Доминик Бартелеми
Рицарството (64) (От антична Германия до Франция през XII век)

Отклонение към Тива и Троя

В романите за Тива (към 1150 г.), за Еней (към 1160 г.) и за Троя (към 1165 г. с автор Беноа дьо Сент Мор) на основата на античните епопеи се описват героични битки, белязани от много кръв и страдания. Тези творби обаче силно се различават от епическите песни. Те са написани в осемсрични или десетсрични стихове, които вече са по-близки до прозата и са предназначени за четене, а не за устна рецитация със съпътстващото дирене на въздействие върху слушателя. Повествованието в тях е свързано и последователно по примера на първоизточниците. Освен това, за да се съхрани логиката на действието, античните Сугерийти са подложени на преработка, като по този начин се избягват някои отклонения и преплитания и се постига едно ново единство. Днешният читател би могъл да се изуми и трудно да приеме факта, че антични герои като Ахил, Еней, Етеокъл и Полиник носят одежди и доспехи на рицари от XII в. и че са прекалено светски по дух в резултат от дистанцията спрямо собствените им божества, което при това не се компенсира с приобщаването им към християнството. Би могъл да сметне, че спонтанността на авторите до голяма степен е ограничена и че начинът, по който те вмъкват на места диалози и постъпки, достойни за Църковната история на Ордерик Виталис, по никакъв начин не се съчетава с духа на гръко-римските епопеи. Въпреки това тези произведения са плод на същински творчески процес и в тях могат да се открият удивителни откровения, които липсват в литературата от онова време. Нека ги разгледаме, като започнем с най-старото от тях, с «превода» на Тиваида на Стаций.

Слугите на цар Лай нямат сърца от камък или по-скоро нямат такива крайни намерения като сенешала на Жирар дьо Русийон. Ето защо, когато в резултат от предсказанието на прочутия и правдив «сир Аполон», той им заповядва да убият малкия Едип, те се трогват от неговата усмивка и му пощадяват живота. Така коринтският цар «сир Полиб» го открива по време на лов, приютява го, научава го да борави с тежко копие и със следкаролингски меч, а на петнадесетгодишна възраст го посвещава в рицарство. След това той вече може да му «остави своята земя и да му повери своите рицари».^[1] Едип започва да странства и си спечелва слава, достойна за един Гийом льо Марешал. Не бива да си въобразяваме обаче, че този «дявол, убиец на знатни», се явява гол, както го е майка родила, пред сфинкса, като картина на Енгр. Нищо подобно, героят не излага на слънцето голите си крака или задник, а бляскавия метал на своята броня. Той изслушва предсказанието «в пълно бойно снаряжение, яхнал бързия си кон».^[2] После в голямата зала на тиванския дворец недвусмислено заявява на дамата Йокаста, че е убил нейния съпруг, и й предлага обезщетение, както «изисква законът» и феодалният обичай. В крайна сметка обаче, по настояване на нейните барони, васали и граждани, той решава да се ожени за нея, защото «не бихме ний открили по-добър защитник на феода», както му заявяват те. Нима през Средновековието рицарят не може да служи на своята майка или съпруга? Кръвосмешението не бива отречено, но на неговото разкриване по-нататък са посветени само няколко стиха. Всичко това е начална добавка към Тиваида на Стаций, предназначена за френските рицари от петдесетте години на XII в., които не притежават предварителните познания на римляните за обремененото минало на Етеокъл и Полиник. И ако тези двама крале рицари, тези братя врагове стигат до крайности, достойни за един Раул дьо Камбре, и това се дължи не на хипертрофия на сърдечния мускул, а на противоестествената връзка, на която те са плод. Ала благодарение на небесните сили нищо подобно не петни чисто френската красота и куртоазия на техните две сестри Антигона и Исмена.

След като вече се е опитала да приучи към рицарство сина на Усама, сега Франция без всякакви комплекси нахлува във въображаемата Античност на Едип и Еней. Може да се каже, че тя по-скоро решава да колонизира онази част от тази Античност, която в най-голяма степен съответства на собствените й вкусове или пък се намира на нейно разположение. С други думи, не трагедиите на Софокъл и Есхил, посветени на Едип, не Седмината срещу Тива, а Тиваида на Стаций, латинска епопея от I в. Не Илиадата, а по-късни преразкази за Троянската война от Диктий и Дарес. В тези творби любовта е започнала да взема надмощие над войната: Исмена на Стаций има поклонник на име Атис, чиято смърт може да оплаква, а Ахил до такава степен се влюбва в троянката Поликсена, че желае прекратяване на войната. Що се отнася до Енеида, нека припомним, че Вергилий придава на любовта на Дидона към Еней повече обхватност, отколкото Омировите поеми за съпружеската любов или на моментните увлечения на героите по някоя прислужница.

Френските романи с антични Сугерийти от XII в. видоизменят все още твърде епичната материя чрез съкращавания, опростявания и добавки. Жертва на първите стават езическите божества и митове, от които тук-там остават само забавни епизоди според тогавашните вкусове: Венера дарява на Марс девиза «pour druerie quant devint premier s’amie» (в знак на куртоазна любов, когато стана негова любима), който бива втъкан здраво, като фландърско сукно.^[3] Повествованията, включително Енеида, са опростени, без това все пак да навреди на цялостното им възприемане. В замяна налице са добавки, които поставят под заплаха единството на тона, защото те изобилстват с разкош и жизнерадост. Те се състоят в описания на снаряжения, оръжия, девизи, накити, кралски шатри и дори на цели градове. Така Троя се превръща в град, изпълнен с всякакви чудеса, в него се играе шах, зарове и табла, така че на моменти глъчката и яростните възгласи на сраженията отстъпват на втори план. Ако в Тиваида на Стаций усилията на Йокаста да постигне мир между синовете си са трогателни и изпълнени със сурово величие, в Романа за Тива те се превръщат в една едва ли не светска разходка. У Стаций Йокаста мъчително пристъпва с разголена гръд и умолителен поглед, докато тук тя се появява с изключителна тържественост, а нейният син Полиник, като същински джентълмен, й подава ръка да слезе от коня. Особено дъщерите й, част от многобройната свита, са направо възхитителни. Като гледа одеждите от индийска коприна на Антигона и дори разголените й крака, които наметката едва прикрива, докато тя язди, човек се сеща за всичко друго, само не за драмата на братоубийствената война. Самата тя, редом със сестра си и цялата компания, е усмихната и забавна. Нищо чудно, че веднага привлича вниманието на един рицар от противниковия лагер на име Партенопей! Той незабавно я моли да стане негова приятелка и тя веднага скланя, тъй като той е от знатно потекло, така че работата отива към годеж. Трагичните призиви за мир тук отстъпват място на феодален дебат от най-чист вид. През това време «младите рицари и наемници се отдават на закачки и се молят на Бога да не се стига до споразумение, преди те да свалят един-двама от седлото под погледа на девойките».^[4] При това без жертви? За момент се създава подобно впечатление.

Във френските романи любовните интриги заемат два пъти повече място, отколкото в римските поеми. Към историята на Исмена и Атис се прибавя тази на Антигона и Партенопей, когото тя може да разпознае в разгара на сражението по шлейфа от паунови пера.

Самият цар Етеокъл, макар да проявява несправедливост към брат си и да застрашава правата на неговите васали, също си има сърдечна приятелка на име Галатея. Дори му хрумва чудесната идея да изрисува върху щита си нейните крака като «gaberie» (шега),^[5] тъй като си няма герб. За зла чест поемата на Стаций предопределя смъртта на всички тези прекрасни рицари, така че Франция от XII в. може да ги сподоби със своите оръжия и своята изисканост, но не може да промени участта им! В Романа за Тива двете влюбени двойки дори нямат време да се отдадат на взаимни признания да водят галантни диалози. Подобни сцени откриваме по-скоро в Еней, чийто «преводач» поставя като епилог и контрапункт на началния епизод с Дидона една куртоазна интрига между Еней и младата Лавиния. Накрая той се жени за нея, но едва след като я е накарал доста време да въздиша и да се пита дали всъщност нейният любим харесва жените, а подобен въпрос през XII в. е твърде необичаен. Впрочем Еней, праотец на римляните, а не на франките, на моменти не се радва на добро отношение от страна на автора, тъй като неговият коментар по повод описанието за падането на Троя, което героят прави пред Дидона, е следният: «Той донякъде изопачил нещата, за да не се посрами и да не се говори за него, че е побягнал от страх.»^[6] Така че в този френски превод Еней не е представен в кой знае колко благоприятна светлина!

Що се отнася до Беноа дьо Сент Мор, в неговия Роман за Троя на унижение е подложен Ахил, който според автора убива Хектор едва ли не предателски. Инак как подобен «селяк» (cuverz) би могъл да победи най-добрия рицар на света?^[7] Освен това, преди да припомни неговата любов към Поликсена, Беноа описва надълго необикновената любов на Бризеида към троянеца Троил. По-късно, когато я връщат на баща й, който е в гръцкия лагер, тя пък се влюбва в гърка Диомед. Това означава, че една druerie може да отстъпи място на друга. В случая девойката по френски маниер съвсем не се показва неутешима и е достатъчно да се отдаде на поредица прекрасни блянове, за да смени един мъж с друг.

Възможно ли е подобни крехки и изтънчени създания да съжителстват в един и същ роман с ожесточението на воините и безмилостните смъртни двубои? Именно в това отношение нещата донякъде куцат. Би могло да се каже, че от трите творби Романът за Тива е този, който прави най-сериозни опити да впише в контекста на гръцката война елементи от рицарската промяна. Така например, когато рицарят Алексис съзира как пред една от седемте порти на града убиват коне и чува подигравките на пешаците, у него се пробужда класовото съзнание и той възкликва: «Бий пешата паплач, без да закачаме и да влизаме в двубой с нито един рицар.»^[8] Няма да се вземат пленници и въпросната паплач (употребена е именно тази дума) ще престане да убива нашите коне. Един противников рицар обаче, въоръжен единствено с копие и щит (тоест без меч и ризница), «се хвърля смело в боя и предизвиква всеобщо възхищение».^[9] Гърците обаче избягват пряка схватка с него, тъй като той е слабо защитен и могат да го убият. В крайна сметка рицарите не са някакви касапи! Какво да се прави в такъв случай? На Алексис му хрумва една съвсем френска мисъл. Вместо да порази този непредпазлив благородник с меча си, той решава да го нашиба с пръчка като някой непослушен ученик. Така другият ще бъде унизен, но не и убит. Сцената е твърде забавна и е напълно достойна за герой на Ордерик Виталис! Тя се харесва «на мнозина рицари повече, отколкото рицарски подвиг».^[10]

За нещастие дори с най-благородни намерения понякога рицарите се убиват взаимно, което предизвиква сълзите на дамите и става причина за смъртна ненавист. Вижте например как суровият, почтен и храбър Тидей, приятел на Полиник, влиза в двубой с младия Атей, който се сражава на страната на Етеокъл от любов към сестра му Исмена. Каква красива осанка има този поклонник на Исмена, яхнал кастилски кон, с меч на пояса и окачен на врата щит. Може би самият той донякъде си дава сметка за това и му се ще да се поперчи. «Заради една негова постъпка, пише авторът, го смятам за безумец. След като проявил рицарската си доблест, той непредпазливо свалил ризницата и решил да обиколи бойното поле, за да предизвика всеобща възхита (monstrer son cors).»^[11] Нещастникът си въобразява, че се намира във Франция от XII в.! В този момент го съзира Тидей и преди да го предизвика на двубой, му отправя предупреждение, като го съветва с известно съчувствие да върви да се кипри «в покоите на двореца». След това решава с могъщата си десница да му даде урок, подобен на този, който малко преди това един тиванец получава от Алексис. Нанася му удар с намерение да пробие единствено щита му, но уви! Неговата сила се оказва смъртоносна за Атей. Тидей е силно опечален, той захвърля копието и отпуска юздите на коня. Умиращият младеж успява да му даде прошка, да го нарече свой «приятел», възлага му да се погрижи за тялото му, добавяйки, че се чувства удовлетворен, че умира от ръката на доблестен воин («цветът на рицарите»). Взаимната почит между неприятели се среща в епическите песни, но тук присъствието й е далеч по-осезаемо.

През това време Исмена и Антигона съвсем не се държат като печални героини от антична трагедия, които са на път да изгубят близките си. От крепостната кула на Тива те отначало се наслаждават на подвизите на Атей, след което забравят за него и са привлечени от Патренопей, който развява своя шлейф от паунови пера и вече е завоювал сърцето на по-голямата сестра. «Те се смеят и пускат шеги по адрес на своите любими, спорят кой от тях е по-храбър, защото всяка смята, че е избрала най-добрия.»^[12] Всяка е дала в залог своя ръкав. Скръбта, която ги очаква, ще бъде дълбока, защото любовта на Исмена «не е игра». Като същинска знатна дама от XII в., тя решава да стане монахиня и убеждава своя брат царя да основе женски манастир, където тя да се моли за душата на Атей, загинал, докато служи на нея.^[13]

Ала дали Исмена е упражнявала умиротворително влияние върху своя любим, след като научаваме, че докато го гледала как в разгара на битката убива враговете, й се искало да спи с него?^[14] В случая чувствата й напълно съответстват на интересите на нейния брат.

Понеже Тива не е Теншбре, не е възможно да бъдат избегнати нещастните случаи, когато рицарите потеглят на бой с такава изисканост, сякаш отиват на турнир. Ала смъртта на другия млад паун (Партенопей) е резултат от истинско предателство. Този път схватката, в която двамата противници решават да премерят сили, е резултат от облог: Етеокъл се е похвалил на новата си приятелка Саламандра, че заедно с двама свои другари ще се сражава без ризница. Срещу тях препускат Партенопей и още един рицар, също съвсем леко въоръжени. Царят се намесва и съвсем справедливо отстранява единия от бойците, така че остават двама на двама. Впрочем Партенопей се оказва по-ловък от Тидей и успява да повали краля заедно с коня, но без да го рани, докато неговият боен другар попада в плен. Всичко е на път да приключи добре, когато третият боец отсреща, на име Дриас, внезапно се включва в схватката и го убива «за голямо нещастие».^[15] И всичко това при положение, че в Тиваида на Стаций^[16] едва към края на продължила цял ден мрачна и кръвопролитна битка страховитият Дриас сразява по-скоро изтощения, отколкото изненадан Партенопей, който обича единствено своята майка и един приятел.

По този начин смъртта на двамата млади рицари е описана по съвсем различен начин в сравнение с античния оригинал. Нито на Омир, нито на Стаций им идва наум да карат своите герои да влизат в сражение без броня, за да загинат по-лесно. Античната епопея също нерядко възпява аристократичните ценности и дори уважение и съчувствие към противника. Ала в нея съвършено липсват описания на елементи и правила на подобни изискани и усложнени обноски. В сравнение с «подобието на рицарство» (по германски образец) в архаична Гърция или със стилизацията на езическите епопеи, средновековното рицарство изглежда белязано от изключителен фетишизъм с обилие от знаци (знамена, гербове, девизи) и прекомерно съсредоточено върху преценката на подробностите.

След като освобождава своите герои от езическите божества и обичаи, като при това ги християнизира твърде бегло (и анахронично), авторът на Роман за Тива има възможност за разлика от Стаций да изтъкне на преден план чисто човешкото измерение. Поне според мен подобен могъщ социологичен дух по онова време можем да открием единствено у Ордерик Виталис.

Също като него той подчертава определящите фактори на едно «рицарство», което щади благородната кръв (или своите собствени същностни черти). На преден план стоят ризницата и класовата съпричастност. В тази творба липсва единствено факторът «християнство», и то по съвсем обясними причини!

Убиецът на Партенопей побягва от страх да не бъде обесен. Кралят искрено оплаква своя противник: «Той бе мой приятел и смятах да му дам сестра си за жена.»^[17] Преди да умре самият Партенопей е заявил: «Бих предотвратил последиците от тази война, ако бях попаднал в плен без смъртна рана.»^[18] Промените, които претърпява в този епизод Тиваида, са характерни за феодалната война и за класическото рицарство.

Това съвсем не означава, че в пробивите, направени в поемата на Стаций, е вмъкната цялата рицарска промяна. В битката загиват прекалено много хора, за да напомня тя тази при Бремюл. Все пак пленници не липсват, както и прояви на съпричастност към неприятеля, съпътствани със съглашения и дори преминавания в противниковия лагер.

За пример можем да посочим битката, по време на която старият цар Адраст, съюзник на Полиник, се старае да покаже, че по нищо не отстъпва на младите. Гордостта го кара да се нахвърли върху тиванците и да убие неколцина от тях. Зрелището би било възхитително, ако не пречеше гъмжилото на сражаващите се! «Тълпата най-много пречи на рицарите, тъй като в тази битка (tornei) бойците са толкова нагъсто, че не може да се осъществи нито един двубой (jouste), с който да се спечели слава и известност, нито някой да се отличи от останалите.»^[19] Действително е невъзможно всеки «да действа за себе си», защото стрелците с лъкове избиват голяма част от конете. По всяка вероятност те са получили същата заповед, както стрелците при Шомон-ан-Вексен (1098 г.) или при Бремюл (1119 г.), и се целят в животните, а не в знатните воини, които ги яздят. Става ясно, че опитите на последните да се изявят, са възпрепятствани от гората копия и дъжда стрели и че царят постига договореност с обсадените: занапред всеки ще може «да влиза в боя спокойно, без да се бои от стрелците».^[20]

Спокойно ли? Накрая обаче става ясно, че загубите в тиванските редици са сравними с тези от епическите песни и Романът за Тива може да бъде поставен редом с нееднозначните творби, характерни с преувеличените образи на воините благородници, като Раул дьо Камбре. Нима Тидей не притежава суровата мъжественост на един Роланд? В романа той получава очевидно признание, тъй като успява да се измъкне жив от засада, след като е бил принуден да се сражава сам срещу петдесет.

Богатството на творба като Роман за Тива се дължи на разнопосочните тенденции, които си дават среща в нея. Тя се люшка между верността към оригинала на Стаций и нововъведенията, между склонността към епичност и към куртоазност. Съчетанието на последните два елемента води до особена форма на реализъм. Също както в песента Жирар дьо Русийон, тук са налице сцени и диалози на демистификация. Такъв е случаят с двамата рицари на служба при Етеокъл, които са на път да пленят Полиник. Немалка заслуга на този роман е признанието, че сеньорът може да изпитва завист към подвизите на своите васали и че за огромно тяхно огорчение той им отнема славата за превземането на един замък.^[21] В резултат двамата решават, че нямат никаква сметка да предадат в ръцете на този владетел неговия брат неприятел, тъй като след това той няма да има повече нужда от подкрепата на рицарите в борбата срещу него и ще започне все повече да ги пренебрегва: «ще стане лош и горделив, ще поставя по-долу от жена дори най-доблестния мъж в своето царство».^[22] Дали би трябвало да смятаме, че през 1124 г., по време на сражението при Бургтерулд същите подозрения са се въртели в ума на рицаря, който спасява Галеран дьо Мьолан от неговия собствен сеньор крал Хенри? При това двамата рицари съумяват да придадат на това своего рода предателство облика на любезност. Полиник им предлага голям откуп, но те отказват, тъй като в крайна сметка той също е техен сеньор.^[23]

Романът за Тива разкрива по какъв начин съпричастността между рицари може да се превърне в средство за привличане на противникови васали. Полиник например пленява наскоро посветения в рицарство син на Дер Рижия, който отговаря за отбраната на една от тиванските кули. Той се отнася добре с него и го освобождава срещу честна дума, като още в следващия стих се уточнява, че в замяна трябва да му предаде кулата. Ето защо младежът уверява своите родители, че се намира в действителна опасност и трябва да избере между предателство от страна на своя баща и мъчителна смърт. Благородният и мъдър Дер Рижия добре познава дворцовите нрави и решава да лавира, тоест да представи предателството си за съвсем оправдана постъпка. Процесът срещу него (който много напомня обичаите от XIII в.) противопоставя рода, който го защищава, и съдиите, които го осъждат. В края на краищата Йокаста предупреждава сина си Полиник за възможно отмъщение от страна на роднините на Дер Рижия, ако той бъде убит, а Антигона дори му представя дъщерята на Дер с нежното име Саламандра. Обляна в сълзи, тя е толкова прекрасна, че той моли за любовта й, като в замяна помилва Дер…^[24]

В Тива единствен Креон мърмори, че Етеокъл не е трябвало да проявява милост заради едно момиче (meschine), а по-скоро от почит към правата, които дава баронството. Красноречивият Отон му възразява обаче, че «що се отнася до любовта и до рицарството, нещата не стоят така», което ще рече, че Етеокъл се съобразява с ценностите на куртоазията и на младостта (bachelerie).^[25]

В заключение с пълно основание бихме могли да кажем, че Романът за Тива се основава едновременно на две системи: на епическата чест, върху която се крепи статутът на рицаря, и куртоазната изисканост, неделима част от рицарския идеал. Двадесет години по-късно втората ще вземе окончателно връх във възхитителните романи на Кретиен дьо Троа (1170–1185 г.).