Доминик Бартелеми
Рицарството (63) (От антична Германия до Франция през XII век)

Едно начало, поставено в Британия

Пътят на куртоазната любов и на галантната война не преминава през отминалите франкски времена, нито през митовете за неотмъстените графове или през библейското християнство. Те се нуждаят от свое собствено поприще и оригинално пространство. Нима придобилото универсални измерения рицарство не може да литне със свои собствени криле и да достигне до гръцкия Изток или до легендарната Британия?

«Любовта-съревнование», както я определя Рето Бецола, се появява за пръв път под перото на Джефри от Монмаут, високопоставен британски духовник,^[1] несъмнено от галски произход. Неговата История на британските крале се появява през 1138 г. и жъне огромен успех. Тя е написана на латински език и представлява митологична история, подобна на съчиненията от ранното Средновековие. Дали всъщност тя не продължава франкската традиция за троянския произход и за реванша, даден на римляните?

Този реванш е дело на един бретонски крал на име Артур, син на Утер, комуто Джефри от Монмаут посвещава част от своята История. Всъщност творбата придава нова значимост на келтското минало на големия остров с отпора, даден на саксонци и може би непряко на други завоеватели, така че в освобождението на поробената от римляните Галия-Франция се съдържа елемент на реванш за Хейстингс, съчинен шестдесет години по-късно от един британски духовник. Като цяло произведението е съдържателно, макар жанрово да принадлежи към легендарните истории за крале и принцове. Всяко следващо поколение може да се възхити на храбростта, справедливостта и блясъка на един владетел, а у Джефри от Монмаут крал Артур е едновременно смел и куртоазен.

Крал Артур е равен по достойнства на Гийом Завоевателя. Също като него той се отличава с неизчерпаема щедрост и се занимава с лов на благородници. Дворът му се радва на световна слава. По време на продължителния (дванадесетгодишен) мир той още повече увеличава неговите богатства, като «кани люде от най-благородно потекло от далечни кралства». На много места се опитват да се сравняват с него, «благородниците по всички земи се смятали за недостойни, ако не носят одежди и не притежават оръжия като тези на Артуровите рицари».^[2] Джефри от Монмаут описва подробно разкоша на този двор, неговата притегателна сила и страхопочитанието, което той предизвиква в другите кралства. На Петдесетница се отслужва меса, последвана от пиршество и двубои. Сеньорите и дамите се хранят отделно — такъв е «тогавашният обичай», белязан от по-здрав морал. Все пак «дамите благосклонно дарявали любовта си на рицарите при условие, че последните дадат доказателство за своята доблест, като победят в три последователни двубоя». Самите дами, «разположили се по стените», наблюдават «конните двубои», които разпалват техните чувства. Все пак три пъти поред е малко прекалено: «Ето защо по онова време дамите били добродетелни и целомъдрени, а рицарите се надпреварвали да вършат подвизи от любов към тях.»^[3]

Това ще рече, че куртоазната любов насажда висока нравственост и в случая представлява противоотрова срещу потенциалната поквара на владетелските дворове.

В действителност тази картина стои самотно в творбата. Останалата част не е посветена нито на двубои, нито на възхвала на властта, с която разполагат дамите. В Историята на Джефри от Монмаут празненството на Петдесетница е описано по повод подготовката за война срещу Рим. Няма никакви «кръгли маси», нито лични подвизи на рицарите. Герои са кралете. Сред атмосфера, близка до тази на епопеята, един от тези крале (Утер) завоюва жената на свой васал, друг (Артур) повежда поход срещу шотландците по призива на един архиепископ, като в крайна сметка дава решителен двубой на римския трибун Фролон (когото убива на един остров на река Сена с верния си меч «Калибурн» — Екскалибур) и в кръвопролитна битка разгромява римляните. Същинска епическа песен, и то от най-войнствените, защото липсва дори спор в присъствието на Артур между гълъби и ястреби. Съзирайки перспективата за война, херцог Кадор шумно изразява радостта си. Той се бои да не би продължителният мир да превърне бретонците в страхливци и да не накърни славата им на воини, защото «оръжието стои захвърлено и ръждясва, а людете дирят разтуха в заровете, в пламенните увлечения по жените и други неща от този род».^[4] Как би могла да се възроди воинската доблест и честта на бретонците? Според херцог Кадор единственото средство е войната и никой не влиза в спор с него. Никой не е обърнал внимание на описваните преди това любовни лудории. Историята продължава като епическа песен, в която кралят е не по-малко храбър от своите херцози и графове.^[5] Краят е мрачен и кървав: след толкова войни срещу римляни и саксонци, както и срещу разбунтувалия се васал Мордред, Артур и неговите рицари загиват до един.

Съвременниците не хващат вяра на тези бретонски басни, но с удоволствие ги четат. Увлечението по Историята на Джефри от Монмаут е толкова голямо, че през 1155 г. тя е преведена на френски (романски) от нормандския духовник Вас със заглавие Роман за Брут. Като цяло той не се отдалечава много от оригинала, но избира формата на късия и динамичен стих, описва празненствата по Петдесетница по-ведро, като все пак на места добавя нови детайли. Така например рицарите ходят от църква в църква не само заради красотата на християнската служба, но и за да съзерцават дамите. Вас още повече подчертава щедростта на Артур, тоест наградите за рицарските подвизи. Той премахва речите в кръстоносен дух, призоваващи към свещена смърт, които се съдържат в Историята на Джефри от Монмаут. В края неговият крал Артур дори не умира, а само изчезва, а това е напълно достатъчно, за да даде храна за бляновете на читателите и на по-късните автори. От друга страна, Вас има гениалната идея да учреди една кръгла маса, която допринася за компенсиране на излишъка от господстващия в кралския двор дух на надпревара. «За благородните барони, всеки от които смяташе себе си за по-добър от другите (и никой не можеше да каже кой е най-лош), Артур създаде Кръглата маса, край която бретонците разказваха всякакви истории. Край нея сядаха рицарите (vassal) при пълно равенство помежду им.»^[6] По този начин никой от тях не заема по-почетно място от останалите, нито е обслужван по-добре: те действително са перове и са забравили препирните за превъзходство, които вгорчават празненствата във владетелските дворове на графовете на Фландрия и Булон!^[7]

Според Джефри от Монмаут херцог Кадор се радва, че сам Господ е разпалил гнева на римляните, за да всели в душите на бретонците предишната доблест.^[8] А у Вас заключителните му думи със своята полемичност са достойни за Бертран дьо Борн: «Никога не ще възлюбя дълъг мир.»^[9] След което обаче авторът добавя възражението на Говен, племенник на крал Артур: «Сеньор графе, за нищо вие се вълнувате. Мирът добър е след война; земята по-прекрасна е и плодна. Тогава време е за любов и за разтуха, и от любов към своите дами рицарите вършат подвизи безчет.»^[10]

Това означава ли, че рицарите могат да свалят от раменете си бремето на потомствената чест, грижата да не се размекнат и като на игра да започнат да коват собствената си съдба? Чрез устата на Говен Вас се превръща в херолд на едно ново рицарство. Същото, което в промеждутъците на войните между принцовете организира и посещава турнирите и дворцовите празненства; същото, за което дава представа Песента за Гийом льо Марешал, несъмнено тук донякъде разкрасено и стилизирано, но все пак до голяма степен исторически автентично.

Кръглата маса освобождава Артуровия свят от феодалните конфликти, от родовите войни.^[11] Кретиен дьо Троа е този, който в най-голяма степен се възползва от нея в своите «романи», сътворени между 1170 и 1185 г., без при това изрично да я споменава. С неговото творчество класическото рицарство получава литературно признание.

В същото време той черпи вдъхновение не само от Артуровия цикъл. Куртоазната любов и изисканото рицарство се утвърждават и чрез три големи антични «романа». Те са дело на духовници, радващи се на щедростта на Плантагенетите и обитаващи техните дворове. Първоначалното им намерение е да преведат на романски, тоест на френски език най-важните трудове, които дават познания за Античността, за да бъдат те от полза на рицарите, с които се срещат, от които се възхищават и понякога корят, като при това нерядко споделят техните игри и грижи. Тези «преводи» в действителност са до голяма степен предателски. Те са плод на подбор, на приспособяване и при нужда на разширяване, тоест притежават всички качества, за да ги смятаме за оригинални.