Доминик Бартелеми
Рицарството (11) (От антична Германия до Франция през XII век)

Предизвикателството на Бертоалд

Малко по-късно откриваме ехо от тези събития в Хроника на Фредегарий. Политическото съперничество между трите кралства, започнало по времето на Григорий, продължава с непрекъсната игра на съюзи, усложнена допълнително от напрежението между Нейстрия и Австразия, тоест същинските франкски земи, докато част от знатните в Бургундия обявяват себе си за „франки по рождение“, а други (обитаващи на юг) за „римляни“. Докъм 613 г. най-видна личност в тази история е старата австразийска кралица Брунхилда, но този път тя се проявява в отрицателна светлина. Вероятно нейната вина е в това, че се стреми към силна монархия чрез солидна данъчна администрация както по времето на Хилперих и Фредегунда. Когато назначава за майордом на бургундския дворец „римлянина“ Протадий, тя разчита чрез него да възстанови правата на кралския фиск, заплашвайки по този начин „свободата“ по германски образец, в името на която цялата северна аристокрация се е обявила за франкска и на която троянската легенда, която Фредегарий съчинява или потвърждава, дава нови и силни гаранции.^[1] Срещу Протадий се опълчва противник, комуто Фредегарий, естествено, приписва всички възможни качества. Дали в неговите очи той не изглежда донякъде като рицар? Този човек произхожда от франкска фамилия, по това време (603 г.) е майордом в двореца на Теодорих в Бургундия, и по неговите думи е „чувствителен, внимателен, но на война храбър и винаги верен на дадената дума“.^[2] Именно неговата длъжност Брунхилда желае да повери на Протадий, който според Фредегарий е неин любовник. И така, през 604 г. тя възлага на Бертоалд опасната задача да отиде да провери кралските владения в областта на Орлеан, наскоро откъсната от Нейстрия на Хлотар II, който не е посмял да даде достоен отпор. Подобно действие е истинска провокация по отношение на това кралство и на неговия майордом Ландерик, на когото тя възлага надежди да унищожи Бертоалд и неговия отряд. Въпросният майордом действително се явява с далеч по-силна войска и на Бертоалд не остава нищо друго, освен да се укрепи в Орлеан, чиито врати са му отворени от местния епископ. „Ландерик със своята войска обсадил града и призовал Бертоалд на двубой, на което Бертоалд отвърнал от стените: «Ако ти се съгласиш да ме изчакаш и да отпратиш надалече твоите хора, аз съм готов да изляза и да встъпя в единоборство с теб, и нека Бог отсъди между нас.»“ Ландерик отказва да стори това и тогава Бертоалд добавя: „Ти не смееш, но нашите люде идат вече на война, която ти сам предизвика. Нека когато започне сражението, двамата с теб да облечем червени одежди и да застанем пред войските. Тогава ще видим кой от нас е прав. Закълни се пред Бога заедно с мен, че ще спазиш това обещание.“^[3]

Ала на 11 ноември 604 г. пред Орлеан Ландерик не приема предизвикателството. Всъщност ние можем да го разберем, без при това да го смятаме за страхливец или за недостоен воин. На негова страна е военното предимство и един обикновен дуел би възстановил равенството в негов ущърб. Откровено казано, Фредегарий е доста уклончив по отношение на неговия отговор на второто предложение. И никак не е сигурно, че това предизвикателство, този, така да се каже, блъф от страна на Бертоалд, разпалва ненавист между двамата. Дали, както по-късно при феодализма с неговата куртоазност, зад него не се крие стремеж към започване на преговори? Войната не е тотална и Ландерик не се хвърля на щурм срещу стените на Орлеан, а започва беседа със своя противник. Предложението за дуел предполага приемането на определени правила и условности, като например червените одежди, за каквито не ни е известен друг пример, но предполага освен това „Божи съд“, който е донякъде обичаен. Далеч не е сигурно, че един двубой е знак за прекомерна агресивност, тъй като той винаги може да бъде отменен или прекратен и да бъде сключено споразумение за приятелство, чрез което в действителност Ландерик би могъл да спаси живота на Бертоалд, изтръгвайки го от ноктите на неговия истински враг Протадий и отвеждайки го при краля на Нейстрия. Там двамата биха могли да яхнат конете и да отидат заедно на лов със соколи, който вече е на мода по времето на Григорий.

След като боят между двамата водачи така и не се състоява, през 604 г. войната изправя една срещу друга две същински армии, както е предвидил това Бертоалд, загинал впоследствие геройски по време на сраженията.

Очевидно преди покръстването на Хлодвиг подобен дуел не би могъл да бъде тълкуван като „Божи съд“, но твърде е възможно да става въпрос за по-ранен обичай, придобил по-късно християнски облик.^[4] В споменатото предизвикателство е налице ясен „рицарски“ елемент както от идеологическа, така и от фактическа гледна точка: воинът действително се бие за правдата (макар и такава, каквато той я разбира), неговата доблест придобива зрелищен характер и освен това целта е да се избегне кръвопролитие от страна на неговите приближени и поданици. Много от тези предизвикателства са отхвърлени, но от това не винаги следва сражение както в дадения случай. По това време вече са на мода легендарни двубои, свидетелство за което е самата Хроника на Фредегарий, според която те се провеждат в лангобардска Италия и на Изток.

Разумно би било да приключим тази встъпителна глава, без да драматизираме прекомерно „германския дух“ на античния или меровингския период. Само един действително предубеден модерен читател би могъл да открие у Григорий от Тур някаква вълна от варварско насилие, заляла Галия, докато в действителност той е просто един усърден и страстен християнски повествовател, който се старае да разкрие пред нас пяната на меровингските времена. Освен това той очевидно се отказва от наложилото се през Античността гледище за „варварската ярост“, не предлага никаква алтернатива на отмъщението и по никакъв начин не противопоставя на крал Хилперих (чийто образ, въпреки безмилостните му нападки, си остава почти ненакърнен) някакъв алтернативен цивилизационен модел на римски нрави, пък били те и християнизирани. Всички подобни тълкувания на История на франките са плод на модерен прочит, докато в действителност тогавашното християнство, белязано от прояви на „Божи съд“ и от образи на светии-отмъстители, е напълно съвместимо с мирогледа на тази войнствена аристокрация.

Що се отнася до средновековното рицарство, приведеното по-горе възможно най-точно определение, но с неизбежната в случая разтегливост, ни най-малко не го представя като антитеза на някакво първично варварство. То е по-скоро усложнен вариант на мирното уреждане на враждите между знатни воини, задълбочаване на някои отличителни черти, характерни за техните общности, като например стремежът да се споразумяват, вместо да се избиват помежду си, а също така ритуалният и церемониален начин, по който прибягват до употребата на оръжие, за да придобият социалния статут на герои, без да се подлагат на прекомерни опасности. Твърде възможно е впрочем приносът на средновековното рицарство по отношение на този стремеж или на тези обичаи да се дължи чисто и просто на застрашителното засилване на неговата военна мощ в резултат на ускорения икономически напредък (станал особено осезаем след 600 г.) и на укрепването (благодарение на Каролингите) на властта на краля, графовете и сеньорите, за избягване на насилието, чийто потенциал непрекъснато се разширява.

Ето защо не бихме могли да говорим за някакво решаващо еднопосочно нравствено развитие от франкското варварство към френското рицарство по примера на Гизо през 1830 г., а след него и на още мнозина историци през XIX в. Това освен всичко друго отрежда особено важна и специфична роля на Карл Велики.