Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (43)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Драматичен поврат

Дълго разсъждават Сталин и Молотов над посланието, изслушват още веднъж съображенията на Ворошилов за хода на преговорите с англичаните и французите и се мъчат да си изяснят доколко са достоверни съобщенията за контактите на Берлин с Париж и Лондон, криещи поначало заплаха от образуването на широк антисъветски съюз. След окончателното претегляне на всички „за“ и „против“ решението най-сетне е взето. В голямата политическа игра е нужно да се поеме отговорност и да се направи съответната крачка. И тя е направена.

Сталин става, обхожда няколко пъти кабинета си от единия край до другия, поглежда към Молотов, спира се и диктува:

„До райхсканцлера на Германия Л. Хитлер

21 август 1939 г.

 

Благодаря за писмото. Надявам се, че германско-съветското споразумение ще предизвика поврат към сериозно подобряване на политическите отношения между нашите страни.

Народите на нашите страни имат нужда от мирни отношения помежду си. Съгласието на германското правителство за сключване на пакт за ненападение ще създаде база за ликвидиране на политическото напрежение и за установяване на мир и сътрудничество между нашите страни.

Съветското правителство ми възложи да Ви съобщя, че е съгласно с идването на г-н Рибентроп в Москва на 23 август.

Й. Сталин“[1]

Сталин бърза. Той смята, че не разполага вече с време за изчакване и избор. По-късно почти винаги ще пъди от мислите си спомена за 23 август. Поддаде се в някакъв момент на натиска на фюрера, загуби инициативата и не можа да оцени в пълния им размер всички последици. До голяма степен му повлия състоянието на армията след погрома върху нея през 1937 и 1938 г., а в същото време то бе насърчило безочливостта на Хитлер. Но тогава тъй или иначе всяка от страните смята, че е спечелила играта.

На 23 август 1939 г. Рибентроп пристига със самолет в Москва и още същия ден пактът за ненападение между Съветския съюз и Германия е подписан. Сключен е за срок от 10 години (макар че още на 19 август Шуленбург е предложил 25-годишен срок). При обсъждането на проекта за споразумение Рибентроп настоява в преамбюла да бъде включена тезата „за приятелския характер на съветско-германските отношения“. Когато Молотов долага това на Сталин, той отхвърля предложението на министъра на външните работи на Германия: „Съветското правителство не би могло да заяви честно на съветския народ, че с Германия са установени приятелски отношения, когато цели шест години нацисткото правителство излива чебъри с помия върху съветското правителство.“[2] Уви, не е последователен. Само след месец ще одобри предложената от Рибентроп теза. В същото време са прекратени англо-френско-съветските преговори. Ръководителят на съветската делегация Ворошилов в интервюто си за печата заявява:

„Преговорите с Англия и Франция бяха прекъснати не защото Съветският съюз сключи пакт за ненападение с Германия, а обратното — Съветският съюз сключи пакт за ненападение с Германия в резултат между другото и на обстоятелството, че военните преговори с Франция и Англия стигнаха до безизходица…“[3] На 21 август по същото време, когато Сталин прочита телеграмата на Хитлер (Шуленбург я връчва на Молотов в 15:00 ч. на 21 август), делегациите на тристранните преговори заседават за последен път. Ръководителят на френската мисия генерал Ж. Думенк съобщава на Е. Даладие в Париж:

„Насроченото за днес заседание се състоя сутринта. Във втората половина на деня последва второ заседание. В хода на тези две заседания си разменихме учтиви забележки по повод на срещнатите спънки поради политическия проблем за преминаването (през Полша — б.а.). Ново заседание, дата за което не е определена, ще има само тогава, когато ще бъдем в състояние да отговорим положително…“[4] Обаче и в тази ситуация полското правителство не се съгласява в случай на война съветските войски да преминат през Полша. Впрочем вече нищо не може да се промени, стрелките на часовника, отмерващ хода на световната политика, внезапно отскачат. Сталин печели около две години. Хитлер пристъпва към поетапно реализиране на плановете си. Както съобщава от Лондон Майски, на запад пътуването на Рибентроп до Москва „предизвика… най-голямо вълнение в политическите и правителствените кръгове. Чувствата са раздвоени: удивление, объркване, раздразнение, страх (така е в текста — б.а.). Тази заран настроението е близо до паника…“[5]

След като неочаквано се съгласява да бъде сключен договор с Германия, Сталин продължава и по-нататък. Съгласява се и с подписването на редица допълнителни споразумения, известни като „секретни протоколи“, които придават крайно негативен характер на тази принудителна и може би необходима крачка. Особено цинични изглеждат неговите споразумения с фюрера за съдбата на полските земи, равносилни на сговор с Хитлер за ликвидиране на Полша като независима държава. Създава се впечатлението, че оригиналите на тези протоколи не е виждал никой. Сигурно много години вече минават от ръце в ръце копия от документите, донесени от Рибентроп в Москва. Но няма съмнение, че ако не „протоколи“, то имало е допълнителни договорености (може и устни) относно граничните линии между „държавните интереси“ на СССР и Германия. Мисля, че през септември 1939 г. по „джентълменско“ споразумение двете страни са се ръководили от тези протоколи с приложената към тях карта. В раздела за дипломатическата дейност на Сталин ще се върна още веднъж към този въпрос и ще предложа потвърждаващи версията ми документи.

Не ще и дума, че в днешно време пактът за ненападение ни се вижда твърде мрачен — неизмеримо по-привлекателен от морална гледна точка би ни изглеждал един съюз със западните демокрации. Но Англия и Франция не са били готови за такъв съюз, а Сталин не е проявил търпение и издръжливост. От гледна точка на държавните интереси и реалното разпределение на силите в оня момент Съветският съюз не е имал друг приемлив избор. Въздържането от каквито и да било външнополитически стъпки едва ли би спряло Германия. Вермахтът и страната като цяло са били доведени до такава степен на готовност, че въпросът за обявяване война на Полша се е смятал за предварително решен. Подпомагането на Полша се затруднявало не само от позицията на Варшава, но и от неподготвеността на СССР за война. Отказването от пакта би могло да доведе до създаването на широк антисъветски съюз и по този начин да бъде поставена на карта съдбата на социализма.

През ноември 1987 г. Горбачов оцени тогавашната ситуация: „Въпросът е стоял приблизително така, както по време на Бресткия мир: да бъде или да не бъде независима нашата страна, да има или да няма социализъм на Земята.“[6] Изглежда, в оная обстановка Сталин е съзнавал това. Съветските инициативи за създаване на система за колективна сигурност не намират позитивен отзвук у западните политици. Но съгласявайки се, че пактът е бил необходим, трябва без никакви уговорки да подчертаем, че нищо не може да оправдае Сталин, който в сближаването си с Хитлер отива значително по-далече от допустимото.

Впрочем подобни пактове Англия и Франция сключват с Германия още по-рано — през 1938 г. А през лятото на 1939 г. водят тайни преговори с Хитлер за създаване на единен антисъветски блок.

Днес мнозина се опитват да доказват, че стартът за Втората световна война е бил даден от съветско-германския пакт за ненападение, сключен на 23 август 1939 г. А забравят, че до това време западните държави вече са подхвърлили в ноктите на Хитлер Австрия, Чехословакия и Клайпеда, че Англия и Франция не са направили нищо, за да спасят Испанската република.

Обикновено не споменават и това, че и Полша, поредната жертва на фашистка Германия, също е имала пакт за ненападение с нея. А нападението срещу Полша Хитлер е планирал още на 11 април 1939 г. (планът „Вайс“), дълго преди Молотов и Рибентроп да скрепят с подписите си съветско-германския пакт. Въпросът за окупирането на Полша се е разглеждал на съвещание при Хитлер още по-рано — на 22 януари 1939 г. Претенциите за връщането на Данциг (Гданск) са само предлог за агресия от голям мащаб. Плановете на Хитлер по отношение на Полша не са били тайна за никого. На ръководството на Съветския съюз и преди всичко на Сталин е било известно, че окончателното си решение да нападне Полша Хитлер е взел още в началото на 1939 г. През юни 1939 г. един от съветските разузнавачи се среща с доктор Клайст, завеждащ източния отдел във ведомството на Рибентроп. Клайст му съобщава, че „фюрерът няма да позволи резултатът от англо-френско-руските преговори за сключване на пакт да окажат влияние върху намерението му за радикално решаване на полския въпрос. Германско-полският конфликт ще бъде решен от Берлин както при успешен, така и при неуспешен резултат от преговорите… Военните действия на Германия против Полша са насрочени за края на август — началото на септември…“[7] За ориентировъчните дати на нападението са знаели и Вашингтон, и Лондон, и Париж, но са се надявали, че окупирането на Полша от Германия ще позволи на Хитлер по-бързо да нападне Съветския съюз. Така че анализът на създалата се в края на лятото на 1939 г. обстановка потвърждава: сключването на пакта е било за Съветския съюз до голяма степен принудителна крачка, опит да се отдалечи началото на войната. А над Съветския съюз тегнела заплахата, че тази война щяла да бъде за него война на два фронта. По същото време, една година след събитията край езеро Хасан, японската военщина устройва кървава проверка на силите край река Халхин гол.

Сталин не може да забрави, че когато през септември 1938 г. в Мюнхен се събират представителите на Англия, Франция, Германия и Италия, никой не обелва дума за Съветския съюз. А прагматичната мюнхенска сделка с Хитлер е не само предателство спрямо Чехословакия. Няколко дни след позорния сговор, на 4 октомври, френският посланик в Москва Р. Кулондър откровено преценява същността на споразумението: „След неутрализирането на Чехословакия за Германия е открит пътят на изток.“ В същия ден, 30 септември, когато е подписана Мюнхенската спогодба, Чембърлейн и Хитлер подписват декларация за ненападение и консултации.

Обвиняват генералния секретар в непоследователност и кокетиране с Хитлер, но нали цяла година по-късно от англичаните и французите се решава да сключи пакт с Берлин… А когато веднага след Мюнхен му долагат, че в тесен кръг Рибентроп е заявил: „Английският премиер Невил Чембърлейн подписа днес смъртната присъда на Британската империя и предостави на нас възможността да определим датата за привеждането на тази присъда в изпълнение“, той само се усмихва… За да бъде по-цялостна оценката, ще приведа мнението на полския посланик в Лондон. Е. Рачински пише, че в Англия всичко сравняват с футбола: Чембърлейн е защитил английската врата и е прехвърлил играта в Източна Европа.[8] При тези условия Сталин е принуден да разчита само на себе си. За него става ясно, че жертвайки Чехословакия, Англия и Франция заедно с това изписват дебело една голяма въпросителна на възможностите за съюза им със СССР.

Той вижда, разбира се, че едно споразумение с Лондон и Париж, насочено към възпиране на фашистката агресия, би било неизмеримо по-привлекателно за всички прогресивни сили, отколкото пактът с Хитлер, който го бил оценил в тесен кръг така: „Това е договор със сатаната, когото ние трябва да удушим.“ Но има неща, които не зависят от нас. Не ще и дума, че Сталин е разбирал колко съществени ще бъдат моралните и идеологическите загуби от пакта. Троцки например злорадства в Мексико: „Сталин и Хитлер си подадоха ръка. Маските са свалени. Сталинизмът и фашизмът се сдружават.“ Решението за пакта предизвиква объркване в много комунистически партии — трудно им е да си представят, че е възможно каквото и да е споразумение с фашистите. Не на всички в Съветския съюз е ясна стратегията на политическото ръководство на страната, насочена към печелене на време, недопускане на възможния антисъветски военен съюз и създаване на по-благоприятни условия за подготовка на отпор срещу наближаващата (въпреки всичко!) фашистка агресия. И Сталин, и западните демокрации не се оказват на висотата на една истинска държавническа мъдрост. Класовите предубеждения, погрешният политически анализ, взаимното недоверие, както и опитите за надхитряне довеждат и двете страни до загубване на играта.

Пак ще повторя, за никого не е било тайна, че Германия всеки момент ще нападне Полша. Машината на вермахта от няколко месеца е под пара. Трябва само да се дръпне ръчката. За това пишат дори много от вестниците в Европа и в Америка. На 24 август президентът на Съединените щати Франклин Рузвелт се обръща с възвание към Хитлер и президента на Полша Мостицки, призовавайки ги да седнат на масата за преговори. Един ден по-рано белгийският крал Леополд III се обръща с аналогично послание по радиото. На 26 август френският премиер Едуард Даладие приканва Берлин към благоразумие и преговори с Варшава. Два пъти отправя призив за мир и римският папа. Сталин мълчи. Вече е пленник на голямата игра, в която е заложил на Хитлер въпреки недостига от политическо доверие. Не е имал богат избор, а после и възможност за избор изобщо. На него му остава само да се готви и да чака неизбежното нападение…

Преди да тръгне за вилата си, в два часа през нощта на 1 септември му донасят шифровано донесение от Берлин, в което се съобщава, че вечерта на 31 август полски военнослужещи уж се били вмъкнали в радиостанцията на немското градче Клайвиц, убили неколцина немски служители и започнали да четат на полски текст, който съдържал призив към война. Сталин веднага разбира: Хитлер е скалъпил предлог за нападение. Още повече че само преди седмица му бяха съобщили, че фюрерът е заявил на генералите си: „Ще ви дам пропаганден повод, за да започнете войната, а дали той ще бъде правдоподобен — няма значение. После не питат победителя казал ли е истината, или не.“[9] Сталин нарежда на съветското посолство в Берлин да съобщи как се развиват по-нататък събитията. Оттам отговарят, че берлинското радио предава маршове. Все още няма никакви официални съобщения. Сталин разбира: ударът на немците трябва да се очаква всеки момент.

Рано сутринта Сталин се събужда от телефонното позвъняване на Поскрьобишев: „Войските на вермахта са нахлули в Полша.“ Кой знае защо, „вождът“ веднага си спомня за разговора на Молотов с полския посланик в Съветския съюз В. Гжибовски. Преди няколко дни народният комисар на външните работи му разказа за този разговор. Посланикът заявил, че „Полша не счита за възможно сключването на пакт за взаимопомощ със Съветския съюз предвид на практическата невъзможност за оказване помощ на СССР от страна на Полша…“[10] Тогава Сталин и Молотов смятат, че полското правителство чисто и просто не иска да се обвързва с каквото и да е споразумение със Съветския съюз или с гаранции за сигурността на Полша… Полското правителство, също като Сталин, не е било способно да гледа далече напред. Още една жертва на фашизма… Вече по-късно, през деня, Поскрьобишев слага мълчаливо пред Сталин шифровано донесение. „Вождът“, без да погледне верния изпълнител на волята му, прочита бърже донесението на военния аташе във Варшава Рибалко и на политическия представител Шаронов:

„Експресно!

 

На първи септември немската бомбардировъчна авиация извърши нападения над Гдиня, Катовице, Краков и Варшава. Нападението над Варшава е било отблъснато. Второ нападение над Варшава в 8:50 е било отблъснато. Трето нападение в 10:00 — резултатите са неизвестни. Данциг е завзет от германските войски. На Вестерплате се водят боеве. Сухопътните части на германската армия са преминали границата в направление на Млава, Криница, Дзялдово и Горна Силезия. Водят се боеве. Подробности за ситуацията на фронта Втори отдел не може да съобщи.

Рибалко, Шаронов“[11]

Няколко дни след като Германия напада Полша, преглеждайки късно през нощта последните донесения, които му дава Поскрьобишев (Кога спи тоя човек? „Стопанинът“ му си тръгва — плешивеещата глава на помощника е наведена над книжата; когато идва, той е винаги на мястото си, винаги готов, винаги всичко знае), Сталин спира поглед върху няколко редчета на шифрованото донесение от Берлин: „Днес, 4 септември, Хитлер е заминал сутринта за Източния фронт. Пресякъл е доскорошната граница с полския коридор и се е установил около Кулм.“

Мисълта му се вкопчва в това име: Кулм, Кулм… И скоро разбира защо: ами да, през 1813 г., през август, генерал Михаил Богданович Барклай де Толи разгромява френския корпус на генерал Д. Вандам край Кулм. Нещо приличащо на удовлетворение озарява съзнанието му. Не овладял дълбините на философията, слабо запознат с политическата икономия, Сталин е обичал и добре е познавал историята. Та нали онова страшно нахлуване на Наполеон в Русия е започнало също през Полша… След някоя и друга седмица войниците в униформа с миши цвят току-виж стигнали и до съветската граница. Възниква нова стратегическа ситуация. На войските от пограничните окръзи вече е дадено нареждане за повишаване на бойната готовност. В съответствие с предварително разработените планове и съветско-германската договореност съветските войски трябва да бъдат готови за навлизане в Източна Полша. Нужно е утре заран още веднъж с Молотов да се върнат към изучаването на създаващата се обстановка.

Въпреки мъжеството и героизма на поляците борбата е извънредно неравна. Хитлер хвърля срещу Полша 62 дивизии, от които 11 танкови и моторизирани, 3 хиляди танка и 2 хиляди самолета. Механизираната лавина плъзва по полските земи. Септемврийската катастрофа на Полша не е случайност. Пред лицето на фашизма за полските ръководители Съветският съюз си остава, както и по-рано, особено опасен враг. Отхвърлила предлаганата преди това помощ, Полша загубва за няколко години държавната си самостоятелност.

От нападението на Германия срещу Полша става ясно, че за Хитлер тази кампания ще трае не повече от 2–3 седмици. Англия и Франция не могат да помогнат.

На 17 септември председателят на Съвета на народните комисари Молотов прави изявление по радиото:

„Никой не знае къде се намира сега полското правителство.[12] Населението на Полша е изоставено от злополучните му ръководители на произвола на съдбата… Съветското правителство смята за свой свещен дълг да подаде ръка за помощ на своите братя украинци и братя белоруси, населяващи Полша… Съветското правителство даде нареждане на Главното командване на Червената армия да заповяда на войските да преминат отвъд границата и да вземат под своя защита живота и имота на населението в Западна Украйна и Западна Белорусия.“[13]

Сталин нарежда още същия час да бъде връчена на полския посланик в Москва нота с подобно съдържание. Ако се вгледаме сега, след десетилетия, в огледалото на историята, ще видим; че от държавническа гледна точка постъпката на СССР е била до голяма степен оправдана — в районите, където са навлезли съветските войски, са живеели предимно украинци и белоруси.

Съединенията на Белоруския и на Киевския особен окръг не срещат съпротива и преминават границата. Запознавайки се с донесенията на Тимошенко, Ватутин, Пуркаев, Гордов, Хрушчов и други, Сталин особено внимателно чете донесенията на Мехлис, който съобщава:

„Украинското население посреща нашата армия като истински освободители… Населението приветства нашите бойци и командири, изнася от къщите си ябълки, сладкиши, вода за пиене и други неща и се мъчи непременно да ги натика в ръцете на нашите червеноармейци. Дори предните части се посрещат от цялото население, което вкупом излиза на улиците. Мнозина плачат от радост…“

Тимошенко и Борисов съобщават, че досегът с германските войски не всякога минава гладко. Край Лвов „нашите танкове бяха посрещнати от немските оръдия с насочени дула. В резултат две бронирани коли бяха подпалени, третата — извадена от строя, загинаха трима души, петима са ранени. Нашите бронирани коли унищожиха две немски оръдия, убити са един офицер и трима войници“[14].

Два дни след като Хитлер напада Полша, политическият представител на СССР в Германия Шкварцев връчва акредитивните си писма на Хитлер. В донесението си до Москва Шкварцев съобщава: „Прочетох речта си, съставена в Москва и одобрена от Вас“. Хитлер отговори: „Германският народ е щастлив, че е сключен съветско-германски договор за ненападение. Този договор ще служи на делото на приятелството между двата народа… В резултат на войната ще бъде ликвидирано положението; съществуващо от 1920 г. съгласно Версайския договор. При тази ревизия Русия и Германия ще възстановят границите, съществуващи преди войната…“[15] Сталин подчертава дебело с червен молив последните редове. Стараейки се да избегне войната, той става участник в „ревизията“.

Тук бих искал да засегна още един твърде остър въпрос, свързан с депортирането на значителен брой поляци на територията на Съветския съюз след поражението на Полша във войната й с Германия. Нашите приятели в Полша трябва да знаят, че ние, съветските хора, преживели тиранията на Сталин, решително осъждаме този противоправен и безчовечен акт. Но ето на какво бих искал да се спра. В западния печат, а понякога и в Полша, се появяват данни за депортираните, които не отговарят на действителността. Ще посоча някои документи, които сигурно за първи път се публикуват. Когато работех с архива на Молотов, попаднах на един документ, подготвен за Берия от заместника на народния комисар на вътрешните работи Чернишов. В документа, предназначен за доклад пред Сталин, се казва:

„През периода от 1939 г. до юни 1941 г. на територията на Съветския съюз са дошли 494 310 бивши (?! — б.а.) полски граждани. През същия период от тази цифра са приспаднати:

Предадени на немците бивши военнопленници (?!) — 42 492 души.[16]

Освободени и отправени в УССР и БССР — 42 000 души.“

Внимателният читател ще открие в текста редица абсурди, като „бивши полски граждани“, и сигурно още веднъж ще се запита какво се крие зад графата „предадени на немците бивши военнопленници“, каква е съдбата им? Щом не сме воювали, откъде са се взели „военнопленниците“?

Ще спомена също и други данни, които хвърлят светлина върху много спорни въпроси. В същия документ се казва, че „към момента на сключването на договора за дружба между правителството на Съюза на СССР и правителството на В. Сикорски (30 юли 1941 г.) в затворите, лагерите и местата на заточение се намират 389 382 души. От тях в съответствие с указа на Президиума на Върховния съвет на СССР от 12 август 1941 г. са амнистирани 389 041 души. През 1942 г. в Иран са евакуирани 119 865 души (с армията на Андерс 76 110 военнослужещи и 43 755 граждани). Сега в СССР са останали 218 000 поляци“[17].

Справката, предназначена за Сталин, е подписана на 2 ноември 1945 г. Според редица документи на практика всички поляци са се върнали в родината си. За да направя тази информация още по-пълна, привеждам следния документ:

„До др. Молотов В. М.

На 20 октомври в лагерите на НКВД е имало 27 010 полски граждани, арестувани и интернирани в периода 1944–1945 г. от територията на Полша с оглед да бъде прочистен тилът на действащата Червена армия.

Съгласно указанията на другаря Сталин 12 289 души подлежат на освобождение и връщане в Полша. Останалите — до края на тази година. Няма да бъдат пуснати известен брой арестувани за шпионаж, участие в диверсии и т.н.

24 ноември 1945 г.

Л. Берия“[18]

В десетките проучени от мене документи за полските граждани, оказали се по волята на Сталин на съветска територия, няма никакви данни за точния брой на загиналите и умрелите. Този въпрос е наша стара обща болка, свързана с грубото нарушаване на международното право и на елементарните норми на човечността от Сталин. Но аз избързвам…

Пред заплахата от по-нататъшна опасна експанзия на Германия на изток през следващите месеци Сталин взима редица други отговорни решения за политическо укрепване на западните погранични райони на страната. В моментите на съдбоносни колебания — да упорства ли в постигането на споразумение със западните демокрации, или да поеме пътя към сближаване с фашисткия дявол — немалка роля изиграват националните и териториалните съображения. Ще напомня, че Сталин е участник в гражданската война. А тогава всички очаквали, че войната с Полша, която официално никога не е била обявявана (започва през април 1920 г. с похода на Ю. Пилсудски към Киев), ще се увенчае с триумф за Червената армия, която на 12 август достига предградията на Варшава. Но нарастването на настъпателната й мощ се забавя, оперативните резерви закъсняват и тя претърпява поражение. Както вече стана дума, и Сталин е имал пръст в това, понеже отказва да подпише заповедта за отделяне на 12-а армия и Първа конна армия от състава на Югозападния фронт. Той не е забравил и как по-късно успя, изглежда, да заличи изобличаващите го следи. Ще направя още едно отклонение.

През януари 1925 г. генералният секретар нарежда да му се предоставят на разположение някои архивни дела на Революционния военен съвет на Южния фронт, съхранявани в Киевския губернски архив.

Ето го първия документ:

„Киев. Губернски архив. Моля подгответе архива за Сталин, подбран от мене за предаване до понеделник — 16 февруари 1925 г. 3 часът сутринта.

Управляващ деловодството на ЦК

Брезановски“[19]

Документите са предадени с акт за срок от 6 месеца на същия този Брезановски. В описа фигурират повече от четиридесет документа — кореспонденция, нареждания, секретни циркулярни писма, записи на разговори по прекия телефон, решения за арести, доклади и т.н. Изненадите тепърва започват. Архивът, предоставен на Сталин… изчезва. Шест месеца по-късно Централният архив и Киевският губернски архив (Гринберг, Адоратски, Йодко и др.) бомбардират с искания Управлението на деловодството при Централния комитет: къде е архивът? Брезановски, който лично е получил архива, си измива ръцете — документ втори:

„До Централния архив

Управлението на деловодството при Секретариата на ЦК съобщава с настоящето, че в Архива на ЦК не са получавани никакви материали.

24.X.25 г.

Управляващ деловодството на ЦК

Брезановски“[20]

Брезановски е прав в едно: документите не са постъпвали в архива на Централния комитет, а са били предадени направо на генералния секретар. Най-вероятно в архива е имало нещо, отнасящо се лично до Сталин. Той е прегледал документите, но къде са се дянали? В папките от онова време не успях да ги намеря. Сталин и занапред неведнъж ще „разчиства“ архивите…

Направих това отстъпление още и поради това, че Сталин и по-късно не скрива: Рижкият мирен договор от 1921 г., съгласно който западните украински и белоруски земи се отстъпват на Полша, е несправедлив. Установената с договора гранична линия е изместена значително по на изток в сравнение с така наречената линия на Кързън и му напомня за събития с почти двайсетгодишна давност, в които той е непосредствено замесен. На преговорите Рибентроп няколко пъти деликатно напомня за отдавнашната рана. Затова днес може да се каже, че неуспехът на преговорите с Англия и Франция се дължи и на още една скрита причина. Поемайки пътя на сближаване с Германия, Сталин е възнамерявал да върне земите, отнети от Съветския съюз в годините на гражданската война.

На базата на Киевския и Белоруския особен военен окръг още в първата десетдневка на септември се създават два фронта в състав 5-а, 6-а, 12-а, 3-а, 11-а, 10-а и 4-а армия. На войските е разрешено да използват оръжие само ако бъдат нападнати. Отбелязани са отделни сблъсъци. Фактически не е имало никаква съпротива. Етническото мнозинство (украинци и белоруси) посреща с искрена радост съветските войски.

За една седмица, до 25 септември, съветските войски се придвижват на 250–300 километра и стигат до реките Западен Буг и Сан, както е било и предвидено в съветско-германските тайни споразумения. Но за това ще разкажа по-подробно в една от следващите глави. През ноември 1939 г. тези земи официално влизат в състава на Украинската и на Белоруската ССР. През юни 1940 г. съветското правителство успява по мирен път да уреди въпроса и за възвръщането на Бесарабия и Северна Буковина. По споразумение с румънското правителство се възстановява границата по реките Прут и Дунав. Образувана е Молдавската ССР.

Предприемайки големи политически маневри, Сталин усеща, че въпреки съветско-германските споразумения Хитлер не се е отказал от плановете си за Прибалтика. Установената там през периода 1917–1919 г. съветска власт скоро е отхвърлена и затова, според Сталин, трябва да бъде повдигнат въпросът за възстановяването й. Буржоазните прибалтийски режими знаят, че населението не обича германците, които дълги години са го потискали. В края на септември — началото на октомври 1939 г. Сталин дава указания на Молотов да предложи на Литва, Латвия и Естония договори за взаимопомощ. След непродължителни колебания, вътрешна борба и консултации с Берлин прибалтийците сключват договори, по силата на които в тези страни влизат части на Червената армия. По молба на техните правителства числеността на съветските войски остава по-малка от числеността на армиите на Латвия, Литва и Естония. Съветските войскови контингенти няма да напускат гарнизоните си, нито да се намесват във вътрешните работи на тези страни. Макар, разбира се, на Сталин да му е ясно, че самото присъствие на Червената армия в Прибалтика не може да не се отрази на политическата атмосфера. Мисля, че всички тези стъпки са били предприети, общо взето, в рамките на международното право.

В Централния държавен архив на Съветската армия се пазят стотици документи за събитията от онези години. Това е тема на специално проучване. Ето извадки от някои документи. По нареждане на Ворошилов на завеждащия Специалния сектор при ЦК на ВКП(б) Поскрьобишев са предадени, за да бъдат докладвани на Сталин, текстовете на споразуменията между представителите на Работническо-селската Червена армия (РККА) и представителите на армиите на прибалтийските държави. Протоколът на спогодбата между РККА и Литовската армия за разполагането на съветските войски (не повече от 25 хиляди души) на латвийска територия са подписали: от съветска страна — командирите на корпуси Болдин и Павлов, командирите на дивизии Алексеев и Морозов, бригадният комисар Андреев, а от военната комисия на латвийската армия — генерал Гартманис, адмирал Спаде, полковниците Еске, Башко, Гросбартс и Карклиниш.[21] Аналогичен съветско-литовски протокол е подписан от командващия армия втори ранг Ковальов (и още четирима военни) и от генерал Ращикис (и още 13 литовски офицери).[22] Съветско-естонският протокол е подписан от командващия армия втори ранг Мерецков (и от още четирима съветски представители) и от генерал-лейтенант Реек (заедно с осем естонски офицери).[23]

В съответствие с протоколите и допълнителните конфиденциални споразумения са съгласувани числеността и местата за настаняване на съветските войски, летищата и пристанищата за базиране, пътищата за придвижване, наемите за дадените под аренда помещения и парцели земя, свързочните линии и т.н. Сталин възлага на председателя на Съвета на народните комисари Молотов, на заместника на народния комисар на външните работи Потьомкин, на заместника на народния комисар на отбраната Локтионов, на заместника на народния комисар на външната търговия Степанов, на заместника на народния комисар на Военноморския флот Левченко, а също така и на редица още длъжностни лица да решат по работен път заедно с представителите на прибалтийските републики всички финансови, дипломатически, военни и организационни въпроси.

Въпреки някои недоразумения — неизбежни в такива случаи — споразумяващите се страни, общо взето, спазват и буквата, и духа на спогодбите. Понякога прибалтийските партньори отиват още по-далече. Така например, когато избухва съветско-финландската война, военният аташе в Рига полковник Василиев докладва в Москва: „На 1 декември генерал Гартманис заяви: ако във връзка с обстоятелствата на военната обстановка ви потрябват площадки за кацане на авиацията, можете да използвате всички наши налични летища, включително и рижкото.“[24] Литовското правителство съобщава в Москва, че е „създаден Комитет за осигуряване на въоръжените сили (на Червената армия — б.а.) с хранителни продукти и фураж“[25]. По време на посещението в Москва в началото на декември 1939 г. на главнокомандващия естонската армия генерал Йохан Лайдонер (който в навечерието на Октомврийската революция е бил подполковник от руския Генерален щаб) се създава впечатление за напредък в приятелските отношения между двете държави и армии.[26]

Но когато през юни 1940 г. фашистите влизат в Париж, Сталин е обзет от предчувствието, че ако сега Хитлер не нахлуе в Англия, той непременно ще обърне погледа си на изток. Опитвайки се трескаво да навакса пропуснатото, усещайки, че е неподготвен, Сталин прави нова крачка. В средата на юни Москва се обръща отначало към литовското правителство, а после и към правителствата на Латвия и Естония с искане да се съгласят с въвеждането на нови войскови контингенти на територията на тези държави. Тонът и аргументацията на дипломатическите ноти са твърди, ултимативни. Насърчен от дотогавашните успешни действия, Сталин го удря направо през просото. Не без задни мисли изпраща в Прибалтика Жданов, Вишински и Деканозов. През октомври 1940 г. Поздняков, който отива в Литва заедно с Деканозов, докладва на Сталин, Молотов, Ворошилов, Каганович, Микоян, Тимошенко и Вишински: „Политическото състояние на литовския корпус продължава да бъде неблагополучно, тъй като… в корпуса не е извършено класово разслояване, тоест враждебният елемент още не е свален от седлото и развива антисъветската си дейност по пътя на сплотяване на бойците върху национална почва…“[27] Не е трудно да си представим как Деканозов, Жданов и Вишински, пък и Поздняков предлагат „свалянето от седлото“… Това са все горчиви страници от престъпния летопис на сталинизма, които ние категорично осъждаме…

Обстановката в Прибалтика се променя. Наред с искрения стремеж на народите и на комунистическите партии на републиките да строят социализъм черното си дело се заемат да осъществяват и блюстителите на „класовата чистота“.

Трябва да се признае, че революционните преобразования в Прибалтика са осъществени от народите в този регион под влиянието на фактора присъствие на съветски войски.

Пред прага на страшните събития и за Съветския съюз, и за прибалтийските народи този акт е положително явление. Но нравствената страна на въпроса, меко казано, не е безупречна — и, нека да бъда откровен, това е „заслуга“ на Сталин. „Вождът“ не е свикнал да гледа на народите като на творци на съдбата си. Той повече залага на хващането за гушата. Но трябва да признаем главното, основното: революцията в Прибалтика не е „внесена“ от Сталин. Тя е извършена по мирен път от трудещите се в тези страни, борили се дълги години с буржоазните режими. В началото на юли 1940 г. Деканозов докладва на Сталин и Молотов: „На 7 юли във Вилно се състояха голям митинг и демонстрация. Присъстваха към 80 хиляди души. Главните лозунги бяха: «Да живее 13-ата съветска република!», «Пролетарии от всички страни, съединявайте се!», «Да живее другарят Сталин!» и т.н. На митинга беше приета резолюция с приветствие до Съветския съюз и Червената армия… На концерта на самодейните колективи при литовската армия присъстваха президентът, редица членове на правителството, представители на генералитета… Изпращането на съветски артисти в Литва би било доста навременно. Молбата ми е да дадете указание в най-скоро време за Литва да заминат Михайлов, Лемешев, Норцов, Шпилер, Давидова, Русланова, Козолупова и балетна група с участието на Лепешинска…“[28] Дори на артистите — „да се даде указание“… Деканозовците — този продукт на сталинизма — са в състояние да осквернят всяко чисто намерение. С горчивина пише за това в книгата си бившият министър в Литовската република Ю. Урбшис, който през 1939 г. се среща със Сталин.

Безспорно е и друго: ако не бяха съветските войски, фашистките войски щяха да навлязат в Прибалтика преди юни 1941 г. В Берлин са съществували планове за „понемчване“ на една част от населението на прибалтийските републики и за ликвидиране на друга част. За това се споменава в меморандума на Розенберг през 1940 г. Не бива да се отрича онова, което е било: преобладаващото мнозинство от населението на Литва, Латвия и Естония се е отнесло положително към еволюцията в политическия статус на тези страни, приети през август 1940 г. в състава на Съюза на съветските социалистически републики въз основа на молбите на техните висши органи на властта. Сталин взима лично участие в преговорите и в изработването на решенията и проектите на документите. И става така, че волеизявата на прибалтийските народи, която не може да се постави под съмнение, е помрачена от типичните Сталинови акции. Цялото му внимание е приковано към заздравяването на военностратегическото положение на Съветския съюз. Използваните методи за постигане на тази цел малко го интересуват.

Вдъхновен от първите успешни стъпки към укрепването на западните граници, „вождът“ обръща очи и на северозапад. Притеснява го близостта на съветско-финландската граница до Ленинград и явното ориентиране на Финландия към Германия. Започват дълги и безплодни преговори, за да бъде принудена финландската страна да отдръпне границата си от Ленинград за сметка на съответна териториална компенсация. Но преговорите с министъра на външните работи на Финландия В. Танер не дават резултат. Финландският фелдмаршал К. Манерхайм, бивш царски генерал, смята, че не трябва да се правят отстъпки на русите. И тук чувството за реалност изменя на иначе твърде предпазливия Сталин. Поддържан от обкръжението си, той решава да постигне целта с политически и дори с военен натиск. В края на ноември започват взаимните обвинения и непровокирани обстрелвания, по-конкретно около съветското село Майнила. Молотов връчва на финландския посланик А. С. Ирне-Коскинен нота, с която поставя искане, приличащо на ултиматум: Финландия „незабавно да оттегли войските си по-далече от границата при Карелския провлак — на 20–25 километра…“ След два дни по поръчение на своето правителство финландският посланик отговаря, че то „е готово да започне преговори по въпроса за двустранното оттегляне на войските на известно разстояние от границата“. Става ясно: Финландия е приела предизвикателството. В Хелзинки също не проявяват гъвкавост. Там е обявена мобилизация. На 28 ноември 1939 г. СССР денонсира договора за ненападение, сключен с Финландия през 1932 г. И тъй, нито Москва, нито Хелзинки са се опитали да използват, меко казано, и друго някое средство за предотвратяване на войната.

Сталин е уверен, че стига само да му отправи ултиматум, а още повече да започне бойни действия, и финландското правителство тутакси ще приеме всички негови условия. А и преценките на Военния съвет на Ленинградския военен окръг са твърде оптимистични. Към това трябва да се прибавят и насърчителните донесения на Берия. Така например на 5 октомври 1939 г. народният комисар на вътрешните работи съобщава на Сталин и Ворошилов разузнавателни данни, получени от Лондон: „Английският посланик във Финландия отново съобщи, че фелдмаршал Манерхайм го е помолил да предаде на английското правителство, че в близко време Финландия очаква съветски искания, аналогични на исканията, предявени към Естония, тоест предоставяне на морски бази и на летища на финландските острови. Според думите му Финландия ще бъде принудена да удовлетвори тези претенции на Съветския съюз.“[29] Сталин е уверен, че финландците бързо ще капитулират. На 30 ноември 1939 г. започват военни действия, които продължават почти четири месеца. Предупрежденията на Шапошников за опасност от повърхностна оценка на финландците никак не са били безпочвени. Между другото Сталин допуска още една голяма политическа грешка: санкционира образуваното в Москва така наречено „правителство на Финландската демократична република“ начело с О. В. Куусинен. На 2 декември Молотов и Куусинен подписват „Договор за взаимопомощ и дружба между Съветския съюз и Финландската демократична република“.[30] Тези решения са взети типично в сталински дух. Безславната война довежда Съветския съюз до международна изолация. На 14 декември Съветският съюз е изключен от Лигата на нациите. В съобщението на ТАСС по този повод бие на очи фразата, продиктувана от Сталин: „Според мнението на съветските кръгове това глупаво решение на Лигата на нациите предизвиква иронична усмивка и то може само да посрами злощастните му автори.“[31]

Но никак не му е до усмивки. Войските на Ленинградския окръг се оплитат в тежки боеве, които придобиват продължителен характер. Накрая, виждайки създаващата се ситуация, на заседание на Главния военен съвет Сталин иска „да се предприемат решителни стъпки“. На Карелския провлак се концентрират две армии под командването на К. А. Мерецков и В. Д. Грендал. За командващ фронта е назначен С. К. Тимошенко, за член на Военния съвет — А. А. Жданов, а за началник-щаб — И. В. Смородинов. В тази, както я наричат финландците „зимна война“, Сталин участва като член на Главния военен съвет. Когато преглеждах многобройните томове архиви от тази безславна кампания, където върху документите стоят подписите на главнокомандващия Ворошилов, на члена на Главния военен съвет Сталин и на началника на Генералния щаб Шапошников, не ме напускаше усещането, че пред лицето на силната финландска съпротива политическото и военното ръководство направо са се объркали. Стигнало се е дотам, че Москва е давала нареждания на войските дори от тактически характер през главата на командването на фронта.[32]

След едномесечна подготовка за пробив на линията „Манерхайм“ на 11 февруари 1940 г. съветските войски започват активни действия. И в края на краищата голямото надмощие в силите си казва думата. В заповедта до войските от Северозападния фронт, подписана на 9 февруари 1940 г. от Тимошенко, Жданов и Смородинов, четем: „Пробивът и овладяването на линия «Манерхайм» ще покрие с неувяхваща слава Червената армия, доблестна защитничка на великата съветска държава… За Великия Сталин!“[33] Но никаква „неувяхваща слава“ не се появява. Линия „Манерхайм“ е пробита с цената на големи загуби. В началото на март 1940 г. съветско-финландският мирен договор е подписан.

Сталин е ядосан. Целият свят е видял слабата подготовка на Червената армия за водене на военни действия. Скоро след края на войната, през март 1940 г., той решава да отстрани Ворошилов от поста народен комисар, но преди това го изслушва на заседание на Главния военен съвет и на пленума на Централния комитет. В архива е запазен докладът на Ворошилов „Уроците от войната с Финландия“. Там личат многобройни бележки и поправки на Сталин, който го преглежда преди обсъждането му. Ето някои извадки от този обширен, дебеличък доклад:

„Длъжен съм да заявя, че отначало нито аз — народният комисар на отбраната, нито Генералният щаб, нито командването на Ленинградския военен окръг си представяхме поне малко от малко всички особености и трудности, свързани с тази война… Добре организираната, въоръжена и обучена в съответствие с местните условия и задачи финландска армия се оказа много маневрена, издръжлива в отбрана и добре дисциплинирана.

Със започването на бойните действия в центъра беше създаден Щаб на Главния военен съвет в състав др. Сталин, др. Ворошилов, началника на Генералния щаб др. Шапошников и народния комисар на Военноморския флот др. Кузнецов (последният участваше в заседанията само при решаването на морски въпроси). Постоянен и активен участник в щаба се оказа председателят на Съвета на народните комисари др. Молотов, макар официално да не беше член. Щабът, по-точно неговият активен член другарят Сталин, фактически ръководеше всички операции и цялата организационно-творческа работа, свързана с фронта.“

По-нататък в много страници народният комисар е принуден да признае недостатъците в разузнавателната дейност на Червената армия, слабото техническо снабдяване, тромавата организация на съединенията, лошата зимна екипировка, лошото хранене на войските и т.н. „Мнозина висши началници не се оказаха на нужната висота. Щабът на Главния военен съвет беше принуден да отстрани много от висшите командири и началник-щабове, тъй като тяхното ръководене на войските не само не донасяше полза, но се очерта и като крайно вредно… Тази своя победа Червената армия извоюва сравнително бързо преди всичко защото от момента на започването на войната до победоносния й край фактическото ръководство на войските пое върху себе си другарят Сталин…“[34]

Продължилата 104 дни война не донася лаври нито на армията, нито на Сталин. Дали Ворошилов е разбрал това, или не, е въпрос, но твърдейки, че „фактически другарят Сталин е ръководел всички операции“, той прехвърля върху диктатора бездарното управление и липсата на готовност за война. И макар целият доклад да е обсипан със станалите вече нещо обичайно хвалебствени тиради по адрес на „вожда“, Сталин сигурно е изпитвал скрито раздразнение.

В заключителното си слово пред Главния военен съвет, където доклад изнася Ворошилов, Сталин казва на пръв поглед верни думи: ние трябва „да развенчаем култа на преклонение пред опита от гражданската война, той подхранва нашата изостаналост. Появиха се у нас нови хора — Алябушев, Чурюлов, Младенцев, Ричагов и други — все майстори, инженери на войната. У нас в командния състав има превес на участниците в гражданската война, които не са в състояние да направят път на младите кадри…“. Да, „култът“ към гражданската война трябва да се „развенчава“. Но „превес на участниците в гражданската война“ вече няма. Пък и някои от „инженерите на войната“, като например Ричагов, по волята на Сталин няма да участват в бъдещата война…

Най-сетне Сталин разбира какво представлява Ворошилов като пълководец. Войната изважда наяве големите недостатъци в организацията, подготовката и управлението на частите и съединенията на Червената армия. Хитлер е учуден и зарадван. Май че стратегическите му планове почиват на верни пресмятания. Постигнатата на такава висока цена победа е равносилна на морално поражение. И Сталин, и Хитлер виждат това. Всеки си прави свои изводи. Но на Сталин му остава по-малко време за осъществяване на замисленото. През последните години го обзема необяснима неувереност. От този момент „вождът“ започва непрекъснато да разпалва у себе си една своя фиксидея: „Ако Хитлер не бъде предизвикан, няма да ни нападне.“ Когато съветските граничари свалят един германски самолет нарушител, навлязъл дълбоко в територията на Съветския съюз, Сталин лично дава указания за извинение. Воюваща Германия фактически се сдобива с невоюващ съюзник. В Берлин бързо усещат това. В големите маневри на Сталин е отредена сега ролята на изчакваща страна. А Хитлер скоро ще завърши подготовката си за поход на изток.

Политическите и теоретичните спорове около предприеманите от Сталин ходове през 1939 г. продължават и сега. Безспорно в постъпките му, както и в избора на пътищата за решаване на възникналите тогава проблеми, има много грешки и вредни последици (на някои от тях ще се спра допълнително). Но не бива да забравяме, че сега ние „съдим“ Сталин, използвайки днешни критерии. В ония далечни вече за нас времена от 30-те години нито Сталин, нито приближените му са имали такова виждане за нещата и света, което днес наричаме „ново политическо мислене“. За да разберем правилно феномена Сталин, ходовете му, замислите и деянията му, често пъти престъпни, наложително е да се опитаме мислено да се пренесем в онова яростно, жестоко, сурово време. И тогава, щем не щем, ще трябва да признаем, че много от ходовете и мерките на Сталин за предотвратяване на войната, за отдалечаването й, за укрепване на западните граници до голяма степен са били принудителни. Ще подчертая още веднъж: в тази си дейност Сталин е допуснал големи грешки и недомислия. С цялата си подозрителност се предоверява на Хитлер и прави редица неоспоримо прибързани крачки, за които по-късно предпочита да не си спомня, с изключение на един-единствен случай. Изказвайки се на 24 юни 1945 г. на приема в Кремъл в чест на войскови командири от Червената армия, Сталин заявява: „Нашето правителство направи доста грешки…“ Аз ще бъда по-точен: грешки са допускани не само в хода на войната, но и в навечерието й. И според мен най-голямата, принципната грешка е сключването на „Германско-съветски договор за дружба и за границата между СССР и Германия“ на 28 септември 1939 г. В съответствие с този договор се уточняват границите между „сферите на интереси“ на двете държави с приложена географска карта. Границата вече се различава от определената със „секретния протокол“ към панта от 23 август 1939 г. Тя преминава, общо взето, по реките Нарев, Буг и Сан.

По време на преговорите на Молотов с Рибентроп в Москва на 27 и 28 септември, в които участва, както и през август 1939 г., непосредствено и Сталин, се стига до взаимно съгласие за „дружба“ между социалистическата държава и фашисткия режим. Това още повече обезкуражава и дезориентира антифашистките сили в целия свят и връзва до известна степен ръцете на Сталин в стремежа му да направи необходимото за укрепване на отбранителната способност на страната. Има някои доказателства, че още преди началото на войната е почувствал и разбрал политическата несъстоятелност на този свой ход. Докато пактът за ненападение е все пак в значителна степен принудителна мярка, договорът за „дружба“ е резултат от погрешен подход на Сталин към собствения му анализ и показва неспособността му да прави верни прогнози. В стремежа си да не се стигне до война или поне да се отдалечи началото й той прекрачва последната идеологично оправдана граница, а това повлича след себе си дълготрайни отрицателни последици.

Въпреки отчаяните си усилия да отсрочи войната Сталин успява да реши тази задача само отчасти. Скоро след подписването на договора за „дружба“ става абсолютно ясно, че войната се е приближила вече съвсем близо до нашите граници. Времето за политически маневри е отминало. Хитлер може всеки момент да нахлуе. Наистина поради редица причини фюрерът, по данни на съветското разузнаване, няколко пъти е отлагал датата за обявяване на война на Съветския съюз. Три пъти през май — 14, 15 и после 20 май. Един път през юни — от 15 на 22 юни. Сталин, който до последния момент не иска да вярва на тия данни, вече съзира не само мъглявите очертания на фашистката заплаха, той вижда ясно и агресивната, готова за скок на изток гигантска Хитлерова военна машина.

Бележки

[1] АВП СССР, ф.0745, оп.15, т 38, д.8, л.149.

[2] Жилин, П. А. О войне и военной истории. М., 1984, с.145

[3] Правда, 27 августа 1939.

[4] Documents diplomatiques français 1932–1939, 2е série, t. XVIII, p.243.

[5] АВП СССР, ф.099, оп. 1, п.300, д.2077, л. 233–234.

[6] Горбачов, М. С. Октябрь и перестройка: революция продолжается. М., 1987, с.24.

[7] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1237, л.379, 381.

[8] Вж. Сиполс, В. Я. Внешняя политика Советского Союза. М., 1987, с.196.

[9] Вторая мировая война. Краткая история. М., 1984, с.43.

[10] Документы и материалы кануна второй мировой войны 1937–1938. Т. 2, с.85-86.

[11] АВП СССР, ф.059, оп.1, п. 296, д.2046, л.266.

[12] Точно на 17 септември вечерта полското правителство напуска страната, а висшето военно командване — на другия ден сутринта (бел. на рус.ред.).

[13] Правда, 18 сентября 1939.

[14] ЦАМО, ф.5, оп.391, д.175704, л.96.

[15] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1237, л. 436–437.

[16] Т.е. родените в западните райони, окупирани от германците (бел. на рус.ред.).

[17] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.105, т. III, л. 19–22.

[18] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.105, т. III, л.205.

[19] Пак там, ф.5325, оп.1, д.244, л.2.

[20] ЦГАОР, ф.5325, оп.1, д.244, л.9.

[21] ЦГАСА. ф.4, оп.14, д.2435, л. 9–13.

[22] Пак там, ф.33987, оп.3, д.1258, л. 134–138.

[23] Пак там, ф.25888, оп.13, д.20, л. 6–9.

[24] Пак там, ф.33988, оп.3, д.373, л.130.

[25] Пак там, л.113.

[26] НГАСА, ф.33987, оп.3, д.1236, л. 376-380

[27] Пак там, д.1366, л.60-62.

[28] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1366, л.27-29.

[29] ЦГАСА, ф.33987, оп.3, д.1365, л.99.

[30] Известия, 3 декабря 1939.

[31] Известия, 16 декабря 1939.

[32] ЦАМО, ф.8, оп.1, д.23, л.34.

[33] ЦАМО, ф.15, оп.11600, д.160, л.96.

[34] ЦАМО, ф.132, оп.264211, д.73, л.67-110.