Доминик Бартелеми
Рицарството (34) (От антична Германия до Франция през XII век)

Добрите обноски през 1100 г.

При тримата оцелели синове^[1] на Уилям Завоевателя е налице забележително разнообразие на съдби и наклонности. Най-възрастният, Робер Куртьоз, допуска грешка, като през 1077 г. вдига бунт срещу своя баща. Той гори от нетърпение да се утвърди истински и да заживее на широка нога. Може би е недоволен и от факта, че е лишен от честта да властва над родовото владение, тоест Нормандия без Англия, която е присъединена от баща му и поради това се пада на по-малкия брат Уилям Рижия. Първоначално третият син не получава нищо. Той носи прозвището „Боклер“, но би могъл да бъде наречен и „Хенри Безземни“, тъй като през 1087 г. неговият баща му оставя само парични средства и може би (но това изобщо не е сигурно) лично го посвещава в рицарство.^[2]

Техният съвременник, англо-нормандецът Ордерик Виталис (1075–1141 г.), монах в Сент Евремон д’Уш, им отделя много място в своята Църковна история. Той е възхитителен разказвач и в това отношение отстъпва единствено на Григорий от Тур, като при това е по-добър познавач от него на латинската граматика и притежава социологическа интуиция… На места е достоен съперник на Тацит и дори е по-пикантен от него. И така, Ордерик Виталис рисува живи портрети на тримата принцове.

Най-възрастният от тях, Робер, обича жонгльорите и леките жени, пиршествата, харчи много и е изключителен прахосник. Според Църковна история под негова власт херцогство Нормандия отива към провала, делото на неговия баща е на път да рухне, вече няма нито мир, нито херцог. Ала с тези свои прекомерни упреци Ордерик Виталис си навлича подозрението на читателя. Нима в крайна сметка Робер Куртьоз не е един от героите на Първия кръстоносен поход? Нима той не се сражава цял един ден под палещото слънце на Дорилея рамо до рамо с Боемон в очакване на подкрепления? И нима след толкова преживени опасности и изпитания няма право да се влюби в младата и благородна Сибила Конверсано от Сицилия и тя да му роди (през 1102 г.) син на име Гийом Клитон? Ала той се завръща във Франция с няколко седмици закъснение и неговият по-млад брат за малко не го лишава от всичко. Във всеки случай главният негов грях е, че на 30 септември 1106 г. претърпява поражение при Теншбре. Ето защо всичко лошо, казано от Ордерик Виталис по негов адрес, което едва ли напълно отговаря на истината, има за цел да оправдае победителя.

Уилям Рижия, крал на Англия от 1087 до 1100 г., има слабост по-скоро към рицарите, отколкото към дамите, ала мъжествено отблъсква всякакви възможни упреци в женственост. Той се проявява като суров воин и проницателен крал, комуто Робер Куртьоз напълно основателно поверява Нормандия по време на участието си в кръстоносния поход. Със своята твърдост той внушава страхопочитание у своите съседи, сред които са граф Ели дьо Мен и младият Луи, син на крал Филип I, посветен в рицарство през 1098 или 1099 г. и крал от 1108 г. Ала през юли 1100 г. по време на лов заблудена (както се твърди) стрела слага край на живота и на кариерата му на монарх.

Тогава третият брат Хенри Боклер, който отдавна очаква да удари неговият час, поема властта над Англия (1100 г.), а след това и над Нормандия (1106 г.). Всички негови усилия са насочени към укрепване на собственото му могъщество и в това отношение той постига несъмнен успех.

Двамата му по-възрастни братя плащат издръжката на обкръжение от млади и лекомислени рицари. Робер Куртьоз е първият от тези млади и размирни принцове, за когото авторът Ордерик Виталис разказва сравнително подробно как, начело на ескорт (или може би шайка?) благородници на неговата възраст, предприема продължило няколко години (1077–1079 г.) скитане из Фландрия при свои роднини по майчина линия, Германия, Аквитания, а капетингът Филип I намира за уместно да го настани и издържа за известно време в замъка Жербоа, недалеч от границата с Нормандия, като предизвикателство срещу неговия баща.^[3] По това време той живее за чужда сметка и се радва на нелишената от задни мисли щедрост на своите домакини. Положението му напомня това на „наемник“, което, без да бъде позорно, е донякъде неприятно за кралски син. Когато през 1087 г. баща му най-сетне умира, той става херцог и може да се отдаде на истинско прахосничество. Подобно на своя брат съперник Уилям Рижия, той поддържа разкошен двор, в който процъфтяват снобизмът и светските наслади, предмет на критика от страна на монаха Ордерик Виталис.

„След смъртта на папа Григорий [1085 г.], на Гийом Копелето [1087 г.]^[4] и на други предани на религията принцове, по тези западни краища бяха почти напълно забравени почтените обичаи на нашите предци. Те носели скромно облекло, което прилепвало към тялото им и поради това били твърде ловки в ездата, надпреварата и във всичко, което разумът им повелявал. Ала в наши дни почти всички древни обичаи бяха изместени от нови изобретения. Буйната младеж възприема женствена мекота; мъжете в дворовете на владетелите се учат как да се харесват на жените чрез всевъзможни сладострастия. На сгъвката, където свършва тялото и започват нозете, те поставят изображение на змийска опашка, която, подобно на жилото на скорпион стърчи и привлича погледа. Полите на одеждите и наметките им метат земята; прикриват ръцете си с дълги и широки ръкави и заради всички тези труфила не могат нито да вървят бързо, нито да вършат нещо полезно. Челата им са бръснати като на крадци, а отзад носят дълги коси като на курви.“^[5] Тази мода по всяка вероятност е въведена от анжуйския граф Фулк льо Решен, който има безформени крака и заради това носи дълги обуща, появили се в двора на Уилям Рижия по време на пиршествата, игрите на комар и възприети от „женствените“ мъже.

Любопитно е, че към хилядната година Гийом дьо Волпиано пък смята за неприлични късите одежди, които по онова време са новост и според него издавали хомосексуални наклонности! При всички случаи тази мода е наложена в двора на крал Робер Благочестиви от южняшкото обкръжение на кралица Констанс и много бързо е възприета от благородниците във Франция и Бургундия!^[6] Това ще рече, че стареейки, модата в облеклото се облагородява успоредно с износването на самите дрехи… Нима рицарите, на които се стремят да подражават останалите класи, не се чувстват особено задължени да променят често модата, за да продължат да се отличават от останалите?

Ала другаде в Църковна история зараждащата се куртоазия добре се съчетава с почитта към Бога и към светиите и именно там откриваме мигове от живота в залите и дворците (aulae), долепени до бойните кули на принцовете и сеньорите. В една зала на замъка Конш рицари водят къде сериозни, къде шеговити разговори; в присъствието на дамата те разказват сънищата си, които вещаят християнски подвизи, и се опитват да ги тълкуват.^[7] По-нататък научаваме, че един млад рицар е взел със себе си на поклонение ръкавиците на своята „приятелка“, които дава на някакъв просяк, явил се пред него да иска милостиня, тъй като не носи нищо ценно със себе си.^[8] В дворовете на принцовете се отправят също така призиви за поклонение, за свещена война, за „обръщане към вярата“. В разказа на капелана Юг д’Авранш, който в епичен дух описва житието на рицари светии, личи пробуждащата се религиозна ревност.

На моменти откриваме и елементи от властта, която придобиват жените. Типичен в това отношение е образът на Мабий дьо Белем, наследница на богата сеньория. Тя не оставя всичко в ръцете на своя съпруг, а действа като същинска господарка. През шестдесетте и седемдесетте години на XI в. тя играе важна роля във феодалните войни и отмъщения, прибягвайки до помощта на своите васали, и, както се твърди, до отровата. В крайна сметка през 1073 г. е убита в леглото с измама от своите врагове и погребана в абатството Троарн. На гроба й има епитафия, достойна за посветен в рицарство сеньор, която я прославя като „щит за своята родина“ и като „твърдина на границата“ (на Нормандия).^[9]

Повечето от нейните съвременнички все пак мислят повече за любов, отколкото за война. Те линеят по мъжете си, заминали да завоюват Англия заедно с Гийом, и според Ордерик Виталис им изпращат заплашителни послания да се връщат по-скоро, за да спят с тях, инак ще си намерят други съпрузи. В резултат „доблестни воини“ като Юг дьо Гранменил и Онфроа дю Тийол напускат спечелените в Англия нови феоди. А и какво друго им остава, след като „техните похотливи съпруги мърсят брачното ложе с изневяра и върху потомството им ляга петното на вечния позор“?^[10] Все пак монахът Ордерик Виталис не упреква прекомерно двамата рицари. По техните разсъждения може да се заключи, че истинска изневяра може да извърши единствено жената. Нейните забежки имат особени последствия, защото могат да навлекат на съпрузите мнимо бащинство, а освен това могат да бъдат разобличени от самата бременност.^[11] В конкретния случай Църковна история дава да се разбере, че Юг и Онфроа изтъкват пред Уилям Завоевателя този призив на своите съпруги с надеждата (неоправдана), че той няма да им отнеме английските феоди. Това означава, че пред особен феодален съд могат да бъдат изтъквани аргументи в полза на правото на семеен живот! Очевидно обаче подобни аргументи не са решаващи…

Бертрад дьо Монфор се бои от първия си съпруг, анжуйския херцог Фулк льо Решен, и в същото време мечтае да стане кралица. Ето защо през 1092 г. тя организира своето собствено отвличане от крал Филип I. Ордерик Виталис допълва, че по-късно тя съумява да събере Фулк и Филип на една и съща маса и дори в една и съща спалня.^[12] Историците „позитивисти“ отхвърлят това негово твърдение, тъй като то не е подкрепено от нито един друг източник, и го разглеждат като принос от страна на този усърден монах в кампанията на Църквата срещу кралската двойка. Никой друг съвременник обаче не дава толкова подробности за живота по онова време, а и дали случилото се е толкова неправдоподобно в момент, когато са на мода изисканите рицарски обноски?

Някои недотам почтени постъпки на рицарските съпруги се дължат на подчиненото положение, в което те се намират по отношение на мъжете, и в същото време бележат границите и някои парадоксални предимства на подобно положение.

Пример за това е феодалната война, избухнала след 1090 г. в Нормандия между граф Д’Еврьо и сеньор Дьо Конш. Причина за нея е гневът на графиня Елвиз, предизвикан от думите по неин адрес, произнесени публично от Изабел дьо Конш. Тези две властни жени си съперничат и се ненавиждат взаимно, и двете са красиви и красноречиви, всяка от тях води за носа своя съпруг рицар и вдъхва страх на поданиците си. Все пак между тях има известни различия и пред скъперницата Елвиз за предпочитане е все пак любезната и щедра Изабел. Господарката Дьо Конш дори се държи като някаква амазонка: „Тя язди в пълно въоръжение подобно на някой рицар.“^[13] Сякаш че куртоазната любов е изобретена по спешност през XII в., за да върне жената от благородно потекло на полагащото й се място като зрителка на схватките между мъже… Нека напомним все пак, че в VIII книга Ордерик Виталис се стреми да охули лошото, слабо управление на Нормандия по времето на Робер Куртьоз, белязано от феодални войни и „потисничество“ към църквите от страна на някои сеньори. Той гори от нетърпения да види в по-добри ръце наследството на Завоевателя.

Положението донякъде се подобрява през 1096 г. благодарение на Първия кръстоносен поход, който вкарва в правия път някои сеньори и привлича на Изток лошия херцог. Робер Куртьоз поверява за времето на своето отсъствие Нормандия на своя брат Уилям Рижия, у когото той вижда донякъде бащината твърдост редом с разпуснатия му нрав и изисканите обноски, а може би отчасти и заради тях. По това време феодалната война вече не е само леко разкрасена с рицарски мотиви, а е изцяло белязана от тях, макар непристойните постъпки да не са рядкост, особено когато се появява Робер дьо Белем, този „угнетител“, ненавиждан от Ордерик Виталис.^[14] Личности като него ни напомнят, че всички тези прекрасни люде, с добродетелната им сдържаност, красноречие и усет към подвига на думи и на дела, ни най-малко не са се отказали от грабежите и са все така безразлични към страданията на нисшите класи.

Както с възхищение подчертава Гийом дьо Поатие, Гийом Завоевателя спечелва Англия за един ден и в това отношение надминава Юлий Цезар. Ала по време на френските феодални войни с присъщото си упорство той не е по-добър от останалите. Присъединеният през 1063 г. към неговите владения Мен не след дълго се откъсва и започва да оказва съпротива със съучастието на анжуйците. Съюзът от 1070 г., насочен преди всичко срещу Жофроа дьо Майен,^[15] може да помогне за осъществяването на намеренията на Гийом, но през 1084 г. виконт Юбер дьо Сент Сюзан преминава в противниковия лагер и това поставя началото на политически и военни сблъсъци, от които не печелят нито градската община на Льо Ман, нито нормандското влияние. Играта в действителност се води от бароните на Мен, владетели на мощни извънградски замъци, а един от тях, Ели дьо Ла Флеш,^[16] потомък по майчина линия на предишните графове, успява през 1090 г. със застъпничеството на анжуйския граф да откупи своето графство от разточителния Робер Куртьоз. Ала същият този Ели изпада в затруднено положение, когато през 1096 г. Уилям Рижия поема властта от Робер. Също като него той е дал обет да замине на кръстоносен поход, но се тревожи от това, което би могла да скрои или извърши в негово отсъствие прекомерно „светска“ личност като Уилям. Ето защо пристига в неговия двор в Руан, за да изиска гаранции за Мен. Уилям обаче отказва да даде такива и между него и Ели избухва свада в присъствието на неколцина барони. Всеки от двамата изтъква своето право на наследство и накрая Уилям Рижия възкликва: „Занапред ще водя този спор с мечове, копия и безброй стрели.“^[17] При това положение заминаването на Ели на кръстоносен поход е осуетено, но за да не наруши свещения си обет, той прибягва до хитър довод: всеки враг на истината, какъвто е Уилям Рижия с претенциите си за владение над Мен, заслужава да бъде преследван от кръстоносци. Ето защо той остава във Франция, поставя кръст върху своя щит, върху шлема си, върху всичките си оръжия и дори върху седлото и номерът минава.

Впрочем Ели се ползва с добро име. С късо подстриганата си коса прилича на свещеник с тонзура, има чувство за справедливост, защищава църквите и дава милостиня на бедните.^[18] Ала дали ги брани? Все пак с претенциите за своята сеньория той ги излага на грабежите на „угнетителя“ Робер дьо Белем, който е в сговор с Уилям Рижия. За щастие Дьо Белем си има други грижи и в продължение на две години забравя за Мен, което дава възможност на Ели да вдигне замък в Данжьол и да „събере в него своите васали за защита на околността“. Тези васали не пребивават непрекъснато там. По всяка вероятност това са рицари, които притежават собствени замъци и се редуват за срок от един или два месеца да пазят Данжьол, където биват свиквани в случай на война или на събрание.

През февруари 1098 г. Уилям Рижия се опитва да нападне с изненада, но приближаването му става известно и за момента той само дава средства на „угнетителя“ Робер за укрепване на мрежата от малки замъци в областта и за набиране на наемници. Мансо обаче се оказва изложен на неговата „животинска ярост“ и на „ужасната война“. В разгара на Велики пости той взема триста пленници, които гинат от глад и студ в тъмница, макар за тях да се предлага голям откуп.^[19] Трябва да отбележим, че по време на война за църковните празници почти не се държи сметка и въпреки пристрастността на Ордерик бихме могли да се запитаме дали за въпросните пленници се е предлагало достатъчно, тъй като очевидно цели на „ужасната война“ са грабежите и вземането на откуп, а не изтреблението. След Великден добрият граф Ели организира наказателен поход от Данжьол. Както винаги в такива случаи обаче проблем се оказва завръщането: откъснат за момент от войската си заедно със седем другари, той е заловен от Робер дьо Белем. „Робер го предаде на краля [на Англия] в Руан и кралят заповяда да се отнасят към него с почести. Действително той не беше жесток към рицарите, а приветлив, щедър, весел и учтив.“^[20] Самият Ели се ползва с добро име сред бароните, които са съпричастни на неговата кауза.

Не е необходимо да разглеждаме в подробности протичането на тази безконечна „война“ с повтарящи се епизоди и лишена от ожесточение. В нейното описание Ордерик Виталис впряга цялото си красноречие. Достатъчно е да обърнем внимание на някои подбрани и подредени от него разговори и случки. Един ден виконт Дю Мен е обсаден от Уилям Рижия и бърза да започне с него преговори за мир. Той няма никакво намерение да загива за интересите на граф Ели и е съгласен да приеме решението на феодален „събор“ от барони, който трябва да бъде свикан скоро след това. „Кралю, обръща се той към Уилям, по съвета на мъже от най-благородно потекло искам да ви кажа следното: ако самият аз по своя воля реша да прекратя войната, ако започна да говоря за мир, скъсвайки с моите съюзници, то в такъв случай ще навлека позор върху целия си род.“^[21] Няма никакво съмнение, че благородните фамилии процъфтяват не чрез подвизи и смъртни опасности, а с помощта на подобна обиграност и красноречие, съпроводено с рицарски маниери. Веднага след това по подобен начин постъпват всички сеньори, които се намират по пътя към Льо Ман. През това врече обаче анжуйският граф, който е феодален сеньор на Ели, идва на помощ заедно със своите васали, изпреварва нормандците и затръшва под носа им градските врати. „Когато кралят [на Англия] пристигна, от града излязоха рицари и цял ден храбро се сражаваха с нормандците, като и от двете страни бяха извършени рицарски подвизи.“ Какво друго би могло да бъде това освен турнирна битка? „Прословути бойци от двата лагера искаха непременно да покажат силата си и да спечелят с цената на собствената си кръв похвалата на техните принцове и събратя рицари.“ Понякога тези турнирни битки наистина са кървави, но не винаги се стига до най-лошото.

След това на нормандците не остава нищо друго, освен да отстъпят, като анжуйците подлагат на обсада неколцина от тях в замъка Балон. Може ли да се говори обаче за обсада в истинския смисъл на думата? Ни най-малко, защото и тук рицарите се отдават на развлечения, подобно на Гийом Завоевателя, когато ходи на лов из околностите на Домфрон (1052–1053 г.). Така през 1098 г. обсадителите анжуйци започват пиршества, като не забравят да дадат милостиня на просяците, които незабавно осведомяват за всичко обсадените. Те осъществяват излаз и залавят четирима сеньори и рицари на замъци. Междувременно се задава Уилям Рижия и неговите привърженици са щастливи, че могат да го посрещнат като победители, тъй като са заловили знатни пленници. „Като чули това, пленниците на свой ред надигнали глас и се провикнали: «Благородни кралю Уилям, дай ни свобода!» Той се вслушал в молбите им и заповядал да ги освободят до един, а след това ги поканил заедно със своите хора на пиршество в укрепения си дом, като след вечерята ги пуснал да си ходят срещу честна дума.“ Тук чудесата на светиите са ненужни, защото рицарското отношение на краля херцог е напълно достатъчно. Когато някои от неговите хора възразяват, той им заявява: „Не мога да си представя, че един доблестен рицар може да престъпи думата си, а ако стори това, ще бъде презрян като всеки осъден на изгнание.“^[22] Малко след това е сключен договор, по силата на който Мен преминава под властта на Уилям Рижия и започва всеобща размяна на пленници, сред които е и Ели.

През 1099 г., по Великден Ели започва от Ла Флеш настъпление срещу Льо Ман, спряно от Уилям Рижия, който атакува неговия собствен замък Мейе. Този път щетите са повече, а любезностите по-малко. Все пак преди да започне пристъпа срещу замъка Мейе, Уилям спазва неделното примирие. В понеделник обсадените вече са успели да се укрепят, да придобият смелост и запращат камък, който за малко не убива Гийом и строшава черепа на един от неговите другари. При това от стените се провикват, че сега той ще има месо за вечеря.^[23] Закачката е твърде хаплива и не дотам християнска в момент, когато кръстоносците обсаждат Йерусалим. Всичко това напомня подигравките и предизвикателствата между франки и сарацини от Поемата на Ермолд Черни.

Все пак в случая се редуват изискани любезности и оскърбителни насмешки. Този горчиво-сладък привкус и вечните взаимни подозрения неизменно съпровождат уверенията във вярност и лоялност между знатните люде. Това личи съвсем ясно при развръзката, разиграла се през юли 1100 г. Ели дьо Ла Флеш настъпва към Льо Ман и градът разтваря врати пред него. Този път той получава подкрепа от анжуйския херцог и започва обсада на цитаделата, където са се укрепили нормандци. Те разполагат с достатъчно припаси и въоръжение и се намират под командата на Емери и Готие. Кулата е в състояние да издържи продължителна обсада и от стените й започват да се сипят заплахи и подигравки, както предишната година при Мейе. „Всеки ден те си говорели помежду си, разменяли си заплахи, но освен тях и много шеги.“ Ели несъмнено умее не само да говори каквото трябва, но и да не чува онова, което не му изнася. Той получава не камък по главата, а пропуск за цитаделата. „Те му дали разрешение да влиза необезпокояван при бранителите на кулата всеки път, когато пожелае, стига да облече преди това бяла туника. Той се доверил на тяхната лоялност, защото ги знаел като смели мъже, които държат на думата си. Враговете му го разпознавали по бялата дреха и той често ги посещавал сам и дълго беседвал с тях… Хората в кулата и онези отвън си правели шеги едни с други, но без злоба и за тях дълго време се говорило из страната с наслада и възхита.“^[24]

Все пак не бива да приемаме изцяло за чиста монета превръщането на войната в игра. Няма никакво съмнение, че опасността от нарушаване на дадената дума или клетва продължава да съществува и както Ели, така и неговите врагове са си давали сметка за това.^[25] За да имат смисъл и значение подобни отстъпки, необходимо е освен това рицарите да са наясно, че срещу тях може да започне далеч по-жестока война. Така от стените на построената от Гийом кула Емери и Готие могат да изпращат срещу противника камъни и стрели, а по онова време предимството често е на страната на отбраната, на която се гледа като на достоен за уважение боен способ. Впрочем Емери и Готие непрекъснато са нащрек и напомнят на Ели, че се забавляват заедно с него, защото през онова лято на 1100 г. те все още не знаят в думите на кого от живите синове на Гийом Завоевателя трябва да се вслушат. Двамата сключват примирие и го използват, за да изкопчат от Робер Куртьоз разрешение да предадат крепостта. „Така защитниците показали на дело своята достойна за възхвала вярност. Тогава те заръчали на Ели да облече бялата туника, заради която го били нарекли «белия бакалавър». Назовавайки го по този не дотам ласкателен начин (той подчертава статута му на обикновен претендент за графството), те поискали от него голяма сума пари с думите: «С това, смели човече, ние признаваме твоята доблест и като предаваме в ръцете ти тази цитадела, те избираме и правим принц на Мен.»“^[26] Формулировката е твърде забавна, но не представлява изключение, защото при полагането на клетва за вярност се казва „правя сеньор“. Вероятно тя е накарала Ели да се усмихне, но описанието дава да се разбере, че поне привидно той приема нещата сериозно. Няма съмнение, че играта на двусмислици не му е чужда. Това личи по изгодата, която извлича от обстоятелствата, тълкувайки твърде свободно понятието кръстоносен поход, но това не му пречи да се радва на предпочитание от страна на Ордерик Виталис и да получи в крайна сметка властта над Мен, призната и от нормандци, и от анжуйци. Ели е същински рицар, който умее да играе, като проявява не само ловка пресметливост, но и изисканост.

Дали към 1100 г. подобна изисканост е налице във всички конфликти? Откровено казано, не. В дадения случай става въпрос за война между рицари с еднакъв статут, но от съседни провинции, които нямат кой знае какви причини за ненавист, каквато откриваме в някои „люти войни“ или когато принцът трябва да се справя с бунт, с „предателство“ към наследствени задължения.

Нима не откриваме същото в конфликтите и във военните игри, които изправят едни срещу други нормандци и французи пред стените на замъците, които вече се редят по дължината на границата? За времето на Уилям Рижия научаваме това от абат Сугерий от Сен Дени.^[27] Той е не само биограф на Луи VI, а и негов връстник, но придава друг облик на царуването му, разказвайки за него в минало време (към 1144 г.). Опитва се да представи Луи VI Дебели (царувал от 1108 до 1137 г.) като образец на справедлив крал, който въздава правда и е противник на потисничеството на сеньорите владетели на замъци над църквите, които го викат на помощ. Ала в същото време не отрича увлечението на своя герой по светското рицарство, белязано по-скоро от лекомислие, отколкото от кралско достолепие. Като биограф той не теоретизира и не прибягва до непоносимия витиеват стил на Ригор дьо Сен Дени, който по-късно говори за първите години от царуването на Филип II Огюст (1180–1200 г.). В началото описва живия и пламенен принц Луи още като юноша. Посветен в рицарство през 1097 г. от стария граф Ги дьо Понтийо,^[28] той кокетира със своя баща Филип I и особено с мащеха си, новата кралица Бертрад, но като същинско вълче изпитва възхищение единствено от Уилям Завоевателя. През 1098 г. Луи притежава дързостта на младия херцог при Мулиерн петдесет години преди това и мечтае да опита зъбите си върху неговия син-съименник Уилям Рижия. Очертава се вълнуващо състезание, в което според Сугерий френският (кралски) отбор, разполагащ с далеч по-малко възможности, респектира нормандския отбор.

По това време принц Луи „става прицел на нападенията на неколцина знатни барони в кралството“ и особено на Уилям Рижия. Ала „смелото му сърце се изпълнило с въодушевление, храбростта му посрещнала с усмивка изпитанието“. Противникът му, „опитен рицар, жаден за слава и известност“, се бори срещу Луи „с всички възможни средства“ или поне с ония, които допускат правилата. Естествено, водите на Сена, на Сарт и дори на Епт или Юин не почервеняват от пролятата кръв като в някоя „песен за разбунтувал се барон“. В тази война между благородници пленниците са много повече от убитите. През 1098 г. французите отблъскват нормандско нападение, убивайки конете, но щадейки ездачите.^[29]

По този начин се оформя странно съчетание между истинска война, преследваща политически цели, и една почти спортна надпревара, в която допълнителен нерв внася неравностойното финансово положение на Уилям и Луи. Синът на Завоевателя разполага с английските богатства и широко се ползва от тях за „наемане и подкупване на рицари“, докато на по-младия и по-беден Луи се пада положителната роля на негов противник. „Тъй като нямал пари и се отнасял пестеливо към богатствата на бащиното кралство, той сплотявал рицарите около себе си само чрез собственото си усърдие.“^[30] Много е пропуснал онзи от съвременниците му, който не е видял през 1098–1100 г. как той извършва набези с копие в ръка из съседните на кралството области, придружен само от шепа (млади като него) рицари. Върховният момент обаче настъпва, когато той се опълчва срещу Уилям с двадесет пъти по-малочислена войска… Гледката сигурно е била опияняваща, макар Сугерий да признава, че успехите се редуват с поражения, а Ордерик Виталис да обяснява бойния плам на бедните „французи“ с високите откупи, на които се надяват за пленените от тях нормандци.^[31]

„В стълкновенията, продължава Сугерий, и двете страни вземали много пленници“, което ще рече, че е имало малко убити. По време на този лов Луи и Уилям успяват да заловят по трима графове или господари на замъци. Ала англо-нормандецът плаща в брой за освобождаването на своите хора, докато „французите трябвало да понесат дълъг и изнурителен плен“, понеже потомъкът на Капетингите не е в състояние да ги откупи. В крайна сметка те получават свободата си, като се присъединяват към Гийом льо Ру: минават на негова служба, полагат клетва за вярност и от този момент нататък започват да разоряват „кралството“ (владенията на краля). В други времена някои биха заключили, че тук става дума за бляскава победа на капитализма над рицарската доблест. Ала феодалните войни открай време се печелят чрез развращаване на противниковите васали.

Този сблъсък без особени прояви на насилие е прекратен през юли 1100 г. след ненадейната смърт на Уилям Рижия. Тя поставя началото на съперничество между двамата живи братя. Робер Куртьоз се завръща от кръстоносен поход тъкмо навреме (през септември), за да поеме властта над Нормандия, ала в Англия по-малкият брат Хенри Боклер успява да го изпревари и става крал (през август). Много скоро последният изважда оръжията, като насъсква хората си и плете интриги срещу изморения си по-голям брат и в крайна сметка през 1106 г. успява да му отнеме и Нормандия. През това време младият Луи преминава през период на конфронтация с мащехата си (Бертрад дьо Монфор) и с природените си братя, което довежда до избухването на феодална война вътре в кралските владения.

Ордерик Виталис брани каузата на Хенри Боклер, победител в една доста съмнителна битка при Теншбре през 1106 г., като в същото време не крие двойственото си отношение към каузата на Уилям Завоевателя при Хейстингс и въобще по отношение на Англия. В същото време той не се впуска в пространни хвалебствия по примера на Гийом дьо Поатие. Единствената заслуга на този принц е, че поддържа ред в Нормандия, и нищо повече. Ордерик Виталис не е човекът, който би се опитал да представи Хенри Боклер като образец на изисканост, храброст и милосърдие. Напротив, той не спестява на читателя някои негови недостойни постъпки и прояви на жестокост. Така Хенри без колебание участва в афера с деца на заложници и стига дотам, че заповядва да ослепят собствените си внучки (деца на незаконната му дъщеря Жюлиен).^[32] Той царува над едно общество, в което рицарските нрави далеч не се разпростират върху всички механизми. А и възможно ли е един истински владетел да постъпва другояче, освен да редува според случая красиви жестове с грозни дела?