Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (16)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Как да се строи социализмът?

Идеално е, когато между силата и мъдростта има хармония. Много рядко става така. Най-често бъдещето принадлежи на силните, не непременно на мъдрите, за съжаление. Обикновено едното от тези две начала надделява в един или друг отрязък от историческия път. Осъзнаваме или не осъзнаваме този феномен, той тъй или иначе съществува наред с другите. В историческите моменти на избор какво да бъде съотношението между мъдростта и силата всичко е възможно. Сталин не е познавал и не е чел древните мислители. А Сократ, доколкото си спомням, изказва мисъл, актуална не само за неговото време: „Философите трябва да бъдат управници, а управниците — философи.“ На силата винаги е нужна мъдрост. Сталин беше силен, но не мъдър. (Макар че всички ние дълго време приемахме за мъдрост хитростта, извратливостта и коварството на ума му.) В момента на избора на средствата и пътищата за осъществяване на великите идеи това изиграва трагична роля.

В първата в света държава на работниците и селяните енергията на масите е освободена. Как да бъде насочена тя към целта, към идеала, към върховете, които дори на Ленин изглеждат близки? Как да се строи социализмът? Партийният печат е пълен със статии на стари и нови теоретици, даващи съвети и наставления как да се върви по-нататък. Всичко е ново. Често на хората им се струва, че е достатъчен верен лозунг и нещата ще тръгнат.

Ще напомня, че в края на 1924 г. Троцки написва в Кисловодск „Уроците на Октомври“. В тях отново се опитва да омаловажи ролята на другите лидери на революцията, за да обоснове „теоретично“ претенциите си за лидерство. Както се отбелязва в статия на списание „Болшевик“ (1924, №14), в своите „Уроци“ Троцки преминава от позицията на „летописец“ на позицията на пристрастен прокурор. Той обявява, че в хода на революцията „ЦК бил прав тогава, когато бил съгласен с него, Ленин също не бил прав, когато не споделял мнението му“. В революцията, пише Троцки, идва момент на един вид „прииждане на водите“ и ако се изпусне, няма да има нито прииждане, нито революция. Та той, Троцки, умеел да улови върха на „прииждането“… Революцията „станала“, защото въпреки „болшинството на стария болшевизъм“ начело били застанали Ленин и Троцки. Такава е историческата версия на бившия меншевик.

Троцки отново повдига въпроса, че съдбата на революцията в Русия ще зависи в решителна степен от това, „в каква последователност ще се извършва революцията в различните европейски страни“[1]. В своя труд „Перманентната революция“ той пише още по-определено, че завършването на социалистическата революция в национални рамки е немислимо, че „опазването на пролетарската революция в национални рамки може да бъде само временен режим, макар и продължителен, както показва опитът на Съветския съюз“. На въпроса, как да се строи социализмът, Троцки отговаря „в очакване и насърчаване на световната революция“. Той вярва, че „октомврийски революции“ ще се заредят една след друга в целия свят, че Червената армия трябва да помогне на другите страни в този велик прелом. Това е явно левичарство, но, разбира се, не и „престъпление“, както по-късно започват да го квалифицират. Освен всичко друго на Троцки не е чужда и революционната романтика, която винаги е била чужда на Сталин.

По въпроса за теорията на „перманентната революция“ Троцки пише: „Самостоятелно Русия не може, разбира се, да стигне до социализма. Но след като открие ерата на социалистическите преобразования, тя може да даде тласък на социалистическото развитие в Европа и по този начин да стигне до социализма, влачена на буксир от напредналите страни.“[2] Така мисли Троцки до 1917 г. След революцията той изменя отчасти становището си. Полемизирайки мислено със Сталин, Троцки излага своето гледище във вид на диалог.

Сталин. И така, вие отричате, че нашата революция може да доведе до социализма?

Троцки. Смятам, както и по-рано, че нашата революция може и трябва да доведе до социализма, след като придобие международен характер.

По-нататък той обяснява тези теоретични различия така: „Ключът на нашите теоретични противоречия е в това, че вие твърде дълго сте изоставали от историческия процес, а сега се опитвате да го изпреварите. Пак в това, тъкмо случай да кажа, е и ключът на вашите стопански грешки.“

Троцки смята теорията за построяване на социализма в една отделна страна за несъвместима с теорията на „перманентната революция“. Поддържайки Троцки, Преображенски пише, че само свръхиндустриализацията за сметка на селския сектор може да даде на държавата промишлената основа, шансовете за социализъм.

Сталин има повърхностна представа за икономиката. Обаче вижда в какво тежко положение се намира страната. Времето на дискусии и спорове в партията, продължило почти десет години, е период на борба не само за определяне на равнището и характера на демократичното общество, но и за търсене на пътища за развитие на икономиката. Ако Сталин е имал икономическа проницателност, щял е може би да види в последните статии на Ленин как е очертана концепцията за социализма, свързана тясно с необходимостта от индустриализация и доброволно коопериране, от мощен подем на културата сред широките маси, от усъвършенстване на социалните отношения и непрекъснато развитие на демократичните начала в обществото. Пророческите Ленинови думи, че новата икономическа политика връзва много от тези проблеми в един възел — спойката между града и селото, „освобождаването“ на икономическите лостове, търговията, отколешната предприемчивост на трудолюбивите хора, — че „неповска Русия ще стане социалистическа Русия“[3], на Сталин никога не са му били напълно ясни.

През първите години се интересува от икономическите възгледи на Бухарин, Преображенски, Струмилин, Леонтиев и Бруднов, но трудно разбира същността на сложната плетеница от термини, закони и тенденции. Човекът, който никога не е работил в производството, който не е знаел как мирише наесен разораната нива, който не е изучил азбуката на икономическата политическа грамотност, в края на краищата се съгласява например с неизбежността от „стоков глад“ при социализма, съпътстващ ни и до ден-днешен. Наистина Сталин се опитва да разбере нещичко от икономиката. В библиотеката му е запазена книгата на О. Ермански „Научната организация на труда и системата на Тейлър“. Знае се, че Ленин е похвалил автора, задето е успял да изложи Тейлъровата система, а заедно с това, което е особено важно, както положителната, така и отрицателната й страна[4]. Дали пък именно затова Сталин е чел тая книга?

Като анализира неговите трудове, записки, изказвания, а главно практическите му действия, човек се убеждава, че икономическото кредо на Сталин е съвсем просто. Страната трябва да бъде силна. Не, не само силна, а могъща. Преди всичко — всестранна индустриализация, след това — максимално приобщаване на селячеството към социализма. Път, метод и средство — най-широка опора върху диктатурата на пролетариата, в която Сталин признава само едната, „силовата“ страна. На едно от съвещанията в Централния комитет той изрича следната формула: „Колкото по-големи задачи стоят пред нас, толкова повече ще бъдат трудностите.“ В „Болшевик“ (1926, №9-10) тази идея е формулирана така: „Ние поставяме пред себе си по-сериозни и по-големи задачи, чието разрешаване осигурява все по-успешни крачки към социализма, но уедряването на задачите се придружава и от нарастване на трудностите.“ Каква прилика между тия думи и бъдещата зловеща формула за „изострянето на класовата борба с ускоряване на движението към социализма“! В средата на 20-те години Сталин твърде смътно си представя пътищата на социалистическото строителство, но свой метод несъмнено вече има: сила, команда, директива, указание. Нима това противоречи на диктатурата?

Когато чете многобройните изказвания на видни партийни дейци, Сталин вижда, че широкият спектър от възгледи за съдбата на социализма в СССР се дължи не само на диференциацията в идейните и теоретичните позиции на авторите им, но и на обстоятелството, че действителността се оказва много по-сложна, отколкото предполагат болшевиките. Ами ето на, правилно пише Бухарин в „Болшевик“: „По-рано си представяхме нещата така: ще завоюваме властта, ще вземем почти всичко в свои ръце, ще създадем веднага планово стопанство, разните там кресльовци, дето ще се репчат, една част ще стиснем за гушата, друга ще натупаме и с това работата свършва. Сега ние съвсем ясно виждаме, че нещата никак няма да тръгнат така.“[5]

Да, нещата „никак не вървят така“… Прелиства статиите Сталин, чете докладите, справките и донесенията и надушва, че най-опасен в това неопределено време е Троцки. Дори мисленото споменаване на това име го изпълва с дълбока ненавист, преминаваща в озлобление. Казали му бяха, че сред свои привърженици Троцки заявил, че „някои нови велможи в партията“ не можели да му простят историческата роля, която „изиграл в Октомври“. Не ще и дума, „велможата“ в устата на Троцки е той, Сталин. До него стигат и слухове за по-нелюбезни епитети по негов адрес на Троцки и на привържениците му.

Макар че Сталин продължава да поддържа външно добри отношения със Зиновиев и Каменев, той усеща, че неговата праволинейност и постепенно нарастващо влияние не допада твърде на „дуета“. Особено остро разбира това след XIII конгрес на партията. В доклада си на курсовете за секретари на уездните (околийските — б.пр.) комитети Сталин подлага на критика изказването на Каменев за съществуването на „диктатура на партията“. Та нали у нас, другари, завършва той сред одобрителните гласове на слушателите, има диктатура на пролетариата, а не на партията. В интерес на справедливостта трябва да кажа, че и Бухарин споделя по онова време идеята за „диктатура на партията“. На януарския пленум на ЦК (1924 г.) той заявява: „Наша задача е да видим двете опасности: първо, опасността, която идва от централизирането на нашия апарат. Второ, опасността от политическата демокрация, която може да настъпи, ако прекалим с демокрацията. А опозицията вижда само едната опасност — бюрокрацията. Зад бюрократическата опасност тя не вижда политическата демократическа опасност. Но това е меншевизъм. За да поддържаме диктатурата на пролетариата, трябва да поддържаме диктатурата на партията.“ Към това Радек добавя: „Ние сме диктаторска партия в дребнобуржоазна страна.“[6]

Но Сталин започва да критикува само Каменев. Няма никакъв интерес да „воюва“ с мнозина. Главното е крачка по крачка и всяко нещо по реда си. На всичко ще му дойде времето. Политическият тандем моментално реагира. На заседание на Политбюро критиката на Сталин по адрес на Каменев е осъдена като „недругарска“ и неточно изразяваща „същността на позицията на критикувания“. Сталин веднага заявява, че си подава оставката. Втори път като генерален секретар, но не и за последен път. Оставката му отново е отклонена… И то от самия Каменев, подкрепен от Зиновиев. В този акт Сталин прозира нарастващата неувереност на своите опоненти — те, както и по-рано, се страхуват от Троцки. А генсекът още веднъж се убеждава във „ветропоказателното“ мислене както на Каменев, така и на Зиновиев. Че какво толкова има в книгата „Ленинизъм“ на Зиновиев! Фактически се е опитал още веднъж да замаскира, да оправдае своето и на Каменев капитулантство в периода на Октомври, разногласията си с Ленин. Сталин е злопаметен. Непременно ще използва тези факти. Когато им дойде времето. Като нанесе унищожителен удар на Троцки, идва редът на Зиновиев и Каменев, ако дотогава не станат кротки като агънца. А тези факти трябва да ги скъта нейде, да си ги препише и да ги запази. Ето ги фактите, за които става дума, фиксирани черно на бяло в документите:

„Нашата позиция по отношение на Временното правителство и войната трябва да се опази както от разлагащото влияние на «революционното оборончество», така и от критиката на др. Ленин“;

„Колкото до общата схема на др. Ленин, тя ни се вижда неприемлива, тъй като се основава на становището, че буржоазнодемократическата революция е завършена, и предвижда незабавно прераждане на тази революция в социалистическа революция“;

„тезисите (Априлски) на Ленин не казват нищо за мира. Защото съветът на Ленин — «да се разяснява на широките слоеве неразривната връзка на капитала с империалистическата война» — просто нищо не разяснява…“[7]

Още тогава Сталин взима решение: щом приключи с Троцки като потенциален съперник, ще изгони тия „безпринципни дърдорковци“. Дори него, превърналия грубостта в добродетел, понякога го отблъсква безапелационността на Зиновиев. На вечерното заседание на пленума на ЦК, състояло се на 14 януари 1924 г., по повод на „дискусионния позив“ Зиновиев прави най-безцеремонно характеристика на много от членовете на Централния комитет и на други болшевики, участници в дискусията, все едно че е командир на ескадрон и оценява подчинените си. „Пятаков — казва самоуверено Зиновиев — е болшевик. Но болшевизмът му е още незрял. От зелена тиква семе.“ Само няколко часа по-рано, когато говори за поправките на Пятаков към резолюцията по икономическите въпроси, Зиновиев без сянка от съмнение заявява: „Това не са поправки, а платформа, която се отличава от добрата платформа по това, че е лоша. Повече нищо не мога да кажа.“ Когато говори за Сапронов, нарича го „вкопан човек. Забил и двата си крака в земята и намирисва на всичко друго само не и на ленинизъм“. Осински според него е „представител повече на интелигентските забележки, които нямат нищо общо с болшевизма“. Дори не пропуска да ритне и Троцки, което без съмнение се харесва на Сталин, макар на пръв поглед да няма никаква връзка с него: „Когато навремето пристигнахме за конгреса в Копенхаген, дадоха ни един брой от вестник «Форвертс» с анонимна статия, в която се казваше, че Ленин и цялата му група са криминални престъпници, експроприатори. Автор на тази статия беше Троцки.“[8]

Сталин слуша и си мисли: смята се вече за „вожд“, за лидер. Скорострелка, празнодумец! Разбира се, на този пленум не си и отваря устата да му възрази. Но в една дискусия след две години няма да остави камък върху камък от позицията на Зиновиев. През май 1926 г. например, разглеждайки едно от изявленията на Зиновиев, Сталин изпраща записка до членовете на Бюрото на делегацията на ВКП(б) в Коминтерна — до Мануилски, Пятницки, Лозовски, Бухарин, Ломинадзе и до самия Зиновиев. По-специално пише, че се натъкнал „на цели осем сплетни и едно смешно изявление на др. Зиновиев“. По всяка точка — за Профинтерна[9], за ултралевия уклон в Коминтерна и т.н. генералният секретар дава категоричните си оценки. А за самия Зиновиев — следното (убийствено) резюме:

„Др. Зиновиев самохвално заявява, че не са другарите Сталин и Мануилски, които ще го учат на необходимостта от борба против ултралевия уклон, позовавайки се на 17-годишната си литературна дейност. Че др. Зиновиев смята себе си за велик човек, за това, разбира се, не са нужни доказателства. Но че партията също смята др. Зиновиев за велик човек, допустимо е да се усъмним в това.

За периода от 1898 г. та чак до Февруарската революция през 1917 г. ние, старите нелегални, успяхме да обиколим и да поработим във всички райони на Русия, но не срещнахме др. Зиновиев нито сред нелегалните, нито в затворите, нито на заточение…

Нашите стари нелегални не може да не знаят, че в партията има цяла плеяда стари работници, влезли в партията много по-рано от др. Зиновиев и градили партията без шум, без самохвалство. Какво е така наричаната литературна дейност на др. Зиновиев в сравнение с оня труд, който са положили нашите стари нелегални в периода на конспиративната им дейност в продължение на двайсет години?“[10]

Още в средата на 20-те години главните опоненти на Сталин ще разберат, че „изпъкващата посредственост“ е необикновен политик: твърд, хитър, коварен, волеви. Скоро това ще разберат всичките му противници, а след години и ръководителите на партии и държави, които ще си имат работа с него.

У читателя може да се създаде впечатление, че обръщам прекалено голямо внимание на личната борба в процеса на избора. За съжаление, всичко е било именно така. Понякога неочаквано започвам да мисля, че главните въпроси на историческия избор се оказват често на заден план под напора на амбициите на „вождовете“.

Разгърналата се след Ленин борба по въпросите за пътищата и методите на социалистическото строителство е силно усложнена от личното съперничество, от борбата за лидерство. В тази борба се включват най-вече Сталин, Троцки и Зиновиев. Разбира се, зад нея стоят конкретни въпроси от политиката и икономиката, отношението към селячеството, пътищата за индустриализацията, теорията и практиката на международното комунистическо движение. Понякога разликите в гледищата по тези проблеми са от второстепенен характер, може доста лесно да бъдат подведени под „общ знаменател“. Но личните амбиции, съперничеството, войнствената непримиримост, особено на Сталин и на Троцки, придават драматичен характер на тази борба, спомагат всички идеи, гледища и позиции, различаващи се от Сталиновите, да бъдат разглеждани само като „класово-враждебни“, „капитулантски“, „ревизионистични“, „предателски“ и т.н.

Обстоятелството, че Сталин винаги „защитава“ Ленин, никак не означава, че генералният секретар е всякога прав. Опозиционерите, ония, които се опълчват срещу Сталин, също „защитават“ Ленин. Важното е как се интерпретират Лениновите идеи, Лениновите становища. В нашата историческа наука дълго време господстваше представата, че Сталин „не се отклонявал“ от Лениновите възгледи поне през 20-те години. Не е така. Достатъчно е да споменем за погрешните му възгледи по националния въпрос, новата икономическа политика и пътищата за социалистическо преобразование в селото, насаждането на бюрократичния стил на управление в партията и в държавата и т.н. Отклоняването на Сталин от ленинизма по много въпроси се забелязва още тогава, през 20-те години. Ако не кажем това с абсолютна категоричност, някой може да помисли, че всичко, което е вършел Сталин, съответства на Лениновата концепция за социализма. А това, разбира се, далеч не е така. И в много случаи изобщо не е така.

Според мене не са прави онези, които смятат, че са грешили само опозиционерите, а партията, Сталин, са били винаги прави. Много от погрешните решения на Сталин, за съжаление, намират място в партийните документи. Та нали, ако партията не грешеше и вземаше винаги само верни решения, нямаше да има култ към личността, кървав терор, волунтаризъм и субективизъм в ръководството, нямаше да ги има многото години на застой и не бихме издигнали днес като жизнена необходимост от обновяване изискването „Повече социализъм, повече демокрация!“. Решенията и практическите стъпки на нито един човек, на нито една организация никога не могат да бъдат абсолютно верни, правилни. Животът върви напред чрез противоречия, конфликти, преодоляване. Реалността винаги е по-богата от схемите, които толкова обичаше Сталин. Ето защо изборът на пътищата и методите за изграждане на новото общество, постиженията и грешките в тоя процес не бива да се свързват само със Сталин. Друг е въпросът, че той стана олицетворение на административно-бюрократичния модел на социализма и негов главен поборник.

Още едно съображение. Сталин не се спира изведнъж на някаква определена концепция за изграждането на новото общество. Той невинаги е разбирал, а може би и не е споделял възгледите на Ленин, особено изложените в неговите последни писма и статии. Мислено Сталин често се връща към идеите на „военния комунизъм“, принуден е да търпи известно време новата икономическа политика, разбира, че без тесен, органичен съюз между работническата класа и селячеството не може да се решат многобройните проблеми на СССР. Неговият избор се изразява в постепенно хлъзгане към цезарството, единовластието, диктаторството, отстраняването на народа от уреждането на собствената му съдба. Сталин не е теоретик. Неговите изводи се основават по-често на цитати и се раздуват под напора на волевите му импулси. По вътрешно убеждение Сталин е привърженик на „силовите“ методи на Троцки. Всъщност в това отношение той е по-близо до него, отколкото всеки друг от болшевишките лидери. Но тази вътрешна прилика, обагрена от дълбоко личната непримиримост, поддържа постоянното „отблъскване“, напрежението между двата полюса на амбициите.

Прехвърляйки в мислите си „бисерите“ на Зиновиев и Каменев, Сталин се усмихва: „И тия хора пишат за ленинизъм!“ За ленинизма ще напише той. И така ще го напише, че всички да схванат пълната противоположност между него и временните му спътници в разбирането на ленинизма. А сега-засега е нужно да бъде ударен Троцки. Сталин се готви особено усърдно за своето планирано изказване пред пленума на комунистическата фракция във ВЦСПС на 19 ноември 1924 г. Взима думата след доклада на Каменев, озаглавявайки речта си „Троцкизъм или ленинизъм?“.

Цялото си изказване генералният секретар посвещава на безпощадното критикуване на Троцки, като мимоходом защитава (сега-засега!) Каменев и Зиновиев. Сталин характеризира „октомврийския епизод“ на тези партийни деятели като случаен: уж, че „разногласията продължиха само няколко дни само защото имахме в лицето на Каменев и Зиновиев ленинци, болшевики“. Тук той си криви душата — не ги смята нито за ленинци, нито за болшевики. Просто те все още са му нужни в борбата с Троцки и за заздравяване на собственото си положение. Сталин хвърля в залата въпрос след въпрос: За какво ни бяха нужни новите литературни излияния на Троцки против партията?, Къде е смисълът, задачата на тези изказвания сега, когато партията не желае да дискутира, когато партията е затрупана от неотложни задачи, когато партията се нуждае от сплотеност в борбата й за възстановяване на стопанството, а не от нова борба по стари въпроси?, За какво му е потрябвало на Троцки да дърпа партията назад, към нови дискусии?

След тази дълга тирада Сталин обхожда с очи залата и с глух, равен глас си отговаря с пълна увереност: „А намерението“ му е според всички данни със своите литературни излияния да направи още един (още един!) опит да подготви условия за подмяна на ленинизма с троцкизъм. На Троцки му е „до смърт“ необходимо да развенчае партията, кадрите й, провели въстанието, за да премине от развенчаване на партията към развенчаване на ленинизма.[11]

В тия думи има известна истина. Говорейки за Ленин и ленинизма с хвалебствени епитети (от които те не се нуждаят), Троцки постепенно нееднократно подлага на съмнение някои Ленинови изводи за построяването на социализма. Според Троцки без подкрепа от другите страни социализмът в Русия е невъзможен; индустриализацията е само за сметка на селячеството; новата икономическа политика е начало на капитулация; кооперативният план е преждевременен; Октомври е просто продължение на Февруарската революция; без превъзпитаване на населението в „трудовите армии“ то няма да разбере „предимствата на социализма“ и т.н. Като имаме предвид, че вече и Зиновиев, и Каменев са „избягали“ при Троцки, скалъпвайки тъй наречената „нова опозиция“ с цел да „обуздаят“ генералния секретар, изказването на Сталин отначало против Троцки, а после и против „новите“ му съюзници може да се оцени за дадения етап като „защита на ленинизма“. Сталин все още се бори с позволени методи. Но „защитава“ по-често цитатите, без творчески да ги осмисля. В думите му конструктивното, новото, е малко, особено като се има предвид, че за някои неща е бил прав. По-специално, когато става дума за опасността от бюрократизиране. Всички негови речи от този период са цитиране от край до край. В края на изказването си на пленума на комунистическата фракция във ВЦСПС той недвусмислено заявява: „Говори се за репресии против опозицията и че е възможен разкол. Това са празни приказки, другари. Нашата партия е силна и могъща. Тя няма да допусне какъвто и да е разкол. Колкото до репресиите, аз съм решително против тях.“[12]

Засега Сталин „щади“, не критикува Зиновиев и Каменев, дори ги защитава от Троцки. Основателите на „новата опозиция“ обаче отблъскват маслиненото клонче на генералния секретар. На едно от заседанията на Политбюро в началото на 1925 г. Каменев, поддържан от съмишленика си, заявява, че техническата и икономическата изостаналост на СССР в съчетание с капиталистическото обкръжение се превръща в непреодолима преграда за построяването на социализма. Всъщност по главния въпрос Зиновиев и Каменев влизат в съюз с Троцки, когото само преди няколко месеца за същия този тезис те подлагат на унищожителна критика. Опълчването на „новата опозиция“ против политиката на РКП(б) изисква отпор, изработване на общопартийна директива за по-нататъшните действия в областта на социалистическото строителство. В този смисъл важно място заема XIV партийна конференция, състояла се в края на април 1925 г. Сталин нито чете доклад, нито взима участие в разискванията. На конференцията главни въпроси са кооперирането (докладчик Риков), металургията (Дзержински), селскостопанският данък (Цюрупа), партийното строителство (Молотов), революционната законност (Солц), задачите на Коминтерна и РКП във връзка с решителния пленум на ИККИ (Зиновиев). По традиция (или по инерция?) конференцията ръководи Каменев. Така както обикновено води заседанията на Съвета на народните комисари и заседанията на Политбюро. Сега обаче за последен път. Повече нито той, нито Зиновиев ще председателстват такива форуми… Главното, което решава конференцията, е, въпреки първоначалните тезиси на Зиновиев, че победата на социализма в СССР е възможна дори при забавени темпове на развитието на световната пролетарска революция. Обаче за окончателно победил социализмът може да се смята само тогава, прави извод конференцията, когато бъдат създадени международни гаранции срещу реставрирането на капитализма.

Важно е обсъждането на въпроса за революционната законност. Докладчикът Солц, който навремето е бил на заточение в Туруханския край заедно със Сталин, отбелязва, че след победата на революцията „ние по-остро чувствахме потребността от подобряване на нашето стопанство, отколкото от въвеждането на революционната законност“. Сега обаче, твърди по-нататък проницателно Солц, „трябва членовете на партията, трябва тия, които осъществяват съветската власт, да разберат, че нашите закони във всичките свои проявления също заякчават и укрепват строителството, което искаме да осъществим и затвърдим, а нарушаването на нашите закони разрушава това строителство“[13]. Трябва само да съжаляваме, че след около десет години тези верни мисли, намерили място в постановлението на конференцията, ще бъдат напълно забравени.

Няколко дни след XIV партийна конференция Сталин изнася доклад пред партийния актив на Московската организация на РКП(б). В специален раздел на доклада, озаглавен „За съдбата на социализма в Съветския съюз“, генералният секретар още веднъж ядовито критикува Троцки, като изрежда много от трудовете му и осмива (за кой ли път!) неговата теория за „перманентната революция“. С голям патос и убеденост обяснява същината на пълната и окончателна победа на социализма в СССР. Но заедно с това се появяват и първите признаци за собствената му особена роля и особено място в партията. Така например той решава да обърне гръб на скромността и да цитира надълго и нашироко себе си. Излагайки (засега!) верни в основата си положения, Сталин постепенно подготвя партията да приеме, че само той има особени права над истината.

Сталин се опитва да изпробва собственото си разбиране за пътищата за преминаване към социализъм не само пред Централния комитет и в печата, но и с твърде редките си изказвания пред работниците. Неговият помощник Товстуха записва една такава реч, която генералният секретар произнася на 1 март 1927 г. в Сталинските работилници на Октомврийската железница.

Взирайки се в лицата на стотиците работници, които с любопитство оглеждат малко познатия им човек, Сталин бавно, размахвайки ръка в такт с думите си, разсъждава:

„Ние извършихме преход от селска към промишлена, индустриална страна, без да дирим помощ отвън. Как са изминали този път другите страни?

Англия е създавала своята промишленост чрез ограбване на колониите си цели 200 години. И дума не може да става, че и ние бихме могли да тръгнем по този път.

Германия е взела от победена Франция 5 милиарда. Но и този път — пътят на грабеж чрез победоносни войни — също не ни подхожда. Нашата политика е политика на мир.

Има и трети път, по който вървеше руското царско правителство. Това беше път на външни заеми и заробващи сделки за сметка на работниците и селяните. По този път ние не можем да тръгнем.

Ние имаме свой път — пътя на собствените натрупвания. Без грешки тук няма да минем, недостатъци ще имаме. Но сградата, която строим, е толкова грандиозна, че тези грешки, тези недостатъци в крайна сметка не са от голямо значение…“[14]

На другия ден „Рабочая Москва“ помества репортаж: „Картечен огън от аплодисменти. Човекът с войнишки дрехи, с лула в ръка, с износени ботуши спря до кулисите. «Да живее Сталин! Да живее ЦК на ВКП(б)!» Записки до Сталин. Сучейки черния си мустак, той прилежно чете записките. Шумното вълнение в залата престава и Сталин, генералният секретар на болшевишката партия, на чието име са наречени работилниците, започва своя разговор с работниците…“ Аз пък ще добавя — извънредно рядък. Той повече обича да се изказва на съвещания, в Кремъл, на пленумите на Централния комитет. По-късно Сталин прави още по-редки своите „явявания“ пред народа. Загадъчният, тайнственият вожд винаги дава повече храна за легенди.

Подготовката за XIV конгрес на партията преминава в обстановка на постигнати първи успехи в стопанското и културното строителство. През 1925 г. страната успява да догони, а по редица показатели и да надмине довоенното й равнище в областта на селското стопанство. Така например общият обем на селскостопанската продукция превишава 112% в сравнение с довоенното равнище. Това е твърде показателно. Като мост между града и селото новата икономическа политика започва да дава плодове. Промишленото производство, намиращо се повече от пет години в пълна разруха, надминава три четвърти от довоенното. Появяват се първите нови строежи, предимно електроцентрали. А нали уж най-големите чужди икономисти предричат, че довоенното равнище ще бъде достигнато най-рано след 15–20 години! Значителни резултати са постигнати и в борбата с неграмотността. Разширява се мрежата от училища, особено в националните републики. Големи крачки са направени в създаването на система за висшето образование в страната, издадени са редица важни постановления за ускоряване на културно-просветната и образователната работа в държавата. Руската академия на науките е преобразувана в общосъюзна. Още в онова време се появяват научни трудове със световно значение на В. И. Вернадски, Н. И. Вавилов, В. Р. Вилямс, Н. Д. Зелински, И. М. Губкин, М. Н. Покровски, А. Ф. Йофе, А. Е. Ферсман и на много други основатели на съветската наука. Успешно се осъществява преминаването на Червената армия към мирен живот, едновременно с това се извършва и военна реформа. Тя започва да се провежда особено бързо, след като през януари 1925 г. на пленум на ЦК Троцки е освободен от поста народен комисар по военните и морските въпроси и на този пост е назначен председателят на Революционния военен съвет на СССР М. В. Фрунзе.

Струва си да си припомним още един епизод от този пленум. Зиновиев и Каменев правят неочакван ход. За поста народен комисар по военните въпроси и председател на Революционния военен съвет Каменев предлага вместо Троцки… Сталин. Това може да се тълкува различно. Не е изключено Зиновиев и Каменев, усещайки, че влиянието на Сталин расте, без да се поддава на контрол, да са решили да го преместят на друго почетно и отговорно място, което би им позволило да го отстранят на предстоящия конгрес от поста генерален секретар, като „повдигнат“ отново въпроса за Лениновото „Писмо до конгреса“. С тази си крачка политическият тандем сигурно е искал да убие с един куршум два заека: да отстрани окончателно Троцки и да нанесе удар на Сталин. Но, уви, макар и Троцки да играе ролята на единия от „зайците“, Сталин не се съгласява да изиграе ролята на другия. Генералният секретар публично изразява учудването си и дори неудоволствието си от предложението на Каменев. Това се забелязва от доста членове на Централния комитет. С мнозинство на гласовете „инициативата“ на Каменев е отхвърлена.

Въпросът се решава без Троцки, „писал се“ болен. Този политик в най-решителните моменти от борбата прави крайно несполучливи ходове, улеснява задачата на Сталин „да бие враговете по части“. Общо взето, този пленум означава много за Сталин. Позициите на Троцки още повече се разклащат, пленумът отказва да поддържа Зиновиев и Каменев. В „играта на комбинации“ генералният секретар успява да направи онова, което не са могли да направят опонентите му: убива два заека. Казано направо, омаломощава и Троцки, и стария дует. Всъщност влиятелната тройка в лицето на Сталин, Зиновиев и Каменев се разпада. Сталин няма нужда вече от нея.

Страната върви към XIV конгрес на партията, който става важен показател при избора на пътищата за индустриализиране на народното стопанство. Но през декември 1925 г., когато се провежда конгресът, мъчно можело да се повярва, че онова, за което пишат вестниците, ще стане. Днепър все още лее спокойно водите си, необуздан от никаква язовирна стена; там, където ще се проточат релсите на Туркестано-Сибирската железница, пясъчните бури вдигат облаци от пясък; на мястото на бъдещия прочут Сталинградски тракторен завод царува пустош; никой не може и да помисли, че през петилетката край вековната рътлина към небето ще се извисят рудничарските пещи на Магнитка; кой може да предположи, че новаторите в ракетостроенето ще издърпат по-близо ерата на космическите полети — че в началото на 30-те години ще бъде пусната първата съветска ракета ГИРД-Х?

Обстановката постепенно се подобрява. Новата икономическа политика предоставя на болшевиките исторически шансове. Всъщност тя представлява първоначален модел на пазарен социализъм, способен да запази в новите условия двигателя на предприемчивостта. НЕП-ът помага да се вдигне бързо-бързо селското стопанство. Промишлеността се приближава към довоенното си равнище. Проницателните умове виждат в плана ГОЕЛРО не само пътя за електрифициране на страната, а и начина за издигане на националната икономика до висотите на новата политическа структура. Но това е само началото, свързано с преодоляването на много трудности.

Промишлените тръстове, които започват да действат въз основа на търговските принципи, сами определят цените. Появяват се изкривявания. Например за калъпче сапун, аршин басма или бидонче газ селянинът трябва да продаде 3–4 пъти повече жито, отколкото през 1913 г. Усилва се недоволството. Това е тревожен симптом. Надеждите за разширяване на концесиите не се оправдават: страната не успява да получи очакваните заеми от капиталистическите страни, а обемът на външната търговия не е дори на половината от довоенния си размер. В трудовите борси се тълпят милион и половина безработни. Всеки втори възрастен човек в страната още не знае да чете и да пише. Няма с какво да се купят стругове и машини. Няма нови големи строежи. Но хората, които следят вестниците, усещат, че страната е в навечерието на огромни промени. По всичко личи, че младата държава няма друг избор — за да оцелее в този сложен и опасен свят, нужно е ускорение, тласък. Как и за сметка на какво?

Ето на този фон протича XIV конгрес на партията. Най-изпъкващата фигура на конгреса вече е Сталин, преди всичко защото политическият доклад, изготвен от него като генерален секретар, заема основно място в работата на делегатите. Конгресът потвърждава решението на XIV партийна конференция относно възможността за пълно изграждане на социалистическото общество, В резолюцията се отбелязва, че „изобщо победата на социализма (не в смисъл на окончателна победа) е безусловно възможна в една отделна страна“. Конгресът провъзгласява преминаването към индустриализация за възлова задача на социалистическото преустройство на обществото. Делегатите разбират, че този курс изисква свръхнапрежение и жертви. Възниква въпросът за темповете, но за това мнозина, включително и ръководителите, не са съвсем наясно.

Наред с разглеждането на основния, икономическия проблем център на работата на конгреса отново е борбата с „новата опозиция“. Известно е, че главната сила на опозицията е ленинградската делегация, възглавявана от Зиновиев. Именно той изнася съдоклад от името на опозицията. Обаче речта му прозвучава твърде бледо. Аргументите на Зиновиев и на неговите съмишленици са неубедителни. Зиновиев, Каменев и Соколников предупреждават не без основание за опасността от бюрократизиране на партията. Според тях то вече е започнало. Но изказванията им имат прекалено личен характер, за да направят впечатление. Както вече беше отбелязано, на конгреса Каменев за пръв път казва направо: „Стигнал съм до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишкия щаб.“ Но когато произнася тия думи, повечето делегати започват да скандират „Сталин! Сталин!“ и фактически аплодират генералния секретар. Сталин чувства, че неговата линия на „защита на ленинизма“, което не се уморява да повтаря, получава все по-голяма подкрепа от партията. Именно в този монопол върху „защитата на ленинизма“ и начина на прилагането му е „тайната“ на популярността на генералния секретар, както и в недостатъчно високото равнище на политическата култура у мнозина партийни членове… Неусетно, постепенно авторитетът на Сталин достига общопартийно признание. Според мене тук решаваща роля изиграва и обстоятелството, че през цялото време след смъртта на Ленин Сталин се изказва от името на „колективното ръководство“, бори се за реализирането на най-разбираемите за масите завети на Ленин — възстановяване на икономиката на страната, развитие на кооперацията, съживяване на търговията, разпространение на грамотността.

На пръв поглед Сталин като че ли нито веднъж не „кривва“ към каквато и да е опозиционна група. Това впечатление се създава, защото всяка своя крачка, решение, критика, предложение представя само за ленински. Макар че в същото време, както ни убеждава анализът на практическата му дейност, допуска доста много най-различни грешки, поддържа често ту една, ту друга групировка, но умее по-бързо от другите да „коригира“ позициите си. Сталин, както никой друг, се научава на изкуството да отъждествява своята линия, своята политика с ленинската. Тук, нека още веднъж да подчертаем, се крие една от тайните за поддръжката, която партията му оказва. Не ще и дума, че по много (но не по всички!) въпроси Сталин наистина се обявява в защита на Лениновите идеи. Но с времето все по-очевидно става, че тълкуването им от негова гледна точка започва да придобива все по-ясно изразен автократичен характер. Мнозина болшевики често свързват курса на партията и работата на Централния комитет с конкретна личност. И тъй като след смъртта на Ленин не се очертава явен лидер, „обединител на болшевишкия щаб“, Сталин изпъква като конкретен изразител на първите успехи в народното стопанство, на курса към единство на партията, към съживяване на селското стопанство с въвеждането на закона за продоволствения данък. На повечето делегати е ясно, че Зиновиев, Каменев и останалият в сянка на този конгрес Троцки водят своите атаки срещу Централния комитет и неговия курс, преди всичко подтиквани от стремежа си да бъдат лидери. И опозицията претърпява пълно поражение.

Следващият етап на борбата в партията намира и организационен израз. Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) — така сега започва да се нарича партията — отзовава Зиновиев от поста председател на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал, а наскоро след това по инициатива на съветската делегация този пост е премахнат. Ръководител на Ленинградската партийна организация става С. М. Киров. Каменев е освободен от задълженията на заместник-председател на Съвета на народните комисари и председател на Съвета по труда и отбраната. Наистина Зиновиев и Каменев запазват за известно време членството си в Политбюро. Нови членове са Ворошилов и Молотов, което рязко засилва позициите на Сталин.

В продължилото повече от час заключително слово във връзка с политическия отчет на Централния комитет Сталин още веднъж подлага на унищожителна критика Зиновиев, Каменев, Соколников, Лашевич и други техни привърженици. Главно внимание е отделено за одобряване на курса на партията към построяване на социализма, към укрепване на единството в нейните редове. Но заедно с това от вниманието на по-наблюдателните не може да се изплъзне обстоятелството, че Сталин постоянно цитира собствените си статии, записки и обръщения, без да изпитва каквото и да е смущение от това. Хората с висока политическа култура, които, за съжаление, тогава не са толкова много, сигурно забелязват неговата безцеремонност по време на критичния анализ. Така например той откликва с оскърбителен тон на изказването на Крупска, наричайки възгледите й „чиста глупост“. После още веднъж ще се върне към нейното изказване, за да заяви не без голяма доза демагогия и кощунство: „А с какво, собствено, се отличава другарката Крупска от всеки друг отговорен другар? Да не би да мислите, че интересите на отделни другари трябва да бъдат поставяни над интересите на партията и на нейното единство?“ За нас, болшевиките, завършва под аплодисментите тирадата си Сталин, „формалният демократизъм е празна работа, а реалните интереси на партията са всичко“. Той нарича Лашевич „комбинатор“, Соколников — склонен безкрайно да „безобразничи“ в речите си, Каменев — „объркана глава“, Зиновиев — „истерик“ и т.н.[15] Още тогава Сталин започва да се смъква до равнището, когато и неформалната демокрация ще бъде за него „празна работа“. А непростимата му грубиянщина по адрес на Надежда Константиновна трябва да се обясни не просто с политическа нетактичност спрямо нея и спрямо паметта на Илич, но и с потайното желание да си отмъсти на Крупска за ония паметни писма, телефонни позвънявания и разговори, преди да умре Ленин, причина за които става тя. Сталин никога и нищо не прощава.

Като усеща, че на редица места в заключителното си слово е „попрекалил“, „преминал е границата“ в оценките, Сталин прибягва до похват, който ще използва още много пъти. Като обяснява грубия си критичен отзив за слабата статия на Зиновиев „Философия на епохата“, добавя, че грубостта му се проявява само към враждебното, чуждото, но това се дължи на открития му характер. Генералният секретар превръща постепенно тази отблъскваща черта на характера си в общопартийна добродетел, едва ли не в революционно качество. Но още тогава, на XIV конгрес, през 1925 г., не се намира (за съжаление!) друг комунист освен Каменев, делегат, член на Централния комитет, способен спокойно, но правдиво да оцени личността на Сталин и плъзгането му надолу към оскърбителната критика, която след време ще почне да звучи като присъда. Както реката начева от незабележим извор, така едно или друго нравствено качество у човека започва да се формира с отделна постъпка и отношение към околните.

Подлагайки последователно на критика мнозина от опозиционерите, Сталин, разбира се, не подминава и Троцки. Генералният секретар чувства какво е настроението на повечето делегати и отхвърля предложението на Каменев Секретариатът да се превърне в обикновен технически апарат, но заедно с това отбелязва, че е против „орязването“ на отделни членове на ръководството от Централния комитет. Кокетирайки с благоразположението на делегатите, Сталин сметнал за уместно отново да заяви, че ако другарите настояват, той „е готов да опразни мястото без шум“. Построява речта си като опитен политик и така спечелва отново и отново поддръжката на делегатите и демонстрира своята безкористност и грижите си за общопартийните интереси. Като осмива и критикува фракционерите, генералният секретар успява майсторски да изтъкне „великодушието“ си, украсявайки своята реч с думички от типа „какво пък, тяхна си работа“. Макар вече да е решил, че е „време да свършва“ със Зиновиев и Каменев, Сталин манифестира още веднъж миролюбието си: „Ние сме за единството. Ние сме против орязването. Политиката на орязване ни е противна. Партията желае единство и тя ще го постигне заедно с Каменев и Зиновиев, ако те поискат това, без тях — ако не поискат това.“[16]

Ще отбележа, че в заключителното си слово Сталин формулира редица положения, които, ако са се изпълнявали, може би са щели да предотвратят най-тежкия период в историята на нашата партия. Сред аплодисменти и явно одобрение от делегатите заявява: „У нас пленумът решава всичко и той призовава към ред своите лидери, когато започват да губят равновесие… Ако някой от нас почне да се самозабравя, ще ни призоват към ред — това е необходимо, това е нужно. Извън колектива партията не трябва да бъде ръководена. Глупаво е да се мечтае за това след Илич, глупаво е да се говори за това.

Колективна работа, колегиално ръководство, единство в партията, единство в органите на Централния комитет, малцинството се подчинява на мнозинството — ето какво ни е нужно сега.“[17]

Тези думи, разбира се, са правилни. И ако идеите за колективност бяха подкрепени с реални дела, с демократични норми, можело е да бъде предотвратена бъдещата злоупотреба с властта. Но цялата работа е в това, че верните тезиси не намират потвърждение в уставните положения за обновяване на ръководството, за сроковете за заемане на висши партийни длъжности от генералния секретар и другите лидери, за отчет на ръководителите и т.н. А тъкмо натам са насочени Лениновите идеи за усъвършенстване на партийния апарат и за укрепване на демократичните начала в партията и в обществото. Четиринадесетият конгрес е като че ли последният конгрес в Сталиново време, когато критиката и самокритиката са все още неотделими елементи от атмосферата на форума. На по-сетнешните конгреси критикуването е все по-рядко и по-рядко явление. От тук нататък може да критикува само Сталин или някой, упълномощен от Сталин. А липсата на свободна изява на идеи и гледища неизбежно води до застой, догматизъм и бюрократичен формализъм.

С утвърждаване на курса към социалистическо строителство, към индустриализация конгресът става важен показател в тая посока. Но демократичните начала в партията не се развиват. Великото надали съзира, че редом с него се ражда и отрицанието му. Именно в борбата между тези две начала се крият изворите на настъпващия „триумф“ на „вожда“ и на бъдещата трагедия на народа. Тогава малцина разбират, че могъществото на страната ще трябва да се плаща с личната свобода. Това не е парадокс, а закон на единовластието.

Бележки

[1] Троцкий, Л. Д. Уроки Октября. М., 1925, с.49.

[2] Троцкий, Л. Д. Перманентная революция. Берлин, 1930, с.16.

[3] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.309.

[4] Пак там, с.206.

[5] Большевик, 1925, №8, с.7.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.2, оп.2, д.103.

[7] Каменев и Зиновиев в 1917 году. Факты и документи. М.-Л., 1927, с.7-10.

[8] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.109, л.12.

[9] Профинтерн — Червен интернационал на професионалните съюзи (1921–1937 г.). — Б.пр.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.I, д.1.

[11] Сталин, И. В. Соч. Т.6, с.327.

[12] Пак там.

[13] XIV конференция Российской коммунистической партии (большевиков). М.-Л., 1925, с. 248, 253.

[14] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.2816, л.3-5.

[15] Сталин, И. В. Соч. Т.7, с. 365, 383.

[16] Сталин, И. В. Соч. Т.7, с.390.

[17] Пак там, с.390-391.