Доминик Бартелеми
Рицарството (13) (От антична Германия до Франция през XII век)

Конницата във франкската държава

Неотдавна Жан-Пиер Деврой направи равносметка на сведенията, с които разполагаме до този момент по въпроса.^[1] Във Франкия, тоест северно от Лоара, към средата на VI в. вероятно е налице демографски спад. По тези места природата отново настъпва, разширява се площта на горите, дивечът става изобилен, разширяват се възможностите за добив на дърва за отопление и за строителство, за паша на свинете и за разработване на нови земеделски земи, поне в определени периоди. Ала въпреки недъзите на кралете и на елита, които Григорий от Тур бичува, последните не се отдават единствено на опустошения, като към началото на VII в. постепенно се утвърждава нова аграрна икономика. До неотдавна основни земеделски култури в Северна Галия са пшеницата и ечемикът, а земята се обработва с рала, теглени от лек впряг. Промените започват в началото на VII в., като постепенно се разширява производството на овес за изхранване на конете. Разпространението на тази култура има за цел да задоволи нуждите на сеньорите и на техните васали, притежатели на коне,^[2] тъй като по това време конят не се използва за земеделски работи.

Този вече типично „средновековен“ земеделски свят е сравнително добре представен в полиптихите от периода 800–880 г., а също в кралските едикти (капитуларии) и другите извори за „каролингския ренесанс“. Можем да си дадем сметка, че развитието на конната техника не влиза в противоречие с ралото, теглено от чифт волове, способно да се справи с по-твърда почва отпреди, защото е снабдено с железен палешник. И в двата случая са необходими определени количества метал, чийто добив с успех се осъществява от малките топилни в горите. Постепенно в полята настъпва оживление благодарение както на човешкото присъствие, така и на стадата. Ливадите доставят фураж за воловете и за конете от всякакви категории, горите се използват все по-пълноценно за дърводобив, за разчистване на нови обработваеми земи от селяните и за лов от рицарите. Докъм 1100 г. селяни и рицари почти не си пречат взаимно, което ясно личи от полиптихите и капитулариите: още в началото на IX в. орните земи и пасищата вече са двете гърди на Франкия, от които бозаят монаси, воини и селяни, чийто статут е строго определен. Самото притежание на кон, дори предназначен единствено за пътуване, превръща неговия собственик в представител на елита.

Тази до голяма степен земеделска цивилизация си има и обратна страна с неизбежните ограничения и лишения. По документи, като например писмата на абат Луп Серват от Фериер, може да се съди колко трудно понякога става набавянето на храна за конете, което нерядко става причина за грабежи. Въпреки това, според изчисления на специалисти, към 800 г. Карл Велики е в състояние да събере основно от Франкия тридесет и пет хилядна конница и необходимите към нея сто хиляди пехотинци. По всичко личи, че това съотношение се запазва до Първия кръстоносен поход. Както отбелязва Жан-Пиер Деврой, от дванадесет селяни един привилегирован може да стане конник или монах благодарение на труда на останалите. В капитуларий от 792 г. службата на кон и в доспехи е достъпна само за оногова, който притежава най-малко дванадесет манса (manses)^[3], докато за един пехотинец са необходими четири манса, на колкото възлиза оптималното количество обработваема земя, достатъчно за издръжката на един енорийски свещеник. Собственикът на дванадесет манса е дребен сеньор с право да събира десятък, а освен това първенец от местна величина, васал на абат или на едър светски феодал, в чиято свита взема участие при тържествени шествия и военни походи, в замяна на което получава като дар въоръжение и снаряжение като допълнение към онова, което той е в състояние да си купи според възможностите си. Това положение се съхранява почти без промяна и в следкаролингска Франция. Дванадесетте манса съответстват приблизително на някои „феоди за ризница“ от XII в. и макар по онова време основни средоточия за васалите да са вече големите замъци, не са малко и рицарите, положили клетва пред абати, което означава, че връзките с манастирите все още са налице.

По всичко личи, че от периода на промените, настъпили в конницата към 700 г., до промените във фехтовката и воденето на боя към 1100 г., напредъкът във въоръжението е незначителен.

Не бива да се преувеличава значението на така наречената „революция на стремето“, както прави това Лин Уайт, или пък каролингската експанзия след битката при Поатие (732 г.) да се приписва изцяло на тежката конница. Подобно гледище бе подложено на жестока критика от Бърнард Бахрах,^[4] а на Филии Контамин дължим една далеч по-умерена и убедителна равносметка на проблема.^[5] Като цяло обаче мястото на конницата във войните и в обществения живот е далеч по-значимо, отколкото при Меровингите, и това става съвсем очевидно, ако от прочита на Григорий от Тур се премине направо към прочит на Ермолд Черни. С пълно основание в случая се цитират Кралските анали, в които на няколко пъти след 751 г. се отбелязва, че събранието, пред което кралят обосновава обявяването на война и свиква войската, отлага това от март за май, защото тогава има достатъчно храна за конете. Техният брой непрекъснато нараства и друг белег за това откриваме във факта, че съставената през 721 г. История на франките прибавя към живота на Хлодвиг епизод, по време на който той е на кон, с шлем, броня и оръженосец до него.^[6] Скоро след това, към 800 г., други документи ни разкриват величината на кралските конезаводи.^[7]

Налице са най-сетне и великолепните миниатюри от IX в. като златния псалтир от Сен Гал. Върху тях старозаветните герои са представени като християнски конници от онова време с висока степен на автентичност, както доказа това Саймън Коупланд, въпреки прекомерните съмнения на критиката. Върху тях могат да се видят стремена, които липсват в погребенията на воини от епохата на Меровингите (VI в.). Те се появяват едва през VII в. при погребения в Германия, намираща се в досег с дошли от степите народи, които са ги възприели от Китай, където стремената са известни още през V в. Необходимо ли е обаче спорът да се съсредоточава единствено върху „революцията на стремето“, когато при Каролингите е налице значителен напредък в доспехите и меча?

Все още не може да се говори за пълна съгласуваност на бойната единица (при нападение), нито за пълно комплектоване на доспехите при конницата или за боравенето с копие. Последното обаче вече е задължителен елемент при боя на кон, като понякога то бива мятано, но по-често насочвано нагоре или надолу, за да бъде пронизан с него противникът, както това личи от миниатюрите на псалтирите. То е също така най-предпочитаното оръжие на пехотата заедно с щита, който е дървен и обкован с кожа от двете страни. Самият щит е кръгъл и изпъкнал, може да бъде окачен на врата и служи както за отбиване на удар с копие, така и за нападение чрез острието на умбото.

Нововъведенията във въоръжението през каролингската епоха не случайно са свързани със социалното разслоение между бойците. Шлемът по всяка вероятност не е монолитен и постепенно бива заздравяван. Еврард включва в своето завещание шлем и ризница (867 г.), Екехард различава кожената броня от металната ризница halberc (чието название означава буквално „защита на врата“). Според Регинон от Прюм Роберт Силния загива при Брисарт през 866 г., към края на битката, само защото поради горещината е свалил своя шлем и бронята, а след това не ги е поставил отново.^[8]

Васалите, притежаващи дванадесет манса, носят кожена броня (brunia), която постепенно бива заменена с метална, съставена от железни плочки върху кожената основа. С времето тя започва да покрива и нозете (като набедреници и подколенници) и ръцете (като нараменници и надлакътници), но историкът трудно може да долови тази тенденция.^[9]

Филип Контамин отбелязва, че Рабан Мавър говори за същинска ризница,^[10] тоест изплетена от метални брънки, която първоначално се облича върху кожената броня. У Ноткер Пелтека също откриваме твърде характерно описание на облечения в желязо Карл Велики, който всява ужас у лангобардите в обсадения от него град.^[11] Ала нито металната ризница, нито облеченият в желязо мъж не се изобразяват или споменават в повече писания… Дали е случайно обаче, че подобни образи се раждат в главите на високопоставени духовници, близки до императорите?

Няма никакво съмнение, че обкованият в метал воин се сдобива с повече кураж и по-охотно може да прояви желязно сърце. Твърде показателен е фактът, че при две описания на смъртта на благородници по време на сражение, Роберт Силния през 866 г. и неговият син през 923 г., неизменно като действителна или мнима причина се изтъква липсата на време да облекат доспехите. Единствен недостатък на бронята е, че тя затруднява движенията и занапред смъртта постига боеца в сражение поради случайност, освен ако той не прояви прекалено нетърпение или дързост, или пък не бъде изненадан от целенасочена лична ненавист…^[12]

Самите франки гледат на кожената броня като важно предимство, тъй като Карл Велики в Тионвил и Карл Плешивия в Питр чрез капитуларии полагат усилия да спрат техния износ (във връзка с данъка към викингите), което означава, че такъв износ действително е имало.

Същите мерки се вземат и по отношение на мечовете, чиято изработка става все по-съвършена, така че в крайна сметка те стават достояние единствено на рицарите, и то не на всички. Късият меч („полумеч“), за който се споменава в капитулариите, до този момент е основно нападателно оръжие. Той е лек, лесен за боравене (с дължина от 65 до 80 см и едноостър), докато дългият меч (двуостър, с обща дължина 90–100 см и дължина на острието 75–80 см) служи за нанасяне на решителния удар или (при случай) за доубиване на противника. По този начин напредъкът в ковачеството, намерил отражение в производството на сечива и накити, води до по-високо качество на оръжията. Дотогава режещите части на остриетата се сближават чак към върха, докато новите остриета са изцяло заточени, а това доближава центъра на тежестта към ръкохватката и с меча се борави по-лесно. Понякога върху острието може да се прочете името на златаря, който го е гравирал. През IX в. на особена почит са мечовете, гравирани от Улфберт.^[13]

Като знак, че са навършили пълнолетие и че са готови да встъпят във властта, на кралските синове се връчват именно мечове. Мечът играе ролята на церемониално оръжие, което виждаме да държи в ръка воинът-благородник, изобразен преди 881 г. върху стените на църквите в Малс и в Гризон. Те присъстват на челно място в завещанията на графовете Еврард от Фриул и Екард от Отюн сред други накити, което ясно показва тяхното предназначение.^[14]

Несъмнено обикновените конници не разполагат с пълно въоръжение, нито с най-съвършените образци оръжие, ала доспехите на конника, тоест на „васала“, както се посочва ясно в капитулария от 792–793 г., са знак за обществено превъзходство — именно знак, а не толкова средство за пряко налагане на това превъзходство.

В повествованията за войни и сражения конниците изместват пешите бойци, макар да се нуждаят от тяхната подкрепа и пехотата да си остава все така много ефикасна. Пълното превъзходство на конника през кой да е период на Средновековието си остава мит, подложен на енергична критика от Джон Франс.^[15]

Каквото и да е самочувствието на франкските конници от VIII и IX в., те са далеч по-подчинени на една висша власт от „варварските воини“ в антична Германия, а също и на особен нравствен дълг. Качеството на тяхното въоръжение е без прецедент, както и неговата цена. За да поддържат своята боеготовност, те се нуждаят от връзки с краля или с магнатите, под чийто контрол се намират както икономиката, така и вече доста сложната система от институции.

Клетвата за вярност на васала и неговият феод заемат твърде много място в трудовете на историците от „старата школа“ (до 1950 г.) и именно тези трудове са в основата на една прекалено опростена и стереотипна картина. От друга страна обаче, дали им е отредено достатъчно място в съвременните изследвания? При всички случаи в една книга, посветена на рицарството, трябва да им се отдели необходимото внимание. Между конницата и васалитета е налице съвсем ясна връзка. Думата vassus, а по-късно vassal на старофренски, често се употребява самостоятелно в абсолютно значение, без обозначаване на сеньора: статутът на васала сам по себе си е достатъчно почетен и предполага воинска доблест и чест. В същото време васалът е такъв по отношение на някого и обредите, клетвата за вярност и дори полагането на ръцете притежават социалното свойство да причисляват към елита онзи, който чрез тях се подчинява на волята на сеньора, и в това отношение контрастират с ритуалите, свързани с крепостничеството. На ритуала с полагане на ръце неизменно се подлага конник, който не е длъжен да се труди, макар понякога да му се налага да обработва земята за своя собствена сметка.

От друга страна обаче, връзката между васалитет и „рицарство“, макар основополагаща, е сложна и амбивалентна. От една страна, характерът на отношенията между сеньора и васала предполагат умереност и обосновка, които ясно вещаят бъдещата рицарска социабилност: васалът като рицар има право на почит. От друга страна, службата на васала за него е задължение, чието пренебрегване по принцип води до сурови санкции: смърт или изгнание, ако сеньорът е крал, нерядко осакатяване, тежка глоба, публично опозоряване чрез harmiscara. Следователно поведението на благородните васали не се намира единствено под контрола на общественото мнение, както при германските воини според Тацит. Несъмнено идеалът за преданост към сеньора по време на война е продължение на господстващия в германските дружини идеал, но нормата за неговото спазване и безусловната вярност към висшестоящите се разпростира върху целия обществен живот и е сакрализирана от християнския морал, нещо, за което не може и дума да става сред горите и мочурищата на древна Германия… Всичко това ограничава преди всичко свободната воля на „рицаря“. От конния воин се иска не толкова да се отличи в боя, колкото да служи вярно.

Васалитетът е важна обществена институция в каролингската държава. Тържествената клетва пред сеньора и дори обикновената клетва за вярност минават през отричане от личния интерес и имот. През каролингската епоха васалът признава на своя сеньор правото да присвои неговите земи и да раздава правосъдие във владението му, все едно, че е получил това владение като „благодеяние“ (през XI в. е в употреба терминът „феод“) или под някаква друга форма. Същевременно е налице стремеж към запазване на неговото достойнство, доколкото във взаимоотношенията съществува известно равновесие, намерило израз в система от взаимни задължения, като сеньорът при нужда трябва да подкрепя и да брани своя васал. Подобно на крепостничеството, чиито ритуали и норми постепенно се установяват през IX в., васалитетът почива върху имплицитен кодекс, който, макар неясен и не винаги последователен, дава право на всяка от двете страни да иска правосъдие и справедливост пред обществото като цяло, обвинявайки се взаимно, че „васалът не е действал както подобава по отношение на своя сеньор“ или обратно.

В действителност васалните отношения (също както постепенно става и със самото крепостничество) са предмет на непрекъснати дела и обществени спорове за границите на задълженията, за промени в предварителните договорености, за утвърждаване на ритуали и формули. Изобщо не може да става въпрос за онзи устойчив нравствен съюз и съвместно битие, които наивно се описват от старата историческа школа. Васалитетът е не само военна институция, а има важен обществен и политически аспект. Той не включва цялостната социална функция на васала, като освен това предполага наличието на няколко лица в същото положение, формиращи малка общност. Неговата форма и приложение зависят от конкретните обстоятелства. В крайна сметка, строго погледнато, той не е единственият определящ фактор в политическата и обществената система. Самата употреба на понятието „феодализъм“, колкото и удобно да е то, предоставя поле за твърде широко тълкуване.

Властта при Каролингите действително предявява категорично изискване за вярност към Бога, краля, родителите и сеньора. Всичко това може да бъде открито в малкия, твърде теоретичен и поучителен учебник, написан от благородната Дуода през четиридесетте години на IX в., предназначен за един от нейните синове, който заминава за императорския двор. Тя не пропуска да му напомни да бъде любезен със своите „другари по васалитет“ (commilitones) и да общува съвсем по „рицарски“ с равните нему по ранг. За нещастие не му казва нищо за онова, което най-много бихме искали да научим, а именно как да прави своя избор при конфликт на задълженията, как да съчетава лоялността с двуличието и при нужда с неподчинението…

Твърде неясни формулировки има също така и в клетвите, които Карл Велики кара своите приближени да полагат в определени моменти (789 г., 802 г.), когато приема за отправна точка „онова, което един васал трябва да бъде за своя сеньор“. Факт е обаче, че при изключителни обстоятелства кралете без колебание искат полагане на васална клетва, тъй като тя има предимството да налага съчетание между зависимост и чест. Подобни случаи са често срещано явление по време на франкската експанзия.