Доминик Бартелеми
Рицарството (32) (От антична Германия до Франция през XII век)

Покоряването на Англия

Гийом Завоевателя ни най-малко не се нуждае от пресилени хвалебствия за рицарската си разходка до Бретан (1064 г.), защото на 14 октомври 1066 г. при Хейстингс, след тежка битка той извоюва действителна победа над Харолд и цялата английска войска. Това кръвопролитно сражение е обосновано и описано в три пространни творби: в поема от Ги д’Амиен, капелан на кралица Матилда, от Гийом дьо Поатие и върху гоблена от Байо. С присъщата им склонност към честна игра, съвременните английски историци признават (с известни нюанси, разбира се), че именно нормандският херцог е въвел в Англия „рицарството“ по френски образец, което те приемат преди всичко като проява на милост към врага. Действително това е една от същностните черти на франкската и на феодалната война и има нещо твърде знаменателно в гледището на Джон Гилингам по този въпрос,^[1] но бихме могли да се запитаме дали Гийом Завоевателя запазва тази своя доброжелателна позиция докрай. Като доказателство за въвеждането на „рицарството“ английските историци се позовават преди всичко на Гийом дьо Поатие, за когото вече знаем до каква степен умее да представя в невярна светлина своя герой.

Нима като истински християнски сеньор, който се грижи за слабите, през 1064 г. Гийом не кара своя бретонски съюзник Рюал да състави опис на всички нанесени от неговата войска щети? „Той обещал пълно възмездяване в злато на всички вреди. А от този момент нататък постановил забрана неговата войска и конете да посягат на добитото в земите на Рюал.“^[2] Същата мярка е предприета и през 1066 г. по отношение на войската преди Хейстингс: „той забранил всякакви грабежи“ в Нормандия преди отпътуването на флотата и „хранил на свои разноски“ свиканите от него петдесет хиляди души.^[3] По-късно, след победата, той възпира всякакви прояви на произвол. И наистина „не подобава да бъдат потискани без мяра победените, равни на победителите по християнска вяра“.^[4] Впрочем това би била твърде лоша политика, която би довела до бунтове. Ето защо Гийом Завоевателя „поддържал дисциплина чрез правила, валидни за воините от средното дворянство и от народа“^[5], с други думи, за дребните рицари (равни на притежаващите дванадесет манса през каролингския период) и за съставената от простолюдие пехота. Безчинствата след победата при Хейстингс, като например опожаряването на Дувър, са извършени от „оръженосци“ (armigeri).^[6] Има нещо римско в усилията, които Гийом полага за поддържане на дисциплина, и по това той напомня Сципион и други пълководци.^[7] Той пощадява доброволно предалите се градове и проявява милост към всички, особено към простолюдието.^[8] И когато Гийом дьо Поатие ни уверява, че той се отнася добре със заложниците и им отдава почести не като на пленници, за момент бихме могли да помислим, че става въпрос за интегриране на победените, подобно на онова, което осъществява Карл Велики в Италия.^[9]

Тази апология на справедливата война, спечелена с Божията помощ, е отмъщение за престъпената клетва от Харолд, но в същото време за извършеното от него братоубийство.^[10] Освен това, в стремежа си да укрепи позициите на Църквата в Англия, папа Александър II е връчил на Гийом хоругвата на свети Петър, за което споменава Гийом дьо Поатие и която е изобразена върху гоблена, без при това да й се придава съществено значение. Този принц, противник на ересите,^[11] би могъл да получи послание, подобно на изпратеното от свети Авит Виенски до Хлодвиг, което гласи: „Вашата вяра [вашето право] е наша победа.“

В крайна сметка Гийом Завоевателя прилича по-скоро на суровия крал Хлодвиг, отколкото на любезния граф Жеро д’Орийак. А това би могло с пълно право да предизвика угризения у някои прекалено взискателни представители на Църквата!

Преди да стане епископ на Амиен, капеланът на кралица Матилда защищава и възхвалява Гийом. Все пак в началото на своята поема той не пропуска да спомене, че още със слизането си на брега херцогът започва да граби и да опожарява Англия.^[13] При това добавя, че той прави това с пълно основание, тъй като нейният народ отказвал да му даде кралската власт — с тази подробност, че Харолд е избран от съставения единствено от аристократи witenagemot! Поемата се стреми да представи англичаните по-скоро като варварски, отколкото като християнски народ. Тя им приписва някои черти, които са колкото пресилени, толкова и несправедливи. Те биват представени като „необуздани“ при положение, че към хилядната година Англия има най-развитото законодателство. Техни водачи са „женствени младежи, яхнали тлъсти коне“.^[14] Впрочем те не могат дори да се нарекат конници, тъй като „този народ презира участието във война на кавалерията“.^[15] Това обаче не им пречи да се сражават храбро, понеже смятат за въпрос на чест да не бъдат побеждавани в бой и преди всичко да умрат с оръжие в ръка.^[16] Пред нас сякаш изникват героите от Германия на Тацит, още повече, че Гийом дьо Поатие им приписва свирепостта на древните сакси.^[17] В действителност техен епичен образец е Биртнот от Битката при Мелдън, поема на староанглийски, написана в началото на XI в. Англосаксонските хроники често описват смъртта на благородния воин, който не разполага нито с коне, за да избяга, нито със замъци, които да послужат като място за задържане на заложници, както това става във Франция.

Двете войски, които на 14 октомври 1066 г. се изправят една срещу друга, доста се различават помежду си. Те имат различен подход при водене на боя и не спазват общи правила за щадене на противника. Причина за тяхната свирепост обаче е залогът, който, трябва да признаем, в този момент е значителен. Как двама претенденти за едно и също кралство биха могли да постигнат онзи компромис, който би бил възможен, ако се отнасяше за някой замък или феод и ако военните действия се свеждат преди всичко до ограбване на селяните, обитаващи владенията на противника? Освен това войските са далеч по-добре въоръжени и сплотени от онези, които на 15 юни 923 г. при Соасон влизат в битка със съмнителен изход.

Различията от техническо и стратегическо естество карат всяка от двете страни да вярва в своите сили и шанс.

Кралската армия на Харолд е съобразителна и храбра, особено неговите housecarls, съратници, готови да умрат с него и за него. Същевременно в редиците й се чувства умора от неотдавнашната битка срещу норвежкия крал, последвана от завръщане с усилен марш. На нея не й достига конница, но пък е заела здрава позиция при Сенлак.

Войската на Гийом пък е съставена от нормандска конница и пехота, събрана с помощта на едрите васали, които, впрочем не без усилия, са били убедени да потеглят с него. Тук са и бретонските пехотинци, както и множество бойци, пристигнали от всички съседни области, с които нормандците след 911 г. са имали толкова срещи както от военно, така и политическо естество: Фландрия, кралска Франция, Мен, Бретан и дори Поату. Именно в разнородните редици на тази аристокрация се шири славата на Гийом, спечелена при обсадата на Мулиерн (1048 г.), и тя е тази, която установява традицията на военните игри, присъщи на класическото рицарство. Ала дали смятат те, че войната отвъд Ла Манша ще бъде подобно развлечение? В такъв мащаб и при наличието на толкова многобройни войски, мнозинството от които съставлява пехотата, едва ли може да се разчита бойците да се щадят взаимно, както това става при сблъсък между отряди от по десетина отбрани рицари, с обичайните лъжливи нападения, предизвикателства и надпревари… Те разчитат поне на някакво възнаграждение, което признава дори Гийом дьо Поатие: „Някои бяха привлечени от широко известната му щедрост, и до един уверени в правотата на неговата кауза.“^[18] Бихме казали, че за тях това дело е поне защитимо и че не ги заплашва анатема за човекоубийство, тъй като с тях е хоругвата на свети Петър. Върху гоблена редом с изображенията стоят надписите „англичани“ и „французи“, което е белег за значителните подкрепления, дошли „извън“ Нормандия. Французите са привикнали да проявяват по свой начин „рицарски маниери“ в сблъсъците помежду си, без при това да са забравили съвсем суровия характер на войната. Ето че при Хейстингс те са изправени пред решителна битка, в която няма да има милост. Как ли ще се държат?

Гийом дьо Поатие полага сетно усилие да припише човеколюбие на своя херцог-крал, като твърди, че непосредствено преди битката той е изпратил при Харолд парламентьори с предложение двамата да се явят на съд пред англичани и нормандци. Ако ли не, решението според него е двубой между двамата, което разкрива стремежа му да намери оправдание за последвалото кръвопролитие. Следователно изобщо не става въпрос за проява на рицарска храброст, а за двубой до смърт. Предложението е белязано от героичен патос, в който личи едва ли не жертвоготовност. „Не мисля, че е справедливо нито моите хора, нито неговите да погинат в битка заради спор, в който нямат никакво участие.“^[19] Харолд обаче отхвърля предложението, като се позовава на волята Божия, тоест не на дуела, а на битката при Хейстингс.

Като съпоставя разказите и черпи от тях сведения, преценявайки важните елементи, Джон Франс успява да възстанови картината на сражението. Една от най-интересните подробности той открива у Рихер от Реймс,^[20] където има описание на въображаема битка от края на IX в. при Монпансие между франко-аквитанци и нормани-езичници, на която сражението при Кокрьой според автора е като генерална репетиция (без финалния обрат). Това е една продължителна и кръвопролитна битка на изтощение, като в началото планът на Гийом претърпява провал. Тъй като „вярва в превъзходството на конницата по-малко, отколкото някои днешни историци“,^[21] Гийом отрежда водеща (и по-опасна) позиция на пехотата. Според неговия план напред трябва да излезе леката пехота, която да стреля с лъкове и дори с арбалети, след нея тежките пехотинци да направят пробиви в бойния ред на противника, от които да се възползва конницата, разположена в третия ред. Ала въпреки умората, която тегне върху неговата войска,^[22] и като компенсация за малобройната конница, Харолд Годуинсън започва незабавно битката и по този начин попречва на намеренията на херцога. Френската пехота не успява да осъществи планираните пробиви в английската линия и дори притеклата се на помощ конница изпада в затруднено положение. Харолд осуетява нормандския план, ала самият той не разполага с достатъчно конница, за да развие постигнатия в отбрана успех. Първоначалният сблъсък се проточва в битка на изтощение, в „поредица пристъпи с участието на всички налични сили без разлика“. Макар да не се намира на предната линия, самият Гийом влиза в сражението на мястото на пробива, като насърчава с личен пример своите бойци. В един момент те го смятат за мъртъв, но той успява да овладее положението, като сваля шлема си, за да бъде разпознат, и дава да се разбере, че всяко отстъпление към морето би било гибелно. Конят му е убит и той яхва друг, като отмъщава за предишния (отмъщението за кон е нещо ново!). Очевидно тежката пехота изиграва роля, която нашите извори донякъде подценяват. В крайна сметка тя отваря проход за благородната конница и на английската гвардия не й остава нищо друго, освен да умре на унилия морски бряг, без да се предаде, заедно със своя крал. Впрочем никой и не им предлага да се предадат и в настъпилото по залез объркване нормандците започват преследване за доунищожаване на противника, като в един момент положението става опасно за самите тях.^[23] Проявената от тях свирепост е, общо взето, неприсъща на римляните и е напълно достойна за Наполеон, а жестокостта им остава ненадмината чак до 1914 г. Гийом Завоевателя може само да събере сили и да направи оглед на бойното поле с очите на християнин от XI в: „Той си даде сметка за извършеното клане и бе обзет от жалост, макар жертвите да бяха нечестивци“, защото в действителност това е „цветът на английската благородна младеж“, същите онези thegns, които нормандците наричат на своя език milites (васали, рицари), макар да не се сражават на кон.^[24] Гийом дьо Поатие се опитва да оправдае Гийом Завоевателя за това клане, но в Поемата на Ги д’Амиен то напълно се вписва в епичната картина на сражението. Думите, които си разменят двамата противници, звучат като строфи от героичния епос. В тях се припомнят подвизите на предците, отправят се призиви да бъде последван примерът им и има дори оскърбления към врага. Според поемата сутринта преди сражението действително се е състоял двубой между благородния жонгльор Тайфер^[25] и един англичанин, когото той успява да прониже.^[26]

След това амиенският епископ се спира на перипетиите на битката такава, каквато тя е преживяна или разказана от херцога и от неговите най-знатни бойни другари. След като убиват и втория му кон, херцогът изпада в ярост, изгубва всякакво хладнокръвие, устремява се към оногова, който го е извършил, „вдига меча в десницата си, промушва своя противник, изтръгва вътрешностите му и ги хвърля на земята“.^[27] Дали това е начинът за въвеждане на рицарството в Англия? Още повече, че накрая той и още трима благородници дружно се нахвърлят върху Харолд и в съотношение четирима срещу един почти ритуално го разсичат на парчета.

Като цяло описанието от социална гледна точка е конформистко, но далеч по-кръвожадно от Поемата на Ермолд Черни и съответства на действително проявената при Хейстингс жестокост. Гийом дьо Поатие и Ги д’Амиен поставят различни ударения в своите разкази, без при това да влизат в значителни противоречия помежду си. Те гледат по различен начин преди всичко на ролята, която играе един от другарите на Гийом, граф Йосташ дьо Булон. В действителност Йосташ е донякъде негов съперник и доверието между тях не е пълно: той е дал за заложник при Гийом един от синовете си, без съмнение бъдещия Годфроа дьо Буйон… Според Гийом дьо Поатие Йосташ дьо Булон извършва едва ли не предателство, когато привечер, по време на една противникова контраатака съветва херцога да се спасява с бягство.^[28] Тази подробност предвещава неговия бунт срещу Гийом година по-късно (1067 г.). Ги д’Амиен, напротив, приписва на Йосташ положителна роля, тъй като той дава своя кон на сваления от седлото херцог. При Хейстингс той се проявява като съратник, чиято вярност не подлежи на съмнение. Като такъв е представен той и върху гоблена от Байо, където сочи с пръст Гийом на останалите бойци в момент, когато всички смятат херцога за мъртъв (вж. илюстрацията от стр. II).

Гоблен от Байо, Сцена 55 (HIC EST WILLEL[MUS] DUX): Йосташ дьо Булон сочи херцог Гийом.

Гоблен от Байо, Сцена 56 (E[USTA]TIUS): Йосташ дьо Булон.

Общото между трите разказа (историята, поемата и гобленът) е в пренебрежителното отношение към пехотата и към бойците от „средното“ (тоест дребното) дворянство, което се компрометира чрез извършените от него зверства, обичайни за описанията в писмените извори… Когато става въпрос за подвизи, „оръженосците“, както видяхме, отсъстват напълно, за да бъдат след това заклеймени като виновници за безчинствата.

Нито един от трите разказа обаче не се опитва да прикрие факта, че битката при Хейстингс е същинска касапница. Нима самият опит на Гийом дьо Поатие да оневини херцога не потвърждава това? Ги д’Амиен отбелязва, че в края на сражението нормандците изсичали с брадви гората от англичани. В долното поле на гоблена се валят трупове, глави, гърчат се пронизани тела.

Ето защо призоваващата към мир между християните Григорианска църква изпитва истинско отвращение. Тя едва ли не съжалява, че е дала хоругвата на свети Петър. Нормандските епископи изискват покаяние, подобно на наложеното след битката при Соасон (923 г.), което е потвърдено през 1070 г. от папския легат Ерменфрид Сионски. Последният прави все пак разлика между наемните бойци, дошли в името на печалбата, които трябва да изтърпят пълно покаяние за извършените човекоубийства, и останалите, пристигнали в името на „общото дело“, тоест нормандските васали на Гийом, изпълнили дълга си, за които наказанието е смекчено.^[29]

Що се отнася до кралската власт, която Гийом налага в Англия, тя ни най-малко не напомня начина, по който хипотетично би управлявал един Жеро д’Орийак. След като е избил при Хейстингс толкова много английски благородници, той не може да мечтае за постигане на единство чрез мир между храбреци по франкски образец. Вярно е, че онези от знатните earls, които не са взели участие в битката, първоначално сякаш се съюзяват с него. Отношенията обаче скоро се влошават и в крайна сметка те един след друг са избити, било от собствените си хора, влезли в съглашение с нашественика, било по заповед на Гийом по обвинение в „скрит бунт“. Впрочем на няколко пъти се бунтуват дори нормандските и френските съюзници. В отговор крал Гийом ги осъжда на лишаване от владения, на изгнание и на доживотна тъмница. Така в Англия след 1066 г. действително се въвеждат (отчасти) рицарски отношения, но такива са налице единствено между френските завоеватели. Поне това е заключението на изследователи като Джон Гилингам и Матю Стрикланд.

Нито към градовете, нито към страната като цяло Уилям Завоевателя не проявява онова милосърдие, което възпява Гийом дьо Поатие.^[30] Той разрушава Ексетър, който отказва да признае властта му. Прилага в грамадни мащаби непрякото отмъщение и опустошава областите северно от Хъмбър и цял Йоркшир. Неговите войски опожаряват къщите и посевите, избиват добитъка и по този начин обричат на гладна смърт хиляди християни. Ордерик Виталис, който по баща е французин, а по майка англичанин, отправя към него сурови упреци. В неговата книга намира отзвук мощният християнски протест на абат Жимон от манастира Сен Льофроа, близо до Кан.^[31] Подобно на мнозина други духовници, той отказва при тези условия да приеме длъжност и бенефиций отвъд Ла Манша. По-късно, вероятно в резултат на постигнат компромис между папа Григорий и крал Гийом, той става епископ на Аверса в нормандска Италия (1073 г.).

Ето защо може да се каже, че в краткосрочен план през есента на 1066 г. Гийом и французите въвеждат в Англия не рицарството, а практиката на кланетата и грабежите. Впрочем обстоятелствата и поведението на англосаксонците не им оставят друга възможност (нима за рицарски отношения не са необходими две страни?). Нормандецът превръща в сеньори френските рицари с техните коне и замъци, с презрението им към селячеството и с намерението им да експлоатират колкото се може повече неговия труд на мястото на убитите при Хейстингс thegns, а понякога съвместно с техните вдовици и дъщери. Именно феодалният характер на отношенията им с краля и помежду им придава на английската история рицарски аспект, особено по време на гражданската война при крал Стивън (1135–1154 г.). Така или иначе, до Ричард Лъвското сърце в Англия все още не се провеждат турнири и затова през периода 1160–1180 г. англо-нормандецът Гийом льо Марешал обира лаврите именно във Франция. Английското рицарство е съставено от френски рицари, които се перчат за сметка на подчинените им английски маси.

Ето защо, ако искаме да проследим развитието на рицарството, трябва, заедно с тримата синове на Гийом Завоевателя, да се завърнем обратно във Франция, по-конкретно в пределите на Нормандия.