Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (7)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Спасителният шанс

В Октомврийската революция Русия излиза от бреговете си. Социалният порой помита всичко по своя път. Първият месец на първата година от новата история на Съветска Русия се оказва изключително бурен и триумфален за болшевиките. Сравнително немногобройната партия дори в навечерието на 1917 г. за няколко месеца се превръща в мощна политическа сила. Но „меденият й месец“ е твърде кратък. Отсрочените проблеми надвисват с цялата си острота още в края на незабравимата година, криейки страшна, смъртоносна опасност. След като вземат властта, болшевиките обещават на народа земя, хляб и мир. Земя те започват да раздават. А земята дава надежди за хляб. Но мирът зависи не само от болшевиките; както не може да се ръкопляска само с една длан, така и мир не може да се постигне едностранно. А още повече справедлив, демократичен мир без анексии и контрибуции… Как да бъде постигнат, когато пълчищата на Хабсбургите и Хохенцолерните вече погазват западните руски земи?

Никой не е разбирал така остро драматизма на момента както Ленин. Само няколко дни след като става председател на Съвета на народните комисари, той инструктира А. А. Йофе и го изпраща начело на делегацията за преговорите с германското командване.

Първоначално се създава впечатление, че ще бъде постигнат бърз успех, защото още на 2 декември 1917 г. се подписва примирие за срок до 1 януари 1918 година. Скоро след това започват преговори за мир. Каменев и някои други болшевики и леви есери пристигат при Йофе като подкрепление. Но обстановката се променя: в Берлин вземат връх шовинистичните сили, които си поставят за цел да извлекат максимално възможното. Там вече знаят, че руските окопи са наполовина празни и зад гърба на съветската делегация се рее само сянката на една предишна сила. Немците поставят условия за мир с анексии, заплашващ Русия със загуба на обширни територии.

Вождът на революцията проявява необикновена прозорливост и воля. Ако не подпишем мира — тежък и несправедлив, — селската армия, изтощена непоносимо от войната още след първите поражения — вероятно, дори не след месеци, а след седмици — ще свали социалистическото работническо правителство.[1] И тъй, става дума за съдбините на революцията. На съвещанието на ЦК по въпроса за мира се сблъскват две противоположни гледни точки: на Ленин и на „левите“ комунисти. При гласуването противниците на мира, привържениците на „революционната война“ отначало получават мнозинство.

„Левите“ комунисти, към които трябва най-напред да отнесем Бухарин, Бубнов, Преображенски, Пятаков, Радек, Осински и Ломов, предлагат да се заложи на разрастването на революционното движение в Европа. Без незабавен революционен взрив в Европа нашата революция ще загине, заявява Пятаков. „Левите“ смятат, че революционната война против германския империализъм е в състояние „да подтикне“ пролетариата към революционни действия против собствените му правителства. Трябва да кажем, че революционните симптоми, наблюдавани в много европейски страни, „левите“ тълкуват като начало на континентален пожар — детонатор за световна революция.

Известно е, че Троцки, възглавил през следващия етап съветската делегация в Брест-Литовск, прави неочаквана крачка, въпреки че съотношението на силите в ЦК към момента на заминаването му се изменя в полза на привържениците на мира. На 10 февруари 1918 г. след кратки дебати по странични въпроси той заявява ненадейно, че преговорите се прекъсват. „Нашият войник орач — казва той — трябва да се върне на нивата си, за да обработва мирно още тази пролет земята, която революцията предаде от ръцете на помешчика в ръцете на селянина. Нашият войник работник трябва да се върне в работилницата, за да произвежда там не оръдия за разрушение, а оръдия за съзидание… Ние излизаме от войната… Ние ще издадем заповед за пълно демобилизиране на нашите армии… Във връзка с това изявление — продължава Троцки — ви предавам следната писмена и подписана декларация:

«От името на Съвета на народните комисари и правителството на Руската федеративна република известяваме правителствата и народите, воюващи против нас, както и съюзните и неутралните страни, че отказвайки се от подписването на договор, предвиждащ анексии, Русия от своя страна обявява състоянието на война с Германия, Австро-Унгария, Турция и България за прекратено.

Едновременно с това на руските войски ще бъде дадена заповед за пълна демобилизация по целия фронт.

Брест-Литовск,

10 февруари 1918 г.

Председател на руската мирна делегация:

Народен комисар по външните работи Л. Троцки Членове на делегацията: В. Карелин, А. Йофе, М. Покровски, А. Биценко

Председател на Общоукраинския ЦИК Медведев»“[2]

След три дни на заседанието на ВЦИК Троцки се опитва да докаже, че неговото решение „революционизира“ революционното движение на Запад, че лозунгът „нито мир, нито война“ ще бъде подкрепен дори от германските войници. Но този прословут лозунг открива на агресора пътя към вътрешността на Русия. В историята и до ден-днешен авторството на тази фраза се приписва на Троцки. Но още през април 1917 г. френският посланик в Петроград Палеолог в доклада си до Париж оценява военните възможности на Русия като съюзник по следния начин: „В сегашния стадий на революцията Русия не може нито да сключи мир, нито да води война.“[3] Трудно е да се каже дали Троцки е знаел за „приоритета“ на оценката, направена от френския посланик.

Само след няколко дни германските войски започват настъпление по целия фронт. Немският ботуш марширува вече в Двинск, Венден, Минск, Псков и десетки други руски градове и села… Накрая след ожесточена дискусия ЦК взима решение със седем гласа за и четири против да подпише мира при поставените от германците условия.

По израза на Чичерин Германия, „опряла пистолет в челото на революционна Русия“, оформя грабителския мир. От страната се откъсват Полша, Литва, Естония, Курландия[4], Карс, Батуми, балтийските острови… Но на партията й предстои да отстоява този мир на VII предсрочен партиен конгрес и на IV извънреден общоруски конгрес на съветите, състояли се през март с едноседмичен интервал.

Нека веднага да кажем, че на този фон ролята на Сталин в повечето случаи е пасивна. Не толкова поради несъгласие с едното или другото становище, а просто защото не му е достатъчно ясен целият този сложен и динамичен проблем. На 23 февруари например на заседание на ЦК, когато Ленин, за да окаже натиск върху партийните си другари, преминава (в оная критична ситуация!) към заплахата, че ще излезе от правителството и ЦК, ако бъде отклонено предложението му да се подпише мир, Сталин се стъписва и се двоуми, успявайки все пак да зададе въпроса „Означава ли отказването от постовете отказване и от партията“, на което Ленин отговаря отрицателно.

Раздвоението, което рядко посещава Сталин, особено се проявява, когато се чуват гласове, че „честта на революцията стои по-високо от гибелта й“. Ломов направо заявява: „Не се плашете от оставката на Ленин. Революцията струва повече.“ Урицки казва, че с този „позорен мир няма да спасим съветската власт“. Под влиянието на тези противоречиви мнения Сталин, както се посочи вече, неочаквано заема неопределена, изчаквателна позиция: „Може да не се подписва мир.“ На това Ленин отговаря: „Сталин не е прав, когато казва, че можем да не подпишем. Тези условия трябва да подпишем. Ако не ги подпишете, вие ще подпишете след три седмици смъртната присъда на съветската власт. Тези условия не засягат съветската власт. У мене няма ни най-малка сянка от колебание. Аз поставям ултиматум не за да бъде отменен. Аз не искам революционна фраза.“[5] Ленин твърдо, убийствено точно парира всички доводи на опонентите си. Когато той подлага тези леви и дуалистични позиции на унищожителна критика, Сталин някак изведнъж се успокоява и тръгва след вожда. При гласуването той вече поддържа Ленин.

В разгорещената борба на партийния конгрес Ленин успява да докаже колко жизнено необходим е тежкият избор. Раздвоен вътрешно, Сталин намира сили в себе си да върви докрай с вожда. Така както и Троцки остава докрай на своите позиции. В речта си на VII конгрес на партията заявява: „Въздържах се от гласуване в Централния комитет при решаването на този крайно важен въпрос по две причини: първо, защото не считам, че е решаващо за бъдещето на нашата революция едното или другото наше отношение към този въпрос… По въпроса за това, къде има повече шансове — там или тука, — аз мисля, че повечето шансове не са на страната, на която е другарят Ленин. И в Централния комитет се чуваше само един глас мирът да бъде незабавно подписан: това беше гласът на Зиновиев.“ Като говори за ония, които настояват за подписване на мир, Троцки заявява, че този път има „някои реални шансове. Обаче това е опасен път, който може да доведе дотам, че да спасяват живота, отказвайки се от смисъла му“[6].

Страната и народът са толкова уморени от войната, че всяка възможност за отдих се приема от повечето хора за спасителен шанс. Ленин и неговите най-близки съратници успяват не само да прозрат този шанс, но и да го използват. В историята има малко такива прецеденти на прозорливост и мъдрост при решаването на толкова сложни въпроси, каквито са въпросите за войната и мира. Ленин не се уплашва от обвиненията в „капитулантство“, „отстъпление“ и „разчитане на милостта на империализма“, с каквито го обсипват левите есери, „левите“ комунисти, фразьорите, разбиращи еднопосочно, примитивно същината на революционната чест. В ония драматични дни с него остават Зиновиев, Стасова, Свердлов, Соколников, Смилга и Каменев. В решителната минута и Сталин гласува за Ленин.

Бележки

[1] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.35, с.250.

[2] Троцкий, Л. Д. Соч. Т.XVII. Советская республика и капиталистический мир. Ч. I. М.-Л., 1926, с.103, 106.

[3] Paléologue, M. La Russie des tsars pendant la Grande Guerre. Vol. 3, Paris, p.245.

[4] Сега Курземе, историческа област в западната част на Латвия. — Б.пр.

[5] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.35, с.359.

[6] VII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М-П., 1923, с. 78, 79, 86.