Доминик Бартелеми
Рицарството (9) (От антична Германия до Франция през XII век)

Граждански войни между франки

Ако след отмъщенията и враждите разгледаме гражданските войни между кралете заради градове и територии, както и външните войни, ще установим, че при тях проявите на жестокост са още по-ограничени. Това се дължи на наличието на по-голям брой възпиращи фактори по отношение на насилието, които водят до съкращаване на загубите в жива сила.

Без да премълчава коварството и безчовечността на Хлодвиг, Григорий от Тур ни описва в положителна светлина приемането от него на никейското вероизповедание и победата му над вестготите-ариани, а по-късно на синовете му над бургундите. Техните разногласия при подялбата през 511 г. не им попречват да завоюват заедно през 534 г. бургундското кралство, а последният от тях, Хлотар I, през 558 г. обединява франкското кралство (след като убива двама от своите племенници). През 561 г. четиримата синове на Хлотар на свой ред си поделят неговото кралство и постоянно враждуват помежду си, по-конкретно Сигиберт, крал на Североизтока (Австразия), и Хилперих, крал на Северозапада (наречен скоро след това Нейстрия), както и техните съпруги, съответно Брунхилда и Фредегунда. След смъртта на двамата (575 и 584 г.) глава на фамилията става техният брат Гунтрамн, крал на Бургундия, който поддържа известно равновесие между племенниците си Хилдеберт II, още юноша, и съвсем невръстния Хлотар II, като претендира, че ги закриля от яростта на отмъстителните жени, кралеубийци, всяка от които е майка на единия и леля на другия. Той се радва на подкрепата на Григорий от Тур, който по това време пише своята История на франките и в началото на V книга признава колко му е дотегнало да описва „раздорите и междуособните войни, които силно отслабят франкския народ и неговото кралство“.^[1] Той привежда цитат от Малкото Откровение (Евангелие от Матея, X, 21) за времето на мъки, когато „ще предаде брат брата на смърт и баща чедо“. Веднага след това става още по-настоятелен и отправя пряко обръщение: „Ако и вие, крале, участвахте в такива сражения, в каквито вложиха толкова усилия вашите предци, за да могат народите, изплашени от съгласието между вас, да се преклонят пред силата ви! Спомнете си какво стори Хлодвиг, основоположник на вашите победи. Той изби кралете — негови противници, разгроми вражеските племена, подчини своите и ви остави единно и непоклатимо кралство.“^[2]

В това послание се съдържа основният проект на Църквата, дълбоко вкоренен в Библията, за единно царство, за една християнска империя, основана на вътрешно съгласие и насочване на агресията към външни врагове. При това отсъстват всякакви отсенки: пълен вътрешен мир, война на унищожение навън. В своя призив към Първия кръстоносен поход, отправен в Клермон на 18 ноември 1095 г. папа Урбан II произнася съвършено същите думи. Разликата е в това, че епископите в меровингска Галия се придържат строго към поучението и съветите, без да оказват какъвто и да било институционен натиск, и не разполагат със законови основания нито да налагат мир, нито да свикват кръстоносни походи.

Григорий от Тур напълно подкрепя (или сам определя) доводите на Теодорих I, син на Хлодвиг и крал на Североизтока (511–515 г.), за войната срещу тюрингите. Според него това е справедливо възмездие, защото техният крал се е отрекъл от дадената дума, избивал е бащите на франкските воини, подлагал е на изтезания заложници. „Да тръгнем с Божията помощ срещу тях!“, призовава той свиканите от него франки, към които се обръща с реч по обичая на германските крале. Освен това вика на помощ брат си Хлотар (с когото поддържа съюзни отношения, въпреки че по-късно прави опит да го убие), като му обещава „част от плячката“, ако Бог им дари победа. Това възмездие намира израз в клане над тюрингите, а Радегунда, дъщерята на техния крал, е взета в плен и по-късно става съпруга на Хлотар.^[3] Що се отнася до нейния брат, който също попада в плен, „той го убива с коварство, използвайки за това престъпници“.

Съвсем естествено враждите между съседни народи предполагат грабежи, обвинения в предателство и всякакъв род стълкновения. Поради това винаги е налице възможност за организиране на походи за възмездие. В това отношение все още е налице силна връзка и сходство между франкската държава (до Рейн) и германските народи отвъд тази река, чиято аристокрация постепенно се приобщава към франките или в отделни моменти се дистанцира от тях. Твърде преувеличено би било обаче те да бъдат смятани за воини, отдаващи се на безогледно унищожение, каквито не са дори и при Юлиан Цезар, а и преди него при Германик или Корбулон, макар да разполагат с далеч по-големи възможности в това отношение. Както във войните срещу външни врагове, така и в гражданските войни и междуособици Меровингите неизменно действат с известни задръжки.

Ако се вярва на Григорий от Тур, крал Сигиберт (561–575 г.), който поема властта в Североизточното кралство, е красноречив пример за любезност и милост, достойни едва или не за рицар. Според хрониста този крал се проявява като същински патриций по време на краткотрайната и белязана от сдържаност война срещу „хуните“, тоест срещу дунавските авари. През 562 г. „Сигиберт започнал война с тях, победил ги и ги обърнал в бягство, ала по-късно с помощта на пратеници техният крал се сдобил с приятелството на Сигиберт“.^[4] Нещата не стигат до приобщаване, както това става по-рано с армориките, ала поне е налице размяна на дарове и на добри обноски. Не след дълго хуните отново нападат и този път вземат надмощие; Сигиберт дори попада в плен, но е освободен благодарение на своята „хитрост и сговорчивост“, което показва, че поне в този случай изобщо не може да става въпрос за някакви „варварски изстъпления“. „Той подкупил с дарове онези, които не могъл да победи с храброст в сраженията.“^[5] Следва сключване на договор с хана^[6], пожизнен мир „и това справедливо се оценява като заслуга, а не позор“ за Сигиберт.^[7] Под перото на Григорий на везните са поставени храбростта и честта. Още Тацит подчертава съществуването на размяна на подаръци като знак за гостоприемство в древна Германия; тук даровете са предназначени за врага, сякаш овладяната враждебност насърчава търговията и всякакъв род двустранни отношения.

Сигиберт се отнася съвсем по рицарски и с опълчилия се срещу него роден племенник Теодеберт. Той го пленява и не му сторва никакво зло, а нещо повече — изпраща го с дарове, „след като предварително го накарал да се закълне, че няма да предприема занапред нищо срещу него“.^[8] По-късно Теодеберт престъпва тази клетва, но е изоставен (поради каква причина?) от своите и намира смъртта си от ръката на австразийския херцог Гунтрамн Бозон.^[9]

За водене на гражданските войни срещу своя брат Хилперих Сигиберт набира войници сред приятелски и не дотам приятелски племена отвъд Рейн. Начело тъкмо на такава войска, чужда на каквато и да било дисциплина по римски образец, той настъпва към Париж, без да може да възпре своите дружини от грабежи, палежи и плячкосване на пленниците. Тъй като обаче все още не дава решаващо сражение, „някои от тези племена започнали да роптаят срещу него, че се отклонява от битката. Сигиберт обаче проявил безстрашие, яхнал коня, отишъл при тях и ги усмирил с лукави слова, а след това наредил мнозина от тях да бъдат пребити с камъни“.^[10] Този път той се явява в противоречив образ, ту като „любезен“, ту като „лукав“. Бихме могли да добавим и отмъстителен, тъй като е наследил нещо от своя дядо, известен с историята за соасонската чаша!^[11]

Григорий от Тур говори с болка за тези граждански войни между братя,^[12] но в същото време очертава и техните граници. Неговите разкази ни най-малко не противоречат на свидетелствата на византиеца Агатий Миринейски, който твърди: „Вярно е, че се случва техните царе да си отправят взаимни заплахи, но когато се изправят едни срещу други, франките винаги предпочитат да споразумеят с мир.“^[13] Действително през 534 г. Теодорих е принуден от своите собствени васали да се присъедини към братята си във войната срещу бургундите, макар че според Григорий техен мотив е алчността, а не гражданското съзнание. Все пак след неговата смърт пак те попречват на братята му да убият или да отстранят неговия син Теодеберт I. При друг случай една буря, възприета като знак Божи, принуждава или позволява (като първоначален повод) на Теодеберт и на Хилдеберт да се откажат от преследването на Хлотар, към което бездруго ги призовава старата Хлотхилда. Като цяло войните между братя при две поколения се свеждат до нападения и грабежи във владенията (pagi) на противниковия крал, до пазарлъци и отделни ограничени схватки (предвестници на противоборствата от XII в.), когато двете войски се изправят една срещу друга. Така например през 582 г. войската на Хилперих нахлува в кралството на Гунтрамн и разорява Бери. Той подлага на обсада град Бурж, опустошава околните села и избива голям брой противници в първото сражение. Тогава Гунтрамн, от когото брат му очевидно желае да отнеме кралските права върху Бурж, идва на помощ на града: „Крал Гунтрамн настъпил с войската си против своя брат, възлагайки цялата си надежда на волята Божия. Веднъж привечер той изпратил напред войската и унищожил голяма част от войската на своя брат [Хилперих]. На сутринта се срещнали пратеници и сключили мир с взаимно обещание, че онази страна, която наруши неговите условия, ще заплати на другата страна толкова, колкото отсъдят епископите и знатните люде, а след това се разделили мирно.“^[14] Очевидно Григорий преувеличава извършеното предната вечер клане,^[15] а и кой започва решаващо сражение привечер? Всичко това навежда на мисълта, че става въпрос по-скоро за схватка, като прелюдия към голямо сражение, което така и не се е състояло, но която е била необходима за запазване на достойнството.

Би било неточно да се приеме безрезервно твърдението на Агатий, че васалите са тези, които винаги възпират своите крале от войни. И едните, и другите могат да играят ролята на гълъби и на ястреби, като се има предвид освен това, че сред васалите на всеки крал има съперничещи си групировки, една от които нерядко желае война, а другата мир.

Както често става в обществата, организирани върху логиката на частната война (faide), конфликтите се печелят чрез социални мерки, по-конкретно чрез корумпиране на васалите на брата-съперник. Мнозина от тези васали имат изгода и от двете страни, която се стремят да съхранят. При Меровингите в действителност са налице три страни и Бургундия постоянно лавира в съюзническите си отношения между Австразия и Нейстрия, освен в случаите, когато се превръща в доминираща сила, и двете кралства се съюзят срещу нея. Както при другите подобни общества, противник е онзи, които последен е извоювал надмощие и който трябва да бъде принуден да не злоупотребява със силата си, като му се покажат негласно границите на неговите права. В резултат на подобна обтекаемост такава политическа система лесно се възпроизвежда и представлява на практика една организирана анархия. В нея по-късно съвсем логично ще пусне корен теорията на рицарството, която ще направи невъзможни някои крайни действия, като убийството на синовете на Хлодомер от техните чичовци (524 г.) или други подобни реализирани или осуетени намерения през следващото поколение от доверени люде на Сигиберт, Хилперих, а по-късно на Хилдеберт II.

От друга страна, е налице класово общество, което се възпроизвежда, тъй като по това време знатните воини, крале и васали, въпреки все още свирепите нрави и известния брой загинали, вече избягват да се избиват прекалено често помежду си. Освен това плячкосването и сезонното ограбване на селяните от войската, явления, на които Жорж Дюби предсказва дълъг живот,^[16] изглежда, вече са основен елемент на войната.