Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (36)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Фарсът с политическите „спектакли“

В иконописните изображения на Страшния съд, пред който според словата на евангелиста Матей ще застанем всички, художниците са изографисали наказанията за земните ни грехове. За разбойниците — бесило, за сребролюбците — разтопено злато в гърлото, за развратниците и блудниците — геена огнена, за свещенослужителите, които не радеят за паството си — пряк път към пъкъла. Старите стенописци са изобразили и малодушник с разперени ръце, който не знае накъде да тръгне: половината живот живял праведно, а през другата половина грешил, както му падне, клеветниците висят окачени за езиците си. Намерило се е в библейските картини и място за немилостивите и несправедливи съдници — изяжда ги стръвно „червото ненаситно“. Но като гледаме тези творения на старите зографи, трудно можем да разберем от какво са се ръководели в отсъжданията си несправедливите съдници, погазили най-святото — правдата.

Съвсем друг е въпросът с потъпканите всякаква справедливост съдии, оформили разправата с бившите и потенциалните „опозиционери“. Главният режисьор на съдебните политически спектакли знае какво иска. Сталин мрази Троцки. Но не отхвърля някои негови методи, въпреки че никога не признава това. Ще напомня, че в библиотеката му фигурират практически всички книги на Троцки. Една от тях — „Основните въпроси на пролетарската революция“ — му е близка по дух. Особено главата „Тероризъм и комунизъм“, където Троцки казва: „Революцията иска от революционната класа да постигне целта си с всички средства, които има на разположение: ако е нужно — въоръжено въстание, ако се налага — тероризъм… Там, където се натъкне на въоръжен заговор, покушение, метеж, тя (революционната класа — б.а.) ще стовари върху главите на враговете си сурова разправа. Въпросът за формата на репресията или за степента й, разбира се, не е «принципен». Терорът може да бъде твърде ефикасен спрямо реакционната класа, която не иска да слезе от сцената. Премахването е могъщо средство в политиката…“[1] Когато пристъпва към „всеобщо разчистване“, Сталин, разбира се, използва идеите, изказани от Троцки петнайсет години по-рано. Прилага тези рецепти в периода на революцията и гражданската война, но ги прилага и след като е обявил, че „социализмът е победил напълно“. От това спокойно можем да направим извода, че Сталин вижда в масовите репресии „законен метод“ на диктатурата на пролетариата и тогава, когато в страната няма вече експлоататорски класи. А пък и Жданов разяснява именно така положенията в Сталиновия доклад пред февруарско-мартенския пленум: „Репресията играе възпитателна роля.“[2] Естествено, тук всеки може да попита какво да се разбира под „репресия“? Но надали има някой, на когото да не е ясно как Сталин разбира същината на репресиите. Във връзка с това ще направя едно отклонение.

Както се вижда от многобройните писма, които получавам след публикациите си, има читатели, които биха искали да изхвърлят Сталиновите репресии извън сметката. Съгласни са да бъдат анализирани всичките негови стъпки, „заслуги“ и „деяния“, но не искат дори и да се спомене за репресии. В най-добрия случай ме препращат към Ежов, Берия и т.н. И така се стига до едно своеобразно „разслояване“ на биографията му: признава се онова, в което тия хора вярват. Когато четях томовете дела с имената на хилядите избити хора, невинно избити „благодарение“ на Сталин, слушах сякаш гласовете им от дълбините на миналото — гласове, изпълнени с недоумение, предсмъртна мъка, отчаяние и пропаднали надежди. Мисля, че добре ще е да им се даде на тия хора, опитващи се да оневинят деспота, да попрелистят томовете. Репресиите като краен изблик на диктаторско единовластие представляват апотеоз на аморалността. Сталин бавно, но неотстъпно е вървял към тотален терор. Но на него, злобния човек, човека с коварен ум, са му нужни „оправдателни“ аргументи пред партията, народа, историята. А такива аргументи не е имал. И започва да ги фабрикува, да извършва фалшификации с помощта на политическите процеси. Дирижирайки ги зад кулисите, той е преследвал ясни за него цели.

След процеса срещу Зиновиев и Каменее на 23 януари 1937 г. в Москва започва така нареченият процес на „седемнайсетте“. На него заедно с Пятаков, когото Ленин нарича в своето „Писмо до конгреса“ човек „с несъмнено забележителна воля и забележителни способности“, има още шестнайсет обвиняеми. Главната цел на процеса е да се докаже, че с помощта на тези хора Троцки е организирал вредителски акции, подготвял е реставрирането на капитализма в Съветския съюз. Процесът е така усърдно „натъкмен“, че Пятаков с неговата „забележителна воля“ започва да описва най-цветисто срещата си с изгнаника в Осло (където подсъдимият никога не е ходил) и да говори, че в своята „директива Троцки предвиждаше два варианта за възможността да дойдем на власт. Първият вариант е възможността за идването ни на власт преди войната, а вторият — по време на войната. Първия вариант Троцки си представяше като резултат, както казваше, на концентриран терористичен удар. Той имаше предвид извършването на терористични актове против редица ръководители на ВКП(б) и съветската държава и, разбира се, преди всичко против Сталин и най-близките му помощници. Вторият вариант, който беше от гледна точка на Троцки по-вероятен — това е военното поражение…“[3] И по-нататък все в същия дух. Сталин сломява Зиновиев и Каменев с продължителна обсада и с измама, а Пятаков и неговите „съизвършители“ — с мъчения.

Особено потискащ е още един спектакъл, така нареченият процес на „двадесет и единия“. С него се готви разчистване на сметките с Бухарин, Риков, Крестински, Раковски, Розенголц и други мъченици, жертви на Сталиновия произвол.

С тези съдебни процеси Сталин иска да нанесе последния си съкрушителен удар на бившите — в по-голямата си част — привърженици на Троцки, като им окачи табелка на гърдите „Побесняла банда вредители“, занимаваща се „с шпионаж, терор, убийства и палежи“. Троцки е главната идейна и политическа мишена. „Дуелът“ с Троцки продължава. Той трябва на всяка цена да бъде окончателно сразен. И никак не е чудно, че в обвинителното заключение по делото на Г. Л. Пятаков, К. Б. Радек, Г. Я. Соколников и останалите в няколкото страници на текста името на Троцки се споменава петдесет и един пъти. Аналогична е картината и в обвинителното заключение по делото на Н. И. Бухарин, А. И. Риков, Н. Н. Крестински, К. Г. Раковски, А. П. Розенголц и другарите им по нещастие. Когато процесите започват, през цялото време Троцки, който тогава е в Мексико, дава да се разбере, че наистина „съдят негови съмишленици, но ги съдят за идеите им“. Почти във всяко издание на своя „Бюлетин на опозицията“ той непременно помества по нещо за Раковски, Крестински или Розенголц, посочва тяхната „несъвместимост“ със Сталин и подчертава солидарността си с тях. Изгнаникът публикува почти редовно „протести“ против преследването на неговите „привърженици“. Цялата защита, която Троцки поема над „народните врагове“, е добре дошла за „вожда“, дава му допълнителни „аргументи“.

Сталин усеща приближаването на войната. Не може да се отърве от чувството, че гледа на външния свят с очите на Троцки. Нека да повторя, „вождът“ се е страхувал да признае това дори пред себе си. Достатъчно е да прочете нещо, написано от Троцки, за да му стане ясно, че изгоненият „вожд“ не „бълва прокоби“ напразно. Ето какво пише Троцки в „Предадената революция“: „Можем ли да очакваме, че Съветският съюз ще излезе от приближаващата се световна война, без да бъде победен? На този открито поставен въпрос ние ще отговорим също така открито: ако войната остане само война, поражението на Съветския съюз ще бъде неизбежно. В технически, икономически и военен смисъл империализмът е несравнимо по-силен.“[4] На Сталин това звучи като присъда не само над социализма, а и над самия него. Но той не току-тъй нарича себе си стоманен — толкова лесно няма да свие знамето. Още сега, преди войната, ще трябва да махне всички потенциални помагачи на фашизма! Защото, ако Хитлер дойде с меч, той ще тури тук някого от „изплъзналите се“, от „недоубитите“, разсъждава „вождът“. Ние ще се готвим за бъдещата война, а възможната „пета колона“ ще премахнем още сега. Хитлер няма да намери тук опора… Сигурно Сталин така си е мислел. За това говорят и думите на Молотов, който според свидетелството на Ф. Чуев малко преди смъртта си твърди, че в навечерието на войната Сталин е провеждал курс към максимално ограничаване на социалната база на възможните куизлинговци и лаваловци.

Въпреки общия подем, успехи, въпреки консолидирането на обществото върху основата на вождизма не са малко и провалите, значителните щети и неуспехи. Многобройните недостатъци в промишлеността, хроничното изоставане в селското стопанство и бавното повишаване на жизненото равнище трябва да бъдат обяснени. На Сталин му се вижда най-удобно да стовари цялата вина върху „вредителството и диверсиите“. Във всекидневните си сборни донесения послушните изпълнители, надушили правилно адреса на класовия враг, за който говори „вождът“, докладват каквото трябва. Ето например малка извадка от сборното сведение за 19 октомври 1937 г.:

„ЦК другаря Сталин

СНК другаря Молотов

Секретаря на ЦК др. Ежов

В Урал, в с. Табори, за разстройване на колхоза са осъдени на разстрел 5 души (включително предс. на районния поземлен отдел Мешавкин Н. Л.).

Минск. За умишлено замърсяване на брашното са разстреляни 5 души (включително зав. снабдителния отдел Чудновски Р. Л., зав. отдела «Заготзерно» Левченко В. М., директорът на елеватора Каплански В. Н.).

Саратов. Троцкистко-дясната група изпусна голямо количество нефт във Волга. Осъдени са на разстрел 9 души, включително управл. саратовския клон на «Главнефт» Браткин М. Н., директорът на крекинг-завода Богданов В. Ф., професорът от Саратовския университет Орлов Н. А.

Ленинград. По нареждане на агентите на гестапо в системата на «Лененерго» — систематични злополуки с осакатявания на работници. Осъдени на разстрел — 10 души…“[5]

Дълги са тип списъци. Накрая, преди подписа „В. Улрих“ — лаконична добавка: „Всички присъди са приведени в изпълнение.“ Често върху тези чудовищни сборни сведения в единия ъгъл има надраскана набързо забележка: „Доложено на другаря Сталин. Поскрьобишев.“

След шумните политически процеси през януари и юни 1937 г. и през март 1938 г. тези масови трагедии стават обикновено явление в периода 1937–1938 г. Сталин е уверен, че сега на всички е станало ясно кой пречи на още по-бързото движение напред, кой „продава“ родината, кой готви „убийство на Сталин и неговото обкръжение“, кой изпълнява директивите на Троцки. Политическите процеси в Москва стават своеобразни детонатори на експлозиите от насилие в страната, на масов терор по отношение не само на потенциалните противници по Сталин, но в повечето случаи и просто спрямо случайни хора, особено спрямо ръководители, в чиито предприятия или учреждения са станали някакви произшествия — пожари, експлозии, срутвания, аварии и т.н. Някъде към края на 1937 г. размахът на репресиите като че ли се изплъзва от всякакъв контрол. В много народни комисариати и други ведомства доносът е начин за оцеляване. Цялата тази буря е последица от първите големи политически процеси, образувани въз основа на личното решение на Сталин и одобрени от свитата му.

Поразява ледената безчувственост и безграничната жестокост, с които „вождът“ неизменно дава съгласието си за премахване на обвинените. Докладват му за отделни лица, за групи, представят му огромни списъци. В архива на Сталин само веднъж срещнах документ, който в известна степен говори за „милосърдието на «вожда»“:

„До др. Сталин Й. В.

Към прокуратурата се обърна жената на Куклин А. С., осъден на 18 януари 1936 г. на 10 години лишаване от свобода. Куклин излежава наказанието в Бутирския затвор. При медицинското освидетелстване на 7 януари т.г. е установено, че Куклин е болен от злокачествен тумор в хранопровода. Положението му е признато за безнадеждно.

Моля указанията Ви.

22 март 1936 г.

А. Вишински“

По-надолу е решението: „Дадено е указание от др. Сталин на др. Улрих за предсрочно освобождаване. А. Вишински[6] Да не би пък през 1936 г. Сталин да не е още „узрял“? Не вярвам, ръката му нито веднъж не трепва, не се разбунтува съвестта му, когато става дума за хора, които познава отблизо. Санкционира разстрела на А. Назаретян, бившия му помощник; на Н. Горбунов — бивш секретар на Ленин; на А. Енукидзе, негов личен приятел и бивш секретар на Централния изпълнителен комитет; на А. Косарьов, за когото навремето си казвал, че това е един „истински предводител на младежта“; пя Я. Стен, „учителя си по философия“; на А. Солц, негов другар в нелегалната работа; на С. Урицки, известен разузнавач, когото „вождът“ високо ценял; на Л. Карахан, бивш заместник народен комисар на външните работи, когото сочел за пример на другите: на Я. Агранов, чекист, с когото бил навремето си в приятелски отношения; на А. Бубнов, заедно с когото в годините на гражданската война е изпълнявал поръченията на Ленин; на И. Варейкис, „здрав болшевик“ по оценката на самия „вожд“; съгласил се е да бъде арестуван Г. Бройдо, бивш негов заместник в Народния комисариат по въпросите на националностите в РСФСР…

Прелиствайки многобройните списъци на осъдените, Сталин, при неговата феноменална памет, сигурно често си е казвал, че познава лично тия хора. Той би могъл да каже по нещо за всеки от тях, да си спомни за него, да го характеризира. Ето ги секретарите на областния комитет, който неведнъж са идвали в кабинета му: И. Варейкис. П. Кабаков. П. Смородин. Б. Шеболдаев, Е. Прамнек, Я. Сойфер, Л. Картвелишвили, Б. Калмиков, К. Хавкин… А ето и партийни работници, които е познавал добре не само той, познавали ги и в републиките — Б. Тикало, С. Ефендиев, М. Кулиев, М. Нариманов, Г. Султанов, М. Кахиани, Н. Лакоба, А. Ханджян, С. Нурпеисов, А. Икрамов, Ф. Ходжаев… Или учените, с много от които е имал лични контакти — Ю. Стеклов, В. Сорин, М. Фуршик, И. Лупол. А. Гастев, М. Вавилов, Г. Надсон, А. Свечин… Голям брой познати имена е срещал и в списъците на писателите, на културните дейци — Б. Пилняк, Б. Ясенски, О. Манделщам, А. Весьолий, Н. Клюев, А. Воронски, Е. Черенц, Ю. Таубин, Г. Табидзе, С. Сейфулин… Когато е чел списъците на сътрудниците от Коминтерна, сигурно му се е счувал шумът в залата; където протича последният конгрес, виждал е лицата на Бела Кун, П. Лапински, Ф. Табор, А. Варски. Я. Анвелт, Я. Ленцманис, О. Рястас, Ф. Бошкович, Ф. Шултке. Р. Хитаров… А безкрайните списъци на военните — толкова са му познати всички имена и презимена! Хиляди имена и презимена!… Хиляди живи човешки същества, всяко със своя съдба, свои надежди, грижи и слабости. Хора, които са го славели и са били готови да изпълнят всяка негова заповед. Много от тях ще успеят да му напишат последното си писмо. И много от тези писма той ще прочете. Но нищо вече няма да се промени. Човекът с желязното презиме не знае ни милост, ни състрадание, ни другарство или чувство за чест. Той като че ли и съвестта смята за химера. Във всеки случай тя никога не му „пречи“. Достатъчно е да напише с молив няколко букви в ъгълчето на списъка или просто да подхвърли на Поскрьобишев „Съгласен съм“. И край. Това означава, че всички тия хора, ако не днес, утре ще прекрачат слога, от който няма връщане. А скоро Вишински и Улрих заедно с Ежов така ще регулират наказателната машина, че на него ще му остане само да се запознава със сухите цифри на зловещата статистика. Но има здрави нерви още от детските си години.

Налице са сведения, че преди процесите Сталин няколко пъти се е срещал с А. Я. Вишински и В. В. Улрих. В намерените при него документи няма и следи от разговорите му с тези „жреци на правосъдието“. Както може да се предположи, тези разговори са имали характер на инструктаж. Сталин харесва нещо у авантюриста Улрих. Може би лаконичното му изразяване, строгите и кратки донесения за кървавата жътва, каквито в голямо количество изпраща през 1937 и 1938 г. Можем само да гадаем за реакцията на „вожда“ при получаването им. Върху някои има подпис „Й. Ст.“, върху други — завъртулка на Поскрьобишев. Те двамата като че ли регистрират изчезването на хиляди обречени на смърт и безизвестност. Не изчезването на агресори чужденци, а на съотечественици, с много от които се познават отблизо.

Потокът, а после и лавината от такива донесения сигурно биха сломили нравствено всеки човек, биха го изплашили, разтърсили из основи. Но и в най-разюздания вилнеж на репресиите Сталин както винаги ходи на театър, нощем гледа кино, приема народните комисари, редактира постановления и други документи, устройва среднощни гощавки, диктува отговори на писма, изпраща бележки по повод на една или друга статия в „Правда“ или в „Болшевик“. Дори ако допуснем, макар и хипотетично, че безрезервно е вярвал, че терорът покосява единствено истински „народни врагове“, можем само да се ужасяваме от неговата абсолютна безчувственост и жестокост.

Улрих отговаря на представите на Сталин за съдия, на когото трябва да бъдат чужди сантименталностите. Сталин вижда, че председателят на военната колегия при Върховния съд на СССР, подписвайки десетки и стотици смъртни присъди, запазва пълната си невъзмутимост и спокойствие. Просто е жива съставна част от гилотината.

По-другояче изглежда Вишински, този набит, пълен човек с очила. На Сталин допада красноречието на прокурора на СССР, който с обвинителните си тиради буквално парализира седналите на подсъдимата скамейка. На повечето от тях остава само да се съгласят в последната си дума с Вишински. По предложение на Сталин за голямото му усърдие в бухаринския процес той е награден с ордена „Ленин“. На „вожда“ правят, изглежда, силно впечатление заключителните думи от речта на прокурора на процеса против Бухарин на 11 март 1938 г.:

„Цялата наша страна, мало и голямо, чака и иска едно: изменниците и шпионите, продавали родината ни на врага, да бъдат разстреляни като мръсни кучета!

Едно иска нашият народ: смачкайте проклетата гадина!

Ще мине време. Гробовете на омразните изменници ще обраснат с бурен и магарешки тръни, покрити с вечното презрение на честните съветски хора, на целия съветски народ.

А над нас, над нашата щастлива страна, ясно и радостно както досега ще блести със светлите си лъчи нашето слънце. Ние, нашият народ, ще крачим както досега по изчистения и от последната паплач и мръсотия път начело с нашия любим вожд и учител великия Сталин…“[7]

„Вождът“ обича усърдието. По-късно Вишински става заместник-председател на Съвета на народните комисари, а след това министър на външните работи, удостоен е със Сталинска награда и с други знаци на специалното внимание на Сталин.

Като министър на външните работи на Съветския съюз в периода 1949–1953 г. Вишински влиза в историята на дипломацията с изключително дългите си и непримирими речи. Да, това беше периодът на „студената война“, но представителите на държавите, участнички в Организацията на обединените нации, и на членките в Съвета за сигурност са знаели какво представлява в действителност този академик-дипломат. Сега той, разбира се, не може да подхвърля както на политическите процеси думи като „смрадлива мърша“, „жалка измет“ или „проклета гадина“. Но дипломатическият му речник от ругатни също е забележителен: „разпасалият пояса си господин“, „гнусният клеветник“, „умопобърканият“… Него, както и по-рано, нищо не го смущава. Може да говори безкрайно: на 4-ата сесия на общото събрание на ООН се изказва 20 пъти, на 5-ата — 26, на 6-ата — 22. Прокурорското „красноречие“ предизвиква у слушателите, както твърдят чуждите дипломати, „смес от любопитство и дълбока враждебност“. Но всичко това ще дойде по-късно…

Вишински не по-малко от „главния режисьор“ на процесите познава цената на политическия фарс, който му възлагат да разиграва. Публичната обработка на общественото мнение завършва на последния политически процес през март 1938 г. Комплектът от обвинения остава неизменен: изпълняване на директивите на Троцки, шпионаж и диверсии, подготовка на поражението на Съветския съюз в наближаващата война, разпокъсване на страната, покушение върху живота на Сталин и на други високопоставени ръководители.

За да се осигури успехът на политическите спектакли, те дълго се „репетират“. Процесът против Бухарин например е подготвян повече от година. Няколко месеца изминават, докато бъде сломена волята на обвиняемите. Следователите разполагат с широк избор на средства за насилие, за да изтръгнат нужните показания. А показанията въпреки възприетите норми са приемани като главно доказателство за вина. Някои издържат месец, два, три. Други бързо клюмват. А после се зареждат унизителни „репетиции“. Именно репетиции! Прекършените са принуждавани да научават наизуст нужните версии, да правят подсказани им декларации, да „разобличават“ посочени им личности. След многобройни повторения на тези срамни инсценировки на „режисьорите“ се съобщава, че тия или ония „актьори“ са готови за „премиерата“. Наистина, случват се понякога и временни „засечки“.

Така например в обвинителното заключение, което секретарят на съда прочита на 2 март 1938 г., се казва, че подсъдимият Н. Н. Крестински „влязъл в предателска връзка с германското разузнаване през 1921 г.“, споразумял се с генералите Сект и Хасе да сътрудничи на райхсвера срещу 250 хиляди марки годишно. Когато обаче председателят на съда пита подсъдимия признава ли се за виновен, Крестински въпреки предишните си показания напълно отрича. Организаторите на процеса се объркват. Обявяват почивка. Долагат на Сталин. Той злобно изругава: „Лошо сте работили с тоя мръсник!“ Дава им да разберат: такова нещо още веднъж да не чува! Вземат „мерки“. И на другия ден надвечер Крестински влиза вече в „нормите“.

Крестински. Показанията си на предварителното следствие потвърждавам напълно.

Вишински. Какво означава в такъв случай вашето вчерашно изявление, което не може да се разглежда иначе освен като троцкистка провокация на процеса?

Крестински. Вчера под влияние на обзелото ме в момента остро чувство на лъжлив срам, предизвикан от обстановката на скамейката на подсъдимите и от тежкото впечатление след прочитането на обвинителния акт, както и от влошаването на болестното ми състояние, не можах да кажа истината, не бях в състояние да кажа, че съм виновен.

Вишински. Машинално?

Крестински. Аз моля съдът да зафиксира изявлението ми, че изцяло и напълно се признавам за виновен по всички най-тежки обвинения, предявени лично към мене, и признавам, че съм напълно отговорен за извършените от мене измяна и предателство…[8]

С изключение на няколко такива дребни „засечки“ този процес преминава гладко. Всички обвиняеми се съгласяват с прокурора, приемат единодушно чудовищните обвинения и с готовност уточняват всякакви детайли от своите „злодеяния“ — уникално сътрудничество между съд и обвиняеми! Никой нищо не опровергава… Всички обвиняват само себе си!

Впрочем не винаги и не всички. Бухарин например, когато разбира, че е обречен, се опитва понякога пряко или по езоповски, а от време на време и като трагедийна сатира да постави под съмнение достоверността на обвинението. Възможно е, прощавайки се с живота, той да се е обръщал към идното, да е мислел за бъдещето, за нашето време. Ето някои негови фрази, които подсказват, че и в най-трагичния момент успява да запази присъствие на духа и висотата на интелекта си.

В своята последна дума Бухарин казва:

„Смятам себе си… и политически, и юридически отговорен за вредителството, макар че лично не си спомням да съм давал директиви за вредителство…

Гражданинът прокурор твърди, че наравно с Риков съм бил един от най-големите организатори на шпионажа. Какви са доказателствата? Показанията на Шарангович, за чието съществуване не бях чувал до обвинителното заключение…

Аз отричам категорично участието си в убийството на Киров, Менжински, Куйбишев, Горки Максим Пешков. Според показанието на Ягода Киров е убит по решение на «деснотроцкисткия блок». Това аз не знаех…

Голата логика на борбата се съпровождаше от израждане на идеите, израждане на психиката, израждане на самите нас, израждане на хората…“[9]

Този фрагмент от последната дума на Бухарин е твърде многозначителен. Това вече не е признание, а по-скоро обвинение спрямо организаторите на процеса, спрямо ония, които следвайки „голата логика“ на борбата, довеждат до израждането и на идеите, и на хората. А че косвено е имал предвид и Сталин, това ясно личи. Бухарин се опитва да използва, доколкото може, последния шанс на съвестта.

Всеки ден било Ежов, било Вишински или някой друг докладват на Сталин за хода на процеса. Той уточнява детайлите и дава съвети. На него първо показват кинопрегледа от процеса и снимките на залата с обвиняемите. По негово указание „спектакълът“ се оповестява широко в печата и по радиото. Поканени са чуждестранни кореспонденти и дори дипломати. Всички са поразени: престъпниците се оказват идеално „съзнателни“. Няма нужда от експертизи, от допълнителни разследвания, от съдебни спорове, от диалози между защитниците и прокурора. Соло цигулка свири само прокурорът. Всички други му акомпанират. Дори Фойхтвангер е принуден да признае в своята тенденциозна книжчица „Москва 1937“, че „ако бяха възложили на режисьор да инсценира този процес, вероятно щяха да му са нужни доста години и доста репетиции, за да научи обвиняемите на такава съгласуваност: толкова добросъвестно и усърдно не допускаше никой от тях ни най-малката неточност у другия и толкова сдържано проявяваха вълнението си. Накратко казано, хипнотизаторите, отровителите и съдебните чиновници, които са подготвяли обвиняемите, освен всички други свои главозамайващи качества сигурно са били забележителни режисьори и психолози“[10]. В този си извод германският писател е отчасти прав — организаторите на фарса, особено главният режисьор, са забележителни циници.

Освен грубото нарушаване на законността по време на следствието и актовете на насилие има още една причина за пълната примиреност на хората от подсъдимата скамейка. Седмици и месеци наред им внушават, че признанието им „е нужно на народа и партията“. Само „признанието ще помогне да бъдат разобличени докрай престъпниците“. А това означава: трябва „да признаваш“ и да набеждаваш другите… Щом те съди народът, страната, нужно е да се говори онова, което те искат… Както по всичко личи, този мотив е ръководел действията на мнозина. В последната дума той звучи различно. Г. Ф. Гринко: „Най-тежката присъда, най-строгото наказание ще приема като правилно.“ Н. Н. Крестински: „Престъпленията ми пред родината и революцията са безгранични и аз ще приема като напълно заслужена всяка ваша най-сурова присъда.“ А. И. Риков: „Искам ония, които още не са разобличени и не са се разоръжили, да направят това незабавно и открито. Бих желал моят пример да ги убеди в неизбежността на разоръжаването им…“. Н. И. Бухарин: „Стоя на колене пред страната, пред партията, пред целия народ.“[11]

Когато е прочел тия думи, Сталин сигурно е останал много доволен: „Макар и пред лицето на смъртта враговете на народа и на партията, изглежда, не са се разбунтували, говорили са онова, което е нужно.“ Възприема тяхната „чистосърдечност“ като победа, без и през ум да му мине, че в нея се крият и корените на неговото неизбежно поражение, погледнато от историческа и от морална гледна точка. Но „вождът“ знае и друго. Първите три месеца след ареста Бухарин „се държи“. Заплашват го, притискат го, но изпадналият в немилост академик през цялото време и от затвора се опитва да убеди Сталин (писал е няколко писма на своя някогашен съсед по жилище в Кремъл) в главната идея на своята декларация пред февруарско-мартенския пленум на ЦК: „Заговор, врагове на народа има, но главните от тях са в НКВД.“

Но Сталин не реагира. Отговаря с ледено мълчание на писмата, нищо чудно Бухарин да си е спомнил между два разпита съдбата на известния социалист Фердинанд Ласал. Ласал се влюбил в една девойка от аристократично семейство, макар да била сгодена за друг. Умен и красив, успял да спечели сърцето й. Веднъж девойката му казала: „Моето семейство е настроено враждебно към вас, трябва да бягаме!“ А той започнал да я успокоява: „Защо да предизвикваме скандал и да съсипвате бъдещето си? Няколко месеца търпение и ще се оженим със съгласието на родителите ви.“ Ласал не получил нито съгласието им, нито девойката. Нещо повече, годеникът й го убил на дуел. Възлюблената му го оплаквала, оплаквала, а след това се омъжила за убиеца… Кой знае, може би и на него съдбата му е предлагала такъв шанс — да избяга? От февруари до април 1936 г. Бухарин е в чужбина да купува архивни материали за Маркс и Енгелс. Още тогава усеща, че примката около шията му се затяга. Коба не обича да се шегува. Неговите шеги откарват човека на бесилото… Дали му е минавала мисълта да не се връща в родината по времето, когато е бил в Париж, съжалявал ли е за изпуснатия шанс, когато е било късно вече? Никой не знае. Обаче целият му живот е такъв, че, както казва Робеспиер, влизайки в гроба, можел е да добие безсмъртие само в отечеството си.

Когато лежал на нара в килията, Бухарин сигурно се е мъчил да разбере защо съдбата е толкова жестока? Та нали по едно време именно той помагаше на Коба да се задържи на поста си… Ако той и Томски бяха проявили по-голяма решителност и последователност, сигурно през 1927 г. щяха да обуздаят Сталин. Но тогава отново повярва на Сталин, и то за кой ли път?

Понеже в хода на „следствието“ Бухарин дълго мълчи и работата явно започва много да се протака, Сталин разрешава на Ежов да използва „всички средства“, тъй като и без това по негово настояване до съответните органи е разпратено вече следното разяснение: „От началото на 1937 г. използването на методи за физическо въздействие в практиката на НКВД е разрешено от ЦК на ВКП(б). Известно е, че всички буржоазни разузнавателни органи използват методите за физическо въздействие против представителите на социалистическия пролетариат, при това прилагат тези методи в най-отвратителна форма. Възниква въпросът, защо социалистическите органи за държавна сигурност трябва да бъдат по-хуманни спрямо побеснелите агенти на буржоазията и заклетите врагове на работническата класа и на колхозниците? ЦК на ВКП(б) смята, че методите за физическо въздействие трябва като изключение да се прилагат и занапред спрямо известни и непоправими врагове на народа и да се разглеждат в този случай като допустими и правилни методи.“

Всъщност това „изключение“ става всекидневно правило, към което се прибягва веднага щом обвиняемият проявява неподатливост в „диалога“ със следователя. Фактически Сталин санкционира официално едно нарушение на елементарните норми на социалистическата законност. А когато отново му долагат, че Бухарин се „опъва“, предлага да се разширят „методите за разпит“. Чак когато заплахите по адрес на младата му жена и на мъничкия му син в съчетание с „методите за физическо въздействие“ започват да се прилагат комплексно, Бухарин се предава. Подписва и най-чудовищните измислици на следователя, жигосва себе си като „троцкист“, „ръководител на блока“, „заговорник“, „предател“, „организатор на диверсии“ и т.н. Непоносимо тежко е и днес да се четат думите му: „Признавам се за виновен в измяна на социалистическата родина — най-тежкото престъпление, което може да съществува, — в организиране на кулашки въстания, в подготовка на терористични актове, в принадлежност към подмолна антисъветска организация. Признавам се по-нататък за виновен в подготовката на заговор за «дворцов преврат»…“[12]

Да, Сталин сега е доволен. И все пак, когато е четял понякога стенограмите от разпитите, диктаторът сигурно е долавял в някои отговори на обвиняемите скрит присмех, предсмъртна ирония спрямо организаторите на „спектакъла“.

Вишински. Подсъдими Бухарин, факт ли е, или не е факт, че групата ваши съучастници в Северен Кавказ е била свързана с белоемигрантските казашки кръгове в чужбина? Риков говори за това, Слепков говори за това.

Бухарин. Ако Риков говори за това, аз нямам основание да не му вярвам.

Вишински. На вас, като заговорник и ръководител, бил ли е известен такъв факт?

Бухарин. От гледна точка на математическата вероятност може да се каже с много голяма вероятност, че е факт.

Вишински. Позволете да попитам още веднъж Риков бил ли е известен на Бухарин този факт.

Риков. Аз лично приемам с математическа вероятност, че той сигурно е трябвало да знае това.[13]

Сталин отмества със злоба листчетата от стенограмата настрани, явно раздразнен от скрития сарказъм на притиснатите до стената жертви: питат ги за връзките им с белоемигрантите, а те — „математическа вероятност“! След всяко заседание на обвиняемите е напомняно, че от пълното и точно излагане на съгласуваните на следствието версии зависи не само тяхната съдба, но и животът на близките им. Идеята за „съдебни заложници“ принадлежи на Сталин. Макар „вождът“ предварително да знае какви заложници са те. Съдбата на подсъдимите, както и на семействата им, е решена още преди започването на процеса. Сталин отдавна се е погрижил и за юридическата страна на въпроса: още на 20 юли 1934 г. е прието съответното допълнение към член 58 — „относно членовете на семействата на изменниците“…

Подготвяйки процеса на „двадесет и единия“, Сталин не може да си позволи да бъдат допуснати „засечки“ — „Бухарин и неговите «съизвършители» трябва напълно да «узреят»“. При това по замисъла на „вожда“ процесът трябва да приключи равносметката от първия етап на масовата чистка и терора в партията и в страната. Сталин гледа на процеса не само като на юридически акт, увенчаващ ликвидирането на най-опасните „врагове“, но и като на общосъюзен урок за класова бдителност, непримиримост и ненавист към всички, които биха могли дори потенциално да се опълчат против него, а следователно и против социализма. В светлината на този извод не са случайни указанията му за най-широко разгласяване на процеса в печата и по радиото, за организиране на безброй митинги с искания „да бъдат унищожени фашистките гадове“.

Сталин знае да си прави сметката. От една страна, с тези „спектакли“ единовластието му още повече ще укрепне. Народът и партията, по негово мнение, на всяка цена щели да си вземат бележка: безперспективни са каквито и да било опити за опозиция. С тези процеси „вождът“ насажда системата за взаимен социален контрол, при която всеки следи всеки. Само той, признатият и единствен вожд, ще остане извън тази система на следене и доносничество. Дори хората от най-близкото му обкръжение не могат да бъдат спокойни. Съдбата на Косиор, Постишев, Рудзутак, Чубар и други ръководители от висшия ешелон на властта свидетелства красноречиво за това.

От друга страна, политическите процеси са организирани така, че Сталин, „главният режисьор“, остава в сянка. Малко са публичните изказвания на „вожда“ във връзка с процесите. За абсолютното мнозинство от народа истинската му роля е неизвестна. Създава се впечатление, че самият народ съди „шпионите“, „предателите“ и „убийците“. И действително, ако си представим за момент, че наистина целият народ съди непосредствено обвиняемите, резултатът вероятно ще е същият. Страната още не е „изстинала“ от класовите схватки по време на революцията, от гражданската война и колективизацията. Всяко съобщение за „терористичен акт“, за „вредителство“ и „шпионаж“ предизвиква у народа гневна реакция. Фашизмът изпробва силите си в Испания, Германия се милитаризира, скалъпват се антикоминтерновски пактове, капиталистическият свят гледа към „болшевишка Русия“ само през кръстчето на мерника…

Ето какво пише „Вечерняя Москва“ на 15 март 1938 г.: „Историята не е познавала злодеяния, равни на престъпленията на бандата от антисъветския «деснотроцкистки блок». Шпионажът, диверсията, вредителството на обербандита Троцки и неговите помощници — Бухарин, Риков и другите — предизвикват чувство на гняв, ненавист, презрение не само у съветския народ, но и у цялото прогресивно човечество.

Те се опитвали да убият нашия скъп вожд другаря Сталин. През 1918 г. те са стреляли в другаря Ленин. Те са отнели пламенния живот на Сергей Миронович Киров, умъртвили са Куйбишев, Менжински и Горки. Те са предавали нашата родина.

Славното съветско разузнаване, ръководено от Сталиновия народен комисар Николай Иванович Ежов, разгроми змийските гнезда на тези гадове!“

Така народът е превръщан в тълпа. Така „масажирането“ на обществената психика ражда феномена на единението около една измамна идея. Така Сталин манипулира съзнанието на милиони хора.

Троцкистките вредители са за всички безспорни врагове. Че как иначе? В деня на завършването на процеса, 13 март 1938 г., от Московския автомобилен завод, носещ името на Сталин, излиза 200-хилядният автомобил ЗИС, предсрочно е изпълнен тримесечният план за въгледобива в Караганда, московчани и гостите на столицата за пръв път пътуват по току-що предадения за експлоатация Покровски радиус от втория етап на Московското метро, носещ името на Л. М. Каганович. В челните колхози на Тулска област започва строителството на водопроводи (в колхоза, носещ името на Хрушчов, е провъртян сондажен кладенец с дълбочина 46 метра)… Всяка република, всяка област, всеки завод и колхоз се надпреварват да зарадват партията и „вожда“ с нови постижения. В невиждания устрем на обществото, изграждащо с някаква фанатична възбуда нови градове и пътища, заводи и дворци, атмосферата е наелектризирана до краен предел. Хората едва-що са почувствали как започва да се подобрява животът им, гордеят се с рекордните постижения на Стаханов, Чкалов, Папанин, Бусигин, Сметанин и хиляди други, а изведнъж — ето кои са конкретните рушители на всичко, което е станало вече светиня за народа.

Процесите, тази чудовищна мистификация, се приемат като реално отражение на продължаващото изостряне на класовата борба. Липсата на гласност, на достоверна информация улеснява обработката на съзнанието на милионите. Ако човек няма представа за материалната култура през първите двадесет години на съветската власт, за духовната атмосфера през 30-те години, за ония императиви, които са диктували на много хора линията им на поведение, той не може да разбере социалната драма на епохата, трагичните колизии, разтърсили страната.

Винаги е по-лесно да се преценява вчерашното, отколкото днешното. Обогатени от опита на изминатия дълъг път, ние знаем май че повече от хората, които са живели в онова време. Като поставяме справедливо в центъра на историческата вина една личност, не бива да забравяме заедно с това, че тази личност се оказа там в резултат на системата от отношения, създадена в крайна сметка от мнозина. Френският писател Жан Лабрюйер е изрекъл мъдра мисъл: „Невинно осъденият тежи на съвестта на всички честни хора.“ Сталин узурпирал властта и вършел престъпления, защото са му позволили да прави това. Днес признанията на осъдените изглеждат не само като обвинение на историята, отправено веднъж завинаги към организаторите на „спектаклите“. Те са и урок за всички поколения.

Не, не само днес хората разтварят ръце с мъчително недоумение: защо всички те се признават за виновни в неизвършени престъпления? Още по време на процесите това става една от най-големите загадки за западната преса. Сталин винаги внимателно следи барометъра на общественото мнение и веднага реагира. По негово указание е подготвена бързо и е публикувана в „Правда“ статията „Защо признават“. В нея се казва: „Защо признавате, попита Вишински, да не би поради страничен натиск? Подсъдимите категорично отхвърлят това предположение. Те потвърждават, че следствието се е водело в напълно коректна форма, че за никакво насилие, пряко или косвено, не може и дума да става. Подсъдимият Муралов заяви например, че в затвора са се отнасяли към него през цялото време «културно и възпитано»… Муралов не признавал 8 месеца, Богуславски — 8 дни, Радек — 3 месеца… И заговорили. Под тежестта на фактите. Обвинението се обосновава строго върху факти. Подсъдимите са притиснати от тежестта на неоспоримите улики…“[14] Така е обяснен тогава официално феноменът на чудовищните признания.

В това, че подсъдимите са били „притиснати“, днес няма причини за никакво съмнение. Само че не от „уликите“. Както установява Комисията към Политбюро на ЦК на КПСС на своето заседание, състояло се на 5 февруари 1988 г., предварителното следствие „се е водело с груби нарушения на социалистическата законност, фалшифицирало се, от обвиняемите се изтръгвали признания с непозволени методи“. Не е случайно и това, че например в „коша“ на подсъдимите по делото против така наречения антисъветски деснотроцкистки блок са нахвърляни хора, които в много случаи дори не се и познават — партиен работник и лекар, дипломат и народен комисар, стопански деец и републикански ръководител. На организаторите на политическия фарс им е било нужно да покажат, че е имало широка мрежа от деснотроцкистки предатели, разпростряла се в целия Съветски съюз, да докажат, че съществува реална опасност да попадне в тази мрежа всеки, който допуска благодушие, отслабване на класовата бдителност, нехайство. Действията на „блока“ показват — внушават на хората „архитектите“ на процеса, — че предателите не само „продават родината“, готвейки се да я разпокъсат, но и се занимават с шпионаж в полза на Германия и Япония, с разрушаване на шахти и преобръщане на влакове, с убийства на видни съветски личности, с подготовка за покушения над Сталин, Молотов, Каганович, Ежов и други ръководители…

Сталин, както вече посочих, следи внимателно как реагира на процесите световното обществено мнение. Очаква най-лошото. Разбира се, всички посрещат с недоумение обстоятелството, че подсъдимите не се защитават, а в един глас повтарят обвинението. Но като не знае нещо повече за реалното положение на нещата, съпътстващи процеса, буржоазната преса не се издига над абстрактното осъждане на „антидемократизма“. Троцки вбесява Сталин. Продължава почти всеки ден да излага по страниците на западните вестници своите доводи, опровержения и разобличения, а ето че на всичкото отгоре щял да организира свой пропаганден „контрапроцес“!

Съвсем го изважда от равновесие обаче подигравателната статия на Троцки в брой 65 на „Бюлетин на опозицията“ (1938 г.). С присъщите му сарказъм и проницателност той злобно отбелязва фалша в процесите: „В тази престъпна дейност народни комисари, маршали, посланици, секретари неизменно получават заповеди от една инстанция, не от техния официален вожд, а от изгнаника. Троцки трябва само да намигне и за ветераните от революцията е достатъчно, за да станат агенти на Хитлер и на микадо. По «инструкции» на Троцки, предадени чрез най-добрия кореспондент на ТАСС, ръководителите на промишлеността, селското стопанство и транспорта унищожават производствените ресурси на страната. По заповед на «народен враг номер едно», дадена от Норвегия или от Мексико, железничарите унищожават военни транспорти в Далечния изток, а многоуважаемите лекари тровят пациентите си в Кремъл. Тази удивителна картина рисува Вишински, но тук възниква една трудност. При тоталитарния режим диктатурата се осъществява от апарата. Но щом моите наемници са заели всички ключови постове в апарата, защо Сталин седи в Кремъл, а аз — в заточение?“

Като прочита тия редове, Сталин просто побеснява. Наругава Ежов за „кретенизма“ му във фабрикуването на съдебни дела и отново, за кой ли път вече, се замисля: не е ли време да приключи с цялата тая кампания? Не, не е готов за това. Докато все още остават хора, които, макар и в душата си, могат да видят в Троцки една алтернатива, той не може да спре. Чел е „вождът“ думите на един от древните мислители: спрян ли е терорът на половината път, той става опасен. Оцелелите са изпълнени с жажда за отмъщение.

Политическите процеси имат още една цел. С тяхна помощ, пряко или косвено, Сталин се опитва да докаже, че всички предишни опозиционери, троцкисти, бухаринци, зиновиевци, меншевики, дашнаки (арменски националисти — б.пр.), есери, анархисти, бундовци, обективно взето, завинаги ще останат на позиции, враждебни на социализма. Към тях фактически са се „прикачили“ и повечето от ония, които са били в чужбина — дипломати, дейци на културата, производственици, учени, дори и повечето от ония, които, изпълнявайки интернационалния си дълг, са воювали в Испания. Към „враговете“ са причислени мнозина от завърналите се в родината си емигранти и доста от чуждестранните комунисти, работещи в Коминтерна или в организациите му. В легиона на „враговете“ попадат по-често ония, които са изключвани от партията, „оскърбените“ от съветската власт и изказалите в миналото политически съмнения. Автоматично влизат в числото на „враговете“ и близките роднини на репресираните. Голяма е групата на чекистите. Някои от тях са премахвани, понеже се опитват, макар и косвено, да саботират престъпните Сталинови замисли, а други — обратното, попадат в редицата на „враговете“ поради прекомерното си усърдие, поради това, че прекалено много знаят, като например Ягода, Фриновски, Берман. На тях са приписани „прекаленостите“, извращенията, „вредителството в органите на НКВД“.

Най-много се преследват ония, които помнят Ленин и истинския ленинизъм, които са се борели навремето си с царизма, с други думи, инстинктивно ценят истинската свобода и демокрация, които биха могли да знаят за Йосиф Джугашвили нещо извън официалните рамки. Това са хора, които са разбирали буквално указанието на Ленин, че „няма друг път към социализма освен през демократизма, през политическата свобода“[15]. Те не са искали да приемат сурогатите на Сталиновото тълкуване на ленинизма. Но били вече малцина. Останалите попадат в мелницата на репресиите „между капките“, покрай другите. Едни работели под ръководството на „врагове на народа“, други уж не били „разобличили навреме враговете“, трети пък им „помагали“ в нещо, за което дори те самите не се досещат.

Подозрителността усилва инерцията на насилието. Едва ли В. Захаров, М. Моциев и други железничари от гара Арзамас са имали представа каква е същността на троцкистките възгледи, но пришити към „намеренията им за терористично-диверсионна дейност“, служат като основание да получат на 31 октомври 1937 г. смъртни присъди. Както докладва на Сталин в сборното си сведение Улрих, „всички обвиняеми напълно се признаха за виновни“. Чудовищната подозрителност, смятана за проява на „сталинска бдителност“, поднася най-прилежно своите жертви пред олтара на кръвожадния Молох на правосъдието.

Особеното в тези процеси е стремежът на Сталин не само да унищожи своите реални и потенциални опоненти, но и да ги оваля предварително в мръсотията на аморалността, измяната и предателството. Всички процеси представляват безпрецедентен пример на самоунищожаване, самонабеждаване, самоосъждане. Това изглежда направо абсурдно и продиктувано само от недостойна отмъстителност. Подсъдимите просто натрапливо твърдят, че са „предатели“, „шпиони“, „двуличници“, „вредители“, „убийци“. Каменев например без заобикалки заявява, че „ние служехме на фашизма, ние готвехме контрареволюция против социализма“. Обещанията за пощада, заплахите за репресии спрямо семействата, системните физически насилия при разпитите прекършват тези хора, принуждават ги да играят унизителните си роли по сценария, написан от „жреците на правосъдието“. „Режисьорът“ през цялото време стои зад кулисите, а помощниците му — Вишински и Улрих — водят цинично „спектаклите“.

В книгата на английския историк в областта на религията Дж. Фрейзър „Фолклорът в Стария завет“ има глава „Чашата на Йосиф“. Струва си да цитирам изцяло началото й: „Когато братята на Йосиф дошли от Палестина в Египет да закупят там жито по време на глада и вече се готвели да се връщат, Йосиф заповядал да вземат сребърната му чаша и да я сложат в чувала на Вениамин. Едва-що братята били напуснали града и още не били успели да се отдалечат, Йосиф пратил след тях управителя си, като му заповядал да ги обвини, че са откраднали чашата. Той претърсил всички чували и намерил изчезналата чаша в чувала на Вениамин. Управителят започнал да упреква братята за неблагодарността им към господаря му, на когото се били отплатили за оказаното гостоприемство и за добрината му, като откраднали неговия скъпоценен бокал. «Заради какво заплатихте със зло на доброто? — попитал ги той. — Не е ли това чашата, от която моят господар пие и гадае по нея? Лошо е това, което сте направили.» Когато обаче братята били върнати обратно и изправени пред Йосиф, той им казал: «Какво сте сторили? Нима не знаехте, че такъв човек като мене и без друго ще отгатне?» От тези думи можем да отсъдим — пише Дж. Фрейзър, — че Йосиф много обичал да се перчи с умението си да открива крадец, гадаейки по чашата си.“[16]

Когато „братята“ по нещастие (а също и по дух) Бухарин и Риков ги изключват от състава на кандидат-членовете на Централния комитет, с репликата си Сталин им дава слабата надежда, че „в НКВД ще се оправят“. Изправени след една година пред военната колегия при Върховния съд на СССР, оказали се „от другата страна на бариерата“, както казва в последната си дума Бухарин, ще почувстват, че „чашата на Йосиф“, чаша на злодейството и коварството, е пълна догоре. Предстои им да я изпият до дъно.

Бележки

[1] Троцкий, Л. Д. Соч. Т.XII. Основные вопросы пролетарской революции. М.-Л., 1925, с.59.

[2] ЦПА ИМЛ, ф.77, оп.I д.439, л.118.

[3] Процесс антисоветското троцкисткого центра. М., 1937, с.42-45.

[4] Trotsky, L. The Revolution Betrayed, p.216.

[5] Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319, л.10-35.

[6] Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.315, л.61.

[7] Правда, 12 марта 1938.

[8] Правда, 5 марта 1938.

[9] Пак там, 13 марта 1938.

[10] Фейхтвангер, Л. Москва 1937…, с.98.

[11] Правда, 13 марта 1938.

[12] Правда, 13 марта 1938.

[13] Пак там, 8 марта 1938.

[14] Правда, 27 января 1937.

[15] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.12, с.41.

[16] Фрейзър, Дж. Фолклорът в Стария завет. С., 1990.