Доминик Бартелеми
Рицарството (69) (От антична Германия до Франция през XII век)

Мисия за рицарите

Същинският посветител на Персевал е доблестен мъж на име Горнеманс, сеньор с ранг като неговия, който по-късно се оказва и негов вуйчо. Опирайки се на наставленията, дадени от майка му, Персевал иска от него съвет. В този случай доверието му е оправдано, тъй като Горнеманс е изключителен воин, който владее до съвършенство и дори до изтънченост копието и щита, както и ездата. „Той издига знамето с герба и го научава как да държи щита; показва му как да се привежда към гривата на коня, да опира дръжката на копието върху дъгата на седлото и да препуска напред…“^[1] Подобни действия не са плод на приумица, а на няколко века опит и обновление в техниката на боя, както и на определени обществени обстоятелства. Целта им е рицарят да блесне, без да се излага на прекомерни опасности, а и те да не могат да бъдат възпроизвеждани лесно от прости селяни или търговци. Ето защо доблестният мъж внушава на своя ученик, че трябва да влага старание и упорство в учението. „За всеки занаят са необходими заложби, усилия и постоянство.“^[2] Рицарството е занаят като всеки друг, предназначен за онези, които благодарение на сеньорската рента са освободени от необходимостта да се трудят без отдих, обработвайки със силата на мишците си земята, да превиват гръб, да се ровят в пръстта или да посвещават времето си на сделки. Ала Персевал носи рицарството в кръвта си: достатъчно е да се съсредоточи и ето че се проявява като изключително даровит ученик. На седлото той следва съветите на своя наставник Горнеманс и изглежда, сякаш е „прекарал живота си в турнири и войни и до този момент е бродил по земята в дирене на схватки и приключения“.^[3] Като рицар Природата го е дарила с толкова качества, колкото Енида като прекрасна девойка.

Налага се обаче да се придаде определена насока на неговата дарба, да бъде обуздана неговата пламенност, да бъде приучен на обноски. „Какво ще направите при схватка срещу един рицар, ако копието ви бъде прекършено?“, пита го Горнеманс. „“Ще се нахвърля срещу него с юмруци и нищо повече." — „Не, приятелю, в никакъв случай!“ — „А какво трябва да направя?“ — „Ще го нападнете с меч в ръка.“"^[4]

Налага се да се избият някои глупости от главата на този даровит „момък“. Горнеманс не му предлага да се изкъпе вероятно защото неговият замък не разполага с разкоша на кралския двор, но го убеждава (не бе усилия) да се отърве от неугледните одежди, които му е дала неговата майка (груби обуща, зле ушита туника от еленова кожа), и да облече на тяхно място риза и гащи от тънко ленено платно, да обуе червени панталони (bresil), а отгоре виолетова туника от индийска коприна (inde).^[5] Така нагизден, една сутрин той се явява, за да получи истинско посвещение в рицарство. „Без да се мае, Персевал захвърля дрехите, дадени му от неговата майка, и облича новите. Доблестният мъж се навежда и му поставя дясната шпора. Според обичая посветителят лично трябва да закрепи шпората на бъдещия рицар.“^[6] Това действие е доказателство за изменчивостта на обичаите: през осемдесетте години на XII в. очевидно ударението пада именно върху този жест.^[7] Все пак поставянето на шпорите неизменно се споменава в описанията на посвещаванията в рицарство и по всяка вероятност се смята за не по-малко важно от препасването на меча и ритуалната плесница. Впрочем при лишаването от рицарско звание през XIII в. се говори за отрязване на шпорите.^[8] В случая поради отсъствието на други рицари, които да вземат участие в ритуала заедно с главния посветител, налице са неколцина свидетели: „Няколко младежи и всички онези, които успяват да се приближат, му помагат да поеме доспехите.“ Ето и най-важния жест: „Доблестният мъж вдига меча, препасва го на кръста му и го целува.“ Тук плесницата е заместена с целувка. „Тогава той му казва, че заедно с меча е получил и най-високото звание, което Бог е отредил на смъртните. Занапред той принадлежи към ордена на рицарите и затова трябва да бъде безупречен.“^[9]

Тук, струва ми се, за пръв път рицарството бива представено като християнски орден или поне като неделима част от Божия промисъл. Ако действително е „най-висшият орден“, то би могло да засенчи духовните ордени и дори духовенството като цяло… Та нали няма да мине много време и рицарството ще подири своя произход в непосредствена близост с Христос посредством Йосиф Ариматейски и неговия Граал с риск да заобиколи Църквата и да придаде пародийно значение на Евангелието?

При Кретиен дьо Троа обаче все още не се стига толкова далече. Ръкополагането не е дело на свещеник, тъй като би било прекалено необичайно. В крайна сметка нали всичко е Божие съзидание? Скоро ще се убедим, че Той е сътворил всяко нещо, за да бъде съчетано с друго нещо, „създал е един за друг Персевал и Бланшфльор, той прекрасен и тя прекрасна“.^[10] Сключвайки договор за druerie, тоест за безупречна куртоазна любов, те осъществяват Божия промисъл не по-малко от самия Персевал, който блести сред останалите рицари.

Препасвайки му меча, Горнеманс дава насока на бъдещите действия на младия рицар, може да се каже дори, че му възлага мисия, сходна донякъде с идеалите на граф Филип и с майчиното вероучение, към която по-късно призивите към покаяние на отшелника ще прибавят и нотка на милосърдие. Очевиден е контрастът с посвещаването на Фромонден в Гарен льо Лорен, белязано от суровите напътствия във феодален дух. Висшият орден, възвеличаван от Горнеманс, изповядва алтруистичен морал и е по-слабо свързан със земните дела. Той изисква да не бъде убиван победеният рицар, който моли за милост и признава поражението си. Освен това да се избягва многословието: твърде мъдро правило, понеже Хенри Боклер цени сдържаността на младия Жофроа Плантагенет, но което не след дълго има отрицателни последици при Персевал, запазил мълчание пред процесията на Копието и на Граала в замъка на краля риболовец^[11].^[12] „И моля ви, продължава неговият наставник, щом срещнете мъж или жена, било дама или госпожица, която се нуждае от закрила, добре ще сторите, ако й се притечете на помощ, стига това да е по силите ви.“^[13] След това му напомня редовно да ходи на църква, да моли Бога за спасението на душата си и за съхраняване на тялото си. Най-сетне, когато Персевал възкликва, че майка му е казала същото, добрият Горнеманс прибавя, че той трябва да забрави за нейните напътствия. Та нали вече е мъж сред мъжете? Рицарското му звание означава, че се е простил с детството и че у него няма нищо женствено. Занапред трябва да помни, че всички тези съвети той дължи на васала, който му е поставил шпората.^[14]

Дали след всичко това новопосветеният рицар Персевал следва тези напътствия? В замъка Борьопер и неговите околности той до голяма степен се справя. Не е безразличен към красотата на госпожица наследницата и така се привързва към нея, че двамата прекарват една цяла нощ в размяна на целувки. На сутринта Персевал грабва оръжието, за да се бие срещу нашествениците в нейните владения: сенешала Агингерон и неговия сеньор Кламадийо дез Ил. Вторият от тях разчита на прекомерната дързост на младия рицар Персевал да го накара да допусне грешка и да го предостави в негова власт. Остава измамен обаче, защото нищо подобно не се случва. И когато двамата победени рицари молят за милост, Персевал ги пощадява. Той дори постъпва съвсем по рицарски, тъй като се вслушва в молбите им и ги освобождава от задължението да се явят пред пострадалата госпожица или пред друг някой смъртен враг, който би се отнесъл зле с тях. В замяна ги изпраща в двора на крал Артур, където да се явят като пленници срещу честна дума подобно на победения от Ерек Идие. „Нямаше да струвам нищо, казва Персевал, ако не бях го пощадил веднага след като той помоли за милост.“^[15] След това поред изпраща самия Високомерен рицар дьо ла Ланд и още четиридесет като него.^[16] По този начин Персевал започва да населява отново двора на крал Артур с рицари, които му връщат предишната слава и същевременно намират там закрила и уважение. Тези подвизи не се описват подробно, защото пътят на Персевал има преди всичко нравствено и духовно измерение.

За нещастие през петте години, прекарани в дирене на най-тежки изпитания, той забравя както за своята възлюблена (подобно на рицаря с лъва), така и за Бога. Ето защо в замъка на краля риболовец, където трябва да зададе един уместен въпрос, тежестта на собствените му прегрешения е тази, която заключва устата му, а не толкова неуместната вярност към добрия съвет на Горнеманс.

За да доближи Персевал до онези, които са открили в сърцето си религиозно призвание, Кретиен дьо Троа го превръща в най-малко активния, най-съзерцателния от своите герои. Той е мъжът, когото три капки кръв на ранена от сокол гъска върху белия сняг подсещат неочаквано за устните и румените бузи на неговата любима, но упорито продължава да я обича от разстояние. Той е преди всичко рицар, наранен от греховността, в плен на угризенията, че е станал причина за смъртта на майка си, и който навръх Разпети петък отваря сърцето си за вярата само защото вижда процесия от покаяли се благородници, рицари и дами, които го упътват към убежището на един отшелник.^[17] Дали обаче е чак такъв грешник само затова, че, подобно на мнозина други рицари, е увлечен от вихъра на турнирните двубои? Жирар дьо Русийон се покайва, защото прекомерната му суровост е станала причина да изгуби войната и не вижда друг изход. Тристан на Берул (1164–1166 г.) се отдава сред горските дебри на любовни наслади с Изолда, а след това изслушва спасителните съвети на отшелника Огрин и се явява пред крал Марк. Все пак прегрешенията на Персевал не са толкова неистови, не стигат толкова далече и не нарушават до такава степен установения морал! Въпреки това той изпитва нужда да се преклони пред отшелника, оказал се негов чичо, защото в тези романи всичко се случва в рамките на знатните семейства, за които те са и предназначени. Персевал получава опрощение и в знак на покаяние занапред трябва да следва рицарски правила, пропити в по-голяма степен с християнски дух от онези, към които са го приучили навремето майка му и неговият посветител. В знак на набожност трябва всеки ден да присъства на църковната служба, за да си спечели по този начин място в рая. Въпреки това той не става непременно закрилник на църквите по примера на рицарите от хилядната година, тъй като тази длъжност вече се пада само и единствено на принцовете. Не става също така нито кръстоносец, нито тамплиер. Задължението му е единствено да става прав в присъствието на свещеници, както и може би да забрави за гордото твърдение на Горнеманс, че рицарството е „най-висшият орден“. От друга страна, отшелникът повтаря правилото, че Персевал трябва да помага на всички девойки, които се молят Богу, и на всички вдовици и сираци. „Всичко това трябва да бъде напълно безкористно“,^[18] което ще рече, че не може да става и дума той да изгуби своята девственост. Куртоазията се превръща в милосърдие, но по отношение на благородничеството, също както щедростта на граф Филип.

Всъщност Персевал защищава Бланшфльор, но в замяна получава от нея нежни целувки и ако Кретиен дьо Троа бе завършил своя роман, може би след изтичането на покаянието двамата щяха да се оженят. Това обаче никога няма да узнаем, а що се отнася до мисията в полза на слабите жени, занапред с нея се заема преди всичко Говен. Така например той взема в плен някакъв грубиян на име Греора, който е похитил със сила девойка за собствено удоволствие, заради което е принуден „в продължение на един месец да се храни с кучетата със завързани зад гърба ръце“. И за да предотврати възможните му опити за отмъщение, Говен му напомня: „Трябва да знаеш, че във владенията на крал Артур девойките се намират под закрила. Кралят е издал заповед те да живеят в мир, пази ги и ги закриля, така че не би трябвало да изпитваш към мен омраза за отношението ми към теб, нито да се опитваш да ми сториш зло, тъй като аз само въздавам справедливост.“^[19]

Все пак този епизод заема само няколко стиха, тъй като авторът няма намерение да представя на своята публика прекалено много опозорени девойки и рицари със завързани ръце. Както видяхме, месир Говен преживява галантни приключения и получава своя дял от ласки и благодарности, като при това си остава защитник „без задни мисли“, както бихме се изразили днес.

Накрая именно той носи развръзката на романа, такъв, какъвто е достигнал до нас. Всичко приключва по Петдесетница в двора на крал Артур. Завръщането на Говен разпалва отново пламъка на рицарството. Кралицата нарежда да се затопли банята за петстотин младежи. След това ги очакват нови одежди от златоткано сукно и хермелинови кожи. „Веднага след утренята [още по тъмно] мъжете бодърстват прави, без да имат право да коленичат. На сутринта месир Говен поставя шпора на десния крак на всеки от тях, препасва им меч и им дава ритуалната плесница. Така край него се появява цяла дружина от най-малко петстотин нови рицари“,^[20] на които той несъмнено дава същите напътствия, които чува Персевал от устата на Горнеманс. Освен това им възлага мисията да защищават жените, подобно на повелята, която Персевал получава от отшелника, но която самият Говен е изпълнявал безупречно.

Дали този роман не е отражение на нарасналия към 1200 г. стремеж за по-тясно обвързване на рицарството с християнската религия?

Именно през периода 1196–1204 г. Ламбер д’Ардр описва (или измисля) християнските елементи при посвещаването в рицарство на своите сеньори. През 1170 г. бащата Балдуин дьо Гин е посветен от кентърбърийския архиепископ Томас Бекет, който по това време е негов виден гост. „Архиепископът му препаса меча в знак на принадлежност към рицарството, след това постави шпорите на нозете на новия рицар и му удари плесница по врата.“^[21] Въпросната плесница изобщо няма „германски“ произход, а по-скоро е свързана с епископската конфирмация. Нали именно Петдесетница е празникът, по време на който се извършва това тайнство, както и голям брой посвещавания в рицарство? През 1181 г. синът Арнул дьо Гин става рицар и на свой ред получава плесница, но този път от ръката на родния си баща. Балдуин му удря „плесницата на рицарството, на която получилият я не бива да отвръща“, и го „въвежда чрез клетва в лоното на рицарството като истински мъж“.^[22]

Своята подготовка в техническо и нравствено отношение Арнул получава в самия двор на фландърския граф Филип, поръчал на Кретиен дьо Троа написването на Повест за Граала. И нали именно той потегля няколко години по-късно в дирене на една похитена благородна дама, графиня Дьо Булон. Впрочем на нас ни е известно, че Арнул има определена слабост към нея, както и че тя е доста палава и има връзка със своя похитител. Младият Арнул пък е голям любител на празненствата, но ходенето на църква и уважението към свещениците определено не е сред неговите приоритети…

У Персевал на Кретиен дьо Троа има нещо от свети Жеро д’Орийак, тъй като той приема мисията да защищава слабите и я изпълнява, като при това не забравя да проявява милост към рицарите, които са ги потискали. Ала мисията на свети Жеро съответства на най-наболелия обществен проблем по онова време, а именно бедите, които носи феодалната война на селяните, и тяхното отражение върху манастирските сеньории. В дадения момент обаче дали защитата на подложените на заплаха дами е действително на дневен ред? Ни най-малко, защото похитени биват онези от тях, които сами желаят това, а и самите те се намират под закрилата на своите семейства, на своите сеньори, васали и преди всичко на принцовете. Дали в действителност при посвещаването би могло да се иска от рицарите да заместят владетели като Хенри Плантагенет или Филип Огюст, или пък без всякакви задни мисли да измъкват изпод опеката им млади наследнички, за да могат след това да се домогнат до приходите от техните земи, а по-късно да ги принудят да сключат брак, съответстващ на собствените им политически интереси? Съдържа ли се в декрета, който е в сила между Третия (1179 г.) и Четвъртия (1215 г.) събор в Латран, искане от страна на Църквата за закрила на благородните девойки? Напротив, в него става въпрос за забрана на наемничеството, на ересите и до известна степен на лихварството, на турнирите и на браковете между „кръвни роднини“ и именно с тази цел се предвижда сплотяването на рицарите в християнско братство. Занапред кралете и принцовете са тези, на които повече от всякога се пада да ги водят и да следят за действията им.

Ето защо мисията, възложена от отшелника на Персевал и осъществена преди всичко от Говен, се оказва химерична. Тя съответства по-скоро на изискванията на романа, който се нуждае от галантни перипетии. Хубаво е, когато рицарите непрекъснато се сражават за прекрасни дами, макар куртоазната любов да прераства в едно по-безкористно чувство. По този начин се появява уравнението: рицарство е равно на защита на потиснатите по подобие на онова, което вършат кралете отвъд промяната от XI в., и възхода през XII в. на нарцистичната фриволност.