Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (26)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Сталин и Киров

Ще се върнем още веднъж към един от епизодите от XVII конгрес на партията. В речта си Енукидзе казва: „Другарят Сталин съумя да се обкръжи с най-добрите от нашата партия, успяваше заедно с тях да обсъжда и да решава всякакви въпроси, съумя да създаде от тази група такава могъща сила, която историята на нито една революционна партия не познава…“[1] Без съмнение в ония години в обкръжението на Сталин наистина има и интересни личности, а сред тях не може да не споменем Сергей Миронович Киров. Макар че надали е правилно да бъде включван в „обкръжението“, тъй като е работил в Задкавказието, а после в Ленинград. И все пак за Сталин Киров е близък човек. Енукидзе обаче, който също е личен приятел на Сталин, преувеличава, като казва, че около Сталин са „най-добрите от нашата партия“. За съжаление, имало е около него различни хора — и талантливи, самобитни и кристалночисти съратници, и подлизурковци, които никога и за нищо не му се противопоставят и чиято главна грижа е да предугаждат и да изпълняват желанията на „вожда“. За нещастие на партията и на народа редом със Сталин се подвизават (особено в края на 30-те и през 40-те години) личности, които не може да наречем другояче освен престъпници.

Сталин не е глупав. Иска да има до себе си верни, предани приятели, съратници и най-вече безпрекословни изпълнители, разбиращи от половин дума желанието му, намеренията му, жеста му. Макар че „за публиката“ той винаги гледа да подчертае, че отношенията, основани на личната преданост, са чужди на възвишените принципи. Например в отговора на писмото на Шатуновски, член на партията, Сталин пише:

„Говорите за Вашата «преданост» към мене. Може би това е случайно изтървана фраза. Може би… Но ако не е случайна фраза, бих Ви посъветвал да се отърсите от «принципа» на преданост към личности. Това не е болшевишко. Бъдете предан на работническата класа, на нейната партия, на държавата й. Това е нужно и хубаво. Но не смесвайте тази преданост с предаността към личности, с тази куха и ненужна интелигентска дрънкулка.“[2]

Верни думи. Но, уви, разминават се с делата му. Та нали Сталин беше великият Лицемер! И обикновено се е обграждал само с такива, които не са му причинявали главоболия. Това се отнася преди всичко за помощниците му. Ще ви припомня имената им: Назаретян, Товстуха, Бажанов, Канер, Марин, Двински, Поскрьобишев. Привързан е най-вече към двама: Товстуха и Поскрьобишев.

И. П. Товстуха го разбира от половин дума. Благодарение на задоволителната си теоретична подготовка, той можел да формулира дадена идея, да забележи в текста някоя принципна грешка. Сталин го цени за изключителната му всеотдайност в работата. В архива на Сталин се е запазила записката му до Зиновиев, Каменев и Бухарин, в която пише: „Товстуха не иска да замине в отпуска. В папката е предложението ми за незабавна отпуска на др. Товстуха, което той не допусна на гласуване…“[3] И веднага Сталин смъмря помощника си, че за неизползваната отпуска бил се оплакал на Каменев. Разстроеният до крайност Товстуха пише официална записка:

„До Сталин

Копие: до Каменев

Заявявам, че нито на др. Каменев, нито на когото и да било друг никога не съм казвал, че съм искал да ида в отпуска, но др. Сталин не ме пуска.

Товстуха“

Върху тази бележчица с „местно значение“ Каменев надрасква с молив полушеговито:

„Потвърждавам, че никога, никъде, под никаква форма Товстуха не ми е говорил за отпуска, а само за това, че можел да засили работата си над Ленин (така е в текста — б.а.), ако би започнал работата си в ЦК по-рано. За смъртта на Товстуха моля да не бъда обвиняван.

Л. Каменев“[4]

Както виждате, в апарата на Сталин се вършат не само сериозни и „велики“ неща…

Кратко време работи при Сталин Б. Бажанов, по произход интелигент. Спечелва бързо уважението на генералния секретар и не след дълго започва да стенографира на заседанията на Политбюро. Но крие умело истинските си възгледи. През 1928 г. успява да избяга в Персия, а оттам в Англия. Десетки години наред се прехранва, като отначало коментира онова, което знае, а после фабрикува най-различни измислици за нашата страна и нейното ръководство.

Много години Сталин държи около себе си Л. З. Мехлис, който е известно време помощник на „вожда“. Одесчанинът Лев Захарович Мехлис отначало е меншевик, влиза в партията през 1918 г., а със Сталин се запознава в годините на гражданската война. Заема редица високи постове в апарата на ЦК и в „Правда“, народен комисар е на Комисията за държавен контрол при Съвета на народните комисари и началник на Главното политическо управление на РККА. Не е лишен от способности, но мисли чисто по полицейски. Един от ония, които редовно доставят на Сталин „поверителна информация“ за другите партийни ръководители. Но самият той едва ли е бил толкова верен на идеята. Един ден през 1924 г. се обръща към Сталин с молба да получи от него като подарък с автограф току-що излязлата му книга „За Ленин и ленинизма“. Сталин бързо нахвърля върху титулната страница:

На младия ми приятел в работата

др-я Мехлис

от автора.

23.05.24

Най-интересното е, че след като получава автографа, Мехлис нито веднъж не отваря книгата — всички листове на сега вече изсушената и пожълтяла книга остават неразрязани.

Влиянието на Мехлис не се дължи толкова на заеманите от него длъжности, колкото на отношението на Сталин към него. Мехлис ходи често при „вожда“ и двамата дълго остават насаме. Сталин му възлага особено деликатни задачи. Пред мене е цял том лични донесения на Мехлис от разни места, където го изпраща „вождът“. Стотици шифровани съобщения, телеграми, писмени доклади на една и съща тема: „враговете шетат“, „навсякъде безотговорност“, „благодушието съсипва делото“, „нужни са по-строги мерки“… Сталин вярва на Мехлис като че ли повече, отколкото на много други. Мехлис умее да напипва „врагове“ дори там, където за други и подозрението би изглеждало смешно. През юли 1937 г., когато Червенознаменният армейски ансамбъл за песни и танци е на изток, Сталин получава шифрована телеграма:

„Донасям: в Червенознаменния ансамбъл за песни положението е тежко. Стигам до заключението: в ансамбъла се подвизава шпионско-терористична група (подчертано от авт.). Уволних на място деветнайсет души. Водя следствие. В състава има бивши офицери, деца на кулаци, антисъветски елементи. Привлякох в работата нач. на специалния отдел. Да пусна ли ансамбъла в работа?

Мехлис“[5]

Мисля, че въпросът в края на телеграмата е излишен: арестуван е половината ансамбъл, кого „да пуска“? Такъв е човекът, който в сянката на „вожда“ играе своята особена, зловеща роля. Подозрителността на Сталин намира в Мехлис идеален източник за подхранване.

Но може би с най-голямо доверие на „вожда“ и с най-голяма близост се ползва А. Н. Поскрьобишев, когото Хрушчов на XX конгрес на партията нарича „верния оръженосец“ на Сталин. Някогашен офицер от Вятка, син на обущар, той още от 1922 г. работи в Централния комитет, а през 1928 г. става помощник на Сталин като завеждащ специалния сектор. През войната Сталин дава на члена на Централния комитет и депутат във Върховния съвет на СССР А. Н. Поскрьобишев званието „генерал-майор“. Поскрьобишев се отличава с поразителна работоспособност и изпълнителност. По-голямата му дъщеря Галина Александровна Егорова ми е разказвала, че работел не по-малко от 16 часа на ден. Макар че малко преди да умре Сталин, Берия успява да го изгони от Кремъл, Поскрьобишев остава до края на дните си предан слуга на Стопанина си. Между другото, първата жена на Поскрьобишев е далечна роднина на Троцки, което в края на краищата й отрежда трагична съдба.

Дъщерята на Поскрьобишев ми разказваше, че баща й цял живот съжалявал, задето не си водел дневник — толкова много знаел. Все пак, след като се позамислял, винаги стигал до заключението, че ако държал в себе си такъв дневник, отдавна нямало да бъде между живите.

Цялата информация от какъвто и да е характер стига до Сталин чрез Поскрьобишев. За ставащото в партията и страната той знае не по-малко от Сталин. Той е идеалният изпълнител — никакво умуване, никакви възражения, по всяко време на поста си. Но ролята на Поскрьобишев в „кулоарите“ на властта е значително по-голяма от официалната му длъжност, и то поради особеното благоразположение на „вожда“ към него.

Макар че Поскрьобишев по природа не е суров човек, всички му правят мили очи — така много зависи от това, кога и как ще доложи за документа, какво предложение ще даде първият помощник.

Бившият народен комисар по транспорта И. В. Ковальов, който през цялата война някога по три-четири пъти на ден докладвал на Сталин за движението на военните ешелони, нарича веднъж Поскрьобишев заради издръжливостта му „Здравеняка“. „По всяко време, стига Сталин да не го е извикал при себе си, плешивата глава на помощника му лъщеше наведена над купищата книжа. Беше човек с компютърна памет. От него можеше да получиш точна справка по всеки въпрос — привършва Ковальов разказа си за Поскрьобишев, — с една дума — енциклопедия.“

Всички изброени са близки хора на Сталин, или както той казвал понякога, от обслугата му. Но и други измежду най-близките му съратници — Маленков, Каганович, Ворошилов — се отличават преди всичко с абсолютното си съгласие с „вожда“ във, всяко нещо.

За някои от тях ще разкажа в по-нататъшните глави на книгата. Например единият от тази тройка — Ворошилов — при решаването на каквито и да е въпроси, от най-дребните до най-важните, гледа най-вече да поддържа във всичко „вожда“. В отдавна отминалата 1923 г., кой знае защо, на една от сътрудничките в есентукския санаториум (в Ставрополския край), където тогава са на почивка генералният секретар и Ворошилов, потрябвало следното странно удостоверение, написано собственоръчно от Сталин:

„За сведение на държавните и парт. учреждения.

Удостоверявам, че носителката на настоящето Мария Геперова, служителка от калолечебницата в Есентуки, заслужава пълно доверие и е предана на Съветската република труженица.

Й. Сталин. 15. 11. 23.“

Непосредствено по-долу е дописано:

„Присъединявам се напълно.

К. Ворошилов“[6]

Когато видният военачалник И. Е. Якир е арестуван и осъден на разстрел, той се обръща към Сталин с писмо, в което го уверява, че е абсолютно невинен и няма нищо общо с приписваните му престъпления. Сталин реагира лаконично „Подлец и проститутка“, а Ворошилов, който е свикнал винаги и във всичко да се съгласява със Сталин не само формално, но и на практика, дописва както през 1923 г.:

„Съвсем точно определение.

К. Ворошилов“[7]

А нали Якир, подчинен на Ворошилов, е един от талантливите съветски командири, когото Ворошилов прекрасно познава!

Молотов, Каганович, Ворошилов, както и помощниците, са най-близките хора на Сталин, които безпрекословно поддържат всяка негова стъпка. Има и други, които се смятат за негови съратници, но успяват да запазят доброто си име. Един от тях е Сергей Миронович Киров, болшевик от ленински тип — безкрайно предан на делото, добър, честен, отзивчив човек. Навсякъде, където работи Киров, хората обикват този общителен и скромен ръководител. Когато по препоръка на Ленин Киров е изпратен в Азербайджан, в партийната му характеристика се посочва:

„Устойчивост — във всяко отношение… Енергичен работник… В изпълнение на взетите решения е повече от настойчив. Уравновесен и притежава голям политически такт… Великолепен журналист… Първокласен и великолепен оратор…“[8]

За работата си в Задкавказието Киров оставя изключително добри спомени. След XIV конгрес, когато „новата опозиция“ се опитва да направи от ленинградската организация своя опора, Централният комитет на партията изпраща Киров в Ленинград, където бива избран за секретар на градския и на областния комитет. Ю. Помпеев, биографът на Киров, споменава, че когато Киров пристига в Ленинград, един от най-близките му приятели, Серго Орджоникидзе, изпраща в областния комитет интересна записка, характеризираща новия първи секретар на ленинградската партийна организация:

„Драги приятели!

Врявата, която вдигнахте, ни излезе много скъпо: взеха ни др. Киров. За нас това е твърде голяма загуба, но затова пък вие получихте такова подкрепление, каквото ви е нужно. Ни най-малко не се съмнявам, че вие там ще се справите и за някакви си два месеца всичко ще бъде изпълнено. Киров е мъжага безподобно добър, само че освен вас той никого не познава. Уверен съм, че ще го оградите с приятелско доверие. От сърце ви желая пълен успех.“

А малко по-долу Серго добавя постскриптум:

„Момчета, погрижете се както трябва за нашия Кирич, че иначе ще има да се мотае без квартира и без да тури хапка в устата…“[9]

Сталин познава Киров отдавна, от октомврийските дни на 17-а година. Трудно е да се обясни защо въпреки сухата си, коравосърдечна, а понякога и направо ледена натура Сталин изпитва симпатия към този вечно усмихващ се енергичен мъж. Те често отиват заедно на почивка, а семействата им дружат, въпреки че повечето време живеят далече едно от друго. В едно от своите писъмца до Орджоникидзе, написано в Сочи, Сталин се интересува за Киров, за лечението му (учудващо: Сталин никога не се интересува от здравето на другите).

„Драги Серго!

… А Киров какво прави там? Лекува стомашната си язва с минерална вода ли? Ами то така може съвсем да се съсипе. Кой ли врачовник му бае за здраве?…

Поздрав на Зина.

Поздрав от Надя на всички ви. Твой Сталин.

Сочи, 30 юни 1925 г.“[10]

По всичко личи, че към нито един партиен работник Сталин не проявява такова внимание и дори любов. Харесва му този откровен и добър човек. Където се появява Киров, около него веднага се събират хора. Имаше по-рано един такъв, сега полузабравен израз: „душа на обществото“. Точно така, Киров е бил в най-добрия смисъл душата на всяко общество — партийно, работническо, студентско, червеноармейско. На фона на непроницаемия Молотов, раболепния и в изражението на лицето си Каганович, вечно готовия за изпълнение Ворошилов Киров е носителят на истинска топлота в човешките отношения — една морална ценност с непреходно значение.

Почти всеки диктатор има своите слабости. При Сталин това се изразява в интуитивно доверие към твърде тесен кръг: Поскрьобишев, Мехлис, Молотов, Киров и други, може би още двама-трима. Трудно е да се обяснят чувствата на симпатия и на привързаност. Често пъти е много трудно да се „обосноват“ аналитично, понеже са изцяло от областта на психиката. Сталин е обичал усмивката на Киров, откритото му руско лице, простодушието му, всеотдайността му в работата. Една неделя, играейки на „городки“ с гостуващия във вилата му ленинградски лидер (Сталин е взел за съиграч работника от кухнята Хорковски, а Киров — Власик), той пита гостенина си: „Сергей, какво обичаш най-много?“

Киров поглежда учудено Сталин и усмихнат отговаря: „За болшевика е закон да обича работата повече от жена си!“ — „И все пак?“ — „Сигурно идеята…“ — отвръща Киров и изправя нова фигура.

Сталин махва неопределено с ръка, но спира да го разпитва: необяснимо е как може „да се обича идея“? Да не би само на шега да го казва? Но знае, че Киров не умее да хитрува. Знае и това, че Киров, може би като никой друг, има способността дори и на него да влияе.

Спомня си делото на Рютин. Познава този предишен прапоршчик от старата армия още от началото на 20-те години. През 1918 г. Рютин командва войските на Иркутския военен окръг, през 1920 г. става секретар на Иркутския губернски комитет, а през втората половина на 20-те години — секретар на московския Краснопресненски партиен комитет, член на редакционната колегия на „Красная звезда“ и кандидат-член на ЦК на ВКП(б). После Рютин се „разбръщолевя“. Докладват на Сталин, че е един от авторите на предавания нелегално от ръка на ръка обширен документ „До всички членове на ВКП(б)“. Главният удар на „обръщението“ е насочен срещу него — наричат го „диктатор“ с антиленински „намордник“ в ръце. Сталин си спомня, че на заседанието на Политбюро настоява не само за изключването на М. Н. Рютин от партията, но и препоръчва да бъде осъден на смърт. Изглежда, това е първият случай, когато се опитва да реши съдбата на един човек преди съдебното дирене. Членовете на Политбюро мълчат. От една страна, според материалите от делото Рютин само се опитва да създаде „контрареволюционна организация“, а от друга — смъртна присъда?! „Партийният връх“ е объркан. И ето че се чува гласът на Киров: „Това не бива да стане. Рютин не е пропаднал човек, а заблуден… един дявол знае кой още няма пръст в това писмо… не ни разбират нас хората…“

Кой знае защо, Сталин бързо се съгласява. Рютин е осъден на десет години и окончателно изчезва през 1938 г. Но Сталин не забравя: Киров може смело да изказва мнението си, без да се съобразява дори и с него.

Сталин подарява на твърде малко хора свои книги с автограф. Но Киров е удостоен с най-сърдечния автограф на „вожда“, напълно неспособен, както по всичко изглежда, дори да изговори, а камо ли да напише такива думи. На титулната страница на книгата „Й. Сталин. За Ленин и ленинизма“ ръката на генералния секретар изписва с четлив и твърд почерк:

На С. М. Киров

Мой приятел и любим брат, от автора. 23.05.24.

Сталин

Когато на XVII конгрес на партията председателстващият П. П. Постишев на поредното заседание обявява, че „Думата има другарят Киров“, залата се разтърсва от овации. Всички стават прави. Става прав и Сталин. В залата дълго ръкопляскат на още един „любимец на партията“. Може би само Сталин е удостояван с такова посрещане от делегатите на конгреса. Речта на Киров е изключително ярка, сочна, наситена с информация. Наистина, и тя като почти всички изказвания на делегатите на този конгрес, с редки изключения, е посипана от обилно по-обилно с хвалебствени епитети по адрес на генералния секретар. Възможно е от тази гледна точка Киров дори да се е „престарал“ повече от мнозина други. Можем само да съжаляваме, че е така, но трябва да разберем, че макар и винаги да съществува шанс за съвестта, по някой път (а сигурно и по-често) той може да бъде използван само като се „прекрачат“ възприетите норми за поведение. А това винаги граничи с извършване на граждански подвиг. Нито Киров, нито който и да е друг го извършват на този конгрес, където пред очите на делегатите и с тяхна помощ се утвърждава култът към личността. Към историята не бива нищо да се прибавя, нито пък да се отнема нещо от нея. Иначе това вече не е история, а нейно фалшифицирано копие.

Както вече знаем, изборите за ръководни органи на партията имат (доколкото днес можем да преценяваме това) своята необичайна кулминация, изненадала толкова неприятно Сталин. Триумфът му е силно помрачен. Но той дори мустака си не помръдва. Непроницаеми са лицата на мраморните древногръцки и римски богове. Чувствата са застинали по тях за векове и хилядолетия. И Сталин умее да остава невъзмутим дори в най-критичните ситуации. Разбрал е отдавна, че на околните това винаги прави много по-голямо впечатление, отколкото суетенето, показната енергия, „ръководната“ поза. Когато получава „сигнал“, че на конгреса далеч не всички споделят радостта от превръщането му в едноличен вожд, външно той запазва пълно спокойствие. Всичко продължава, както е планирано. На състоялия се след конгреса пленум на Централния комитет Киров е избран за член на Политбюро и Оргбюро и за секретар на ЦК на ВКП(б), като остава и занапред секретар на Ленинградската партийна организация. Първоначално Сталин смята да го премести от Ленинград в Москва, но сега променя решението си.

Върху плещите си Киров поема и допълнителен товар. Като секретар на Централния комитет трябва да отговаря за тежката и дърводобивната промишленост. Често се налага да отива в Москва. Пак така често Сталин го търси, както и по-рано, по „автомата“, а когато Киров е в Москва, среща се много пъти с него, за да обсъдят двамата текущите въпроси и проблеми. Наглед нищо не се е изменило. Киров си оставал „приятел и брат любим“. Някои историци обаче смятат, че в отношението на Сталин към Киров се появява студенина, по-голяма официалност и според тях ленинградският секретар си е изпатил няколко пъти от „вожда“ за някакви незначителни пропуски. Възможно е. Документите и хората, които познават Сталин и Киров по онова време и с които успях да говоря, не ми дават никакъв повод да мисля, че е било така. По-вероятно е Сталин просто умело да е криел дълбоко в себе си своите чувства и намерения.

Толкова по-неочаквано и зашеметяващо е трагичното съобщение, че на 1 декември 1934 г. в Смолни е убит С. М. Киров.

„По данни на предварителното следствие е установено, че фамилното име на злодееца убиец на др. Киров е Николаев (Леонид Василиевич), роден в 1904 г., бивш служител в ленинградската Работническо-селска инспекция (РКИ). Следствието продължава.“[11]

Изминали са само два дни, откакто Киров заедно с други ленинградчани, членове на Централния комитет, се е върнал от пленума в Москва, на който е взето важно и радостно решение: да бъдат отменени купоните за хляб и други хранителни продукти. Във влака тази дългоочаквана крачка оживен© се обсъжда: как ще се радват работниците, целият народ! Обменят се мнения и за гледания от всички спектакъл по пиесата на Булгаков „Дните на Турбини“, говорят и за предстоящото събрание на ленинградския партиен актив, насрочено за 1 декември. Изобщо, Киров се връща с приповдигнато, работно настроение.

В деня на събранието, след като подготвя доклада си, Киров пристига в четири и половина часа в Смолни. Върви по коридора, ръкува се, разменя реплики и отделни фрази с мнозина. Тръгва наляво, по по-тесния коридор, и се запътва към кабинета си. Насреща му върви някакъв, неправещ никакво впечатление човек. Пред вратите на кабинета се гръмва два пъти. Притичалите виждат падналия по очи Киров и тръшкащия се, изпаднал в истерика убиец с револвер в ръка…

Два часа след убийството Сталин, Молотов, Ворошилов, Ежов, Ягода, Жданов, Косарьов, Агранов, Заковски и още неколцина заминават със специален влак за Ленинград. На гарата Сталин обсипва посрещачите с нецензурни ругатни, а Медвед, началника на ленинградското управление на НКВД, удря с ръка по лицето. Медвед, както и заместникът му Запорожец са преместени на работа в Далечния изток, а през 1937 г., когато заработва с пълна пара машината на терора, двамата са ликвидирани.

Според някои данни първия разпит на Николаев води самият Сталин в присъствието на дошлите с него от Москва. Още в началото цял куп обстоятелства, свързани с убийството на Киров, му придават загадъчен характер. Това подчертава и Хрушчов пред XX конгрес на партията: „Трябва да заявя — декларира той, — че обстоятелствата около убийството на Киров и до ден-днешен съдържат много необясними и тайнствени неща и изискват най-обстойно разследване. Има причини да се предполага, че на убиеца на Киров — Николаев — е помагал някой от хората, в чиито задължения е влизало охраняването на Киров. Месец и половина преди убийството Николаев е бил арестуван за подозрителното му поведение, но бил пуснат, без дори да бъде обискиран. Крайно подозрително е обстоятелството, че когато на 2 декември 1934 г. водели на разпит един чекист от състава на личната охрана на Киров, той загинал при автомобилна «катастрофа», в която не пострадал нито един от другите, намиращи се в колата. След убийството на Киров ръководните работници от ленинградското управление на НКВД получиха доста леки присъди, но през 1937 г. бяха разстреляни. Може да се предполага, че са били разстреляни, за да бъдат заличени следите на истинските организатори на убийството на Киров.“ А човекът, загинал при катастрофата — сътрудникът на НКВД Борисов, — е оглавявал охраната на Киров и според някои данни е предупреждавал Сергей Миронович, че се готви покушение срещу него. Във всеки случай човекът, който два пъти е задържал въоръжения Николаев на пътя, по който се е движел Киров, и след това го е освобождавал по нечие нареждане, е отстранен.

В архивите, до които получих достъп, няма материали, позволяващи ми да изразя мнение с по-голяма степен на достоверност по „аферата Киров“. Както скоро започва да твърди официалната версия, убийството е извършено по заповед на Троцки, Зиновиев или Каменев. След като знаем днес какъв е бил всъщност Сталин — крайно жесток, коварен и вероломен, — никак не е изключено да се предположи, че това е дело на неговите ръце. Едно от непреките доказателства е отстраняването, на два-три „пласта“ от потенциалните свидетели. А тук вече личи „почеркът“ на Сталин.

В чужбина има много публикации около тази загадъчна афера, но често имат прекалено тенденциозен характер и са основани предимно на предположения и умозаключения. Такива например са изводите на стария емигрант Б. И. Николаевски, починал в Съединените щати.[12]

Процесът по делото на Николаев протича с бързината на гасенето на пожар. Само след 27 дни в публикуваното обвинително заключение вече се твърди, че Николаев е активен член на подмолна троцкистко-зиновиевска терористична организация. Под заключението са подписите на заместник-прокурора на СССР А. Я. Вишински, с чието име ще бъдат свързани още цяла поредица трагични и тъмни страници от най-близкото бъдеще, и на следователя по особено важни дела Л. Р. Шейнин. Както и трябва да се очаква, всички обвиняеми по делото, включително и Николаев, са разстреляни. Защо „както и трябва да се очаква“?

Още в деня на убийството на Киров по инициатива на Сталин се приема постановление на Централния изпълнителен комитет на СССР (без да се обсъжда в Политбюро), с което се внасят изменения в съществуващия углавно-процесуален кодекс. Сталин толкова бърза, че дори „не успяват“ да занесат постановлението за подпис на председателя на Централния изпълнителен комитет на СССР М. И. Калинин. Този отразяващ кредото на беззаконието документ е принуден да подпише секретарят на ЦИК на СССР А. С. Енукидзе. В постановлението се отбелязва:

„1. На следователските отдели се предписва да ускоряват делата на обвинените в подготовка или провеждане на терористични актове.

2. На съдебните органи се предписва да не задържат изпълнението на смъртни присъди, отнасящи се до престъпления от тази категория, под претекст да бъде разгледана възможността за помилване, тъй като Президиумът на ЦИК на СССР смята получаването на молби от такъв характер за неприемливо.

3. На органите на Комисариата по вътрешните работи се предписва да привеждат в изпълнение смъртните присъди на престъпниците от споменатата категория незабавно след произнасянето на тези присъди.“

Въз основа вече на новите указания били форсирани редица „дела“, разглеждани в Москва и в други градове. Тъй като убийството на Киров е извършено в Ленинград, а следствието свързва този акт със зиновиевците, още през декември 1934 г. голяма група „заговорници“ начело със Зиновиев и Каменев (Евдокимов, Бакаев, Куклин, Гесен и други) сядат на подсъдимата скамейка. Следствието не успява да открие каквито и да е преки улики и доказателства, свидетелстващи, че обвиняемите са замесени с нещо в убийството на Киров. След XVII конгрес на партията Зиновиев, макар и да не е избран в Централния комитет, някак си се окопитва, смята, че „бурята“ го е отминала и все още могат да настъпят за него по-добри времена. След конгреса той дори написва и публикува в „Болшевик“ статия, озаглавена „Международното значение на изтеклото десетилетие“. (Това е последната му статия.) А изведнъж арест! Когато прочита въз вестника съобщението за убийството на Киров, придружено от коментар, че в това дело са замесени „троцкистко-зиновиевските мръсници“, онемява. Разбира, че го чака най-лошото. Под натиска на следователя, а после и на прокурора Зиновиев е принуден да „признае“, че „в най-общ смисъл“ предишната антипартийна група може да носи „политическа отговорност“ за случилото се. Това се оказва достатъчно — на „правосъдието“ не са нужни аргументи и доказателства. Разиграна е първата репетиция за идните политически процеси. Зиновиев получава 10 години, Каменев — 5 години, останалите — в тия граници. Присъдите са съгласувани предварително със Сталин. Това май е първият случай, когато политически възгледи, различни от официално провъзгласените, са приравнени публично към углавните престъпления.

Така продължава драмата на двамата някогашни съратници на Ленин, честолюбиви, непоследователни, разкаяли се може би неискрено, щуращи се насам-натам, но във всички случаи не и престъпници.

Убийството на Киров ознаменува приближаването на зловещото време. Народът повярвал в подривната, терористичната дейност на бившите „опозиционери“. Първо, защото е имало, изглежда, сред обществото известен брой вредители и класови противници. Второ, защото е нямало обективна информация и елементарна гласност, а това създава идеални условия за манипулиране на съзнанието на милиони хора. На хиляди митинги се издигат искания за решителни действия против терористите. През 30-те години хората са били обхванати от пламенен идеализъм, можело е лесно да бъдат вдигнати на крак с призив, с лозунг, да бъдат възпламенени с миража на бъдещето. Но е могло и лесно да бъдат накарани да повярват във „врагове“, „шпиони“, „диверсанти“, „терористи“. Още повече че не знаят истината за онова, което става. В страната зрее атмосфера, както се изразява В. Окулов, един от пострадалите през 30-те години, „която може всеки момент да намери отдушник в масов терор, където главните жертви ще бъдат невинни хора“. Пресата непрекъснато нажежава обстановката, „разкрива“, съобщава за все по-нови „вражески центрове“, „заговори“, „терористични групи“.

На 1 декември 1934 г. изведнъж силно нараства „значението“ на „наказателните органи“, както обича да казва Сталин. НКВД започва бързо да увеличава състава си. Пълномощията на „органите“ се увеличават. Постепенно органите на НКВД ще се изравнят с партийните комитети, а по-късно и ще ги засенчат, измъквайки се от контрола им. В печата най-популярна ще стане темата за „необходимостта от укрепване на бдителността“. Пропагандата в пресата ще започне щедро да сее семената на подозрителността и недоверието на всеки към всички. За мнозина от ръководителите ще бъде организирано тайно следене. Сталин, който, както вече знаем, много се е страхувал от покушение върху особата му, ще засили рязко охраната, ще сведе до минимум „явяванията“ си пред народа. У повечето обикновени люде ще се загнезди представата, че в завода, в колхоза, в института, навсякъде гъмжи от скрити врагове. Всеки неуспех, злополука, повреда, авария ще бъдат тълкувани по асоциация като вредителство. Постепенно в страната ще назрее атмосфера, в която Сталин ще може да извършва своите кървави чистки, разчитайки на поддръжка от страна на дезинформираните маси.

Още преди да бъде убит Киров, по личното решение на Сталин на редица важни постове в механизма за борба с „враговете на народа“ и на партията са издигнати личности, които тепърва ще вземат злокобно участие в беззаконията през идните години. Такива са преди всичко Н. И. Ежов, член на Оргбюро (в началото на 1935 г. ще стане секретар на ЦК); един от организаторите на чистката в партията (1935–1936 г.) и А. Я. Вишински, някогашен меншевик, назначен за заместник-прокурор на СССР. С името на този човек ще бъдат свързани срамните и престъпни политически процеси през 19–37 и 1938 г.

Директивите, циркулярите, пресата искат да се издирват и разобличават „враговете“. А както става ясно, оказва се, че те никак не са малко. Атмосферата на подозрителност, страх и недоверие помагат бързо да се надигне вълна на терор, която през 1937 и 1938 г. ще се разрасне до страхотни размери. Към центъра потичат многобройни донесения за разкрити и разобличени „врагове“. Ето няколко от донесенията, запазени в архива на Върховния съд на СССР:

„До ЦК на ВКП(б), др. Сталин Й. В.

До СНК на Съюза на ССР, др. Молотов В. М.

Управлението за държавна сигурност при Управлението на Народния комисариат на вътрешните работи (УНКВД) за Северния край завърши следствието по делото на контрареволюционната терористична групировка, подготвяла извършването на терористичен акт против члена на ЦК и секретар на Севернокраевия комитет на ВКП(б), члена на Централния изпълнителен комитет др. Вл. Иванов.

Като обвиняеми по настоящото дело са привлечени към отговорност и предадени на съд 7 души: Ракитин Н. Г., Застровски П. В., Попов П. Н., Левинов Г. Н., Иврев Н. И., Заостровски А. В., Копосов Н. А. От обвиняемите се е признал напълно за виновен само Попов П. Н.

Предвидено е делото на Ракитин и др. да бъде разгледано публично на заседание на привлечената в гр. Архангелск военна колегия при Върх. съд на СССР с прилагане на закона от 1 декември 1934 година.

Смятаме за необходимо главните обвиняеми: Ракитин, Заостровски П. В. и Левинов да бъдат осъдени на разстрел, а. останалите обвиняеми — на лишаване от свобода за различни срокове. Молим за указанията Ви.

23 януари 1935 г.

А. Вишински

В. Улрих“

„До секретаря на ЦК на ВКП(б) Й. В. Сталин При разглеждане на делото е осъдена на разстрел Белозир Л. Й. за това, че като член на контрареволюционна подмолна терористична организация на украинските националисти; е завербувала в тази организация Шчербин и Терешченко, които трябвало през 1934 г. по време на Октомврийските празненства в Киев да извършат терористичен акт над др.др. Постишев и Балицки.

При всички разпити Белозир упорито отказваше да даде каквито и да било показания, а също така заяви, че се отказва от помилване. Поради това моля за указания относно възможността за привеждане в изпълнение на присъдата над осъдената Белозир Л. И.

Др.др. А. Я. Вишински и В. А. Балицки смятат за възможно присъдата да бъде изпълнена.

3 февруари 1935 г.

В. Улрих“

„До секретаря на ЦК на ВКП(б)

другаря Й. В. Сталин

На 9 март т.г. извънстоличната сесия на военната колегия при Върховния съд на СССР под мое председателство разгледа, в закрито съдебно заседание в гр. Ленинград делото на съучастниците на Леонид Николаев: Милда Драуле, Олга Драуле и Роман Кулинер.

На моя въпрос, каква цел е преследвала, искайки да получи пропуск за събранието на ленинградския партиен актив на 1 декември м.г., където трябваше да изнесе доклад др. Киров, Милда Драуле отговори, че «искала да помага на Леонид Николаев». «В какво?» — «Там щеше да се види от обстоятелствата.» По този начин установихме, че подсъдимите са искали да помогнат на Николаев в извършването на терористичния акт.

И тримата са осъдени на най-голямото наказание — разстрел. През нощта срещу 10 март присъдата беше приведена в изпълнение.

Моля указания: да се дава ли съобщение в пресата.

11 март 1935 г.

В. Улрих“[13]

Мълниеносно правосъдие: на 9-и — съд, през нощта срещу 10-и — разстрел, на 11-и сутринта доклад до върховния жрец. Дори от една или две фрази в доклада на Улрих се вижда колко повърхностно е разглеждането на делото в съда. Скоро това ще се превърне в норма, особено след две години.

Искам да се спра за малко на последното „дело“. Година, година и половина преди трагедията упорито пълзи долната клевета, че Милда Драуле, бившата жена на Николаев, е в „особени отношения“ с Киров. Хората, които познават Киров, категорично отхвърлят възможността за такава връзка. На кого са нужни тези слухове? Не е изключено някой да е искал да насъсква неврастеника Николаев срещу Киров. Когато Я. Агранов и Л. Шейнин — следователи от НКВД — започват следствието, Николаев заявява, че е прибягнал към убийството от съображения за отмъщение. Но скоро „признава“, че е извършил злодеянието по поръчение на нелегалната троцкистко-зиновиевска група… Очевидно, името на Драуле е използвано от организаторите на престъплението, за да накарат Николаев да бъде „по-решителен“. А пък после и Милда, и Олга Драуле може да се окажат просто опасни и решават да ги премахнат. Което и правят.

Сталин поддържа напрежението. В средата на 1935 г. е публикувано интервюто, дадено на английския писател и публицист Хърбърт Уелс една година по-рано. И по всяка вероятност, неслучайно. Сталин напомня отново за главното в диктатурата на пролетариата — насилието. На въпроса на Уелс „Пропагандата ви не е ли старомодна, щом е пропаганда на насилствените действия?“ Сталин отговаря така: „Комунистите съвсем не идеализират метода на насилието. Но те, комунистите, не искат да се окажат неподготвени и изненадани, те не могат да разчитат, че старият свят сам ще слезе от сцената, те виждат, че старият ред защитава себе си със сила, и затова комунистите казват на работническата класа: гответе се да отговорите на силата със сила… На кого е потрябвал пълководец, приспиващ бдителността на своята армия, пълководец, който не разбира, че противникът няма да се предаде, че той трябва да бъде довършен?“[14]

Колко много обича Сталин думата „довършвам“! В много от речите си той призовава „да се довърши“ опозицията, „да се довършат“ остатъците от експлоататорските класи, кулаците, изменниците, двуличниците, шпионите, терористите… И ги „довършва“. Но „довършва“ и потенциалните си съперници. Все още го възпират решенията на XIII конгрес на партията (пожеланията на запозналите се с „Писмото“ на Ленин делегации), все още е прясно в паметта му предупреждението на Ленин, отношението му към „опозиционерите“ все още е като към идейни противници. „Капитулантите“ (разкаялите се) обикновено бързо се приемат отново в партията, назначават се на отговорни постове, публикуват се статиите им. Например приетите отново в партията през юни 1928 г. Зиновиев и Каменев открито изразяват надеждата си, че „на партията все още ще й е необходим техният опит“, имайки предвид по всяка вероятност ръководните постове. Печатът не престава да нарича по повод и без повод Бухарин, Риков и Томски „помагачи на кулаците“ и въпреки това на XVI конгрес на партията са избрани в състава на Централния комитет. Очевидно, тази търпимост не е само похвална, тя е израз на Лениновото разбиране за демокрация в партията и държавата. На Сталин обаче, който почти никога не използва думата „демокрация“ (единствено изключение е докладът му за новата конституция на СССР), явно са му дошли до гуша непрекъснатите „залитания“ на някои личности. За него диктатурата и демокрацията са несъвместими.

Скоро ще се ориентира към „удържане“ на обществото в състояние на перманентна „гражданска война“. Народ, който винаги е „с пръст на спусъка“, който „бдително“ се вглежда във всекиго, се управлява и манипулира по-лесно. И до края на живота си диктаторът, подпомогнат от своето обкръжение, ще прави всичко, за да поддържа в обществото социално и политическо напрежение.

Дори „любовта“ му към Киров (фактите ни убеждават, че е имало такава), изглежда, не го спира да отстрани най-популярния човек, своя потенциален противник. У Сталин подозрението, жестокостта и властолюбието винаги вземат връх, когато е нужно да се направи избор между елементарно почтеното и онова, което „пречи“ на властта му. Убийството на Киров става добър предлог за затягане на целия вътрешнополитически курс. Сталин не може да забрави, че една четвърт от делегатите на XVII конгрес са гласували против него. А колко ли противници е имал в цялата страна? Тогава са малцина още ония, които могат да предположат, че от 1225 делегати с право на решаващ и съвещателен глас 1108 скоро ще бъдат арестувани и по-голямата част от тях ще загинат в подземията на НКВД и в лагерите. От 139-те членове и кандидат-членове на Централния комитет, избрани на този конгрес, 98 ще бъдат арестувани и разстреляни. А нали почти всички тия хора са били най-активни участници в Октомврийската социалистическа революция, във възстановяването на страната след разрухата, в историческия скок от дървеното рало към съвременна индустриална държава! Това е съзнателно ликвидиране на старата Ленинова гвардия. Те прекалено много знаели. А на него са му нужни самопожертвователни изпълнители, функционери от по-младото поколение, които не познават „ранния“, предишния Сталин.

Едва ли е случайност, че в средата на 1935 г. Сталин поддържа предложението за ликвидиране на Дружеството на старите болшевики и Дружеството на бившите политически каторжници. Архивите на тези дружества се приемат от комисии, в които влизат Ежов, Шкирятов и Маленков. През страшните дни в края на 30-те години мнозина от старите болшевики ще бъдат обвинение „престъпления“ с четвъртвековна давност… Дали за тази цел не са използвани иззетите архиви?

Пак по това време започва издигането на Л. П. Берия, тогава първи секретар на ЦК на грузинската комунистическа партия. В средата на 1935 г. партийното издателство към ЦК на ВКП(б) издава „труда“ на Берия „Към въпроса за историята на болшевишките организации в Задкавказието“. Отпечатана на хубава хартия и с твърда корица (което по това време е рядкост), половината от книжката е цитирани думи на Сталин, а другата — най-невъздържано превъзнасяне на „вожда“. Но главното, което искам да отбележа, е, че в „труда“ на Берия се съдържа пряк политически донос против двама видни болшевики — Енукидзе и Орахелашвили. И макар първият да е член на Централния комитет и на Централния изпълнителен комитет, а освен това отдавнашен личен приятел на Сталин, съдбата и на двамата е решена. Сталин винаги вярва на доноси. Берия бързо се съобразява с това. Все пак Орахелашвили се опитва да протестира. Пише на Сталин лично писмо с проект за опровержение в „Правда“. В отговора си Сталин всъщност отхвърля молбата на стария болшевик:

„До другаря Орахелашвили

Писмото получих.

1) ЦК не мисли да поставя (няма основание да поставя!) въпроса за работата Ви в Института «Маркс-Енгелс-Ленин» (ИМЕЛ). Нервирали сте се и сте решили, както се вижда, да го напуснете. Не е нужно. Останете си в ИМЕЛ и работете.

2) «Писмото» до редакцията на «Правда» би следвало да бъде напечатано, но текстът на Вашето «писмо» според мене е незадоволителен. На ваше място бих изхвърлил от «писмото» всички «полемични красоти», всички «екскурзии» в историята плюс «решителния протест» и бих казал кратко и ясно, че грешки (еди-какви си) наистина са допуснати, но квалификацията на грешките, дадена от др. Берия, е прекалено, да речем, остра и не е оправдана от характера на грешките. Или нещо в тоя смисъл. Привет!

8.III.35 г.

Й. Сталин“[15]

Страната и партията са изправени пред страшни изпитания. Човекът, издигнал до ролята на божество само насилието в диктатурата на пролетариата, става диктатор. Въпреки че го наричат „любимия вожд“, „гениалния пълководец“, „мъдрия архитект“ — нищо не е могло да замаскира дълбоката същност на човека диктатор. Но тогава хората още не разбират това. „Конгресът на победителите“… А след него — сигнал за подготовка към терор. Може би наистина 1937 г. е започнала, в разрез с всички астрономически календари, на 1 декември 1934 г.? Що се отнася до беззаконията, подклаждани и поощрявани от Сталин, на този въпрос може да се отговори утвърдително. Диктатурата на пролетариата като една от проявите на демокрацията на мнозинството все повече се заменя с единовластието на диктатора и с диктатура на бюрокрацията. Семената на бъдещата трагедия вече дават своите зловещи кълнове. Влакът на трагичното бъдеще потегля. Днес ние знаем, че не е бил спрян.

Бележки

[1] XVII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков), с.115.

[2] Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.19.

[3] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.5228, л.1.

[4] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.5228, л.2.

[5] Архив Генштаба, еп. 16, стеллаж 17, полка 9.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.2548.

[7] XXII съезд КПСС. Стенографический отчет. Т.2. М., 1962, с.403.

[8] Цит. по: Помпеев, Ю. Хочется жить и жить. Документальная повесть о С. М. Кирове. М., 1987, с.8.

[9] Пак там, с.18.

[10] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3334.

[11] Правда, 3 декабря 1934.

[12] Социалистический вестник, 1956, №12.

[13] Архив Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319.

[14] Сталин, И. В. Беседа с английския писателем Г. Уэлсом. М., 1935, с. 13, 14, 15.

[15] ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3179.