Доминик Бартелеми
Рицарството (36) (От антична Германия до Франция през XII век)

Разкази за рицарските времена

Равносметката от битката при Бремюл е направо възхитителна: само трима убити, съвсем малко повече, отколкото в сражението при Нуи (1044 г.), описано от Раул Глабер. Дори подобна оценка от страна на Ордерик Виталис да не взема под внимание пехотата и да се съсредоточава единствено върху рицарите с цел да снеме вината от Хенри Боклер, може да се каже със сигурност, че в историята на Франция има далеч по-кръвопролитни битки. Особен случай в това отношение представлява Хейстингс (1066 г.), а по-късно и Бувин (1214 г.). Ала що се отнася до войните между Капетинги и Плантагенети (наследници на Хенри), те не са белязани от друго сражение от подобен мащаб, ако се изключат позорните бягства на Луи VII при Верньой (1072 г.) и на Филип Огюст при Фретвал (1194 г.).

Освен това Бремюл не може да се нарече решителна битка в същинския смисъл на думата, макар в резултат от нея да е отстранен Гийом Клитон. След победата Хенри Боклер се отнася по рицарски към знатните победени. Той откупува знамето на Луи VI срещу значителна сума (двадесет марки) от пленилия го рицар и го съхранява „като свидетелство за дарената от Всевишния победа“, но му „връща коня заедно със седлото и сбруята, както подобава на монарх“.^[1] Връща и изгубения по време на сражението боен кон на своя племенник Гийом Клитон, като добавя и дарове, „нужни на един изгнаник“. На какво се дължи подобно неочаквано великодушие у този ловък феодален политик, който обикновено проявява цинизъм, а при нужда и жестокост? Истината е, че по време на междуособиците в резултат на сложната система от обтекаеми отношения между благородниците обикновено мнозина от тях се сплотяват около победения, за да дадат отпор на победителя. Особено в конкретния случай, когато крал Хенри, който е само херцог във френското кралство, се осмелява да се опълчи срещу своя сеньор и да започне война срещу него. Подобно нещо не би посмял да извърши нито един друг васал на френската корона: известно е, че през 1102 г. Матийо дьо Бомон, комуто разразилата се буря и объркването в редиците на кралската войска дават неочаквано предимство, бърза да се яви пред Луи и на колене да моли прошка от него.^[2] Само една изключително високопоставена личност може да си позволи да извоюва победа като тази при Бремюл. Но нека видим какви са в действителност последиците от нея!

Докато спечелилият сражението се отдава на красиви рицарски жестове, разгроменият крал се чувства дълбоко уязвен.^[3] Поне така твърди Луи, като по този начин обявява и оправдава бъдещи ответни удари. Обзет от ярост, той дири възмездие и напомня по-скоро отмъстителен феодал, а не крал, макар Сугерий да се опитва да го представи като герой, когото съдбата е принудила да прибегне до крайни мерки. Ордерик Виталис уточнява, че по предложение на Амори, граф на Еврьо, Луи VI свиква християнска войска с помощта на епископите от кралските владения. Тази войска незабавно започва да опустошава Нормандия, тъй като зимата е още далече. На 17 септември кралят спира пред стените на замъка Бретьой, откъдето отправя предизвикателство към Хенри за нова битка, „покрай която се вдигнал голям шум“.^[4] Само че до битка така и не се стига, защото тя (за разлика от тази при Бремюл) е предварително обявена!^[5]

На рицарите от двата лагера остава само да се сразяват в двубои пред стените на замъка. Това дава възможност на Ордерик Виталис да прослави успехите на един от обсадените нормандци: „Прочутият Раул прибягвал от една порта на друга и често сменял доспехите си, за да не бъде разпознат. Него ден той свалил от седлото мнозина славни рицари и щедро подарил конете им на онези свои другари, които нямали такива. Със своите подвизи той заслужил вечна възхвала и се наредил сред най-доблестните.“^[6] Един фламандец, който се сражава на френска страна и се отличава с изключителната си сила, събаря от седлата неколцина нормандци, взема конете им и накрая се сблъсква с въпросния Раул, „все едно, че той е човек от простолюдието“. Тази постъпка се оказва пагубна за него, тъй като получава тежка рана, от която умира две седмици по-късно в тъмницата на замъка.

Ако се вярва на Ордерик Виталис, разразилите се при Бретьой двубои нанасят нови унижения на французите. Малко след това тези млади горделивци начело с Гийом дьо Шомон, зет на Луи VI, се опитват да вземат реванш при Тийер-сюр-Авр: „те дирели чест и плячка“, тоест отдават се на двубои и грабежи из околните села. За да сложи край на опустошенията, господарят на замъка обаче им устройва засада и успява да плени с изненада Гийом. Откупът възлиза на двеста марки, които, естествено, са за сметка на хазната на Капетингите.

Що се отнася до Сугерий, поради липса на успехи от страна на французите, той може единствено да подчертае проявената от Луи милост по отношение на град Шартр. Дори този епизод има донякъде горчив привкус: тъй като французите и техните фламандски съюзници не успяват да се доберат до Хенри, те нападат Тибо дьо Блоа или по-конкретно „неговите“ граждани от Шартр. Налага се градското духовенство да извади пред погледа на краля лика на преподобната дева Мария, за да измоли от него да не опожарява града.^[7] Очевидно Луи VI, по подобие на всички останали рицари, на дело проявява рицарство само наполовина. Очевидно е освен това, че предимството да си крал дава възможност за бързо възстановяване след понесено поражение, докато нормандският васал на Капетинга при сходно положение твърде трудно би могъл да си стъпи на краката. Като цяло XII в. е белязан от непрекъснати капетингски нападения срещу Нормандия (и никога обратното), които си остават безплодни чак до 1204 г., когато поредното нахлуване се увенчава с успех и по силата на твърде незначителен претекст провинцията бива анексирана.

Нека обаче не изпреварваме събитията и засега се придържаме към случилото се около 1119 г. Никога преди на бойното поле не е проявявано такова рицарско отношение, както при Бремюл. Във вече цитираното изречение на Ордерик Виталис е казано много (или почти всичко) за онова, което позволява на благородничеството да съхрани своята войнственост, без при това да дава прекалено много жертви: железните брони, позоваването на християнството, обществените връзки между противниците, които в една или друга степен се познават.

По онова време (и под едва ли не социологическото перо на Ордерик) хабитусът на рицарите помежду им и по отношение на селячеството е съвсем ясно изразен. В същия момент, когато през септември 1119 г. при Бретьой рицарите встъпват в двубои помежду си, младият Рише дьо Легл, син на разбунтувал се срещу Хенри Боклер нормандски барон, ограбва селяните от Аржантан. „Селяните от Гасе и околността започнали да преследват грабителите и да се опитват с всякакви средства да си върнат или откупят стадата.“ Както при всяко нахлуване на противникова територия, оттеглянето е най-деликатният момент. В резултат на численото превъзходство винаги са възможни пазарлъци и ответни нападения. Ала в случая превъзходството на облечените в брони рицари не се поставя под въпрос: „Рицарите незабавно се обърнали, нахвърлили се върху тях и ги прогонили. Селяните не можели да се отбраняват срещу облечените в желязо мъже, наоколо нямало никакво убежище, в което да могат да се укрият, затова като видели край пътя дървено разпятие, наобиколили го и дружно паднали по очи пред него.“ Тогава Рише дьо Легл се трогва (действително или привидно) от подобна проява на страх и любов към Бога, като ги оставя да си отидат, отказвайки се по този начин от откупа за стотината пленени селяци, но очевидно не и от награбената преди това от тях плячка! Във всеки случай този жест (който му спестява и редица затруднения от техническо естество) подготвя неговото помирение с Хенри Боклер и същевременно му спечелва доброжелателното отношение на Ордерик Виталис.^[8]

След смъртта на Хенри пограничните войни, естествено, се възобновяват, като засягат всички обществени класи. Някакъв стрелец-разбойник с хората си отнема стадата на монасите от Сент Еврул д’Уш, но местните граждани залавят злосторниците и ги обесват. Това става причина за ответен удар от страна на жителите на Легл, водени от свещеника, и от рицари, като градчето на монасите бива опожарено. Недоволството на Ордерик получава удовлетворение, защото рицарите от Легл стават предмет на подигравки от страна на приятелски настроените към монасите рицари, които ги предизвикват по следния начин: „“Ние не носим нито качулки, нито венци (тонзури), а като рицари с оръжие в ръка ви призоваваме на борба между другари (socii), за да видим какво умеете." Тези упреци нерядко ги карали да се червят от срам…"^[9] Може да се отбележи, че въпросните приятели на монасите биха могли да направят много повече за тях и за слабите въобще. Тяхното предизвикателство си остава съвършено безобидно, ала следкаролингските времена рицарството е именно такова: то твърде вяло защищава правдата и води справедливи войни едновременно от користни съображения и по силата на негласното убеждение, че правото донякъде е поделено между двете враждуващи страни.

В същото време стремежът към изява на младите рицари все по-често става причина за войни между провинциите и за значителни по своя мащаб размирици. Така през 1123–1124 г. Нормандия е разтърсена от бунт на бароните. Луи VI не взема участие в него, защото помни поражението при Бремюл, както и поради надвисналата опасност над Реймс от страна на германския император. Основен подстрекател на бунта е графът на Еврьо Амори дьо Монфор с подкрепата на анжуйския граф, който е негов племенник. Участие взема също така граф Галеран дьо Мьолан, отгледан, посветен в рицарство и въведен във владение от Хенри Боклер, който „горещо желаел да се прояви в бой, но без всякакво съмнение съвсем неразумно избрал за бойно кръщение бунта срещу своя сеньор“.^[10] Хенри Боклер полага усилия да всее раздор в противниковия лагер, раздава обещания, хитрува, но противниците не му остават длъжни. Ордерик Виталис продължава да защищава каузата на принца, като подчертава, че той винаги се съобразява с църковните празници и светите места, докато враговете му непрекъснато ги нарушават и това непременно ще им донесе нещастие. Така например по време на Велики пости през 1124 г. младият граф Галеран опустошава околностите на Ватвил, обсаден анклав във владенията на херцога, като очевидната причина за това е нуждата да набави провизии за въпросния замък. На 25 март 1124 г. той попада на селяни, които секат дърва в гората Бротон, и заповядва да им отсекат краката, „нарушавайки по този начин дръзко, но не безнаказано светия празник Благовещение“.^[11]

Освен това у Галеран дьо Мьолан се намира в плен един барон, верен на краля, и именно за неговото освобождение отряд платени кралски рицари, повечето от които английски, се явяват на 26 март пред стените на Бургтерулд. Ордерик Виталис предава речта на Одон Борленг към тези кралски рицари, които донякъде се боят да се опълчат срещу „толкова доблестни мъже“, чийто брой впрочем преувеличават. Одон организира бойния им ред, като най-отпред разполага стрелците със задача да се целят в конете на противника, за да ги свалят от седлата и както обикновено да пленят, а не да избият „цвета на рицарството“. Освен това спешава голяма част от кралските рицари, за да не могат да избягат. „Така днес, на това поле, ще излязат наяве силата и доблестта на всеки от вас. Ако вцепенени от страх позволим на врага безнаказано да държи в плен един кралски барон, как бихме се осмелили да се явим пред очите на нашия владетел? В такъв случай напълно основателно бихме изгубили и нашата награда, и нашата чест…“^[12] Всички се вслушват в словата му и се подчиняват, защото хранят към него искрена обич.

Ордерик Виталис, който знае продължението, може с наслада да разкаже за битката по начин, който твърде много напомня стила на Историята на анжуйските графове, изпъстрена от нейните автори с подобни описания. Това е до болка познатата история за противника, който бърза да продаде кожата на мечката, докато тя все още е в гората! Обърнете внимание на младежката безочливост на Галеран дьо Мьолан, който „се радва по детински, все едно, че вече е извоювал победата“. Напразно зрелият Амори дьо Монфор се опитва да го убеди, че спешаването на неприятелите е белег за тяхната решителност. Всички останали и особено двамата зетьове на Галеран споделят неговото въодушевление. Ето че когато настъпва мигът да влязат в бой, той възкликва: „Нека се сражаваме така, че да избегнем позора, с който бягството ще бележи нас и нашето потомство. Ние сме цветът на френското и нормандското рицарство и никой не би могъл да ни устои! Нима бихме се побояли от тези селяци и дребни рицари, който ще сторят най-добре да се махнат от пътя ни, ако искат да избегнат сражението.“^[13] След това препускат срещу жалката пехота, но конете им са убити и всички те, графът, двамата му зетьове и още осемдесет рицари, попадат в плен и задълго остават затворени в тъмниците на крал Хенри.

Ала последвалите събития отреждат на мнозина от победените при Бургтерулд рицари твърде различна участ. Един от тях, Гийом Лувел, е пленен от някакъв „селянин“, който взема като залог доспехите му, в замяна на което му помага да се спаси, като обръсва главата му, за да може той да мине за „оръженосец“. До подобна, но все пак по-изискана хитрост прибягват Амори дьо Монфор и пленилият го Гийом дьо Гранкор, син на граф Д’Йо. Този „доблестен рицар от кралската свита“ проявява изключително великодушие. Поне привидно той не изпитва никаква корист: „Той съжалил [Амори дьо Монфор] и се отнесъл със състрадание към един толкова смел мъж. Известно му било, че ако неговият пленник попадне в ръцете на Хенри, много трудно ще излезе от неговите тъмници. Ето защо предпочел да напусне краля и собствените си владения, но не и да обрече на вечни окови този преславен граф. Отвел го в Бомон и там заедно с него се обрекъл на изгнание, но запазил честта си като негов освободител.“^[14] С какви неочаквани поврати е съпроводена развръзката на всяко сражение! След края на битката при Бремюл един от победителите се оказва в плен, защото прекалено дръзко се е увлякъл в преследване; след битката при Бургтерулд един от победителите пък на практика минава на противната страна по неизвестни за нас мотиви, които обаче намират твърде елегантно обяснение и той запазва честта си ненакърнена.

Като цяло съдбата на победените при Бургтерулд не е толкова завидна. Неколцина по-дребни рицари така и не успяват да подкупят или да разчувстват оногова, който ги е пленил. Те са предадени на Хенри Боклер, а след Великден са изправени пред съда в Руан като размирни васали. Там крал Хенри „заповядал да бъдат изтръгнати очите на Жофроа дьо Турвил и на Удар дю Пен за това, че са престъпили своята клетва, а така също на Люк дьо Ла Бар, който съчинявал насочени срещу него подигравателни песнички и предприемал дръзки действия“. На процеса обаче присъства фландърският граф Шарл Добрия, който е възмутен от подобна проява на лош вкус. Като по-високопоставен от останалите, той е и „по-храбър“. „Кралю, казва му той, вие постъпвате по неприемлив за нас начин, като лишавате от зрение взети в плен рицари, които са се сражавали в служба на своя сеньор“. Хенри възразява, че първите двама са положили клетва и пред него, а що се отнася до Люк, той веднъж вече е попадал в плен и е бил опростен, а освен това неговото наказание трябва да послужи за поука на всички онези, които биха се осмелили да съчиняват песнички по адрес на своя владетел. Фландърският граф млъква, така че на рицаря Люк дьо Ла Бар не остава нищо друго, освен да разбие главата си в стената, защото не желае да живее сляп. Това „предизвикало силна жалост у мнозина, на които били известни неговите подвизи и остроумието му“.^[15] Навремето, през 1100 г., Ели дьо Ла Флеш в своята кула в Льо Ман не е проявил чак такава чувствителност към шегите по негов адрес…

Като цяло описанието на сражението при Бургтерулд е изтъкано от прояви на изисканост и на жестокост. Феодалният принц си остава страховита фигура, докато постъпката на Гийом дьо Гранкор и опитът за посредничество на Шарл Добрия (по това време помирен с Хенри) отново разкриват съпричастността, която съществува между противниците от благородно потекло. Вече обърнахме внимание върху древните корени на тази съпричастност, но в случая тя придобива по-изтънчени, по-съвършени форми, които се проявяват по-открито и биват приемани с по-голяма охота.

Забележителна новост представлява и този отряд от платени рицари, намиращи се едно стъпало по-долу от самопровъзгласилия се „цвят на рицарството“, който гледа на тях със снизходителна безочливост. За тях честта и печалбата не само не са противоречиви понятия, но и по принцип вървят редом. Ще открием същия възглед при турнирите, които се появяват малко преди 1127 г., и то тъкмо навреме, за да дадат удовлетворение на рицарския плам и увлечението по надпреварата, които все по-отчетливо се проявяват след 1048 г.

Най-осезателно тези тенденции се чувстват в нормандските извори, но според мен изследването, макар и по-трудно, може да се разпростре и върху други области, където да бъдат открити допълнителни детайли. Класическото рицарство, за което става въпрос, не може да бъде монопол на една само френска провинция, дори тя да е най-богатата, най-дръзката и най-представителната от гледна точка на светския блясък, белязан от кралско великолепие (дошло от Англия след 1066 г.). То се утвърждава чрез отношенията между различните области по време на галантни войни, които предлагат зрелищни подвизи, но също така светски обноски и пледоарии. За пръв път това рицарство придобива междуетнически характер в момент, когато е налице смесване на култури, нарастващ паричен оборот и налагане на общи духовни ценности. То представлява ценност сама по себе си, обща за всяка благородническа класа, и не принуждава хората от XII в. да дирят за него някакво точно и следователно ограничително определение. За тях то е качество, присъщо на младежа от благородно потекло, получил известно възпитание, което се проявява след посвещаването му чрез подвизи и изискани обноски. То предполага васална вярност, сродяване със знатна фамилия, нерядко привилегировани връзки с Църквата, а също така право на добро отношение от страна на принцовете, които обаче не винаги се съобразяват с него.

Предстои да видим как през следващия половин век (1140–1190 г.) това рицарство достига своя разцвет на големите турнири и в дворците на владетелите, където знатната публика се развлича с cansos, sirventès, епопеи и романи, без да пренебрегваме важната роля, която играе от средата да XI в. насетне григорианската Църква с проповедите за Божие примирие и с призивите за кръстоносни походи и за цялостна реформа на нравите.