Доминик Бартелеми
Рицарството (29) (От антична Германия до Франция през XII век)

Разпространение на посвещаването в рицарство

Ритуалът на посвещаването не е присъщ единствено на Нормандия: след 1060 г. за него се споменава както в харти, така и в хроники по повод наследници на благородни фамилии в момента, когато са „обявени за рицари“ и са препасани с оръжие. Този факт се тълкува (от Марк Блок например) като придобиване на нов статут или най-малко като нов вид утвърждаване и издигане на дребни васали, понякога от незнатно потекло, в ранг, който дава на потомците им право на наследяване. Според Блок той бележи края на „първия период на феодализма“ и поставя началото на „втори период“, който се отличава с наличието на класи и на класово съзнание. Процесът може да бъде наречен промяна от 1100 година. За разлика от така наречената промяна от хилядната година тя има предимството, че действително се е състояла.

Все пак налага се да преосмислим тази промяна, като на места оспорим, а на други развием разсъжденията на Марк Блок и на старата историческа школа (особено на Пол Гилиермос). В действителност средновековните документи изобщо не споменават за издигане в ранг на обикновени конници. Нямаме намерение да отделяме в настоящата работа много място на този въпрос^[1] и да се лутаме из дебрите на хартите от XI в. и на тезите от XX в., след като хрониките ни предоставят една изключително вълнуваща действителност, в която главни действащи лица са младите рицари от благородно потекло! Вярно е, че в отделни случаи е налице издигане в обществото към статута на рицар. То обаче не се отнася до воини, издигнали се чрез „рицарството“ (в техническия смисъл на принадлежност към конницата), а засяга преди всичко принадлежащи към простолюдието министериали, служители в манастирски или светски сеньории, замогнали се благодарение на тази си длъжност и придобили представителност и начин на живот, сходен с този на рицарите, тоест на благородниците. Има случаи, когато такива люде биват разобличавани и заплашвани, но най-често към тях се проявява търпимост. Всички те се приобщават към рицарството чрез постепенно издигане и ни най-малко чрез тържествен ритуал на посвещаване. Те си присвояват външните белези на принадлежност към благородничеството и рицарството в стремеж да бъде забравен действителният им статут. Още в края на X в. в Болио-сюр-Дордон е сформиран боен отряд от крепостни (970 г.), а някой си Стабилис, по произход крепостен на свети Бенедикт и на монасите от Фльори, се освобождава от тяхната опека и започва да се перчи като притежател на коне, ловни кучета и соколи, собствен ескорт и съпруга от знатно потекло.^[2] Посвещаването идва по-късно чрез включване във феодалните взаимоотношения: обет за вярност чрез полагане на ръце за придобиване на феод или съдебен процес на равна нога срещу доказан благородник.

През XI в. на никого и през ум не минава да утвърждава нови рицари чрез декрет. Единствено на модерните историци им се привиждат подобни преображения с помощта на вълшебна пръчица, които обаче биха влезли в противоречие с всички феодални принципи на сеньориалното съсловие от каролингския и следкаролингския период. Напротив, феодалният конформизъм се стреми да спре възхода на подобни личности, да изкара истината за тях наяве и ги върне по съдебен ред към първоначалния им статут, въпреки че след това може да се стигне до компромис.

Посвещаването, което се появява във Франция и Аквитания през втората половина на XI в., има същата функция като посвещаването в антична Германия, описано от Тацит. То отбелязва встъпването в зрелостта при наследниците на благородни фамилии, началото на пълноценния им живот, без да ги подлага на изпитание, приобщава ги в случая не към „общност“, а към съсловието на рицарите, тоест на пълнолетните феодали, способни да предявяват и да защищават своите права. В действителност това е тяхната първа изява, след която идва гонитбата на слава във войните между принцовете и в турнирите. Ето защо самото посвещаване може да стане причина за малки войни и за съдебни процеси, за актове на отмъщение, чиято антропология ни помага да осъзнаем, че те не са неконтролирани прояви на обикновено варварство, без при това да ни кара да ги приемаме като особено рицарски, тоест белязани от определена умереност и изисканост. Посвещаването прави рицаря, но не и рицарството в същинския смисъл.

Нека разгледаме два примера, като илюстрация на този важен момент, макар че това ще забави нашето навлизане в Нормандия от времето на херцозите.

Ето най-напред една бележка, предназначена да защити чрез доводи правата на Мармутие върху владение, преотстъпено от Бушар дьо Л’Ил. Впрочем в нея откриваме още един отзвук от войните между принцове по долината на Лоара:

„Има в Турен замък, наречен Л’Ил. Някога негов владетел по наследство бил рицар на име Юг. Той бил по-големият от двамата свои братя Емери и Жофроа Фюел. На Юг се родил син Бушар, който, докато бил още невръстен, получил в наследство замъка след смъртта на баща си. След тази смърт граф Тибо II дьо Блоа (1037-1089/1090), победен при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо, под чиято власт се намирало графство Турен, пристигнал в замъка, за да го огледа и да реши кому да го повери. Хората от замъка обаче се побояли да не би графът да го даде на майката на момчето, която никак не обичали. Ето защо, макар да знаели, че синът на Юг е законният наследник, не пожелали да приемат графа в замъка, освен ако той предварително не даде обещание, скрепено чрез заложници, че няма да поверява замъка, без да се посъветва с тях. През това време пристигнал и братът на Юг Емери. Хората го приели радушно в замъка и с тяхното посредничество Емери поискал от графа да се сдобие с наследството на замъка. Графът обаче не пожелал да лиши от наследство момчето Бушар, за което знаел, че е законният наследник. Накрая той отстъпил чрез следния договор: Емери получава замъка, но не като наследник, а като представител на момчето за срок от петнадесет години. По този начин той придобил замъка, а майката се оттеглила заедно с детето си и се грижила за него десет години.“

Емери става монах, но отстъпва правото на своя брат Жофроа Фюел, който по този начин се превръща в противник на своя племенник, когато последният е посветен в рицарство.

„Когато момчето Бушар, син на Юг, навършило пълнолетие, граф Тибо му връчил рицарските оръжия. Като законен наследник той прогонил чичо си Жофроа Фюел и си върнал замъка Л’Ил.“^[3]

Историята не приключва с това, тъй като войната продължава: младият Бушар успява да плени чичо си, но едва след като опожарява манастира, чиято камбанария въпросният чичо използва като отбранителна кула… Престъплението е откупено чрез дарение, което е главен предмет на бележката и е направено в навечерието на преждевременната смърт на младежа. Неговата съдба все пак ни позволява да открием доста елементи от феодалното съперничество. В случая раздорът вътре в семейството се вписва в борбата за надмощие между графовете на Блоа и на Анже (последните подкрепят Жофроа Фюел) и предоставя възможност на обединените рицари от замъците да дадат израз на своята важност още в началото, когато прогонват от замъка вдовицата на техния покоен сеньор. Освен това тук имаме едно от най-ранните свидетелства за посвещаване в рицарство като белег за встъпване в пълнолетие и в същото време като знак за застъпничеството на сюзерена от Блоа във войната за съхраняване на сеньориалното право от страна на младия рицар.

Да му мислят алчните за чужд имот чичовци, когато техният осиротял племенник, чиито права отначало те са потъпкали, намери насърчение за исканията си в тържественото връчване на рицарските оръжия. Той е убеден в своята правота, понякога проявява невъздържаност въпреки обучението по езда, което получава всеки конник (да умее да пришпорва, но и да удържа животното). Жофроа дьо Вижоа, който пише в края на XII в., е съхранил спомена за друг новопосветен рицар, съвременник на Бушар дьо Л’Ил, чиито непомерни претенции го докарват до гибел.

Герои на тази история са виконтите Дьо Комборн в Лимузен. Преди да умре, единият от тях оставя невръстен син на име Ебл и поверява владението си на своя брат Бернар, защото има по-голямо доверие на него, духовника, отколкото на другия си брат, виконт Дьо Тюрен. Уви! Оказва се, че се е осланял не на когото трябва. Бернар е бил длъжен да „се грижи за момчето, докато то бъде препасано по рицарски на определената възраст. Когато това става, младият мъж предявява претенции за бащиното наследство. Чичо му отвръща с отказ и наследникът бива прогонен“.^[4] Най-неприятно от всичко е, че този мним духовник има жена и следователно се надява на потомство, което за Ебл означава опасност да изгуби владението завинаги. Несъмнено на това се дължи и проявеното от него насилие. Той „превзел замъка Комборн със съгласието на неколцина“, което означава „предателство“, тоест най-лесният начин за превземане на замък. Там той „заловил жената на своя чичо, изнасилил я пред очите на всички, за да бъде прогонена тя от Бернар по причина на обезчестяването си“. Това действително се случва нерядко с изнасилените жени, макар те да са невинни жертви. Чичото обаче не постъпва по този начин. Възпира го не толкова любовта или състраданието към нея, а силата и влиянието на неговия тъст. В замяна на това той устройва на племенника си клопка, възползвайки се от неговия стремеж към подвизи. „С неколцина рицари той се явил пред стените на замъка, разчитайки на младежката пламенност на своя противник, за да го привлече в засада. Младият мъж съвсем непредпазливо излязъл и преследвал чичо си чак до църквата «Свети Марсиал» в Естиво по пътя, който води от Аласак към Вижоа.“ Не за пръв път разпален рицар, обезпокоен в разгара на пиршество или празник, постъпва необмислено и намира смъртта си в неочакван от него двубой. Ебл попада в клопката и е убит на място. „Неколцина разправят, че неговият чичо му нанесъл рана под кръста.“ С други думи, той си отмъстил на онова, което му било донесло позор. Все пак, преди да издъхне, Ебл успява да се покае по християнски: „Той си оскубал косите и ги хвърлил във въздуха, сякаш за да измоли от Всевишния опрощение за своите грехове.“ Този жест е обичаен за светските рицари, когато захвърлят оръжието и стават монаси малко преди смъртта.

Макар в случая да не може да се говори за някакво необуздано от никакви правила насилие, то все пак тези постъпки нямат нищо общо с изисканите обноски, с любовта отдалеч към идеализирана дама, нито с напредъка на цивилизованите нрави! Във всеки случай става ясно, че Църквата не бърза да изпрати своите епископи и духовници да благославят церемонията по посвещаването, типична за едно основано върху отмъщението общество. Още повече, че нерядко именно църковните сеньории търпят щети от пламенните пориви на новопосветения рицар. За извинение на последния може все пак да послужи нуждата и желанието да се сдобие с подобаващи одежди и доспехи. Като предявява искане за някой наследствен имот, прибягвайки до известно насилие, той се надява преди всичко неговото в една или друга степен „окончателно“ съгласие със съществуващото положение да бъде откупено чрез малки „подаръци“: чифт красиви обуща, седло за неговия кон, накити за младата му жена (или, ако не е женен, някоя свиня), все полезни вещи, с които да изложи на показ благородното си потекло. Нима това не е наложително пред лицето на напористия Стабилис и подобни на него представители на простолюдието?

Споменавайки, че някой младеж е бил „украсен“ и дори „ръкоположен“ за рицар, текстовете отпреди 1100 г. обикновено не уточняват кой го е направил рицар и по какъв случай. Когато пък това за щастие бъде направено, оказва се, че ритуалът е извършен от граф, като графа на Блоа, който посвещава младия Бушар пред многолюден феодален двор. Понякога се изброяват имената на многото присъстващи рицари и вниманието се насочва върху общността, към която занапред принадлежи посветеният. Важна в случая е многолюдната публика, застъпничеството на това празнично сборище. Посвещаването представлява включване в редиците на феодалното благородническо съсловие, което чрез този ритуал, а също и чрез клетвата за вярност на васала, се стреми да покаже както своята йерархичност, така и равенството на своите представители.^[5] Този придворен свят от XI в. е феодален по своята същност и никак не е удивително, че сеньорът посвещава своя васал, за да подчертае дълга на последния към него. В същото време другарството, относителната солидарност между васалите на един и същ сеньор не е ново явление и заедно с останалите рицарски практики допринася за утвърждаването на ясно изразено класово съзнание, което не е така очевидно през първия период на феодализма.

Налице са доста богати на сведения разкази за времето след утвърждаването на посвещаването в рицарство. За съжаление разполагаме с твърде малко източници от 1100 г. за предшестващия период. Каква военна подготовка, какво обучение на обноски е получавал тогава младият рицар, готвен ли е бил за управляване на своята сеньория? По много признаци би могло да се съди, че неговото посвещаване бележи края на стажа, на завършващия етап от дворцовата школа, където той е бил обучаван не само как да се бие, но и как да говори и как да управлява. Ето защо посвещаването на един знатен барон се явява важен прерогатив на принца, макар тя да не се разбира от само себе си.

Това личи най-добре в Нормандия чрез Църковната история на Ордерик Виталис (писана през първата половина на XII в.). Преди да влезе в редиците на това „по-добро войнство“ (или „рицарство“, militia) на манастирските монаси, Робер дьо Гранменил започва живота си като светски рицар. Също както преди него Жеро д’Орийак, той изучава още от детски години както книжовност, така и боравене с оръжие. След това в продължение на пет години е оръженосец на херцог Гийом (роден по всяка вероятност през 1027 г. и малко по-възрастен от него). После бива „препасан с оръжие чрез почести от херцог Гийом и така става рицар, благородно почетен с множество дарове“.^[6] По-късно синът на една могъща фамилия на сеньори, здраво укрепили се в покрайнините на Мен, Робер дьо Белем, е посветен от същия херцог по време на пребиваването му в замъка Френе. Твърде възможно е той да не е част от обкръжението на самия херцог, а по-скоро на по-възрастния от синовете му Робер Куртьоз. Това става през 1073 г. и този ритуал, както и проявата на отзивчивост, съпътстват нормандските претенции за графство Мен.^[7] Когато тази група млади рицари прави опит да се разбунтува срещу него, на Гийом Завоевателя, според Ордерик Виталис, остава само да скърби за неблагодарността на „васалите, които сам възпитал и сподобил с рицарско оръжие“.^[8] Неколцина от тези „негови“ посветени по-късно са сурово наказани и осъдени от него на изгнание.^[9]

Ето защо по всяка вероятност посвещаването като церемония, получила развитие през XI в. в обкръжението на принцовете, изпълнява преди всичко феодални функции. Неговото разпространение не означава нито кристализиране на една нова класа, нито раждането на нова институция в буквалния смисъл на думата. То е израз по-скоро на стремежа към установяване на определени юридически норми и към обогатяване на благородническия церемониал. Уместно е дори да си зададем въпроса дали то не предлага една твърде уместна противотежест на възхода на властта на принцовете над сеньорите и над рицарите, владетели на замъци, припомняйки тяхната обща принадлежност към воините благородници. Именно в това отношение то се явява неотделима част от останалите рицарски практики, по-конкретно турнирите и стремежа към героични дела.

Дори четвъртият и петият крал от династията на Капетингите минават през посвещаване. Ритуалът на коронацията включва връчване на меч, но при тях встъпването в пълнолетие не съвпада задължително с коронацията. Филип I, коронясан през 1059 г. на седемгодишна възраст, малко преди смъртта на своя баща (1060 г.), царува първоначално под опеката на фландърския граф Балдуин V „дьо Лил“, който го посвещава в рицарство при навършване на петнадесет години (1067 г.), а това бележи действителното поемане от него на властта. Този факт се споменава през 1087 г. не без гордост от сина на посветителя.^[10] Що се отнася до сина на Филип I Луи VI, той го наследява едва на двадесет и седем годишна възраст, през 1108 г., а фамилните раздори между него, мащехата му Бертрад дьо Монфор и природените му братя не му позволяват да бъде коронясан преди смъртта на баща си, така че той се явява крал по избор. Въпреки това, както става ясно от едно епископско послание^[11], той е посветен още през 1098 г. от графа на Понтийо, а не от баща си, с когото вероятно е скаран. Подобни посвещавания в рицарство обявяват пред феодалното общество, че един нов сеньор предявява правата си да заеме полагащото му се място. В същото време все още е твърде трудно да се определи действителното им значение, тъй като двата източника остават донякъде изолирани (също както навремето „Астрономът“, който описва посвещаванията при Каролингите). Освен това по-късно (към 1144 г.) абат Сугерий в своето Жизнеописание на Луи VI не споменава нищо за посвещаването от 1098 г., а напротив, поставя на преден план коронацията от 1108 г., която приобщава краля към „рицарство“ от друг ранг.^[12]

Как стоят нещата във фамилията на нормандските херцози? В Историята на първите херцози (тези от X в.), която Дюдон дьо Сен Кантен пише между 1015 и 1026 г., няма и намек за посвещаване в рицарство, а в същото време нашироко се превъзнася тяхната храброст, справедливост, съчувственото им покровителство над църквите и слабите. Дюдон споменава за поданическата клетва при възшествието на херцога от страна на знатните нормандци, а Раул Глабер говори за „васални клетви“, положени пред невръстния Гийом при неговото възшествие през 1035 г.^[13]

Интересно свидетелство откриваме в апологетичната История на Гийом дьо Поатие от 1075 г., посветена на същия херцог Гийом. Към 1042 г. херцогът е петнадесетгодишен, пълнолетен „повече по ум и добродетели и телесна сила, отколкото по възраст“, и оттам ликуването в началото на едно щастливо царуване „за всички онези, които жадуват за мир и правда“ в Нормандия.^[14] „Той придоби оръжията на рицар“ или „бе препасан с рицарски оръжия“ според превода на голямата медиевистка Реймонд Форвил. Гийом дьо Поатие обаче предпочита да съсредоточи вниманието си върху своя герой, вместо да описва (или да си представя) ритуала или да спомене името на възможния посветител, който би могъл да бъде крал Анри I. По неговите думи „зрелището е едновременно приятно за окото и страховито, защото херцогът държи здраво юздите, с меч на кръста, с бляскав щит и заплашително вирнал шлем и копие“. Всичко това внушава „храброст и мъжка сила“, а вестта за този церемониал (едва ли може да се намери по-точна дума) „сее страх из цяла Франция“. Действително не би могло да се намери в Галия „въоръжен рицар, за когото да се говори толкова добро“.^[15]

Ето един херцог-слънце, от когото някогашният рицар Гийом дьо Поатие не може да не се възхити заради блясъка на неговото оръжие, подчертавайки прелестта и силата, които лъхат от този млад рицар. Скоро същата тази сила преминава към действие: херцог Гийом започва да се бори срещу произвола, срещу „своеволието“, което вече се шири след смъртта на неговия баща Робер Великолепни (1035 г.). Той брани църквите и слабите, забранява убийствата и грабежите, проявява се като справедлив и умерен съдник. Първата му работа е да прогони лошите съветници, да даде смел отпор на външните врагове и да „изисква строго от своите да изпълняват полагащия им се дълг“.^[16]

В случая е налице встъпването на един сеньор, предявяващ претенции за всичко, което предполага неговото достойнство. Ала той действа също така и като следкаролингски феодал, който притежава качествата на крал.^[17] Готов е да се пребори с „обичайната свобода“ на неколцина знатни,^[18] източник на „своеволие“, което един Тацит би приел по-скоро като залог за „доблест“. Действително с това встъпване удря часът на борбите от неговата младост най-напред срещу един братовчед, след това срещу чичо-размирник заедно с техните замъци, а по-късно срещу могъщите му съседи и съобщници — крал Анри и граф Жофроа.

Най-сетне в „досието“ на Гийом Завоевателя, с което разполагаме, се съдържа описание и на друго едно посвещаване в рицарство. То смущава немалко историците, които, общо взето, предпочитат да говорят за него като за „мнимото посвещаване“ на Харолд Годуинсън, английския канцлер на херцога, който лично извършва ритуала през 1064 г., изобразен върху прочутия гоблен от Байо (вж. илюстрацията от стр. I^[19]). То донякъде смущава и мен. Едва ли бихме могли обаче да му отречем названието „посвещаване“ само защото то не предполага присъждането на сеньорско достойнство.

Гоблен от Байо, Сцена 21 (HIC WILLELM[US] DEDIT ARMA HAROLDO): „Мнимото посвещаване“ или връчването на оръжията на Харолд Годуинсън.

Също както Историята на Гийом дьо Поатие, както Поемата за битката при Хейстингс на Ги д’Амиен, гобленът от Байо е разказ, който се стреми да оправдае завоюването на Англия през 1066 г., а то, откровено казано, действително се нуждае от оправдание. Всички тези синоптични източници представят поражението и смъртта на Харолд при Хейстингс като Божие наказание за нарушената от него клетва през 1064 г. По време на своето пътуване до Нормандия той наистина се намира под закрилата (дори е освободен от плен) от херцог Гийом, който му оказва прием в своя двор (1064 г.). Там той полага „клетва за вярност според свещения християнски обред“,^[20] тоест с полагане на ръка върху мощи, обещавайки при това да отстъпи на Гийом английското кралство след смъртта на Едуард Изповедника (починал по-късно на 3 януари 1066 г.). Гобленът представя тази клетва на видно място сред изображенията от 1064 г. в пряка връзка с тези от 1066 г., като по този начин тя играе решаваща роля при Божия съд в полза на Гийом. Все пак върху него не е показано полагането на ръце и поверяването на феод, за които Гийом дьо Поатие изрично споменава. В замяна на това върху двадесет и първа сцена херцог Гийом „връчва оръжията на Харолд“. И двамата са изобразени с ризници с метални плочки, подсилени от нагръдник, а Харолд пъха меча не в ножница, а в процеп на ризницата. Гийом пък е протегнал ръка към врата на Харолд и го докосва или дори удря както при ритуала на посвещаването в рицарство.

Гоблен от Байо, Сцена 23 (UBI HAROLD SACRAMENTUM FECIT WILLELMO DUCI): Клетвата за вярност на Харолд Годуинсън към херцог Гийом.

Това може би не означава, че Гийом Завоевателя е „посветил“ Харолд Годуинсън. Гобленът от Байо единствен подсказва същински ритуал, тъй като Гийом дьо Поатие казва само, че херцогът е дарил англичанина и неговата свита с рицарски оръжия и отбрани коне, от които те се нуждаят за войната в Бретан.

Интересно в случая е по-скоро да се разбере дали гобленът не разкрасява историята, като нарочно представя посвещаване в рицарство и свързаната с него клетва за вярност, поставяйки по този начин Харолд в зависимост, сходна с тази на нормандските васали, които могат да получат наказание в случай на бунт. Поне аз съм убеден в това. Подобен факт трудно може да бъде приет, понеже посвещаването обикновено се възприема като знак за встъпване в пълнолетие. Той действително изпълнява подобна роля, а занапред ще изпълнява изключително и само нея. Ала дали в случая не става въпрос за възраждане на древния обичай от Ранното средновековие за връчване на оръжия при редки и изключителни обстоятелства? Може би това е последният подобен пример и още едно доказателство за значението на личната връзка между посветителя и посветения дори при посвещаванията на класическото рицарство. В крайна сметка може би трябва да възприемем едно по-широко схващане за последните, особено през първия период (1060–1100 г.).

Всеки ритуал подлежи на различни тълкувания и в известен смисъл съществува единствено чрез тях. Нерядко посвещаването в рицарство представлява едновременно встъпване в пълнолетие и дар от страна на принца, с който се оказва доверие. Такъв е случаят, когато през 1073 г. Гийом връчва оръжията на младия Робер дьо Белем. Понякога обаче посвещаването не притежава този двояк смисъл и дори го избягва. Така, доколкото може да се вярва на Гийом дьо Поатие, през 1042 г. херцог Гийом сам се посвещава в знак само и единствено на встъпването в пълнолетие. По-късно същият този херцог посвещава Харолд, поне според гоблена, само за да остави върху него своя белег.

Историческите съчинения, учебниците, академичните трудове ни учат, че трябва да отличаваме клетвата за вярност от посвещаването, тъй като клетвата се отнася за васала, а посвещаването за рицаря. Това е напълно вярно: действително трябва да ги отличаваме. Необходимо ли е обаче да ги поставяме в две напълно чужди една на друга сфери? В никакъв случай. В епопеята от XII в. Раул дьо Камбре, където една от основните теми е връзката между главния герой и неговия васал Берние, последователно се говори и на практика се смесват (често заради ритъма или римата) дадената клетва и полученото посвещаване. Върху гоблена от Байо, в който се съдържа епичен заряд, поради една или друга причина се оказва предпочитание на посвещаването за сметка на клетвата. Нека не се боим от удоволствието, което изпитваме пред това първо и изключително красноречиво изображение на посвещаване в рицарство.

Очевидно посвещаването е практика, която през XI в. постепенно се оформя и преоформя, несъмнено се обогатява и се изпълва със смисъл, като първоначално, изглежда, се прилага по отношение на „главните рицари“, преди всичко крале и херцози в дворовете на местните владетели, и едва след това получава посевместно разпространение. Със сигурност посвещаването е признак на благородство и е чест за онзи, който го получава, в по-голяма степен, отколкото клетвата за вярност. Твърде скоро то се превръща в отличителен белег на рицаря във всички страни, които приемат рицаря като такъв, стига държанието и постъпките му да не говорят противното. В известен смисъл, въпреки наличието на нюанси и на градация вътре в „рицарството“ от краля до конния воин, принадлежащ към „средното дворянство“, всички рицари са част от една общност на честта, която по силата на контраста се отнася с двойно по-голямо презрение към крепостните. Дали обаче разпространението на посвещаването води до отслабване на натиска на кралете и принцовете върху техните васали? И дали в действителност не става въпрос до известна степен за компенсация чрез привидното и зрелищното по отношение на укрепването на сюзеренната власт над васалите и на стремежа от страна на принцовете да ограничат „свободата“ на сеньорите?

Всъщност посвещаването в рицарство на наследниците нерядко се явява елемент от една ясно изразена антифеодална стратегия на принцовете.