Доминик Бартелеми
Рицарството (53) (От антична Германия до Франция през XII век)

В страната на трубадурите

На два пъти Гийом льо Марешал страда и служи по най-поучителен начин в Аквитания, която по онова време е разтърсвана от вълнения.

През 1168 г. той отива в Поату, за да се бие с враговете на крал Хенри Плантагенет и по-конкретно срещу Жофроа дьо Люзинян, потомък на известния към хилядната година Хилиарх. В Историята на Гийом льо Марешал не откриваме дори нотка на снизхождение нито към него, нито към жителите на Поату. В нея си казва, че „Жофроа дьо Люзинян бил от онези, които никога не спазвали клетвата си към сеньора и не понасяли никакво иго“. Това би трябвало да означава, че принадлежи към аристокрацията, която не е съвсем съгласна да бъде експлоатирана от Плантагенетите. „Той открай време имал вълча козина“,^[1] тоест носел в себе си „предателството“, което е съвсем разбираемо, като се има предвид изтръгнатите чрез натиск ангажименти, а е и доста разпространено по земите на феодална Европа явление! Гийом потегля заедно със своя чичо Патрик от Солсбъри, за да охранява кралица Алиенор, но попадат на засада поради липса на разрешение за преминаване и в резултат от предателство. Те прикриват бягството на Алиенор, която намира убежище в един замък, но Патрик е убит, без да има време да сложи доспехите си. Гийом успява да сложи ризницата (но не и шлема) и се спуска да отмъсти за чичо си. След като конят му е убит с копие, той продължава да се съпротивлява, но получава рана в крака също от копие.

Ето го пленник и жертва на типичен произвол: за него не полагат грижи с цел да страда и да бъде по-склонен да плати откуп. Местят го от място на място, а кракът му причинява все по-силни болки. Все пак една дама успява скришом да му даде валмо кълчища, за да превърже раната си. През това време кралица Алиенор води преговори за освобождаването му срещу предаването на заложници. Твърде възможно е по това време Гийом да е пребивавал при нейния двор в Поатие, където трубадурите си дават среща с труверите от Северна Франция.^[2] Езиците, на които едните и другите творят, постепенно се разграничават, докато в областта на литературната тематика и идеи съществува активен обмен.

Второто аквитанско премеждие на Гийом льо Марешал е от 1183 г., когато се присъединява към Хенри Млади, разбунтувал се отново срещу своя баща и преди всичко срещу своя брат Ричард Лъвското сърце, който „няма милост към знатните“^[3] в тази страна, където би могло да се каже, че краят на първия период на феодализма все още не е настъпил. Поради липсата на турнири^[4] там продължават нападенията и междусъседските войни, ожесточени от включването в тях на наемници. Все пак съществуват няколко цветущи града и богати владетелски дворове, където е налице подходяща обстановка за посвещавания в рицарство и за организиране на игри.

Хрониката на монаха Жофроа от Сен Марсиал в Лимож, приор на Вижоа, стига до 1184 г. несъмнено поради смъртта на автора. Твърде уклончива и пълна с измислени епизоди по отношение на събитията към хилядната година, тя става по-съдържателна и правдива с приближаването на 1100 г. и в още по-голяма степен за последвалите петдесет години. Интересно би било тя да се сравни с хрониката на Адемар от Шабан, монах в същото абатство сто и петдесет години преди това, който подобно на Жофроа дьо Вижоа произхожда от средното дворянство. И двамата описват феодални войни, понякога същински кръвни отмъщения, и то без каквото и да било разкрасяване. Ала нито единият, нито другият поставят под въпрос съществуващата обществена система, освен когато Жофроа дьо Вижоа заклеймява в края на своята хроника дружините от наемници и отправя пламенна възхвала на братството от Пюи.

Също както в областта на Париж и почти толкова отчетливо, в Лимузен XII в. е белязан от разпространение на посвещаването в рицарство и от възход на градската буржоазия. Ала у Адемар от Шабан липсва какъвто и да било намек за посвещавания, като той говори единствено за младежки подвизи, залегнали в основата на легендите за отделни рицари. В момента, когато Жофроа прекъсва своята хроника (1184 г.), един потомък на „героя“ от превземането на Маарат при Първия кръстоносен поход, умира преждевременно от плеврит „на тридесет и три годишна възраст, след като в продължение на дванадесет години носил рицарския пояс“.^[5] Авторът има повод да спомене също така за три посвещавания, извършени от Хенри Плантагенет и неговия син Ричард Лъвското сърце. Към 1166 г. избухва въоръжен конфликт между Бертран дьо Перигьо и неговия племенник. Около всеки от двамата се оформят коалиции, без при това да се стига, слава Богу, до крайностите, белязали сблъсъка между представители на фамилията на виконтите Дьо Комборн. Хенри Плантагенет е този, който взема решителни мерки: „Започнаха преговори за мир, така че Бертран получи обратно своя замък и бе сподобен от краля на англичаните с рицарски пояс.“^[6] Около 1178 г. Ричард Лъвското сърце посвещава също така виконт Дьо Лектур, като и този път залогът е мир и прошка, а противникът му връща замъка Ломан, който дълго време е отбранявал срещу него.^[7] Би могло да се каже, че обредът има значението на клетва за вярност и даряване на феод. През 1159 г. при Тулуза Хенри Плантагенет прави жест на съпричастност и същевременно на превъзходство, като посвещава в рицарство краля на Шотландия, който веднага след това удостоява със същия дар (предполагащ същия дълг) тридесетина свои съратници.^[8] Ала освен това Жофроа дьо Вижоа споменава за издигане в обществото чрез посвещаване в рицарство, какъвто е случаят с доставчика на пипер на аквитанския херцог и на някой си Пиер Бернар от Верньой, добавяйки, че през 1159 г. абатът на Сен Марсиал оспорва подобни повишения.^[9]

Дали в тази област властта на дамите над рицарите е по-осезаема, отколкото другаде? Напразно бихме дирили в творбата на Жофроа дьо Вижоа дама от Латур или от Вентадур, което да предизвиква в окситанските замъци въодушевление както дамите от Конш или от Куси, за които говорят Ордерик Виталис и Жизлебер от Монс.^[10] Той споменава мимоходом за няколко дами, една от които изнасилена подобно на Гарсий,^[11] а другата прелюбодейка подобно на съпругата на Алдебер дьо ла Марш,^[12] но като цяло не им отрежда повече внимание, отколкото Адемар от Шабан на техните прабаби от X в. и от хилядната година. Мястото на благородните дами в Чудесата на Света Богородица от Рокамадур (написани малко преди 1172 г.) едва ли може да се сравнява с това, което заемат те в чудесата на света Фоа от Конк през XI в. Така или иначе то съответства ни повече, ни по-малко на ролята, която играят дамите в следкаролингското общество.

От друга страна, в Чудесата от Рокамадур е отделено необичайно внимание на търговците и на техните гилдии: Богородица вече закриля начинанията и стоката им не по-малко и дори повече, отколкото пази рицарите. От своя страна Жофроа дьо Вижоа е удивен от нарастващото влияние на буржоата по негово време. Гражданите на Безие, дълго потискани от техния виконт, накрая го убиват през 1163 г.^[13] Тези от Ла Сутерен пък се сдружават през 1171 г. в комуна, насочена срещу местните монаси, техни сеньори, и отказват да им плащат данък. За щастие впоследствие те биват наказани от краля!^[14] Ала безочието на тази нова класа или по-скоро на този нов елит се проявява най-ярко по време на историята за едно кръвно отмъщение, започнало малко след 1127 г. По време на напълно феодалната по своя характер война между виконта на Лимож и графа на Перигьо жителите на последния се опълчват срещу градчето Пюи-Сен Фрон. Те убиват благородника на име Пиер дьо Перигьо, а един от тях, който е взел пръстена на убития, отправя предизвикателство към града, след което на свой ред е убит от сина на Пиер. Въпросният син, макар и рицар, е принуден да иска прошка от сина на жертвата, който е обикновен буржоа. Това означава, че, противно на обществената йерархия, той дава клетва пред него, поднася му дарове и става кръстник на неговото дете… Всуе! По време на Велики пости буржоата си отмъщава и краят на историята е печален.^[15] Дали описваните нрави се отличават толкова много от тези, които откриваме у Галбер от Брюге?

Тук градовете не са нито толкова многобройни, нито толкова големи, както във Фландрия. Ала в тях принцовете и бароните поддържат владетелски дворове, а буржоата, които гледат лудориите на дворянството, несъмнено изпитват същите чувства, както тези от Севера: те са негови доставчици, а то им отстъпва излишъците, иззети от впрегнатите в ярем села. Защо обаче тук не се провеждат турнири? Може би за тях е необходимо наличието на едно по-плътно общество и територия, която позволява бързо придвижване на конницата, каквито Централният масив не предлага. Съответно са необходими и съседни, сравними по мащаб владения, които да водят рицарски войни по своите граници. Съвсем различно е положението в тази област, затворена отвън и съставена от обособени политически единици, като резултат от спецификата на нейния релеф. През XII в. тя се превръща в зона на сблъсък между външни сили, Капетингите и Плантагенетите, графовете на Тулуза и Барселона, които насъскват своите васали едни срещу други и прибягват до услугите на отряди от наемници, воюващи без всякакви правила.

По времето на Жофроа дьо Вижоа в областта прииждат професионални войници, наричани ту баски, ту котрейци или брабантци, наети по време на описваните от Жизлебер от Монс големи турнири. Плантагенетите ги включват при решаването на семейните конфликти, както и срещу разбунтували се владетели на замъци, недоволни от разпростирането на властта им. Сеньорите пък ги викат по повод междусъседските войни, като тази, която противопоставя Жилбер дьо Малмор на Аршамбо дьо Комборн, нарекъл своя съперник „папагал“.^[16] Монасите от Сен Марсиал, както и мнозина други, са ужасени от подобно варварство. През 1176 г. „брабантците опустошили земята на Исандон, след което се оттеглили в Малмор“, очевидно под закрилата на благородния рицар, който е техен сеньор. Ето защо по Връбница, на неделната литургия абатът на Сен Марсиал призовава за свикване на християнска войска. Към него се присъединява епископът и енориите се надигат под знака на драгоценен кръст, който един кръстоносец е донесъл от Йерусалим.^[17] В резултат при Брив са избити „две хиляди от тези разбойници“. В похода вземат участие враждебно настроени към владетеля на Малмор виконти и сеньори.^[18]

Въпреки това отделни отряди наемници продължават да бродят навсякъде из Централния масив и ако се вярва на хрониките, безчинстват, съчетавайки светотатството с жестокостта и превръщайки се по този начин в преки предшественици на „големите дружини“ от времето на Стогодишната война.^[19] Зверствата, които им се приписват, са добър предлог за предприемане на съответни зверства срещу самите тях, като те биват изтребвани заедно с жените и децата. Никакво рицарско отношение към това антирицарство. От наемниците треперят и буржоата в градовете: още преди 1172 г. гражданите на Манд молят за закрила Света Богородица от Рокамадур.^[20] Несъмнено в прочутото Братство на умиротворителите от Пюи-ан-Вере, създадено през 1181 г., е налице силен буржоазен елемент.^[21] Въоръженото поклонение от 15 август представлява пищно сборище на разточителни благородници, поне ако се вярва на една недоброжелателна хроника,^[22] според която става въпрос за един леконравен двор, свикан в името на Богородица! А през това време наемниците обират пътниците, хвърлят петно върху управлението и опропастяват търговията на гражданите…

Мнението на Жофроа дьо Вижоа за разкоша на владетелските дворове е твърде сходно с това на Жизлебер от Монс за турнирите. Според него се проявява прекомерно разточителство, но, от друга страна, той изразява възхитата си от знатните сеньори, прославили се със своята щедрост, както и с хитрите уловки и умението, което появяват, за да си погаждат взаимно номера, и то съвсем по рицарски. Тези задевки са като южняшка съответка на храбростта, които се проявява на Север с копие в ръка. Впрочем Жофроа дьо Вижоа не пропуска да изтъкне подвизите най-напред на провансалците, а след това на лимузенците.

Така например през 1169 г. „множество рицари и сеньори от Прованс организирали весели летни празненства в замъка [по-скоро укрепения град] Бокер. Повод за тези веселби било помирението, което наложил английският крал [Хенри Плантагенет] между нарбонския херцог Реймон и краля на Арагон Алфонсо“. В действителност обаче кралете така и не идват за разлика от неколцина принцове „тирани, които се силели да придадат блясък на името си“ чрез прояви на щедрост и всевъзможни приумици.

Най-знатните окситански сеньори се надпреварват да харчат и да пилеят пари по празненства. „Тулузецът [граф Реймон V] дал сто хиляди су на Реймон д’Агур, който бил щедър рицар и веднага ги разделил на стотици, тоест по хиляда су за сто рицари.“ Ето къде отиват приходите от таксите за панаирите в Лангдок, Сен Жил и Тулуза! Друг съперник, Бертран Рембо, си наумява „да разоре площада на замъка [на град Бокер] с дванадесет чифта волове и да посее там жълтици на стойност тридесет хиляди су“. Жофроа дьо Вижоа не споменава или не знае кой ги е прибрал след това, но кой ли би могъл да бъде, освен неколцина от десетте хиляди рицари, които се подвизават в този двор? Без съмнение те са онези pros paubres (бедни и храбри), възпети от трубадура Бертран дьо Борн, с техния стремеж да получат парична помощ от „богатите люде“. Третият, който излиза на арената на тази надпревара, която напомня повече потлач, отколкото турнир, е Гийом Гро дьо Мартел, пристигнал начело на триста рицари. „Той наредил да приготвят всички ястия за неговата трапеза върху пламъка на восъчни свещи и факли“, тоест използвайки необикновено скъпо по онова време гориво, което обикновено служи единствено за осветление на залите и църквите. Графиня Юржел не присъства, но взема участие в тази надпревара по разточителство, като изпраща „венец, чиято стойност се оценявала на четиридесет хиляди су“, предназначен да коронова краля на шутовете, ако любимецът на сеньорите Гийом Мита не се яви. Най-сетне петият барон (чието име Жофроа дьо Вижоа не може добре да си спомни) взема връх в това наддаване по рушителни приумици, които са в състояние да предизвикат искреното възмущение на пестеливите и скромни буржоа: „От суетност той наредил да изгорят пред очите на всички тридесет прекрасни коня.“^[23]

Толкова за празненството в Бокер. В това отношение лимузенските виконти не остават назад, но Жофроа дьо Вижоа някак мимоходом пропуска да отправи към тях заслужени упреци. Личи, че лудориите им искрено го забавляват, а тяхната изобретателност и остроумие предизвикват възхищението му. За всичко това е нужно много самоувереност и безгрижие, все качества, присъщи на потомците на богати и могъщи фамилии. Виконтът на Лимож приема в своя град графа на Поатие (и херцог на Аквитания) Гийом IX, чийто сенешал иска пипер. Тогава го отвеждат в „един дом, където пиперът е струпан на камари, сякаш става дума за жълъди, с които хранят свинете“. Подобен показ на богатство е напълно уместен, тъй като пиперът е скъпа подправка, доставяна от Ориента! Тогава един слуга на виконта взема голяма лопата. „Той започнал да рине пипера, без да го отмерва, с думите: «Ето с какво граф Дьо Поатие може да подправя своите сосове!»“ Не след дълго „слухът за това се разчул и спечелил почести за двора на виконта“, докато през това време графът от яд остава безмълвен.^[24] В действителност графът на Поатие се стреми да надмине своя домакин по богатство. Ето защо веднъж в Поатие се опитват да представят виконта като недодялан, като забраняват да му бъдат продадени дърва за огрев.

Човек никога не скучае, като чете тези забавни случки от времето на херцога трубадур Гийом IX (1082–1128 г.). Тогава Ебл дьо Вентадур твори „изящни кантилени“, тъй като той също е трубадур. Именно заради това се ползва от благоразположението на херцога, предизвиквайки същевременно у него завистта на поет! Те се ревнуват взаимно и всеки се стреми да хване другия в липса на достатъчно обноски. Играта между тях се състои в това да подчертаят негласно или с помощта на сложно иносказание недостатъчния разкош на някой прием. В този дух е скритият смисъл на любезната бележка на Ебл след края на даденото от херцога пиршество в Поатие, действително разкошно, макар поднасянето на ястията да става доста бавно: „Нямаше нужда граф като вас да прави толкова големи разходи само за да посрещне един дребен виконт като мен.“ Ясно е, че иска да каже: „Не се охарчихте кой знае колко!“

След като се завръща в своите владения, виконтът бива изненадан от неочакваното посещение на Гийом дьо Поатие, който нарочно пристига без предупреждение заедно със сто рицари. Какво да се предприеме? Ебл се чувства измамен, но тутакси погва прислугата, както би направил Балдуин V със своите оръженосци, рицари и пешаци. Слугите събират всичко, което може да се намери в замъка (градчето Вентадур), и на първо място домашните птици. За щастие е празничен ден и те са в изобилие. В резултат бляскавата вечеря напомня „сватбения пир на принц“. За още по-голям ефект един „селянин“ на виконта, дори без знанието на последния, докарва същата вечер натоварена талига. „Ей, рицари на граф Дьо Поатие, провиква се той, елате да видите как доставяме восък за двора на виконт Дьо Вентадур!“ След това вдига ритлите и на земята се изсипва „цял куп пчелни пити заедно с меда“.

Граф дьо Поатие се оказва добър играч и несъмнено голям любител на пчелния мед. Ето защо той отправя похвала за богатството, щедростта и досетливостта на виконта. Последният пък възнаграждава „селянина“ и неговите деца, като им дарява имение, а малко по-късно „ги препасва с рицарски пояс“.^[25] Впрочем техният подвиг напомня добре свършена работа от страна на министериали.

Не бива да смятаме все пак, че жаждата за воинска слава окончателно е напуснала сърцата на аквитанските благородници с изключение на отделни прояви на дързост, както твърдят това наглите анжуйци. По време на своя престой в Поатие „като заложник“, тоест настанен сред изисканото общество на херцога и неговата свита, Ги дьо Латур чува подигравателните думи на Пиер дьо Пиер-Бюфиер: „Моите братя Аршамбо и Ебл утре ще нападнат владенията на своя чичо Бернар, а вие няма да му се притечете на помощ!“^[26] Отново конфликт между племенници и техния чичо, чийто васал е Ги дьо Латур. Без съмнение Ги се чувства уязвен, но остава невъзмутим. Само при завръщането си у своя домакин е силно пребледнял и моли „на всички, които питат какво му е, да отвръщат, че е болен“. После, предрешен като оръженосец, напуска града и препуска без отдих до Латур, където взема със себе си отряд рицари и ги отвежда при Бернар, за да посрещнат с изненада грабителския набег на неговите племенници. Нападателите изгубват плячката, удрят на бяг, но са заловени. „След това Ги дьо Латур се завърнал бързешком в Поатие“, без да има време да яде, да спи, нито да поздрави когото и да било, дори сърдечната си приятелка, по която линее. Минават няколко дни и ето че той на свой ред отправя подигравки към Пиер, комуто разкрива, че по време на схватката е отвлякъл един от неговите бойни коне. Пиер се оплаква на херцог Гийом, но той е възхитен от разказа за бягството на заложника. „Херцогът заявил, че Ги не само че не бива да бъде укоряван, но дори заслужава похвала.“^[27] Така той се проявява като достоен син на Голфие Велики, герой от превземането на Маарат. По-късно самият той намира смъртта си по време на Втория кръстоносен поход (1147–1149 г.). Лудото му препускане в Лимузен и рицарското одобрение от страна на Гийом ни връщат към времето на войните, които води Ели дьо Мен в навечерието на 1100 г. Епизодът с мнимото пленничество на Ели, което той използва, за да поведе закачлива беседа с пазачите на кулата, намира тук огледално изображение и следователно допълнение: мнима свобода в името на сурова битка, а след това победно завръщане и неприятна изненада за противника.