Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (74)

(Политически портрет на Й. В. Сталин)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Триумф и трагедия (Политический портрет И. В. Сталина), –1990 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Историческото поражение

На трибуната на XX конгрес на КПСС е Хрушчов. Делегатите слушат доклада му, хвърлил всички в шоково състояние. Сцената с президиума сякаш се разтапя пред очите им и те като че ли виждат там двама: Хрушчов и познат до свиване на сърцето (а сега непознат!) призрак. Сигурно такова впечатление се е създало у делегатите на XX конгрес, когато на 25 февруари 1956 г. първият секретар на ЦК на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов е изнасял знаменития си „секретен“ доклад. Почти хиляда и петстотин делегати гледат изправилия се на трибуната човек напрегнато, сред мъртва тишина, прекъсвана понякога от възгласи на възмущение и душевен потрес. Човекът на трибуната продължава да чете с патос, а всеки от присъстващите в Кремълския дворец все по-отчетливо започва да вижда призрака, появяващ се ту отдясно, ту отляво на Хрушчов. С характерния си говор първият секретар незабележимо, но заедно с това и бързо извайва съвсем нов образ на „вожда на народите“. Скоро в залата остава сякаш само сцената, на която има двама: новият лидер на партията, един от доскорошните верни съратници на умрелия преди около три години диктатор, и познатият абсолютно на всички образ на безмълвния „вожд“, който точно тук, на действително историческата арена, се превръща в съвсем друг — кръвожаден, тираничен, страшен. Нижат се часове с неоспоримо историческо значение.

Човек би помислил, че Хрушчов извиква духове от задгробното царство. Изглежда, прав е бил Бердяев, когато заявява в лекциите си в Московската свободна академия за духовна култура, че „с обръщането ни към миналото у нас винаги се появява някакво съвсем особено чувство на приобщаване към друг свят, а не само към оная емпирична действителност, която ни притиска от всички страни като кошмар и която ние трябва да победим, за да се издигнем на някаква нова висота“[1] Буквално няколко часа преди този доклад никой не е можел и да предположи, че след дълги години на стагнация и деформиране партията ще е способна да се издигне на тази „нова висота“. Каквото и да мислим за Хрушчов, който е отговорен заедно с цялото обкръжение на Сталин за годините на беззаконие и терор, тогава, на конгреса, той извършва неоспорим граждански, исторически подвиг.

Днес ние знаем, че веднага след смъртта на Сталин в ръководството на партията са започнали едва забележими процеси за освобождаване от игото на сталинизма. Това раздвижване се ускорява след арестуването и разстрела на Берия — след акцията, която позволи на новото ръководство по-дълбоко и по-мащабно да преразгледа вършеното зад сталинските кулиси, макар то да е било добре известно на мнозина и по-рано. Наскоро след като е била определена датата на XX конгрес, първия след смъртта на Сталин, на едно от заседанията на Президиума на ЦК на партията Хрушчов неочаквано предлага да се създаде комисия за разследване на злоупотребите по времето на Сталин. Първият секретар се решава на тази крачка не по „зова на сърцето и съвестта“, както по-късно започва да уверява всички ни. Причината е, че веднага след като балсамираният Сталин е положен в Мавзолея до Ленин, в Централния комитет, в правителството и в различни държавни инстанции започва да приижда все по-увеличаващ се поток от писма на тикнати задълго отвъд бодливата тел на „зоните“, на роднини и близки, търсещи бащите, майките, братята и сестрите си. Надига се стихийна вълна на протест и надежда, на молба и вяра във възстановяването на потъпканата правда.

Хрушчов се разпорежда да се подготвят на основата на писмата няколко обзорни доклада, които заедно с обявеното за неправомерно „ленинградско дело“ и преразгледаните дела на отделни затворници, успели да се оплачат в ЦК, убедително доказват престъпното скалъпване на много от обвиненията. Става ясно, че когато в близките година-две изтече наказанието на огромния брой, осъдени по различни параграфи на член 58, тези хора ще трябва да се върнат вкъщи. Те ще носят със себе си вечната болка, недоумението си, а после ще поискат виновните да бъдат наказани. Сега, след смъртта на Сталин и Берия, никой не се осмелява да остави и занапред тия нещастници да гният по лагерите и на заточение. С други думи, Хрушчов е видял, че партията и страната са поставени пред изключително сложен и отговорен избор. Още самото предложение за създаване на комисия предизвиква яростната съпротива на Молотов, Каганович и Ворошилов. Но Булганин, Микоян, Сабуров и Первухин въпреки въздържането на колебаещия се все още Маленков подкрепят Хрушчов. Комисията е създадена. Възглавява я Поспелов, дълги години главен редактор на „Правда“, а по-късно директор на института „Маркс-Енгелс-Ленин“. Хрушчов нарежда комисията да бъде допусната до материалите на Министерството на вътрешните работи и на Комитета за държавна сигурност. Поспелов доста се е потрудил. Впрочем така, както няколко години по-рано се беше потрудил, съставяйки заедно с Александров, Галактионов, Кружков, Митин и Мочалов „Кратка биография на Й. В. Сталин“. Когато в навечерието на конгреса Поспелов докладва на Хрушчов и на всички членове на Президиума изводите на комисията, първият секретар най-сетне разбира, че този документ или ще разчупи бетонната броня на лъжата, митовете и легендите, свързани със Сталин, или ще погребе политически самия него.

Хрушчов се връща няколко пъти към доклада на Поспелов, пита колегите си: какво ще правим? Как да съобщим на делегатите на конгреса изводите на комисията? Кой ще направи това? Може би Поспелов, Молотов, Ворошилов и Каганович дълго и упорито, понякога яростно се обявяват против разгласяването им. Ожесточените спорове не се протоколират, но според спомените на Хрушчов и на някои други от колегите му противниците на доклада изтъквали няколко „железни аргумента“: Кой ни кара да показваме кирливите си ризи? Не е ли по-добре да поправим тихомълком допуснатите крайности? Нима Хрушчов не проумява до какви последици може да доведе обнародването на изводите, направени от комисията? И най-сетне, нали всички членове на Президиума на ЦК, кой повече, кой по-малко, са замесени в беззаконията на доскорошното минало! Нима човек може да си затвори очите пред всички тия опасности? Но Хрушчов побеждава. На 13 февруари Централният комитет взима решение делегатите на конгреса да бъдат запознати с доклада за култа към личността на закрито заседание. Макар че и Хрушчов не веднъж и дваж се е колебал. Но си е спомнял за писмата на затворниците, връщал се е мислено към безумието на отминалите години и все по-уверено стигал до извода: няма начин да се крият задълго резултатите от толкова масов терор, от беззаконията, от страхотните злоупотреби. Рано или късно истината ще излезе наяве. Той трябва да вземе инициативата в свои ръце и да разкрие пред партията тази страшна истина. За съжаление Хрушчов не е мислел да говори за това пред народа.

Когато по всичко изглеждало, че поредният XX конгрес е стигнал благополучно до обичайния си край, за да заеме мястото си сред другите също така невзрачни и „организирани“ конгреси, тутакси обявявани от печата за „исторически“, идва главното. На делегатите е обявено, че ще се състои закрито заседание. Председателстващият заседанието Булганин дава думата на първия секретар на Централния комитет на партията.

Идва звездният час на Хрушчов. Доскоро правоверен сталинист, никога и за нищо невъзразяващ на „вожда“, той проявява съвсем неочаквано историческа смелост, гражданско мъжество и способност да прегази през блатото на създавалите се с десетилетия предразсъдъци. Както по-късно ще се изясни, Хрушчов не прави това случайно.

Незабележим изпълнител от Сталиновото обкръжение по-рано, той се оказва сега, след като застава начело на партията, решителен, а често и импулсивен политик. Освен „секретния“ доклад и цяла редица необичайни мерки във вътрешната политика, в служебното досие на Хрушчов фигурират и такива своеобразни негови стъпки като отиването му при Тито за нормализиране на отношенията със СФРЮ, разполагането на ядрени ракети в Куба, срещата му с президента на Съединените американски щати Айзенхауер, решителните му действия по време на събитията в Унгария, установяването на приятелски отношения с египетския президент Насър, непримиримостта му към Мао Дзъдун, поддръжката за Виетнам и много други, носещи печата на сложната и противоречива личност на първия секретар. Както показват тези събития, дал господ на Хрушчов и решителност, и мъжество, и готовност да поеме върху себе си цялата отговорност. Но заедно с това обаче Никита Сергеевич беше лош аналитик, често пъти непоследователен, явно надценяваше интелектуалните и политическите си способности. Понякога постъпките му изглеждаха просто необмислени и непрозорливи. Към това се прибавяше и старата болест, от която страдаше не само той, но и цялата ни система като цяло: абсолютизиране на ролята на първото лице в държавата. И след Сталин политическите структури нямаха имунитет против цезаризма, възвеличаването на ръководещата личност, нямаха гаранции срещу появата на нова форма на култа. С дейността си Хрушчов само потвърди този органичен недъг на системата, лишена от атрибутите на истинската демокрация.

Принуден бях да направя това отклонение. Защото без него не е възможно да се разкрие напълно историческото значение на оная част от XX конгрес на партията, която нанесе първия страшен удар на сталинизма. С това се сложи началото на историческото поражение на „вожда“, строил тридесет години сталински социализъм.

… И така, на историческата сцена са две главни действащи лица: развихрилият се Хрушчов и призрачният Сталин. В гробната тишина, царяща в залата, първият секретар преминава от въпрос на въпрос. Поспелов е подготвил с помощниците си доклад с повече от десет дяла. Всеки от тях е елемент от цялото, но играе и самостоятелна роля. Вътрешната логика на доклада е слаба. Така например, като излага общометодологични въпроси за култа към личността и възгледите на класиците на марксизма за него и след като споменава какви са оценките на Ленин за Сталин, докладчикът някак си изведнъж преминава към темата „врагове на народа“, а после отново се връща към по-общи въпроси: Ленин и опозицията в партията, колективното ръководство. Някои теми се повтарят неколкократно: отговорността за терора, геноцид и терор, терор. В доклада „За култа към личността и последиците от него“ се хвърля светлина и върху такива специални теми като Сталин и войната, конфликта с Югославия, Берия и някои други.

Хрушчов започва спокойно: „Този доклад няма за цел да бъде дадена всенародна оценка на живота и дейността на Сталин. За заслугите на Сталин още докато беше жив са написани достатъчно книги, брошури, изследвания. Общоизвестна е ролята на Сталин в подготовката и извършването на социалистическата революция, в гражданската война, в борбата за построяване на социализма в нашата страна. Това е добре известно на всички. Сега става дума за въпрос, който има огромно значение и за днешното, и за бъдещото състояние на партията. Става дума как постепенно се е създавал култ към личността на Сталин, който в даден етап се превърна в извор на цяла поредица от извънредно големи и много тежки извращения на партийните принципи, на партийната демокрация, на революционната законност.“ В залата седят делегати, които за пръв път (!) научават за Лениновото „Писмо до конгреса“, за оценките, които Ленин дава за Сталин още в началото на 20-те години. Това са откровения, позволили на истината да се изтръгне най-сетне от заточение. Макар и да заклеймява „троцкистко-зиновиевския блок“, както и „бухаринците“, Хрушчов за пръв път изказва еретичната тогава мисъл, че при Ленин борбата с опозиционерите се е водела само на „идеологическа основа“.

Но не тези идеи са главните в доклада на Хрушчов. Изказването му е насочено към осъждане на Сталиновите беззакония. „Ясно е — подчертава Хрушчов, — че тук са проявени от страна на Сталин в много случаи нетърпимост, грубост, злоупотреба с властта. Вместо да доказва политическата си правота и да мобилизира масите, той често вървеше по линията на репресиите и физическото унищожаване не само на действителните врагове, но и на хора, които не са извършили престъпление против партията и съветската власт.“

Залата се вцепенява, когато Хрушчов разказва подробно как са били фабрикувани „делата“, що за хора са били така наречените „врагове на народа“. Той правдиво отбелязва, че Сталиновата концепция за „враг на народа“ е дала възможност да се прилагат най-жестоки репресии против всеки, който не се е съгласявал с него по какъвто и да е въпрос; против такива, които са били само заподозрени в намерения да извършат враждебни действия, а също и против онези, които са имали лоша репутация. Слушайки тези страшни откровения, седящите в залата виждат как познатата им до болка фигура с маршалски мундир се превръща постепенно в образ на палач на собствения си народ, чиито ръце са изцапани с кръв.

За три-четири часа, колкото продължава докладът, Хрушчов като че ли прави невъзможното. Преди всичко докладчикът развенчава Сталин като вожд. И набляга особено върху това, че Сталин е бил некомпетентен ръководител: „познаваше страната и селското стопанство само от кинопрегледите“, а по времена войната „разработваше операциите по глобуса“, изобщо не се е съобразявал с „мненията на партийните работници“. Първият секретар, който добре познава селското стопанство, нанася на появилия се на сцената призрак най-унищожителните си удари именно в тази област. Хрушчов съобщава на делегатите, че в последните години Сталин бил обзет от мисълта да повиши данъците в селското стопанство на 40 милиарда рубли. Такава е била фантастичната идея на човека, който се беше откъснал от действителността. Разкривайки некомпетентността на „вожда“ и умозрителността на решенията му, Хрушчов смъква по този начин от Сталин тогата му на непогрешимост и мъдрост, с която тъй дълго и старателно се е перчел.

По-нататък Хрушчов привежда доказателства, че Сталин е бил палач, садист, човек, лишен от всякакви елементарни нравствени качества. Когато говори за съдбата на Косиор, Чубар, Постишев, Косарьов, Ейхе и други известни болшевики, докладчикът подчертава, че Сталин „сам беше главен прокурор във всички тези дела. Сталин не само се съгласяваше с всички тези арести, но самият той по собствена инициатива даваше разпореждания за арест“. А изтръгването на „признания“ — главният аргумент за виновност — е било въпрос на техника. И следователите изтръгваха тези „признания“. Но как може да се чуят признания за престъпления от човек, който никога не ги е извършил? Само по един начин — с прилагане на физически методи на въздействие, с изтезания, с лишаване от съзнание, с лишаване от разсъдък, с лишаване от човешко достойнство. Така се изтръгваха мними признания. Съобщавайки голям брой конкретни факти, свързани със съдбата на Киров, Постишев, Рудзутак, Вознесенски, Кузнецов, Родионов, Попков, Розенблум, жертвите на „мингрелското дело“ и на други, Хрушчов успява да създаде нов образ на „вожда“ — кръвожаден и безмилостен диктатор и тиранин.

И накрая „секретният“ доклад на Първия секретар подлага на силно съмнение стила и метода на Сталиновото ръководство. Хрушчов специално подчертава, че липсата на колективно ръководство в партията е пряка последица от злоупотребите с личната власт. Например „през всичките години на Великата отечествена война фактически не беше проведен нито един пленум на Централния комитет[2]. Вярно е, че беше направен опит за свикване на пленум на ЦК през октомври 1941 г., когато бяха специално извикани в Москва членове на ЦК от цялата страна. Два дни те чакаха откриването на пленума, но си останаха с чакането. Сталин дори не поиска да се срещне и да поговори с членовете на Централния комитет“. От край до край в доклада си Хрушчов прокарва мисълта, че Сталин, злоупотребявайки постоянно с неограничената си власт, е действал при това от името на Централния комитет, без да иска мнението не само на членовете на ЦК, но дори и на членовете на Политбюро. Често пъти дори не ги еинформирал за взети самолично от него решения, засягащи извънредно важни партийни и държавни въпроси. Един от примерите за пагубното въздействие на единовластието е конфликтът с Югославия. Хрушчов направо заявява, че в тази история Сталин е играл „срамна роля“.

В крайна сметка с доклада си Хрушчов постига няколко цели: разобличава илюзорното величие на „вожда“, който не е имал нито нужната компетентност, нито мъдрост, нито прозорливост. Докладчикът недвусмислено констатира, че главната отговорност за злодеянията, престъпленията и терора носи Сталин. Освен това Хрушчов осъжда решително единовластието на „вожда“, станало източник на много нещастия за партията и народа. Всичко това е равно на експлозия в общественото съзнание, най-смелото и неочаквано настъпление срещу цезаризма, беззаконието и тоталитаризма.

Но Хрушчов беше и си остана син на своето време. Личният му принос в решителното разобличаване на култа към личността е неоспорим. Само това е достатъчно, за да влезе неговото име завинаги в нашата история. Но подготвеният от доскорошния Сталинов придворен теоретик доклад не е задълбочен, плъзга се по повърхността на фактите и явленията, почти не се докосва до генезиса на сталинизма, до причините за деформирането на социализма, нещо повече — такива деформации дори не се признават. Не се отричат напълно Сталиновите „заслуги“: „Безспорно Сталин има в миналото големи заслуги пред партията, работническата класа и международното работническо движение… При което той беше убеден, че това е необходимо, за да бъдат защитени интересите на трудещите се от интригите на враговете и нападките от страна на капиталистическия лагер.“ Сталин е жестоко критикуван, но получава същевременно и индулгенции пред историята.

Хрушчов се е надявал, че обсъждането на въпроса за култа към личността и последиците от него в партиен кръг ще бъде достатъчно, за да се ликвидират Сталиновите извращения. Всъщност за това докладчикът заявява откровено и на конгреса: „Този въпрос ние не можем да изнесем извън партията, а още по-малко в печата. Именно затова го докладваме на закрито заседание на конгреса. Трябва да си знаем мярката, да не даваме храна на враговете, да не разголваме пред тях гнойниците си. Аз мисля, че делегатите на конгреса правилно ще разберат и оценят всички тези наши стъпки.“

Извършилият решителен пробив реформатор не може да разбере, че „секретното мислене“ е именно онова сталинско мислене, което е наследил от призрака. „Да си знаем мярката“ за Хрушчов означава тези еретични възгледи да не се споделят с народа, а още по-малко със световната общественост. Човекът, който само преди шест години е излязъл с известната си статия „Сталинската дружба между народите е залог за непобедимостта на нашата родина“ не може, разбира се, да се освободи изведнъж от всичко онова, което е зряло, расло и формирало се у него десетилетия наред. Хрушчов, който, докато „вождът“ е бил жив, не му е възразил нито веднъж, не е забравил, разбира се, че постъпките му, както и постъпките на другите Сталинови съратници са зависели изцяло от диктатора. Те са свикнали да изпълняват, а не да разсъждават. Хрушчов помни, че много пъти не е можел сам да реши второстепенни стопански въпроси, без да се обърне лично към Сталин. А това не е било безопасно: можело е да последва груб отказ или някаква подигравателна реплика. Но налагало се е…

„До ЦК на ВКП(б)

за другаря Сталин

Молим материалното осигуряване на изтребителните батальони, действащи против оуновците[3], да бъде поето от държавата. С молба за:

кечета за кончове на ботуши      — 104 300 дцм

юфт за бомбета на ботуши         — 774 дцм

гьон                             — 20 380 дцм

… … … … … … … … … … … … … … …

американ за долни дрехи          — 196 000 м

конци                            — 525 макари

18.IX.1946 г.

Н. Хрушчов

С. Круглов“[4]

Не е трудно да си представи човек, че щом „вождът“ се пита за кончове, то съратниците му не са могли сами да решават никакъв политически въпрос. Хрушчов нанася на сталинизма първия мощен удар, но не може да се отърси от всички негови срамни атрибути.

Цялата непоследователност, половинчатост и недоизказаност на Хрушчов намират отражение в Постановлението на ЦК на КПСС „Относно преодоляването на култа към личността и последиците от него“, прието на 30 юни 1956 г.[5] В този документ, който няма голяма прилика с доклада на Хрушчов, макар и да е направен опит да се разкрият причините за култа към личността на Сталин, не по-малко силно е изразено желанието за компромис със сталинистите. В постановлението се отбелязва, че „сериозните грешки“ били допуснати само „в последния период от живота на Сталин“. Обяснявайки „обективните условия“ за формиране на антиленинския феномен, постановлението използва до голяма степен аргументите на самия Сталин. „След смъртта на Ленин в партията се активизираха враждебни течения — троцкисти, десни опортюнисти, буржоазни националисти, — заели позиции на отказване от Лениновата теория за възможността социализмът да победи в една отделна страна, което на практика би довело до реставриране на капитализма в СССР. Партията поде безпощадна борба против тези врагове на ленинизма.“ По-нататък се казва: „наложи се да се премине към някои ограничения на демокрацията, оправдани от логиката на борбата на нашия народ за социализъм в условията на капиталистическото обкръжение“. Но всичко това не толкова обяснява, колкото оправдава култовските извращения. Хрушчов отново лансира идеята за „ленинското ядро“, което уж било повело веднага след смъртта на Сталин решителна борба с култа към личността и последиците от него. Но ние добре знаем, че това далеч не е било така.

Между другото в постановлението е поставен и въпросът: „Защо обаче тези хора не се обявиха открито против Сталин и не го отстраниха от ръководството?“ По-нататък следва констатация, която може би е обективна, макар и непоносимо горчива: „Всяко обявяване против него в тези условия нямаше да бъде разбрано от народа и въпросът тук изобщо не е до недостиг на лично мъжество. Ясно е, че всеки, който би се обявил в тази обстановка против Сталин, не би получил поддръжка от народа.“ Хрушчов и Президиумът на Централния комитет не искат да признаят, че е трябвало да се действа против Сталин значително по-рано, още когато Ленин се обръща към партията с такова предложение. Като се премълчава това и се оневинява партията за диктаторството на една личност, въпреки всичко в постановлението е отбелязано, че „съветските хора познаваха Сталин като човек, който действа винаги в защита на СССР срещу машинациите на враговете и се бори за делото на социализма. Понякога (?! — б.а.) е използвал в тази борба недостойни методи и е нарушавал ленинските принципи и норми на партиен живот. В това се състои трагедията на Сталин (?!! — б.а.)“. Оказва се, че всички тези нарушения са били трагедия само за Сталин, а не за народа… „Ще бъде груба грешка от факта за наличието в миналото на култ към личността — отбелязва се по-нататък в постановлението — да се правят изводи за някакви изменения в обществения строй в СССР или източникът на този култ да се търси в естеството на съветския обществен строй. И едното, и другото е абсолютно неправилно, тъй като не отговаря на действителността и противоречи на фактите.“

Когато човек чете постановлението, започва да мисли, че след като на 25 февруари 1956 г. е водил дуел с призрака на Сталин и е нанесъл първото, но смъртоносно поражение на поваления кумир, Хрушчов се е изплашил от победата си. Неслучайно Централният комитет и официалният печат пазят пълно мълчание по повод на „секретния“ доклад, сякаш целта им е била да спестят на народа идеологическите му сътресения. Обаче с доклада са запознати ръководителите на делегациите на братските партии, а на закрити събрания — и партийната общественост. Това неизбежно довежда до „изтичане“ на информация. Още в началото на юни 1956 г. текстът на доклада се появява по страниците на печата в Съединените щати, Франция и Англия. А у нас, дори след като признават накрая съществуването на такъв документ, официалните партийни органи повече от три десетилетия си даваха вид, че този въпрос никак не е актуален. И едва през пролетта на 1989 г. докладът беше публикуван в „Известия на ЦК на КПСС“. Дългогодишното криене на този доклад от народа свидетелства, че сталинизмът е още жив, за съжаление, той само е променил одеянията си. А нали се смяташе, че партията, именно партията, след като започна да разобличава и развенчава сталинизма, е длъжна и напълно да го отхвърли. Трябваше още в началото на обновяването на обществото ни на някой от конгресите или пленумите да се приеме един дълбоко аналитичен документ, който да отрази пълното и всестранно отношение на комунистите в страната към това чуждо на марксизма явление. Сега сме вече в средата на 1989 г., а такъв документ още няма.

„Второто настъпление“ на Хрушчов срещу Сталин и сталинизма, предприето от него на XXII конгрес на партията, този път публично, открито, само попритисна към стената тоталитарно-бюрократичния начин на мислене и действие. Попритисна го, но не го премахна. След това настъпи продължителен мораториум от четвърт век. Брежнев не се реши да реанимира напълно Сталин и сталинизма, но по съвет на Суслов и на други свои съратници тръгна по друг път: в историята бяха създадени кухини, празнини. Като че ли никакъв Сталин не е имало, никакви злодеяния на сталинщината, нямало ги е хилядите, милионите изтезавани и разстреляни, нямало го е ГУЛАГ. Безполезно е да търсим в енциклопедиите, издадени в ония години, материали за Троцки, Бухарин, Зиновиев, Каменев и много други революционни дейци.

Схемите за излагане на историята, създавани от такива хора като Поспелов (готови да пишат и панегирици за Сталин, и исторически некролози за него), бяха до максимум опростени: все едно че Сталин не е съществувал. Ръководела е партията (дори ако не се е събирала на свои конгреси и пленуми). А дори и да бъде споменат тук-таме, то винаги заедно с други запазени за историята вождове, като един от многото. Но само като извършил „някои грешки“. И XX конгрес, може би един от наистина историческите конгреси, бе натикан дълги години под стряхата на идеологическия мораториум. Създаваше се впечатление, че признаците на сталинизма са тръгнали в тайно контранастъпление.

В това няма нищо случайно. Сталин е умрял, но системата е останала. Идват нови хора, използващи механизмите на тази система. Ония две паметни исторически атаки, които Хрушчов осъществява със смелостта на романтичен реформатор, дават възможност да се пробият широки отвори в корпуса на сталинизма. Но наследниците му без много шум запушват тези отвори с политически, идеологически и социални „капаци“. Книгите, които успяват да напишат по време на „размразяването“ Солженицин и някои други писатели и историци, се оказват вече „неподходящи за момента“. Официалните изследвания през този период, посветени на 20-те, 30-те, 40-те, пък и 50-те години, могат да бъдат наречени без големи преувеличения „криви огледала“.

Но докладът на Хрушчов си свърши работата. В комунистическите партии започва дълъг и труден процес на мъчителна преоценка на собствената им история, на ценностите, програмите и възгледите. Но това е друга, специална тема. Отношението на някои партии се изгражда на принципа главното е не изясняването на истината, а кой я изяснява. И тъй като, според постановлението на ЦК на КПСС, „в буржоазния печат е подета широка клеветническа антисъветска кампания, за която като повод реакционните кръгове се опитват да използват някои факти, свързани с осъждането на култа към личността на Сталин от Комунистическата партия на Съветския съюз“, реакцията на мнозина от „правоверно“ мислещите ръководители на партии е адекватна на тази констатация. В други случаи, както например в Италианската комунистическа партия, ръководството и особено Палмиро Толиати не се задоволяват с ограниченото обяснение на сталинизма като феномен, а анализират самостоятелно същността на въпроса. Във Френската комунистическа партия подхождат по-предпазливо към оценката в дълбочина на сталинизма, на генезиса му и на последиците от него.

Отначало Китайската комунистическа партия се солидаризира с изводите в доклада на Хрушчов, а после в обстановката на засилващи се междупартийни разногласия преминава от поддръжка към осъждане на историческата акция, предприета от XX конгрес. В концентрирана форма отношението й към Сталин е изразено, струва ми се, в съвместната статия на двата партийни китайски органа „Жънминжъбао“ и „Хунци“. В публикуваната на 13 септември 1963 г. статия се казва: „На XX конгрес на КПСС другарят Хрушчов напълно и безогледно отричаше Сталин. По такъв принципен въпрос, имащ отношение към цялото международно комунистическо движение, като: въпроса за Сталин, той не се консултира предварително с братските партии, а след XX конгрес, поставяйки ги пред свършен факт, започна да им натрапва решението на конгреса.“ По-нататък в статията се правят такива изводи: „Всички заслуги и грешки на Сталин са обективно съществуваща историческа реалност. Ако съпоставим заслугите и грешките на Сталин, заслугите му са повече от грешките. Главно място в дейността на Сталин заемат правилните му решения, а грешките му са нещо второстепенно. Всеки честен, уважаващ историята комунист, обобщавайки резултатите от теоретичната и практическата дейност на Сталин като цяло, вижда преди всичко тази негова главна страна. Затова, разбирайки правилно, критикувайки и преодолявайки грешките на Сталин, е необходимо да защищаваме главната страна на живота и дейността му, да защищаваме марксизма-ленинизма, отстояван и развит от него.“[6] Това е консервативна позиция, но аргументирана. Имаше реакция и от друг вид.

През 1979 г. във връзка с навършването на 100 години от рождението на Сталин Енвер Ходжа публикува в Тирана книгата „Със Сталин“, в която описва подробно петте си срещи с „вожда на народите“. В нея няма аргументи защо албанското ръководство не приема решенията на XX конгрес на КПСС, но има яростно, емоционално отхвърляне на самата идея да бъде осъдена вождовщината. „Никита Хрушчов и неговите съучастници — пише Ходжа — в «секретния» си доклад, с който излязоха пред своя XX конгрес, опръскаха с мръсотии Йосиф Висарионович Сталин и усърдно се погрижиха да го унижат по най-отвратителен начин, с най-цинични троцкистки методи.“[7]

Всъщност всяка комунистическа партия „преваряваше“ по свое разбиране доклада на Хрушчов пред XX конгрес. Разтърсване, объркване, но и съживяване на теоретичната мисъл, преосмисляне на опита от миналото, както и ренегатство, придружено от стремеж към обновяване, към нови форми на политическа и социална дейност — цялото това противоречиво до най-голяма степен отражение на извършеното в Москва на XX конгрес става реалност. Мисля, че дори и Хрушчов надали е предполагал колко противоречиви ще бъдат последиците от неговия пробив.

В последна сметка оказалият се в центъра на вниманието почти на хиляда и петстотинте делегати на XX конгрес Хрушчов редом до призрака на преселилия се в небитието „вожд“ едва ли е предполагал, че сцената в Двореца на съветите скоро ще се разшири в световен мащаб. И на тази арена ще се развихри дълга борба (тя и сега още не е завършена) между различните концепции за социализма. От една страна, ортодоксалната, жестоката, бюрократичната, силовата, безкомпромисната, еднопосочната концепция, готова да оправдае дори престъплението в името на победата на идеята. От друга демократичната, хуманната, многопосочната концепция, изхождаща от принципа, че възвишената идея може да се опира само на чисти, човешки методи и средства — концепция, в чиято основа са залегнали историческите компромиси и съвместното съществуване на различни системи и идеологии. Разбира се, у Хрушчов още не са формирани концептуалните възгледи, които днес възприемаме. Но ако не ограничаваме новото мислене в рамките на съвременното осмисляне на страшните реалности на ядрения свят, а разбираме под ново мислене и принципно ново „прочитане“ на великите идеи на хуманизма, то трябва да се изтъкне, че Хрушчов открехна вратата на социалистическия свят за проникване през нея на ония духовни ценности, които и сега се смятат от някои за ерес. Хрушчов смъкна от тирана мантията му на непогрешимост, тиранин, у когото се бяха фокусирали като в криво огледало най-сложните противоречия на епохата. Сталин се оказа ненадминат майстор в свързването на възвишената идея с чудовищен абсурд.

Днес можем да кажем, че при цялата незавършеност на започнатото XX конгрес на партията ни даде допълнителни възможности не само за осъзнаване на епохата, но и за по-задълбочено разбиране на политическия портрет на Сталин. Ще се върна още веднъж при Николай Бердяев, който може би по-задълбочено от мнозина други е успял да проникне в тайните, които крие философията на историята. Именно тази философия ни позволява през призмата на вечно пулсиращото битие да намерим отговор на много загадки, свързани с една или друга историческа личност, или поне да се надяваме, че ще ги разгадаем. „Всеки човек — пише Бердяев, — е по вътрешната си същност някакъв необятен свят, микрокосмос, в който се отразява и пребивава целият реален свят и всички велики исторически епохи.“[8]

Всеки изследовател, преодолявайки пластовете на времето и опитвайки се да разбере онова, което безвъзвратно си е отишло, има заедно с това и шанса да види „отпечатъци“, понякога много бледи, понякога съвсем очебийни, от мисълта, волята и страстите на човека, чийто портрет иска да създаде. В това отношение му помагат „разкопките“ на останки от миналото, заглъхналото, страшното. Останките от сталинизма се нуждаят от продължително осмисляне. Понякога освен до анализ на конкретни факти бях принуден да прибягвам и до методите на философията, която ни предлага историята и която в този случай се превръща в пророчество, обърнато назад. Само когато осъзнаят миналото, хората ще могат да правят пророчества, насочени към идното.

Бележки

[1] Бердяев, Н. Смысл истории. Опыт философии человеческой судьбы. Париж, 1969, с.27.

[2] Всъщност един пленум се е състоял през 1944 г.

[3] ОУН — организация на украинските националисти. — Б.пр.

[4] ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.132, т.VI, л. 167–169.

[5] КПСС в резолюциях и решениях съездов, конференции и пленумов ЦК (1898–1971). Изд. 8-е, Т.7, М., с. 203, 205, 209, 210.

[6] К вопросу о Сталине. Пекин, 1963, с. 3, 6–7.

[7] Ходжа, Э. Со Сталиным. Воспоменания. Тирана, 1979, с.26.

[8] Бердяев, Н. Смысл истории. Опыт философии человеческой судьбы, с.31.