Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (14) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2931

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Стефка Рачова; Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2932

 

 

Издание:

Автор: Дмитрий Волкогонов

Заглавие: Триумф и трагедия

Преводач: Антоний Димитров

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо издание

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: биография

Националност: Руска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Цветанка Николова

Рецензент: Иван Стефанов

Художник: Гичо Гичев

Коректор: Бойка Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2933

История

  1. — Добавяне

Далечните извори на трагедията

Има събития, които остават дълго време в сянката на историята, макар да заслужават неизмеримо повече. Това се отнася и за съдбата на Лениновото „Писмо до конгреса“. Аз вече споменах, че най-вероятно то е адресирано до делегатите на XII партиен конгрес, но по силата на редица причини не е доведено до знанието им. Струва ми се, че Марк Аврелий беше писал: различно летят мисълта и стрелата; мисълта, дори когато, разглеждайки нещо, е предпазлива, лети все пак направо към своя предмет. Мислите на Ленин, изложени в „Писмото“, „летели към своя предмет“, срещайки немалко спънки. Изглежда, за конкретния исторически момент поради противодействието те не са могли да изиграят ролята, за която били определени, но за бъдещето ролята им е неоценима. Те ще останат в историята на политическата мисъл като пророческо предупреждение, което гласи: за да бъдат осъществени, високите и благородни цели искат морална чистота.

Писмото на Ленин от 24–25 декември и допълнението му от 4 януари 1923 г., препечатани и сложени в пликове, Крупска, в съответствие с волята на Владимир Илич, предава в Централния комитет на партията на 18 май 1924 г., пет дни преди откриването на редовния XIII конгрес на РКП(б). В специалния протокол за предаването на тези безценни документи Крупска собственоръчно написва: „Предадени от мене записки, които Владимир Илич е диктувал по време на болестта си от 23 декември до 23 януари — 3 отделни записки. В тях не влиза записката по националния въпрос (намираща се в момента у Мария Илинична).

Някои от тези записки са вече публикувани (за Рабкрин, за Суханов). Сред непубликуваните има записки от 24–25 декември 1922 г. и от 4 януари 1924 г., които съдържат личните характеристики на някои членове на Централния комитет. Владимир Илич изяви твърдото си желание след смъртта му тези негови записки да бъдат доведени до знанието на поредния партиен конгрес. Н. Крупска[1]:

Състоялият се в навечерието на конгреса пленум по докладна приелата Лениновите книжа комисия приема следното постановление: „Да се разгласят прочетените пред пленума документи в съгласие с волята на Владимир Илич на конгреса, като разгласата им се извърши по делегации и след предупреждение, че тези документи не подлежат на размножаване, а разгласата по делегации да се извърши от членовете на комисията по приемането на книжата на Илич.“[2]

Това е първият конгрес без Ленин. Политическия доклад изнася Зиновиев. Той започва да чете доклада много развълнувано: „В днешната «Правда» един от нашите обичани работници поети е предал прекрасно настроението в партията, отговарящо тъкмо на сегашния момент:

Вижте как трепнаха

уплашено мислите,

помътнелия взор

замрежи тъга.

— Политотчета на Цека…

не чете… не чете…

Ленин…

Без Ленин, без светлинка, без най-гениалната глава на земята ние ще трябва да разрешаваме сега онези с особена важност въпроси, от които зависи съдбата на нашата партия…“[3]

В пространния доклад на Зиновиев се разглежда широк комплекс въпроси: резултатите от годината, факторът време в социалистическите преобразования, работата на ЦК и на Политбюро, резултатите от дискусията, националният въпрос, международното положение, работата на РКП(б) в Коминтерна, резултатите от новата икономическа политика, Лениновият план за кооперирането. В доклада има специален раздел и за това РКП(б) „да не бъде само партия на града“, за „културните ножици“ и т.н. Но фактически нито в доклада на Зиновиев, нито в организационния отчет на Сталин се засягат въпросите, повдигнати от Ленин в последните му писма. Това надали е направено с умисъл. Просто интелектуалното равнище на Лениновите съратници (макар то да е, общо взето, високо) не може, повтарям това, да им осигури такъв задълбочен и прозорлив поглед към бъдещето, какъвто имал Владимир Илич. Защото Ленин не просто прави „план за построяването на социализма“, както е прието да се говори у нас, в областта на индустриализацията, колективизацията и културата. Тук също се отразява схематизмът в мисленето на Сталин, свикнал всичко да разчленява и да опростява до неузнаваемост. Лениновото „Завещание“ е концепция за социализма, в центъра на която е човекът, а също и въпросите, разглеждащи гаранциите за народовластие, демокрация и хуманизъм в новия строй. Всъщност Ленин търси пътища как да не се допусне отчуждаване на работния човек, на труженика от неговата власт; как да се победи избуяващата бюрокрация; как да се преобрази апаратът в демократичен и гъвкав, как да се издигне ролята на обществения контрол; как да се направят плодовете на свободата достъпни за всички. Именно тия въпроси образуват същината на Лениновото намерение за „редица промени в нашия политически строй“.

За най-голямо съжаление Политбюро, неговото ядро — Зиновиев, Каменев, Сталин, Троцки и Бухарин — или не са разбирали, или не са искали, а може би и не са могли напълно да разберат гениалните замисли на Ленин. Тринадесетият конгрес на партията, разглеждайки многобройните важни въпроси от тогавашната действителност, решава задачите на днешния, а не на утрешния ден. Централната идея на „Завещанието“ на Ленин за развитие на народовластието не се превръща в главната идея в неговата работа. Може да се каже, че тук се крие основният източник на бъдещите нещастия.

Въпросите за разширяване на демократичната страна в диктатурата на пролетариата и за обновяване на ръководните органи, за широкото привличане на масите към решаването на държавните въпроси фактически не се повдигат. Сталин само се докосва до въпроса за разширяването на Централния комитет. Но ние помним, че Ленин говори за увеличаване на ЦК за сметка на работниците и селяните. А вместо това и на XII, и на XIII конгрес увеличаване наистина има, макар и за сметка на достойни хора, но в голямото си мнозинство професионални революционери. От работниците и селяните са избрани съвсем малко нови членове на Централния комитет. А това, съгласете се, далеч не е едно и също.

В политическия доклад на Зиновиев въпросите за социалистическата демокрация, за която толкова много е загрижен Ленин, са разгледани своеобразно и по-точно едностранчиво. Докладчикът привежда изказването на един заводски инженер специалист, който смята, че е малко да се дадат на хората предмети от първа необходимост, на тях им е нужно да им бъдат дадени „човешки права“. Докато сме лишени от тези права, заявява инженерът, ще бъдем инертни. Докато не бъде признато, че „човекът е най-голямата ценност в държавата“, обществената и трудовата активност на хората ще бъде ниска. Не може да не признаем проницателността на този възглед. Наистина, наред с тия силни мисли специалистът изказва по много въпроси и погрешни мнения. На тези настроения у интелигенцията Зиновиев реагира по следния начин: „По този въпрос не си струва да си губим времето с излишни приказки. Съвсем ясно е, че такива права те (специалистите — б.а.) ще видят в нашата република, когато си видят ушите без огледало. Това е безспорно.“[4] Така мисли не само Зиновиев, но и мнозина в Централния комитет, които нямат възможността да прозрат дълбокохуманната концепция на социализма, в чийто център трябва да бъдат свободата, демокрацията и хуманизмът. Това невежество също е източник на бъдещите нещастия. Вярно е, че са изминали само шест и половина години от революцията. Без диктатурата на пролетариата Съюзът на съветските републики просто не би издържал под напора на вътрешните и външните врагове. Но това, че се забравят демократичните начала, народовластието, за които така много се грижел Ленин, рано или късно не може да не се отрази.

На конгреса на Лениновото „Писмо“ не се отделя вниманието, което е трябвало да се отдели. Отделните делегации са били запознати с „Писмото“ от специално определени хора. Особена активност проявява Каменев, който минава от делегация на делегация. Няма никакви обсъждания. След прочитането му на глас се внася предварително подготвено устно предложение (от членове на комисията по приемане на Лениновите документи): да се препоръча на Сталин в политическата си работа да има предвид критичните бележки на Ленин. И всичко свършва с това. Всъщност „благодарение“ на тази форма за запознаване на делегатите с Лениновото „Писмо“ то фактически е недооценено. И така, този документ с историческо значение не става основа за въвеждане на демократични норми в партийния живот, за организационни промени в ръководния ешелон на партията и за издигане на нова кандидатура за поста генерален секретар. Тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че от написването на „Писмото“ е изминала почти година и половина. През това време Сталин застава начело на борбата с Троцки, който, още преди да умре Ленин, повежда яростни атаки против курса на партията, против политиката на НЕП-а. Сталин се опълчва решително против тези нападки, защитавайки в действителност и себе си. Поддържа го по-голямата част от партията. Това се отразява и върху отношенията на делегатите към Сталин. Мнозина сигурно са разсъждавали така: да се махне Сталин значи да се признае, че Троцки е прав.

Много от делегатите на конгреса трудно се ориентират в хитроумните плетеници на реалната политика и често пъти приемат формата за съдържание. Та нали и Троцки по същата причина запазва дълго популярността си благодарение на своите запомнящи се речи. Когато се прочита „Писмото“, у делегациите не възникват съмнения и никой не се запитва защо този извънредно важен документ не се обсъжда непосредствено на конгреса, защо е тази потайност, защо не се обнародват открито Лениновите предложения. Тия неща не са последица само от известна „обработка“ и натиск, но преди всичко и от ниската политическа култура на мнозина делегати. Една от причините за бъдещите нещастия е изостаналостта за дадения период в политическата култура не само на по-голямата част от населението, но и на партийните членове. Надали са много онези, които са разбрали, че именно сега, след революцията, отказвайки се от бога на небето, тръгват да си го създават на земята. Не им и хрумва, че докато богът на небето е символ и иска от хората най-често символични жертви, богът на земята няма да се задоволи с това и ще поиска страшни човешки жертви. Уви, такива ясновидци като Ленин са уникална, историческа рядкост.

Но нали не на всички политическата култура е толкова ниска? Нима Зиновиев, Каменев, Риков, Томски, Дзержински, Калинин, Рудзутак, Соколников, Фрунзе, Андреев и много други болшевики не са разбирали, че е нужно най-внимателно да се анализира „Завещанието“ на вожда? Мисля, че са разбирали. Но лозунгът за единство, възприеман често формално, заглушава интелектуалната им съвест. Можем дори да кажем, че нейният шанс, шансът на съвестта, не е използван. Така ще бъде още много пъти и в бъдеще. Издигането на новия вожд ще става не само в условията на орязване, кастриране на реалната демокрация, но и като се заглушава гласът на съвестта на мнозина, които трябва публично, открито да протестират против узурпирането на властта от едного. Всички знаят как ще завърши това за конкретния човек. Там е работата, че този шанс на съвестта може да се използва само в съюз с мъжеството на мисълта… Вътрешното раболепие обаче се оказва почти във всички случаи по-силно. Свободата в съзнанието на хората е често в положението на Пепеляшка.

Когато Сталин научава за Лениновото „Писмо“, заявява, че си подава оставката. Ако е била приета, може би много неща биха тръгнали другояче. Правилно постъпва. Така трябва да постъпва всеки болшевик. Но оставката не е категорична. Тук му е мястото да кажа, че през 20-те години Сталин два пъти си подава оставката. След XV конгрес например тя е в по-категорична форма. Троцкистко-зиновиевската опозиция претърпява поражение, което конгресът оформя организационно. На първия пленум след конгреса Сталин се обръща към членовете на Централния комитет с молба:

„Мисля, че до последно време имаше условия, принуждаващи партията да ме остави на този пост като човек повече или по-малко суров, представляващ известна противоотрова срещу опозицията. Сега опозицията не само е разбита, но е и изключена от партията. А между другото, имаме и указанието на Ленин, което според мене трябва да бъде изпълнено. Затова моля пленумът да ме освободи от поста генерален секретар. Уверявам ви, другари, че партията само ще спечели от това.“

Обаче сега авторитетът на Сталин се е повишил, за партията той е човекът, който се бори за единство и се опълчва непримиримо срещу всички фракционери. Оставката му отново не е приета. Но изглежда, че Сталин е бил предварително убеден в това и с молбата си за освобождаване от поста генерален секретар тайно е искал още повече да укрепи положението си.

На XIII конгрес Каменев и Зиновиев взимат всички мерки да не бъде изпълнена настойчивата Ленинова препоръка Сталин да бъде преместен от поста генерален секретар. Това вероятно е най-недостойната страница в политическата им биография, като се има предвид колко непосредствено са работили с Ленин. Склоняват Сталин да оттегли устното си заявление и заедно набелязват линия, съгласно която му се предлага да се съобрази с препоръките и критичните забележки на починалия вожд. Тази линия Зиновиев и Каменев провеждат лично сред големите отделни делегации, фактически обръщайки гръб на Лениновите идеи. Де да са знаели, че оневиняват своя бъдещ гробокопач!

Нелишените от способности и заслуги пред революционното движение и пред партията Зиновиев и Каменев смятат, че най-важното в дадения етап е да не се допусне Троцки до главните роли. Те самите искат да се докопат до тях. Не поставят на първо място съдбата на революцията, съдбата на Лениновото „Завещание“ и бъдещето на страната. Излиза на преден план старият колкото света императив — личните интереси, амбициите, славолюбието. И двамата, както и Троцки, явно подценяват Сталин. Известно е например, че в началото на 20-те години Зиновиев казва в тесен кръг: „Сталин е добър изпълнител, но той винаги трябва и може да бъде управляван. Сталин няма способностите сам да се управлява.“ Очевидно Зиновиев, а с него и Каменев в своите планове разчитат, че Сталин ще остане в ролята на генерален секретар само като ръководител на Секретариата, а в Политбюро ролята на първа цигулка ще играе друг човек. Разбира се, Зиновиев! Сталин разбира замисъла на „дуета“ и до известно време си дава вид, че тази „комбинация“ го задоволява. Та не току-така се постарава да наложи за докладчик по главния, политическия въпрос на XIII конгрес Зиновиев. Зиновиев и Каменев се страхуват от Троцки и не смятат Сталин за опасен. А на конгреса Троцки е пасивен. Сякаш просто чака кога ще го извикат… Такава е обстановката в ръководното ядро на Централния комитет.

Днес, след десетки години, можем да кажем, че главните фигури, ангажирали се с реализирането на Лениновите указания, са били Зиновиев и Каменев (разбира се, и Сталин, но самичък той нищо не може да направи). Именно тези двама политици, ръководейки се от моментни лични интереси, фактически пренебрегват последната воля на вожда. През 1917 г. те се противопоставят на идеята му за въоръжено въстание, противопоставят се на волята му и когато вече го няма. А нали Зиновиев обичал публично и с гордост да казва, че преди революцията цели десет години (от 1907 до 1917 г.) е най-близкият ученик на Ленин! Че, виждате ли, никой не е поддържал Ленин в Цимервалд и Кинтел както Зиновиев! Каменев е личен приятел на семейство Улянови и не крие това. Така или иначе, тези двама политически близнаци твърдо вярват в своята особена роля след смъртта на Ленин. Именно те заедно със Сталин решават да не се разгласява Лениновото „Писмо до конгреса“. И макар че на XV партиен конгрес (декември 1927 г.) по предложение на Орджоникидзе този документ е публикуван в текущия бюлетин, той не стига до широките партийни слоеве, до народа.

Сталин си взема добра поука от антидемократичността на постъпката с „Писмото“ и по-късно започва доста често да се възползва от урока, получен в „школата“ на Зиновиев и Каменев, които искат да оставят миналото на миналото. Но това невинаги може да стане. Миналото може и да отмъщава. Без дори да подозират, те посяват конфликта на миналото с бъдещето. В кървавата жътва ще паднат след време и техните глави… Щом надвие с тяхна помощ Троцки, Сталин веднага ще загуби всякакъв интерес и към двамата. А след малко повече от десет години хладнокръвно ще санкционира и физическото им унищожаване. Не е трудно да си представим колко пъти после мислите на Зиновиев и Каменев са се връщали към времето, когато, пренебрегвайки „Писмото“, сами изтикват нагоре диктатора, бъдещия си палач. Наистина, когато между тях и Сталин настъпва разрив, те отведнъж стават „принципни“. Тъй като въпросът опира до личното им положение, политическите близнаци веднага забравят, че доскоро са защитавали Сталин, и се опълчват срещу него. Още на XIV партиен конгрес, през декември 1925 г., единият от лидерите на „новата опозиция“ се обръща към делегатите с верни, позакъснели думи: „Аз стигнах до убеждението, че другарят Сталин не може да изпълни ролята на обединител на болшевишкия щаб…“ Но за делегатите това изказване е само поредна атака на фракционерите. Онова, което тези политици правят преди това, опазвайки Сталин на поста генерален секретар въпреки Лениновото желание, за съжаление, вече няма да могат да променят. Както и никой друг. И май че можем да кажем като Плутарх за Александър Македонски: погрешно ще е да сметнем, че властта на Александър му е подарък от съдбата. На Сталин му помагат да вземе властта. Преди всичко Зиновиев и Каменев. Въпреки волята на Ленин.

При тези условия претърпелият категорично поражение в протеклата дискусия Троцки се опитва „да си измие очите“ и заема временно разтеглива позиция. Изказването му на XIII конгрес Зиновиев нарича не „конгресна“, а „парламентарна“ реч. Според неговите думи Троцки се обръща не към делегатите, а към партията и се опитва „да говори съвсем не това, което мисли“. Наистина изказването на Троцки е необичайно. Основното му съдържание е насочено против бюрократизирането на партийния апарат. За по-голяма убедителност той се позовава на Ленин и Бухарин и атакува ръководството на Централния комитет от позициите на новатор, борец за опазването на революционните традиции в партията. „Масите мислят по-бавно от партията“ — твърди Троцки. За да си запази способността „да мисли бързо и правилно“, партията трябва да бъде освободена от „недъзите си“, изразени в бюрократизирането на партийния апарат. Но се оказва, че Троцки пуска стрелите си против бюрократизма с друга цел: именно бюрокрацията развъжда фракционерството, твърди Троцки. Така че именно бюрокрацията е причината за идеологическите и политическите атаки против щаба на партията. С други думи, дискусията, натрапена на партията от него, е един вид отговор по отношение на бюрокрацията в Централния комитет, в губернските партийни комитети, във всички равнища партийната йерархия. В тези разсъждения има някакво рационално зърно. Но Троцки повече се притеснява не за партията, а за себе си. Троцки си остава Троцки: тогата на борец за демокрация му е нужна само като словесна козметика за оправдаване на нападките му против курса на Централния комитет, макар в партията да не са забравили, че именно той е един от инициаторите за прилагане на методите на „казармения комунизъм“, пораждащ неизбежно бюрократични извращения.

Може да се каже, че XIII конгрес не прави и крачка напред по пътя на развитието на Лениновите идеи за демократизиране. Тук е изворът на много бъдещи трагедии. Делегатите не изпълняват последната воля на Ленин за преместването на Сталин от поста генерален секретар. Непоследователността на членовете на ЦК по този въпрос, отстъпката, направена пред Сталиновите доброжелатели (за онова време!) Каменев и Зиновиев, по-късно струва скъпо на партията.

Справедливостта изисква да кажем, че по всяка вероятност много от членовете на Централния комитет са наясно: ако бъде сменен Сталин, ще се създаде впечатление, че Троцки е прав. Кой знае, може би ако Троцки не се е компрометирал с октомврийското си предизвикателство (1923 г.), шансовете му са щели да бъдат доста големи. Алтернативата обаче Сталин да бъде заменен с Троцки не задоволява повечето от съратниците на Ленин. Така че с известна доза предположение може да се каже, че Сталин запазва поста си на генерален секретар и благодарение на „помощта“ на Троцки.

Ленин само полага демократичните основи на държавното и партийното строителство, но той не успява да ги доразвие. Да посочим например само една от чертите на демокрацията: периодичната подмяна на ръководните партийни работници. Защото, дори и оставен на поста генерален секретар, Сталин е щял да го заема само за ограничен срок, определен от устава, и така може би е нямало да се допусне по-късно чудовищното култовско израждане. Напълно обяснимо е защо кралица Виктория, императрица Екатерина II, негусът Хайле Селасие или шахът на Иран Реза Пахлави са царували с десетилетия — те са монарси! Но оставането на Сталин начело на партията и на държавата, фактически с нищо и от никого неограничено, не може да не доведе до деформации. Не може! В Лениновото предложение на XII партиен конгрес „Как трябва да реорганизираме Рабкрин“ прозира мисълта за задължителното обновяване на ръководните партийни органи, за разграничаване на функциите на Централния комитет от функциите на съветите. За първите кълнове на демокрацията не се полагат грижи. Постепенно те са напълно задушени от по-мощните издънки на догматизма, бюрокрацията, механичното администриране. Бъдещият култ към „великия вожд“ не се е родил от нищото.

На първо време няма никакви външни признаци за узурпиране на партийната власт. Обратното. Сталин води борбата си с Троцки под лозунга за колективна борба срещу неговите бонапартистки, диктаторски изсилвания, срещу претенциите му за еднолично лидерство и срещу безграничните му амбиции. Троцки продължава да гребе от политическия си капитал, натрупан в годините на гражданската война, без да забелязва, че той главоломно се стопява. Критикувайки претенциите на Троцки за особената му роля е ръководството. Сталин предлага формално друга, по-прогресивна и демократична алтернатива — „колективно ръководство“. Макар че това ръководство се трансформира постепенно в посока, изгодна за самия генерален секретар. Сталин си е набелязал вече план за промени в ръководното ядро на партията. Първият, когото трябва да отстрани от ръководството, много естествено, е Троцки. А докато не му дойде времето, важно е да не се форсират събитията. Така че съставът на Политбюро след XIII конгрес фактически не се променя, дори Троцки остава в него. Нов член е само завоюващият си бързо авторитет в партията Бухарин. Лениновата характеристика за Бухарин като „любимец на партията“ ускорява избирането му във висшия партиен орган. Кандидат-членове на Политбюро стават Дзержински, Соколников и Фрунзе. Секретариатът придобива нов вид: генерален секретар — Сталин, втори секретар — Молотов, секретар — Каганович. По отношение на поддръжката новият състав на ядрото на Централния комитет става по-благоприятен за Сталин. Изглежда, че партийната му кариера е преживяла вече най-трудните си часове. Не само не го преместват от поста генерален секретар, за което настоява Ленин, но нещо повече — той успява да заздрави положението ск в партийното ръководство.

Лениновото „Писмо до конгреса“ изчезва за десетилетия от погледа на партията. То не е публикувано в „Ленински сборник“, макар че Сталин обещава да се погрижи за това. Наистина в средата на 20-те години „Писмото“ няколко пъти „се показва на повърхността“ въз връзка с вътрешнопартийната борба. То дори се публикува в бюлетин №30 на XV партиен конгрес (в тираж над 10 хил. броя) с надпис „Само за членове на ВКП(б)“ и се разпраща в губернските комитети на партията и в комунистическите фракции в ЦИК и ВЦСПС. Част от него е публикувана във в. „Правда“ от 2 ноември 1927 г. Ето защо не можем да кажем, че партията нищо не е знаела за този документ. Но след като волята на Ленин не се изпълнява веднага, по-късно това става все по-трудно. Преди всичко защото на първо време Сталин се опитва, макар и външно, да промени поведението си. А най-много, защото за партията той застава начело на мнозинството в Централния комитет в борбата с опозиционерите, макар че опозицията изразява често само идейни различия, други възгледи и алтернативи. Благодарение на усилията на Сталин обаче думите „опозиция“ и „фракция“ стават синоним на враждебност. Както е известно, партията, по-късните поколения комунисти научават за Лениновото „Завещание“ чак след XX конгрес на КПСС Такива „тайни“ са опасни, те унищожават демократичните основи и създават неволно лъжливи представи у хората, че истината може да бъде изпратена на заточение. В брошурата си „Изводи от XII конгрес на РКП“, излязла през 1923 г., Карл Радек пише, че някои личности искат „да натрупат капитал“ от последните писма на Ленин, твърдейки, „че там има някаква тайна“, която не позволява да бъдат публикувани.[5]

Както свидетелства опитът на историята, колкото повече истината се потулва, толкова по-големи са възможностите за злоупотреби. В крайна сметка всички опити да се скрие истината са обречени на провал. Но преди това да стане ясно, нанася се огромна вреда на общественото съзнание, на политическата култура, на духовните ценности. Историята с „Писмото“ още веднъж ни напомня, че лъжата винаги се скроява, фабрикува, създава. А истината няма защо да се фабрикува. Тя просто трябва да бъде открита, намерена, изяснена, защитена. Тук се крие една от противоположностите, различаващи истината от лъжата. За истината е нужна светлина, много светлина; лъжата винаги търси мрака, прикритието, секретността. А Сталин много обича „строго поверителното“. Скоро върху делата, папките и елементарните документи ще се появят доста такива надписи. Разбира се, държавни и партийни тайни има и сигурно ще има. Но превръщането на проста преписка, отчети, телеграми, елементарни сведения в някаква тайна създава за някои нещо като особен пласт на живота. Никой не се замисля, че прекомерната засекретеност на държавния и обществения живот е благодатна почва за продажничество. В центъра на всички „тайни“ е самият Сталин, който намира време да реагира лично на непрекъснатия поток от съобщения.

Текстът на Лениновото „Писмо до конгреса“ е публикуван няколко пъти на Запад, не без участието на Троцки. Отначало в САЩ неговият отдавнашен привърженик М. Истмън публикува документа с обширни антисъветски коментарии. По-късно, през 30-те години, във Франция Б. Суварин, френски гражданин от руски произход, сътрудник на „Юманите“, се връща към този документ. Троцки полага непрекъснати усилия да привлече вниманието към „Писмото“, като публикува отделни откъси, променяйки ги до неузнаваемост. В края на живота си той тълкува този Ленинов документ фактически еднозначно: Ленин е предложил Сталин да бъде преместен от поста генерален секретар и е препоръчал на делегатите да издигнат за лидер на партията него, Троцки, като най-способен и най-умен. Той така често повтаря в книгите и статиите си тази теза, че изглежда сам започва да вярва в нея.

Съдържащите се в „Завещанието“ Ленинови идеи предвиждат широк спектър от демократични мерки в първата в света социалистическа държава. Предлага се да се увеличи притокът от свежи сили в ръководството на партията и държавата, да се повиши ролята на професионалните съюзи, на съветите, обществените организации, народните и контролните органи, ролята на отчитането на ръководителите пред трудещите се, макар че още не са поставени конкретно въпросите за плебисцити, референдуми, допитвания, за задължителен отчет на ръководителите, за строго периодичното обновяване на партийните кадри и за други аспекти в „технологията“ на демокрацията. Важно, извънредно важно е, че Ленин вижда същината на социализма в синтеза от демокрация, хуманизъм, свобода и справедливост.

Постепенното отдръпване от Лениновите изходни позиции на широк демократизъм не може да не се отрази отрицателно върху всички области от живота на съветската държава. Именно тук са дълбоките извори на бъдещите деформации, култовски извращения, злоупотреби с властта. Но идейният пълнеж на Октомври е толкова непреодолим, че не са могли напълно, да го смачкат и унищожат всички филтри на догматизма и бюрокрацията. Трябва винаги да помним и да не забравяме това. И не заради това, че нито днешното, нито утрешното са вечни. И едното, и другото отминават. Както изглежда, вечно е само миналото. А то твърде често изпраща своите послания към идното. Идното, бъдещето, днес е такова, че, от една страна, ако не утолим жаждата си да разберем онова, което е било, ще ни бъде трудно да превърнем в действителност идеалите си. А от друга — струва си да видим, че миналото учи на мъжество и способност да защитим истината. Неопетнената съвест винаги има своя шанс.

Нужно е да отдадем дължимото на тогавашното време: политическата система на обществото, която се създава в ония години, придава огромно значение на възпитаването на населението, на подрастващите поколения в духа на революционните идеали, на социализма и комунизма. В ония години широко се разпространява образът на идеалния „нов човек“, някакъв образец, модел на бъдещата личност. Още през 20-те години, въпреки че започват да се засилват бюрократичните тенденции, но идеологичната страна на преустройството на обществото се придава първостепенно значение. Простота, скромност в живота, непретенциозност във всекидневието, общуване, готовност да се откликне на всеки призив на обществото, дълбока ненавист към еснафството и печалбарството, извисена духовност, чужда на дребнавите бакалски сметки — всички тези черти на човека от 20-те, 30-те. 40-те и по-късните години показват, че бюрократизмът не е задушил най-доброто у гражданина на първата социалистическа страна. Хората са били силни с вярата си в идеята.

Лениновите принципи не се изгубват изцяло в йерархията на бюрократичните пластове и догматичните щампи. Идеите му, макар и понякога в орязан, непълен вид, са главното оръжие в борбата за избиране на пътища и начини за изграждане на новото. При цялата противоречивост и драматичност на този процес в страната има сили, готови да отстояват Лениновата стратегия и тактика в началния етап на социалистическото строителство.

Хегел смята, че над всичко царува съдбата във вид на сляпа, неразумна сила. Теолозите допълват, че това е някаква външна сила, която знае бъдещето на всеки човек и води хората по определената им пътека към неизбежния им финал. След смъртта на Ленин Сталин, вместо да слезе от капитанския мостик на партията и да иде в някой народен комисариат, напук на Хегел, когото той така или иначе никога не ще успее да надвие, взема съдбата в свои ръце. По онова време обаче никой не може и да предположи каква роля ще изиграе в историята Сталин — първият генерален секретар на болшевишката партия. Кой е могъл да каже, че неговата възнисичка фигура ще хвърли такава чудовищна, мрачна и гигантска сянка върху цялото велико дело?

Сред изброените далечни извори на трагедията можем да съзрем и друг: създаваната тогава строго централизирана система още в зародишните си възможности е криела опасности. Човекът, съсредоточил в ръцете си неограничена власт, изпълнителят на идеята, още тогава си поставя за цел да заграби управлението на тази система. Никой не му попречва. Предупреждението на Ленин е подценено. „Старата гвардия“, ангажирана в междуособна борба, не поема историческата роля на колективен лидер. Извоюваната свобода замъглява очертанията на идното. Както пише Николай Бердяев в своя опит за философска автобиография, „опитът на руската революция потвърждаваше моята вече отдавнашна мисъл, че свободата не е демократична, а аристократична. Свободата не е интересна за въстаналите маси и не им е нужна; те не могат да понесат бремето на свободата“[6]. Спорна мисъл, вярна обаче в такава посока: да използват извоюваната свобода така, както учи Ленин, нито масите, нито „старата гвардия“ не са могли и не са съумели. Идното, както винаги, е в мъгла…

Съзидателните възможности на бъдещето са не по-малко загадъчни от невъзвратимостта и тайните на миналото.

Бележки

[1] Ленин, В. И. Събр.съч. Т.45, с.591-592.

[2] Пак там. с.594.

[3] XIII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1924, с.37-38.

[4] XIII съезд Российской коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1924, с.110.

[5] Радек, К. Итоги XII съезда РКП. М., 1923, с.25.

[6] Бердяев, Н. Самопознание. Опыт философской автобиографии. Париж Умка-пресс, 1949, с.251.