че трябва да опази концепцията си за партийната история от евентуални критики в бъдеще (засега това е напълно изключено). Запретва ръкави и започва да диктува куп постановки, които след редактирането ще изглеждат така:

„Някой може да помисли, че болшевиките са отделяли прекалено много време на борбата с опортюнистичните елементи в партията, че са преувеличавали значението им. Но това не е вярно; Не биваше да търпят в своята среда опортюнизъм, както не бива да се търпи язва в здраво тяло. Партията е ръководният отряд на работническата класа, предана нейна крепост, неин боен щаб. Не бива да се допуска в ръководния щаб на работническата класа да има колебаещи се, опортюнисти, капитуланти, предатели. Да се води борба на живот и смърт с буржоазията, когато в собствения щаб, в собствената крепост са се промъкнали капитуланти и предатели — това означава да се изпадне в положението на бойци, обстрелвани и откъм фронта, и откъм тила. Не е трудно да се разбере, че такава борба може да завърши само с поражение. Крепостите се превземат най-лесно отвътре.“[10] Такава е „фронтовата“ гледна точка на Сталин, такава е и чисто военната му терминология.

Зад заглавията е мумифицираната история, дълъг списък от догми. В последна сметка всички те трябва да подсилят една от главните идеи на сталинизма: всичко се решава горе. Обичайните думи — „указание на другаря Сталин“, а по-късно на Хрушчов или Брежнев — означават: изпълнявай разпореждането отгоре, без да се съмняваш. Властта винаги е права. Вождът не греши. Дори самодръжците не са изисквали такава сляпа изпълнителност.

Реалните събития и факти в „Краткия курс“ са примесени кажи-речи на всеки ред със спаружените Сталинови представи.

Една от тях е абсолютизирането на революционните скокове и омаловажаването на ролята на реформите. „За да не грешиш в политиката, трябва да бъдеш революционер, а не реформатор.“ Влязла в светогледа и методологията, такава постановка на въпроса оправдава волунтаризма и силовите решения, предварително дава право на „вожда“ за всякакви радикални крачки, които смята за нужни, например преминаване към „политика на ликвидиране, към политика на унищожаване на кулачеството като класа“. „Революционният“ скокообразен волунтаризъм на Сталин е провъзгласен за висша марксистка истина. Думите „реформа“ и „еволюция“ са синоними на нещо враждебно, чуждо, обезценено от историята.

Още една мумия на догматизма е твърдението, че икономиката на СССР е върхът на съвършенството в съвременния свят. В нашата страна, обявява „Краткия курс“, производствените отношения „се намират в пълно съответствие със състоянието на производителните сили, затова социалистическото производство в СССР не познава периодичните кризи на свръхпроизводството и свързаните с тях парадокси“. Колкото до „парадоксите“ на свръхпроизводството, Сталин е можел да се подпише под твърдението, че такова нещо у нас никога не е имало. Но постоянното състояние на недостиг, унизителният стоков дефицит, ниското качество на продукцията, ориентираното само към количествени показатели производство се издигат в ранг на закономерност.

Сталин успява (и това се подчертава многократно в „Краткия курс“) да създаде трайно впечатление, не, ще се изразя по-силно — да формира в светогледа на съветския човек възгледа, че всички несполуки, провали и трудности са свързани само с дейността на многобройните „врагове на народа“, от които най-сетне решително и на широка основа сме започнали да се освобождаваме от 1937 г. нататък. „Краткия курс“ не се скъпи на епитети по адрес на старите комунисти, на „Лениновата гвардия“, на създателите на Октомври: „банда врагове“, „отрепки на човешкия род“, „троцкистко-бухарински изчадия“, „белогвардейски пигмеи и буболечки“, „презрени лакеи на фашистите“ и т.н. Задължителният за всички учебник поучава милионите болшевики и безпартийни: „Нужно е членовете на партията да знаят не само как тя се е борила и е надвивала кадетите, есерите, меншевиките и анархистите, но и как се е борила и надвивала троцкистите, «демократическите централисти», «работническата опозиция», зиновиевците, десните отцепници, деснолевичарските изроди и тям подобни. Не бива да се забравя, че познанието и разбирането на историята на нашата партия е едно от най-важните средства, необходимо за осигуряване революционната бдителност на партийните членове.“[11] Главният автор на „енциклопедията от марксистки знания“ иска всички да живеят в напрежение, в очакване на вражески прояви, да бъдат постоянно нащрек спрямо околните, съслужившите, колегите: „врагът не спи!“.

Освен тези общи параметри, поставени като условие пред авторите на „Краткия курс“, през 1937 г. в писмото му „Относно учебника по история на ВКП(б)“[12] Сталин се погрижва и за максималната антитроцкистка насоченост на „творбата“. Стига текстът да позволява, непременно натиква в него и Троцки. Например във фрагмента „Както е установено сега от процеса против «деснотроцкисткият блок» през 1938 г., метежът на «левите» есери е бил извършен със знанието и съгласието на Бухарин и Троцки и е бил част от общия план на контрареволюционния заговор на бухаринците, троцкистите и «левите» есери против съветската власт“ — подчертаните думи са вписани собственоръчно от Сталин.[13]

Цялото съдържание на „творбата“ има за цел да подготвя й възпитава съветските граждани да гледат околния свят с очите на Сталин, който едва ли не във всеки трети гражданин на отечеството ни вижда „съмнителен субект“, „двуличник“, „спотаил се враг“. Заедно с това ще отбележа, че „учебникът“ беше много популярен не само защото пропагандният апарат го прави в духа на указанията на Сталин „главната книга“ на обществото за много години, но и защото крайно примитивното и схематично изложение допадаше на много хора, свикващи все повече с мисълта, че има кой да мисли за тях, и задоволяващи се с тази гнила духовна храна.

Догматичните мумии се оказват твърде лесно достъпни и разбираеми (с изключение на втория параграф от четвърта глава). Не е нужно да се рови човек в първоизточниците и в литературата и което е най-важно, не е нужно да мисли напрегнато: всичко си е поставено на мястото по политическите преградки, всички действащи лица са обагрени в съответния цвят (а тук тези цветове са само два), навсякъде са дадени ясни, еднозначни оценки. По предложение на Сталин авторите са се погрижили всяка глава да завършва с „Кратки изводи“, написани в стила на политическите инструкции. Остава само да се заучат „сдъвканите положения“. И ето такава книга става основен инструмент за активно насаждане на догматичното мислене в партията и страната. Ето как антиистините се прехвърлят от книгата в общественото и индивидуалното съзнание. Отсега нататък цялата система на политическото образование и партийната просвета ще се основава за дълги години върху „Краткия курс“, внесъл в съзнанието на милиони хора грубо деформирани фрагменти от ленинизма. Едва ли си струва да се учудваме, че и днес привържениците на „вожда“ са толкова много!

Всъщност освен тесен кръг хора — от научните среди и интелигенцията — поколенията от 30-те и 40-те години нямаха никаква представа за истинския Ленин, за неговите трудове. Затова пък „Краткия курс“, за чийто автор е обявен скоро, макар и негласно, самият „вожд“, е буквално „надупчен“ от Сталинови цитати. Последните три глави с обем малко повече от седемдесет страници съдържат шестдесет (!) мнения, цитати, „изводи“ на Сталин. Авторът е направил от себе си и главен негов „герой“. В речта си на 1 октомври 1938 г. пред пропагандисти от Москва и Ленинград във връзка с излизането на този „труд“ Сталин прокарва магистралната си мисъл, че без учениците на Ленин (разбира се, „вождът“ е имал предвид само себе си), сплотили усилията си в една насока, той не е уверен, че би имало съветска власт. Препоръчва им да изучават „Краткия курс“ заедно с „книгата на другаря Сталин «За основите на ленинизма», която дава всичко най-важно“. Сталин нарича „Краткия курс“ „манифест — песен на песните на марксизма“. Съобразявайки се със състава на съвещанието, не пропуска да предупреди, че „част от интелигенцията не възпитавахме ние, завлякоха я в своите мрежи чуждите разузнавания. Станала е плячка на чуждите разузнавания“[14]. Поучавайки пропагандистите как да използват „манифеста“, Сталин едновременно ги съветва да не проявяват свободомислие, което може да завърши само в мрежите на „чуждестранните разузнавания“. Занапред „Краткия курс“ започва да играе ролята на цитатник на Сталинови мисли, с който се проверява правоверието и политическата благонадеждност на хората.

Такъв вид идеологическа храна, догматична и антиисторическа, води към духовно обедняване, теоретично опростителство и примитивизъм. Сталин наторява почвата за избуяване на обширна прослойка от елементарно мислещи хора, измежду които непрекъснато се набират кариеристите, доносниците, ревностните службаши, безмозъчните изпълнители. Именно тази прослойка попълва бюрократичния апарат, наказателните органи, редиците на функционерите от различни равнища. Както се вижда от архивния му фонд, Маленков пропуска „през себе са“ няколко хиляди кандидати за партийна работа (избирани после автоматично на пленумите), за органите на вътрешните работи, за апарата на министерствата. Като мярка за идейна, за теоретична зрелост служат липсата на „компрометиращи материали“ от страна на „органите“ и познаването на Сталиновата „настолна книга“. Някои от кандидатите ги викат в Москва за разговор. И Маленков, с месестите си бузи, важен, изтегнал се в креслото (или по негово указание някой чиновник), измежду задаваните въпроси непременно ще подхвърли и един-два от „Краткия курс“ или от други Сталинови „трудове“:

„Кой уклон е главният, най-опасният?“ (Въдицата е хвърлена — не всеки успява да си спомни какво е казал Сталин: главният уклон е оня, с който сме престанали да се борим.).

„Кога и къде другарят Сталин е казал: «Кадрите решават всичко?»“

И други такива „премъдрости“.

Идейният пълнеж на „Краткия курс“ не изгубва силата си повече от едно десетилетие. До войната Сталиновият цитатник господства в общественото съзнание не само поради усилията на пропагандистите, но и защото милиони хора като че ли виждат в една-единствена книга сбитото и достъпно до краен предел изложение на цяла епоха. Повечето от тях не разбират, че портретът на времето е крайно изопачен. Догматичното мислене се насажда в страната от цялата система на политическа просвета и възпитание. Най-виден проводник на Сталиновата линия в тази област е Жданов, а след неговата смърт Суслов.

Сталин отдавна забелязва Жданов. Разбира се, много неща за него „вождът“ научава по-късно, когато през 1925 г. младият секретар на Нижниновгородския губернски комитет на партията влиза в състава на Централния комитет (като кандидат-член). През 1929 г. Сталин кани на разговор в Кремъл секретаря на Горкиевския краеви комитет на партията (по това време градът е вече преименуван). Трийсет и три годишният здравеняк прави добро впечатление на генералния секретар, който го разпитва за положението в Горки, за настроението на хората, как се отнасят в града към интернирането на Троцки, към изключването от партията и интернирането на голяма група негови привърженици. Интересува се между другото кой от роднините на Жданов живее сега в родния му град Мариупол, поддържа ли той връзка с Шадринск, където е започнал партийната си кариера в годините на гражданската война. Крайно учуден от осведомеността на генералния секретар, Жданов отговаря кратко и ясно на въпросите, оценява с оптимизъм перспективите за започване на колхозно движение в областта и съобщава, че болшевиките от тамошната партийна организация полагат усилия да изпълнят предсрочно петилетния план. Сбогуват се. Сталин си отбелязва нещо в тайнствената си тетрадка. Умни очи, интелигентен, не се опитва нищо да изпроси, както обикновено става в такива случаи (леки коли, щатни бройки, допълнителни бюджетни средства). Оценката на младия секретар за перспективите на колхозното движение и за необходимостта от ударно развитие на индустрията удивително съвпада с неговото мнение.

Когато се връща в Горки, Жданов пита къде в най-близко време ще се състои партийна конференция. Оказва се — в Сормовски район. Отива там и изнася доклад, отделяйки в него главно внимание върху изводите и указанията, които е получил от Сталин по време на разговора си с него. Отбелязва, че още не всички поддръжници на Троцки са сложили оръжие и призовава към бдителност.[15] На другата година Жданов вече е избран от XVI конгрес на партията за член на Централния комитет. Оттук нататък кариерата му става още по-стремителна. През 1934 г. след убийството на Киров той възглавява Ленинградската партийна организация и едновременно с това става секретар на ЦК на ВКП(б). От февруари 1935 г. е кандидат-член, а от 1939 г. — член на Политбюро. Личен приятел е на Сталин, дори по едно време се сродява с него, когато синът му Юрий се оженва за дъщерята на Сталин Светлана. Но бракът им е нетраен. Сталин е доволен от Жданов и като член на Военния съвет на Ленинградския фронт. През 1944 г. по инициатива на върховния главнокомандващ Жданов получава званието генерал-полковник. По онова време само единици измежду политическите функционери са удостоявани с това високо звание.

В края на войната Сталин подлага Жданов на изпит, ако може, така да се каже, по военна дипломация, като му възлага да отговаря за отношенията с финландците след сключване на примирие с тях през 1944 г. В архива на Жданов са запазени редица телеграми до Сталин. Ето една от тях:

Свръхбърза

„До другаря Сталин Й. В.

до другаря Молотов В. М.

Днес, 18 януари 1945 г., бях при Манерхайм. Срещата премина на четири очи и продължи около 2 часа. Манерхайм каза, че след много години на вражда е дошло време да бъде извършен коренен поврат в отношенията между нашите държави. Убедил се е, че щом няма добри отношения, военните отбранителни линии против СССР са безпомощни. В 39 година Манерхайм, както заяви той, не искал война, както и войната от 41 до 44 година, в чийто благоприятен изход се е съмнявал още преди началото й. Изрази съгласие за сътрудничество в бреговата отбрана, а на сушата ще защищава страната сам. Попита има ли типови договори. Казах, че както изглежда, има, например с Чехословакия. Моля за указания.

А. Жданов“

На члена на Политбюро отговаря не Сталин, а Молотов. Отговаря твърдо: „Избързали сте. Сключването на пакт с Манерхайм, подобен на този, който сключихме с Чехословакия, е въпрос на бъдещето. Първо трябва да се възстановят дипломатическите отношения. Не плашете Манерхайм с крайни предложения: Само си изяснете позицията му. Молотов

На другия ден Жданов отново докладва на Сталин: „Пак бях при Манерхайм. Казах му, че сключването на пакт, подобен на чехословашкия, е въпрос на бъдещето, след възстановяването на дипломатическите отношения. Манерхайм отговори, че му е ясно: като страна Финландия се намира под надзор и засега не може да има друг тип отношения със СССР. Пролича, че е разочарован.“ Следват по-нататък конкретни въпроси за линията на Съюзната контролна комисия[16]. Сталин утвърждава предложенията на съветската страна, мислейки, че след войната ще бъде възможно да използва Жданов при решаването и на международните въпроси. Тук му е мястото да кажа, че по поръчение на Сталин именно Жданов се занимава с въпросите на Коминформбюро.

Защо правя такива големи отклонения? За да посоча, че Сталин непрекъснато проверява хората, на които разчита. Понякога ги проверява дълго, дори през целия им живот. Но не им прощава нито една по-голяма грешка. Жданов винаги оправдава доверието на Сталин, макар че, отде да знаем, може би е щяла да го подхване и него ленинградската вихрушка, ако не беше се поминал скоропостижно на 52 години през август 1948 г.? Синът му Юрий Андреевич Жданов смята, че към края на живота му Сталин е охладнял към него, както отначало към Вознесенски и Кузнецов, а малко по-късно и към Молотов. А колкото до отдръпването на Сталин от Жданов, това са само предположения, основани единствено на непреки доказателства.

Работейки от 1944 г. непосредствено в ЦК на ВКП(б), Жданов изпъква като твърд и безжалостен опекун в областта на идеологията и културата. Догматизмът се насажда не само чрез боготворене на „теоретичния гений на вожда“, той се вкарва в съзнанието от цялата система забрани — какво може и какво не може да се показва в киното или в театъра, да съчиняват писателите или композиторите, да пишат философите или историците… На всяка крачка безбройни „табу“. Жданов ги нарежда умело по пътя на интелигенцията и оправдава с това доверието на Сталин. След войната духовният живот също така бързо замръзва, не успявайки още да се размрази от времената на 1937 и 1938 г. Създава си и свои многобройни мумии на догматизма.

В сборника с исторически разкази и спомени, издаден в Париж през 1979 г., са публикувани впечатленията на очевидец, присъстващ през август 1946 г. в Смолни на доклада на Жданов за списанията „Звезда“ и „Ленинград“. Ето фрагмент от спомените, подписани с инициалите Д. Д.:

„Докладчикът влезе отдясно, зад гърба на публиката, придружен от голяма група хора. Държеше в ръката си папка. Косата му силно лъщеше. Имаше вид на човек, отспал си добре и току-що излязъл от ваната. Всички станаха. Чуха се ръкопляскания. Докладчикът се приближи до трибуната. Беше пет часът вечерта. Както обикновено, предложен беше президиум от видни културни дейци. Дори се чу лек смях, защото писателите бяха забравили да предложат за президиума своя собствен секретар Прокофиев. Докладчикът се усмихна и се пошегува с половин глас. Залата бързо утихна. Докладчикът помълча малко и започна да говори. След няколко минути настана невероятна тишина. Залата онемя и се вцепени. Тя все повече се вледеняваше и след трите часа се беше превърнала в твърд леден блок. Докладът беше зашеметяващ. Хората мълчаливо се разотидоха.“[17] Такъв е Жданов, един от най-високопоставените интелектуални надзиратели на Сталин, пазител на идеологическите му мумии.

Мнозина в партията, които знаеха каква роля играе в действителност Суслов, го наричаха Сивия кардинал. Той и Маленков бяха едни от главните жреци на апаратната работа. Него (както и Шверник) Сталин оценява напълно след 70-годишния си юбилей. По мнението на „вожда“ всичко е било организирано превъзходно. За идеологическата страна на юбилея е отговарял главно Суслов. Мисля, че най-добре биха могли да характеризират Суслов собствените му изказвания, да речем, за Сталин и за Хрушчов — преди смъртта им и след развенчаването им! Нямам намерение да отегчавам читателя с тези негови диаметрално противоположни, сякаш изказани от съвсем различни хора умозаключения. С една дума, Суслов не се е отличавал с принципност по отношение на „вождовете“. Покланя се само пред човека на кормилото и подритва безжалостно изтървалия властта.

Мършав, с болезнен вид човек, парадиращ с износения си костюм, той всъщност повече от другите цени земните блага. Силно изразено у Суслов е „бариерното“ мислене: да не допуска, да не разрешава, да не дава, да не позволява, да спира. Страхуваха се от него всички. Тридесет и пет години, като се почне от 1947 г., командва идеологията в ролята си на секретар на Централния комитет. Твърде много направи за циментирането на догматизма в съветското обществознание не само при Сталин, но и след него. За десетките години работа в Централния комитет главният идеолог на партията не можа обаче да предложи поне една запомняща се горе-долу ведра идея или концепция. През целия си живот този човек е бил пазител на Сталиновите догми, а по-късно, когато отритва Сталин, не престава най-всеотдайно да помага за консервирането на неговите стари митове. Именно Суслов беше и до смъртта на Сталин един от най-настървените пропагандисти на Сталиновите трудове, на „Краткия курс“, който неусетно въпреки всички усилия губи своята „идеологическа сила“.

След войната постепенно става ясно, че този „шедьовър“ е изчерпал възможностите си за идеологично въздействие върху хората. Настъпва не само застой, но и широко задушаване на обществознанието. С брошурите си „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономическите проблеми на социализма в СССР“ Сталин се опитва да инжектира нещо ново в общественото съзнание. Реагирайки на многобройните писма, предизвикани от труда му за езикознанието, дава по свой начин широка гласност на някои от отговорите във „В отговор на другарите“ Сталин подчертава, че „марксизмът не признава неизменни изводи и формули, задължителни за всички епохи и периоди. Марксизмът е враг на всякакъв догматизъм“[18]. Че марксизмът е враг на догматизма, с това не можем да не се съгласим. Но в дадения случай Сталин, и това е естествено за него, приравнява своето „учение“ с марксизма. Новите му трудове, а те са писани за него от видни тогавашни учени и той само ги „фризира“ по сталински, са също така дълбоко и безнадеждно догматични както и всичко написано по-рано от него.

За да бъда справедлив, ще отбележа, че след Ленин Сталин е един от малцината ръководители, работили в повечето случаи самостоятелно по статиите, речите и книгите си (с изключение на най-късните му „трудове“). Сега нямам предвид съдържанието им. Наистина съществуват подозрения, че в редица случаи е копирал от други автори много от идеите и постановките в „Основи на ленинизма“ и „Към въпросите на ленинизма“. Но почти винаги е писал сам трудовете си. След него тази традиция замира: донякъде Хрушчов, но особено Брежнев и Черненко само „озвучават“, и то невинаги разбираемо, написаното от други. В Съединените щати например се знаят имената на „спичрайтерите“ (писачи на речи), подготвящи речите на президентите. Очевидно в това няма нищо осъдително. Но когато някои започват да издават многобройни томове свои съчинения, които едва ли са прочели дор…?!

Опитът на Сталин да съживи в края на живота си закостенялото обществознание се оказва закъснял. Съдбата му е оставила твърде малко време за това. Колкото до труда му „Марксизмът и въпросите на езикознанието“, пропагандната машина все още успява да организира съответния шум около него, появяват се многобройни публикации, брошури и цикли от лекции, привличащи вниманието към неотслабващата „гениалност“ на „вожда“. Все пак трудно е на пропагандистите да отговорят убедително на въпроса, защо стареещият „вожд“ в залеза на дните си се е захванал с езикознанието, една сравнително тясна област от науката. Само специалистите, разбира се, са можели да забележат, че „вождът“ явно е сгрешил, критикувайки доста неприемливите възгледи на академик Мар, които не се ползват с популярност в средите на езиковедите. При това не са били малко ония, които са знаели, че брошурата е написана до голяма степен от академик Виноградов. Опитите на Сталин да разгледа между другото и някои методологични въпроси (база, надстройка, класовост, език, мислене и др.) на много места създават впечатление за нещо не само примитивно, но и наивно. Набъркването му в една твърде специална област на науката не довежда, както е очаквал, до забележимо съживяване на обществените науки, не дава желания импулс за нарастване на славата му като „теоретик“.

С по-голямо усърдие той се готви за икономическия си труд. Както в предишната си брошура, и тук „вождът“ остава верен на катехизисния принцип: въпроси и отговори. Въпроси за икономическите закони, за стоковото производство, закона за стойността и много други. Формално трудът е подготвен като бележки върху икономически въпроси във връзка с ноемврийската дискусия от 1951 г. и с оценката на проекта за учебник по политическа икономия, който пише Шепилов с малка група учени. Сталин е вече стар и малката книжка с обем около 100 страници, излязла в края на 1952 г., няколко месеца преди да умре, се подготвя от други. Наистина болният „вожд“ както винаги основно „преорава“ няколко пъти текста и устно съобщава на авторите препоръките си. Но много от постановките в брошурата отразяват съвсем ясно личното догматично мислене на диктатора. Например по отношение на колхозното производство той както и по-рано упорито представя желаното за действителност. В тази област проличава съвсем неприкрито неговата пълна некомпетентност и абсолютно непознаване на селското стопанство. По негово настояване в брошурата е включен такъв фрагмент: „Държавата може да се разпорежда само с продукцията на държавните предприятия, докато с колхозната продукция като тяхна собственост се разпореждат само колхозите. Но колхозите не желаят да предлагат своите продукти иначе освен във вид на стоки, в замяна на които желаят да получат нужните им стоки.“[19] Нима не е знаел, че колхозите с нищо не се разпореждат, че положението на това поробено съсловие, в каквото е превърнала селяните неговата аграрна политика, се е влошило до краен предел, отвъд който го чака само пълна безизходица?

Както винаги, в старата традиционна светлина са разгледани и много други въпроси от политическата икономия и историческия материализъм. Личи отново опитът за реанимация на отдавна изсушени постулати, съпровождана само от нови грешки или повтаряне на отдавна казаното. Все пак като че ли истинските автори (волно или неволно) са изиграли на „вожда“ лоша шега. Формулираният от тях „основен икономически закон на социализма“ почти дума по дума повтаря онова, което преди повече от десетилетие и половина е казал Карл Кауцки, когото Сталин презира като реформист… Кауцки, както и Сталин, дефинира закона не на основа на печалбата, а на максималното задоволяване на постоянно нарастващите материални и културни потребности на обществото.

Сталин е изключително лош пророк. Повечето от предсказанията му са оказват ялови. Последният му труд отново потвърждава това. Поддържайки постановката, че войните между капиталистическите страни са неизбежни, той повтаря тезисите, верни и актуални само за 30-те години. Състарилият се „вожд“ в разбирането си за света е спрял на равнището на ония години. Заявява категорично, че „неизбежността на войните между капиталистическите страни остава в сила“, и изказва още по-съмнителния и погрешен тезис, че вероятността за война между капиталистическите страни сега е по-голяма, отколкото „между лагера на капитализма и лагера на социализма“.

Разсъждавайки „по коминтерновски“, той явно не разбира ролята на движението за запазване на мира: възможно е при известно стечение на обстоятелствата борбата за мир да прерасне някъде в борба за социализъм, но това вече ще бъде не съвременно движение за мир, а движение за събаряне на капитализма. Всъщност Сталин си остава сляп и глух към зараждането на новия подход за решаване на световните проблеми. Сигурно му е било трудно (но нали е гений!) да каже, че атомното оръжие, с което разполага сега и Съветският съюз, скоро ще „надхвърли“ целите, в името на които се е създавало. Не е могъл да види в мъглявините на бъдещето крайната черта, границата, зад която войната престава да бъде разумно, рационално средство на политиката. Навярно прекалено много искам от Сталин… Но нека пак да повторя — нали всички са го смятали за гений! А той отново измъква на бял свят мумифицираните антиистини, които десетилетие и половина назад все още са могли да помогнат някак да се отговори на въпроси като например, че законът за неизбежността на войните остава в сила. Изводът, който Сталин предлага, може да направи ветровете на „студената война“ още по-студени: „за да се отстрани неизбежността на войните, трябва да се унищожи империализмът“. Той остава верен на себе си: за да се изгражда, трябва да се унищожава.

Като обявява света и човешкото познание за статични, неизменни, а теоретичните положения за вековна вкаменелост, догматизмът донася на нашето общество много злини. В теорията, в социалния живот и в историята господства волунтаризмът. Няма, струва ми се, нито една наука или друга форма на общественото съзнание, която да не е подложена на догматични деформации.

Историята за Сталин е особена област, в която се мъчи да насажда стереотипите на собственото си виждане за миналото. Колкото до историята на партията, тя се изчерпва с „двамата вождове“, а по-късно — с него като приемник на Ленин, като „Ленин днес“. В партийната история се отрежда особено място, където се разяснява ролята на Сталин в борбата за премахване на многобройните „фракции“ и „опозиционни групировки“, в индустриализацията и колективизацията, в построяването на социализма, в победата над фашизма. Според „Краткия курс“, „Кратка биография“ и другите апологетични трудове, място до „вожда“ не остава за никого. С помощта на „личните“ историци дори Ленин е избутан встрани. Историята на партията се превръща в история на извършеното от Сталин и от никого другиго. Фалшификациите, премълчаванията, изопачаването на истината се приемат като нещо напълно допустимо в името на „върховните интереси“.

Сериозно се преразглежда и историята на Съветския съюз. Характерът на догматичните щампи, насаждани в тази област на обществознанието, се разкрива до известна степен в докладната записка на Жданов (август 1944 г.) с неговите забележки и проект за постановление на ЦК на ВКП(б) „Относно недостатъците и грешките в научната работа в областта на историята на СССР“. В забележките си Жданов остро критикува професорите Сиромятников, Яковлев и Тарле, задето са намерили и нещо положително в политиката на някои руски царе. Авторът смята, че не трябва да се показват в учебниците по история ликовете на Чингис хан, Бату, Тимур. Смята, че е направена грешка, когато се е решило да бъде присъдена Сталинска награда на Яковлев за труда му „Крепостничеството и крепостните селяни в Московската държава през XVII век“. Но когато стига до характеристиката на царете, към които — Жданов добре знае това — Сталин изпитва известно благоразположение, по-специално към Иван Грозни, тонът в докладната му записка се изменя: „Безспорно Иван Грозни е бил за времето си прогресивен и образован човек и с помощта на дворяните успява да укрепи абсолютната си власт. Многобройните инквизиции и екзекуции, както и цялата дейност на Иван Грозни имат прогресивен характер (колко «проницателен» е авторът! — б.а.), спомогнал за ускоряването на историческия процес и превръщането на Русия в мощна централизирана държава.“[20] Такива постулати са нужни на Сталин, това е в неговия дух.

Сталин „нарязва“ произволно етапите и граничните моменти в движението и развитието. Мисля, че ако беше живял още някоя и друга петилетка (макар да е страшно човек и да си помисли такова нещо!), той сигурно би обявил построяването на комунистическото общество за свършен факт, така както беше провъзгласил пълното построяване на социализма. Представата му, че след като е създадена социалистическа база на обществения строй, е нужно само да се „дооправи“ Надстройката, пораждаща у хората усещането, че тъкмо страната, където все още съществуват многобройни крайно трудни проблеми, където се извършват кървави чистки, където всички са равни в бедността си и където всичко е централизирано — тъкмо тя е оня идеал, към който са вървели болшевиките. Такива твърдения неволно формират изкривени възгледи за социализма. Сталин издига в закон изпреварването на търсенето в сравнение с производството и с това дава да се разбере, че постоянният недостиг на най-елементарното е закономерност на социализма. Догматичните му възгледи в областта на правото са свързани с неговото опростено разбиране за същината на законността. Според Сталин законността е само неотменимост на санкцията на принудата, на наказанието за всяко нарушение на съветските закони. Въпросите на правовата култура, единството между права и задължения на гражданите и отчитането на властите пред представителните органи на властта се приемат за неактуални.

Обществените науки са принудени, общо взето, да мълчат. Примитивното коментиране не само задушава живеца на науката, но и рязко ограничава „пространството“ на нейното влияние. От края на 30-те години е позволено да се коментира само казаното от Сталин. Всички учени — от новаците в обществознанието до академиците — се въртят около едни и същи, кажи-речи, теми на „изследванията“ си: ролята на Сталин за развитието на икономическата наука; значението на труда на Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР“ за развитието на философските науки; Сталин за теорията за държавата и правото; решаващият принос на Сталин за развитието на военната наука и т.н. Успях да открия в библиотеките (но те, разбира се, не са всичките) около 550 (!) книги и брошури на аналогични теми, написани от 1945 до 1953 г. Научната мисъл попада в клещите на примитивния догматизъм. Може само да предполагаме колко истински таланти са увехнали, изсъхнали и затрити, без да имат възможност да се изявят пълноценно с нови концепции, идеи, книги и открития. Мумиите на догматизма са тежки като олово и смачкват много и много таланти. Ние още не знаем пълния размер на щетите, нанесени от сталинизма върху интелектуалния потенциал на обществото.

Сталиновият догматизъм нанася голяма вреда на естествените и техническите науки. Спряно е за дълги години развитието на генетиката и е предадена на остракизъм кибернетиката. Защото при оценката на новите сфери и новите идеи в научното познание от областта на естествените и техническите науки се подхожда към тях от вулгарно-политически позиции, ако не и с явно невежество. „Ловът на космополити“ обрича още по-безнадеждно науката на изолация, на догматично обезличаване. Статии от типа на „Космополитизмът в служба на империалистическата реакция“ (Известия, 18 април 1950 г.) убиват всяко желание за поддържане на научни контакти с чуждестранни изследователски центрове. Никак не е безопасно за който и да е съветски учен да бъде споменато името му в чуждестранно научно списание или да бъде поканен на международен конгрес.

Опитите за механично пренасяне на Сталиновите формули на „диалектиката“ във въпросите за развитието на биологията, както чудесно показва това например Дудинцев в „Белите одежди“, са равносилни на самоубийство за науката. Или по-точно казано, не самоубийство, а покушение с цел убийство. Ако нещата бяха продължили така още пет или повече години, науката, голямата наука рискуваше да отскочи далече назад.

В тези условия, доловили прагматичното изискване на Сталин („в науката е нужен неотложен практически резултат“), бързо изплуват на повърхността типове като Лисенко. Тогава именно се появяват в печата разгромяващи статии, бичуващи „раболепните“ съветски морганисти. Например в статията на доктора на биологичните науки Глушенко. „Реакционната същност на вайсманизма“ се охулват съветските учени генетици Дубинин, Филипченко, Колцов и Серебровски и се превъзнася академик Лисенко, разобличил „жалката практическа дейност“ на съветските привърженици на Морган в доклада си „За положението в биологичната наука“. За Сталин естествените и техническите науки са всъщност област от алхимията, нещо загадъчно и тайнствено, свързано с постиженията, на непознатото ново. За него главното в науката е организацията. И често се отнася скептично към едни или други съобщения за научни постижения и открития, ако не може да ги разбере. „Вождът“ вярва, че е възможно да се прави наука и в ГУЛАГ. От същите хора, които му изглеждат опасни и не са способни да преминат на догматичните релси на сталинизма и които унищожава безжалостно или натиква в безбройните лагери. Това са стотици талантливи личности и сред тях са А. К. Гастев, Н. И. Вавилов, Н. А. Невски, Н. П. Горбунов, И. А. Теодорович, О. А. Ермански, А. И. Муралов, Н. К. Колцов, Н. М. Тулайков, Г. А. Надсон, А. Н. Туполев, В. М. Мясишчев, В. М. Петляков, С. П. Корольов, И. Т. Клеймьонов и много други.

Учените, на които е запазен животът, работят в специални учреждения и в лагерни лаборатории, поставени под наблюдението на 4-и специален отдел при Министерството на вътрешните работи на СССР. Тук Сталин подхожда към науката от тясно прагматични позиции — вече малко го интересуват светогледът и политическите становища на осъдените. Важното е да се постигне бърз резултат. А когато се постигне, той проявява понякога дори „милосърдие“ — намалява времето за излежаване на присъдата. В отделни случаи дори освобождава затворените. Ведомството на Берия му докладва редовно какви са резултатите от работата на лишените от свобода учени. Ето две такива съобщения:

„До другаря Сталин Й. В.

Група затворници специалисти от 4-и специален отдел към Министерството на вътрешните работи под ръководството на затворника специалист професор К. И. Стахович и професор А. Ю. Винблат и инженер Т. К. Тойфел работи продължително над създаването на съветски турбовитлов двигател. Основавайки се на резултатите от теоретичните си изследвания, групата прави предложение за създаване на двигател «ТРД-7Б». Моля да бъде разгледан проектът за решение от Министерския съвет.

18 май 1946 г.

С. Круглов“[21]

„До другаря Сталин Й. В.

Затворникът специалист А. С. Абрамсон (осъден на 10 години) предложи през 1947 г. нова и оригинална система икономичен карбуратор за автомобилни двигатели. Изпитанията със ЗИС-150 дадоха икономия на гориво 10,0%… Предлага се да бъде съкратен с 2 години срокът за изтърпяване на наказанието на А. С. Абрамсон, инженер-механик М. Г. Арджеванидзе и инженер-конструктор Г. Н. Цветков.

Моля за решението Ви.

8 февруари 1951 г.

С. Круглов“[22]

Сталин се съгласява. Но дали е разбрал, че инженерно-техническата мисъл в тези и в много други случаи не е имала за основа неговите „лъчезарни“ идеи, че за методология при подхода на учените и инженерите са послужили само задълбочените им познания, истинското творчество, изобретателството, а не мъглявите идеологически безсмислици на сталинизма?

Догматичното отношение към марксизма-ленинизма не можеше да не засегне и начина за изучаване на Лениновите трудове. Оказва се, че Ленин вече не може да бъде разбран, ако една или друга негова постановка не бъде коментирана с помощта на Сталинови цитати. Във висшите учебни заведения, преди всичко друго се проверява как студентът конспектира трудовете на Сталин. Помня, че като курсант в Орловското военно училище преподавателят ме задържа след семинара. Беше вече доста възрастен подполковник. Курсантите го обичаха заради „добродушието“ му. Когато останахме сами, той (минало е много време и, за съжаление, не мога да си спомня името му) ми подаде проверения от него мой конспект на първоизточниците и тихичко, по бащински ми рече:

„Добър ти е конспектът. Веднага си личи, че не преписваш, а мислиш. Но един съвет от мене: Сталиновите съчинения конспектирай по-подробничко. Разбра ли ме — по-подробничко! И още нещо. Пред името на Йосиф Висарионович не слагай съкращения от вида «др.», а изписвай цялата дума — «другарят», Можа ли да ме разбереш?“ — погледна ме внимателно преподавателят.

„Тъй вярно, другарю подполковник, разбрах!“

Вечерта съседът ми по легло сподели с мене, че преподавателят по история на КПСС е водил същите разговори с него и с неколцина курсанти. Очаквала се комисия и в съседното училище, според слуховете на тази „политическа незрелост“ както в моя конспект сериозно „обърнали внимание“.

Може и сега да бъдат попитани по-възрастните хора, чиято младост е преминала в ония години, как се изучаваха Сталиновите трудове. Мнозина помнят съчиненията му „Към въпросите на ленинизма“ и „За основите на ленинизма“ с техните подзаглавия: „Метод“, „Теория“, „Диктатура на пролетариата“, „Селският въпрос“, „Националният въпрос“, „Стратегия и тактика“, „Партията“… Някога мнозина изпадаха дори в умиление от простичко и ясно изложените примитивни догми. Учеха се навсякъде — в училището, в техникума, в института, в завода, в партията, в профсъюзите, в комсомола. Работата не е дори в това, че всички тези откровения са до крайност елементаризирани. Всеки пише както може. Главното е, че тези мумии на догматизма, тези изсушени и изопачени истини Сталин консервира за десетилетия, превръща ги в азбука на марксизма. Макар че още тогава (каква ирония на съдбата!), смятайки себе си за диалектик, анатемосва „догмите“ на опортюнистите от Втория интернационал. Така ги и номерира: „догма първа“, „догма втора“, „догма трета“…

Колкото по-дълбоко пускат корени Сталиновите догми, толкова по-безропотни стават хората. Те свикват постепенно с еднопосочната дедукция: от една формула се извежда втора и ако е нужно — и трета. Често пъти търсят обяснението на едни или други процеси не в живота, а във формулите, в дефинициите, в извлеченията от Сталиновите трудове. Догматизмът в мисленето се насажда по всички възможни начини от бюрокрацията, която става също такъв неотделим елемент на сталинизма.

Бележки

[1] Сталин, И. В. Соч. Т.8, с.64.

[2] Пак там, с. 66–67.

[3] Ницше, Ф. Человеческое слишком человеческое. СПб, 1910, с.331.

[4] Коммунист, 1962, №3, с.42.

[5] Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т. I, с.381.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3222, л.19.

[7] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.I, д.906, л. 44–52.

[8] Гегель. Соч. М.-П. Т.I, 1930, с.70.

[9] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3212, л.27.

[10] История Всесоюзной Коммунистической партии (большеанков). Краткий курс. М., 1945, с.344.

[11] История Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Краткий курс, 1945, с.344.

[12] К изучению истории. Сборник. М., 1937, с.28.

[13] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.5300, л.28.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.120, д.313, л. 7–15.

[15] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.1, д.268, л. 5–10.

[16] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.3, д.54, л. 1–4.

[17] Сборник исторических свидетельств. Париж, 1979, с.449-450.

[18] Сталин, И. В. Марксизм и вопросы языкознания. М., 1953, с.55.

[19] Сталин, И. В. Экономические проблемы социализма в СССР. М., 1952, с.40.

[20] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.3, д.54, л. 1–4.

[21] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.136, т.111, л.205.

[22] Пак там, д.302, т.I, л. 29–31.