Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (6)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Въоръженото въстание

С идването на Ленин ролята на Сталин става по-определена: той прилежно изпълнява поръченията на партийното ръководство. Оставайки в сянка, попадайки рядко в полезрението на революционните маси, Сталин се оказва нужен в областта на конспиративните въпроси, в установяването на връзки с партийните комитети, в организирането на текущите задачи през различните етапи от подготовката за въоръжено въстание. Нисичката му фигура още не се появява върху екрана на историята.

Централният изпълнителен комитет на съветите на работническите и селските депутати (ЦИК), избран на Първия общоруски конгрес на съветите (3–24 юни), не е болшевишки. В състава му има 123 меншевики (от тях 16 кандидати), 119 есери (от тях 18 кандидати) и само 57 болшевики (от тях 22 кандидати).[1] Заедно с Ленин, Дзержински, Каменев, Подвойски, Шаумян и други известни болшевики в ЦИК влиза и Сталин. Решенията на конгреса, както и на ЦИК, са съглашателски. Това особено се проявява, след като Временното правителство разгромява юлската мирна демонстрация. Става ясно, че социалистическа революция няма да може да се осъществи по мирен път. По-късно Ленин ще напише: „Нашата партия изпълни безусловния си дълг, вървейки на 4 юли заедно със справедливо възмутените маси и се стараеше да придаде на тяхното движение, на акцията им колкото се може по-мирен и организиран характер. Защото на 4 юли все още беше възможно мирното преминаване на властта към Съветите.“[2] Но есеро-меншевишките лидери „се били свлекли на самото дъно на отвратителната контрареволюционна яма“, влизайки в сговор с Временното правителство, което хвърля войска срещу мирната демонстрация. Двувластието свършва. Започва нов етап от подготовката на социалистическата революция.

По поръчение на ЦК Сталин организира заедно с други партийни другари преминаването на Ленин в нелегалност. Известно време Ленин живее в квартирата на С. Я. Алилуев. В началото на юли тук се провежда съвещание на членовете на Централния комитет на партията, на което заедно с Ленин, Ногин, Орджоникидзе, Стасова и други присъства и Сталин. Повежда се спор, как да се реагира на искането на властите Ленин сам да се предаде в ръцете на „правосъдието“. Преди това съвещание Ленин заявява: „Ако правителството издаде заповед за арестуването ми и тази заповед бъде одобрена от ЦИК, аз ще се явя на посоченото ми от ЦИК място, за да бъда арестуван.“[3] Мненията се разделят. Отначало мнозина се изказват Ленин да се яви пред съда при определени гаранции от страна на ЦИК. Но М. И. Либер и Н. А. Анисимов (членове на ЦИК, меншевики) заявяват, че „никакви гаранции не могат да дадат“. В условията на разюздана кампания в печата против Ленин и други ръководители на болшевишката партия става ясно, че реакцията гори от желание да си разчисти сметките с вожда. След дълги обсъждания убеждават Владимир Илич да се откаже от явяването си пред съда и да се скрие за известно време извън Петроград.[4] Отначало Сталин няма определено становище, но после се обявява решително против явяването на Ленин пред съда. С присъщата си категоричност Сталин недвусмислено отсича: „До затвора юнкерите няма да го заведат. Ще го убият по пътя. Трябва да скрием на сигурно място другаря Ленин…“

Сталин има предостатъчно основания за това. В мемоарите на В. Н. Половцов, бивш член на Държавната дума, се отбелязва, че офицерът, изпратен в Териоки[5] да задържи Ленин, го попитал: „Как да ви доставим този господин — в цял вид или на късове?“ „Аз му отговорих усмихнато, че арестуваните често правят опити за бягство.“

Задачата да бъде изпратен Ленин на сигурно място е възложена на Сталин. Тук несъмнено е взет предвид опитът му на конспиратор. Планът за извеждането на Ленин от Петроград е изработен и обмислен от верни хора.

В ония дни, пълни с драматизъм и социално напрежение, в личния живот на Сталин се случва нещо важно: запознава се с дъщерята на Алилуев Надежда, бъдещата му втора жена. Сталин е двайсет и две години по-стар от нея. Със семейство Алилуеви се познава от края на 90-те години, от времето, когато е в Баку. Между другото Светлана Алилуева, дъщерята на Сталин, в своите спомени „Двайсет писма до приятеля“ твърди, че през 1903 г. Сталин спасил бъдещата си съпруга, когато като двегодишно момиченце паднала в морето. Твърде е възможно, като е слушала по-късно това, Надежда Алилуева да го е възприела романтично, с известен оттенък на мистицизъм.

Връщайки се един ден вкъщи, Надежда Алилуева заварва квартирата пълна с непознати мъже. Те я разпитват предпазливо за обстановката в града. Девойката разказва възбудено как чула на улицата, че виновници за юлското въстание са „тайните агенти на Вилхелм“. Че те вече бягали с подводница към Германия и че главният сред тях бил Ленин… Когато научава, че героят на слуховете от улицата е в бащиното й жилище, дъщерята на Алилуев страшно се развълнувала…

След като разпитват смутената девойка, те обобщават: предложението на Орджоникидзе и Ногин Ленин да не се явява на съд е правилно — готви се убийството му. И решили, че Ленин трябва да се гримира, да си смени дрехите и да бъде заведен отначало в Сестрорецк, а после във Финландия. С. Я. Алилуев по-късно си спомня: „Вечерта всички се запътихме към Приморската гара. Пред нас вървеше работникът Емелянов, член на партията от 1904 г. Зад него на близко разстояние вървяха Владимир Илич и Зиновиев, а пък аз и Сталин вървяхме зад всички. Влакът вече беше на перона… Тримата пътници седнаха в последния вагон. Със Сталин дочакахме благополучното потегляне на влака и се върнахме обратно.“

В своите спомени Сергей Яковлевич допуска една неточност. Зиновиев не е бил сред изпращачите; по онова време той е в нелегалност. Освен от С. Я. Алилуев Ленин е съпровождан от работника В. И. Зоф и от Й. В. Сталин.

Една от брънките, свързващи Ленин с ЦК, ще стане отсега нататък Сталин. Има всички основания да се предполага, че Ленин му се е доверявал, давал му е необходимите инструкции и съвети. Така например малко преди VI конгрес на партията Сталин се среща с Ленин.[6] Естествено, за тези срещи няма никакви стенограми, но върху всички най-важни документи на конгреса личи печатът на мисълта и волята на Ленин. Ленин се радвал, че присъстващите делегати представяли вече около 240 хиляди партийни членове. За четири месеца редовете на партията нараснали три пъти! В този факт вождът на революцията вижда важно доказателство, че взетият курс е правилен. Лениновите трудове „Политическото положение“, „За лозунгите“, „Отговорът“ и други стават основа на приетите от конгреса резолюции. В специална резолюция се потвърждава, че решението Ленин да не се яви пред съда е правилно. Конгресът поддържа избраната от него линия на въоръжено въстание.

Оттогава въпреки заетостта си Сталин започва често да ходи у Алилуеви. Този коравосърдечен и студен човек е привлечен от невръстното още, чисто и наивно момиче, неговата бъдеща жена. Надежда слушала със затаен дъх „стария конспиратор“, за какъвто той й се представял.

Както и по-рано, на политическата арена Сталин едва ли е забелязван. Половината партия се оказва в нелегалност. Това, което трябвало да се направи по заръките на Ленин, го вършат Свердлов и Сталин. Сред масите Сталин все още е неизвестен, но в апарата на ЦК авторитетът му се повишава.

А междувременно събитията, носени като сухи листа от есенен вятър, теглят страната към Октомври. Редят се те, комични и трагични, обикновени и с историческо значение. Няма да ги оценявам, нито да ги коментирам, а само ще припомня някои, за да усети читателят политическата обагреност на ония дни. Ето какво съобщават за тях петроградските вестници, така както е увековечено в архивите.

26 юли. Открит е VI конгрес на РСДРП(б). Анкети са попълнили 171 души, от тях 110 са лежали в затвора общо 245 години, на каторга са били 10 души в течение на общо 41 години, изселени са били 24 души в продължение на общо 73 години, на заточение са били изпратени 55 души, прекарали там общо 127 години, през арестите са минали 150 души, арестувани общо 549 пъти, в емиграция са били 27 души, живели там общо 89 години. По поръчение на организационното бюро конгреса открива Олмински. В президиума са Свердлов, Олмински, Ломов, Юренев и Сталин. За почетни членове на президиума са избрани Ленин, Зиновиев, Каменев, Троцки, Колонтай и Луначарски.

8 август. Великият княз Кирил е вдигнал над дома си червен флаг, а Николай II, сега вече бивш император, записва в дневника си, че започва да чете „Тартарен Тарасконски“.

24 август. Керенски посещава бившия цар с цел да подготви в разговора си него и близките му за „изпращане на безопасно място“. Николай: „Аз не се тревожа. Аз ви вярвам…“

28 август. Генерал Корнилов е изпратил до върховния командващ войските на Московския военен окръг телеграма: „В сегашния страшен момент, за да се избегне междуособната война и да не се предизвика кръвопролитие по улиците на Първопрестолната, Ви предписвам да ми се подчините и да изпълнявате занапред моите заповеди.“ Върховният отговаря: „Прочетох с ужас заповедта Ви да не се подчинявам на законното правителство. Началото на междуособната война е сложено от Вас и това, както Ви бях казал, е гибелно за Русия. Може и трябва да се променя политиката, но да не се подкопават последните сили на народа във време, когато фронтът е пробит. Клетвата си не променям, това не са ръкавици…“

20 септември. „Известия“ съобщава, че задържаните във Финландия Вирубова, Бадмаев, Манасевич и други са затворени в Свеаборгската крепост. Матросите категорично са се изказали против освобождаването им и са решили да ги държат в Свеаборгската крепост до преминаването на властта в ръцете на Съветите.

4 октомври. Остров Езел (в Рижкия залив) е зает изцяло от германците. Техни сили настъпват към остров Моон. Предвид на огромното превъзходство на германските сили руската ескадра след ожесточен бой, загубвайки кораба „Слава“, се е оттеглила в Моонзунд.

10 октомври. След дълго прекъсване Ленин присъства на заседанието на Централния комитет. Заседанието се е състояло в жилището на меншевика Суханов, чиято жена била болшевичка. Председателствал Свердлов. Ленин констатирал: „Сега мнозинството е с нас. Въпросът за преминаването на властта е напълно узрял политически… Трябва да говорим за техническата му страна. В това е целият въпрос.“[7]

14 октомври. „Новая жизнь“ съобщава: ежедневно на Петроград са потребни 48 хил. пуда[8] хляб. На 11 октомври пристигнали 18 хил. пуда зърнени храни, на 12-и — 12 хил. пуда, на 13-и — само 4 хил. пуда. Петроградската градска дума е възложила на градоначалника да подкани населението на града да запази спокойствие. Предвижда се специално заседание на Думата за обсъждане на продоволствения въпрос.

16 октомври. В Петроград се е състояло заседание на ЦК на РСДРП(б) с представители на други партийни организации. Присъствали са Ленин, Зиновиев, Каменев, Сталин, Троцки, Свердлов, Урицки, Дзержински, Соколников, Ломов. Бокий от Петроградския комитет съобщава за готовността и настроението в районите: „Настроение за бой засега няма, но бойна подготовка се води. В случай на акция масите ще я поддържат.“ Приета е следната резолюция, предложена от Ленин: събранието призовава всички организации и всички работници и войници към всестранна и най-усилена подготовка за въоръжено въстание… За резолюцията са дадени 19 гласа, против — 2. Избран е оперативен център по организационно ръководство на въстанието в състав: Бубнов, Дзержински, Урицки, Свердлов и Сталин.

20 октомври. „Рабочий путь“ съобщава, че „руската революция е отхвърлила не един и двама авторитети. Нейната сила се изразява, между другото, и в това, че не се е прекланяла пред «гръмки имена», приемала ги е да й служат или ги е запращала в небитието, ако не са искали да се учат от нея. Тези «гръмки имена», отхвърлени после от революцията, са цяла върволица: Плеханов, Кропоткин, Брешковская, Засулич и изобщо всички ония стари революционери, които са известни именно само с това, че са стари. Страхуваме се, че лаврите на тези «стълбове» не дават на Горки да спи. Страхуваме се, че Горки се е повлякъл «смъртоносно» след тях към архива. Какво пък, негова си работа!… Революцията не знае нито да жали, нито да погребва мъртвите си.“[9]

24 октомври. Вечерта В. И. Ленин се премества от Виборгския район в Смолни във Военнореволюционния комитет. Същата нощ отряд юнкери идва в дом №6 на Финландския проспект, за да арестува редакцията на вестник „Рабочий путь“ и В. И. Ленин. Но юнкерите са разоръжени от Червената армия и препратени в Петропавловската крепост. Същия ден ЦК се събира на заседание. Разглеждат се въпросите: доклад на Военнореволюционния комитет; за свикването на съветите; за пленум на ЦК. Каменев предлага без специално писмено разрешение нито един член на ЦК да не излиза през целия ден от Смолни… Троцки смята за необходимо да се създаде резервен щаб в Петропавловската крепост и за тази цел да се изпрати там един от членовете на ЦК. Каменев внася предложение на „Аврора“ да се създаде опорен пункт, в случай че Смолни бъде разгромен. Сталин не присъства на заседанието…[10]

През нощта на 25-и Военнореволюционният комитет преминава към щурмуване на Зимния дворец, където се е скрило Временното правителство…

25 октомври. Хрониката на събитията, влезли в историята на партията, е разчленена на часове, в истинския смисъл на думата исторически часове… Превзета е Николаевската гара. Крайцерът „Аврора“ се приближава и хвърля котва до Николаевския мост. На улица „Милионная“, близо до Зимния дворец, Павловският полк е поставил патрули, спира всички, арестува ги и ги изпраща в института в Смолни. Команда моряци превзема без съпротива държавната банка… Петроградските казашки полкове отказват да подкрепят Временното правителство. Изключени са телефоните на щаба и на Зимния дворец… Превзета е Варшавската гара. От „Кръстовете“[11] са освободени политическите затворници… Подразделения на Измаиловския полк завземат Мариинския дворец и приканват членовете на парламента да освободят помещението. Невският проспект е зает от Павловския полк.

В 14:35 ч. под председателството на Троцки се открива извънредно заседание на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати. Съпровождан от шумни аплодисменти, Троцки заявява, че Временното правителство вече не съществува, предпарламентът[12] е разпуснат, освободени са затворниците, в действащата армия са изпратени радиограми за падането на старата власт. Съдбата на Зимния дворец сигурно ще се реши в най-близките часове. След това, за пръв път след дългото му отсъствие, посрещнат с бурни овации, взима думата… Ленин:

Другари! Работническата и селската революция, за необходимостта от която през цялото време говореха болшевиките, е извършена!

Както се каза, организационната подготовка на въстанието е възложена на Военнореволюционен център от членове на ЦК (в който влизат пет души, включително и Сталин), а така също и на Военнореволюционния комитет (ВРК) при Петроградския съвет, извършил огромна работа във връзка с мобилизирането на революционните сили за решителния щурм. В историческото си писмо от 24 октомври до членовете на ЦК Ленин убеждава партийното ръководство: „Трябва на всяка цена тази вечер, тази нощ да се арестува правителството, като се обезоръжат (разбият, ако окажат съпротива) юнкерите и т.н.

Не бива да се чака! Може всичко да загубим!

… Правителството се колебае. Трябва на всяка цена да бъде досъборено!

Всяко забавяне на акцията е равнозначно на смърт!“[13]

Днес всеки ученик знае, че призивът на Ленин намира благодатна почва. Социалистическата революция е извършена. Първите й резултати със световно значение са затвърдени на II общоруски конгрес на съветите на работническите, войнишките и селските депутати, открит на 25 октомври вечерта. В президиума на конгреса са избрани болшевиките Ленин, Зиновиев, Троцки, Каменев, Склянски, Ногин, Криленко, Колонтай, Риков, Антонов-Овсеенко, Рязанов, Муранов, Луначарски и Стучка и левите есери Камков, Спиридонова, Каховска, Мстиславски, Закс, Карелин и Гутман. Сталин просто изчезва от събитията през тия дни. Във Военнореволюционния комитет на Петроградския съвет той изпълнява текущите поръчения на Ленин, предава циркулярни нареждания до комитетите, участва в подготовката на материалите за печата. Нито в един от отнасящите се до тези исторически дни и нощи архивни документи, с които успях да се запозная, името му не се споменава.

На конгреса Мартов се опитва да предложи резолюция за необходимостта от мирно решаване на кризата: есерът Генделман се мъчи да натрапи от името на ЦК на партията на социалистите революционери (ПСР) резолюция, осъждаща „заграбването на властта“ (но дори сред есерите тя събира само 60 гласа при 93 против). Бундът, както и десните есери, се обявява против завземането на властта. Меншевиките интернационалисти и поалей-ционистите[14] напускат конгреса. А през това време, към два часа през нощта, Зимният дворец е превзет. (За неосведомените читатели днес нищо не говорят имената на бившите министри във Временното правителство Кишкин, Палчински, Рутенберг, Бернацки, Вердеревски, Маниковски, Салазкин, Маслов и други, които били затворени по заповед на Антонов-Овсеенко в Трубецкия бастион на Петропавловската крепост.) Конгресът продължава работата си чак до сутринта…

Джон Рид описва атмосферата там така: „Влязохме в огромната заседателна зала, провирайки се през разбушувалата се тълпа, струпана край вратите. Осветени от огромните бели полилеи, по пейки и столове, по пътеките, по первазите на прозорците, дори по краищата на подиума за президиума седяха представителите на работниците и войниците от цяла Русия. Ту в тревожна тишина, ту в адски шум чакаха звънеца на председателя. Залата не се отопляваше, но в нея беше горещо от изпаренията на замърсени човешки тела. Вдигаше се нагоре неприятен син тютюнев дим и увисваше в спарения въздух.“[15]

На този конгрес се приемат прочутите Ленинови декрети за земята и мира. Конгресът избира Общоруски централен изпълнителен комитет (ВЦИК) в състав от 101 човека, в който болшевиките имат вече 62 места. Но в ръководството им няма единство. Каменев, Зиновиев, Ногин и Милютин смятат за необходимо властта да бъде поделена с другите партии. Като едно от условията за създаване на коалиционно социалистическо правителство съглашателите искат отстраняването на Ленин и Троцки от него. Развихря се ожесточена политическа борба. На страната на Ленин са Бубнов, Дзержински, Сталин, Свердлов, Стасова, Троцки, Йофе, Соколников и Муранов.

Как се е държал Сталин в критичните октомврийски дни? Каква е била истинската му роля? Защо името му се среща извънредно рядко в революционните хроники, макар че редовно, почти винаги влизал в различните ръководни органи?

Отначало няколко документални данни. Ето как се оценява неговата роля в революцията в кратката биография: „Ленин и Сталин са вдъхновителите и организаторите на победата на Великата октомврийска социалистическа революция. Сталин е най-близкият сподвижник на Ленин. Ръководи непосредствено цялата работа по подготовката на въстанието. Неговите пътеводни статии се препечатват в областните болшевишки вестници. Сталин вика представителите на областните организации, инструктира ги и набелязва бойните задачи за отделните области. На 16 октомври Централният комитет избира партиен център по ръководенето на въстанието начело с другаря Сталин.“[16] И толкоз, ни повече, ни по-малко. Хвалебствията са явни: само Ленин и той, Сталин. Ръководи не иначе, а с „извикване“ й с „инструктажи“. Но това е взето вече от практиката и терминологията на 30-те години. Авторите на биографията са били затруднени да кажат нещо конкретно, защото в дните на революционния апогей Сталин нищо не е „ръководел“, нищо не е „направлявал“ и никого не е „инструктирал“, а само е изпълнявал текущите поръчения на Ленин, решенията на Военнореволюционния комитет при Петроградския съвет.

Сталин продължава да пише статии, коментиращи партийните решения. На 24 октомври, когато Керенски нарежда да се спре централният орган на партията „Рабочий путь“, Сталин заедно с отряд червеногвардейци участва в защитата на пролетарския вестник. Пак тогава, на 24 октомври, във вестника е публикувана бледата, съвсем не в духа на времето статия на Сталин „Какво ни е нужно?“, където продължава да говори за необходимостта от свикване на Учредителното събрание. Фактически Сталиновата статия наподобява като че ли печално известното писмо на Зиновиев й Каменев „Към текущия момент“ от 11 октомври, в което тези две въртеливи фигури се обявяват против решението на ЦК за подготовка на въоръжено въстание. Зиновиев и Каменев пишат, че „ние държим револвера опрян в слепоочието на буржоазията“ и че при тази заплаха тя не може да разтури Учредителното събрание. Един ден преди въстанието Сталин също сметнал за възможно да се върне към „учредителската“ идея. Наистина заедно с това той твърди, че е нужно „правителството на Кишкин-Коновалов[17] да бъде заменено с правителство на съветите на работническите, войнишките и селските депутати“[18].

Сталин влиза в състава на първото съветско правителство като народен комисар по въпросите на националностите. Но попадайки сред партийните лидери, които решават всички най-важни въпроси на революцията, никога и нито по един въпрос през 1917 г. не проявява значителна инициатива, някаква творческа изява, не предлага на ЦК никаква оригинална идея. Той е от втория или третия ешелон на ръководството и всички по-сетнешни славословия за изключителната роля на Сталин в революцията не съответстват на действителността. Тази роля е измислена.

Включен почти във всички възможни революционни органи, Сталин почти за нищо конкретно не отговаря. Но острият му схватлив поглед вижда много неща. Удивляват го енергията на Троцки, работоспособността на Каменев, импулсивността на Зиновиев. Вижда няколко пъти и Плеханов, изпитва към него чувство, близко до уважението. Смайват го резките думи на Плеханов на един от митингите: „Руската история още не е смляла брашното, от което ще бъде изпечена питката на социализма.“

Както знаем, този бляскав пропагандист на марксизма и един от основателите на Руската социалдемократическа работническа партия не спира дотук. Той нарича „Априлските тезиси“ на Ленин „бълнуване“, осъжда Октомврийската социалистическа революция, а по-късно и Бресткия мир. Отхвърлен от пороя на революцията в плитчините на вулгарния реформизъм, разочаровал се от действителността, „несъответстваща“ на неговата теория, Плеханов се оттегля във Финландия. Не можел да приеме Октомври, но и не пожелал да се бори против него.

Когато на 4 юни 1918 г. на общото заседание на ВЦИК, Московския градски съвет на депутатите на трудещите се и професионалните и работническите московски организации, на което присъства и Ленин, е почетена с едноминутно мълчание паметта на починалия Плеханов, Сталин се удивлява. За него оня, който изразява публично несъгласието си с неговата линия на дейност, завинаги се превръща във враг. Поради същите причини той смята за излишна траурната реч на Троцки на това заседание, както и некролога на Зиновиев в „Правда“. За Сталин революцията е само борба. Или — или. Или съюзник, или враг. Когато не е готов да поддържа една от страните, бинарната му логика допускала само изчакване, не повече. Почестите към покойния Плеханов Сталин нарича в себе си „либерализъм“, недостоен за революционери. Това му се струва интелигентско „подсмърчане“, „лигавщина“. Партийните му другари тепърва ще имат възможност да се убедят в последователността на възгледите, изповядвани от бъдещия „вожд“.

Три години след Октомврийското въоръжено въстание група участници в тези събития се събират на 7 ноември 1920 г. Поканен е и Сталин, но той не пожелава да участва в празненството. Идват мнозина, сред тях Троцки, Садовски, Мехоношин, Подвойски, Козмин. Много пъти споменават името на Ленин, говорят за Троцки, спомнят си по нещо за Каменев, Калинин, Зиновиев, Ногин, Свердлов, Ломов, Риков, Шаумян, Маркин, Лазимир, Чичерин, Валдин и други „акушери“, участвали в раждането на новия свят. Запазена е стенограмата. За Сталин нито веднъж не си спомнят… Макар че бъдещият генсек на практика влиза в състава на всичките посочени органи, на никого не минава през ум да спомене името му във връзка с дейността на Военнореволюционния комитет, нито във връзка с работата на болшевиките сред войниците и матросите. А нали почти всички тези хора, както и много, много други се втурвали устремно в ония исторически часове към „Аврора“, преграждали пътя на извиканите от Керенски колоездачни батальони, организирали завземането на банката, телеграфа и гарите. Сталин за всички останал незабележим статист, който изпълнявал отделни поръчения на революционните органи. Оказал се неспособен за революционно творчество, не успял да се изяви така, както се изявили мнозина от неговите съратници.

Бъдещият „самодържец“ преживява твърде болезнено своята незабележимост, бледата си роля в ония дни. През 30-те години можел спокойно да слуша за събитията през Октомври само в светлината на деянията, извършвани от „двамата вождове“. Отначало истинските герои на революцията са подложени на мълчалива изолация, на „историческа чистка“ и „корекция“, а по-късно, в трагичните 1937–1939 година, са унищожени и физически. Към 40-те години активните ръководители на Октомврийското въоръжено въстание се броят вече на пръсти. Остават, общо взето, ония, които съчиняват новата „октомврийска“ биография на „вожда“. Колкото по-малко ветерани от революцията остават, толкова по-хипертрофично е изобразявана ролята на Сталин в Октомврийските дни.

Естествено, Троцки, който след 1929 г. прави Сталин основен обект на критичните си претенции, пише твърде рязко за октомврийския период от дейността му. В книгата си „Сталиновата фалшификаторска школа“ твърди, че на заседанията, през 17-а Сталин обикновено мълчал. „Той по принцип се движеше по официалния коловоз, прокаран от Ленин — пише Троцки. — Не проявяваше никаква инициатива. Не направи нито едно самостоятелно предложение. Това няма да променят никакви «историци марксисти» от новата формация.“[19]

Троцки споменава няколко епизода, в които Сталин, поддържайки Ленин, се опитва заедно с това да защити Каменев за неговите политически зигзази, включително и в печата. Твърде приятелските отношения между Сталин и Каменев се запазват известно време и след връщането им от туруханското заточение. По-късно, особено през 30-те години, и Каменев, и Зиновиев в трагичните за тях минути ще се опитат да напомнят на Сталин за старата си „дружба“. Но лошо са го познавали…

През 1924 г. след смъртта на Ленин Троцки публикува очерк за покойния вожд, където привежда следния диалог:

„“А какво ще стане — попита ме веднъж Владимир Илич скоро след 25 октомври, — ако ни убият двамата с вас, ще могат ли да се справят Свердлов и Бухарин?" — „Я по-добре да не ни убиват“ — разсмях се аз. „Дявол ги знае“ — рече Ленин и също се разсмя."

„След появяването на очерка — спомня си по-късно Троцки в книгата «Моят живот» — членовете на тогавашната «тройка» — Сталин, Зиновиев и Каменев — се почувстваха кръвно обидени от моите думи, макар и да не се опитваха да оспорят верността им. Фактът си остава факт: Ленин не спомена сред приемниците тази троица, а спомена само Свердлов и Бухарин. Други имена просто не са му дошли на ум.“[20]

Но едва ли си струва да приемем, че всичко в тези думи е вярно, след като познаваме честолюбието и властолюбието на Троцки, който в дъното на душата си е смятал, че само той може да бъде „наследник“ на Ленин като вожд на партията. С еднакво основание може да се приеме, че през 1924 г. Троцки се е опитвал със задна дата да заздрави позициите и репутацията си в борбата за власт.

Знае се, че Сталин винаги реагирал много болезнено на каквито и да било промъкнали се в печата сведения, хвърлящи светлина върху неговата повече от скромна роля през Октомври и преувеличаващи ролята на Троцки. До голяма степен именно от такива мотиви е продиктувано изказването му през ноември 1924 г. на пленума на комунистическата фракция на ВЦСПС. То е издадено от „Госиздат“ като отделна брошура едва през 1928 г. В речта си Сталин анализира ролята на Троцки в Октомврийското въоръжено въстание по следния начин: „Да, това е вярно, другарят Троцки действително се бореше добре в Октомврийския период. Но в Октомврийския период се биеше добре не само другарят Троцки, не се биеха лошо дори такива хора като левите есери, които вървяха тогава рамо до рамо с болшевиките. Но пита се, когато Ленин предложи да се избере оперативен център за ръководство на въстанието, защо не препоръча да иде там Троцки, а предложи Свердлов, Сталин, Дзержински, Бубнов и Урицки? Както виждате, в състава на центъра не попадна «вдъхновителят», «главната фигура», «единственият ръководител на въстанието» другарят Троцки. Как да се съгласува това с разпространеното мнение за особената роля на другаря Троцки?“[21] Тук Сталин отново шмекерува. Въстанието се е ръководило от Военнореволюционния комитет, а не от оперативния център.

Както виждаме, няколко години след революцията двама известни партийни дейци се опитват, от една страна, да подчертаят особената си роля във въоръженото въстание, а от друга — да принизят, да омаловажат приноса на своя политически и личен опонент. Макар в Октомврийските дни да не са били възможни явления, които по-късно ще бъдат наречени кабинетни, ролята на Сталин, повтарям това, била ограничена само в подготовката на указанията, на директивите на ЦК и в препредаването им на революционните органи. Няма нито едно документално свидетелство за непосредственото му участие в бойни действия, за организиране на въоръжени отряди, отиване в части, на кораби и заводи с цел да се вдигнат масите за решаването на конкретните тактически и оперативни задачи. По волята на обстоятелствата Сталин се озовава в щаба на революцията, на централната й сцена. Но… като статист. Оказало се, че няма интелектуални данни, нравствена привлекателност, подпалващ ентусиазъм и кипяща енергия, които така много се ценят в революционно време. В революцията, в самия й епицентър, винаги се издига фигурата на Ленин. Много по-ниско е Троцки. Още по-ниско — Зиновиев, Каменев, Свердлов, Дзержински, Бухарин… Зад тях — цялата кохорта болшевики от Лениновата школа. Нейде в нейните редове — Сталин… В революцията не е имало „двама вождове“. Ако, да речем, през 1917 г. някой би казал на Крестински, Радек, Раковски, Томски, Серебряков и на десетки други болшевики, че след 15 години в „официалната история“ ще бъде написано, че революцията е ръководена от двама вождове — Ленин и Сталин, — те не биха приели това дори като шега… Но, уви! Необратима е историята, необратим е нейният поток. Само мислено можем да зададем тези въпроси на хората, които отдавна вече ги няма… Сталин става „герой“ със задна дата.

Член на партията от края на 90-те години на миналия век, член на ЦК от 1912 г., член на различни съвети, комитети, редакции, народен комисар по въпросите на националностите — всичко това му създава само официален (в известен смисъл бюрократически) статут. Присъствието на Сталин на многобройните заседания, съвещания и конференции се обяснява само с това, че влиза във висшите ешелони на ръководството. Тия участия му дават възможност да се запознае с много хора, да ги изучи, по-дълбоко да вникне в механизма на работата в партийния апарат, да натрупа политически опит. И главното — да заслужи оценката на Ленин като един сигурен политически функционер, способен не само за праволинейни решения и действия, присъщи на обикновения изпълнител, но и за умели компромиси, лавиране, съзиране на главната брънка в широкия спектър от възникващи проблеми. В октомврийския болшевизъм Сталин е центрист, умеещ да изчаква и да се приспособява.

Бележки

[1] Великая Октябрьская социалистическая революция. Энциклопедия. М., 1987, с.109.

[2] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.34, с.25.

[3] Ленин. В. И. Събр.съч. Т.49, с.443.

[4] В. И. Ленин, Биографическая хроника. Т.4, с.282.

[5] Сега град Зеленогорск, на брега на Финския залив. — Б.пр.

[6] ЦПА ИМЛ, ф.4, оп.3, д.813.

[7] Ленин, В. И. Събр.сьч. Т.34, с.382-383.

[8] Един пуд е равен на 16,38 кг. — Б.пр.

[9] Рябинский, К. Революция 1917 года. Хроника событий. М.-Л. Т.5. 1926, Октябрь, с.138.

[10] Пак там, с.172.

[11] „Кресты“ — затвор с единични килии в Петроград (с кръстовидна форма). — Б.пр.

[12] Предпарламент (Временен съвет на републиката) — съвещателен орган при Временното правителство, създаден през септември 1917 г. — Б.пр.

[13] Вж. Ленин, В. И. Събр.съч. Т.34, с.425, 426.

[14] Поалей-ционисти (ПЦ) — дребнобуржоазни еврейски националистически организации, опитвали се да съчетаят идеите на социализма с ционизма.

[15] Рид, Дж. Десять дней, которые потрясли мир. М., 1957, с.89.

[16] И. В. Сталин. Краткая биография, с.65.

[17] Н. М. Кишкин, А. И. Коновалов — министри въз Временното правителство.

[18] Сталин, И. В. Соч. Т.3, с.389.

[19] Троцкий, Л. Д. Сталинская школа фальсификаций. Берлин, Гранит, 1932 с.26.

[20] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т.II. Берлин, Гранит 1932, с.60.

[21] Сталин, И. В. Статьи и речи 1921–1927 гг. М-Л., 1928, с.104-105.