Доминик Бартелеми
Рицарството (2) (От антична Германия до Франция през XII век)

През XII в. рицарите от благородно потекло смятат себе си за потомци на славни воини. С посредничеството на франките те дирят своя произход в Троя, Рим, а защо не и сред войнствените тюрки? Дори когато не стигат толкова далеч, те чувстват себе си като преки наследници на графовете от времето на Карл Велики, чиито подвизи и добродетели, благодарение на дистанцията във времето (триста години), придобиват ореола, възпят в епоса за Роланд, Гийом и Раул дьо Камбре. В същото време се стремят да избягват опасностите на войната и тихомълком взаимно се щадят. Желанието им е да бъдат представяни като безмилостни участници в справедливи войни по подобие на своите франкски предци, което бива осъществено в „кръстоносния цикъл“ епически песни (като например Песен за Антиохия).

Модерна Европа открива техния произход, както и произхода въобще на Средновековието другаде, а именно в описаната към 100 г. от римлянина Тацит Германия. Със своя ритуал за посвещаване и нравствени ценности като мъжество, щедрост и преданост към сеньора, тя изглежда пропита с феодална добродетел, контрастираща със съседната на нея залязваща Империя, чиято западна част не след дълго ще завоюва. Липсва само широкото използване на коня в сраженията, известна умереност и чувство за справедливост, за да може да се говори за рицарство.

Германският произход на Средновековието през франки и други народи като готи, бургунди, лангобарди, англо-сакси е напълно действителен от обществена и в никакъв случай от расова гледна точка. Франките се обособяват през III в., обединявайки няколко описани от Тацит германски племена. Те стават господари на Галия, където въвеждат или възстановяват войнствените нрави, заличени или забравени по време на римското владичество, от които по-късно ще произлезе рицарството. Германската жилка във феодалното общество е безспорна. Именно поради тази причина не само посветените на Средновековието и на рицарството трудове от XIX в., но и нови изследвания като тези на Франко Кардини и на Жан Флори започват от Германия или непременно минават през нея.

Според мен задължително в това отношение е да се обърне внимание и на Тацит при условие неговото тълкуване да не превръща древните германци в единствени биологически или духовни предци на средновековната аристокрация. Тя се ражда от сливането на различни родове, германски и римски, гало-римски и гало-германски. Красноречив пример за това е родословието на самия Карл Велики. Още през VI в. франкската монархия като политическа и обществена система представлява смесица, сплав, или, както още през 1875 г. отбелязва Нюма-Дьони Фюстел дьо Куланж, оригинално и функционално съчетание на различни елементи. Вто защо историята на прелюдиите към „рицарството“ би могла да се окаже много по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, тъй като не става въпрос само за добавки към „германската система“ и за нейното разпространение, а е необходимо да се изясни защо и как въпросната система не е ерозирала през периода от 100 до 1100 г. или защо и как се е възродила.

Така например в периода, който дели Тацит от Ордерик Виталис, е налице едно твърде отрицателно свидетелство по отношение на франките. Става въпрос за Историята на Григорий от Тур (575–594), в която той нерядко описва франкските крале от VI в., Хлодвиг и неговата династия, в твърде мрачни краски. Читателят остава с впечатлението, че те не притежават никакви воински добродетели, нито мъжество, нито лоялност, а по-скоро са свирепи, вероломни и деспотични, тоест напълно противоположни на рицарството, и се удивлява, че те все пак са християни.

Поставя се въпросът какъв е действителният дял на историята при очертаването на подобен контраст, на възможното открояване на варварския воин върху фона на прогнилия римски свят, и в частност каква роля играят в това отношение въпросните два писмени източника? Тацит е римлянин, който идеализира варварите извън границите на Империята в името на критиката срещу своите съграждани. Григорий от своя страна е поданик на франкските крале, изпълнен с негодувание и стремеж към морализаторство, който вижда действителна „добродетел“, сила и справедливост единствено у светиите, въображаеми същества, обитаващи един свят, който стои далеч по-горе от земния. Ето защо твърде възможно е и двамата да преувеличават в противоположни посоки.

Богатите на сведения и на живописни подробности творби на Тацит и Григорий рязко изпъкват сред писмените документи от онази епоха, посветени на германците и франките, и дават на днешните историци богати възможности за различни тълкувания. Така Германия често става повод за възкресяване на мита за първичната воинска добродетел, докато Галия от времето на Меровингите, разглеждана от Франсоа Гизо насетне (1846) като антипод на германската действителност и чиито нрави описва Григорий, ги кара да рисуват един свят, белязан от насилие и хаос, който може да бъде променен единствено чрез утвърждаването на рицарството и на френската цивилизация като цяло.

Нека се спрем на този проблем по-обстойно, без да се колебаем да подирим документи отпреди Тацит, тъй като той не е първият, който възхвалява варварската добродетел.