Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (58)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Сталинградското просветление

За Сталинградската битка са написани десетки книги. И затова нямам никакво намерение да рисувам картината на тази забележителна операция от Втората световна война. Тя е добре известна. Моята задача е скромна: да покажа ролята на върховния главнокомандващ в това повратно сражение.

Вече споменах, че през цялото време Сталин е държал основните сили в центъра на съветско-германския фронт. Изпатил си веднъж от погрешната си оценка преди войната при определянето на направлението на главния удар на противника и преживял най-тревожните дни в живота си, когато германските войски са толкова близо до Москва, че би я достигнал снаряд от далекобойно оръдие, Сталин съсредоточава основните стратегически резерви по Западното направление. Но когато през втората половина на юни 1942 г. концентриралият големи сили противник започва настъпление по Югозападното и по Южното направление, става ясно, че резервите са нужни именно тук. До началото на юли отбраната на нашите войски се оказва пробита на голяма дълбочина в района на разграничителната линия между Брянския и Югозападния фронт. В резултат от мощния удар и на маньоврите на настъпващите групировки на немските войски 21-ва и 40-а съветска армия се озовават в обкръжение.

Сталин изпраща веднага Василевски на юг. Но от там започват да идват крайно неутешителни съобщения. През следващата седмица германските войски разширяват пробива до 300 километра. За няколко дни ударната групировка се придвижва на 150–170 километра, обхващайки от север Югозападния фронт. По същото време немците нанасят нов удар в посока на Кантемировка. Когато при поредния доклад Сталин разглежда картата с нанесената на нея опасна обстановка, пред очите му ясно се очертава призракът на второ (както през 1941 г.) катастрофално обкръжение на Югозападния фронт. Но сега той вече се е понаучил на нещичко, ориентирал се е в конкретните военностратегически въпроси и не се противопоставя на предложението за оттегляне на 28-а, 38-а и 9-а армия от състава на Югозападния фронт и на 37-а армия от състава на Южния фронт. Ставката дава указание за бързото изграждане на сталинградската отбранителна линия.

Сталин разбира своята непредвидливост. Още през май, след харковската катастрофа, Василевски предлага да се подсилят стратегическите резерви на Югозападното и Южното направление. Сталин не се съгласява. Страхува се за Москва. А сега се налага незабавно да се прехвърлят огромни контингенти войски. Обстановката се влошава и от това, че много от съединенията се оттеглят без никакъв ред. Голям брой дивизии и части по няколко дни нямат връзка с по-горните щабове. Нажежен летен прахоляк обвива разбърканите групи от хиляди отстъпващи бойци. Във въздуха отново са господари юнкерсите и месершмитите. Понякога се създава впечатление за хаос, за пълна неразбория, за повторение на най-лошите ситуации от 1941 г. Във военните архиви се пазят цял куп заплашителни телеграми на Сталин до командващите фронтовете: да се въведе ред в отстъпващите съединения, да се води бой до смърт, да не се напускат без заповед указаните линии. Ето няколко от тях:

„Сталинград

До Василевски, Ерьоменко, Маленков

Противникът е пробил вашия фронт с не много големи сили. Имате достатъчно възможности да унищожите вклинилия се противник. Съберете авиацията на двата фронта и се нахвърлете върху него. Мобилизирайте бронираните влакове и ги пуснете по околовръстната сталинградска железница. Използвайте димни завеси за объркване на врага. Бийте промъкналия се противник не само денем, но и нощем. Използвайте всички сили на артилерията и ракетните системи.

Лопатин за втори път злепоставя Сталинградския фронт със своето неумение и неразпоредителност. Установете над него строг контрол и организирайте втори ешелон зад гърба на армията на Лопатин.

Най-главното е да не се поддавате на паника, да не се страхувате от нахалния враг и да запазите вярата си в нашия успех.

23 август 1942 г. 16 ч. 35 мин.

Й. Сталин

Продиктувано по телефона от др. Сталин. Боков“[1]

Сталин си припомня Царицин. Тогава също бе възлагал особени надежди на бронираните влакове, също призоваваше за „нахвърляне“, за бой „не само денем, но и нощем“, за използване „всички сили“ на артилерията. Но сега положението явно се изплъзва от контрола на върховния главнокомандващ. Десетките му телеграми не са стратегически или оперативни указания и решения, а повик към съзнанието, волята и чувствата на сражаващите се, зов да изпълнят дълга си, придружен от заплахи за репресии.

След войната Сталин ще си спомни, че август 41-ва и август 42-ра за него са били страшно тежки. А по-рано толкова много е обичал лятото: Сочи, Ливадия, Мухалатка… Магнолии, щурчета, ласкавия шепот на морето, вълшебството на южните нощи… Колко отдавна е било всичко това! Всичко се е изгубило нейде в призрачните далечини на невъзвратимото… Знае ли някой за какво още може да е мислел диктаторът, свикнал да олицетворява със себе си волята на милионите? В дълбините на душата си диктаторите са самотни, колкото и много хора да ги заобикалят. Те винаги се страхуват дори да открехнат прозорчето на вътрешното си „Аз“, защото хората веднага ще видят абсолютната им морална уязвимост — бремето на властта е стъпкало всичко човешко у тях.

През тези юлски и августовски дни на 1942 г. началникът на Генералния щаб Василевски отива при Сталин като на заколение. Върховният главнокомандващ не скрива раздразнението си — често пъти взима импулсивни решения, понякога изпраща по един и същ въпрос телеграма след телеграма. Отново започва въртележката със смени и премествания на командващите. Често пъти иска да бъде свързан ту с един, ту с друг щаб. Заповедите и исканията му са едни и същи — сражаване до смърт! В повечето случаи не е в състояние да даде разумен оперативен съвет или да вземе решение. А войските продължават да отстъпват… И един ден, след редовния доклад на Василевски, Сталин започва да крачи нервно покрай масата с картата и заговорва неочаквано по съвсем друг въпрос:

— Заповедта на Ставката №270 от 16 август 1941 г. е забравена във войските. Забравили са я! Особено в щабовете! Подгответе нова заповед до войските с основна идея: „Отстъплението без заповед е престъпление, което ще се наказва с цялата строгост на военновременните закони…“

— Кога да ви докладвам заповедта?

— Още днес… Щом бъде готов документът, елате…

Вечерта на 28 юли 1942 г. Сталин редактира, основно предложения текст и подписва прочутата заповед №227 на народния комисар на отбраната на Съюза на ССР. След войната дълго време е грижливо укривана във военните архиви. Сега заповедта е публикувана в различни издания. Няма да я възпроизвеждам напълно, а само ще цитирам местата, където са отразени непосредственото творчество на върховния главнокомандващ, неговите формулировки и лично редактиране:

„Врагът хвърля на фронта все нови и нови сили и без да се съобразява с големите си загуби, пълзи напред, мъчи се да проникне във вътрешността на Съветския съюз, овладява нови райони, опустошава и съсипва нашите градове и села, насилва, граби и убива населението на съветската страна… Част от войските на Южния фронт, тръгвайки след паникьорите, изостави Ростов и Новочеркаск без сериозна съпротива и без заповед от Москва, опетнявайки с белега на позора своите знамена…

На фронта някои безразсъдници се утешават с приказки, че сме можели да отстъпваме и по-нататък на изток, тъй като територията ни била обширна, имали сме много земя, много население, че винаги сме щели да имаме хляб в излишък, и с това искат да оправдаят позорното си поведение по фронтовете. Но тия приказки са от край до край фалшиви и лъжливи, изгодни само за враговете ни.

След загубата на Украйна, Белорусия, Прибалтика, Донбас и други области територията ни стана много по-малка. Така че много по-малко са хората, зърното, металът, заводите, фабриките. Загубихме над 70 милиона население, над 800 милиона пуда зърнени храни (около 13 милиона тона — б.пр.) и над 10 милиона тона метал годишно. Вече нямаме предимство над немците нито в човешки резерви, нито в запаси от зърно. Да отстъпваме по-нататък означава да загубим себе си и заедно с това да загубим родината си…

Нито крачка назад! Такъв трябва да бъде сега нашият главен призив.“

Тия думи Сталин подчертава няколко пъти.

„Не бива да се търпят повече командири, комисари, политработници, чиито части и съединения напускат самоволно бойните си позиции. Не бива да се търпят повече командири, комисари и политработници, които допускат няколко паникьори да определят положението на бойното поле, да увличат в отстъплението си други бойци и да оголват фронта пред врага. Паникьорите и страхливците трябва да бъдат избивани на самото място.“

По-нататък Сталин редактира особено грижливо:

„а) без никакви изключения да се ликвидират отстъпателните настроения…

б) без никакви изключения да се свалят от поста им и да се изпращат в Ставката за привличане към военен съд командващите армии, допуснали самоволно оттегляне на войските от заеманите позиции…

в) да се сформират в състава на фронта от един до три (според обстановката) наказателни батальона (от по 800 души), където да се изпращат старшите и средните командири заедно със съответните политработници.“

По-надолу Сталин отново се връща към идеята, изложена за пръв път от него на 12 септември 1941 г. в телеграмата му до всички фронтове. Тогава той диктува следното:

„Във всяка стрелкова дивизия да се създаде преграден отряд от благонадеждни бойци в състав не повече от батальон (за всеки стрелкови полк по една рота) със задача да спират бягството на обхванати от паника военнослужещи, без да се въздържат от употребата на оръжие.“[2]

Сега Сталин излага тази стара идея в следната редакция:

„Да се сформират в състава на армията 3–5 добре въоръжени преградни отряда (до 200 души във всеки), да се разположат в непосредствения тил на неустойчивите дивизии и да се задължат в случай на паника и на безредно отстъпване на части от дивизията да разстрелват намясто паникьорите и страхливците… Да се сформират в състава на армията от пет до десет (според обстановката) наказателни роти (от 150 до 200 души във всяка)… Да се разположат в трудните участъци на армията, да им се даде възможност да изкупят с кръвта си своите престъпления спрямо родината…

Заповедта да се прочете във всички роти, ескадрони, батареи, ескадрили, екипажи и щабове.

Народен комисар на отбраната

Й. Сталин“

Буквално след два дни части от 192-ра и 184-а дивизия, сформирани наскоро, изоставят без заповед позициите си в района на Майоровски и се оттеглят към Верхне-Голубая. Сталин приема, че заповед №227 не е стигнала до войските на фронта. Към командващия Сталинградския фронт Гордов и члена на военния съвет Хрушчов полита страшна телеграма:

„Ставката на върховния главнокомандващ заповядва:

1. Незабавно да се донесе в Ставката какви мерки в съответствие със заповед №227 на Народния комисариат на отбраната са взети от военния съвет на фронта и военните съвети на армиите спрямо виновниците за отстъплението и спрямо паникьорите и страхливците както в посочените дивизии, така и в частите на 21-ва армия, изоставили без заповед Клетская.

2. В срок от два дни да се сформират за сметка на най-добрия състав от пристигналите на фронта далекоизточни дивизии преградни отряди от по 200 души във всеки, които да се разположат в непосредствения тил и преди всичко зад дивизиите от състава на 62-ра и 64-а армия. Преградните отряди да се подчинят на военните съвети на армиите чрез специалните отдели. Начело на преградните отряди да се поставят най-добрите по бойната си подготовка военнослужещи от специалните отдели.

За изпълнението да се донесе не по-късно от сутринта на 3 август 1942 година.

Й. Сталин

А. Василевски

Доложено на др. Сталин и утвърдено по телефона на 31.7.42 г.

Василевски“[3]

Както и през 1941 г., в някои части цари паника. Преди войната не се е обръщало нужното внимание на психологическата подготовка на личния състав, още повече че във войсковите части почти не е останал началнически състав от командири с опит и солидна подготовка. Макар да е известно, че в обстановка на повишена напрегнатост, когато е загубена увереността в постигането на поставената цел, отрицателната емоционална реакция спрямо опасностите крие трудни за контролиране действия. У човека се събужда стадното чувство, изгубва се способността за трезва оценка на обстановката. Сталин се опитва да реши този проблем с преградни отряди и наказателни роти и не отделя нужното внимание за повишаване ролята на командирите и политическите работници в тези екстремни условия.

Не знам дали е чел книгата на Наполеон „Мисли“, в която Ленин е подчертал следната фраза: „Във всяко сражение настъпва момент, когато след максимално напрежение и най-храбрите войници изпитват желание да побегнат. Тази паника се поражда от липсата на вяра в собственото мъжество; достатъчна е дребна случка, някакъв предлог, за да се върне у тях тази вяра; високото изкуство на пълководеца се състои в умението да ги създава.“[4] Личното мъжество на командира, твърдата му ръка, увереността му в собствените сили, решителният тон на командите му в такива ситуации играят огромна роля. Защото, каквато и да е обстановката, човек не претърпява поражение, докато не се признае за победен. Докато не е сломена волята му за борба, боецът е в състояние да изпълнява дълга си. Да върнат доверието му към собственото му мъжество са можели и са били длъжни да го направят само командирите и политическите работници. Но Сталин, както и по-рано, се опира повече на силовите, на наказателните мерки. В същото време в многобройните краткосрочни курсове не се обръща никакво внимание на психологическата подготовка. Сталин смята, и не без основание, че само нови победи могат да върнат увереността у личния състав. А в момента такива няма. Нещо повече, призракът на нова катастрофа не само не изчезва, а напротив, приближава се.

Ще напомня още веднъж как преценява аналогичните ситуации Троцки: „Масите не бива да се водят на смърт, без да има в арсенала на командването смъртно наказание. Войникът трябва да бъде поставен между възможната смърт отпред и неизбежната смърт отзад.“[5] Фактически Сталин казва същото (без, разбира се, да се позовава на Троцки) — напред смъртта е почтена, а назад — позорна.

Но Сталин не се ограничава само с подобни директиви. В обкръжение попадат, включително и през 1942 г., големи маси военнослужещи, някои от които се измъкват поединично или на групи. Командирите веднага се изпращат в специалните лагери на НКВД. И тъй като през юли-август 1942 г. се създава критична обстановка, Сталин отива и по-далече:

„До командващия войските на Московския военен окръг

До командващия войските на Приволжкия военен окръг

До командващия войските на Сталинградския военен окръг

До народния комисар на вътрешните работи др. Берия

За да се предостави възможността командно-началническият състав, намирал се продължително време на територия, окупирана от противника, и не участвал в партизанските отряди, да докаже с оръжие в ръка предаността си към родината, заповядвам:

До 25 август т.г. от контингентите командно-началнически състав, намиращи се в специалните лагери на НКВД, да се сформират щурмови стрелкови батальони…“

По-надолу следват названията на специалните лагери, където са затворени излезли от обкръжение командири и политически работници — Люберецки, Подолски, Рязански, Калачки, Котлубански, Сталинградски, Белокалитвински, Георгиевски, Уголни, Хонларски… Числеността на всяко щурмово подразделение се определя на 929 души. „Батальоните ще имат предназначението — се казва в директивата — да бъдат използвани в най-активните участъци на фронта.“

В тази директива, подписана от Сталин на 1 август 1942 г. с надпис „Особено важна“, са предвидени дори такива „дреболии“ като „каруцарите, ковачите, шивачите, обущарите, готвачите и шофьорите също да се комплектуват за сметка на специалния контингент“. А определението „специален контингент“ се дешифрира: „Бивши командири от рота нагоре.“[6] В много случаи вината на тези хора е само в това, че в резултат на неуспешно завършили боеве или бездарно командване от страна на по-горните щабове попадат в обкръжение, макар че после успяват да стигнат до своите, пробивайки си път със седмици, а понякога и с месеци. Но както можах да установя от документите, бившите командири са били безкрайно щастливи, когато ги изпращали на „най-активните участъци на фронта“. Повечето от тях оставят костите си там, но смъртта им давала надежда, че ще освободят себе си и семействата си от безчестие и наказание. При това в директивата ясно се казва: след участие в боеве в активните участъци на фронта „при наличие на добри атестации може да бъде назначен в редовните войски на съответните длъжности от командно-началстващия състав“.

В паметта на върховния главнокомандващ Сталинград си остава оня далечен Царицин, който изиграва толкова важна роля в живота му. Както изглежда, след Царицин Ленин е повярвал в способността на Сталин оперативно да решава проблеми, възникнали във връзка с разгарянето на въоръжената борба по фронтовете. След Царицин и Сталин започва още повече да вярва в себе си. Днес Сталинград става за него, както и за целия народ, символ на съпротивата спрямо новия отчаян натиск на врага.

А в това време събитията се развиват все по-бурно. Юли, август, септември и октомври бележат нарастване на напрежението, което достига връхната си точка през ноември 1942 г. Но дори тогава, когато съдбата на Сталинград още виси на косъм, Василевски запазва самообладание и възлага на група офицери от Генералния щаб в състав Гризлов, Тетьошкин, Бойков и други да изработят в строга тайна вариант за далечен обхват от север и от юг вклинилата се ударна групировка на противника. Запазила се е картата, на която Бойков е нанесъл първите очертания на бъдещата забележителна операция. Тогава Сталин обаче още не знае за това. Годината, която е обявил за „година на разгром на немските окупатори“, заплашва да стане година на нова голяма катастрофа. Върховният главнокомандващ по няколко дни не напуска кабинета си, унася се в тревожни сънища в стаята за почивка, като заръчва предварително на Поскрьобишев:

„След два часа да ме събудиш.“

Когато веднъж Поскрьобишев съжалява потъналия в дълбок сън смъртно уморен човек и го събужда половин час по-късно, Сталин поглежда часовника си и крясва грубо:

„Кога пък се извъди такъв филантроп! Я да ми се обади Василевски. Ама бързо! Филантроп с филантроп плешив…“

Валчестото лице на Поскрьобишев, преминаващо нагоре в обширна плешивина, си остава както винаги без никаква външна промяна. Помощникът издава само някакъв тих неясен звук, напомнящ на нещо като „Слушам“, и веднага изчезва зад вратата.

Позвънява Василевски, който само преди два дни се е върнал от Сталинград. Сталин го поздравява сухо и веднага го пита вкарани ли са в бой 1-ва гвардейска, 24-а и 66-а армия, превозени ли са бойни припаси, защото през септември кажи-речи са липсвали в Сталинград… Василевски докладва за обстановката, създала се вечерта на 3 септември: едно от хитлеристките танкови съединения си е пробило път до предградията на Сталинград… Сталин не издържа и прекъсва злобно Василевски:

„Ония там какво, не разбират ли, че ако предадем Сталинград, югът на страната ще бъде откъснат от центъра и едва ли ще можем да го защитим? Разбират ли там или не разбират, че това е катастрофа не само за Сталинград?! Да загубим ли искат главния воден път, а после и нефта?!“

Василевски изчаква да свърши потокът от гневни излияния на върховния главнокомандващ и спокойно, но с вътрешно напрежение в гласа продължава:

„Всичко, което в района на Сталинград е боеспособно, привличаме към застрашените участъци. Мисля, че шансовете да задържим града още не са загубени.“

След няколко минути Сталин отново позвънява на Василевски. Оказва се, че Василевски не е в Генералния щаб. На телефона е генерал-майор Боков. Сталин нарежда веднага да бъде намерен в Сталинград Жуков, който наскоро, на 26 август, е назначен с решение на Ставката за заместник на върховния главнокомандващ, и да му се предаде следното разпореждане… Млъква за малко и започва да диктува:

„Особено важно!

До армейски генерал др. Жуков

Положението на Сталинград е влошено. Противникът се намира на три версти от града. Сталинград може да бъде превзет днес или утре, ако северната група не окаже незабавна помощ. Поискайте от командващите войски, разположени на север и северозапад от Сталинград, незабавно да нанесат удар на противника и да се притекат на помощ на сталинградци. Всяко закъснение е недопустимо. Закъснението сега е равносилно на престъпление. Хвърлете цялата авиация в помощ на Сталинград. В самия Сталинград е останала много малко авиация.

Получаването и взимането на мерки съобщете без бавене.

Й. Сталин

3.9.42 г. 22:30. Предадено по телефона от другаря Сталин.

Боков“

Жуков скоро отговаря, че на сутринта 24-а, 1-ва гвардейска и 66-а армия ще започнат настъпление. Извършва се подготовка. Сталин реагира лаконично:

„До Жуков, Маленков, Василевски

Отговора получих. Чакам от вас по-нататъшно форсиране на удара, за да не се допусне падането на Сталинград.

Й. Сталин

4.9.42 г. 2 часът 25 мин. Предадено по телефона от др. Сталин.

Боков“[7]

Сталин иска през всеки два-три часа обобщено сведение от Сталинград, разговаря няколко пъти с Жуков и Василевски, когото е изпратил отново там. Разговорите му с Маленков не го удовлетворяват. Абсолютно безпомощен по военните въпроси, Маленков, изглежда, е бил изпратен от Сталин там само като негово око, способно единствено да напомня за исканията на върховния главнокомандващ и да събира информация за работата на щабовете. В частите Маленков е ходил един или два пъти, цялото останало време прекарва в щабовете, в специален кабинет, привиквайки сегиз-тогиз при себе си политическите ръководители и ръководителите на специалните отдели. Военачалниците се държали любезно с Маленков, но като знаели за ролята му на фронта, не влизали в разговор с него по своя инициатива.

На 5, 6 и 7 септември Жуков предприема няколко атаки от север. Но те са слабо подкрепени от артилерията и авиацията и не дават забележим положителен резултат. Сталин настоява атаките да продължат, като иска по-пълно да се използва авиацията (ще напомня, че това е „дежурното“ изискване на Сталин), както и другите средства:

„До армейски генерал Жуков

На 6 септември ще получите 2 полка изтребители. Единия от Камишин, другия от Воронежкия фронт… Трябва да имате предвид, че не са ограничени правата ви да прехвърляте сили на авиацията и всякакви други от Сталинградския и Югоизточния фронт на север и обратно. Разполагате с всички права да маневрирате по отношение на съсредоточаването на силите. Изпратени ви са вече три хиляди снаряда Н-20.

Й. Сталин

2 часът 35 мин. 6.9.43 г. Предадено по телефона от др. Сталин

Боков“[8]

Жуков е принуден да доложи скоро по телефона, че със силите, с които разполага, Сталинградският фронт няма да успее да проправи коридор и да се съедини с войските на Югоизточния фронт в града. Отбранителните позиции на германските войски са значително заздравени за сметка на привлечени части от войските край Сталинград. По-нататъшни атаки са безцелни и войските неизбежно ще понесат големи загуби. Сталин изслушва Жуков и го вика в Москва заедно с Василевски.

Именно тук, наведени и двамата над картата и съветвайки се с офицерите от Генералния щаб, Жуков и Василевски стигат до заключението, че е нужно да изтощават противника с упорита отбрана и същевременно да започнат постепенно подготовка за голямо контранастъпление със силите на фронтовете. Двамата военачалници решават, че основните удари трябва да бъдат нанесени по фланговете на германската групировка, прикривани от по-малко боеспособните румънски войски. Така се ражда замисълът, с който отиват при върховния главнокомандващ вечерта на 13 септември. Замисъл, който след осъществяването си става класика във Втората световна война, един от най-бляскавите примери в световната история на военното изкуство. Това е просветление. Но то не озарява Сталин, а бързо израстващите военачалници. Отначало Сталин не проявява особен интерес към идеята, като възразява, че сега най-главното е да се опази Сталинград, да не се пуснат немците в дълбочина, към Камишин. Изглежда, че не дооценява дръзкия замисъл, или го смята при създалата се обстановка за недостатъчно реален. Цялото внимание на върховния главнокомандващ е приковано към отбранителните боеве в Сталинград. Неведнъж съм отбелязвал, че в мисленето на Сталин способностите за прогнозиране явно изостават от способностите за незабавен анализ. Просветлението, като проява на оригинална идея, основана върху проникването в скритите видимо закономерности и тенденции в реалния живот, е нещо непознато за него. Той стига до някакво решение най-често по пътя на постепенното избистряне на въпроса, където интуицията няма особено значение. Но в случая Сталин, вниквайки малко по малко в идеята, чрез съгласието, заповедите и директивите си я прави своя собствена. И по съдържание, и по форма — „мъдро решение на Сталин“.

По времето, когато върховният вожд се запознава за пръв път със смелия и дързък замисъл на своите военни помощници, без които той просто не е в състояние да прояви решителност, в Сталинград се водят ожесточени улични боеве. Германците се вмъкват в града и след това повече от два месеца там се водят денем и нощем невиждани по своята разгорещеност схватки. На тази героична епопея на съветските воини е посветена книгата на Виктор Некрасов „В окопите на Сталинград“ — една от най-хубавите книги за миналата война. Докато в началото на настъплението по Югозападното направление завоевателите измерват темповете на придвижването си с десетки километри на ден, после с няколко километра, а през септември със стотици метри, то през октомври като най-голям успех се смята напредването с 40–50 метра, а към средата на октомври и това пълзене се прекратява. Ето кога заповед №227 с нейната прочута фраза „Нито крачка назад!“ е изпълнена буквално. Макар че в района на Сталинград завоевателите вкарват в боевете 22 свои дивизии и почти още толкова съединения на съюзниците си, военната машина на вермахта започва да заяжда.

Сталин може да си поеме дъх. Но той не позволява това нито на себе си, нито на другите. Членовете на Държавния комитет по отбраната и на Ставката, ръководителите в народните комисариати и НКВД буквално денем и нощем се занимават с реализирането на все по-нови и нови нареждания на върховния главнокомандващ. Той е повярвал в осъществяването на смелата операция по обкръжаване на противниковата групировка. Впрочем друг начин да се отвори пътят към юг, препречен вече наполовина от промъкналите се към Волга германски дивизии, не е можело да бъде намерен. Както в края на 1941 г., когато немците се готвят да маршируват по улиците на Москва, така и сега започва да им се привижда вече Кавказ с неговите запаси от нефт. И отново нашата армия, нашият народ с невиждано, направо нечовешко напрежение правят почти невъзможното. От 1 юли до 1 ноември 1942 г. по решение на Ставката на Сталинградското направление са прехвърлени 72 стрелкови дивизии, 6 танкови и 2 механизирани корпуса, 20 стрелкови и 46 танкови бригади. Сталин натиска, натиска, бърза… Много части тръгват към Сталинград недокомплектувани. Численият състав на повечето съединения не надминава 65%, а наличието на артилерия и танкове — 50-60%. С решения на върховния главнокомандващ значително са усилени 8-а и 16-а въздушна армия и вече през ноември противникът загубва господството си във въздуха.

Занимавайки се и с други военни въпроси, през ноември Сталин следи внимателно почти всеки ден предстоящата операция на трите фронта — Сталинградския, Югозападния и Донския. В Генералния щаб й дават условното име „Уран“. Върховният главнокомандващ строго държи за замисъла, времето, характера и последователността на операцията да знаят само крайно ограничен кръг от хора. Броели се буквално на пръсти. Координирането на действията на фронтовете възлага на Василевски.

Когато на 19 ноември започва контранастъплението, Сталин може би за пръв път добива достатъчна увереност в успеха. Не защото е успял да осигури значително превъзходство в жива сила и средства, но преди всичко защото нито една операция дотогава не е била подготвяна толкова грижливо. Наистина, само седмица преди началото й Сталин проявява съмнения — по същество в авиацията е постигнато не повече от равенство. А както отбелязах, той винаги е обръщал специално внимание на авиацията. И без да проявява каквато и да е скромност, изтъква себе си като особено компетентен по авиационните въпроси. Съмненията му са толкова силни, че е готов да отложи началото на операцията:

„Особено важно!

До др. Константинов (Жуков)

Ако авиационната подготовка на операцията при Иванов (Ерьоменко) и Фьодоров (Ватутин) не е удовлетворителна, операцията ще завърши с провал. Опитът от войната с немците показва, че операция против тях може да се спечели само в случай, че имаме превъзходство във въздуха… Ако Новиков мисли, че нашата авиация не е в състояние сега да изпълни тези задачи, по-добре е операцията да се отложи за известно време и да се натрупа повече авиация. Поговорете с Новиков и Ворожейкин, разяснете им този въпрос и ми съобщете общото ви мнение.

12. 11. 42. 4 часът

Василиев (Сталин)

Предадено по телефона от другаря Сталин.

Боков“[9]

В провеждането на операцията Сталин напълно се осланя на Жуков, като му дава пълномощия да уточнява състава на групировките, редица важни подробности, срокове. Дълбоко в душата си върховният главнокомандващ чувства, че Жуков значително по-добре разбира същината на разгръщащите се операции, скритите, вътрешните пружини на войната. Той все повече се надява на него. Четири дни преди да започне операцията, Сталин му изпраща още една шифрована телеграма, в която му предоставя правото окончателно да уточни деня за започване на контранастъплението:

„Особено важно!

Само лично!

До другаря Константинов (Жуков)

Деня за преселването на Фьодоров (Ватутин) и Иванов (Ерьоменко) може да определите по ваша преценка, а после да ми доложите за това при идването си в Москва. Ако възникне у вас мисълта някой от тях да започне преселването си един или два дни по-рано или по-късно, упълномощавам ви да решите и този въпрос по ваша преценка.

Василиев (Сталин)

15.11.42 г. 13 часът 10 мин.

Предадено по телефона от другаря Сталин.

Боков“[10]

Жуков използва това право — войските на Югозападния и Донския фронт преминават в настъпление (започват „преселването“) на 19 ноември, а Сталинградският фронт започва да се „преселва“ на 20 ноември. Обкръжаването на сталинградската групировка на противника завършва на 23 ноември.

Обикновено Сталин ляга да спи в 4–5 часа заранта. В дните на сталинградската епопея обаче нарушава това разписание — иска да му се докладва по-често от установения ред, включително и в 6 часа сутринта. Със зачервени от безсъние очи той отива до прозореца, вдишва от прохладата на мразовитата утрин, нахлуваща през открехнатото горно крило, и се вглежда във все още потъналия в тъмнина кремълски двор. Чел е някъде, че звездата на надеждата се вижда само сутрин. Чувства, вярва, че тя свети, но не може да я види във влажното и леденостудено разсъмване…

Малко по малко се е научил вече да „чете“ картата. И по-рано е обичал географията и сигурно дълго се е взирал в политическата карта на страната, на Европа и Азия. Но сега си има работа със специални военни карти, на които офицерите от Генералния щаб нанасят бързо новата обстановка. Червените и сините стрелки, назъбените ленти на отбранителните позиции, елипсовидните райони за съсредоточаване на резервите, накъсаните линии за придвижване на танковите колони, многото разяснителни надписи… Когато на 23-и вечерта Сталин вижда голямото червено колело на вътрешния обръч на обкръжението, образувано от 62-ра, 64-а и 57-а армия от състава на Сталинградския фронт, 21-ва армия от Югозападния фронт и 65-а, 24-а и 66-а армия от състава на Донския фронт, той изпитва смесено чувство на радост и тревога. Радост, защото най-накрая стана. И то къде — при Сталинград! Нима това не е знаменателно! Той не знае още какъв е точно броят на обкръжените германски войски (ще се окаже, че са повече от 330 хиляди души), но разбира, че ако всичко стане както е предвидено, това ще бъде началото на велик обрат. И тревога, защото, взирайки се във външния фронт на обкръжението, усеща, че немското командване ще направи всичко, за да деблокира 22-те обкръжени дивизии от 6-а и 4-а армия на вермахта. Не е забравил, че след обкръжаването на хитлеристката групировка край Демянск нашите войски така и не можаха да унищожат попадналия в обръча противник.

Да, и тук, както по-късно става ясно, унищожаването на обкръжената групировка се оказва по-сложно, отколкото се е предполагало. Създаването на непробиваем външен фронт протича по-лесно. Към края на декември противникът, опитвайки се да деблокира обкръжените германски войски в Сталинград, е отхвърлен 200–250 километра на запад. От края на 1942 г. стратегическата инициатива е в ръцете на Червената армия. А с армията на Паулус нещата се усложняват. Между документите, които всеки ден се докладват на Сталин, попада и преведена на руски заповед на Паулус до обкръжените войски:

„Заповед по армията

Да се разгласи за сведение до рота включително В последно време русите на няколко пъти се опитаха да влязат в преговори с армията или с подчинени на нея части. Целта им е напълно ясна: с обещания за капитулация в хода на преговорите да пречупят волята ни за съпротива. Всички ние знаем какво ни чака, ако армията престане да се съпротивлява — повечето от нас са обречени на сигурна смърт или от вражески куршум, или от глад и страдания в позорен сибирски плен. Едно е вярно: който се остави да бъде пленен, никога вече няма да види близките си! Имаме само един изход — да се бием до последния патрон въпреки усилващия се студ и глад. Ето защо всички опити за водене на преговори трябва да се отхвърлят, да се оставят без отговор, а парламентьорите да се пропъждат с огън.

Остава ни да се надяваме твърдо в спасението, което вече е тръгнало към нас.

Генерал-полковник Паулус

24 декември 1942 г.“[11]

След като прочита заповедта на Паулус и я отмества встрани, Сталин сигурно си е помислил: ето на такива генерали, офицери и войници се облягат плановете на Хитлер. В безнадеждно положение са, но се сражават. И още как…

Веднъж Жуков, вече след победата край Москва, разказва на върховния главнокомандващ за няколко разпита на пленници, които той лично е водел през есента на 1941 г. Тогава те го смаяли със своята самоувереност и убеденост в правотата на Хитлер. Особено силен бил нацисткият дух у младите войници и офицери, у летците и танкистите. Но заедно с това трябва да се признае, казва Жуков, че немският войник е добре обучен, дисциплиниран и привикнал на ред и организираност. Огромно значение за него има обстоятелството, че зад гърба му са натрупани многобройни победи над цяла Европа, че вярва сляпо в своето расово и национално превъзходство — вяра, внушавана му от Гьобелсовата пропаганда. Обилно полятата с романтизъм история на дедите му, шовинистичната упойка, цялата система на духовно видиотяване с надвисналата отгоре му йерархия от фюрери, сляпата вяра в особеното му арийско предназначение правят от човека със сива униформа фанатичен изпълнител на чужда воля. Хитлер обичал да повтаря думите на Ницше: нека послушанието стане вашата доблест! За добрия войник „Ти трябва“ звучи по-приятно отколкото „Аз искам“. И всичко, което ви е скъпо, трябва първом да ви бъде заповядано![12] Отначало така говорят само Хитлер и неговите оракули, но скоро тия думи почва да повтаря цялата маршируваща към войната нация. Фанатично опиянение под въздействието на една измамна идея. Милионите позиви, които съветските органи на специалната пропаганда се опитват да разпространят из окупираната от хитлеристите територия, стават обект на внимание за немския войник едва когато изпива чашата на поражението при Сталинград. На фронта просветлението идва обикновено не след победите, а след пораженията.

Когато върховният главнокомандващ прочита заповедта на Паулус, нито той, нито германският пълководец знаят, че след по-малко от две години, през октомври 1944 г., Паулус станал в дните на катастрофата генерал-фелдмаршал, ще подпише съвсем друг документ, запазил се в личния фонд на Сталин. Ще ви запозная само с една малка част от него:

„Германци!

26 октомври 1944 г. Генерал-фелдмаршал фон Паулус

Аз чувствах, че моят дълг към родината и възложената ми като фелдмаршал особена отговорност ме задължават да кажа на моите другари и на целия наш народ, че сега е останал само един изход от нашето наглед безизходно положение — скъсване с Хитлер и слагане край на войната.

Долна лъжа е твърдението на г-н Химлер, че с германските войници в руски плен се отнасят безчовечно, че с помощта на камшика и под дулото на револвера са принуждавани да правят пропаганда във вреда на отечеството си. В Съветския съюз се отнасят с военнопленниците хуманно и коректно…“[13]

Паулус още не знае, че ще прекара в Съветския съюз десет дълги години. Но това го чака. А днес армията на Паулус се сражава.

Едва сега, когато завършва сталинградската епопея, когато остават някакви си седмици до пленяването на Паулус, на неговите генерали и на остатъците от армията му, Сталин за пръв път осъзнава цялостно извършеното. Той разбира, че не става дума само за унищожаването и пленяването на стотици хиляди германски войници и освобождаването на огромни територии, така безславно предадени на окупатора през лятото и есента на 1942 г., не и за огромния международен резонанс от сталинградската победа. След Сталинград у народа ще се всели най-сетне оная непоколебима увереност, която в значителна степен ще раздруса, ще разклати способността на Германия да се бие за победа. За него, за Сталин, това е превалът. След Сталинград той ще се промени, ще повярва в себе си като върховен главнокомандващ. Но бързо ще забрави, че бляскавата идея за контранастъпление, родила се в момент, когато новото катастрофално поражение изглежда неминуемо, не е негова. Не той е нейният автор! Не са и само Жуков и Василевски. Скромните и незабележими наглед оперативни офицери от Генералния щаб със своите точни разработки и пресмятания ще избистрят идеята — една проста, може би дори елементарна идея за обкръжаване на вклинилия се дълбоко в нашата отбрана противник те ще я превърнат в брилянтен, до най-малката подробност обмислен план. Макар че в стратегията надали има малки, елементарни неща. Според мен изключителността не се състои в замисъла за обкръжаване на германската групировка със силите на три фронта, не е там разковничето! Опити за обкръжаване и реални обкръжавания е имало доста в Отечествената война и преди, и след Сталинградската битка. Интелектуален връх в стратегическата идея за Сталинградската настъпателна операция според мен е способността да се стигне до това решение в кулминационния момент на свръхтежката отбрана, заплашваща да се превърне в ново поражение. Да се съзре бялата лястовичка на възможната победа именно когато пожарищата, обхванали от край до край Сталинград, свидетелстват за отчаяното положение на сражаващите се съветски части и съединения. Не зная дали авторите са разбирали и това, че проектираната операция с нейния бляскав финал ще помогне на целия народ да съзре контурите на задаващата се така желана и тъй далечна засега победа. Сталинградската битка се превръща в колективно просветление.

Вече споменах, че отначало Сталин не оценява смелостта на идеята. Не той е осенен от спасителното вдъхновение. Но върховният главнокомандващ все пак успява да оцени голямата стойност на плана, който от всяка гледна точка може да бъде наречен шедьовър на военното изкуство. Когато след подробната обработка на въпросите върху оперативните карти, след дългите колонки от изчисления за материално-техническото снабдяване, рекогносцировките в районите на Серафимович, на Клетская и на други места Жуков и Василевски донасят картата план на контранастъплението, Сталин за пръв път се отказва да я проучва. Той живее вече с тази идея и се мъчи по всякакъв начин да вярва в нея. В ъгъла на картата върховният главнокомандващ надрасква с размах: „Утвърждавам. Й. Сталин“. Отдолу върху обрезната лента на картата са подписите на Жуков и Василевски.

Когато след 1945 г. ще се появят първите хвалебствени публикации за отделни операции във Великата отечествена война, Сталин ще бъде изненадан неприятно от факта, че освен него, „твореца на гениалния стратегически замисъл на Сталинградската настъпателна операция“, са споменати и заместникът му Жуков, началникът на Генералния щаб Василевски, командващите фронтовете Ватутин, Рокосовски, Ерьоменко, членовете на военните съвети Желтов, Кириченко, Хрушчов, началник-щабовете Стелмах, Малинин, Варенников и други военачалници. Той е свикнал вече с мисълта, че Сталинград, операцията по разкъсване на блокадата около Ленинград, контранастъплението при Курск, освобождаването на Деснобрежна Украйна, както и завършващите операции от Великата отечествена война са преди всичко негова заслуга като пълководец. Никога вече няма да е в състояние да дели лаврите с когото и да било. Една от причините Жуков и някои други пълководци да изпаднат в немилост след войната е нежеланието му да раздели славата с тях. Макар, разбира се, никой да не се е и опитвал да я дели. Просто в статиите, докладите, изказванията и филмите, където действащо лице е единствено само „непогрешимият пълководец“, понякога в изброяванията, в списъка, се споменават имена на командващи фронтовете, членове на военни съвети и началник-щабове. За командващите армии обикновено и дума не се казва. Главният герой на изминалата война — народът — е само фон за бляскавите деяния на „непобедимия пълководец“. Макар че днес, след като сме се запознали със стотици, с хиляди оперативни, политически и партийни документи от Втората световна война, можем с пълна убеденост да твърдим, че ролята си на върховен главнокомандващ Сталин е можел да изпълнява само благодарение на това, че в Ставката, в Генералния щаб, по фронтовете и във флотовете е имало изключително способни пълководци и военачалници. Нашата страна успява да възроди пълководческия си потенциал сред мъки, страдания и, ако мога така да се изразя, море от кръв. А това говори за неизчерпаемата й жизнена сила. Така се е раждало военното изкуство по време на Великата отечествена война. Сталин ще се научи да го използва.

Бележки

[1] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.9, л.316.

[2] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.2, л.175.

[3] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.9, л.128-129.

[4] Ленинский сборник, XII, с.383.

[5] Троцкий, Л. Д. Моя жизнь. Т. 2. Берлин, 1930, с.141.

[6] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.13, л. 210–212.

[7] ЦАМО, ф.3, оп.11555, д.10, л.7-8.

[8] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.10, л.9.

[9] ЦАМО, ф.3, оп.11556, д.10, л.336.

[10] Пак там, л.339.

[11] ЦАМО, ф.32, оп.11309, д.159, л.87.

[12] Вж. Ницше, Ф. Тъй рече Заратустра. С, 1990, с.65.

[13] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.97, л.178–180.