Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (28)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

„Господстващата личност“

Според мене цитираният по-горе израз на Плеханов характеризира твърде сполучливо ситуацията, която започва да се създава в страната в началото на 30-те години, ситуация, отразяваща непрестанното издигане на една-единствена личност към върха на вождовщината, отразяваща установяването на цезарството. Този процес става възможен, понеже партията, колкото и да е горчиво да го кажем, позволява, примирява се с това съвременно цезарство. Десетилетия наред говорехме за „издигането“ на ролята на партията в най-различни сфери на нашата действителност, но нито в доклада на Н. С. Хрушчов пред XX конгрес на партията „За култа към личността и неговите последици“, нито в известното постановление на Централния комитет по този въпрос, нито в другите официални документи е казано, че партията, макар и мъничко, е виновна за извращенията на култовщината. Въпреки това сред причините за появата на култа примиряването на партията с него е една от най-главните. Раболепното отношение към ръководителите, липсата на контрол и пожизненото заемане на длъжностите създават обстановката, в която човекът със злобен, коварен и хитър ум, човекът, който не познава компромиси, а такъв именно е Джугашвили-Сталин, става „господстваща личност“. Господстваща в целия социален и икономически живот, в умовете на хората. Партията се оказва неспособна да изработи такива защитни мерки, които биха опазили от единовластието и нея, и народа.

В „Светото семейство“ на К. Маркс и Фр. Енгелс има една дълбока мисъл:

„Великите ни се струват велики само защото ние самите сме паднали на колене.

Ще се вдигнем!“[1]

Има много изказвания на Сталин, в които вярно се тълкува съотношението между вожд и народ, не се преувеличава ролята на личността в историята, подчертава се значението на колективното ръководство в партията. Така например през декември 1931 г. той казва: „Едноличните решения винаги или почти винаги са едностранчиви решения. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, чието мнение трябва да се взима предвид. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, можещи да изказват и неправилни мнения… В нашия ръководен орган, в Централния комитет на нашата партия, който ръководи всички наши съветски и партийни организации, има около 70 членове. Сред тези 70 членове на ЦК са нашите най-добри промишленици, нашите най-добри кооператори, нашите най-добри снабдители, нашите най-добри военни, нашите най-добри пропагандатори, нашите най-добри специалисти по колхозите, нашите най-добри специалисти по индивидуалното селско стопанство, нашите най-добри специалисти по нациите в Съветския съюз и националната политика. В тези ареопаг е съсредоточена мъдростта на нашата партия. Всеки има възможност да коригира чието и да е еднолично мнение, предложение. Всеки има възможност да внесе своя опит. Ако го нямаше това, ако решенията се приемаха еднолично, бихме имали в своята работа най-сериозни грешки.“[2] Иска или не, Сталин неволно потвърждава с последните си думи, че много от „най-сериозните грешки“, допуснати в процеса на колективизацията, на партийното и държавното строителство, в сферата на културата, са ставали именно в резултат на едноличните решения на един-единствен човек, превърнал се в „господстваща личност“.

Това се изразява преди всичко в устойчивата тенденция към ограничаване на колегиалността в работата на Централния комитет, на която Ленин придава голямо значение. Известно е, че през първите шест години след Октомври в съответствие с партийните норми и политическата необходимост са свикани шест конгреса, пет конференции и четирийсет и три пленума на Централния комитет. На всички тези партийни форуми не е упражняван никакъв натиск от страна на авторитетите, комунистите са имали възможност свободно да излагат своята гледна точка, да формулират своята позиция по един или друг въпрос. В почти всички случаи най-важните документи, приемани от партията, са плод на колективните усилия и на разума. В процеса на изработването на решенията са взимани под внимание (или за сведение) най-различни подходи и мнения. Свидетелство за това са разгорещените спорове, компромисите, многобройните дискусии по възлови въпроси от вътрешната и външната политика на партията.

Обратното, когато след XVII конгрес на партията започват да прозират релефно очертанията на култовото боготворене на личността му, „вождът“ взима мерки за грубо ограничаване на колегиалността в изработването на решенията. От други мнения той вече няма нужда. От 1934 г. (след XVII партиен конгрес) до 1953 г. (когато Сталин умира), тоест в продължение на двайсет години, главно преди войната, има само два партийни конгреса, една конференция и двайсет и два пленума на Централния комитет. Между XVIII и XIX конгрес на партията изминават цели 13 години! А има и години — 1941, 1942, 1943, 1945, 1946, 1948, 1950, 1951, — когато Централният комитет не се събира нито веднъж на заседание! Постепенно, а това личи от решенията и от линията на поведението му, Сталин започва да гледа на Централния комитет не вече като на „ареопаг на мъдростта“, както го нарича през 1931 г., а чисто и просто като на партийна канцелария, удобен подръчен апарат за реализиране на решенията му. Всъщност партията се превръща в послушна машина за изпълняване указанията на „господстващата личност“. А нали, когато се подготвя за XIV конгрес на партията през 1925 г. и редактира проектоустава на ВКП(б), Сталин подчертава в знак на особена важност думите: „Редовните конгреси се свикват всяка година. Централният комитет се свиква на пленарно заседание най-малко веднъж на два месеца.“ Животът, естествено, внася своите корекции. Води се война, която принуждава страната да се трансформира във военен лагер и не дава възможност за стриктно придържане към приетите норми. И това е обяснимо. Но да се стигне до фактическото им пренебрегване?

Още на III конгрес на партията, в далечната 1905 г., в доклада си „Относно участието на социалдемокрацията във временно революционно правителство“ Ленин казва: „Революционният народ се стреми към самодържавие на народа (разредката моя — Д.В.)… успешният преврат поради това не може да не бъде демократична диктатура на пролетариата и селяните.“[3] Още в зората на века, много преди победата на социалистическата революция, Ленин допуска единствено „самодържавие на народа“ във формата на „демократична диктатура“. За Сталин сега всички тия овехтели думи за демокрация, за народно представителство, за колективен разум стават някак си изведнъж безинтересни, дори наивни. Та нима той не изразява интересите на народа? Нима иска нещо лично за себе си? Нима марксизмът отрича ролята на вождовете?… Едноличният „вожд“ придърпва всичко в ръцете си — мислите, политическата воля, социалния арбитраж. Обстановката заприличва на политическо самодържавие.

За засилването на бюрократичните тенденции в партията спомага специфичното разбиране на Сталин за партийно единство. Известно е, че през 20-те години по отношение на своята политика партията се сблъсква с твърде активното противодействие на отделни групи комунисти. Далеч не всички те са „врагове“. Често пъти особените възгледи и позиции, различаващи се от приетите, „курсовете“ и „платформите“ възникват от нестандартни оценки на ситуацията, от своеобразното разбиране на перспективите на движението, а понякога се появяват като резултат от особеностите в характера на отделни личности. Но днес, когато анализирам целия спектър на борбата на „опозицията“ и „групировките“, все повече се убеждавам, че едни от решаващите възли на разногласията и ожесточените схватки са били проблемите около избора на конкретните пътища за разширяването на демокрацията, за съотношението между вожд и партия, за ролята на масите в революционния процес, макар отчасти това да е замъглявано привидно от други мотиви и фрази. В много случаи „опозиционерите“ просто не са били съгласни с авторитарния режим, не са били готови за „единомислието“ като духовна униформа, към което винаги се е стремял Сталин. Ние, диалектиците, макар да знаем, че животът се движи напред от противоречията, въпреки това разглеждахме обикновено другомислието като враждебна проява. А може би тъкмо в другомислието е изразен стремежът да се намери по-добра алтернатива? Нима безмозъчното единомислие не развъжда догматици, безлични, равнодушни хора?

В ония години има, разбира се, и мнозина, които съзнателно поставят пред себе си цели извън рамките на програмните становища на партията. В повечето случаи те изповядват други идеали или имат други социални предпочитания. В обстановката на разруха, на външна империалистическа опасност, на увеличаване на различните опозиционни групировки по инициатива на Ленин на X конгрес на партията през март 1921 г. е приета важна резолюция. След доклада, изнесен от Владимир Илич, конгресът взима решение да бъдат разпуснати незабавно всички фракционни групировки. В резолюцията ясно се казва, че единството и сплотеността в редовете на партията, осигуряването на пълно доверие между членовете на партията и на една действително задружна работа, въплъщаваща на дело единството на волята сред авангарда на пролетариата, са наистина особено необходими в сегашния момент…[4] Това становище изиграва голяма роля в сплотяването на партията. Но то не се обявява против другомислието, борбата на мнения, а против фракционните групи с политически платформи, несъвместими с програмите и уставните цели на партията.

Сталин често използва тази резолюция и нанася „удари“ по „опозициите“ и „уклоните“. В устата му думите „опозиция“ и „опозиционер“ придобиват постепенно определен смисъл, тъждествен с понятията „противник“, „враг“. По-късно всяко, дори частичното несъгласие с политиката на партията на отделни нейни ръководители „вождът“ ще тълкува еднозначно като „борба срещу партията“, „вражеска дейност“. В борбата си за единство, но разбрано не диалектически, а догматично, Сталин стига постепенно до пълно ликвидиране на оздравителната борба на мненията, на свободното изказване на възгледите от страна на комунистите, на критиката спрямо по-горните партийни органи. В партията възниква „безмисловно единомислие“. Под флага на борбата за „монолитност“ на партията Сталин незабележимо, постепенно, но неотстъпно умъртвява демократичните принципи във вътрешнопартийния живот. Тълкувайки единството като изпълнителност, безпротиворечиво подчинение на директивите, готовност да се поддържа всяко решение на по-горните органи, Сталин подсилва насаждането на догматичното мислене в партията, изкореняването на творческата инициатива на масите. Често пъти и най-малкото отклонение от „спуснатите отгоре“ канони не се ограничава само с осъждане. В изказването си на януарския пленум на Централния комитет през 1938 г. Маленков сочи един случай, при който в Калмикия, в Саричинската партийна организация е изключен от партията комунистът Кушчов. На занятия по политическо ограмотяване му задават въпроси: „Можем ли да построим социализъм в една отделна страна!“ — „Да се построи социализъм в една отделна страна е възможно и ние ще го построим“ — отговорил Кушчов. „А ще построим ли ние комунизъм в една отделна страна?“ — „Комунизъм в една отделна страна ще построим.“ — „А пълен комунизъм?“ — „Ще построим.“ — „А окончателен комунизъм ще построим ли?“ — „Окончателен, надали — размислил Кушчов — без световна революция. Впрочем ще погледна във «Въпросите на ленинизма» какво пише по този повод другарят Сталин.“[5]

Ето за този свой последен отговор, за съмненията си Кушчов е бил изключен от партията и свален от изпълняваната длъжност. Но Маленков вижда тук не проява на догматизъм, не култовско извращение, изискващо религиозно и политическо единомислие, а „злонамерени клевети на враговете“, загнездили се „във всяко предприятие, във всеки колхоз и совхоз“. Кушчов е допуснал съвсем незначителен „пробив“ в единомислието и „враговете“ веднага се възползвали от това и го изключили от партията. Такава е логиката на Маленков.

Подобни тълкувания са изопачавали демократичното разбиране на единството, предполагащо синтез на колективната воля с едновременната възможност свободно да се излагат собствените възгледи и позиции. Та нали X конгрес на партията в резолюцията си за единството предвижда, че партията, изпробвайки нови подходи, ще продължава да се бори с всички средства против бюрократизма, за разширяване на демократизма и самостоятелната дейност…[6] Всеки комунист, осмелил се да изрази ново мнение, предположение, инициатива или несъгласие с едни или други аспекти на партийната политика, рискува да бъде позорно заклеймен, ако не и направо причислен към категорията на „враговете“. От комунистите все повече се изисква само „да поддържат“ и „да одобряват“, а все по-малко да взимат реално участие при обсъждането на важните проблеми в партийния и обществения живот. И всичко това издига автоматично още по-нагоре „вожда“ над партията, превръща го в „господстваща личност“.

На XVII конгрес на партията по предложение на Сталин е ликвидирана Централната контролна комисия, притежаваща прерогативи за контрол над работата на Централния комитет и Политбюро. Функциите на създадената Комисия за партиен контрол са пренасочени към контрол върху изпълнението на решенията на централните органи от страна на партийните организации и преди всичко на указанията на „господстващата личност“.

Постепенно решенията на Сталин започват да се възприемат от всички като решения на партията. Още от средата на 30-те години указанията му се оформят като постановления на Централния комитет или като циркулярни нареждания. Властта на партийния „вожд“ е фактически неограничена. Ето един характерен пример. Малко преди и по време на войната, когато се превръщат в норма „нощните бдения“ в кабинетите на ръководителите, Сталин честичко кани неколцина членове и кандидат-членове на Политбюро „да похапнат“ с него във вилата му в Кунцево. Най-чести гости са Молотов, Ворошилов, Каганович, Берия и Жданов. По-рядко на нощните сбирки са канени Андреев, Калинин, Микоян, Шверник и Вознесенски. По време на тези вечери се решават различни въпроси от държавната, партийната и военната политика. Обикновено Сталин резюмира изводите от „разговора“. Маленков, а понякога и Жданов оформят тези „заседания“ с протоколи на Политбюро. Спорове и дискусии не възникват. Принципни несъгласия със Сталин никога не е имало. Съратниците му гледат да отгатнат мнението на „вожда“ или своевременно да поклатят утвърдително глава. Това дотяга понякога дори на самия „единодържец“. Така например, когато веднъж преди XVIII конгрес на партията на масата става дума за подготвения от Сталин доклад, всички започват дружно, в един глас да го хвалят. Сталин слуша, слуша и отведнъж отсича: „Та аз ви дадох вариант, който отхвърлих, а вие тамян му кадите… Вариантът, с който ще изляза, целият е преработен!“

Всички си глътват езика. Настава непоносимо мълчание. Но Берия бързо се опомня: „Но още в този му вид се чувства вашата ръка. А щом сте преработили и този вариант, можем да си представим колко силен ще бъде докладът!“

Избраното след XVII конгрес Политбюро — А. А. Андреев, К. Е. Ворошилов, Л. М. Каганович, М. И. Калинин, С. М. Киров, С. В. Косиор, В. В. Куйбишев, В. М. Молотов, Г. К. Орджоникидзе и Й. В. Сталин — все още се събира доста редовно, но невинаги в пълен състав. Въпросите се решават най-често в тесен кръг: Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов, а по-късно Жданов и Берия. След време Сталин започва да създава в Политбюро различни комисии: така наречените „петорки“, „шесторки“, „седморки“, „деветки“… Както съобщава Хрушчов в доклада си пред XX конгрес на партията, тази система, наприличваща на картоиграческа терминология, е установена със специално решение на Политбюро. Разбира се, животът е сложен, проблеми много и винаги, още при Ленин, са създавани в Централния комитет различни комисии. Но колкото и да била важна дейността им, всички принципни решения трябвало да бъдат взимани от пълния състав на Политбюро или на Централния комитет. А свеждането на ръководната функция на партията до мнението на „петорката“, в която, не ще и дума, има само едно мнение — мнението на „господстващата личност“, — обезсмисля колегиалността. Сталин обича да изслушва съображенията на съратниците си, като оставя последната дума за себе си, а тя почти във всички случаи е решаваща.

Върху многото документи, които преглежда, Сталин поставя обикновено резолюциите „Съгласен“, „За“, „Може“, а понякога изпраща отделни документи на своите съратници, за да си изясни мнението им. Но най-често гледната точка на другите не означава нищо за него. Например през април 1936 г. Пятаков написва писмо до Сталин с молба да разреши издигането на стратостата СО-35-1 „при благоприятна метеорологична обстановка“.

Върху документа Сталин пише, т.е. иска съвет:

„Др. Ворошилов,

Какво да правим?

Й. Сталин“

Ворошилов отговаря:

„До др. Сталин. Смятам, че може да се разреши.

7.4.36.

К. Ворошилов“

Още по-надолу върху този документ следва категоричното:

„Аз съм против.

Й. Ст.“[7]

Тази безапелационност в заключенията, която отхвърля без всякакви аргументи мнението на другите и оставя в сила само собственото мнение, създава постепенно обстановка, при която мнозина членове и кандидат-членове на Политбюро се стремят да налучкат решенията на Сталин. На някои това им идело отръки, особено на Берия.

Въпреки че Сталин продължава публично да подчертава значението на колективността в работата на Централния комитет, още в средата на 30-те години никой не може да изрази публично несъгласието или поне съмнението си в правилността на Сталиновата политика. Колегиалността се превръща в автоматично колективно одобряване на решенията, изводите и становищата на „вожда“. Слага се началото на бюрократичния абсолютизъм.

Когато се запознавах с резултатите от многобройните поименни допитвания, задочно гласуване по един или друг въпрос, не срещнах нито един случай, при който някой, макар и със заобикалки, да е поставил под съмнение явно погрешните, а понякога и престъпни предложения на Сталин. Но за това — в следващата глава. А тук искам да се върна още веднъж към мисълта, която няколко пъти вече споделях с вас: фактически никой от ръководството на Централния комитет не се и опитва даже да използва шанса на съвестта, дори да е последният му шанс. Никой не пожелава (или не е могъл) да възрази на Сталин, макар и в най-деликатна форма. Често пъти, намирайки се вече на границата, разделяща живота от небитието, мнозина се съгласяват покорно с мнението на „вожда“, дори и когато съзнават, че това няма да смекчи присъдата. А нали в състава на Централния комитет не е имало само хора, които знаят да клатят одобрително глава и които Сталин бърже издига.

Партийните документи от 30-те и 40-те години са убедителни — всеки въпрос се обсъжда въз основа на указанията и становищата на „вожда“. Формулирайки често пъти правилно стопанските, социалните и техническите проблеми, както и пътищата за решаването им, участниците в съвещанията, заседанията и пленумите непременно ги аргументират с „идеите“, „положенията“, „изводите“ на Сталин, изказани от него в различно време. След XVII конгрес и до смъртта на „вожда“ никой не може публично да „добави“ нещо или да „обогати“ по някакъв начин тезис, формулиран от генералния секретар. Фактически в партията се утвърждава принципът на догматичното единоначалие.

Още древните са забелязали, че абсолютната, неограничената с нищо власт може да се превърне в беда. В „Писмата“ на римския историк Салустий до Цезар четем следната мъдрост: „Никой няма да отстъпи властта си на друг по собствено желание. И колкото и да е бил добър и милостив оня, който стои на върха на могъществото, той винаги предизвиква опасения, че може да употреби властта си за лошо.“ Прозрението в тези думи е потвърждавано, за съжаление, от историята много и много пъти.

Сталин смята, че взаимоотношенията между партията и вожда трябва да бъдат отразени в масови, достъпни за всички комунисти и за народа издания. Такива са „Кратък курс по история на ВКП(б)“, издаден през 1938 г., и отпечатаната десет години по-късно кратка биография на „вожда“. В списание „Болшевик“ (1937, №9) Сталин публикува писмо до съставителите на учебника по история на ВКП(б). Главният акцент в „Историята“, пише Сталин, трябва да бъде поставен върху борбата на партията с фракциите и групировките, с антиболшевишките течения. И това не е без скрита мисъл, защото по този начин в епицентъра на историята на партията непременно ще се окаже той. Та нали именно той, Сталин, „разгроми“ Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, групировките и „уклоните“, които те възглавяват. С помощта на този прост методологичен подход — излагане на историята на партията преди всичко чрез борбата с „опозициите“ — на пръв план ще излезе техният победител — Сталин. Безспорно различни, но най-често не антиленински, а по-скоро антисталински групировки е имало в ония времена доста много и борбата с тях заема значително място във вътрешнопартийния живот. Историята на партията обаче не се свежда и не трябва да се свежда само до тази борба.

Сталин не се срамува да даде указания на съставителите на учебника да се позовават по-често на неговите идеи (както знаем, той отдавна практикува това). Предлага например да се използва „писмото на Енгелс до Бернщайн през 1882 г., преведено в първата глава на моя доклад пред VII разширен пленум на ИККИ «За соц.-дем. уклон» във ВКП(б) и моите коментарии към него“. Без тези коментарии, пише по-нататък Сталин, „борбата на фракциите и теченията в историята на ВКП(б) ще изглежда като някаква необяснима кавга, а болшевиките — като непоправими и кресливи кавгаджии и побойници“[8]. По поръчение на Централния комитет авторите подготвят бързо краткия курс, който става за дълго време основното, а често и единственото помагало в идейно-теоретичната подготовка на милионите съветски хора. Книгата, издадена в нашата страна с общ тираж почти 43 милиона екземпляра, е пропита с възхвали към Сталиновия „гений“, към неговата „мъдрост“ и „прозорливост“. В първото й издание се отбелязва: „Краткият курс по история на ВКП(б) е разработен от комисия на Централния комитет на ВКП(б) под ръководството на другаря Сталин и с неговото най-активно лично участие.“

Но тази формулировка не го задоволява. В издадената по-късно кратка негова биография, която той най-грижливо редактира, допълва и уточнява, се появява нова формулировка: „През 1938 г. излезе книгата «История на ВКП(б). Кратък курс», написана от другаря Сталин и одобрена от комисия на ЦК на ВКП(б).“[9]

Сталин вече не се смущава от обстоятелството, че книгата, възхваляваща го безгранично, се оказва написана… пак от него. Така е осъществена идеологичната обосновка на абсолютната роля на „вожда“, на контрола му над партията и държавата. Освен това, отстранил на практика всички видни съратници на Ленин, той ги „зачертава“ и от историята. Освен Ленин и Сталин фактически в краткия курс няма други конкретни лица, творци на революцията и социализма. Има само „врагове“.

Книгата, която става задължителна за комунистите, за студентите от висшите учебни заведения, за цялата система на партийната просвета и политическото образование, излага еднозначно няколко Сталинови „аксиоми“: в революцията е имало двама вождове — Ленин и Сталин; основната заслуга за построяването на социализма в СССР принадлежи на Сталин; след Ленин партията има само един вожд — „мъдрия“, „прозорливия“, „смелия“, „решителния“ Сталин… В това масово издание Сталиновата схема вожд-партия става по този начин достояние на целия народ. Популярността, примитивизмът на изложението, елементарният схематизъм правят практически краткия курс твърде достъпно за всеки човек помагало. В общата система за възпитание на съветските хора, изградена през 30-те години, тази книга заема централно място. След излизането й, на 1 октомври 1938 г., се свиква съвещание на пропагандистите от Москва и Ленинград, на което Сталин произнася реч. Заслужава да приведа някои извадки: „Една от задачите на изданието е да се ликвидира синорът между марксизма и ленинизма.“ По-нататък дава да се разбере, че до момента има само една книга, която разглежда в единство марксизма-ленинизма. „Книгата на Сталин «За основите на ленинизма» — продължава докладчикът, без ни най-малко да се притеснява — излага онова ново и особено, което е внесено от Ленин в марксизма. Не казвам, че там е изложено всичко, но книгата на Сталин дава всичко основно, което е внесено от Ленин в марксизма.“[10] Без никаква скромност, за която тъй много обича да говори, той дава свръхвисока оценка на труда си. Сега вече и той самият вярва, че е не само единственият мъдър вожд, но е и много голям теоретик. Такъв е закономерният резултат от единовластието, единоначалието в една обществено-политическа организация, каквато е партията.

Описвайки живота на римския император Тиберий, Гай Светоний уверява, че диктаторът е знаел предварително какво ще е бъдещето му и „отдавна предвидил каква ненавист и какво безславие го чакат занапред“[11]. На Сталин и през ум не му минава нещо такова. Архивът му — записките, резолюциите, писмата, фотографиите, кинохрониките, стенограмите на речите — говори за увереността на „вожда“, че ще остане безсмъртен в паметта на народа. След XVII конгрес и до края на своите дни той си остава далеч по-непрозорлив от Тиберий и мисли само как да увековечи „славата“ си. Постепенно „самодържавието на вожда“ по отношение на партията и народа се регламентира в много култови актове и обреди. Така например учредяват се сталински стипендии и__ сталински__ награди. (Постановлението на правителството за учредяване на ленински награди, прието още през август 1925 г. с участието на Сталин, е направо забравено.) Държавният химн, редактиран лично от Сталин, отразява ролята му в съдбата на отечеството:

Нас вырастил Сталин на верность народу.

На труд и на подвиги нас вдохновил.

Когато по поръчение на „вожда“ подготвят текста на химна, С. Михалков и Г. Ел-Регистан го дават на Сталин. Той помъдрувал над стиховете и внесъл поправки. В архива му тези „следи“ са запазени. Вместо „Свободных народов союз благородный“ Сталин написва: „Союз нерушимый республик свободных“.

Второто четиристишие е подложено на още по-голяма преработка. Първоначално то изглеждало така:

Сквозь грозы сияло как солнце свободы,

Нам Ленин в грядущее путь озарил,

Нас вырастил Сталин — избранник народа,

На труд и на подвиги нас вдохновил.

След като моливът на Сталин се „поразхожда“ по текста, вторият и третият стих добиват друг вид:

И Ленин великий нам путь озарил,

Нас вырастил Сталин — на верность народу…

На Сталин нещо не харесват думите „избранник народа“. Все пак, ако се позамисли човек, всъщност народът не го е избирал. Сталин е лидер, вожд, диктатор, властващ над, огромен народ, без да бъде избран! С най-съществената поправка, направена от него, се съгласяват веднага не само Михалков и Ел-Регистан, но и присъстващите Молотов, Ворошилов, Берия, Маленков и Шчербаков, събрали се у Сталин на 28 октомври 1943 г. вечерта. Така че „вождът“ не сама „утвърждава“ текста на химна. Например предложения от авторите припев

Живи в веках, страна социализма,

Пусть наше знамя миру мир несет,

Живи и крепни, славная Отчизна,

Тебя хранит великий наш народ.

Сталин веднага отхвърля, без дори да обясни защо не му харесва. Възможно е да е имал нещо против това „миру мир“ („мир на света“ — б.пр.).[12]

В химна няма нито една дума за партията, но думите за вожда се оказват много „необходими“… В съзнанието на съветските хора се набива мисълта, че Сталин не е само вожд на партията, но и вожд на целия народ. В концентрирана форма тази идея изразява публично още през декември 1939 г. членът на Политбюро на ЦК на ВКП(б) Н. С. Хрушчов:

„Всички народи на Съветския съюз виждат в Сталин свой приятел, баща и вожд.

Сталин е приятел на народа със своята любов към народа.

Сталин е приятел на народа със своята добросърдечност.

Сталин е вожд на народите със своята мъдрост като ръководител на борбата на народите“[13]

В една от главите на своята книжка „За другаря Сталин“ Ем. Ярославски, един от придворните коментатори на сталинизма, така и пише: „Вожд на народите.“ Главната му идея е: „Редом с Ленин, като се започне от края на 90-те години, и винаги заедно с Ленин, винаги по един и същ път, без никога да кривва от тоя път, върви другарят Сталин…“[14] В това книжле панегирик има обаче и верни мисли, които авторът изразява сигурно без да иска. Така например на няколко места Ярославски набляга върху безпощадността на Сталин към враговете. Истината си е истина. „Вождът“ е безпощаден към всички, които смята за „врагове“.

Когато е четял подобни „творби“, у Сталин все повече се е вкоренявало мнението, че няма да стигне скоро до най-високата точка от параболата на своята съдба. „Възнасянето“ му нагоре му се струвало, че няма да има край. Така, както той е възхваляван, не е възхваляван нито един руски император. И в края на краищата самият той е повярвал в своята земна месианска роля на непогрешим, всевиждащ и всемогъщ. Корените на народната трагедия се забиват толкова по-дълбоко в социалната почва, колкото по-тържествено засиява триумфът на „вожда“.

Като отбелязвам всички тия култови извращения, абсолютизиращи ролята на „вожда“, трябва да посоча, че те играят все пак и стабилизираща, сплотяваща роля, макар и на догматична основа. Днес ние знаем, че сплотяването на народа, морално-политическото му единство са възможни и на друга основа. Но тогава, когато след смъртта на Ленин страната така или иначе не може да се насочи към социалистическата демокрация, облягането върху насажданата вяра във „вожда“, в неговата мъдрост и непогрешимост дава бързо резултат. Въпреки страшните репресии в края на 30-те години, въпреки тоталитарните тенденции в развитието на държавата и диктаторската роля на „вожда“ обществото и неговите социални опори остават здрави.

Днес, десетки години след смъртта на Сталин, когато са публикувани многобройни материали за него, за неговото време, за деянията и престъпленията му, все още доста хора по духовна, социална и морална инерция продължават да го смятат за велик реформатор и мъдър вожд с „твърда ръка“. Мисля, че „тайната“ за тази дълготрайна привързаност има своето обяснение не само във възрастта на хората, в спомените им („моята съдба“, „по мое време“, „нашите кумири“), а преди всичко в това, че под натиска на генералния секретар чрез цялата система на пропаганда, възпитание и социален живот се е втълпявало „Социализмът — това е Сталин“. Поради това „верността“ към Сталин е преди всичко вярност към тази отколешна, озарена от младостта идея. Пожертвано е толкова много в името на тази идея, а се оказва изведнъж, че символът, олицетворяващ социализма, е лъжлив… Но никак не е лесно да се обърне гръб на „лъжливите богове“ — богове са все пак…

Нещата не опират само до личните качества на Сталин. Самичък той не би могъл да измени дотам духовните и социалните структури на обществото дори със силата на безграничната си власт и влияние. Цялата социална практика, стратегията и тактиката на възвеличаване на една-единствена личност създадоха постепенно строго определена система на отношения. Само в тази система авторитетът на „вожда“ може да генерира процеси, които отдавна вече наричаме култ към личността. Само в тази система на отношения всичко (или почти всичко) започва да работи за издигане на авторитета на „вожда“. Разбира се, особено активно се „труди“ непосредственото му обкръжение. Самото то става неразделна съставка от неговия авторитет. С други думи, за изопачаването на съотношението вожд-партия е виновна не само отделната личност. Очевидно работата е в това, че не е създаден реален демократичен механизъм, който при всякакви условия да осигурява предимство на авторитета на партията, на народа, на масите. На думи този принцип, разбира се, е провъзгласен. Но думите се разминават с делата, със социалната практика. Именно затова в съотношението между авторитета на вожда и на народа се появяват деформациите, които струваха толкова скъпо на народа и партията. Това е важно да се подчертае, защото най-честата и разпространена грешка, която се прави при определяне на генезиса, на природата на култа към личността, е акцентирането върху субективните качества на човека, носител на този култ. Не ще и дума, че и те играят много голяма роля. Но главните причини за проявата на отрицателните качества на конкретната личност се коренят в създалата се система на обществени отношения, в политическия механизъм на властта. В това е цялата работа.

Ако всичко се изчерпваше само с човека, то след като си отиде той, след като умре, не би било нужно да се изменя нещо в системата, в механизма — та нали вече го няма носителя на култовите явления. Но за съжаление всичко е далеч по-сложно. Култът към „господстващата личност“, боготворящ „авторитета на вожда“, смуче „сокове“ от социалната среда, от системата, в която се проявява. Без да бъде създаден сигурен демократичен механизъм на гаранции, на защита, деформациите на личността винаги биха могли да се проявят ту под формата на субективизъм, ту като волунтаризъм, ту в карикатурно самовъзвеличаване и парадност, а всичко това води до социален, икономически и духовен застой, каквито примери ни е дала вече историята.

Тъй като твърде често (и справедливо!) се посочва голямата роля на личните качества на Сталин за култовите извращения, ще се опитам да отделя в портрета му ония от тях, които характеризират неговия интелект. Може би това е най-малко изучената страна от облика на такава сложна личност, каквато беше Сталин.

Бележки

[1] Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т.2, с.90.

[2] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.107.

[3] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.10, с.123.

[4] Вж. КПСС в резолюциях и решениях. Изд. 8-е. Т.2. М., 1970, с.218.

[5] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.633.

[6] КПСС в резолюциях и решениях. Изд. 8-е. М., 1970, с.220.

[7] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.2, д, 2915.

[8] Большевик, 1937, №9, с.9.

[9] И. В. Сталин. Краткая биография. М., 1948, с.163.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.120, д.313.

[11] Светоний, Гай. Жизнь двенадцати цезарей. М., 1987, с.135.

[12] ЦПА ИМЛ, ф.3, оп.1, д.3399.

[13] К шестидесятилетию со дня рождения И. В. Сталина. М., 1940, с.93-102.

[14] Ярославский, Е. М. О товарище Сталине, с.149.