Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (66)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Стареещият „вожд“

Наближава 70-ата годишнина на Сталин. „Вождът“ знае каква суетня се е развихрила в Политбюро и в другите по-ниски етажи на властта. Но това вече слабо го интересува. Като че ли се е преситил на славата. Но не и на властта. Извиква Маленков и го предупреждава:

— Да не сте намислили пак да ме ощастливявате със „Звезда“!?

— Но, другарю Сталин, такъв юбилей… Народът няма да се съгласи…

— Оставете народа на мира… Нямам намерение да споря… Никакво своеволие! Разбрахте ли ме?

— Ясно ми е, другарю Сталин, но членовете на Политбюро смятат.

Сталин прекъсва Маленков, давайки му да разбере, че въпросът е приключен, и заповядва да му донесат сценария за неговото честване в Болшой театър. А за „Звездата“ заговорва неслучайно.

След Парада на победата и приема в чест на командващите фронтове през юни 1945 г. група маршали се обръщат към Молотов и Маленков с предложение „изключителният принос на вожда“ да бъде отбелязан с най-високата награда на отечеството — званието „Герой на Съветския съюз“. За да предложат това, маршалите имат предвид, че във връзка с 60-ата му годишнина Сталин е получил званието „Герой на социалистическия труд“, а в годините на войната е награден с три ордена — с орден, „Победа“ №3 (ордени №1 и №2 са връчени по-рано на маршал Жуков и на маршал Толбухин), с орден „Суворов“ 1 степен и с орден „Червено знаме“, при което с този орден е награден, както се отбелязва в указа, за „прослужени години в Червената армия“.

След разговора с членовете на Политбюро военачалниците за ден, ден и половина „обработват“ с колегите си въпроса и на 26 юни излизат наведнъж два указа на Президиума на Върховния съвет на СССР: за даване на маршала на Съветския съюз званието „Герой на Съветския съюз“ и за награждаването му с втори орден „Победа“. В същия ден, 26 юни 1945 г., със специален указ е учредено званието „Генералисимус на Съветския съюз“, а на другия ден, 27 юни, с него е удостоен Сталин. Този случай май че е единственият, когато не питат „вожда“. На сутринта Сталин разгръща по навик преди закуската „Правда“ и побеснява. Без да се посъветват с него! Без да го питат! Та нали предупреждаваше Маленков… Подлизурковци, само знаят да клатят одобрително глава… Пристига в Кремъл, извиква веднага Молотов, Маленков, Берия, Калинин и Жданов и ги прави на бъз и коприва. Най-много се изплашват Калинин (ами нали в неговото „ведомство“ е станало своеволието) и Маленков, който не съумял да обуздае верноподаническите чувства на съратниците. Но Молотов, Берия и Жданов са наясно — гневът на „вожда“ е престорен, от кумова срама.

Сталин се е издигнал вече толкова високо в славата си, че тези награди, предназначени за простосмъртните, малко го занимават. Е да, за обикновения човек наградата има голямо значение. А за него тя има „обратно“ значение — поставя го в редиците на многото наградени… В края на краищата човек с такава власт може да се затрупа с награди и… тъкмо по този начин да се развенчае напълно! Това не разбра Брежнев. Впрочем, като че ли той не само това не разбираше…

Сталин не може да си спомни къде точно беше прочел, май в „Мислите“ на Наполеон, че на човек може да се връчи „копче“ {така пренебрежително говорел за ордените императорът в края на живота си), но това трябва да го иска за него животът. Нима тия хора, които в печата ги наричат негови „съратници“, не разбират, че за мярка на величието му не може вече да служат някакви си там орденски знаци! Сигурно тъкмо това неговите приближени не са могли да проумеят. Но те са знаели друго: на „вожда“ му са нужни нов импулс и повод за пропагандиране на скромността му, непридирчивостта и липсата на всякакво славолюбие. Берия е доловил това по-добре от всички други. В статията си „Великият вдъхновител и организатор на победите на комунизма“ Сталиновото чудовище пише: „Гениалността на нашия вожд се съчетава с неговата естественост и скромност, с изключителното му обаяние, с непримиримостта му към враговете на комунизма, с отзивчивостта и с бащините грижи за хората. За него са свойствени пълната яснота на мислите, спокойното величие на характера, презрението и нетърпимостта му към празния шум и външния ефект.“[1] Берия като че ли най-добре от всички е изучил нрава и намеренията на своя патрон. Той знае, че под скромност у другите Сталин разбира само покорност.

Обичащият да чете книги за пълководци диктатор би могъл да отговори като Александър Македонски, когато му предложили да участва в игрите: „Бих взел участие, ако заедно с мен бягат царе!“ Наивният „общосъюзен старейшина“ (Калинин), никога и никому невъзразяващ, изпълняващ добросъвестно ритуалната си роля, не долавя, че награди, които могат да получат и други, за него, за Сталин, не са вече награди. Хоканиците „вождът“ завършва с думите:

„Увъртайте го, както искате, ордена няма да приема… Чувате ли, няма да го приема!“

И дълго се дърпа. Два-три пъти съратниците се опитват да го склонят да се съгласи да му бъдат връчени наградите. За предумването на „вожда“ включват Поскрьобишев и Власик. Всичко е напразно. Почти след пет години на една вечеря във вилата Сталин изведнъж сам заговорва за отдавнашните награди, още повече че на портретите и фотографиите „вождът на народите“ от години вече е показван с две звезди на герой и с два ордена „Победа“. Най-сетне на 28 април 1950 г., в навечерието на първомайските празници, Шверник връчва на Сталин наградите от 1945 г. плюс ордена „Ленин“, с който е удостоен по случай седемдесетгодишнината му. Шверник и Горкин подписват на 20 декември 1949 г. указ, в който се казва: „Във връзка със седемдесетия рожден ден на другаря Й. В. Сталин и като се взимат предвид изключителните му заслуги за укрепването и развитието на Съюза на съветските социалистически републики и строителството на комунизма в нашата страна… другарят Йосиф Висарионович Сталин се награждава с орден «Ленин».“[2] Получавайки от ръцете на Шверник медала „Златна звезда“ и три ордена наведнъж, Сталин мрачно промърморва: „Глезите стареца… Но това здраве не дава…“

Зад тези думи прозират нови страхове, обзели го в навечерието на юбилея. Когато вечерта преди да тръгне за вилата си дава последни разпореждания на Поскрьобишев, на Сталин изведнъж му се завива свят. Пред очите му започват да плуват оранжеви кръгове… Но той веднага се съвзема. За лакътя го държи здраво с две ръце изплашеният Поскрьобишев:

— Другарю Сталин, разрешете, ще викна лекар… Сега не бива да пътувате… Трябва да дойдат лекарите.

— Не дигай врява.

Замайването бърже преминава. Сталин сяда за няколко минути. Пие чай. Усеща тъпа болка в тила. Но не позволява да се викнат лекарите. Той вече не вярва не толкова на тях, колкото на Берия, който се разпорежда по господарски в Четвърто главно управление на Министерството на здравеопазването… Дявол го знае какво е намислил… А и не иска да се разпространяват слухове за болестта му. Ето, ще иде сега във вилата и ще изпие билков чай, който отдавна му е препоръчал Поскрьобишев. Винаги му е помагала тази отвара… И сега ще му помогне.

В Политбюро решават юбилеят на Сталин да бъде отпразнуван с размах. За председател на Комитета по организиране на подготовката и провеждането на празненствата е назначен Шверник. Скоро той получава писмо, подписано от Пономаренко, Абакумов, Парфьонов, Громико и Григорян, в което „стойността“ на юбилея се оценява на около 6,5 милиона рубли. След обработката на данните Шверник подписва следния документ:

„Утвърждава се сметката за разходите по приемането и обслужването на делегациите, пристигащи във връзка със 70-годишнината на др. Й. В. Сталин, и за организирането на изложба с подаръците, поднесени на др. Й. В. Сталин, на обща сума 5 623 255 руб., съгласно приложението…“[3]

В състава на комитета влизат и много известни личности. Ето някои от тях: Г. Ф. Александров, М. Д. Багиров, С. М. Будьони, С. И. Вавилов, Я. Е. Калнберзин, О. В. Куусинен, А. Н. Поскрьобишев, А. А. Фадеев, М. Ф. Шкирятов, Д. Д. Шостакович и, естествено, и членовете на Политбюро. Уточнено е кой и кога ще приема подаръците за „другаря Сталин“ — Шверник, Лисенко, Ангелина, Покришкин и други популярни личности. Одобряват се на най-високо равнище грижливо съставените списъци на поканените заедно с жените си на тържественото заседание, посветено на 70-ата годишнина на „вожда“.

Но се готви и приятен сюрприз. Обкръжението на Сталин възнамерява да бъде учреден орден „Сталин“. Готов е и проектът на указ на Президиума на Върховния съвет на СССР:

„Относно учредяването на орден «Сталин»

Президиумът на Върховния съвет на Съюза на ССР постанови:

За ознаменуване на 70-ата годишнина от рождения ден на Йосиф Висарионович Сталин и като се взимат под внимание изключителните му заслуги пред съветския народ за създаването и укрепването на съветската държава, строителството на комунистическото общество в СССР и осигуряването на историческите победи на СССР във Великата отечествена война, да се учреди орден «Сталин»…

Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР

Н. Шверник Секретар на Президиума на Върховния съвет на СССР

А. Горкин

декември 1949 г.“

Приложени са проектът за статут на ордена, описанието му и проект на указ за учредяване на юбилеен медал „За ознаменуване 70-ата годишнина на Й. В. Сталин“. Опитните съчинители на указа са пресметнали, че стойността на медала ще бъде 7 рубли и 64 копейки, а за 1 милион медала ще са нужни 24 тона мед и 6 тона никел. Подготвен е също и указ за учредяване на международни сталински награди „За укрепване на мира между народите“.[4]

На „вожда“ представят за разглеждане тринадесет скици на ордена, подготвени от художниците Москальов, Кузнецов и Дубасов. На една от скиците, повтаряща орден „Ленин“, вместо традиционния профил на Владимир Илич има силует на човек с мустаци. Ето и орден във вид на златно знаме; друг — във вид на старинен орденски знак с портрет, образ на „вожда“, обвит с червено знаме; силуетът му в елипса от класове; на златен фон в маршалска униформа… Фантазията не е много богата — злато, знаме, човек с мундир.[5]

Всичко е готово, за да се появи в страната може би най-престижният орден. Но в последния момент „вождът“ се заинатява, макар да е дал вече предварителното си съгласие. След като разглежда макетите и скиците и след като прочита проектите за укази (а в това време съратниците му напрегнато се взират в своя патрон, мислейки, може би, кой от тях пръв ще бъде удостоен с този орден), Сталин неочаквано казва:

— Утвърждавам само указа за международна награда. — Помълчава и добавя: — А такива ордени се учредяват само посмъртно…

Всички изразяват шумно несъгласието си. Но Сталин вдига ръка и успокоява обкръжението си:

— Всяко нещо с времето си…

Според мене диктаторът е стигнал до заключението, че ако прекрачи някаква граница, това може да има обратен ефект. На всяка крачка, навсякъде в страната е само той — фотографии в списанията и вестниците, десетки споменавания на името му, скулптури, барелефи, паметници, имена на булеварди и комбинати, на колхози и градове… Какво да се прибави в повече след смъртта му? Ясно, орден…

Между другото, никой от комисията по погребението му не си спомня за това Сталиново желание.

… В деня на юбилея, ставайки както обикновено в 11 часа сутринта, Сталин се чувстваше нормално. Вчерашният ден е преминал, без да се случи нещо особено. Но, виж, днес — днес ще бъде тежък ден. След честването в Политбюро му предстои цяла вечер да изслушва безкрайни панегирици и славословия в негова чест. Всички ще се надпреварват — кой ще намери нови епитети, кой ще хвърли повече светлина върху новите заслуги на „великия вожд“. Целия декември „Правда“ печата статии, рапорти, репортажи за подготовката на страната да отпразнува юбилея. С всеки изминал ден талазите от славословия растат. В Кремъл Сталин дълго прелиства вестниците, подробно преглежда купищата производствени рапорти за изпълнени обещания в чест на седемдесетата му годишнина. Доклади, доклади от всички републики, краища, области. Но като че ли не по-малко възторжени са донесенията от безбройните организации на ГУЛАГ. Там също изпълняват обещания, преизпълняват ги и ликуват в очакване на амнистия. Е, вярно, докладват не затворниците, тъй наречените „зеки“, а длъжностните лица от Министерството на вътрешните работи от името на своите „питомци“.

Прелиствайки книжата в тихия си кабинет, Сталин няколко пъти вече си задава неволно въпроса: нима цялата тази коленопреклонна любов е към него? Какво е това? Игра на историческа случайност? Фантастичен подарък на сляпата Фортуна? Или той наистина е рядко чудо? Като пропъжда тези сега вече съвсем ненужни мисли, Сталин тържествуващо стига до извода за собствената си личност — главното е, че духом е по-силен от всички. Никой не е способен така целенасочено да върви към набелязаното като него…

Преглеждайки вестниците, посветени почти изцяло на него, той вече няколко пъти се натъква и на неюбилейни материали, съвпаднали с рождения му ден. В България е възбуден процес срещу „държавния престъпник Трайчо Костов и съучастниците му“, а почти едновременно в СССР — процес срещу група бивши военнослужещи от японската армия, обвинени в подготовка за използване на бактериологично оръжие. Печатът е само отглас от неговата световна слава — Сталин знае, че в хиляди, стотици хиляди колективи (и не само в нашата страна) са били свикани и се свикват събрания, посветени на юбилея му.

Почти цял час преди да започне тържественото събрание, Болшой театър е вече пълен. Грижливо подбраните и „пресети“ присъстващи са насядали в празнично украсения салон. Половин час преди началото пристига и Сталин. В стаята на президиума посрещнатият с аплодисменти генералисимус се ръкува дружески с Палмиро Толиати, Мао Дзъдун, Валтер Улбрихт, Юмжагийн Цеденбал, Йохан Копленг, Долорес Ибарури, Георге Георгиу Деж, Вълко Червенков, Широки, Матияш Ракоши, Франтишек Юзвяк, Ким Ду Бон, Анри Мартел, Вили Песи, съветски държавници.

Когато президиумът излиза на сцената, салонът дълго не може да се успокои. Бурните овации не стихват. Малко преди излизането Маленков показва на Сталин плана за разполагането на гостите в президиума, но Сталин внася веднага свои корекции. Не иска да седне в центъра. Знае се, че на конгреси, пленуми и съвещания често е сядал на втория ред, ползвайки се от случая да подчертае „скромността“ си. Но сега е невъзможно да постъпи така, нали е юбиляр! И „отмества“ мястото си значително по-вдясно от председателя, като посочва с молива, че вдясно от него трябва да седне Мао Дзъдун, а вляво — Хрушчов.

След кратката встъпителна реч на Шверник, прекъсвана многократно с бурни аплодисменти, щом от устата на оратора излети името на „вожда“, започват поздравителните слова. Цялата вечер в салона се чува „геният“, „гениалният мислител и вожд“, „гениалният учител“, „гениалният пълководец“… Само Мао Дзъдун го нарича „голям“. Може би в това има вече някакъв таен смисъл? Много оратори се сменят. Изказват се пратениците на съюзните републики, на комунистически и работнически партии, представители на младежта и на творческите организации. Концентриран израз на „обичта на народите“. Към края на заседанието мнозина в президиума са вече уморени. На фотографиите и кадрите в кинопрегледа от оня отдавна отминал ден се вижда, че Берия, Ворошилов, Молотов и Микоян, явно уморени от непрекъснатите ставания на крака и ръкопляскания, мислят за нещо друго. Сигурно първият — за честолюбивите си планове, вторият — кога най-сетне отново ще спечели благоразположението на „вожда“, третият… Всеки от тях си има поводи за размисъл. На Сталин му е трудно вече да се съсредоточи и да вникне в лавината от славословия, продължили няколко часа. Ако познаваше диалозите на Платон, „вождът“ щеше сериозно да си въобрази, че е успял да осъществи вековната мечта на човечеството — да създаде „идеалната държава“, в която е отстранен главният разрушителен елемент — антагонизмът между богатството и бедността.[6]

И наистина, в неговата държава няма нито бедни, нито просяци. В тия тържествени часове той не иска да отговори дори на себе си: а има ли нещастни? Има. Хиляди. Стотици хиляди. Ако бъдем по-точни — милиони. Сред тях не са малко доносниците, използвачите, разсипниците, валутните спекуланти, обикновените крадци и обирджии. Но може би повече от половината са ония, които само се бяха сторили опасни на триумфиращия диктатор и неговите „органи“.

Няколко дни преди тържественото събрание Сталин одобрява доклада на министъра на вътрешните работи Круглов за резултатите от поредното „Особено съвещание“, заседаващо почти всеки месец. Към доклада е приложен списък с имената на повече от сто души „членове на семейства на изменили на родината“. Всички са „осъдени на заточение в северните райони на Съюза на ССР“. Законът е суров, а той е длъжен да го спазва. Кой може да каже тогава, че Сталин е безпощаден? Защо на Запад и досега „измислят“ нови песни в духа на стария троцкистки мотив за неговата жестокост? Та нали не друг, а той съвсем наскоро е одобрил предложението на Круглов:

„В изправително-трудовите лагери и колонии на МВД има към днешна дата заедно с осъдените майки 14 170 деца на възраст до 4 години, а също и 7220 бременни жени. Броят на децата е повече от 3 пъти по-голям от лимитите (подчертано от авт.), установени в създадените към лагерите и колониите «детски ясли». И затова предлагам тези жени да бъдат освободени, като лишаването им от свобода се замени с трудововъзпитателна работа в мястото им за живеене…“[7]

Слушайки безкрайните хвалебствени речи, Сталин се обляга от време на време назад — бремето на славата уморява „вожда“, но и от нея не иска и не може вече да се откаже. Генералисимусът видимо се оживява, когато го славят в стихотворна форма. Якуб Колас от името на белоруския народ прочита дългото си стихотворение, в което е „натикана“ цялата биография на Сталин.

Колко добре стана, че не се поддаде на изкушението да се съгласи с Маленков и с група писатели да бъдат публикувани ранните стихове на Джугашвили… Един вожд не бива да се поддава на моментни съблазни. Можел ли е да знае, че след 30 години друг, също генерален секретар, сам ще се удостои с Ленинска награда за литература, без да напише нито ред от „своите“ съчинения (става дума за Брежнев — б.пр.).

Бурни аплодисменти предизвикват стиховете на Твардовски, прочетени от автора. Сигурно на Сталин особено са му допаднали следните думи на поета:

Нека пролет след пролет години безчет

листи след листи, цвят след цвят

се сипят над Вашите славни бели коси,

над дните Ви, най-ценни днес в целия сняг!

Мисля, че Твардовски искрено е произнасял тия стихове. А те са израз на общото ни заслепение, вяра в идоли, не в идеали. Всички бяхме изпаднали в нещо като религиозен екстаз, хвалейки „вожда“. За нас той беше олицетворение на социализма. Вярата ни във „вожда“ е вяра и в идеалите, на които, както ни се струваше, той е живото въплъщение. Степента на тези славословия беше равна на степента на унижението на народа.

Стръвната памет на „вожда“ поглъща в „компютърните“ си клетки думите на Мао Дзъдун: „вожд на работническата класа в целия свят“; на Палмиро Толиати: „обещаваме и занапред да бъдем верни на Вашето учение“; на Ким Ду Бон: „да живее великият Сталин — спасителят на корейския народ“; на Анри Мартел: „Вие — гениалният теоретик и великият революционер“; на Валтер Улбрихт: „чест и слава Вам, великия кормчия“; на Матиаш Ракоши: „унгарските работници и селяни наричат другаря Сталин «роден баща»“… Салонът се оживява, когато Вълко Червенков поднася благодарствено писмо, подписано от пет милиона (!) трудещи се в България — от почти цялото възрастно грамотно население на страната.

На другия ден седемдесетгодишният „вожд“, преди да тръгне за банкета, успява да прочете в Кремъл десетките телеграми от чуждестранни държавни дейци. Застаналият до него Поскрьобишев внимателно следи как старческите ръце на „стопанина“ отместват настрани лист след лист. Като изчита всичко, Сталин става и на излизане от кабинета се обръща изведнъж към помощника си:

— Кой ти подшушна да пишеш за цитрусите!

Поскрьобишев не очаква такъв въпрос, пообърква се, но бързо отговаря:

— Суслов и Маленков ме посъветваха. Чели са го в отдела за пропаганда; Михаил Андреевич го видял.

Сталин повече нищо не казва и тръгва към вратата. Нужни са му сили и за продължителния банкет с речите и с безкрайните тостове. А въпросът му към Поскрьобишев е свързан с днешната голяма статия на помощника му в „Правда“ под заглавието „Любим баща и велик учител“. В едно от нейните подзаглавия се казва, че Сталин не само помогнал на мичуринците да разгромят вайсманизма-морганизма, но и показал как на практика трябва да се насаждат прогресивните научни методи. „Другарят Сталин, занимавайки се в продължение на много години с отглеждането и изучаването на цитрусовите растения в района на Черноморското крайбрежие“, се изявил като „учен новатор“. По-нататък Поскрьобишев пише, че може „да се изброят и други примери за новаторската дейност на другаря Сталин в областта на селското стопанство. Известна е например решаващата роля на другаря Сталин в насаждането на евкалиптовите дървета по крайбрежието на Черно море, в създаването на бостани в Подмосковието и в разпространяването на зимната пшеница“.

Изложбата на подаръците, която Сталин посещава късно през нощта, прави дълбоко впечатление. Тук има и експонати, подарени на Сталин по-рано, преди юбилея му. Минавайки от зала в зала, „вождът“ се спира пред морето от знамена, изпратени от републиките, областите и предприятията. Отива при едно-две и разгъва плата: „Още по-нагоре знамето на Ленин-Сталин! То ни носи победа!“, „За родината, за Сталин!“ По-нататък се редят около трийсет знамена от китайския и корейския народ. Подписите са твърде впечатляващи: „Самоуправлението на град Саншилин поднася подаръка си на спасителя на човечеството генералисимус Сталин“, „На светилника на пролетариата генералисимус Сталин!“, „Да живее спасителят на народите в света Сталин“, „Благодарим на великия Сталин за освобождаването ни от японско иго. От руското население на гр. Мулин“. А ето го и знамето на 26-а стрелкова Сталинова червенознаменна, носител на орден „Суворов“ дивизия… Море от позлатени скъпи памучни платове.

Стотици картини. Живопис, графика, акварел от Бродски, Василиев, Голяховски, Дени, Долгоруков, Кручина, Павлов, Соколов, Шестопалов и други известни майстори. Скулптури на Томски, Кьоних, Едунов. Плъзгайки поглед по безбройните ликове на човека с мустаци, Сталин не се чувства преместен в някакъв ирационален, преобърнат свят, а възприема това общо заслепение като признание за неговата гениалност.

„Вождът“ крачи бавно и спокойно покрай безбройните вази, албуми, ковчежета, статуетки и цял арсенал от оръжия — десетки пистолети, карабини, автомати… Преминава като пред строена войскова част през изложбата от подаръци и без да бърза, а както подобава на един земен бог, понася стареещото си тяло към лимузината, за да се усамоти отново зад назъбените кремълски стени…

Целият декември вестниците и списанията са изпълнени с приветствия, юбилейни статии и верноподанически излияния. Тече потокът от унижения на великия народ. Сталин смята това за естествено. Да, май че Кауцки, отколешният критик на болшевизма, се оказва прав по отношение на Сталин като личност. Още през 1931 г., когато започва да се съзижда сградата на единовластието, той не без ирония задава въпроса: „Какво още му остава на Сталин да направи, за да стигне до бонапартизма? Вие да не мислите, че нещата ще придобият своята същност, преди Сталин да се короняса за цар?“[8] Колкото по-внимателно се взира човек в онова, което беше, толкова по-дълбоко се убеждава, че за тоталната бюрокрация просто е нужен ако не император, то поне пръв консул. Бюрократичната система с формална демокрация като фасада не може да съществува без политическа фигура от категорията на деспотите.

За всичко направено от народа благодаряхме на Сталин, говорехме за „великото щастие“, което е донесъл на съветските хора, как ли не украсявахме всичките му „добродетели и благодеяния“. Дори императорите не са довеждали до такова унижение своя народ. Сталин не само не пресича пътя на това унижение, но го и подклажда. Стареещият „вожд“ олицетворява вече не социализма, а неговата голяма сянка. Разгледах толкова подробно честването на 70-ата годишнина на диктатора, защото в светлината на тази кулминация, на този апогей на цезарството особено нагледно изпъкват чертите на неговата историческа обреченост.

След юбилея Сталин започва да „капитулира“ още по-бързо. Високото кръвно налягане не го напуска денем и нощем. Но той не иска лекарите да го прегледат — просто не им вярва. Все още се вслушва в съветите и рецептите на академик Виноградов, но постепенно Берия му внушава, че „старецът е подозрителен“, и се опитва да прикрепи към „вожда“ нови лекари. Но Сталин вече не иска други ескулаповци. Когато научава обаче, че Виноградов е арестуван, от устата му излиза солидна ругатня, но не прави опит да се намеси. След отстраняването на академика престава да пуши. Иначе води същия нездравословен начин на живот — става късно, работи през нощта. Въпреки хипертонията продължава по стар сибирски навик да се пари в банята. На обяд, както винаги, си посръбва на малки глътки ароматно грузинско вино, избягва да взима лекарства. По съвет на Поскрьобишев гълта понякога някакви хапчета, преди ядене изпива половин чаша преварена вода, в която предварително сипва няколко капки йод. Страхува се да повери себе ви, своето здраве на лекарите. Не им се доверява, както не се доверява на никого.

Такава е съдбата на диктаторите. Да бъдат самотни, макар около тях винаги да се въртят много хора. Диктаторът сам се лишава от нормалните, обикновените човешки контакти; ласкателството, угодничеството, одобрителното кимане, умилкването, възхваляването от страна на обкръжението му само подчертават неговата самота сред тълпата. Славата, властта, могъществото така отчуждават Сталин от хората, че живеейки сред тях, той загубва способност за истински човешки отношения и чисти чувства. Някак си изведнъж връхлетялата го старост все по-често го кара да се връща в мислите си към миналото. На стари години това е най-достъпният разкош за всички. Без да се изключват и остарелите диктатори.

До голямата къща в Кунцево построяват за него още една, по-малка. В една от стаите иззиждат камина. Сталин се заседява за час, час и половина пред камината и наблюдава как се издигат и се срутват приказни замъци от разжарени въглени, как кървавочервените отблясъци от огъня в камината се отразяват върху кончовете на меките му ботуши. По-рано Сталин рядко потъва в празни размисли. Сега все по-често го дърпа, влачи го миналото. Тия дни се разпореди да направят две увеличени снимки на Надежда Сергеевна — едната, в рамчица, поставиха в кабинета му на бюрото, другата окачиха на стената в спалнята му. Дали с това не признаваше собствената си вина? Косвена или пряка? Като знаем сега какво е вършел Сталин, едва ли е изпитвал разкаяние. Той просто е преживял може би още веднъж оная студена ноемврийска нощ, когато се случва непоправимото. В живота нищо не може да се върне, но човек може да се пренесе мислено в онова завинаги отишло си време. Диктаторът вече не може само да действа. Дошъл е часът и на спомените. Той е постигнал всичко, но усеща, че все повече се приближава до чертата, от която няма връщане назад. За никого. За вождовете също.

Да не би пък в края на живота си да е разбрал, че макар да е победил всички, той все пак е загубил играта? Може би го е плашела историческата обреченост на личната му победа? Може би сенките на хилядите загинали другари, приятели и съратници, които е изпратил на смърт, са докоснали дълбоко натиканите в душата му струни на съвестта? Какво е виждал, втренчвайки се със сълзящи от жарта очи в превръщащите се в пепел въглени? Като зная какво е писал, говорил и вършил, не мога да повярвам, че е бил способен да съжалява за нещо. Потискала го е сигурно само безпощадността на времето, което е еднакво безмилостно и към палачите, и към жертвите, но с тази разлика, че едните то завинаги дамгосва с презрение, а другите, мъчениците, обгражда с вечната скръб на живите.

Като земен бог, огледал се наоколо в „седмия ден от сътворението“, можел е да каже, че е постигнал всичко — създал е могъща държава, научил е на послушание един велик народ, победил е всичките си врагове, сдобил се е с непресторената любов на милиони свои съграждани. Но защо не го напуска тъгата? Може би, че нищо не излезе от „световната революция“? Или се с убедил, че неговите дълги и кървави социални експерименти не можаха в края на краищата да противопоставят на частната инициатива нещо с по-голяма стойност? А може би е прозрял, че идеите му, основани върху насилието, са обречени на гибел? Не мисля така. Той просто се е боял от смъртта. Така както през целия си живот се е боял от покушения, заговори, диверсии. Боял се е, че след неговата смърт ще станат известни всичките му злодеяния. Страхувал се е за своето творение. Не е искал то да се промени. Хрушчов си спомня, че в последните години от живота си Сталин често е казвал на своите съратници: „Какво ще правите без мене? Ще пропаднете като пеленачета!“ Тук той не се е излъгал. Неговият свят, неговата система, култът му на божество не издържаха дълго.

Стареещият „вожд“ се е страхувал. Поруменялото към края на живота му лице (очевидно от хипертонията), въпреки изключителното умение да му придава нужното изражение, не може да скрие в последните години от живота му дълбоката умора, зад която е надничал страхът. Когато създава психологическия портрет на баща си, дъщеря му пише, че към края на живота си се е чувствал опустошен, „забрави всякаква човешка привързаност, почна да го мъчи страхът, превърнал се през последните години от живота му в същинска мания за преследване — здравите му нерви в края на краищата започнаха да се късат. Но манията му не беше плод на болна фантазия — той знаеше и разбираше, че го ненавиждат, и знаеше защо…“[9] Увереността му в особеното кавказко дълголетие все повече намалява след поредното виене на свят, когато нещо отвътре го кара да залита. Вече няколко пъти му се случва това.

По-рано почти никога не е помислял за децата си. Просто никак не му е било до тях. Всъщност, той дори не ги и познава. Със смъртта на Яков се изпарява нанякъде вечното му раздразнение, когато чуваше името на големия си син. С Василий не можеше да разговаря спокойно. Не всички и не всичко казваха на бащата, но той усещаше, че неговият безволев син се крепи в службата само благодарение на презимето си и на високопоставени покровители, негови „приятели“, които засега се въртят около него. За генерал-лейтенанта измислиха и длъжност — „помощник-командващ военновъздушните сили на Московския военен окръг по строевата част“, а после го назначиха за изпълняващ длъжността командващ ВВС на окръга. През юни 1948 г. Булганин уговаря Сталин да назначи сина му на поста командващ ВВС на окръга. Сталин разбира, че „дърпат“ нагоре Василий, за да угодят на бащата, но само махва с ръка: „Правете, каквото искате!“ Ако беше самокритичен, сигурно щеше да си каже: от децата ми нищо не излезе. Но Сталин никога не се е изправял пред вътрешния си съд, никога не си е правил самокритика. Макар да приканва другите: „Самокритиката ни е нужна като въздуха, като водата… Щом нашата страна е страна на диктатурата на пролетариата, а диктатурата се ръководи от една партия, партията на комунистите, която не дели и не може да дели властта с други партии, то нима не е ясно, че ние сами трябва да разкриваме и да поправяме грешките си, ако искаме да вървим напред…“[10]

А дъщерята! Ами тя съвсем се разхайтва. След като напуска поредния си мъж, баща й се разпорежда да й дадат жилище и фактически дига ръце от нея. От време на време го навестява: да послуша мърморенето на стареца, пък и да се поопаричи малко. Сталин, който е на пълна държавна издръжка, й мушка в ръката пачка банкноти от депутатското си възнаграждение. През последния четвърт век не е похарчил нито рубла, не е влизал в нито един магазин, не знае как живеят хората със скромните си заплати и как едва-едва свързват двата края. За него парите отдавна нищо не означават. Затова пък многобройната прислуга, която се грижи за него, добре знае цената им.

Един ден, вече в началото на 50-те години, когато Светлана започва да се готви за аспирантура в Академията за обществени науки, Сталин се позаинтересувал от дисертацията й. Долагат му, че темата й е „Развитие на напредничавите традиции на руския реализъм в съветския роман“. Сталин изхъмква, но нищо не казва. В автореферата към дисертацията, написан през 1954 г. (вече след смъртта на баща й), претендентката за научна степен „Кандидат на филологическите науки“ С. Й. Алилуева казва, че за разясняването на проблема й се наложило да се опре на редица становища на Сталин, изложени в „Икономически проблеми на социализма в СССР“. Издържаният в „правата вяра“, в духа на тогавашното време труд на Алилуева никак не подсказва за бъдещия остър поврат в светогледа на дъщерята на Сталин. Впрочем за дъщеря си той знае много по-малко, отколкото обикновените бащи.

Старите хора обичат внуците си. Отдават им цялата си обич, която не са успели да дадат докрай на децата си. Сталин не иска да вижда внуците си и половината от тях изобщо не познава. Човешките чувства, синовната, бащинската и дядовата обич са за него нещо чуждо. Диктаторът затова и става такъв, защото не само много придобива, но още по-много губи. Преди всичко от съкровищницата на общочовешките чувства. Изглежда, любовта към властта е затъмнила у него не само чувствата на баща и дядо, по и привързаността му към майка си. С. Алилуева си спомня, че майката на Сталин, неразглезена от вниманието на сина си и доживяла до гигантската му слава, на последната им среща му казала: „Жалко, че не стана свещеник!“

Трудно ми е да не се съглася с нея.

В залеза на живота си Сталин става още по-раздразнителен и нетърпелив. Обкръжението и дъщеря му си спомнят, че е имало случаи, когато запокитва телефонния апарат към стената и ругае най-просташки помощника или събеседника си. Нека да повторя: на стари години интелектът му се оказва напълно неспособен за проява и на най-обикновените човешки чувства. Ето още един откъс от книгата на дъщеря му „Само една година“. Тя правдиво отбелязва, че след като изпрати някого на смърт, веднага обръща гръб на нещастника и сякаш забравя за него. „На мнозина им се струва по-правдоподобно да си го представят физически като грубо чудовище, а той беше духовно, нравствено чудовище, което е много, много по-страшно…“[11]

Какво го е дразнело? Най-вероятно неограничената му власт, на която се е наситил вече. Можел е всичко. Но и всичко е опитал. И заедно с това при пълната безропотност на изпълнителите се е убедил, че дори абсолютната власт е безсилна. Например колко постановления и закони е одобрил, за да „ощастливи“ селяните, а ето че постоянно му докладват: добивите не се увеличават, спада продуктивността на животновъдството, много от колхозниците не си отработват минимума трудодни, роптаят, когато им орязват земята за лично ползване. Дали е разбирал, че властта му е безсилна в сравнение с обективните закони на битието? Трудно е да се каже. Това безсилие само го е дразнело. Може би се е дразнел и от това, че е започнал да разбира: историята съди не само победените, но и победителите? А дали старческото раздразнение през последните му години не го е напускало и защото все повече се е убеждавал в безполезността на усилията си да създаде нещо велико и вечно? Та нали искаше да остане завинаги велик! Цял живот се е клел във вярност към марксизма. Но дълбоко в себе си смята, че Маркс и Енгелс не са „очистили“ идеалите си от буржоазната, еснафската култура. Те прекалено често използват съмнителното понятие „хуманизъм“, „заземяват“ социалистическия идеал. А той внесе в марксизма готовност за революционно чудо, способност да се пожертва почти всичко днес в името на лъчезарното утре…

Диктаторът през целия си живот смята, че безбройните жертви са необходима, естествена, задължителна цена за вярност към Великата идея, за готовност максимално да се ускори реализирането й. Сталин никога не си е давал сметка, че човекът, народните маси за него са средство за постигане на Великата цел, която в неговите очи изглежда съвсем другояче, не както са я виждали основоположниците на марксизма. Целите, идеята, идеалът за него са всичко. Но цели, крайно деформирани, изкривени от Сталиновото виждане. За постигането им е допустимо също всичко. За този безмозъчен революционен руски радикализъм още в началото на века известният мислител Сергей Булгаков пише: „Той прави исторически скок във въображението си и без да се интересува от прескочения път, втренчва погледа си само в светлата точка на самия край на историческия хоризонт. Този максимализъм проявява признаци на идейна екзалтация и самовнушение, сковава мисълта и поражда фанатизъм, глух към гласа на живота.“ Мисля, че Булгаков много вярно е схванал един от източниците на революционния, но в крайна сметка трагичен руски радикализъм, който на свой ред се е превърнал в един от източниците за пренебрегване на всичко в името на Великата идея. Сталин се оказва последователен проводник на този максимализъм, превърнал се в престъпен под неговата диригентска пръчка. Колко мъдро и проницателно пише Булгаков: „Аз осъществявам своята идея и в нейно име освобождавам себе си от веригите на обичайния морал, аз си разрешавам правото да разполагам не само с имота, но и с живота и смъртта на другите, ако това е нужно за моята идея. У всеки максималист живее един такъв мъничък Наполеон на социализма или анархизма.“[12]

Но у Сталин не живее „мъничък Наполеон“. У него живее един от по-големите цезари, за когото макиавелизмът отдавна е неразделна част от мисленето и действията му. Въпреки че при тогавашната обстановка не може да не е разбирал, че с узурпирането на правото върху „живота и смъртта на другите“ не е можел да осъществи много от онова, което е намислил. Страшно предчувствие пролазва вече в душата му. Опитва се да го преодолее, хвърляйки се по стар начин в бездънния кладенец на текущите въпроси. А те никак не са лесни нито в страната, нито извън нея. Върху много от международните събития от онова време проличава печатът и на неговото лично участие.

Бележки

[1] Большевик, декабрь 1949, с.34.

[2] Правда, 21 декабря 1949.

[3] ЦГАОР, ф.7523, оп.65, д.739, л. 1, 9, 12.

[4] ЦГАОР, ф.7523, оп.63, д.218а, л.9.

[5] Пак там, ф.7523, оп.65, 2186, л. 1–15.

[6] Платон. Сочинения. Т.III. Ч.I. М., 1971, с.209.

[7] ЦГАОР, СССР, ф.9401, оп.2, д.176, т.II, л. 232–233.

[8] Kautsky, K. Sozialdemokratie und Bolschewismus. — In: „Die Geselschaft“ VIII 1931, Vol.I, S.101.

[9] Алилуева, С. И. Только один год. Нью-Йорк. Принстон, 1968, с. 109–110.

[10] Сталин, И.В. Соч. Т. 11, с.29.

[11] Алилуева, С. 11. Только один год. Нью-Йорк. Принстон, 1968, с.110.

[12] Героизм и подвижничество. — В: сб. „Вехи“, М., 1909, с. 39, 45.